Линда Хауърд
Почти завинаги (12)

Дванадесета глава

Клер си наложи да се усмихне на стюардесата, когато отказа втора чаша чай. След час щяха да кацнат на летище „Хийтроу“; тя се радваше, че дългият монотонен полет бе почти към края си, но се стегна, когато се сети, че й предстои среща със семейството на Макс. Бе говорила по телефона с майка му и усети топлота в поздрава на по-възрастната жена, и въпреки това се чудеше как ще успее да се справи при срещата с останалите му роднини. Бе запомнила имената на брат му и сестрите му, както и на половинките им и на безбройните деца, но това бе едва началото на списъка. Имаше лели, чичовци, братовчеди, роднини по брак, баби и дядовци, пралели и прачичовци, да не говорим за техните деца и близки. Бе невъзможно да се запомнят всички в такова огромно семейство.

Алма и Хармън седяха точно пред тях. До сватбата оставаше точно седмица и Алма не спря да се занимава със своя списък с гости почти през цялото време. Мартин и Стив с децата щяха да летят след три дни, а на следващия ден щяха да пристигнат и останалите гости. Роум и Сара също щяха да дойдат заедно с Миси и Джед. Сара бе предложила да оставят децата на бавачка, но Клер бе обикнала много двете лудетини и й се искаше те да присъстват. Все пак на сватбата щеше да бъде пълно с деца. Какво значение имаше, че ще присъстват още две? Роум и Сара щяха да доведат млад приятел, Дерек Талиферо, който си бе у дома по време на ваканцията от колежа и прекарваше доста време със семейство Матюз. Клер бе виждала Дерек само два пъти, но веднага й допадна, а това бе необичайно за нея. Обикновено бе доста предпазлива с непознати, но у Дерек имаше нещо, което я успокояваше. Той бе невероятно красив, с къдрава черна коса и спокойни златисто кафяви очи, които сякаш умееха да четат мислите й, а красотата му, която обикновено би я накарала да се отдръпне уплашена, този път не й въздейства. Високият мускулест младеж бе изключително уравновесен и се виждаше, че има цел в живота, а пък бе толкова нежен с децата и те го обожаваха, вярваха му инстинктивно, както и тя. Макар и да бе съвсем млад, Дерек бе значително по-мъдър от мъже, два пъти по-възрастни от него. Макс и Роум се отнасяха с него като с равен, а те съвсем не бяха обикновени мъже.

Как щеше да влезе в това семейство, толкова пръснати и многобройни, и въпреки това толкова близки? Никога не й бе лесно да се сприятелява, а цялото му семейство изглежда бяха приятелски настроени и открити. Как ще разберат, че на нея й е трудно да общува свободно с хората? Дали няма да я помислят за студена и дръпната? Над главите им отново се включи надписът, че пушенето се забранява и в гърдите й се образува огромен възел, затова тя започна да си поема дъх на бързи къси глътки. Макс не забелязваше тревогата й. Той очакваше с нетърпение срещата със семейството си, а очакването караше очите му да блестят като скъпоценни камъни, боднати в главата на златен идол.

На Хийтроу цареше истинска лудница; тълпите се бяха скупчили заради заминаването в лятна ваканция. Макс не обърна никакво внимание на глъчката; вдигна пръст и веднага осигури носач и човекът пристигна с количка. В същия момент проехтя весел вик.

— Макс! Макс! — разнесе се глас над шумотевицата.

Той се обърна и лицето му се озари в усмивка.

— Вики! — Разтвори ръце и прегърна висока руса жена, която се хвърли към тях. Прегърна я и я целуна с много обич, а след това я залюля в ръцете си. След това освободи едната си ръка и придърпа Клер. — Клер, тази дивачка е най-малката ми сестра Виктория. Вики за тези, които я знаят какво представлява. Вики, Клер Уестбрук.

— Която стана супер известна в мига, в който успя да впримчи небезизвестния Максуел Конрой — пошегува се Вики, след това прегърна Клер топло. Клер тихо се усмихна и си помисли, че младата приятна жена й харесва. Приликата им бе невероятна. Вики бе висока, със същата руса коса, само очите й бяха небесносини, а лицето не бе толкова изваяно. Въпреки това тя бе забележителна жена.

Представиха бързо Алма и Хармън. След това Виктория ги поведе навън.

— Как стана така, че на теб ти повериха посрещането? — попита Макс. С лявата ръка бе прегърнал Клер, а Виктория бе стиснала дясната.

— Не съм единствения посрещач — отвърна веднага Виктория. — Майка чака в колата. Не искаше да се сражава с ордите на летището, а пък нямаше търпение да се върнем, за да се запознае с Клер.

Възелът в гърдите на Клер, който се бе отпуснал след като се запозна с Виктория, се надигна отново и се настани в гърлото й. Майката на Макс! От начина, по който той говореше за нея, Клер бе разбрала, че той я обожава, а нямаше нужда да й казват, че тя също го обожава. Че коя жена не би изпитвала подобни чувства?

— Дойдохме с две коли, заради багажа — обясни Виктория и се усмихна на Клер и родителите й. — Майка ще настоява Клер и Макс да пътуват с нея, ако нямате нищо против. Аз също съм сигурен шофьор.

— Сериозно? — попита Макс и погледна удивен.

— Разбира се, че нямаме нищо против — успокои я Алма.

Щом приближиха паркинга, мъж в черен костюм отвори задната врата на черен ягуар и висока слаба, елегантно облечена жена слезе от автомобила. В следващия миг тя забрави гордостта и се втурна към него. Макс се засмя, остави Виктория и Клер и се затича по асфалта. Грабна жената и я притисна до себе си.

— Дотук с прословутата британска резервираност — обади се на шега Виктория. — Всички се радват, когато Макс се появи отново и тогава се правим на глупаци, но никой не може да му устои, нали?

— Абсолютно никой — отвърна Клер, докато го наблюдаваше. Това ли бе майка му? Тази прекрасна жена, прекалено млада, гладката й руса коса, вече започнала да побелява, прибрана на кок.

Преди да успее да се овладее и да си придаде вид на достолепна дама, каквато госпожата сигурно очакваше, Макс вече вървеше към нея, хванал майка си под ръка.

— Майко, това е бъдещата ми съпруга, Клер Уестбрук. Любима, това е майка ми, лейди Алиша Конрой, овдовяла графиня на Хейдън-Прескът.

Лейди? Графиня?

Клер изтръпна. Успя да се усмихне и да изрече нещо подходящо. Ентусиазмът продължи, докато Алма поздравяваше лейди Алиша, с която вече бяха разговаряли няколко пъти по телефона. Майката на Макс бе усмихната и мила и бе истински очарована от предстоящото събитие. След няколко минути багажът бе натоварен и всички потеглиха, Алма и Хармън в синия мерцедес на Виктория, а Макс и Клер и лейди Алиша в ягуара с шофьора Сътън.

— Хуните започнаха ли да пристигат? — попита Макс и се усмихна на лейди Алиша, а в очите й грейна зелено пламъче.

— Още не са. Ще се порадваме на някой и друг ден тишина и спокойствие, въпреки че тези, които са сравнително наблизо, ще се отбиват на чай. Ти да не би да си очаквал нещо друго?

— Надявах се, но не съм очаквал. Ще бъде ли възможно отсега да си запазя част от времето на Клер през седмицата само за мен?

— Много се съмнявам — отвърна категорично лейди Алиша, въпреки че пламъчетата в очите й си останаха. — Чака ни прекалено много работа. Подобно вълнение в семейството не е имало след края на войната. Дори пралеля Елинър ще ни удостои с присъствието си, а ти знаеш, че тя рядко се показва.

— Ще се опитам да се почувствам поласкан, но знам, че тя не идва заради мен.

— Не, разбира се. Теб всички те познават. Интересуват се от Клер.

Клер не искаше хората да се интересуват от нея; мразеше да я оглеждат любопитно. В такива моменти се чувстваше неловко и предпочиташе да си мълчи, защото се страхуваше да не каже, или направи нещо, което да се окаже грешка. Какво й бе причинил Макс? И без това й бе трудно да си представи грешката с огромното му семейство; защо не й бе казал, че е от британската аристокрация? Трябваше сама да се сети. Акцентът, изтънчеността, доста официалното му държание, всичко това показваше, че е роден и възпитан в семейство, което съвсем не може да бъде наречено обикновено.

— Много си тиха, скъпа — забеляза Макс, стисна едната й ръка и се намръщи, когато усети колко е студена. Все пак бе средата на лятото и за Лондон денят бе необичайно топъл. — Да не би да е от пътуването.

— Малко съм… замаяна — отвърна тихо тя.

— Нищо чудно — отвърна лейди Алиша. — След като съм пътувала, аз винаги трябва да поспя, а не съм ходила по-далеч от Щатите. Не се притеснявай, миличка, днес никой няма да ни досажда с посещения, а дори и някой да намине, ще го върна.

Клер слушаше разговора им, отговаряше, когато я питаха, но през повечето време мълчеше и се чудеше какво да очаква.

Имението бе почти на два часа път с кола от Лондон, но най-сетне ягуарът намали, след това зави наляво и мина през порта, от двете страни с помещения за охрана. Виктория и родителите на Клер ги следваха с мерцедеса.

— Почти стигнахме — каза Макс. — Сега вече можеш да видиш комините. Между другото, майко, къде си ни настанила?

— Клер и родителите й ще бъдат при мен в Прескът Хауз — заяви строго лейди Алиша. — Ти ще бъдеш в старата си стая в Хейдън Хил.

На него това никак не му допадна; присви потъмнелите си очи, но не каза нищо. Клер остана доволна, че той не настоя да им бъде дадена обща стая; и без това се държеше арогантно и можеше да го стори. Пръстите му стиснаха за момент нейните и тя разбра, че Макс е усетил чувствата й. След един завой, пред тях се изправи Хейдън Хил. Не бе замък, но бе огромна внушителна къща с комини, изправили се към небето като стражи, жълтият цвят на тухлите смекчен до убито златисто. Ливадата бе безупречно окосена, живият плет грижливо подкастрен, розите — великолепни. Тук Макс бе расъл, тук бе станал мъж и Клер усети как пропастта между тя се задълбочава.

Минаха покрай Хейдън Хил по тясна павирана алея.

— Моята къща е малко по-надолу — обясни лейди Алиша. — Това е традиционната къща за вдовица, а аз реших да спазя традицията и се преместих, когато Клейтън се ожени.

— Няма да споменаваме ужасните скандали между Клейтън и Еди, когато се ожениха — обади се Макс и наведе поглед.

Лейди Алиша се усмихна на Клер.

— Най-големият ми син се държеше като граф, когато двамата с Еди се ожениха — обясни спокойно тя. — Трябваше й почти цяла година, за да му даде да се разбере как стоят нещата в брака.

Прескът Хаус бе наполовина на Хейдън Хил, и макар и да бе в много подобен стил, строена със същите тухли, Клер скоро разбра, че има осемнайсет стаи. И Хейдън Хил, и къщата на вдовицата бяха построени късно през осемнайсети век, след като голямата къща била съсипана от пожар, но и двете бяха модернизирани с течение на времето. Затова, за разлика от повечето господарски къщи, Хейдън Хил и Прескът Хаус имаха чудесна електрическа инсталация и водопроводи, а изолацията и отоплителната система даваха възможност огромните камини да се използват за удоволствие, вместо за затопляне на стаите. Камина имаше дори в стаята на Клер. Щом остана сама, тя прокара замечтано ръка по полираното дърво, от което бе полицата над камината. Стаята бе красива, с бели дантелени завеси и същата кувертюра. Мебелите бяха от тиково дърво, толкова високо над пода, че трябваше да изкачи няколко стъпала, за да си легне. Имаше си своя баня и тоалетна.

Как може Макс да не спомене и дума? Това не бяха маловажни подробности. Беше се притеснявала да живее със семейство Холси, а сега се женеше за човек, пред който семейство Холси изглеждаха скромни хора.

Взе бързо душ, защото повече не можеше да търпи полепналата по тялото й мръсотия. Дълъг пухкав халат бе закачен зад вратата и Клер се уви, вместо да се опитва да търси своя в багажа. Излезе от банята и се стресна, щом видя Макс, настанил се в едно кресло. Той вдигна поглед и в очите му се появи напрежение, когато забеляза чистото й лице и топлото влажно тяло под халата.

— Понякога чувството за хумор на майка ми е доста извратено — каза той и протегна ръце към нея. — Ела тук, любима, нека да те прегърна, преди да ме заточат в Хейдън Хил.

Тя стисна ръката му и той я привлече до себе си, след това я постави на скута си. Клер облегна ръка на рамото му и усети ръцете му да я притискат.

— Много си тиха, откакто си тръгнахме от Ню Йорк — прошепна той. — Да не би нещо да не е наред, или просто си изморена от пътуването.

Докато я прегръщаше всичко беше наред, но тя не можеше да прекара остатъка от живота си в прегръдките му.

— Всичко е наред.

Той пъхна ръка в халата и притисна гърдата й, а след това я погали нежно.

— Тогава да те оставя да поспиш. Майка ти и баща ти вече си отидоха в стаите. Телефонът не спира да звъни, но майка ми отпрати всички.

Тя го стисна за раменете.

— Не си отивай, Макс, моля те. Подръж ме още малко.

— Добре, любима. — Гласът му бе съвсем тих. Той наведе лицето й и леко я целуна, езикът му проникна в устата й и ръката му престана да бъде нежна. — Очертава се безкрайно дълга седмица — прошепна той, докато спускаше устни по гърлото й. — Някой следобед може да те отвлека и да те заведа на място, където да останем сами.

Да можеше да я отвлече още сега. Да можеше сватбата да бе отминала и да се връщаха в Далас.

 

 

Ставаше все по-зле. Понякога й се струваше, че никога няма да може да остане сама, а всеки ден й предстоеше да се среща с все нови и нови хора. Сватбата на Макс бе извинение всяка вечер да се организира парти. Алма бе в стихията си, Хармън се чувстваше прекрасно сред английската аристокрация. Когато Мартин и Стив пристигнаха с децата, ги посрещнаха с много радост и внимание. Мартин веднага си пасна с Ема, Патриша и Виктория, общителните сестри на Макс и Прескът Хаус се изпълни с техния смях и весело бърборене.

Официалните обеди следваха един след друг, нямаше измъкване от следобедните чайове и безкрайните посещения, вмъкнати между различните уговорки с фотограф, доставчика на храна, организаторите на тържеството и цветарите. Роклите бяха изгладени, готови, а смокингите дадени на химическо чистене. Животът на тези хора тук бе спокоен, бавен, ежедневието бе добре организирано, а привилегиите бяха нещо напълно естествено.

Не й оставаше време да се види с Макс насаме, но като се запозна с мястото, където е отгледан и възпитан, тя започна да го разбира по-добре от преди. Още от раждането си бе на по-високо ниво от простолюдието и не виждаше нищо необичайно в живота си, въпреки че бе най-независим от цялото семейство. Той бе Конрой от Прескът Хаус. Графството бе богато, а семейното имение не бе отворено за туристи, за да преживява. Наследството на Макс го правеше богат и финансово независим и единствено неспокойният гений у него го бе тласнал да замине първо за Канада, а след това за Щатите, за да се сблъска с предизвикателствата в една значителна корпорация. Във вените му течеше кръвта на потомствени аристократи.

Тя не се вместваше в неговия свят. Мъж в неговото положение се нуждаеше от съпруга, която да се държи непринудено и естествено в обществото, докато Клер предпочиташе да води по-затворен живот. Тя бе дала всичко от себе си, за да бъде подходяща за семейство Холси и се бе провалила. Как да бъде на ниво за стандартите на семейство Конрой от Хейдън-Прескът? Те бяха елита на аристокрацията, а тя бе секретарка от Хюстън, Тексас.

Клер се затвори още повече в себе си в опит да се защити. Този брак нямаше да бъде сключен на здрава основа дори при най-благоприятни обстоятелства, защото ги крепеше единствено нейната любов. Все още не и беше ясно какво са причините, за да й предложи Макс. Може да е решил, че тя е подходяща, може би е преценил, че е дошъл моментът да се задоми и да създаде семейство. Истината бе, че не й бе предложил от любов. Дори когато се любеха, когато страстта им се бе разгоряла, в моментите, когато тя бе напълно безсилна в прегръдките му, той пак не казваше нито дума за любов.

Трябваше да прекрати всичко това преди нещата да са отишли прекалено далече. Когато се замисли над това, което възнамеряваше да направи, за скандала, който щеше да последва, Клер усети студени тръпки, но друга възможност наистина нямаше. Бракът им просто нямаше да потръгне и щеше да я пречупи, когато някой ден Макс започнеше да я презира, заради неспособността й да оправдае очакванията му, да получи това, което заслужава.

Достигна това заключение ден преди сватбата, но така и не й остана възможност да поговори с него. Винаги бяха заобиколени от семейството, както неговото, така и нейното, Роум и Сара бяха пристигнали и също се смесиха с гостите. Репетицията за сватбата премина безупречно. Клер наблюдаваше всичко с тъмни уплашени очи и се чудеше какво ли ще си помислят гостите, когато разберат, че сватба няма да има. Мили Боже, не можеше да го остави просто така пред олтара. Гордостта й никога нямаше да й позволи да си прости, а тя нямаше да може да живее с неговата омраза. Решена да поговори с него, Клер мина през множеството и го хвана за ръката.

— Макс!

Той й се усмихна.

— Кажи, любима. — В този момент един от братовчедите му го викна и той насочи вниманието си другаде. Тя заби нокти в длани, застана до него, усмихна се и се опита да се държи естествено, въпреки че всеки момент можеше да загуби самообладание.

— Макс, важно е! — започна отчаяно тя. — Трябва да говоря с теб!

Макс я погледна отново и този път забеляза бледото изпито лице, напрежението във всяка нейна клетка. Покри ръката й със своята и стисна пръстите й.

— Какво има? Какво не е наред?

— Лично е. Може ли да отидем някъде, за да поговорим?

Очите й го умоляваха и той веднага я прегърна, сякаш за да я защити от онова, което я притесняваше.

— Да, разбира се — отвърна той и се обърна, за да я поведе към вратата.

— А, не, двете влюбени птички, не може така! — подвикна някой. — Не може да се измъквате в нощта преди сватбата!

Макс погледна през рамо.

— Я не ставай смешна — каза той и поведе Клер навън. — Разбира се, че мога.

Поведе я навън в хладната английска нощ и тъмнината ги обгърна, докато вървяха по ливадата към Прескът Хаус, а зад тях остана бляскаво осветената църква. Стъпките им скърцаха по чакъла. Макс я приближи до себе си, за да не измръзнат голите й ръце.

— Какво има? — попита тихо той.

Тя спря и затвори очи и се помоли да й стигнат силите, за да каже каквото иска.

— Всичко това е грешка — каза приглушено тя.

— Кое?

Само ако не беше толкова спокоен! Сълзи опариха очите й и тя го погледна в тъмнината.

— Това — отвърна тя и замахна с ръка към църквата зад тях. — Всичко това. Ти, аз, сватбата. Не мога да го направя.

Той си пое рязко дъх и се напрегна.

— Защо да е грешка? Струваше ми се, че всичко върви много добре. Семейството ми те харесва, а и ти създаваш впечатление, че ги харесваш.

— Така е. — Заради сълзите гласът й стана накъсан и тя са зачуди колко ли време ще издържи, преди да се разридае. — Не виждаш ли колко сме неподходящи? Казах ти още първия път, когато излязохме заедно, че не съм от твоята категория, но нямах представа, че съм била толкова права! Не мога да се правя на нещо повече от това, което съм и никога няма да бъда аристократичната съпруга, която ти трябва. — Задушаваше се и не можеше да каже нищо повече, и може би така бе най-добре. Без да каже и дума повече, тя свали пръстена с перлата и диамантите и го протегна към него. Той не го взе, стоеше и го гледаше, докато тя го държеше в треперещата си ръка.

Клер не можеше да сдържа повече риданията. Стисна ръката му, сложи пръстена в нея и сви пръстите му.

— Така е най-добре — плачеше тя, докато се отдръпваше от него. — Обичам те прекалено много, за да те разочаровам, както сигурно ще стане.

Тя избяга по тъмната алея, заслепена от сълзите и така и не видя накъде отива, но знаеше, че Прескът Хаус е някъде напред и щеше да се добере до нея. Обзелото я нещастие я задушаваше и дори не чу стъпките зад себе си. Твърда ръка я сграбчи и завъртя и в същия миг от гърлото й си изтръгна писък. Зърна лицето му, жестоко и побесняло, а след това той я метна на рамо и я понесе през ливадата.

— Макс… чакай! — изхлипа тя, но бе толкова стресната, че престана да плаче. — Не можеш… какво правиш?

— Отнасям си булката — сопна се той и дългите му крака съкратиха разстоянието, докато вървеше към църквата.

Хората, събрали се отпред си бъбреха, преди да се преместят в Хейдън Хил за партито след репетицията. Когато видяха Макс, настъпи момент на пълно мълчание и Клер зарови лице в гърба му.

— Бих казал — изрече бавно брат му Клейтън, — че за това ще има достатъчно време утре.

— Не, няма — сопна му се Макс, без дори да поглежда останалите. — Ще ти взема колата.

— И на мен така ми се струва — отвърна Клейтън, докато Макс отваряше вратата на мерцедеса и настаняваше Клер вътре.

Клер скри лицето си в ръце, още по-нещастна заради преживяното унижение.

Роум Матюз се ухили, защото си спомни времето, когато и той бе изнесъл своята любима от едно парти.

Застанала на стълбите, елегантна в кремавия си ленен костюм и перли на врата, лейди Алиша гледаше след сина си, докато двамата с бъдещата му жена се отдалечаваха по пътя.

— Как мислите — зачуди се тя, — няма смисъл да ги чакаме, нали? Не, разбира се. Ще се повеселим и без тях — реши тя.

 

 

Макс кара дълго, а лошото му настроение заплашваше всеки миг да избухне. Клер седеше притихнала, очите й горяха и тя се чудеше дали я води на някое конкретно място, или просто шофира безцелно, но така и не събра смелост, за да го попита. Разбра, когато той спря пред малка странноприемница.

— Какво правим тук? — възкликна тя, когато той излезе от колата, заобиколи и я дръпна да слезе. Грубо върна перлата на пръста й.

Не отговори, а я потегли към странноприемницата. Бе малка и стара, типична за Англия от векове наред. На първия етаж бе заведение, а на втория даваха стаи. Макс ги записа, плати и повлече Клер след себе си по тесните стъпала, а собственикът ги гледаше притихнал, обзет от любопитство. Спря пред една врата, отключи и бутна Клер вътре, след това заключи отново.

— Сега — започна той, гласът му дрезгав от ярост. — Да поговорим. Първо, единственото, което очаквам от теб е да спазваш собствените си стандарти. Никой друг не иска и не очаква от теб да се променяш. Не искам да си съвършена, за мен ще бъде дяволски ужас, ако наистина си съвършена, защото аз не съм. Не искам някоя порцеланова кукла, която никога не допуска грешки; искам теб. Ще се отнася до дивотиите за аристократичната съпруга, която заслужавам… — Той замълча, юмруците му свити от гняв.

Клер се отдръпваше към дъното на стаята, очите й бяха станали огромни, докато го наблюдаваше. Не можеше да повярва на обхваналия го гняв; очите му бяха като лазери и я пронизваха.

Той започна да разкопчава ризата си с резки движения.

— Аз съм мъж, не някаква титла, а и проклетата титла не е моя. Брат ми е графът и благодаря на Бога, че е здрав и има двама сина, които да го наследят, преди да се стигне до мен. Не искам никаква титла. Имам американско гражданство. Имам си работа с проклетите отговорности, която ме интересува така, както титлата граф никога няма да ме заинтересува, имам и семейство, което обичам. Освен това до мен е жената, която обичам и да съм проклет, ако ти позволя да ме зарежеш точно сега. — Той свали ризата и я захвърли, а след това разкопча колана и смъкна ципа на панталоните. — Ако не искаш да се жениш, добре — извика той, докато се събличаше гол. Клер го гледаше с пресъхнала уста. — Ще живеем заедно, но не си въобразявай, че няма да сме двамата, независимо дали сме женени, или не. Ти си единствената жена, която познавам, и която може да ме изкара от кожата и да ме накара да загубя контрол над себе си, ти си единствената жена, която обичам толкова много, че ме боли. Едва не съсипах нещата отначало, когато не бях откровен с теб и ти престана да ми имаш доверие. Никога повече ни ми повярва истински, нали? Проклето да е доверието, но аз няма да ти позволя да си отидеш. Ясно ли ти е?

Клер преглътна и го погледна. Толкова бе красив, че усети как я пронизва болка.

— Знаеш ли колко пъти изрече „проклет“ — измънка тя.

— Да не мислиш, че проклетата дума ме интересува? — попита той, прекрачи бързо към нея и я подхвърли на леглото.

Тя отскочи и стисна завивката, за да не падне.

— Никога преди не си ми казвал, че ме обичаш. — Гласът й прозвуча странен, прекалено писклив и напрегнат.

— Това де не би да е непростим грях? — погледна я той ядосан и посегна към ципа на роклята. — Ти също не ми беше казвала, че ме обичаш, докато не го избъбри в момента, когато заяви, че няма да се ожениш за мен. Мислиш ли какво ми причиняваш? Седмици наред се опитвам да си върна доверието ти и се чудя дали изобщо ме обичаш, а ти ми го съобщаваш по този начин!

Смъкна роклята й и Клер постави длани на гърдите му, а сърцето й биеше толкова силно, че едва успяваше да мисли.

— Макс, почакай. Защо ме доведе тук?

— Не е ли очевидно? Искам си първата брачна нощ, дори да си решила да не се женим. Обичам те и отново ти повтарям, че няма да те пусна да си отидеш.

— А какво ще си помислят хората?

— Пет пари не давам. — Той спря и я погледна с пламък в очите. — Обичам те. За мен си по-важна от всички други на този свят и съм готов през огън да мина, заради теб.

Бе успял да я съблече цялата и очите му не се откъсваха от стройното й тяло. Преди беше груб, но докосването му сега бе като полъх на вятъра, когато разтвори краката й и навлезе в нея. Клер го пое, тялото й се изви от удоволствие и го притисна. Обичаше го толкова много, че сърцето й бе готово да се пръсне. Тази обич гореше в очите й, докато той се облягаше на лакти над нея.

— Нека опитаме отново — прошепна той. — Обичам те, Клер Уестбрук такава, каквато си. Ти си мила, изпълнена с обич и в очите ти греят мечти, които искам да споделиш с мен. Ще се омъжиш ли за мен.

Не бе предполагала, че може да полети толкова високо. Сплела пръсти зад врата му, Клер се надигна към устните му, надникна във великолепните морско сини очи и прошепна:

— Да.

 

 

Вървеше по пътеката на огромната хладна църква в кремавата сатенена рокля, а воалът се стелеше зад нея. Бе стиснала баща си под ръка. Познати, обичани лица се обръщаха към нея по пътя й засмени. Лицата на хора, с които се бе запознала през изминалата седмица. Пред олтара я чакаха Мартин и сестрите на Макс, четири глави в четири различни нюанса на русото. Роум Матюз бе застанал до Макс, а тъмните му очи се стрелкаха към съпругата му, седнала по-назад и между тях прелетяха искри.

И Макс. Висок, невероятно красив и толкова любим, че я болеше, всеки път, щом го погледнеше. Лицето му бе замъглено от воала, но той не откъсваше поглед от нея, а очите му бяха ведри също като морето.

Баща й подаде ръката на Клер на Макс и той застана до нея. Перлата на пръста й блестеше на светлината на златните свещи, които трепкаха в цялата църква.

Макс топло стисна ръката й и тя вдигна поглед към него. Очите му бяха спокойни. Нейните бяха тъмни, тайнствени езера, но между тях нямаше повече тайни. Обърнаха се към олтара и изрекоха клетвите си.