Линда Хауърд
Почти завинаги (1)

Първа глава

Ансън Едуардс седеше сам в огромния си луксозен кабинет, притиснал върховете на пръстите си, докато преценяваше качествата на двамата си заместници и се чудеше кого да изпрати в Хюстън. Силата му бе в умението да анализира бързо и точно, но ето че в този момент не успяваше да вземе желаното бързо решение. Сам Бронсън бе загадка, мъж, който никога не откриваше картите си, затова не биваше да бъде подценяван. Инстинктът подсказваше на Ансън, че един открит опит да превземе леярната му компания ще бъде обречен на неуспех, че Бронсън е достатъчно жилав и разчита на някой скрит коз. Ансън трябваше да разбере какъв е този коз, каква стойност има необявената карта, преди да предвкуси победата от присъединяването на „Сплави Бронсън“ под крилото на корпорация „Спенсър-Найл“. Знаеше, че лесно ще постигне целта си като предложи повече, отколкото струва компанията, но Ансън нямаше желание да действа по този начин. Носеше отговорност към акционерите в „Спенсър-Найл“, а и не бе безотговорен човек. Щеше да направи необходимото, за да превземе „Бронсън“, но нищо повече.

Можеше да изпрати екип следователи, но това щеше да подплаши Бронсън, а ако той получеше някакво предупреждение, противникът щеше да вземе мерки и нещата можеха да се проточат месеци наред. Ансън не желаеше да се случи подобно нещо. Най-доброто бе да изпрати сам човек, човек, на когото може да се довери за всичко. Имаше пълно доверие както на Роум Матюз, така и на Макс Конрой, но се колебаеше кой от двамата би свършил по-добре работата.

Бе избрал и обучил сам Роум Матюз за свой заместник; Роум бе твърд, умен, справедлив, решен да постигне успех във всичко, с което се захване. Само че Роум беше известен. В бизнес средите го познаваха, а Хюстън бе прекалено близо до Далас и Ансън не можеше да се надява, че никой не е чувал за него. Самото присъствие на Роум щеше да включи алармата в редовете на противника.

Затова пък Макс Конрой не го познаваха. Хората обикновено не го приемаха сериозно, както ставаше с Роум; той приличаше на манекен, изглеждаше ленив и добродушен. Никой не очакваше Макс да се заеме сериозно с поставените задачи както ставаше с Роум. Работата бе там, че Макс Конрой притежаваше стоманена твърдост и целеустременост, които успяваше да прикрива отлично. Добродушието бе само привидно, той бе впечатляващо упорит и умееше да се контролира до съвършенство. Успяваше винаги да заблуди онези, които не го познаваха, защото очакваха от него да се проявява като плейбой, не като изпълнителен директор.

Май щеше да се спре на Макс, той имаше по-голям шанс да събере информацията незабележимо и дискретно.

Ансън отново взе папката, прелисти страниците с данни за служителите на ключови постове в „Сплави Бронсън“. За самия Бронсън не можеше да се научи почти нищо; човекът бе предпазлив, но и истински гений. Веригата се прекъсва на най-слабата брънка, а Ансън бе твърдо решен да я открие.

Стигна до снимката на секретарката на Бронсън и се спря. Бронсън изглежда й имаше пълно доверие, въпреки че между двамата нямаше романтични чувства. Ансън се намръщи, докато оглеждаше снимката. Жената бе красива блондинка с тъмни очи, но не можеше да се нарече забележителна красавица. По тъмните очи личеше, че е резервирана. Била е женена за Джеф Холси, наследникът на богато семейство от Хюстън. Бяха се развели преди пет години. В момента бе на трийсет и една и все още не се бе омъжила повторно. Ансън погледна името й: Клер Уестбрук.

Отпусна се замислено на стола си. Дали щеше да се поддаде на неустоимия чар на Макс? Времето щеше да покаже. След това почука с пръст по снимката. Бе взел решението. Клер Уестбрук беше слабата брънка във веригата на Бронсън.

 

 

Клер се измъкна през двойните врати на терасата и пристъпи към високия до кръста каменен парапет, който отделяше терасата от цветната градина. Отпусна ръце на студения камък и зарея поглед напред, без да вижда пищните цветове, осветени от специално поставени лампи. Как бе възможно Вирджиния да покани и Джеф, и Хелън, след като знаеше, че Клер вече е приела поканата? Беше го направила нарочно, разбира се; искаше й се да се позабавлява с шока, който Клер със сигурност нямаше да успее да прикрие, когато бившият й съпруг пристигнеше на партито с красивата си бременна съпруга.

Сълзи парнаха очите на Клер и тя мигна няколко пъти, за да ги отблъсне. Мислеше че няма да има проблем да се справи, ако случайно се видят, но сега бе потресена от умишлената жестокост на Вирджиния. Двете с нея не бяха близки приятелки, но въпреки това не бе очаквала подобна постъпка. Иронията бе, че Клер прие поканата единствено защото сестра й Мартин все повтаряше, че щяло да й се отрази добре да излезе от апартамента си и да се срещне с хора! Ето, до това водят добрите намерения, намръщи се Клер и потисна желанието да заплаче. Не си струваше да плаче за подобно нещо, а вече бе научила нов урок: никога не се доверявай на някогашните гаджета на бившия си съпруг. Очевидно Вирджиния така и не бе простила на Клер, че стана госпожа Джеф Холси.

— И на вас ли ви дойдоха много шумът и цигареният дим?

Клер се завъртя рязко, стресната от думите, изречени толкова близо до ухото й. Сигурна бе, че на терасата няма никой. Решена да не позволява на никого да забележи, че е разстроена, тя изви любопитно едната си вежда.

Силуетът на мъжа бе очертан на светлината, бликаща от двойните стъклени врати зад него и бе невъзможно да види лицето му. Въпреки това бе сигурна, че не го познава. Видя й се висок и слаб, с широки рамене, скрити под безупречно бяло сако, а стоеше толкова близо до нея, че долови аромата на автършейфа му.

— Извинете ме, не исках да ви стресна — започна той и пристъпи до нея. — Видях, че излизате и си казах, че малко свеж въздух ще се отрази добре и на мен. Не ни запознаха, нали? Максуел Бенедикт.

— Клер Уестбрук — прошепна в отговор тя. Сега вече го позна; наистина не ги бяха запознали, но го забеляза, когато пристигна на партито. И как да не го забележи човек. Приличаше на манекен, с гъста руса коса и живи очи. Беше си помислила, че човек с такова лице би трябвало да е нисък, поне за да има някаква справедливост. Ала той бе висок и се движеше с мъжествена грациозност, която привличаше всички женски погледи. Лицето му бе като изваяно, но в него нямаше нищо женствено. Беше мъжествен и когато погледнеше към някоя жена, в очите му се четеше мъжки интерес. Красивите жени не бяха единствените, към които насочваше впечатляващия си чар; отнасяше се към всяка жена, и млада, и стара, и обикновена, и красива, с любезност, уважение и внимание, които ги разтапяха също като снежни топки, оставени под жаркото лятно слънце.

Ако разчиташе и тя, като останалите да се размекне, каза си мрачно тя, значи го очакваше огромно разочарование. Джеф я бе научил на някои от най-трудните уроци за красивите очарователни мъже и тя помнеше всеки един от тях. Бе в безопасност дори с този мъж, нищо че чарът му бе толкова невероятен, че й се стори като жива сила. На него дори не му се налагаш да флиртува! Впечатляващият му вид и покоряваща усмивка привличаха безотказно, британският акцент интригуваше, а тихият му баритон успокояваше. Клер се зачуди дали ще го нарани, ако не покаже, че е очарована от него.

— Сторихте ми се разстроена, когато излязохте — каза неочаквано той и се облегна на стената, без да се интересува за бялото официално сако. — Да не би нещо да не е наред?

Мили Боже, той бил и проницателен! Клер сви рамене и заговори небрежно.

— Не бих казала. Просто не съм сигурна как да се справя с едно неудобно положение.

— В такъв случай, мога ли да ви помогна?

Предложението прозвуча спокойно, любезно и съвсем на място. Клер се поколеба, въпросът му я заинтригува. Бе очаквала да е спокоен и много изискан, но умението му да се контролира съвсем не бе нещо обичайно.

— Благодаря, но не е нищо особено. — Трябваше някак да се измъкне, без да бъде груба, без хората да забележат, че бяга. Не беше заради Джеф, отдавна бе преодоляла чувствата си към него. Само че бебето, което Хелън носеше й напомняше за болката, причинена при загубата на нейното бебе от която така и не успя да се отърси. Бе искала това дете толкова силно…

Зад тях двойните врати отново се отвориха и Клер се напрегна, когато Вирджиния се завтече към нея, за да изрази съчувствието си.

— Клер, мила, толкова съжалявам! Нямах никаква представа, че Джеф и Хелън ще са тук. Поканил ги е Лойд и аз останах не по-малко изненадана от теб. Миличката, сигурно си много разстроена? Всички знаем колко съсипана беше…

Максуел Бенедикт се изправи пред нея и Клер усети напиращия у него интерес. Страните й пламнаха, но тя заговори преди Вирджиния да каже каквото и да е повече.

— Виж, Вирджиния, няма нужда да се извиняваш. Не съм разстроена ни най-малко. — Хладният й глас бе достатъчно убедителен, въпреки че всяка изречена дума бе лъжа. Когато разбра, че Хелън е бременна, нещо в нея се пречупи, а да види съпругата на Джеф, толкова прелестна и горда с бременността си, бе разкъсало сърцето й. Все още не можеше да преживее загубата, това бе болка, с която не успяваше да се справи.

Вирджиния се поколеба, възпряна от пълната незаинтересованост на Клер.

— Щом си сигурна, че си добре… Аз пък си те представях как си изплакваш очите съвсем сама тук.

— Но тя изобщо не е сама — намеси се мило Максуел Бенедикт и Клер трепна, когато той обви раменете й с ръка. Автоматично понечи да се отдръпне, но пръстите му я притиснаха предупредително и тя си наложи да стои мирна. — Нито пък плаче, въпреки че аз с удоволствие бих й предложил рамото си за целта. Нали, Клер? Иска ли ти се да плачеш?

От една страна й стана неприятно, че той използва името й с такава лекота, след като се бяха запознали току-що, но от друга му бе благодарна, че й даде възможност да запази гордостта си и не позволи на Вирджиния да се зарадва, че подлият й замисъл е успял. Клер вдигна глава към него, както бе виждала сестра си Мартин често да прави, когато искаше да очарова някого и му се усмихна с най-завладяващата си усмивка.

— Предпочитам да танцувам.

— Тогава да танцуваме, мила. Бихте ли ни извинили? — обърна се любезно той към Вирджиния и поведе Клер покрай разочарованата домакиня към къщата. След спокойствието на терасата, партито й се стори още по-шумно и задимено. Мирисът на алкохол се бе смесил с дима от цигарите и тя усети, че се задушава, но музиката се носеше над глъчката и смеха и те се присъединиха към танцуващите в центъра на стаята. Имаше толкова малко място, че можеха само да се поклащат на едно място. Клер понечи да предложи да се дръпнат, но той стисна ръката й, а с другата я привлече до себе си и тя реши да довърши този единствен танц с него. Той не я притискаше, въпреки множеството около тях и тя отново усети контрола, който личеше във всяко негово движение. Може и да не го беше преценила правилно, каза си тя. Единствено защото лицето му бе съвършено като на гръцки бог, това не означаваше, както тя бе решила още в първия момент, че е някой празноглав плейбой, а плейбой, който знае какво е самоконтрол. Боже, това ли бе прословутата британска резервираност.

— Откога сте в Щатите? — попита тя и се приближи до него още малко, защото иначе той нямаше да я чуе.

Хитра усмивка се плъзна по изваяните му устни.

— А как разбрахте, че не съм роден в Тексас?

Тя се разсмя.

— По една случайност познах.

— Всъщност, акцентът ми е някаква смесица. Когато си ходя, семейството ми все се оплакват, че говоря твърде бавно.

Така и не отговори на въпроса й, но тя не попита отново. И без това бе прекалено шумно, за да разговарят. Замисли се над ситуацията и се зачуди как да се справи така, че никой да не се почувства неловко. Не искаше да злепоставя нито Хелън, нито Джеф. Те също бяха жертви на отмъщението, което Вирджиния бе намислила за Клер.

Танцът тъкмо свършваше, когато някой го повика. Клер използва момента и се обърна любезно към него.

— Благодаря ви за танца, господин Бенедикт.

Отдалечи се бързо, докато той бе обсаден от жена, която настойчиво обсеби вниманието му. Изви устни, защото й стана смешно. Сигурно е ужасно жените да те преследват непрекъснато; горкият, колко ли страдаше… когато не се възползваше максимално.

С крайчеца на окото си, Клер забеляза, че Вирджиния я наблюдава непрекъснато и разговаря приглушено с друга жена, която също не откъсваше от нея любопитния си поглед. Клюкарки! Реши да се справи с положението без всякакво увъртане. Вирнала високо глава, приятно усмихната, Клер се приближи до Джеф и Хелън.

Тъкмо преди да стигне до тях, забеляза как Джеф се напряга и по лицето му преминава паника; беше забелязал блясъка в очите й и сигурно се чудеше дали тя няма да предизвика някой от прословутите си разгорещени скандали, които си спомняше чудесно. Клер задържа усмивката с огромно усилие. Очевидно бе направила грешка като избягваше мъжете, освен някои случайни срещи, през петте години след развода. Майка й сестра й си мислеха, че все още тъжи за Джеф, очевидно и Джеф споделяше това мнение, както и Вирджиния, и целият кръг техни познати. Точно сега не можеше да направи нищо по въпроса, освен да се опита да се държи мило и любезно, за да покаже, че те двамата не означават нищо за нея.

— Здравейте — поздрави ги ведро тя, обръщайки се предимно към Хелън. — Струва ми се, че Вирджиния е поканила и трима ни, за да осигурим безплатното забавление тази вечер, само че аз не съм склонна да играя по свирката й. Да развалим ли удоволствието й?

Хелън бързо се опомни и се усмихна веднага.

— Ще се радвам да видя вкиснатата й физиономия, но все едно, ще се държим много цивилизовано.

Докато други от гостите приближаваха, за да чуят какво си говорят, Клер им заразказва весела случка как всичко се объркало, докато пазарувала наскоро. Хелън също разказа свои случки от моменти, когато е била на пазар, а Джеф най-сетне дойде на себе си и се включи в разговора като попита как са родителите на Клер и семейството на сестра й. Всичко бе в рамките на приличието и на нея й се прииска да се изсмее, но в същото време усещаше колко е стегнато гърлото й. Още колко ли трябваше да продължава всичко това? Гордостта беше едно, но да си бъбри с Хелън, която бе още по-красива, докато беше бременна, бе повече, отколкото Клер можеше да понесе.

В този момент топла ръка докосна гърба над талията й и тя се взря учудена в Макс Бенедикт, застанал до нея.

— Съжалявам, че се забавих — извини се без притеснение той. — Готова ли си да си тръгваме, Клер?

Говореше така, сякаш си имаха други планове, а Клер бе в такава безизходица, че веднага се възползва от възможността за бягство.

— Да, разбира се, Макс. Запознай се с Хелън и Джеф, Бенедикт.

Той веднага пое нещата в свои ръце, любезен и галантен, докато си казваше името и навеждаше глава над ръката на Хелън и разтърсваше дланта на Джеф. Клер едва се сдържа да не се изсмее на озадачения поглед в красивите сини очи на Хелън. Може и да имаше щастлив брак и да бе в напреднала бременност, но тя също оставаше беззащитна пред чара на Макс Бенедикт! След това той погледна часовника си и измърмори.

— Наистина трябва да тръгваме, мила.

Клер искаше тъкмо това, да си тръгне. Запази усмивката на лицето си и се заслуша в любезните думи на Макс. Той положи длан на гърба й и я поведе към спалнята, за да си вземе чантата. Измъкна я изпод купчина дантелени шалове и няколко доста грозни дъждобрана, подхвърлени редом с палта от норки. Той я чакаше на вратата и не казваше нищо, а Клер така и не успя да разгадае изражението му. Защо я бе спасил? Направил го бе нарочно, но тя така и не си обясни защо си бе направил труда. Та те бяха напълно непознати. След краткия им разговор на терасата дори не можеха да бъдат наречени познати. Усещаше, че трябва да се пази от него и цялото й внимание бе в бойна готовност.

Първо им предстоеше да излязат, а това бе най-важното в момента. Нима имаше по-добър начин, отколкото да си тръгне, хванала под ръка най-зашеметяващия мъж, когато някога бе виждала? Красивите очарователни мъже се имаха няколко предимства; те не бяха от хората, които запазваха дълги връзки, но затова пък впечатляваха всички около себе си.

Любопитна и същевременно цинична усмивка докосна изваяните му устни, сякаш бе успял да прочете мислите й.

— Тръгваме ли? — попита той и й подаде ръка.

Двамата си тръгнаха хванати за ръце, но щом вратата се затвори след тях, тя отстъпи настрани. Уличните лампи разпиляваха сребърни светлини по градината отпред и безразборно паркираните коли на алеята и отпред на улицата, а над тях намигаха няколко пръснати по небето звезди. Пролетната нощ бе топла и влажна, а настъпващият сезон възвестяваше разпукването си с много топлина, за да прогони зимният мраз. На едно дърво чуруликаше срамежливо птиче, но щом стъпките им проехтяха по тротоара, то замълча уплашено.

— Онази мръсница нарочно ли го беше направила? — попита той с напълно спокоен и овладян глас, затова в първия момент Клер не бе сигурна, дали в гласа му все още я имаше стоманената твърдост. Вдигна поглед и забеляза, че по лицето му не личи да е раздразнен и си каза, че се е объркала.

— Беше неудобно, но не мога да го нарека трагично — заяви най-сетне тя, защото не искаше да сподели с този непознат дори минимална частица от това, което й бе струвало. Никога не позволяваше на хората да разберат какво мисли; колкото повече я болеше от нещо, толкова повече се отдръпваше тя с усмивка и високомерие. Ето че имаше полза от това, че като дете нервираше майка си и я разочароваше, защото тя бе решила, че Клер ще заприлича на голямата си сестра, която бе лъчезарна, красива, талантлива и умееше и камък да разтопи със заразния си смях. Само че колкото повече майка им притискаше Клер да преодолее необщителността си, толкова повече детето се затваряше в себе си, докато най-сетне Алма Уестбрук се отказа.

Усети, че между тях е натежало мълчание, че мислите й отново са я пренесли надалече. Клер спря на тротоара и подаде ръка.

— Благодаря ви за помощта, господин Бенедикт. Беше ми приятно да се запознаем. — Говореше любезно, но от тона й ставаше ясно, че това е краят на запознанството им, както и краят на вечерта.

Той пое ръката й, но не я разтърси, пръстите му я стиснаха леко, с топло докосване, което не настояваше за нищо повече.

— Ще вечеряш ли с мен утре вечер, Клер? — попита той и след това добави: — Моля те. — Сякаш бе усетил, че тя ще откаже.

Младата жена се поколеба, омекнала, след като чу това „моля те“, сякаш той не знаеше, че може да си осигури компанията на която пожелаеше. Почти всяка.

— Благодаря, но не.

Едната му вежда леко се изви и тя забеляза блясъка в живите му очи.

— Все още ли изпитваш тръпка към бившия си съпруг?

— Това не ви влиза в работата, господин Бенедикт.

— Не ми се стори така преди малко. Изпита голямо облекчение, когато се намесих в нещо, което не ми влиза в работата — отвърна хладно той.

Тя вдигна глава и издърпа ръка от неговата.

— Време е да си платя, значи? Много добре. Не, отдавна не съм влюбена в Джеф.

— Много добре. Не понасям съперници.

Клер го погледна, без да вярва на очите си, след това избухна в смях. Не искаше да го предизвиква заради тези думи; какво си въобразяваше той, че тя е най-голямата глупачка на света? Веднъж вече се прояви като такава, но втори път нямаше да стане.

— Довиждане, господин Бенедикт — каза рязко тя и пое към колата си.

Когато посегна да отвори, силна загоряла ръка я изпревари. Той й отвори вратата и Клер тихо благодари, докато се качваше и вадеше ключовете от чантата.

Макс отпусна едната си ръка на покрива, след това се приведе, тюркоазните му очи бяха присвити и тъмни като морето.

— Ще ти се обадя утре, Клер Уестбрук — заяви той, самоуверен и спокоен, сякаш тя не му бе отказала.

— Господин Бенедикт, опитах се да не бъда груба, но вие не ме интересувате.

— Имам адресна регистрация — заговори той и устата му развеселено потръпна, а Клер противно на волята си се загледа в устните му, сякаш омагьосана от прелъстителните линии. — Ваксиниран съм и умея да се държа сравнително възпитано. Не ме търси нито една от силите на реда и законността, никога не съм бил женен и обичам децата. Искаш ли препоръки?

Не успя да сдържи лекия си смях.

— Родословното ти дърво впечатляващо ли е?

Той приклекна край отворената врата на колата и й се усмихна.

— Безупречно е. Може ли да го обсъдим утре вечер по време на вечеря?

Тя омекна, обзета от любопитство. Без дори да си позволи да се замисли, осъзна, че от доста време се чувства самотна. Какво лошо имаше да излезе на вечеря с него? Нямаше да се влюби; щяха да си поговорят, да се посмеят, да похапнат и можеха да станат приятели.

Поколеба се още момент и след това се предаде.

— Добре. Съгласна съм.

Той се разсмя и белите му зъби блеснаха.

— Боже, какъв ентусиазъм! Мила, обещавам да се държа изключително приятно. Откъде да те взема и в колко? Осем например?

Разбраха се за часа и Клер му обясни как да стигне до апартамента й. След минутка потегли, а когато спря на първия светофар, вече бе смръщила чело от ужас. Как можа да се съгласи да излезе с него? Беше се клела да избягва този тип мъже като чумави, но този бе успял да я накара да се чувства добре, беше я разсмял и тя откри, че го харесва. Той не се приемаше прекалено сериозно, което би я накарало да хукне презглава в обратната посока. Освен това се бе държал мило и й се притече на помощ…

Беше прекалено опасен, за да се чувства спокойно с него.

Когато влезе в апартамента си, вече бе решила да откаже срещата, но докато затваряше и заключваше вратата, празнотата и тишината в стаята я връхлетяха и я притиснаха. Беше отказала да си вземе котка, защото тя щеше да бъде окончателният символ на самотата й, но ето че в този момент имаше нужда от домашен любимец, от нещо, или някой, който да я посрещне, когато се прибира у дома. Котката, или кучето нямаше да ги интересува дали тя е на ниво; пълно коремче и топло легло, някой да ги чеше зад ушите, домашните любимци не очакваха нищо повече. Като се замисли човек и те и хората искаха едно и също. Храна, подслон и обич.

Обич. Имаше и храна, и подслон, всички материални капани на детството, прекарано в семейство от средната класа. Дори бе имала обич, но това бяха случайни трохи, останали от всичко, с което родителите й даряваха Мартин. Клер не ги обвиняваше. Мартин бе съвършена. Някои биха тормозили една срамежлива и непохватна по-малко сестра, но Мартин бе винаги мила и търпелива с Клер, дори сега се притесняваше за нея. Колкото и заета да бе Мартин с процъфтяващата си адвокатска практика, с обичаните от всички деца и също толкова зает съпруг, тя винаги намираше време да звънне на Клер поне два пъти в седмицата.

И въпреки това нещо у младата жена се свиваше, когато забелязваше откритото предпочитание на родителите си към Мартин. Спомни си как се взираше в огледалото като дете и се чудеше какво й има. Ако бе грозна, или с лош характер, поне щеше да намери обяснение защо родителите й са винаги недоволни от нея. Макар и да не бе толкова красива като Мартин, тя бе хубаво дете, опитваше се отчаяно да угоди на всички, докато най-сетне проумя, че каквото и да прави няма да успее, затова започна да се затваря в себе си. Точно това й бе проблемът. Не беше каквато трябва. Мартин бе красива, а Клер просто хубава. Мартин бе слънчево общително дете, докато Клер бе склонна към изблици на сълзи и обикновено странеше от хората. Мартин бе талантлива, великолепна пианистка и много добра в изкуствата; Клер отказа да се занимава с музика и често се скриваше някъде, за да почете книга. Мартин бе амбициозна и упорита, Клер бе умна, но не успяваше да се представи както трябва. Мартин се омъжи за красив и не по-малко амбициозен от нея млад адвокат, двамата започнаха обща практика и имаха две прекрасни щастливи деца; Клер се омъжи за Джеф — единственият случай в живота й, когато успя да угоди на майка си — но бракът й се разпадна.

Сега, пет години по-късно, Клер гледаше на брака си с яснота и преценяваше точно причините, поради които се стигна до развода. Вината бе почти изцяло нейна. Бе ужасена, че няма да бъде на ниво за това, което хората очакваха от нея като госпожа Джеферсън Холси, изпитваше паника, че се лута в отчаяни опити да се представи като съвършената домакиня, съвършената съпруга, приятна за компания жена, раздаваше се толкова много, че накрая за Джеф не й оставаха сили. Отначало той търпеше; след това пропастта помежду им се задълбочи и той започна да се оглежда настрани… и се спря на Хелън, която бе красива, по-голяма от Клер и невероятно самоуверена. Единствено неочакваната бременност на Клер предотврати развода им в онзи момент. Не можеше да отрече, че Джеф се държеше нежно и мило с Клер, въпреки че бременността й означаваше край на връзката му с Хелън. Той обичаше Хелън, но Клер му бе съпруга и носеше детето му, затова той не пожела да я съсипе като поиска развод.

След това тя направи спонтанен аборт. Той я изчака да се възстанови и й каза, че иска да се разделят. Разводът сигурно разочарова половината Хюстън, защото между двамата нямаше и следа от ожесточените нападки, които се очакваха. Клер знаеше, че всичко между тях е приключило още преди да изгуби бебето. Разводът мина тихо, а Джеф се ожени за Хелън щом това стана възможно и само след година Хелън му роди син. Сега бе бременна отново.

Клер изми лицето си, зъбите, след това си легна и взе книгата от нощното шкафче, за да не мисли за бебето, което бе изгубила. Това бе минало, както и бракът й, а разводът бе най-доброто, което някога й се бе случвало. Разривът между двамата я бе накарал да се погледне добре. Цял живот се бе опитвала да угоди на другите, никога на себе си. Бе решила да бъде такава, каквато е и през последните четири години успя. Като цяло бе доволна от живота, които бе създала. Имаше добра работа; четеше, когато й се приискаше и колкото й бе приятно. Слушаше музиката, която предпочиташе. Сега с Мартин бяха по-близки от когато и да било преди, защото Клер вече не се чувстваше застрашена от по-голямата си сестра. Дори с родителите си се разбираше по-добре… само ако можеше майка й да престане да я натиска „да си намери един приятен младеж и да се задоми“.

Клер почти не излизаше; просто нямаше смисъл. Не й се искаше да се впусне в един посредствен брак, сключен заради общи интереси, а пък не бе от жените, които подпалват жарка страст. Беше се научила да се контролира, за да се защити по този начин. Ако заради това я смятаха хладна и затворена, голяма работа? По-добре така, отколкото да бъде открита за болката, която се раждаше, когато те отхвърлят.

Сама си бе избрала този живот и съвсем съзнателно си го бе създала. Защо, тогава, прие да вечеря с Макс Бенедикт? Въпреки приятното му чувство за хумор, той си оставеше плейбой и нямаше място в живота й. Щеше любезно, но твърдо, да го помоли да отложат срещата. Клер затвори книгата, защото не можеше да се съсредоточи. Красивото лице на Максуел Бенедикт се изпречваше пред буквите. Кафявите му очи бяха притеснени, когато загаси лампата и дръпна завивката. Въпреки че инстинктите й я предупреждаваха, тя нямаше да отмени срещата.

 

 

Макс седеше в хотелската стая, подпрял крака на масичката за кафе, до лакътя му бе оставена кана кафе. Беше се намръщил строго, докато четеше един от обемните доклади, получени по пощата. Финият му пръст приглаждаше лявата вежда, докато четеше; скоростта, с която поглъщаше информацията, беше феноменална и бе стигнал почти до самия край. Разсеяно посегна към каната и по лицето му се изписа раздразнение, щом разбра, че вътре не е останало почти нещо.

Довърши бързо доклада и го подметна настрани. Очите му бяха присвити. Ансън бе дочул, че и друга компания имала апетити към „Сплави Бронсън“. Това бе доста притеснително, но още по-притеснителни бяха слуховете, че компанията имала връзки с Източна Европа. Ако тези слухове се окажеха истина, това означаваше, че бе изтекла информация, че Бронсън е създал супер лека сплав, почти неразрушима, много по-добра от сплавта, използвана за разузнавателните самолети SR-71. Засега това бяха само слухове; нямаше официално съобщение, а ако нещо бе създадено, то Сам Бронсън го криеше. И въпреки това слуховете се носеха доста настойчиво.

Това никак не му хареса. Ако се намесеше друга компания, щеше да се наложи той също да действа, може би преди дори да е готов, което щеше да увеличи шансовете за провал. Макс не обичаше да губи. Презираше провалите; бе прекалено напорист и контролираше всичко до най-малките подробности, за да не се налага да приеме нищо по-малко от убедителна победа във всичко, с което се захванеше.

Взе отново доклада и го прелисти, но мислите му се стрелкаха в друга посока. Онази жена, Клер Уестбрук… Тя не бе това, което очакваше. Ансън си мислеше, че ще се окаже слабата брънка и Макс очакваше да я очарова с лекотата, с която се справяше обикновено. Не се получи според очакванията му. Тя бе сдържана и спокойна, владееше се отлично и не се поддаваше на чара му. Въпреки че накрая прие поканата му за вечеря, Макс остана с впечатлението, че го направи поради някакви свои причини.

Той присви очи. Още от пубертета жените го преследваха по петите. Макс обичаше жените, наслаждаваше им се, желаеше ги, но те бяха лесна плячка. За пръв път една жена го поглеждаше спокойно и безизразно, а след това му бе обърнала незаинтересована гръб. Никак не му стана приятно. Почувства раздразнение, но това бе предизвикателство, а тя не биваше да усеща нито едното, нито другото. Тук ставаше дума за бизнес. Щеше да използва чара си, за да измъкне нужната информация незабележимо; корпоративната война се състоеше тъкмо в това: тя си оставеше война въпреки привидно цивилизованите отношения, безупречните костюми и срещите на борда на директорите. Само че прелъстяването не бе част от плана му, затова неволното неочаквано привличане, което изпита към нея бе още по-нежелано. Не можеше да си позволи да се разсейва. Налагаше се да се съсредоточи над възложената му задача, да събере информацията бързо и да действа.

Знаеше, че е изключително чувствена натура, но винаги преди физическите му нужди и реакции бяха контролирани от интелекта. Той владееше тялото си до съвършенство, а не обратното. Това бе неразделна част от характера му; природата го бе дарила както с впечатляващ интелект, така и със сексуален апетит, който би поробил един по-податлив човек, но той бе невероятен, а умствените му възможности бяха така добре овладени, че умееше да контролира физическите си нужди и никога не се поддаваше на повика на природата. Неочакваното привличане, изпитано към Клер Уестбрук го разгневи и разсея, случваше се в напълно неподходящ момент.

Клер беше красива, но той бе имал и значително по-красиви жени. Тя нито откликна на чара му, нито се опита да флиртува с него по начин, който веднага щеше да му подскаже дали се интересува от него. Единственото забележително у нея бяха очите, огромни кадифено кафяви. Нямаше причина да мисли за нея, но така и не успя да я прогони от ума си.