Дейвид Балдачи
Да вярваш в чудеса (27)

27

През една особено топла нощ Лу тъкмо се канеше да тръгне нагоре към стаята си, когато някой заблъска по вратата. Луиза отвори и Били Дейвис едва не се просна на пода.

Луиза хвана треперещото момче.

— Какво има, Били?

— Бебето на мама е тръгнало.

— Знаех, че наближава. Акушерката дойде ли?

Момчето въртеше очи и се тресеше цяло, като че бе получило слънчев удар.

— Нито една не иска да дойде. Тате не ги пуска.

— Божичко, защо?

— Вика, че взимали по един долар. И не искал да им плаща.

— Това е лъжа. Никоя акушерка по нашия край не е взела и цент.

— Тате не ги ще. А мама вика, че нещо не било наред с бебето. Яхнах мулето и дойдох да те викна.

— Юджин, впрегни Хит и Сам в каруцата — нареди Луиза. — Бързо.

Преди да излезе, Юджин свали карабината от стената и я подаде на Луиза.

— По-добре е да си готова, щом ще имаш работа с онзи човек.

Луиза обаче поклати глава, погледна стреснатия Били и най-после се усмихна.

— Има кой да ме пази, Юджин. Сигурна съм. Всичко ще бъде наред.

Юджин задържа пушката.

— Тогава и аз идвам с теб. Онзи човек е луд.

— Не, остани при децата. Хайде, тичай да впрягаш.

За миг Юджин се поколеба, после излезе.

Луиза събра разни неща в дървена кофичка, пъхна в джоба си пакет платнени превръзки, направи вързоп от няколко чаршафа и тръгна към вратата.

— Луиза, ще дойда с теб — каза Лу.

— Мястото не е добро за млади момичета.

— Идвам, Луиза. Ако не ме вземеш в каруцата, ще яхна Сю. Искам да ти помогна. — Лу се озърна към Били. — И на тях да помогна.

Луиза се позамисли, сетне каза:

— Още един чифт ръце сигурно ще ми дойде добре. Били, татко ти там ли е?

— Кобилата се ожребва. Тате рече, че няма да излезе от обора, додето не свърши.

Луиза се втренчи в момчето. После поклати глава и тръгна към вратата.

 

 

Последваха Били с каруцата. Той яздеше старо муле с побеляла муцуна и разкъсано дясно ухо. За да ги насочва, момчето размахваше газен фенер. Беше тъмно като в рог.

— Не карай мулетата да бързат, Лу — каза Луиза. — С нищо няма да помогнем на Сали Дейвис, ако хлътнем в канавката.

— Така ли се казва майката на Били?

Луиза кимна. Каруцата продължаваше да се люшка, мрачните гори я притискаха от двете страни и единствената светлина идваше от фенера отпред. За Лу той изглеждаше едновременно като верен, надежден фар и като лъжовно блатно огънче, което ги подмамва към гибел.

— Първата му съпруга умря при раждане. Още щом поотраснаха, децата на оная клета жена побързаха да избягат от Джордж, преди да ги е погубил с бой, глад и работа.

— Защо Сали се е омъжила за него, щом е толкова лош?

— Щото имаше своя земя и добитък и беше вдовец с яка гърбина. По нашия край друго не гледат. Пък и Сали нямаше кой знае какъв избор. Беше едва на петнайсет.

— На петнайсет! Значи само с три години по-голяма от мен.

— Тука хората рано се женят. Почват да раждат и завъждат челяд да им помага на нивите. Тъй е прието. Аз стъпих пред свещеника, като бях на четиринайсет.

— Би могла да напусне планините.

— Друго не беше виждала. Страшничко е да изоставиш родния край.

— А ти мислила ли си някога да се махнеш?

Луиза се замисли за един-два оборота на колелата.

— Ако исках, можех и да го сторя. Ама сърцето ми казваше, че другаде няма да съм по-щастлива. Веднъж слязох долу. Странен вятър вее из равнините. Не ми допадна. С тая тукашна планина обикновено се разбираме много добре.

Тя пак млъкна и се загледа в подскачащата светлинка пред каруцата.

— Видях гробовете зад къщата — каза Лу.

Луиза леко настръхна.

— Тъй ли?

— Коя е била Ани?

Луиза наведе глава.

— Дъщеря ми.

— Мислех, че си имала само Джейкъб.

— Не. И малката Ани.

— Млада ли умря?

— Тя живя само минута.

Лу усети мъката на старицата.

— Извинявай. Просто исках да знам за роднините си.

Луиза се подпря на коравата облегалка и зарея поглед из черното небе, сякаш го виждаше за пръв път.

— Трудно износвах бебетата. Исках голяма челяд, ама ги губех още преди да им дойде времето. Дълги години мислех, че ще си остана само с Джейк. И ето че през една хладна пролетна вечер се роди Ани с буйна черна косица. Стана бързо, та нямаше време да викаме акушерка. Раждането беше ужасно тежко. О, Лу, тя беше тъй красива. Толкова топла. Стискаше пръста ми, а нейните пръстчета бяха толкоз малки, че не можеха да се срещнат.

Луиза замълча. В тишината се чуваше само тропотът на подтичващите мулета и скърцането на колелата. Най-сетне Луиза продължи, без да откъсва очи от бездънното небе:

— Гърдичките й се повдигаха и отпускаха, повдигаха и отпускаха, после просто забравиха пак да се повдигнат. Изумително колко бързо изстина, нали беше тъй мъничка. — Тя се задъха, сякаш все още се опитваше да диша вместо детето си. — Беше като късче лед на езика в горещ ден. Тъй приятно и тъй бързо изчезва, че не знаеш дали въобще го е имало.

Лу докосна ръката й.

— Извинявай.

— Много време се мина, макар че за мен е като вчера. — Луиза закри очите си с длан. — Нейният татко скова ковчега, всъщност малко сандъче. А аз будувах цяла нощ да й ушия най-хубавата рокличка, която съм правила през живота си. С нея я погребахме на сутринта. Всичко бих дала само за да зърна още един път как ме гледа. Не е редно една майка да види очите на бебето си само веднъж. А после татко й я сложи в онуй сандъче, изкачихме се на могилката, там я положихме и се помолихме над нея. И след това засадихме дърво откъм южния край, за да има сянка цяла година.

Луиза затвори очи.

— Ти ходеше ли там?

Луиза кимна.

— Всеки ден. Но престанах да ходя, откакто погребах и другото си дете. Просто е много далече.

Луиза пое юздите от Лу и шибна мулетата въпреки собственото си предупреждение.

— Стига сме се бавили. Тази нощ имаме да помогнем на едно дете да види белия свят.

 

 

В тъмнината Лу не различи почти нищо от фермата на Дейвис. Молеше се Джордж Дейвис да остане в обора, докато детето се роди и двете си тръгнат.

Къщата се оказа учудващо малка. Стаята, в която влязоха, очевидно бе кухня, защото имаше готварска печка, но имаше и нарове с голи дюшеци, подредени покрай стената. На две от леглата спяха две голи петгодишни момиченца, вероятно близначки. На третото седеше момченце горе-долу колкото Оз, облечено с мърлява мъжка фланела, което уплашено гледаше Лу и Луиза. Лу си спомни, че го бе виждала върху онзи трактор на планинския път. В щайга за ябълки до печката спеше едногодишно бебе, завито с мръсно одеяло. Луиза отиде до мивката, напомпа вода, взе калъп домашен сапун и старателно изми ръцете си до лактите. После Били ги поведе по тесен коридор и отвори вратата в дъното.

Сали Дейвис лежеше с подгънати колене и глухо стенеше. До леглото стоеше дребничко босо момиченце на десетина години с късо подстригана кестенява коса, облечено в стар чувал. Лу помнеше и него от трактора. Сега то изглеждаше точно толкова изплашено, колкото и тогава.

Луиза кимна.

— Джеси, скъпа, кипни ми вода в две тенджери. Били, донеси колкото чаршафи намериш, синко. И да са чисти.

Луиза остави чаршафите, които бяха донесли, върху паянтов стол от дъбови дъски, седна до Сали и стисна ръката й.

— Сали, аз съм. Луиза. Всичко ще мине добре, скъпа.

Лу погледна Сали. Очите й бяха възпалени, от потъмнелите венци стърчаха няколко оцелели зъба. Едва ли имаше трийсет години, но изглеждаше двойно по-стара — прошарена коса, провиснала сбръчкана кожа, тръпнещи сини вени по недохранената плът и хлътнало лице, напомнящо спаружен картоф.

Луиза вдигна завивката и видя подгизналия чаршаф отдолу.

— Колко време мина, откак изтекоха водите?

— Стана малко след като Били тръгна към вас — изпъшка Сали.

— А как се редуват болките?

— Май съвсем са се слели — простена жената.

Луиза опипа издутия корем.

— Бебето иска ли да излезе?

Сали се вкопчи в ръката й.

— Божичко, дано да излезе, преди да ме е убило.

Били влезе с два чаршафа, пусна ги на стола, озърна се към майка си и избяга.

— Лу, помогни ми да изместим Сали, за да сложим чисти чаршафи.

Направиха го, като гледаха да придвижват страдащата жена колкото се може по-леко.

— А сега иди да помогнеш на Джеси за водата. И вземи това. — Луиза подаде на Лу снопче платнени тампони и макара тънка връв. — Пъхни връвта между тампоните и ги сложи във фурната, докато отгоре покафенеят.

Лу отиде в кухнята да помогне на Джеси. Никога не я бе виждала в училището, нито пък седемгодишното момче, което ги гледаше с плахи очи. Около едното око на Джеси имаше дълъг крив белег и Лу не смееше да си помисли как го е получила.

Печката вече беше разпалена и след няколко минути водата кипна. Лу непрекъснато проверяваше как е платното в печката и скоро видя, че отвън е почнало да покафенява. С помощта на парцали двете пренесоха тенджерите и тампоните в спалнята до леглото.

Луиза изми Сали със сапун и топла вода там, откъде то щеше да излезе бебето, после я зави с чаршафа и прошепна на Лу:

— Бебето сега събира сили, та и Сали малко ще си почине. Още не съм наясно как точно лежи, ама не е седалищно раждане. — И като видя учудения поглед на Лу, тя поясни: — Това е, когато бебето се разполага на една страна вътре в корема. Ще те викна, щом ми потрябваш.

— Колко бебета си израждала?

— Трийсет и две за петдесет и седем години — каза Луиза. — Помня ги всичките до едно.

— И всички ли оцеляха?

— Не — отговори тихо Луиза, после заръча на Лу да чака отвън, докато не я повика.

Джеси стоеше до стената в кухнята с преплетени ръце и наведена глава, тъй че късата й коса закриваше отчасти окото и белега около него.

Лу се озърна към момчето в леглото.

— Как се казваш? — попита тя.

Никакъв отговор. Когато Лу пристъпи към него, детето изпищя, зави се презглава и телцето му се разтресе под одеялото. Лу отстъпи и заднишком се измъкна от тази безумна къща.

Озърна се и край обора видя Били да наднича през отворената двойна врата. Лу прекоси тихо двора и надникна през рамото му. Джордж Дейвис беше само на два-три метра от тях. Кобилата лежеше на застлания със слама под. От нея стърчеше едното краче и част от рамото на жребчето, омотано в белезникава ципа. Дейвис дърпаше крака и ругаеше. Подът не беше от пръст както другаде, а от дъски. Лу видя по стената редици грижливо излъскани инструменти.

След малко Лу не издържа псувните на Дейвис и страданията на кобилата. Върна се обратно и седна на верандата. Били дойде и се тръшна до нея.

— Вашата ферма май е доста голяма — каза тя.

— Тате наема хора да му помагат в работата. Ама когато порасна, няма да ни трябват. Всичко ще върша сам.

Откъм обора долетя ревът на Джордж Дейвис и двамата неволно подскочиха. Били се смути и почна да рови с крак из пръстта.

— Извинявай, задето ти сложих онази змия в сандъчето.

Той я погледна с изненада.

— Аз пръв започнах.

— Това не ме оправдава.

— Ако някой стори такова нещо на тате, жив няма да остане.

Лу видя ужаса в очите на Били Дейвис и сърцето й се сви от състрадание.

— Ти не си като него. И не трябва да бъдеш.

Били се размърда тревожно.

— Не му казах, че съм довел мис Луиза. Кой знае какво ще рече, като ви види.

— Просто дойдохме да помогнем на майка ти. Не може да има нещо против това.

— Тъй ли?

Двамата стреснато вдигнаха очи към лицето на Джордж Дейвис, който стоеше пред тях. По ръцете и ризата му се стичаха кръв и слуз. Въздухът около краката му трептеше от прах, като че планината изведнъж се бе превърнала в пустиня.

Били застана пред Лу.

— Тате, как е жребчето?

— Мъртво. — Думата прозвуча така, че Лу потрепера от глава до пети. Джордж Дейвис насочи пръст към нея. — Какво търси тая тук, по дяволите?

— Викнах ги да помогнат за бебето. Мис Луиза е вътре с мама.

Джордж се озърна към вратата, после отново погледна Били. Очите му бяха тъй страшни, че Лу очакваше да я убие на място.

— Оназ жена в къщата ми, момче?

— Време е.

Всички се озърнаха към вратата, където бе застанала Луиза.

— Бебето идва — каза тя.

Дейвис блъсна сина си настрани и Лу отскочи от пътя му.

— Мътните да те вземат, нямаш работа тука, жено. Пръждосвай се от земята ми, додето не съм те халосал с приклада по тиквата, че и туй проклето момиче покрай теб.

Луиза дори не помръдна.

— Ако искаш, ела да помогнеш за бебето, ако искаш недей. Твоя си работа. Ела, Лу, и ти също, Били. И двамата ще ми трябвате.

Ала личеше, че Джордж няма да ги пусне. Луиза бе яка за възрастта си и по-висока от Дейвис, но в никакъв случай не можеше да го надвие.

В този момент от гората долетя писък. Лу разпозна същия звук, който бе чула през онази първа вечер край кладенеца, но сега той звучеше още по-ужасяващо, сякаш незнайното същество беше съвсем близо и идваше право към тях. Дори Луиза се втренчи тревожно през мрака.

Джордж Дейвис отстъпи, стиснал юмрук, като че диреше пушката си. Луиза хвана децата и ги дръпна навътре след себе си. Дейвис не ги спря, но подвикна:

— Само гледай тоя път да е момче. Момиче ли е, просто го остави да умре. Чу ли? Не ги ща повече тез проклети момичета!

 

 

Докато Сали напъваше с всичка сила, сърцето на Луиза заподскача, когато зърна да се подава дупето на бебето, после едното краче. Знаеше, че не й остава много време, преди пъпната връв да бъде притисната между главичката на бебето и таза на Сали. Нов напън изтласка и второто краче.

— Лу — каза тя, — бързо насам, дете.

Луиза хвана краката на бебето с дясна ръка и повдигна телцето така, че тежестта му да не пречи на контракциите и същевременно да насочи по-добре излизащата главичка. Знаеше, че имат късмет, защото многобройните раждания бяха разтеглили ставите на Сали Дейвис.

— Напъвай, Сали, напъвай, скъпа — подвикна тя.

Луиза хвана ръцете на Лу и ги постави върху долната част на корема.

— Трябва да изкараме бързо главата — каза тя. — Натискай тук с всичка сила. Не бой се, нищо няма да сториш на бебето. Коремната стена е жилава.

Лу натисна с цялата си тежест, Сали напъваше и крещеше, а Луиза вдигна телцето още по-високо.

Луиза говореше на висок глас като моряк, който измерва дълбочината. Шията се подава, съобщи тя, вече и косата се вижда. После главата изскочи навън, тя повдигна детето и каза на Сали да си почива, вече всичко е свършило.

Луиза благодари на Господа, когато видя, че бебето е момче. Но беше ужасно дребно и бледичко. Тя заръча на Лу и Били да загреят още вода, а в това време върза с канап пъпната връв на две места и я сряза с изварени ножици. Омота пъпчето с едно от парчетата сухо платно, които Лу бе донесла от фурната, след това плътно превърза друго парче от лявата страна на бебето. Избърса телцето с намаслен парцал, после го изми със сапун и топла вода, накрая уви бебето в одеяло и го подаде на майката.

Луиза сложи длан върху корема на Сали и натисна леко, за да провери дали утробата е свита и твърда. Ако е голяма и мека, може да има вътрешно кръвотечение, поясни тя тихо на Лу. Но откри, че всичко е както трябва.

— Добре сме — каза тя на облекчената Лу.

След това Луиза взе бебето и го сложи на леглото. Извади от кофичката си восъчна кутийка, в която имаше малко шишенце. Заръча на Лу да държи очите на бебето отворени и капна във всяко по една капка, при което новороденото се разплака.

— Това е, за да не ослепее — обясни тя. — Травис Барне ми го даде. Законът го изисква.

От одеяло и кутии с гореща вода Луиза направи примитивен инкубатор и сложи бебето в него. Дишането му беше тъй слабо, че от време на време тя поднасяше пред устните му перце да види дали ще трепне.

Трийсет минути по-късно последните контракции изтласкаха плацентата. Луиза и Лу я изнесоха, смениха чаршафите още веднъж и измиха майката за последен път, като използваха чистите парчета платно.

Накрая Луиза извади от кофичката си молив и парче хартия. Даде ги на Лу и заръча да запише датата и часа, който определи по стария си джобен часовник.

— Сали, как ще наречеш бебето? — попита Луиза.

Сали погледна към Лу.

— Тя те нарича Лу, тъй ли се казваш, момиче? — попита тя с немощен глас.

— Да. Е, в известен смисъл — отговори Лу.

— Значи Лу ще се казва. На твое име, дете. Благодаря ти.

Лу се изненада.

— Ами мъжът ти?

— Хич не го е грижа как ще се казва. Стига само да е момче и да работи. А и не го виждам да се навърта наоколо. Лу ще се казва. Запиши го, момиче.

Луиза се усмихна, докато Лу записваше името Лу Дейвис.

— Ще дадем това на Котън — каза Луиза. — А той ще го отнесе долу в съда, та всички да знаят, че в тая планина си имаме още едно красиво дете.

Сали заспа и Луиза остана да седи цяла нощ при майката и сина, като будеше Сали да кърми бебето, когато Лу Дейвис почваше да мляска и плаче. Джордж Дейвис изобщо не стъпи в стаята. Известно време го чуваха как тропа из къщата, после вратата се затръшна.

На няколко пъти Луиза излезе да нагледа останалите деца. Даде на Били, Джеси и другото момче, чието име не знаеше, бурканче меласа и няколко сухара, които беше донесла. Сърцето й се сви, като ги видя как се нахвърлиха върху тази простичка храна. Освен това остави на Били бурканче сладко от ягоди и малко царевичен хляб и му заръча да ги даде на другите деца, когато се събудят.

Тръгнаха си късно сутринта. Майката беше добре, а бебето вече имаше розов цвят. Сучеше лакомо и дробовете му изглеждаха съвсем наред.

Сали и Били им благодариха, дори Джеси измънка нещо. Но Лу забеляза, че печката е студена и не мирише на храна.

Джордж Дейвис и неговите ратаи бяха на нивите. Преди Били да се запъти към тях, Луиза дръпна момчето настрани и поговори с него, но Лу не успя да чуе за какво.

Когато потеглиха с каруцата, минаха покрай огради, зад които имаше цели стада говеда, овце и прасета, четири чудесни коня, двойно повече мулета и препълнен кокошарник. Нивите се разстилаха чак до хоризонта, оградени с бодлива тел. Лу видя как Джордж и ратаите обработват земята с най-модерни машини толкова бързо, че се вдигаха облаци прах.

— Те имат повече земя и добитък от нас — каза Лу. — Тогава защо нямат нищо за ядене?

— Защото тъй го иска баща им. А пък неговият баща се е държал по същия начин с Джордж Дейвис. Стиснат човек. Не изпускаше и долар, додето не опре ножът о кокала.

Минаха край една барака и Луиза посочи тежкия катинар на вратата.

— Вътре се опушва месо, ама Джордж Дейвис по-скоро ще предпочете да изгние, отколкото да го даде на децата си. Реколтата продава до зрънце на миньорите и дървосекачите или пък я мъкне чак до Тремънт и Дикенс. — Тя кимна към една голяма постройка с множество врати на долния етаж. Вратите бяха отворени и вътре се виждаха нанизи големи зелени листа, закачени на куки. — Това е тютюн за дъвчене. От него почвата се изтощава. Джордж си го произвежда сам и продава каквото му остане. Вари царевично уиски в онзи казан, ама и капка не близва. Продава тая гадост на хора, дето ще е по-добре да отделят малко пари и време за семействата си. Мотае се с цяла бала пари, има тая чудесна ферма и всякакви машинарии, а оставя децата си да мрат от глад. — Тя тръсна юздите. — Но би трябвало да го съжалявам, щото посвоему той е най-клетата душа; която съм срещала. Някой ден Господ ще каже на Джордж Дейвис какво мисли за него. Само че този ден още не е дошъл.