Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wish You Well, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 84 гласа)

Информация

Сканиране
Eternities (2010 г.)
Разпознаване и корекция
beertobeer (2010 г.)

Издание:

Дейвид Балдачи. Да вярваш в чудеса

Американска, първо издание

Превод: Любомир Николов

Редактор: Димитрина Кондева

Художник: Кръстьо Кръстев

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

Формат 84×108/32. Печатни коли 22

ИК „Обсидиан“, 2001 г.

Печат и подвързия: „Балканпрес“ АД — София

ISBN: 954-8240-95-5

История

  1. — Добавяне

23

Старинният часовник тъкмо бе ударил полунощ, когато по прозореца на Лу затракаха ситни камъчета. Момичето тъкмо сънуваше нещо, но сънят се стопи от внезапното трополене. Лу пристъпи до прозореца, надникна навън и отначало не забеляза нищо. После видя кой я търси и отвори прозореца.

— Какво си мислиш, че правиш, Даймънд Скинър?

— Дойдох да те взема — отговори момчето, застанало долу до вярното си куче.

— За какво?

Вместо отговор Даймънд посочи луната. Лу никога не я бе виждала да блести толкова ярко. Небето беше тъй ясно, че тя различи тъмните петна по светещия диск.

— Мога и сама да си гледам луната, благодаря — каза Лу.

Даймънд се усмихна.

— Не, не е само това. Доведи и брат си. Там, където отиваме, е много забавно. Ще видиш.

Лу се поколеба.

— Далече ли е?

— Никак. Да не те е страх от тъмното, а?

— Изчакай ме — каза тя и затвори прозореца.

След пет минути Лу и Оз бяха напълно облечени и се измъкнаха при Даймънд и Джеб.

Лу се прозя.

— Дано да не си ни събудил за някоя глупост, Даймънд, инак теб би трябвало да те е страх.

Поеха на юг с бърза крачка. Даймънд бъбреше през цялото време, но категорично отказваше да разкрие къде отиват. Накрая Лу прекрати усилията и се загледа как Даймънд подтичва бос по острите камъни. Тя и Оз бяха с обувки.

— Даймънд, никога ли не ти се разраняват краката? Не настиваш ли? — попита тя, когато спряха на една могилка да си поемат дъх.

— Зиме може и да видите нещо по краката ми, ама само ако натрупа два-три метра сняг. Хайде, идвайте.

Отново поеха напред и след двайсет минути Лу и Оз чуха шума на бързо течаща вода. Малко по-късно Даймънд вдигна ръка и всички спряха.

— Тук трябва да вървим съвсем бавно — каза той.

Последваха го плътно по камъните, които с всяка крачка ставаха все по-хлъзгави; струваше им се, че шумът на водата идва от всички страни, сякаш към тях връхлиташе огромна вълна. Лу стисна ръката на Оз, защото самата тя почваше да се тревожи и предполагаше, че братчето й трябва да е обзето от ужас. Отминаха горичка от високи брези и плачещи върби, обсипани с водни капки, сетне Лу и Оз зяпнаха от изумление.

Водопадът беше висок над двайсет и пет метра. Лееше се от върха на отвесна варовикова скала и падаше право надолу в кипнало езеро, чиито води се отдалечаваха по лъкатушно русло и чезнеха в мрака. Сетне Лу разбра защо Даймънд говореше за луната. Тя грееше толкова ярко, а водопадът и езерото бяха разположени тъй съвършено, че около тримата се разливаше истинско море от светлина. Всъщност отразеното сияние бе така силно, сякаш нощта се превръщаше в ден.

Отдръпнаха се на място, откъдето виждаха всичко, но шумът на водопада бе малко по-слаб и можеха да разговарят, без да се надвикват с грохота на водните струи.

— Обикновен приток на река Маклауд, това е — каза Даймънд. — Вярно, по-височък от другите.

— Прилича на снеговалеж, само че обърнат наопаки — каза Лу, докато все още замаяна сядаше върху един камък, покрит с мъх.

И наистина, под мощните лунни лъчи кипежът на пяната напомняше снеговалеж, устремен обратно към небето. В единия край на езерото водата блестеше особено ярко. Тримата тръгнаха натам.

— Тук Господ е докоснал земята — изрече тържествено Даймънд.

Лу се наведе и огледа внимателно мястото. После се обърна към Даймънд и каза:

— Фосфор.

— Какво?

— Мисля, че тази скала съдържа фосфор. Казвали са ни в училище.

— Я кажи пак тая дума — рече Даймънд.

И като чу, той я заповтаря отново и отново, додето взе да се отронва с лекота от езика му. Накрая заяви, че е чудесна и много приятна дума, но не отстъпи от мнението си, че означава нещо, докоснато от Господа. Изглеждаше толкова убеден, че на Лу просто сърце не й даваше да спори с него.

Оз се приведе и потопи ръка в езерото, но веднага я дръпна и потрепера.

— Винаги е така, дори в най-големите жеги — каза Даймънд. Той се озърна с усмивка. — Ама пък е чиста…

— Благодаря, че ни доведе — каза Лу.

— Всички приятели водя насам — отговори любезно той, после се озърна към небето. — Хей, познавате ли звездите?

— Знам някои — каза Лу. — Ето Голямата мечка, а ето там и Пегас.

— Изобщо не съм ги чувал. — Даймънд посочи небето на север. — Като извъртиш малко глава, ще видиш онуй, дето аз му викам Куцата мечка. Малко по-нататък е Каменната камбанария. А пък хей там — той завъртя пръст на юг, — точно там е Исус, седнал до Господа. Само че Господ го няма, щото е отишъл да върши добрини. Нали е Господ. Ама тронът се вижда ясно. — Той се озърна към тях. — Виждате ли го сега? А?

Оз каза, че всичко било ясно като бял ден, нищо че е нощ. Лу се поколеба. Чудеше се дали е по-добре да запознае Даймънд с истинските съзвездия, или не. Накрая се усмихна.

— Ти знаеш за звездите много повече от нас, Даймънд. Сега, след като ни показа, виждам всичко съвсем ясно.

Даймънд се усмихна чак до ушите.

— Ами нали разбираш, ние тук, в планините, сме много по-близо до тях, отколкото долу, в града. Не бой се, аз ще те науча.

Побъбриха си приятно цял час, после Лу реши, че е крайно време да се прибират.

Бяха минали половината от обратния път, когато Джеб изведнъж заръмжа, сбръчка муцуна, озъби се и бавно почна да кръжи из високата трева.

— Какво му става, Даймънд? — попита Лу.

— Надушил е нещо. Сума ти гадинки се навъртат наоколо. Не му обръщайте внимание.

Внезапно Джеб нададе оглушителен вой и се втурна напред с всичка сила.

— Джеб! — викна след него Даймънд. — Връщай се веднага.

Кучето обаче дори не забави крачка и тримата най-сетне видяха защо. Черната мечка се носеше с грамадни скокове през отсрещния край на ливадата.

— Дявол те взел, Джеб, остави таз мечка на мира!

Даймънд се втурна след кучето, а Лу и Оз хукнаха подир него. Но кучето и мечката скоро се откъснаха от двуногите. Накрая Даймънд спря задъхан, а Лу и Оз го догониха и се свлякоха на земята.

Даймънд стовари юмрук върху дланта си.

— Мътните да го вземат туй псе.

— Дали мечката ще му направи нещо? — попита тревожно Оз.

— Няма такава работа. Джеб сигурно ще я накара да се изкатери на някое дърво, пък накрая ще му омръзне и ще се прибере. — Не изглеждаше обаче твърде уверен. — Хайде, идвайте.

Няколко минути вървяха бързо, после Даймънд забави крачка, огледа се и им направи знак да спрат. Обърна се, вдигна пръст пред устните си и кимна да го последват, ниско приведени. След като се прокрадваха така десетина метра, Даймънд легна по корем. Лу и Оз сториха същото. Запълзяха напред и скоро достигнаха ръба на малка долчинка. Наоколо растяха дървета и храсти, увивните растения по клоните им се сплитаха като естествен свод, но тук-там проникваха лунни лъчи и мястото бе добре осветено.

— Какво е това? — заинтересува се Лу.

— Шттттттт — отвърна Даймънд, после закри ухото й с длан и прошепна: — Казан за уиски.

Лу погледна отново и различи някаква тромава машинария с издут метален търбух, медни тръби и крака от дървени трупчета. На две дъски, подпрени върху купчина камъни, няколко делви чакаха да бъдат напълнени с домашно уиски. От меката земя стърчеше прът с висящ на него запален фенер. Над казана се вдигаше пара. Тримата чуха шум от нечии стъпки.

Лу прехапа устни, когато Джордж Дейвис се появи до казана и захвърли на земята тежък чувал. Беше съсредоточен в работата си и явно не подозираше за присъствието им. Лу погледна Оз, който трепереше тъй силно, че тя се запита с тревога дали Джордж Дейвис няма да усети как се тресе земята. Дръпна Даймънд за ръкава и посочи назад, откъдето бяха дошли. Даймънд кимна и тримата запълзяха обратно. Лу се озърна към казана, но Дейвис беше изчезнал. Тя застина. И сетне едва не изпищя, защото чу нещо да идва и си помисли за най-лошото.

Мечката профуча покрай тях и се спусна в долчинката. След нея дотича Джеб. Мечката рязко зави, кучето се блъсна в пръта с фенера и го прекатури. Фенерът падна и се разби. Мечката връхлетя върху казана, металът не издържа тежестта на сто и петдесет килограма жива плът и се търкулна разкъсан, с пръснати настрани тръби. Крещейки след кучето си, Даймънд побегна надолу.

На мечката очевидно й бе дошло до гуша да я преследват, защото внезапно се обърна и застана на задни лапи, с готови за бой нокти и зъби. При вида на тази двуметрова черна стена, която можеше да го прехапе на две, Джеб спря като закован и отстъпи с ръмжене. Даймънд настигна кучето и го хвана за врата.

— Джеб, глупчо!

— Даймънд! — викна Лу, която също бе скочила на крака и видя как заплахата се задава към нейния приятел.

Дейвис бе изскочил от мрака с пушка в ръка.

— Какво става, по дяволите!

— Даймънд, пази се! — извика отново Лу.

Мечката ревеше, кучето лаеше, Даймънд крещеше, а Дейвис се целеше и ругаеше. Прогърмяха два изстрела и мечка, момче и куче незабавно си плюха на петите. Лу клекна, когато сачмите разкъсаха листата над нея и се забиха в кората на близкото дърво.

— Бягай, Оз, бягай — изкрещя тя.

Оз скочи и хукна, но беше толкова объркан, че вместо да бяга от долчинката, изтича право надолу. Дейвис тъкмо презареждаше пушката, когато момчето налетя на него. Оз осъзна грешката си твърде късно и Дейвис го сграбчи за яката. Лу се втурна към тях.

— Даймънд! — викна отново тя. — Помощ!

Дейвис бе притиснал с една ръка Оз към крака си, а с другата се мъчеше да зареди пушката.

— Да пукнеш дано! — изрева той на уплашеното момче.

Лу връхлетя с юмруци насреща му, но не постигна никакъв резултат, защото, макар и нисък, Джордж Дейвис беше корав като камък.

— Пусни го — изкрещя Лу. — Пусни го!

Дейвис пусна Оз, но само за да удари Лу. Тя се търкулна на земята с разкървавена уста. Ала Дейвис не бе забелязал Даймънд. Момчето грабна поваления прът, замахна, шибна Дейвис през краката и врагът рухна по гръб. За всеки случай Даймънд го халоса и по главата. Лу стисна ръката на Оз, Даймънд пък хвана нейната и докато вбесеният Джордж Дейвис се изправи, те вече бяха на повече от петдесет метра. Няколко секунди по-късно екна още един изстрел, но те се намираха на безопасно разстояние.

Чуха зад себе си нечии стъпки и си плюха на петите. После Даймънд се озърна и каза, че нямало страшно, това бил Джеб. Тичаха чак до фермата, където се строполиха на верандата, задъхани и разтреперани от умора и страх.

Когато събраха сили да се надигнат, Лу едва не побегна отново, защото Луиза стоеше на прага по нощница, с фенер в ръката, и ги гледаше втренчено. Тя поиска да знае къде са били. Даймънд се опита да отговори, но Луиза тъй рязко му каза да млъква, че бъбривецът тутакси прехапа устни.

— Истината, Лу — нареди старицата.

И Лу й разказа всичко, включително за опасния сблъсък с Джордж Дейвис.

— Само че не бяхме виновни — каза тя. — Онази мечка…

— Марш в обора, Даймънд — отсече Луиза. — И да си вземеш туй пусто псе.

— Да, госпожо — каза Даймънд и двамата с Джеб се повлякоха към обора.

Луиза се обърна към Лу и Оз. Лу я видя, че трепери.

— Оз, върви да си легнеш. Веднага.

Оз се озърна към Лу и изтича вътре. На верандата останаха само двете.

Лу стоеше, по-нервна от когато и да било.

— Тази нощ можеха да те затрият. По-лошо, можеха да затрият не само теб, а и братчето ти.

— Но, Луиза, ние не сме виновни. Разбираш ли…

— Виновни сте! — прекъсна я свирепо Луиза и по гласа й Лу разбра, че едва удържа сълзите си. — Не съм ви довела в тия планини, за да умрете от ръката на отрепка като Джордж Дейвис. Да бягаш сама от къщи е лошо, дума да няма. Ама да водиш и братчето си… а то би те последвало и през огън, щото толкоз му е акълът… срам ме е заради теб!

Лу наведе глава.

— Съжалявам. Наистина съжалявам.

Луиза вирна глава.

— Никога не съм вдигала ръка на дете, макар че търпението ми неведнъж се е изчерпвало. Но сториш ли пак нещо такова, тъй ще те нашаря, госпожичке, че няма да ме забравиш, додето си жива. Разбра ли?

Лу кимна мълчаливо.

— Тогава бягай в леглото — каза Луиза. — И край на приказките.

 

 

На следващата сутрин Джордж Дейвис пристигна с каруца, теглена от чифт мулета. Луиза излезе да го посрещне с ръце зад гърба.

Дейвис плю на земята до каруцата.

— Тия проклетници потрошиха мое имущество. Дойдох да си искам парите.

— Кажи си направо, че искаш да ти платим казана.

Лу и Оз излязоха на прага и се втренчиха в посетителя.

— Дяволи! — изрева той. — Господ да ви убие!

Луиза слезе от верандата.

— Ако ще приказваш така, махай се от моя имот. Веднага!

— Искам си парите! И искам да им смъкнеш кожите от бой заради туй, дето го сториха!

— Доведи шерифа да му покажеш какво са ти сторили на казана, пък после той ще рече как да постъпим.

Дейвис втренчи в нея глуповат поглед, стискайки здраво камшика.

— Знаеш, че не мога да го повикам, жено.

— Щом е тъй, хващай обратния път, Джордж.

— Ами ако ти пална фермата?

Юджин излезе навън с дълга тояга в яката си десница.

Дейвис вдигна камшика.

— Хич Не, да си махаш негърската мутра оттук, додето не съм ти нашарил гърба, както са правили едно време с дядо ти? — Дейвис понечи да слезе от каруцата. — Може пък и да го направя още сега, момче. Може да опердаша всички ви!

Луиза извади пушката иззад гърба си и я насочи към Джордж Дейвис. Човекът застина с провесен крак, когато зърна отсреща дългата цев на уинчестъра.

— Махай се от земите ми — нареди спокойно Луиза, докато зареждаше оръжието и опираше приклада на рамо с пръст върху спусъка. — Преди аз да съм загубила търпение, а ти малко кръв.

— Аз ще ти платя, Джордж Дейвис — извика Даймънд, докато излизаше от обора, следван от Джеб.

Дейвис цял се тресеше от ярост.

— Още ми кънти главата от удара с оназ проклета тояга, момче.

— Значи имаш адски късмет, щото, ако исках, можех да те халосам дваж по-силно.

— Дръж си езика зад зъбите! — изрева Дейвис.

— Искаш ли пари, или не? — попита Даймънд.

— Че какво имаш пък ти? Нищо нямаш.

Даймънд бръкна в джоба си и извади лъскава монета.

— Имам това. Сребърен долар.

— Долар! Ти ми съсипа казана, момче. Да не мислиш, че ще го оправя с един скапан долар? Глупак!

— Той ми е от прапра… пет пъти прадядо. На сто години е. Един човек от Тремънт искаше да го купи за двайсет долара.

Очите на Дейвис пламнаха.

— Дай да го видя.

— Не. Или приемаш, или отказваш. Не те лъжа. Двайсет долара. Човекът се казва Мънроу Дарси. Има магазин в Тремънт. Знаеш го.

Дейвис помълча.

— Добре, давай.

— Недей, Даймънд — извика Лу.

— Човек трябва да си плаща дълговете — каза Даймънд.

Той бавно пристъпи до каруцата. Когато Дейвис посегна към монетата, момчето отдръпна ръка.

— Виж сега, Джордж Дейвис, туй значи, че сме си разчистили сметките. Ако ти го дам, няма да идваш повече при мис Луиза. Трябва да се закълнеш.

Дейвис изглеждаше готов да стовари камшика по гърба на Даймънд, но вместо това каза:

— Заклевам се. Дай го сега!

Даймънд подхвърли монетата на Дейвис, който я хвана, огледа я, захапа я и накрая я прибра в джоба си.

— А сега се махай, Джордж — каза Луиза.

Дейвис я погледна свирепо.

— Следващия път мойта пушка ще е по-точна.

Той завъртя каруцата и потегли сред облак прах. Лу гледаше Луиза, която продължи да се цели след Дейвис чак докато изчезна от поглед.

— Наистина ли щеше да го застреляш? — попита момичето.

Луиза освободи ударника на пушката и влезе в къщата, без да отговори.