Дейвид Балдачи
Да вярваш в чудеса (38)

38

Пред съдебната сграда паркираните фордове, шевролети и крайслери съседстваха с конски и мулешки впрягове. Ситен снежец бе хвърлил навсякъде бяла покривка, ала никой не й обръщаше внимание. Всички бързаха към залата.

Съдебната зала никога не бе виждала тъй многобройна публика. Всички места бяха заети. Зад последния ред и на малкия балкон се тъпчеха правостоящи. Имаше градски мъже с костюми и вратовръзки, жени с празнични рокли и големи шапки, натруфени с воалетки и изкуствени цветя и плодове. До тях стояха фермери с чисти гащеризони, стиснали шапки в ръце и прибрали в джобовете си тютюна за дъвчене. Зад тях бяха жените им с пъстри рокли до глезените и телени очила върху изнурените, сбръчкани лица. Те оглеждаха залата развълнувано, сякаш очакваха всеки момент да се появи кралска особа.

Тук-там сред възрастните се бяха промъкнали и деца като хоросан между тухли. За да вижда по-добре, едно хлапе се качи върху парапета на балкона и се хвана за страничната колона. Някакъв мъж го смъкна и строго му каза, че тук е съд и трябва да се държи достойно, вместо да лудува. Момчето унило се отдалечи. След малко мъжът зае мястото му върху парапета.

Котън, Лу и Оз се изкачваха по стъпалата на съда, когато едно спретнато момченце със сако, изгладени панталони и лъснати черни обувки изтича към тях.

— Моят татко казва, че правиш лошо на целия град заради една жена. Казва, че на всяка цена трябва да доведем газовата компания.

И дребосъкът изгледа Котън така, сякаш адвокатът бе заплюл майка му.

— Тъй ли? — рече Котън. — Е, уважавам мнението на татко ти, макар че не съм съгласен с него. А сега му предай, че ако иска по-късно да обсъдим въпроса лично, с радост ще се отзова на поканата.

Котън се огледа и видя един мъж, който навярно бе баща на детето, защото ги зяпаше, но побърза да извърне глава. Котън погледна струпаните автомобили и каруци, после каза на момчето:

— По-добре влизай с татко си да заемете места. Днес май ще имаме доста публика.

Въпреки тия думи, когато влязоха, Котън се смая от насъбраното множество. Но всъщност нямаше нищо чудно — тежката земеделска работа беше приключила и хората от планината разполагаха със свободно време. За гражданите пък процесът предлагаше достъпно и евтино забавление. Изглежда, бяха решили твърдо да не пропуснат нито една адвокатска хитрина и уловка. За мнозина днешното дело навярно щеше да бъде най-вълнуващият момент в живота им. И това е най-печалното, помисли си Котън.

Ала знаеше много добре, че залозите наистина са високи. Градчето умираше за пореден път и се надяваше да възкръсне с помощта на една богата компания. Срещу всичко това стоеше само една полумъртва и може би обезумяла старица в болницата. И две тревожни деца, разчитащи изцяло на него; и още една безсилна жена, на която с радост би отдал сърцето си, ако можеше да се събуди. Господи, нима имаше сили да се пребори?

— Намерете си места — каза Котън на децата. — И кротувайте.

Лу го целуна по бузата.

— Успех.

Един познат фермер им направи място да седнат.

Котън продължи напред по пътеката, кимайки на познатите си в тълпата. Най-отпред бяха Милър и Уилър.

Гуд седеше на адвокатската маса, щастлив като прегладнял човек на църковна трапеза. Взираше се в тълпата, очакваща нетърпеливо да види двубоя.

— Готов ли сте да започваме? — попита Гуд.

— Не по-малко от вас — бодро отвърна Котън.

Гуд се разсмя.

— Моите уважения, но не ми се вярва.

Приставът Фред излезе да изрече официалното встъпление. Всички станаха и съдът на негова светлост Хенри Аткинс започна своето заседание.

— Въведете съдебните заседатели — нареди съдията на Фред.

Заседателите влязоха един по един. Котън ги оглеждаше и едва не падна на пода, когато зърна сред избраниците Джордж Дейвис.

— Ваша светлост — провикна се той, — Джордж Дейвис не беше между заседателите, които избрахме. Той е сериозно заинтересуван от резултата на делото.

Аткинс се приведе напред.

— Виж какво, Котън, сам знаеш колко трудно набираме заседатели. Трябваше да освободя Лерой Дженкинс, защото жена му се разболя, после пък Гарси Бърнс го ритна муле. Знам, че Джордж Дейвис не е твърде обичан, но и той има право да служи на обществото. Я кажи, Джордж, можеш ли да вземеш честно и безпристрастно решение по този случай?

Облечен в неделния си костюм, Дейвис изглеждаше кротък и достопочтен.

— Да, сър — каза той и се огледа наоколо. — Ами че нали сме съседи с Луиза, всички го знаете. Добре се погаждаме с нея.

И той се усмихна с усилие, сякаш за пръв път опитваше нещо подобно.

— Сигурен съм, че мистър Дейвис ще бъде чудесен заседател, ваша светлост — каза Гуд. — Няма възражения от наша страна.

Котън погледна Аткинс и странното изражение на съдията го накара сериозно да се замисли какво става всъщност.

Лу седеше безмълвно, макар че кипеше от гняв. Всичко беше измама. Искаше й се да скочи и да го каже на висок глас, но за пръв път в живота си не смееше. В края на краищата това беше съд.

— Лъже! — отекна пронизителен вик и всички глави в залата се завъртяха натам, откъдето бе дошъл.

Лу се озърна и видя, че Оз е скочил на седалката и стърчи над всички наоколо. Очите му пламтяха, пръстът му сочеше право към Джордж Дейвис.

— Лъже — изрева отново Оз с тъй плътен глас, че Лу не можа да го познае. — Той мрази Луиза. Не е честно да бъде тук.

Котън бе онемял като всички останали. Съдията Аткинс гледаше недоволно момчето. Гуд се готвеше да скочи на крака. А в погледа на Дейвис гореше такава омраза, че Котън благодари на Бога, задето човекът няма оръжие подръка. Котън се втурна към Оз и го накара да млъкне.

— Очевидно склонността към буйства на обществено място е характерна за целия род Кардинал — изрече с гръмовен глас Аткинс. — Не можем да търпим подобно нещо, Котън.

— Знам, ваша светлост. Знам.

— Не е честно — изкрещя Оз. — Тоя човек е лъжец!

Лу се изплаши.

— Оз, моля те. Всичко върви както трябва.

— Не е вярно, Лу — каза Оз. — Тоя човек е гаден. Оставя семейството си да гладува. Той е негодник!

— Котън, махни това дете — изрева съдията. — Веднага.

Котън изведе Оз. Лу изтича след тях.

Седнаха на стъпалата пред сградата. Оз не плачеше.

Само седеше и блъскаше с юмручета по бедрата си. Лу го гледаше и по бузите й се стичаха сълзи. Котън прегърна момчето през раменете.

— Не е честно, Котън — каза Оз, продължавайки да размахва юмруци. — Просто не е честно.

— Знам, синко. Знам. Но всичко ще се оправи. Ами че включването на Джордж Дейвис в състава на заседателите може дори да е в наша полза.

Ръцете на Оз застинаха.

— Как така?

— Това е една от загадките на правото, Оз, затова просто ще трябва да ми повярваш. А сега подозирам, че все още искате да гледате делото.

Двамата потвърдиха, че това е най-голямото им желание.

Котън се озърна и видя до входа заместник-шерифа Хауърд Уокър.

— Хауърд, навън е студеничко за тези деца. Ако гарантирам, че вече няма да вдигат шум, ще намериш ли начин да ги вкараш вътре, защото аз трябва да продължавам. Нали ме разбираш?

Уокър се усмихна и намести служебния си колан.

— Идвайте с мен, деца. Оставете Котън да си прави магиите.

— Благодаря ти, Хауърд — каза Котън. — Само имай предвид, че заради тая помощ може градът да се настрои против теб.

— Баща ми и брат ми умряха в мините. По дяволите „Съдърн Вали“. Хайде влизай и им покажи какво може един адвокат.

След като Котън влезе, Уокър въведе Лу и Оз през задния вход и ги настани на балкона в специалната ложа за почетни гости, като настоя да получи от Оз тържествен обет за пълно мълчание.

Лу погледна братчето си и прошепна:

— Оз, това беше много храбра постъпка. Аз не посмях.

Той се усмихна. Изведнъж Лу осъзна, че нещо липсва.

— Къде е новото мече, което ти купих?

— Стига де, Лу, голям съм вече за плюшени мечета.

Лу го погледна отново и разбра, че това е истина. И в очите й избиха сълзи, защото внезапно си го представи като висок и силен мъж, който вече не се нуждае от по-голямата си сестра.

 

 

Долу в залата Котън и Гуд разпалено си шушукаха със съдията Аткинс.

— Виж сега, Котън — каза Аткинс, — приемам всичко, което каза за Джордж Дейвис, и възраженията ти ще бъдат отбелязани в протокола, но пък Луиза е помогнала за раждането на четирима от заседателите, а щатският представител не възрази. — Той се озърна към Гуд. — Мистър Гуд, ще ни извините ли за момент?

Адвокатът се сепна.

— Ваша светлост, нима ще разговаряте на четири очи със защитата? В Ричмънд не правим такива неща.

— Е, тогава съм адски доволен, че не сме в Ричмънд. А сега ще бъдете ли така добър да се дръпнете за малко?

Аткинс размаха ръка, сякаш пъдеше досадни мухи, и Гуд неохотно отстъпи към масата.

— Котън — каза Аткинс, — и двамата знаем, че това дело предизвика голям интерес. Знаем и къде е причината — в парите. Луиза лежи в болницата и повечето хора си мислят, че няма да прескочи трапа. А насреща им лъщят парите на „Съдърн Вали“.

Котън кимна.

— Значи смяташ, че каквото и да се случи, заседателите ще вземат решение против нас?

— Е, нищо не мога да предскажа, но ако загубиш тук…

— Тогава участието на Джордж Дейвис ми дава сериозни основания за обжалване — довърши Котън.

Очевидно Аткинс бе много доволен, че Котън тъй бързо е схванал стратегията му.

— Я виж ти, изобщо не ми беше хрумвало. Добре че се сети. А сега да започваме представлението.

Докато Котън се връщаше към служебната маса, Аткинс удари с чукчето и обяви:

— Съдебните заседатели са приети. Седнете всички.

Заседателите седнаха едновременно.

Аткинс бавно ги огледа и спря очи върху Джордж Дейвис.

— И още нещо, преди да започнем. Вече трийсет и четири години седя на този подиум и досега в моята зала не се е чувало за подкупени заседатели или нещо подобно. Няма и да се чуе, защото, ако стане такава работа, тъй ще подредя виновника, че има да си мечтае за доживотна каторга в мините.

Той огледа още веднъж Дейвис изпод вежди, озърна се заплашително към Гуд и Милър, после нареди:

— Призовете първия щатски свидетел.

— Щатът призовава доктор Лутър Рос — каза Гуд.

Едрият доктор Рос стана и тромаво тръгна към свидетелското място. От него се излъчваше сериозност, която адвокатите много обичаха, когато бе на тяхна страна; иначе си беше просто един добре платен лъжец.

Фред го накара да положи клетва.

— Вдигнете дясната си ръка положете лявата върху Библията. Заклевате ли се да казвате истината, цялата истина и нищо друго освен истината с Божия помощ?

Рос потвърди, че в никакъв случай няма да каже нещо друго освен истината, после се намести на свидетелския стол.

Фред се отдръпна и Гуд пристъпи към свидетеля.

— Доктор Рос, сър, бихте ли запознали съдебните заседатели със своята отлична квалификация?

Този въпрос бе зададен с чистопробен южняшки акцент.

— Ръководя приюта за душевноболни в Роаноук. Водил съм курсове по психиатрия в Ричмъндския медицински колеж и Вирджинския университет. Лично съм давал преценка по над две хиляди подобни случая.

— Не ще и дума, мистър Лонгфелоу и уважаемият съд ще се съгласят, че вие сте специалист в своята област. Нещо повече, навярно сте специалист номер едно в тази област, тоест тъкмо онзи човек, когото заслужават тези прекрасни заседатели.

— Възразявам, ваша светлост! — каза Котън. — Не чух никакво доказателство, че мистър Гуд е специалист по оценка на специалистите.

— Приема се, Котън — каза Аткинс. — Продължавайте, мистър Гуд.

— И тъй, мистър Рос — продължи Гуд, като хвърли неприязнен поглед към Котън, — имахте ли възможност да прегледате Луиза Мей Кардинал?

— Да.

— И какво е вашето мнение на експерт за умствените й способности?

Рос потупа с пухкавата си ръка парапета около свидетелското място.

— Тя е напълно лишена от умствени способности. Според моята научно обоснована преценка трябва да бъде приета в специализирано заведение.

В залата се надигна глъчка и Аткинс нетърпеливо удари с чукчето.

— Тишина!

Гуд продължи:

— В специализирано заведение? Я виж ти. Това е сериозна работа. Значи казвате, че не е в състояние да води собствените си дела? Да речем, продажба на имот.

— В никакъв случай. Лесно могат да я измамят. Клетата жена не може дори да се подпише. Сигурно не си помни и името. — Доктор Рос хвърли властен поглед към заседателите и повтори: — Трябва да се настани в специализирано заведение.

Гуд зададе поредица от грижливо подготвени въпроси и на всеки получи отговора, който желаеше: според почитаемия доктор Рос болната Луиза Мей без съмнение е умствено непълноценна.

— Нямам повече въпроси — каза накрая Гуд.

— Мистър Лонгфелоу? — каза Аткинс. — Подозирам, че искате да си опитате късмета.

Котън стана, свали очилата си и се обърна към свидетеля.

— Казвате, че сте прегледали над две хиляди пациенти?

— Така е — изпъчи се Рос.

— И колко от тях обявихте за невменяеми?

Рос тутакси спря да се пъчи, защото явно не бе очаквал подобен въпрос.

— Ами… трудно е да се каже.

Котън се озърна към заседателите и пристъпи крачка напред.

— Не е чак толкова трудно. Просто трябва да го кажете. Нека ви помогна. Сто процента? Петдесет процента?

— Не са сто процента.

— Но не са и петдесет?

— Да.

— Хайде тогава да уточним. Осемдесет? Деветдесет? Деветдесет и пет?

Рос се замисли.

— Струва ми се, че са около деветдесет и пет на сто.

— Добре. Чакайте да пресметна. Мисля, че това прави хиляда и деветстотин души от две хиляди. Много луди хора сте срещали, доктор Рос.

Публиката се разсмя и Аткинс удари с чукчето, но не успя да удържи усмивката си.

Рос изгледа яростно Котън.

— Каквото виждам, това говоря, господин адвокат.

— Доктор Рос, колко жертви на мозъчен удар сте преглеждали, за да определите умствените им способности?

— Ами… в момента не си спомням подобен случай.

Котън закрачи напред-назад пред свидетелското място. Рос не откъсваше поглед от него и по челото му изби пот.

— Предполагам, че повечето ви пациенти страдат от душевни заболявания. Тук става дума за жертва на мозъчен удар, чиято телесна слабост може да създава впечатление за психическа болест, макар че всъщност не е така. — Котън плъзна поглед из залата и откри Лу на балкона. — Фактът, че един човек е неспособен на говор и движение, все още не доказва, че той не разбира какво става около него. Напълно е възможно да вижда, да чува и да разбира всичко. Всичко! — Котън рязко се завъртя и погледна свидетеля. — А след време същият този човек може да се възстанови напълно.

— Жената, която видях, едва ли ще се възстанови.

— Специалист ли сте по мозъчните удари? — повиши глас Котън.

— Е, не съм. Но…

— Тогава моля съда да нареди на заседателите да не взимат предвид последното ви изявление.

Аткинс се обърна към заседателите.

— Разпореждам да не обръщате внимание на каквито и да било твърдения от страна на доктор Рос относно това, че мис Кардинал може да не се възстанови, тъй като той определено не е компетентен за подобна преценка.

При последните думи Аткинс и Рос се спогледаха гневно, а Котън вдигна ръка, за да прикрие усмивката си.

— Доктор Рос — продължи Котън, — всъщност вие не можете да заявите със сигурност, че днес, утре или вдругиден Луиза Мей Кардинал няма да бъде напълно способна да управлява делата си, нали?

— Жената, която прегледах…

— Моля ви, сър, отговорете на въпроса.

— Не.

— Какво „не“? — попита любезно Котън. — Пояснете на тези чудесни съдебни заседатели.

Рос раздразнено скръсти ръце.

— Не, не мога да заявя със сигурност, че мис Кардинал няма да се възстанови днес, утре или вдругиден.

Гуд скочи на крака.

— Ваша светлост, виждам накъде бие защитата и мисля, че имам отговор. За момента доктор Рос потвърждава, че мис Кардинал не е в състояние да взима разумни решения. Ако тя оздравее, на което се надяваме всички, тогава определеният от съда попечител може да бъде отстранен и тя да поеме делата си в свои ръце.

— Дотогава няма да й остане нищо — каза Котън.

Гуд не пропусна удобния случай.

— Е, в такъв случай мис Кардинал несъмнено ще се утеши със сумата от половин милион долара, която „Съдърн Вали“ предлага за нейния имот.

Цялата зала ахна при споменаването на тази неимоверна сума. Един човек щеше да се прекатури през парапета на балкона, но съседите му успяха да го удържат в последния миг. И мърлявите, и спретнатите деца се споглеждаха с широко разтворени очи. Майките и бащите им също. Съдебните заседатели също се споглеждаха, потресени и изумени. Само Джордж Дейвис седеше неподвижно, отправил поглед право напред, и по лицето му нямаше и следа от чувства.

Гуд побърза да продължи:

— Същата утеха без съмнение ще намерят и други, когато компанията направи подобни предложения за техните имоти.

Котън се огледа. В момента би искал да е където и да било, само не тук. Виждаше как планинари и граждани се взират в него — единствения човек, застанал между тях и полагащото им се богатство. Ала въпреки цялата тежест на тези погледи той прогони тревогата от ума си и гневно извика:

— Ваша светлост, с тези думи мистър Гуд току-що направо подкупи съдебните заседатели. Настоявам процесът да бъде прекратен. Моята клиентка не може да се надява на справедлива присъда от хора, които вече броят доларите на „Съдърн Вали“.

Гуд се усмихна на заседателите.

— Оттеглям последната реплика. Съжалявам, мистър Лонгфелоу. Не беше нарочно.

Аткинс се облегна назад.

— Няма да прекратя процеса, Котън. Към кого можеш да се обърнеш по този въпрос? В кръг от стотина километра почти всичко живо се е довлякло в тази зала, а до най-близкия съд има цял ден пътуване с влак. И съдията там не е кротка душа като мен. — Той се обърна към заседателите. — Чуйте ме, хора, не бива да обръщате внимание на онова, дето го каза мистър Гуд относно предложението за имота на мис Кардинал. Не биваше да говори такова нещо и вие ще го забравите. Не се шегувам! — Аткинс извърна поглед към Гуд. — Чувал съм, че имате отлична репутация, сър, и никак не бих желал тъкмо аз да я опетня. Но ако ми погодите още един такъв номер, в тая сграда имам една килийка, където ще излежите присъда за неуважение на съда и може дори да забравя, че сте там. Разбрахте ли?

Гуд кимна и отговори смирено:

— Да, ваша светлост.

— Котън, имаш ли други въпроси към доктор Рос?

— Не, ваша светлост — каза Котън и се отпусна на стола.

Гуд призова Травис Барне. Въпреки цялото си желание под умелите въпроси на Гуд добрият доктор бе принуден да признае, че прогнозата за Луиза не е благоприятна. Накрая Гуд размаха пред него снимка.

— Това ли е вашата пациентка Луиза Мей Кардинал?

Барне погледна фотографията.

— Да.

— Моля за разрешение да я покажа на заседателите.

— Добре, но побързайте — каза Аткинс.

Гуд пусна пред Котън копие от снимката. Без дори да погледне, Котън я скъса на две и захвърли парчетата в плювалника до масата, докато Гуд разнасяше оригинала пред лицата на заседателите. По цъкането, тъжното поклащане на глави и тихите коментари личеше, че фотографията е постигнала търсения ефект. Единствено Джордж Дейвис не изглеждаше разтревожен. Той задържа снимката най-дълго и като че положи големи усилия да скрие задоволството си. След като злото бе сторено, Гуд си седна.

— Травис — каза Котън, като застана пред своя приятел, — лекувал ли си досега някакви заболявания на Луиза Кардинал?

— Да, на два пъти.

— Разкажи ни за тези два случая, ако обичаш.

— Преди десетина години я ухапа гърмяща змия. Тя сама претрепа с мотика гадината, после слезе на кон от планината и пристигна при мен. Ръката й вече беше подпухнала горе-долу колкото моя крак. Разболя се тежко, вдигна температура, каквато не бях виждал дотогава. Дни наред беше между живота и смъртта. Но оздравя точно когато си мислехме, че няма да издържи. Като муле се беше вкопчила в живота.

— А втория път?

— Пневмония. През онази зима преди четири години, когато натрупа сняг като на полюса. Помните ли я? — обърна се той към залата и всички закимаха. — Нямаше начин човек нито да слезе, нито да се изкачи до планината. Цели четири дни бяха изтекли, додето ми съобщят. Когато бурята утихна, аз отидох да я лекувам, но тя бе минала през най-лошото сам-самичка. Такова нещо би погубило млад човек дори и в болница, а тя беше прехвърлила седемдесетте и оцеля без капка лекарство, само с волята си за живот. Не бях виждал подобно чудо.

Котън се приближи до съдебните заседатели.

— По всичко личи, че тази жена притежава неукротим дух. Дух, който не може да бъде победен.

— Възразявам, ваша светлост — обади се Гуд. — Това въпрос ли е или божествено откровение от ваша страна, мистър Лонгфелоу?

— Надявам се, и едното, и другото.

— Нека го кажем така — заяви Барне. — Ако бях комарджия, не бих заложил против тази жена.

Котън погледна заседателите.

— Нито пък аз. Нямам повече въпроси.

— Мистър Гуд, кого призовавате сега? — попита Аткинс.

Адвокатът се изправи и огледа залата. Продължаваше да търси, докато накрая погледът му достигна балкона, плъзна по предния ред и спря върху Лу и Оз. След това само върху Оз.

— Млади момко, защо не слезеш тук да си поговорим?

Котън скочи от стола.

— Ваша светлост, не виждам причина…

— Ваша светлост — прекъсна го Гуд, — именно децата ще трябва да бъдат поставени под попечителство, затова смятам, че ще е разумно да изслушаме едно от тях. А макар и дребен, този младеж притежава твърде могъщ глас, както всички в залата имаха възможност да се убедят неотдавна.

Откъм публиката долетя приглушен смях и Аткинс разсеяно заудря с чукчето, докато обмисляше това предложение. Котън отброи шест бързи удара на сърцето си.

— Ще разреша. Но не забравяйте, Гуд, той е само едно малко момче.

— Непременно ще го имам предвид, ваша светлост.

Лу стисна ръката на Оз. Двамата слязоха по стълбището и прекосиха залата под погледите на цялата публика. Оз сложи ръка върху Библията, даде клетва да казва истината и Лу се върна на мястото си. Върху големия свидетелски стол момчето изглеждаше тъй дребно и беззащитно, че сърцето на Котън се сви.

Гуд пристъпи напред.

— И тъй, мистър Оскар Кардинал… — започна той.

— Името ми е Оз, сестра ми се казва Лу. Не й викайте Луиза Мей, че може да се ядоса и да ви халоса здравата.

Гуд се усмихна.

— Не бой се, ще ви наричам Оз и Лу. — Той се подпря на парапета. — Навярно знаеш колко съжаляваме всички тук, че майка ви е толкова болна.

— Тя ще оздравее.

— Нима? Така ли казаха лекарите?

Оз вдигна очи към Лу. Гуд изчака, после докосна бузата на момчето и извърна лицето му към себе си.

— Е, синко, на това свидетелско място трябва да казваш само истината. Не може да търсиш отговорите от сестра си. Дал си клетва пред Бога да говориш истината.

— Винаги казвам истината. Да пукна, очите ми да изтекат.

— Браво, момко. Хайде сега, казаха ли лекарите, че майка ти ще оздравее?

— Не. Казаха, че не знаят.

— А ти откъде знаеш?

— Знам, защото… защото го пожелах. При кладенеца на желанията.

— Кладенец на желанията? — повтори Гуд и отправи към заседателите многозначителна усмивка. — Значи по вашия край има кладенец на желанията. Ех, защо си нямаме такова нещо и в Ричмънд!

Откъм публиката избухна смях. Оз пламна като божур и смутено се размърда на стола.

— Наистина има такъв кладенец — настоя той. — Моят приятел Даймънд Скинър ни разказа за него. Казваш си желанието, даваш най-скъпото, което имаш, и всичко се сбъдва.

— Звучи чудесно. Значи казваш, че си изрекъл желанието.

— Да, сър.

— И си дал най-скъпото, което имаш? Какво беше то?

Оз нервно огледа залата.

— Истината, Оз — напомни му Гуд. — Не забравяй, че се закле пред Бога, синко.

Оз дълбоко въздъхна.

— Мечето. Дадох си мечето.

Тук-там прозвуча приглушен кикот, после всички видяха как по бузата на момчето плъзна самотна сълза и залата стихна.

— Сбъдна ли се желанието ти? — попита Гуд.

Оз поклати глава.

— Не.

— Отдавна ли го изрече?

— Да — отговори тихо Оз.

— А майка ти още е много болна, нали?

Оз наведе глава.

— Да — отвърна той с изтъняло гласче.

Гуд пъхна ръце в джобовете си.

— Е, синко, има една печална истина: нещата не се сбъдват само защото ги желаем. Не и в истинския живот. Знаеш, че прабаба ти е тежко болна, нали?

— Да, сър.

— Пожела ли нещо и за нея?

Котън се изправи.

— Гуд, остави детето на мира.

— Добре, добре. Оз, ти разбираш, че не можеш да живееш самичък, нали? Ако прабаба ти не оздравее, според закона трябва да бъдеш настанен в дома на някой възрастен. Или да те изпратят в сиропиталище. А ти не искаш да ходиш в някакво си сиропиталище, прав ли съм?

Котън отново скочи на крака.

— Сиропиталище ли? Откога почнахме да разглеждаме този въпрос?

— Е, ако земята на мис Кардинал не бъде продадена и ако не й се случи още едно чудо, както с гърмящата змия и пневмонията, тогава децата ще трябва да идат някъде. И ако нямат скрити пари, това „някъде“ ще е сиропиталище, защото именно там отиват децата, които нямат живи роднини или други достойни хора, готови да ги осиновят.

— Могат да живеят при мен — каза Котън.

Гуд изглеждаше готов да се разсмее.

— При вас? При един стар ерген? Адвокат в умиращо градче? Вие сте последният човек на света, комуто съдът би поверил тези деца. — Гуд отново се обърна към Оз. — Не би ли предпочел да живееш в свой дом с човек, който да взима присърце интересите ти? Това предпочиташ, нали?

— Не знам.

— Естествено, че го предпочиташ. Сиропиталищата не са от най-приятните места на този свят. Някои деца остават в тях завинаги.

— Ваша светлост — каза Котън, — има ли този разпит друга цел, освен да сплаши свидетеля?

— И аз се канех да задам на мистър Гуд същия въпрос — заяви Аткинс.

Но ненадейно пръв проговори Оз.

— Може ли да дойде и Лу? Не в сиропиталището, а на онова, другото място.

— Ами разбира се, синко, разбира се — бързо отвърна Гуд. — Не бива да се делят брат и сестра. — После тихо добави: — Но в сиропиталищата няма гаранция. — Той помълча. — Е, другото ти харесва повече, нали, Оз?

Оз се поколеба и се опита да погледне към Лу, но Гуд бързо застана пред него. Накрая Оз тихо каза:

— Мисля, че да.

Котън вдигна очи към балкона. Лу бе скочила на крака, стискаше здраво парапета и тревожно гледаше брат си.

Гуд пристъпи към заседателите и демонстративно избърса очи.

— Браво, моето момче. Нямам повече въпроси.

— Котън? — изрече Аткинс.

Гуд седна и Котън се изправи, но застина на място, вкопчил пръсти в ръба на масата. Върху големия свидетелски стол виждаше едно измъчено момченце; едно момченце, което искаше само да стане и да избяга при сестра си, защото се боеше до смърт от сиропиталища, от дебели адвокати с неразбираеми думи и трудни въпроси и от огромни зали, пълни с изблещени непознати хора.

— Нямам въпроси — каза Котън съвсем тихо и Оз побегна към сестра си.

Изредиха се още свидетели, които доказваха, че Луиза е напълно неспособна да вземе съзнателно решение, а Котън можеше само да се заяжда с отделни подробности от показанията им. Накрая заседанието бе отложено за следващия ден и Котън изведе децата от залата. Навън ги спряха Гуд и Милър.

— Борите се чудесно, мистър Лонгфелоу — каза Гуд, — но всички знаем какъв ще е краят. Какво ще речете да приключим още сега? Да спестим излишните неприятности.

При тия думи той погледна Лу и Оз. Посегна да погали Оз по косата, но момчето го изгледа тъй яростно, че Гуд побърза да отдръпне ръка, преди да е загубил някой пръст.

— Виж какво, Лонгфелоу — каза Милър, вадейки от джоба си късче хартия. — Нося чек за половин милион долара. Само трябва да сложиш край на тази нелепа история и всичко е твое.

Котън погледна Оз и Лу, после каза:

— Чуй какво ще ти кажа, Милър. Нека оставим това на децата. Каквото поискат, това ще направя.

Милър клекна и се усмихна на Лу и Оз.

— Сега тези пари ще бъдат ваши. Ще си купите каквото пожелаете. Ще живеете в голяма къща със скъпа кола и хора, които да се грижат за вас. Чудесен живот. Какво ще кажете, деца?

— Вече си имаме дом — каза Лу.

— Добре, ами майка ви? Хора в нейното състояние се нуждаят от много грижи, а това не е евтино. — Той размаха чека пред момичето. — Това разрешава всичките ви проблеми, госпожице.

Гуд също клекна и погледна Оз.

— И ще бъдете далеч, много далеч от ония грозни сиропиталища. А ти искаш да останеш със сестра си, нали?

— Дръж си глупавите пари — отсече Оз, — защото нито ни трябват, нито ги искаме. А пък ние с Лу винаги ще сме заедно. Та ако ще и в сиропиталището!

Оз хвана ръката на сестра си и двамата се отдалечиха.

Клекналите мъже се изправиха и Милър гневно натъпка чека в джоба си.

— От устата на младенеца говори истината — каза Котън. — Би трябвало всички да сме толкова мъдри.

И той се отдалечи на свой ред.

 

 

В предната стая на къщата Котън обсъждаше положението с Лу и Оз.

— Боя се, че ако утре Луиза не влезе в съдебната зала, делото е загубено. — Той ги погледна. — Но искам да знаете, че каквото и да се случи, аз ще бъда до вас. Ще се грижа за двама ви. Не бойте се. Никога няма да попаднете в сиропиталище. И никога няма да ви разделят. Кълна се.

Лу и Оз го прегърнаха силно, после Котън си тръгна, за да се готви за последния ден на процеса. Може би това щеше да е и последният им ден в планината.

Лу приготви вечеря за Оз и Юджин, после отиде да нахрани майка си. След това дълго седя пред огъня, унесена в дълбоки размисли. Макар че беше много студено, тя изведе Сю от обора и отиде с нея до могилката зад къщата. Помоли се над всеки гроб и най-дълго остана край най-малкия — този на Ани. Ако бе оцеляла, тя щеше да й бъде пралеля. От все сърце й се искаше да знае как е изглеждало мъничкото бебе и изпитваше болка, че това е невъзможно. Тази вечер звездите грееха ярко. Лу се огледа към побелелите планини, където десетките хиляди отблясъци по заледените клони се сливаха в искряща магия. Сега земята не бе в състояние да й помогне, но и сама можеше да стори нещо. Знаеше, че отдавна е трябвало да го направи. Но грешката си остава грешка само ако не бъде поправена.

Тя се върна обратно, прибра кобилата на топло в обора и отиде в стаята на майка си. Седна на леглото, хвана ръката на Аманда и дълго остана така. Накрая Лу се наведе, целуна майка си по бузата и лицето й се обля в сълзи.

— Каквото и да се случи, винаги ще бъдем заедно. Обещавам. Винаги ще си с мен и Оз. Винаги. — Тя избърса сълзите си. — Толкова много ми липсваш. — Целуна я още веднъж. — Обичам те, мамо.

Сетне Лу избяга от стаята и затова не видя как от окото на майка й се отрони самотна сълза.

Когато Оз влезе, Лу тихо хълцаше на леглото си. Тя не се и опита да скрие, че плаче. Оз се изкатери до нея и прегърна сестра си.

— Всичко ще се оправи, Лу. Ще видиш.

Лу седна, избърса лицето си и го погледна.

— Сигурно просто ни трябва чудо.

— Може още веднъж да си опитам късмета с кладенеца — каза той.

Лу поклати глава.

— Какво можем да дадем срещу желанието? Вече загубихме всичко.

Няколко минути седяха мълчаливо. После Оз зърна купчинката писма върху писалището на Лу.

— Всичките ли ги прочете? — попита той.

Лу кимна.

— А харесаха ли ти?

Лу изглеждаше готова да се разплаче отново.

— Прекрасни са, Оз. Татко не е бил единственият писател в семейството.

— Може ли да ми прочетеш още някое? Моля те.

Най-сетне Лу се съгласи. Оз легна и затвори очи.

— Защо правиш така? — попита Лу.

— Ако затворя очи, когато ги четеш, сякаш мама застава до мен и ми говори.

Лу погледна писмата така, като че бяха от злато.

— Оз, ти си гений!

— Тъй ли? Защо? Какво направих?

— Току-що откри нашето чудо.

 

 

Гъсти облаци бяха паднали над планините без никакво намерение скоро да се изместят. Лу, Оз и Джеб тичаха под ледения дъжд. Измръзнали до кости, те стигнаха до поляната със стария кладенец. Втурнаха се право към него. Мечето на Оз и снимката още лежаха там, подгизнали и зацапани. Оз погледна снимката, после се усмихна на сестра си. Лу се наведе, взе мечето и му го подаде.

— Вземи си мечето — нежно каза тя. — Нищо, че вече си голям.

Лу прибра снимката в чантата, която носеше, после бръкна по-надълбоко и извади писмата.

— Добре, Даймънд каза, че трябва да дадем най-скъпото нещо на този свят, за да се изпълни желанието. Ние загубихме мама, но имаме нещо също тъй важно, нейните писма.

Лу внимателно сложи снопчето писма върху ръба на стената и го затисна с тежък камък.

— Сега трябва да изкажем желанието.

— Мама да се събуди, нали?

Лу бавно поклати глава.

— Оз, трябва да пожелаем утре Луиза да дойде в съда. Както каза Котън, това е единственият начин тя да си запази дома.

Оз бе поразен.

— Ами мама? Може би това е единственият ни шанс да използваме вълшебството.

Лу го прегърна.

— След всичко, което Луиза стори за нас, трябва и ние да направим нещо за нея.

Най-сетне Оз тъжно кимна.

— Добре, кажи го тогава.

Лу стисна ръката на Оз и двамата затвориха очи.

— Желаем Луиза Мей Кардинал да стане от леглото и да покаже на всички, че е жива и здрава.

— Амин, Исусе — изрекоха двамата.

Сетне побегнаха презглава от това място, като се молеха от все сърце да е останала поне още малко магия в тази купчина стари тухли над застоялата вода.

 

 

Късно същата нощ Котън крачеше с ръце в джобовете по пустата главна улица на Дикенс. Чувстваше се най-самотния човек на света. Сипеше се упорит студен дъжд, но той не му обръщаше внимание. Седна на една скамейка с навес и се вгледа в примигването на газените фенери зад дъждовната завеса. На металния стълб имаше табела с ясен надпис: „Съдърн Вали, газ и въглища“. По улицата мина празен камион, изпоцапан с въглищен прах. От ауспуха му отекна трясък и този звук процепи покоя на нощта.

Котън се загледа след камиона и пак отпусна глава. Ала когато отново зърна трепкащото пламъче на газения фенер, в ума му припламна смътна идея. Той рязко надигна глава, обърна се към камиона и пак погледна фенера. Точно тогава идеята се превърна в твърда увереност. Мокрият до кости Котън Лонгфелоу гордо стана от пейката, плесна с ръце и плясъкът прокънтя като мощен тътен на гръмотевица, защото внезапната му идея беше истинско чудо.

След няколко минути Котън влезе в стаята на Луиза. Застана до леглото и стисна безсилната старческа ръка.

— Кълна се, Луиза Мей Кардинал, че няма да загубиш земята си.