Дейвид Балдачи
Да вярваш в чудеса (37)

37

Беше особено студен безоблачен ден. Котън влезе в съдебната зала и застина на място, когато видя вътре Милър и още един мъж — висок, солиден и извънредно елегантен; гладко сресаната му коса се спускаше по удивително масивна глава.

— Сигурен бях, че днес ще те видя — каза Котън на Милър.

Милър кимна към спътника си.

— Вероятно си чувал за Търстън Гуд, известен адвокат от Ричмънд.

— Да, чувал съм. Наскоро имахте дело пред Върховния съд на Съединените щати, нали, сър?

— По-точно — отвърна Гуд с плътен, спокоен баритон — спечелих делото, мистър Лонгфелоу.

— Поздравления. Какво ви води по нашия край?

— Щатските власти любезно разрешиха на мистър Гуд да дойде, за да представлява техните интереси по този твърде важен въпрос — обясни Милър.

— Откога е станало необходимо да включваме най-добрите юристи на щата в някакво си простичко дело за невменяемост?

Гуд се усмихна сърдечно.

— Като служител на обществото едва ли има смисъл да ви обяснявам защо дойдох, мистър Лонгфелоу. Достатъчно е да кажа, че съм тук.

Котън обхвана с ръка брадичката си и се престори на дълбоко замислен.

— Дайте сега да видим. Във Вирджиния адвокатите, защитаващи интересите на обществени групи, са на изборна длъжност. Мога ли да попитам дали „Съдърн Вали“ е направила дарение за кампанията ви, сър?

Гуд се изчерви.

— Този намек не ми харесва!

— Не го казах като намек.

Приставът Фред влезе и обяви:

— Всички станете. Открива се съдебното заседание на негова светлост Хенри Джей Аткинс. Всички, които имат дела пред този съд, нека излязат напред и ще бъдат изслушани.

В този момент Лу и Оз незабелязано се промъкнаха през вратата. Облечени в дебели палта и обути с вълнени чорапи, натъпкани в широки ботуши, те бяха минали пак по тополовия мост и надолу по склоновете до пътя, откъдето успяха да хванат камион до Дикенс. Зимният студ доста затрудни пътуването им, но Котън бе обяснил какъв ефект може да има това дело върху живота на всички им. Седнаха свити на последния ред и само очите им се подаваха над предната облегалка.

— Обявете следващото дело — нареди Аткинс. Всъщност днес делото беше само едно, но съдът си имаше ритуали.

Фред обяви началото на предварително заседание по случая „Щатът срещу Луиза Мей Кардинал“.

Аткинс се усмихна широко от своя висок подиум.

— Мистър Гуд, за мен е истинска чест да ви видя в своята зала, сър. Моля, изложете тезата на щатските власти.

Гуд се изправи и пъхна палец под ревера си.

— Задачата ми съвсем не е приятна, но властта трябва да изпълнява задълженията си. Компанията „Съдърн Вали, газ и въглища“ е направила предложение да закупи имот, притежаван изцяло от мис Кардинал. Смятаме, че от правна гледна точка неотдавнашният мозъчен удар я прави неспособна да вземе разумно решение по въпроса. Единствените й роднини са малолетни и нямат право да действат от нейно име. А доколкото знаем, единственият жив роднина на тези деца страда от тежко психическо заболяване. Освен това научихме от сигурен източник, че мис Кардинал не е подписвала документи, упълномощаващи трето лице да представлява интересите й.

При тия думи Котън стрелна поглед към Милър, който продължи да седи най-спокойно със самоуверена физиономия.

Гуд продължи:

— За да защитим изцяло правата на мис Кардинал по този въпрос, ние молим да бъде обявена за невменяема и да се назначи попечител, който да води личните й дела, включително и крайно изгодното предложение от страна на „Съдърн Вали“.

Докато Гуд сядаше на мястото си, Аткинс кимна.

— Благодаря, мистър Гуд. Котън?

Котън се изправи и застана пред подиума.

— Ваша светлост, имаме работа с опит не да бъдат изпълнени, а напротив, да се осуетят желанията на мис Кардинал. Тя вече отхвърли предложението на „Съдърн Вали“ да закупи земята й.

— Вярно ли е, мистър Гуд? — попита съдията.

Гуд запази спокойствие.

— Мис Кардинал отхвърли едно предложение; сегашното обаче е за многократно по-висока сума и трябва да бъде разгледано съвсем отделно.

— Мис Кардинал недвусмислено заяви, че няма да продаде имота си на каквато и да било цена — каза Котън.

Той също пъхна палец под ревера си, но после размисли и го дръпна надолу.

— Имате ли свидетел, който да потвърди това? — попита съдия Аткинс.

— Никой друг, освен мен.

Гуд атакува веднага.

— Ако мистър Лонгфелоу възнамерява да даде показания по делото, настоявам да се оттегли от позицията си като адвокат на мис Кардинал.

Аткинс погледна Котън.

— Това ли искаш?

— Не. Мога обаче да представлявам интересите на Луиза, докато тя оздравее.

Гуд се усмихна.

— Ваша светлост, мистър Лонгфелоу изрази пред цялата зала своите предубеждения към клиента ми. Едва ли можем да смятаме, че притежава необходимата безпристрастност, за да представлява почтено интересите на мис Кардинал.

— Тук съм склонен да се съглася с него, Котън — каза съдията. — Насрочвам делото за следващата седмица.

Котън се смая.

— Та това не ни оставя време за подготовка.

— Съгласни сме с този срок — каза Гуд. — Мис Кардинал заслужава да разгледаме делата й с цялата възможна бързина и почтителност.

Аткинс вдигна чукчето.

— Котън, ходих в болницата да видя как е Луиза. Не знам дали е с всичкия си, или не, но онези деца ще се нуждаят от закрила. Поне това трябва да решим час по-скоро.

— Можем сами да се грижим за себе си.

Всички извърнаха глави към последния ред, където се бе изправила Лу.

— Можем сами да се грижим за себе си — повтори тя. — Докато Луиза оздравее.

— Лу — каза Котън, — не му е нито времето, нито мястото.

Гуд се усмихна.

— Е, вие двамата без съмнение сте прекрасни деца. Аз съм Търстън Гуд. Как я карате?

Лу и Оз упорито мълчаха.

— Елате насам, млада госпожице — нареди Аткинс.

Лу преглътна мъчително и тръгна към подиума, откъдето Аткинс я гледаше както Зевс някой простосмъртен.

— Млада госпожице, членувате ли в адвокатската асоциация?

— Не. Искам да кажа… не.

— Знаете ли, че само упълномощени адвокати имат правото да се обръщат към съда и изключения се допускат само при извънредни обстоятелства?

— Е, след като въпросът засяга мен и брат ми, смятам обстоятелствата за извънредни.

Аткинс погледна Котън с усмивка, после пак се обърна към Лу.

— Виждам, че си умно момиче. И съобразително. Но законът си е закон. Деца на вашата възраст не могат да живеят сами.

— Юджин ще ни помага.

— Той не е ваш роднина.

— Ами Даймънд Скинър? Той живееше съвсем сам.

Аткинс се озърна към Котън.

— Котън, обясни й, ако обичаш.

— Лу, съдията е прав. Малки сте, за да живеете сами. Край вас трябва да има възрастен.

Изведнъж в очите на Лу бликнаха сълзи.

— Да, но те непрекъснато ни напускат.

Тя се обърна, изтича между редовете, блъсна двойната врата и изчезна. Оз забърза след нея.

Котън се обърна към съдията.

— Една седмица — каза Аткинс. После удари с чукчето и тръгна към кабинета си като магьосник, търсещ почивка след особено трудно заклинание.

Гуд и Милър изчакаха Котън пред залата. Гуд приведе глава към него.

— Вижте, мистър Лонгфелоу, за всички ще е много по-лесно, ако ни сътрудничите. Знаем какво ще открият лекарите при един преглед. Защо да подлагаме мис Кардинал на унизителен съдебен процес?

Котън пристъпи още по-близо до Гуд.

— Мистър Гуд, вие не давате пет пари дали Луиза ще получи уважението, което заслужава. Дошли сте като наемник на една голяма компания, искаща да прескочи закона, за да отнеме земята й.

Гуд се усмихна невъзмутимо.

— Ще се видим в съда.

 

 

Вечерта Котън работеше зад отрупаното с книжа бюро. Мърмореше си, водеше записки, задраскваше, после скачаше и почваше да крачи напред-назад като млад баща пред родилното. Вратата изскърца и Котън зяпна от изненада, като видя Лу да влиза с пълна кошница и димящ кафеник.

— Юджин ме докара с колата да посетим Луиза — обясни тя. — Взех това от ресторант „Ню Йорк“. Сигурно не си и обядвал.

Котън наведе глава. Лу разчисти местенце на бюрото, подреди вечерята и наля чаша кафе. Но след като свърши, не показа, че има намерение да си тръгва.

— Много съм зает, Лу. Благодаря за храната.

Котън седна зад бюрото, но не посегна към книгите и документите.

— Извинявай, че се намесих в съда.

— Няма нищо. На твое място сигурно и аз щях да сторя същото.

— Ти беше много добър.

— Напротив, провалих се безславно.

— Но делото още не е започнало.

Котън свали очилата и ги изтри с вратовръзката си.

— Истината е, че последното си истинско дело водих преди години, а и тогава не бях кой знае колко добър. Сега просто попълвам документи, съставям завещания, пълномощни и тъй нататък. Никога не съм се сблъсквал с юрист от ранга на Гуд. — Той си сложи очилата и чак сега разбра, че през целия ден е гледал като в мъгла. — Не искам да обещая нещо, което не ми е по силите.

Тия думи увиснаха като огнена стена между двамата.

— Вярвам в теб, Котън. Каквото и да се случи, вярвам в теб. Исках да го знаеш.

— Защо вярваш в мен, за бога? Нима не те провалям през цялото време? Само знам да цитирам поезия, която с нищо не ни помага.

— Не, през цялото време се мъчиш да ни помогнеш.

— Не мога да бъда като баща ти, Лу. Всъщност май ще излезе, че за нищо не ме бива.

Лу застана пред него.

— Ще ми обещаеш ли само едно, Котън? Ще обещаеш ли, че никога няма да ни напуснеш?

След кратко мълчание Котън докосна брадичката на момичето и изрече с пресекващ, но ясен и силен глас:

— Ще съм с вас, докогато ме искате.