Дейвид Балдачи
Да вярваш в чудеса (5)

5

Бе съвсем ранно утро, когато току-що събудените птици разкършват изтръпналите си криле, над топлата земя се издигат хладни мъгли и слънцето все още е само огнена нишка в небето на изток. През нощта бяха спрели в Ричмънд, където смениха локомотива, после влакът напусна полегатите склонове на долината Шенандоа, където великолепната почва и умереният климат предлагат идеални условия за отглеждане буквално на всичко. Сега наклонът започваше да става все по-стръмен.

Лу почти не бе спала, защото споделяше горното легло с Оз, който дори и при най-добри обстоятелства се въртеше по цяла нощ. А в подскачащия влак, устремен към един непознат и страшен свят, братчето й се бе превърнало насън в същинско диво коте. По ръцете й имаше синини от мятането му, макар че го бе прегръщала здраво през цялото време; ушите й още кънтяха от жалните му писъци въпреки нейния утешителен шепот. Накрая Лу слезе долу, докосна с боси нозе студения под, добра се пипнешком до прозореца, дръпна завесите и бе възнаградена с първата си гледка към планините на Вирджиния.

Веднъж Джак Кардинал бе казал на дъщеря си, че според мнозина специалисти Апалачите всъщност се състоят от две планински вериги. Първата била оформена преди милиони години при отдръпването на морето и нагъването на земната кора и се издигнала така високо, че си съперничела с днешните Скалисти планини. По-късно тия хребети ерозирали от дъждовете и ударите на морските бури. Сетне светът се разтърсил отново, обясняваше бащата на Лу, скалите пак се издигнали, макар и не тъй високо както преди, и оформили сегашните Апалачи, които се възвисявали заплашително, за да отделят Западна Вирджиния, и стигали от Канада чак до Алабама.

Апалачите възпрепятствали бързото преселение на запад, разказваше Джак на любопитната Лу, и дълго пречели на американските колонии да се обединят, за да извоюват своята независимост от английската монархия. По-късно природните ресурси на планинската верига дали тласък за една от най-великите производствени епохи в историята на човечеството. И все пак, добавяше баща й с примирена усмивка, човекът никога не признава каква помощ е оказала планината в неговите дела.

Лу знаеше, че Джак Кардинал бе обичал планините на Вирджиния и бе изпитвал искрено преклонение към тия високи, ъгловати скали. Той често й казваше, че в онова късче извисена земя се таи нещо вълшебно, защото вярваше, че в него има могъщи сили, които логиката не е способна да обясни. Неведнъж Лу се питаше как може някаква смес от пръст и камъни, та била тя и висока, тъй силно да изумява баща й. Сега за пръв път долови отговора, защото никога не бе имала подобно преживяване.

Възвишенията от обрасла с дървета пръст и острите скали, които бе зърнала най-напред, всъщност представляваха само ниски предпланини; отвъд тия „деца“ тя видя очертанията на техните високи родители — планините. За тях сякаш нямаше граници нито в небето, нито по земята. Тъй грамадни и необятни бяха, че изглеждаха неестествени, макар да се раждаха от самата кора на планетата. И нейде там имаше една жена, чието име носеше, ала никога не я бе срещала. В тази мисъл се таяха едновременно утеха и тревога. За миг обзета от паника, Лу имаше чувството, че тракащият влак ги е пренесъл в друга слънчева система. Сетне до нея се появи Оз и макар че той рядко вдъхваше увереност у околните, Лу изпита облекчение от кроткото му присъствие.

— Мисля, че наближаваме — каза тя, разтривайки раменната му, за да прогони напрежението от поредната доза кошмари.

Двете с майка й бяха станали истински специалистки в това. Аманда често казваше, че никога през живота си не е виждала дете с толкова страшни и упорити сънища. Но не бива нито да се присмиваме на това, нито да го пренебрегваме, обясняваше тя на дъщеря си. Единственото, което можеха да сторят, бе да са винаги край момчето и да му помагат в борбата с душевните и физическите страдания.

Това би могло да се превърне в единайсета Божа заповед за Лу: Да нямаш по-висш дълг от грижата за брата си Оз. И тя възнамеряваше да изпълнява тази повеля на всяка цена.

Момченцето впери поглед в пейзажа.

— Къде е? Къде ще живеем?

Тя посочи навън.

— Някъде там.

— Дали влакът ще ни откара чак до къщата?

Лу се усмихна на думите му.

— Не. Някой ще ни чака на гарата.

Влакът навлезе в тунел, изсечен през един от хълмовете, и в купето настана мрак. След малко изхвръкнаха от тунела и вече се изкачваха! Наклонът бе толкова стръмен, че Лу и Оз боязливо надникнаха навън. Отпред се появи мост — всъщност просто редица високи железни подпори, по които минаваха релсите. Влакът забави ход, после предпазливо излезе на моста като плувец, опипващ с крак студената вода. Лу и Оз погледнаха надолу, но в слабата светлина не успяха да видят земята. Сякаш висяха в небето, понесени от многотонна желязна птица. Сетне влакът изведнъж пак стъпи на твърда земя и продължи да се изкачва. Докато отново набираха скорост, Оз въздъхна дълбоко и се прозя — може би, за да потисне тревогата, помисли си Лу.

— Тук ще ми хареса — заяви изведнъж той, като стискаше здраво рамката на прозореца. — Гледай там — каза на плюшеното мече, което си нямаше име или поне Лу не го бе чувала.

После Оз нервно опипа с палец вътрешността на устата си. Той полагаше упорити усилия да се отърве от смученето на пръста си, но при сегашните събития не му бе твърде лесно.

— Всичко ще е наред, нали, Лу? — измънка момчето. Тя го пое в скута си и започна да гали врата му с брадичка, докато детето се разкиска от гъдел.

— Всичко ще бъде чудесно.

И Лу намери отнякъде сили да повярва, че наистина ще е така.