Дейвид Балдачи
Да вярваш в чудеса (11)

11

Когато излезе навън, Лу видя Даймънд и Оз край оградата, зад която пасеше кобилата. Щом зърна Лу, Даймънд извади от джоба си късче хартия и кутийка с тютюн, нави цигара, близна я да се залепи, драсна клечка кибрит и запали.

Оз и Лу зяпнаха.

— Още си малък за това — възкликна Лу.

Даймънд пренебрежително махна с ръка и се усмихна доволно.

— А, голям съм вече. Мъж и половина.

— Та ти сигурно си колкото мен, Даймънд.

— Тук, в планината, е съвсем различно.

— Къде живее семейството ти? — попита Лу.

— Тръгнеш ли надолу по пътя, най-напред минаваш край нас.

Даймънд измъкна от джоба си протрита бейзболна топка и я метна. Джеб хукна да я донесе.

— Един човек ми даде тая топка, щото му предсказах бъдещето.

— И какво му предсказа? — попита Лу.

— Че ще даде на някой си Даймънд стара топка за бейзбол.

— Късно става — каза Лу. — Вашите няма ли да се тревожат?

Даймънд загаси цигарата в крачола на гащеризона, пъхна я зад ухото си и отговори:

— Не, нали ти казах, че съм пораснал. Каквото си искам, това правя.

Лу посочи нещо, закачено за гащеризона на Даймънд.

— Какво е това?

Даймънд погледна надолу и се ухили.

— Лява задна лапа от гробищен заек. Голям късмет носи. Абе, вас там в града на нищо ли не ви учат?

— Гробищен заек? — повтори Оз.

— Да, сър. Хванат и убит посред нощ на гробищата. — Той смъкна лапата от връвчицата и я подаде на Оз. — Дръж, малкият. Поискам ли, винаги мога да си намеря друга.

Оз стисна талисмана със страхопочитание.

— Ехааа, много ти благодаря, Даймънд. — Той се загледа как Джеб тича подир топката. — Ама добро куче е тоя Джеб. Всеки път ти носи топката.

Когато Джеб се върна и пусна топката пред стопанина си, Даймънд я взе и я метна на Оз.

— В града сигурно няма много място за хвърляне, ама опитай да я метнеш, малкия.

Оз се втренчи в топката, сякаш за пръв път виждаше такова нещо. После се озърна към Лу.

— Давай, Оз — каза тя. — Можеш.

Оз замахна, ръката му се стрелна като камшик и топката излетя от дланта му като освободена птица, все по-високо и по-високо. Джеб хукна подир нея, ала не можеше да я догони. Изуменият Джеб гледаше като вкаменен. Лу също.

Цигарата падна от ухото на смаяния Даймънд.

— Божичко, къде си се учил да хвърляш така?

Оз нямаше друг отговор освен блажената усмивка на хлапе, което току-що е научило, че може би притежава атлетична дарба. После се завъртя и побегна след топката. Лу и Даймънд мълчаха. След малко топката долетя от небето. В гъстеещия полумрак не различаваха нито Оз, нито Джеб, но чуха как шестте им крака се приближават стремително.

— С какво се забавлявате тук, Даймънд? — попита Лу.

— Обикновено ходим за риба. Хей, къпала ли си се някога в наводнена кариера?

— В Ню Йорк няма кариери. Нещо друго?

— Ами… — Даймънд помълча драматично. — Имаме си и кладенец с привидения.

— Привидения ли? — възкликна Оз, който изникна от мрака, следван от Джеб.

— Къде? — попита Лу.

— Идвайте.

 

 

Капитан Даймънд изведе своя пехотен взвод от горичката и пое през полето, обрасло с тъй нежна и равномерно израсла трева, че приличаше на грижливо сресана коса. Насреща им лъхна студен вятър, но те бяха прекалено развълнувани, за да обръщат внимание на дреболии.

— Къде е? — попита Лу, тичайки до Даймънд.

— Шшшт! Наближаваме, тъй че пазете пълно мълчание. Наоколо има призраци.

Продължиха напред. Изведнъж Даймънд викна:

— Залягайте!

Всички се проснаха като препънати.

— Какво има, Даймънд? — попита Оз с треперещ глас.

Даймънд прикри усмивката си.

— А, стори ми се, че чух нещо. С призраците трябва човек да внимава.

Тримата се изправиха.

— Какво правите вие тука?

Мъжът бе изскочил с пушка в ръка иззад няколко ниски дръвчета. В лунното сияние Лу различи злобния блясък на две очи, вторачени в тях. Тримата стояха като вкаменени, докато мъжът вървеше насреща. Лу разпозна смахнатия шофьор на трактора, с който едва се бяха разминали. Той спря пред тримата и изплю край нозете им сдъвкания тютюн.

— Нямате работа насам — заяви мъжът, после вдигна пушката и я намести на лакът, насочена срещу тях. Показалецът му бе само на сантиметър от спусъка.

Даймънд пристъпи напред.

— Нищо не правим, Джордж Дейвъс, само дето обикаляме наоколо, а пък туй законът не го забранява.

— Дръж си устата затворена, Даймънд Скинър, да не ти я затворя с юмрук. — Човекът погледна разтреперания Оз, който стоеше най-отзад и стискаше ръката на сестра си. — Вие сте онез деца, дето ги прибра Луиза. Със сакатата майка. Нали?

Той плю отново.

— Нямаш работа с тях, тъй че ги остави на мира — отвърна Даймънд.

Дейвис пристъпи по-близо до Оз.

— Планинската котка дебне, момче — каза той глухо и заплашително. После изведнъж изкрещя: — Ще те грабне.

При тия думи Дейвис подскочи срещу Оз, който рухна по очи и се сви във високата трева. Дейвис се разкиска злобно над уплашеното момче.

Лу застана между него и брат си.

— Махай се!

— Мътните да те вземат, момиче — изръмжа Дейвис. — Ти ли ще казваш на един мъж какво да прави? — Той погледна Даймънд. — На моя земя си, момче.

— Хич не е твоя тая земя! — възкликна Даймънд и сви юмруци, без да откъсва боязлив поглед от пушката. — Ничия не е.

— Лъжец ли ме наричаш? — кресна Дейвис със страховит глас.

В този момент отекна воят. Той ставаше все по-мощен и по-мощен, докато накрая Лу се изплаши, че дърветата може да рухнат от силата му или скалите да се срутят от планината и с малко късмет да смажат техния противник. Озъбен и настръхнал, Джеб се въртеше наблизо. Дейвис уплашено се вгледа в дърветата.

— Хайде де, нали си имаш пушка — рече Даймънд. — Върви да му видиш сметката на оня дърт котарак. Ама май те е шубе.

Дейвис изпепели момчето с поглед, но когато воят отекна отново и се стовари върху тях със същата сила, той изтича в тръс към дърветата.

— Идвайте! — викна Даймънд и тримата се втурнаха с все сила през горички и пасища. В мрака бухаха сови, нейде изкряска пъдпъдък. Невидими твари притичваха по дънерите на високите дъбове или изскачаха право пред тях и ги плашеха не по-малко от Джордж Дейвис и неговата пушка. Лу хвърчеше като фурия, по-бързо дори от Даймънд. Но когато Оз се препъна и падна, тя изтича назад да му помогне.

Най-сетне спряха, клекнаха задъхани във високата трева и се ослушаха дали не ги гони пумата или онзи смахнат.

— Кой е тоя ужасен човек? — попита Лу.

Даймънд се озърна, преди да отговори.

— Джордж Дейвис. Фермата му е до тая на мис Луиза. Грубиян. Лош човек! Като малък си паднал на главата или пък може муле да го е ритнало, знам ли. Вари царевично уиски в една долчинка наблизо, затуй не обича да се навъртат хора наоколо. Що ли не вземе някой да го застреля…

Скоро стигнаха нова полянка. Даймънд им направи знак да спрат, после гордо посочи напред, сякаш току-що бе открил Ноевия ковчег сред скромните планини на Вирджиния.

— Ето го.

Порутената стена на кладенеца бе от обикновени тухли, обрасли с мъх, и все пак безспорно излъчваше някакво зловещо чувство. Тримата плахо се промъкнаха към нея; Джеб ги пазеше отзад и гонеше из тревата дребни животинки.

Надникнаха през ръба на кладенеца. Мрачният отвор изглеждаше бездънен, сякаш надзъртаха към другия край на света.

— Защо казваш, че има призраци? — прошепна Оз едва чуто.

Даймънд се изтегна в тревата до кладенеца и другите двама последваха примера му.

— Преди около хиляда милиона години — започна той със зловещ, дрезгав глас, от който очите на Оз едновременно се разшириха, овлажниха се и запримигваха бързо-бързо — по тия места живеели мъж и жена. Обичали се, дума да няма. И то се знае, искали да се задомят. Ама роднините им се мразели и не разрешавали. Тъй било. Тогава двамата дошли тук и се наканили да бягат. Само че нещо се объркало и онзи помислил, че жената е посегнала на живота си. Толкоз бил отчаян, че скочил в кладенеца. А пък сами видяхте колко е дълбоко. Удавил се, ясна работа. После тя разбрала какво е станало, та дошла и скочила подир него. Тъй и не ги намерили, все едно, че се изпарили. Нищичко не било останало.

Лу изобщо не се трогна от печалната история.

— Звучи ми като Ромео и Жулиета.

Даймънд я погледна озадачено.

— Да не са твои роднини?

— Измисляш си го — заяви тя.

Наоколо се надигаха странни звуци като милиони тънки гласчета, опитващи се да говорят едновременно, сякаш мравките изведнъж бяха придобили дар слово.

— Какво е това? — попита Оз и се притисна до Лу.

— Не се съмнявай в думите ми, Лу — прошепна Даймънд, пребледнял като платно. — Ядосваш духовете.

— Да, Лу — подкрепи го Оз, като се озърташе на всички страни, очаквайки всеки момент да връхлетят демони. — Недей да ядосваш духовете.

След малко шумовете затихнаха. Даймънд се окопити и погледна победоносно Лу.

— Видиш ли сега? И последният глупак разбира, че това е вълшебен кладенец. Случайно наоколо да има къща? Няма, и аз ще ти кажа защо. Тоя кладенец е израснал направо от земята, ето защо. И не е вълшебен само заради призраците. Може и да изпълнява желания.

— Как тъй да изпълнява желания? — обади се Оз.

— Онези двамата са умрели, но още се обичат. Е, хората умират, ама любовта е вечна. И тя направила кладенеца вълшебен. Който има желание, идва тук, изрича го и то се сбъдва. Винаги. Каквото ще да става.

Оз се вкопчи в ръката му.

— Всяко желание? Сигурен ли си?

— Аха. Само че има една малка подробност.

— Така си и мислех — намеси се Лу. — Каква е тя?

— Понеже онези двамата са умрели, за да направят кладенеца вълшебен, всеки, който иска желанието му да се сбъдне, трябва да пожертва нещо.

— Какво да пожертва? — запита Оз, който бе тъй развълнуван, че сякаш се рееше над тревата като балонче.

Даймънд протегна ръце към мрачното небе.

— Най-скъпото, най-важното нещо, което си има на тоя проклет свят.

Лу бе изненадана, че Даймънд не се поклони. Щом Оз я дръпна за ръкава, тя веднага разбра какво следва.

— Лу, може би ще успеем…

— Не! — отсече тя. — Оз, трябва да разбереш, че няма да ни помогнат нито верижки, нито вълшебни кладенци. Нищо не може да ни помогне.

— Ама, Лу…

Тя се изправи и дръпна ръка.

— Не ставай глупав, Оз. Накрая пак има да плачеш до премаляване.

Лу побегна. След кратко колебание Оз я последва.

Даймънд остана сам с победата, която по-скоро приличаше на поражение, ако се съди по лицето му. Озърна се, подсвирна и Джеб дотича.

— Да се прибираме, Джеб — каза тихо той.

Двамата изтичаха в обратна посока. Наоколо планинските склонове бавно заспиваха.