Дейвид Балдачи
Да вярваш в чудеса (3)

3

В звънкия екот на църковната камбана звучеше покой и благочестие. Звуците й се лееха като дъждовни струи над цялата околност, където дърветата вече напъпваха, а тревата се будеше от зимния сън. В ясното небе се издигаха струйки дим от комините на групичка къщи. А на юг се виждаха стройните, величави кули на Ню Йорк. Тия могъщи монументи, съзидани с милиони долари и хиляди изнурени гръбнаци, изглеждаха съвсем дребни под синия небесен купол.

Голямата каменна църква бе масивна и непоклатима като котва. Бе неспособна да се трогне от нещо — какъвто и проблем да нахлуеше през портала й. И все пак тази грамада от каменни зидове сякаш вдъхваше утеха на всеки, който се приближеше до нея. А вътре, зад масивните стени, към камбанния звън се присъединяваше още един звук.

Църковно песнопение.

Нежните гласове на хористите се лееха из преддверията покрай портретите на свещеници, отдали целия си живот, за да изслушват мъчителни изповеди и сурово да предписват покаяние чрез молитви вместо мехлем за духовните рани. Сетне вълната на песента заобикаляше статуите на Исус, умиращ или възкръсващ, и накрая се разбиваше в купела със светена вода досами главния вход. Дъгоцветни слънчеви лъчи се сипеха през пъстрите стъкла на витражите. Децата винаги охкаха и ахкаха пред тия бляскави шарки, преди неохотно да заемат местата си за литургия, мислейки навярно, че небесната дъга се ражда в църквите.

Песента на хора нахлуваше през двойната дъбова врата и се въздигаше чак до купола на църквата; дребният органист свиреше с изненадваща мощ за един тъй стар и прегърбен човечец, а химнът летеше все по-нагоре. Изправен на олтара, свещеникът енергично протягаше ръце към небесната мъдрост и утеха, отпращайки натам изпълнена с надежди молитва, като същевременно отблъскваше прииждащата вълна от скръб. В този миг Божията подкрепа му беше безкрайно необходима, тъй като никога не е лесно да обясниш трагедията с волята на провидението.

Ковчегът бе положен пред олтара. Полираният махагон беше покрит с мъгливи кръгчета от нежен детски дъх и грамадна купчина рози, в която се мяркаше тук-там по някой ирис, ала все пак именно този масивен дървен блок приковаваше вниманието със силата на вкопчени в шията ти ръце. Джак и Аманда Кардинал бяха изрекли брачния си обет в тази църква. Оттогава не я бяха посещавали и нито един от присъстващите днес не би могъл да си представи, че само след четиринайсет години ще се завърнат за погребална литургия.

Лу и Оз седяха на първата скамейка в препълнената църква. Оз бе привел глава и притискаше плюшеното мече към гърдите си, а сълзите капеха върху излъсканото дърво между тъничките му крака, които не достигаха до пода. Синята книжка с химни лежеше неразгърната до него; в момента изобщо не му беше до песни.

Лу прегръщаше Оз през раменете, но очите й не се откъсваха от ковчега. Нямаше значение, че капакът бе затворен. Покровът от цветя също не можеше да забули за нея образа на тялото вътре. Днес бе един от редките случаи в живота й, когато носеше рокля по свое желание; ненавистните униформи, които налагаше правилникът на католическото училище, където учеха двамата с брат й, не влизаха в сметката. Баща й винаги я харесваше с рокля, веднъж дори я нарисува за една детска книжка, която подготвяше, ала така и не успя да допише. Тя подръпна досадните бели чорапи, стигащи чак до костеливите й колене. Чифт нови черни обувки стягаха дългите й тесни стъпала, притиснати здраво към пода.

Лу не си бе направила труда да пее химна с другите. Тя просто изслуша как свещеникът казва, че смъртта е само начало, че според неизповедимите пътища Господни сега е момент за радост, а не за скърби, сетне престана да му обръща внимание. Лу дори не се помоли за изгубената душа на баща си. Знаеше, че Джак Кардинал е добър човек, чудесен писател и разказвач. Знаеше, че отсъствието му ще е мъчително за мнозина. За да каже тия неща, не й трябваше нито хор, нито свещеник, нито дори бог.

Песента секна и свещеникът отново подхвана обърканите си речи, докато Лу се вслушваше в думите на двама мъже зад нея. В търсене на автентично звучене за диалозите си баща й бе подслушвал чуждите разговори най-безсрамно и дъщеря му споделяше същото любопитство. Сега Лу имаше и други причини да прави това.

— Е, хрумнаха ли ти някакви гениални идеи? — прошепна възрастният мъж на по-младия си събеседник.

— Идеи ли? — прозвуча раздразненият отговор. — Ние сме изпълнители на едно безсмислено завещание.

Възрастният мъж поклати глава и заговори още по-тихо. Лу напрегна слух да го чуе.

— Как тъй безсмислено? Джак остави две деца и съпруга.

Младежът се озърна, после прошепна едва доловимо:

— Съпруга? Все едно са кръгли сираци.

Не се знае дали Оз чу това, но детето вдигна глава и докосна ръката на жената до него. Всъщност Аманда седеше в инвалидна количка. От другата й страна седеше едра медицинска сестра, скръстила ръце върху масивната си гръд; очевидно смъртта на някакъв непознат изобщо не я вълнуваше.

Главата на Аманда бе обвита с дебела превръзка, изпод която едва се подаваше късо подстриганата й кестенява коса. Очите й бяха затворени. Всъщност те така и не се отвориха след катастрофата. Лекарите бяха казали на Лу и Оз, че физическото състояние на майка им е почти възстановено. Сега единственият проблем се криеше там, че душата сякаш бе напуснала тялото.

По-късно, когато излязоха пред църквата, катафалката отнесе бащата на Лу, а тя дори не погледна. Вече бе изрекла наум своето сбогом. Със сърцето си никога нямаше да го изрече. Тя придърпа Оз през лабиринта от черни костюми и траурни рокли. Толкова бе уморена от печални лица, от влажни погледи, търсещи нейните сухи очи, за да излъчат съчувствие, от устни, сипещи залпове от шаблонни изрази за непоносимата всеобща загуба на литературния свят. Е, нали техните бащи не лежаха в онзи сандък. Загубата бе само нейна — нейна и на брат й. Вече не понасяше да слуша как хората се извиняват за една трагедия, която изобщо не разбираха. „Толкова съжалявам — шепнеха те. — Колко печално. Велик човек. Прекрасен човек. Покосен в разцвета на силите си. Толкова много неща имаше да ни разкаже.“

„Не съжалявайте — взе да им отговаря Лу. — Не чухте ли свещеника? Сега е време за радост. Смъртта е благо. Елате и пейте с мен.“

Хората я поглеждаха втренчено, усмихваха се нервно и после отиваха да се „радват“ с по-подходяща компания.

Сега идваше ред на надгробната церемония, където свещеникът без съмнение щеше да изрече поредните ободряващи слова, да благослови децата и да напръска земята със светена вода; а после щяха да запълнят ямата с два кубика обикновена пръст, слагайки край на този ужасно нелеп спектакъл. Смъртта трябваше да си има определен ритуал, защото тъй казваше обществото. Но Лу не възнамеряваше да хукне към него, понеже в момента си имаше по-важна задача.

Същите двама мъже стояха на тревистия паркинг. Сега, след като бяха напуснали храма, те обсъждаха с нормални гласове съдбата на останките от семейство Кардинал.

— Право да ти кажа, ще ми се Джак да не ни бе определял за изпълнители на завещанието — каза по-възрастният, докато вадеше пакет цигари от джобчето на ризата си. Той запали, после смачка пламъчето на кибритената клечка с палец и показалец. — Мислех си, че когато Джак напусне тоя свят, аз отдавна ще съм в гроба.

По-младият сведе очи към лъснатите си обувки и каза:

— Просто не можем да ги оставим така, при непознати хора. Хлапетата се нуждаят от някого.

Другият пусна струйка дим и се загледа подир катафалката. Високо в небето ято гарвани летяха в нестройна колона, сякаш дошли да изпратят неофициално Джак Кардинал. Човекът тръсна пепелта от цигарата си.

— На децата мястото им е при роднините. Просто тия двете вече нямат роднини.

— Извинете.

Двамата рязко се завъртяха и срещнаха втренчените погледи на Лу и Оз.

— Всъщност имаме роднини — каза Лу. — Прабаба ни Луиза Мей Кардинал живее във Вирджиния. Там е израснал баща ми.

По лицето на по-младия мъж се изписа надежда, сякаш очакваше всеки момент да отърси от хилавите си плещи целия товар на света или поне двете деца. Възрастният обаче не криеше съмненията си.

— Прабаба ви? — повтори той. — Още ли е жива?

— Точно преди катастрофата родителите ни обсъждаха дали да не се преселим при нея във Вирджиния.

— Знаеш ли дали ще ви приеме? — заинтересува се по-младият.

— Ще ни приеме — отвърна веднага Лу, макар, откровено казано, да нямаше ни най-малка представа какво би решила старицата.

— Всички ни ли? — Този път въпросът дойде от Оз.

Лу знаеше, че братчето й мисли за майка им, прикована към инвалидната количка. Затова отговори на двамата мъже категорично:

— Всички ни.