Дейвид Балдачи
Да вярваш в чудеса (19)

19

Бяха минали няколко дни. Сядаха да вечерят, а навън се лееше дъжд. Даймънд бе пристигнал на гости, наметнат с импровизиран дъждобран — парче парцалив и протрит брезент с дупка за главата. Джеб се изтръска и преспокойно отиде да легне до огъня, като че се намираше у дома си. Когато Даймънд свали брезентовата наметка, Лу видя нещо закачено на връв около врата му. И въпросното нещо миришеше не твърде приятно.

— Какво е това? — попита Лу и стисна носа си с пръсти, защото вонята беше ужасна.

— Асафетида — отговори Луиза вместо момчето. — Целебен корен. Пази от болести. Даймънд, скъпи, ако ще се топлиш край огъня, мисля, че можеш да ми го дадеш. Благодаря.

Когато Даймънд се разсея, тя изнесе корена през задната врата и го запокити в мрака да се отърве от зловонието му.

От тигана на Луиза се разнасяше аромат на цвърчаща сланина и ребра с доста месо по тях. Месото беше от едното прасе, което им се наложи да заколят. Обикновено колеха прасе през зимата, но по редица причини това легна под ножа напролет. Юджин свърши тази работа, докато децата бяха на училище. Но Оз настоя и получи разрешение да се включи в попарването и в отделянето на ребрата, месото, сланината и дреболиите. Когато обаче видя мъртвото животно, закачено на дървен триножник със стоманена кука в кървавата уста, а наблизо казан с вряла вода — несъмнено дебнеща само как да се излее върху кожата на някое малко момченце, — той удари на бяг. Писъците му отекваха от единия до другия край на долината като рев на непредпазлив великан, който си е настъпил мазола. Юджин се възхити на бързите нозе и здравите му дробове, после сам се захвана с прасето.

Всички се нахвърлиха енергично върху пърженото месо, придружено с остатъка от бобената яхния, консервирани домати и зелен фасул, престоял почти шест месеца в марината.

Луиза непрестанно допълваше всички чинии, освен своята. Хапна малко фасул и домати, топна два-три залъка в мазнината, но това бе всичко. После си наля чаша кафе от цикория и огледа масата, около която всички се смееха гръмогласно на някаква смешка на Даймънд. Вслуша се в трополенето на дъжда по покрива. Дотук добре, макар че в момента дъждът не значеше нищо; ако не завалеше през юли и август, реколтата щеше да се превърне в прах, подмятан от лекия ветрец, а с прах корем не се пълни. Скоро щяха да засеят най-важните култури: царевица, фасул, домати, тикви, ранни картофи, зеле, сладки картофи и зелен фасул. Ирландските картофи и лукът вече бяха в земята, старателно засипани, та да не ги попари сланата. Тази година земята щеше да е добра към тях; полагаше им се поне веднъж.

Луиза пак се заслуша в дъжда. Благодаря ти, Господи, но не забравяй да ни изпратиш малко от своята благодат и през лятото. Не прекалено много, иначе доматите ще се пукнат и изгният на корен, ала не и толкова малко, че царевицата едвам да се вдигне до кръста. Знам, доста искам, ала ще ти благодарим от сърце. Тя безмълвно добави „амин“, после положи усилие да се включи в пиршеството.

На вратата се почука и влезе Котън с подгизнало палто, макар че беше изминал само няколко крачки от колата до верандата. Не приличаше на себе си; дори не се усмихна. Прие чаша кафе и парче царевичен хляб, сетне седна до Даймънд. Момчето го изгледа напрегнато, сякаш усещаше какво се задава.

— Шерифът намина да ме види, Даймънд.

Всички погледнаха най-напред Котън, после се втренчиха в Даймънд. Оз бе ококорил очи като сова.

— Тъй ли? — рече Даймънд, докато си тъпчеше устата с фасул и задушен лук.

— Казват, че във Втора мина върху седалката на новия крайслер на надзирателя се появила купчина конски тор. Без да знае, човекът седнал отгоре, тъй като било още тъмно, а страдал от тежка хрема и не успял да надуши. Както може да се очаква, произшествието доста го разстроило.

— Брей, да му се не види — възкликна Даймънд. — Чудна работа, как ли се е заврял вътре пустият кон? Сигурно само се е приближил на заден ход и е дал един залп през прозореца.

След тия думи той спокойно продължи да яде, но всички други седяха неподвижно.

— Спомням си, че на връщане от Дикенс те свалих там да си свършиш някаква работа.

— Каза ли на шерифа? — бързо попита Даймънд.

— Не, точно тогава получих някаква странна загуба на паметта. — И като видя, че Даймънд въздъхна от облекчение, Котън продължи: — Но прекарах един крайно неприятен час в съда с надзирателя и адвоката на въгледобивната компания, които бяха твърдо уверени, че ти си го сторил. Е, след внимателен кръстосан разпит успях да докажа, че няма нито свидетели, нито каквито и да било доказателства за връзката между теб и мястото на онзи… дребен инцидент. А за щастие по конския тор не остават отпечатъци от пръсти. Съдията Аткинс сподели моята гледна точка и работата свърши дотук. Но хората от компанията имат добра памет, синко, сам знаеш.

— Не по-добра от моята — възрази Даймънд.

— Че защо му е да прави такова нещо? — попита Лу.

Луиза и Котън се спогледаха, после адвокатът каза:

— Даймънд, в случая сърцето ми е на твоя страна, синко, наистина. Знаеш го. Но законът не е. И друг път може би няма да се измъкнеш толкова лесно. А хората, току-виж, сами се заемат с въпроса. Затова те съветвам да си кротуваш. Казвам го за твое добро, Даймънд, разбираш ме.

След като каза всичко това, Котън стана и отново си сложи шапката. Отказа да отговори на въпросите на Лу и отклони поканата да остане. За момент спря и погледна Даймънд, който унило съзерцаваше остатъците в чинията си.

— Даймънд — каза Котън, — след като онези от мината напуснаха съда, ние със съдията Аткинс здравата се посмяхме. Според мен това е достоен завършек на лудориите ти, синко. Съгласен ли си?

Най-сетне Даймънд му се усмихна и каза:

— Съгласен.