Бронуен Уилямс
Омагьосаният остров (9)

9.

Сакета се отправи със залитане към гъсталака от оскъдна хвойна и зеленика под прикритието на около дузина глави добитък, който пасеше зад навеса. Молеше се само Джак да не се покаже, преди да е успяла да се скрие. За пръв път от толкова дълго време ставаше от леглото — като не се смяташе придвижването й до гърнето и обратно — и беше поразена от това колко слаба се чувстваше. Главата я болеше, но болката беше тъпа, а кракът й вече не пулсираше като развален зъб. Проблемът беше в слабостта й. Виеше й се свят, сякаш цял ден бе пила от бирата на Етауак.

Обаче най-много я тревожеше гласът й. Той почти се бе възстановил. След няколко дни щеше да бъде в състояние да говори достатъчно разбрано. А щом това станеше, Т’махо щеше да поиска да узнае кой бе поставил бебето в корема й и кой я беше набил, а като му кажеше — което щеше да бъде принудена да направи, защото той винаги я усещаше кога лъже, — щеше да убие Джак. След това мъжете щяха да го отведат и да го обесят. Никой индианец не можеше да се измъкне, след като беше убил мирови съдия, който живее в голяма къща и познава всички важни хора в града. Щяха да го обесят. Сакета нямаше да понесе това, защото обичаше брат си повече от всеки друг. Повече, отколкото изобщо някога беше обичала Джак.

Свита на топлия пясък, тя се замисли какво да предприеме. За пръв път започваше да разбира дълбоко вкорененото недоверие на брат й към всички бели. Всъщност и тя бе отблъсната също така, както и Т’махо. Е, все пак баща й никога не я беше вземал у дома си, за да я възпитава като бяла и след това да я захвърли, когато му омръзне.

Но даже и при това положение я беше отблъснал; беше си заминал, преди тя да се роди, и никога повече не се бе върнал, за да я обяви за своя дъщеря.

Разбира се, и майка й я беше напуснала. По думите на Етауак, Литъл Фийт бе починала седмица след раждането на Сакета. И все пак не я беше напуснала нарочно, както баща й.

Странно, колко лесно можеше да бъде разрушено доверието. Сакета винаги бе вярвала на всички. Никой никога не й бе давал повод за обратното. Познаваше всички в селото, а и те нея. Даже и стариците, които й крещяха, когато като малка крадеше дрехите им от простора, за да ги облича тайно, й даваха бонбони, защото си играеше с децата им. Майката на Дулси й беше показала как да си направи глинена кукла с кръгла раковина за лице и клечки за крака и ръце. Даже й бе дала една своя кърпичка за рокля.

Сакета се доверяваше на Ани, защото нямаше друг избор. Но сега…

Може би беше по-добре да няма доверие на никого.

Джак бе заявил, че я обича. Е, думите не бяха точно същите, но почти беше казал, че ще се ожени за нея в деня, когато го бе попитала дали това, което току-що бяха направили, бе същото, което правеха съпрузите. Тогава й беше отвърнал да почака и да види.

И тя бе чакала. А след това той се беше опитал да я убие!

Сакета прегърна коленете си, залюля се напред-назад и заплака тихо. Хълцанията й бяха заглушени от рева на близкия прибой.

Ани извика няколко пъти името й и гласът й звучеше наистина загрижено, но Сакета не посмя да се обади. Сигурно Ани вече беше казала на Джак за нея и той само чакаше, за да й стори отново нещо лошо.

Трябваше бързо да се махне оттук, преди той да се върне. Трябваше да измисли някое скривалище, където на Джак никога нямаше да му хрумне да я търси. За това щеше да й е необходима сила — може би повече, отколкото усещаше, — но имаше ли друг избор?

Сакета избърса очи и издуха шумно нос в полата си. След това се изправи решително, като се молеше Джак вече да си е отишъл. Промъкна се предпазливо до навеса и надникна иззад ъгъла.

И се изправи лице в лице със слисания Минго.

 

 

Когато Т’махо пристигна от север, небето на запад беше придобило цвета на лъснат пиринч. По това време Ани беше почти полудяла от безпокойство. Ако имаше повече опит с животните, щеше да възседне Джейкъб и да отиде до селото, за да види дали Сакета не беше отишла там. Но проклетото муле в момента, в който тя бе отворила портата, беше хукнало навън, ревейки като обезумяло. Едва бе успяла да го хване. Ани отдаде това на времето. През целия ден заплашваше да излезе буря, а в такъв момент животните ставаха много чувствителни.

Като капак на всичко случайно беше минала под гредата, където обикновено кацаше Куийни, и обувките й вече не приличаха на нищо.

Ани избърсваше подметките в една туфа изсъхнала трева, като в същото време бълваше малкия си запас от ругатни, когато вдигна поглед. Ето го и него; седеше на лъскавия си червен кон и я гледаше отвисоко.

— Къде, по дяволите, беше цял ден? — попита тя.

— На север.

— На север значи. Превъзходно! Може би ще ти бъде интересно да разбереш, че Сакета пак е изпълзяла от прозореца на спалнята и е избягала, без дори да попита!

Ако се беше опитвала да привлече вниманието му, със сигурност бе успяла. Никога през живота си не беше виждала едно лице да сменя толкова бързо изражението си. Ноздрите му се разшириха. Ани можеше да се закълне, че дори и скулите му се сплескаха. Устните му, които в редки случаи потрепваха в ъгълчетата, когато му беше смешно, но не искаше да го покаже, сега бяха свити в тънка заканителна линия.

— Преди колко време? — попита той.

— Откакто я няма ли? Един час, може и повече. Не съм съвсем сигурна кога точно…

Преди обаче да довърши, той скочи от кобилата си и докато Ани стоеше със зяпнала уста, се втурна към къщата.

Девойката се затича след него. Едва успя да се качи на пъна пред къщата, когато Т’махо отново изхвърча през вратата и едва не събори Ани.

— За бога! Би могъл да гледаш къде…

Без да й обърне внимание, той се залови да търси наоколо следи. Заобиколи къщата и дори надникна под нея, сякаш очакваше горкото момиче да се е свило зад някоя от подпорните греди.

Твърде обезпокоена, за да бъде истински ядосана, Ани го последва по петите. Внезапно Т’махо се закова на място и тя се блъсна в гърба му. Той я сграбчи за раменете и каза с оня тих зловещ глас, който почти беше забравила:

— Някой е бил тук.

Слисана, Ани за момент не беше в състояние да разсъждава. Тя се втренчи в устните му, сега толкова мрачни и строги, като се опитваше да не мисли за тогава, когато той…

— Кой беше?

Ани примигна:

— О, сигурно имаш предвид господин Снел. Търсеше татко.

Очите му се втренчиха в лицето й, сякаш се опитваха да прочетат мислите й. След това, очевидно доволен, той кимна:

— Влизай вътре. Не излизай. Не прави нищо.

— Но аз…

— Върви, жено!

Смаяна, Ани се подчини. Вече й беше писнало от мъже този ден. Тези същества никога не бяха играли кой знае каква важна роля в живота й; само дето едно от тях я беше оставило в училище за сираци и не я беше потърсило през следващите дузина и повече години, а друго носеше отговорността — макар и косвено — за нейното освобождаване оттам.

А сега, тъкмо бе започнала да привиква с едно от тия проклети същества, и то се нахвърляше върху нея като побеснял заек! Застана обидена до прозореца и се загледа навън, където Т’махо оглеждаше земята наоколо. Той претърси внимателно мястото, където се смесваха конските и кравешките следи, но най-много се забави под прозореца на спалнята. Тръгна към издигнатото място зад навеса, когато внезапно се закова и се върна обратно.

Ани изсумтя. Как беше възможно един човек да проследява сестра си така, все едно че е диво животно! Девойката все още се опитваше да свикне със смесицата от възмущение, безпокойство и нещо, което не можеше да определи лесно, когато го чу да подсвирква. Ръждивата кобила доприпка покорно до него, сговорчива като никога.

Нахален, вбесяващ мъж! Очевидно очаква всички женски същества да му се подчиняват безпрекословно! Чудно, че Т’махо и Сакета бяха от една и съща майка. Сакета беше облечена в басма и муселин, а до ден-днешен той не се бе появявал в нищо друго, освен в еленова кожа. Сакета обичаше миризмата на френски сапун и се възхищаваше на копринения брокат, димит и избеляла басма на Анините рокли. Брат й пък миришеше на дим и земя и като че ли презираше всичко, на което тя държеше.

Освен когато не я целуваше до зашеметяване.

Ани нямаше начин да знае дали полубрат и сестра трябваше да бъдат различни във всяко отношение или да си приличат като две зрънца грах от една и съща шушулка. Доколкото можеше да си спомни, цялото семейство, което бе имала някога, беше баща й, а тя даже едва си го спомняше как изглежда.

Въпроси без отговори. В това затънтено и самотно място не беше намерила нищо друго, освен въпрос след въпрос — и нито един отговор.

— Дяволски взе да ми писва от това! — озъби се тя.

След малко, неспособна да остане на едно място, Ани крачеше от стая в стая, като от време на време се спираше да надникне през прозореца. Тази вечер се беше смрачило рано; не защото беше много късно, а заради тъмните облаци, които покриваха почти напълно небето. Ани си направи горчив тъмнозелен чай и го изпи с парче хляб. Нейният прекрасен хляб. Беше забравила да му сложи сол, но все пак той си оставаше най-доброто й постижение. Почти не беше клисав.

Отвратителен мъж! Проклет езичник! Къде беше? Защо не идваше да й каже какво става? Защо Сакета отново беше избягала, без да я предупреди с нито една дума? Мислеше, че двете бяха станали приятелки, макар че помежду им все още имаше стени от мълчание, които трябваше тепърва да бъдат пробивани.

Т’махо би трябвало да е намерил сестра си досега. Че къде можеше да се скрие човек на толкова мъничък остров, който се виждаше като на длан, ако застанеш в средата?

Навън вятърът се усили и засвистя около ъглите и през процепите на къщата. Зловещият звук още повече подчертаваше празнотата в двете малки стаи.

„Както и празнотата в целия ми живот“ — помисли си Ани в един от редките си моменти на самосъжаление. Сакета имаше Т’махо. А сигурно и още роднини. Повечето от децата в училището на госпожа Би също си имаха някого някъде, макар и да не живееха с него.

Точно както тя бе имала татко. Само че той не беше тук и тя не знаеше нито къде е, нито кога ще се върне. Неочаквано Ани се почувства така, сякаш беше единственият жив човек на острова.

Но това бе пълна глупост. Само на няколко мили оттук имаше цяло село с хора. Там бяха господин Грей и жена му, Рейчъл, както и волът му — Парис Франс. Там беше и Дулси Скарбъроу. Там бяха и господин Минго, Т’махо и Сакета…

Ани въздъхна. Реши да си измие косата. Тази проста задача винаги бе имала върху нея успокояващ ефект, може би защото беше единственото нещо, което можеше да си спомни, че майка й правеше с нея. Миене, ресане, сплитане, суетене…

„Мамо, мамо, влезе ми сапун в очите!“

„Тихо, Ана… ето ти кърпа. Сложи си я на лицето.“

Ани напълни легена с вода от чайника, разхлади я от каната и извади парче френски сапун, купен с тъй трудно спестените й пари от шиене. Беше дала и на Сакета да го използва, тъй като момичето бе просто влюбено в нежната миризма.

Когато свърши с косата, роклята й беше толкова мокра, че тя я свали, хвърли я настрани и продължи да се мие от глава до пети, като търкаше безмилостно кожата си под скромното прикритие на ризата.

Госпожа Би беше предупредила изрично всички свои момичета за опасностите, които произлизаха от голотата. Макар тези опасности никога да не бяха точно определени, Ани не беше човек, който сам ги предизвиква.

Т’махо я намери в кухнята. Капки от косата й се стичаха по мократа й риза. Той влезе тихо, както винаги, без да се обажда. Не бе имал намерение да я стряска. Мъжът се втренчи колебливо в гледката пред него, неспособен нито да проговори, нито да си отиде.

През белия муселин, толкова износен, че почти ефирен, проблясваше розова плът. Раменете й бяха по-бледи даже и от лицето й. Бледи като алабастровата урна, която някога беше виждал на полицата над камината в дома на баща си. Т’махо едва се сдържа да не я докосне, за да провери дали беше студена като онзи алабастър или топла като неспокойните му сънища.

Как можеше жена като нея да му оказва такова влияние? В такъв горещ ден, когато човек едва можеше да диша, тя носеше плътно стегната около тялото си клетка. Косата й беше с цвета на коня му. Кожата й бе толкова тънка, че на слепоочията й прозираха вени. Т’махо познаваше доста тъмнокоси жени с плътна златиста кожа, които бяха много по-красиви и имаха достатъчно ум в главата, за да не носят толкова дрехи.

Той преглътна мъчително и сведе поглед към краката й. Малки голи крачета с розови стъпала и пръстчета, с тъй тънки глезени, че можеше да ги обхване между палеца и показалеца си.

Направо си беше изгубил ума!

— Ани — рече дрезгаво той. Гласът му разкъса тишината.

Момичето се стресна и се извъртя рязко:

— Т’махо! Не те чух да влизаш!

Тя замръзна на място и се втренчи в него, а светът около нея сякаш се завъртя. Сърцето й заби бясно. На колебливата светлина на единствената свещ бе забравена самотата, бяха забравени тревогите.

Той се беше върнал!

След това Ани внезапно осъзна, че не беше облечена, грабна престилката си от закачалката на стената и се покри:

— За бога, бъди така любезен да се обърнеш!

Той се подчини, без да каже нито дума. Ани взе мръсната рокля, която беше захвърлила настрани, и я навлече върху мократа си риза. Закъснялата загриженост за Сакета я успокои достатъчно, за да успее да закопчае толкова копчета и ширити, че да се приведе в приличен вид.

— Е, можеш вече да се обърнеш. Откри ли Сакета?

— Да.

Т’махо държеше погледа си упорито сведен надолу. Ани нямаше начин да знае, че той гледа към малките розови пръстчета, които надничаха изпод износения ръб на всекидневната й рокля.

Тя се сети за панделките, които още не беше завързала, и незакопчаните копчета и възприе изражение на спокойно достойнство:

— Е, след като си се върнал, предполагам, че тя е добре. Каза ли защо е избягала?

Светкавица освети нощта. В следващия момент гръмотевицата накара чайника в огнището да издрънчи.

— Тя е в безопасност.

Ани не зададе повече въпроси. Беше научила едно нещо за мъжете въобще и Т’махо в частност. Правеха винаги каквото и когато искаха, а останалото можеше да върви по дяволите.

Ани беше запалила свещ от бързо стопяващия се запас на баща й. Малкото кръгче жълта светлина като че ли добавяше коварен оттенък интимност в малката стая. Девойката завърза с треперещи пръсти престилката си. Изпитваше голяма нужда дори от оскъдната защита, която дрехата можеше да й осигури.

Не знаеше всъщност от какво искаше да се защити, тъй като отдавна се беше убедила, че Т’махо никога няма да я нарани нарочно.

Е, и той си имаше своите недостатъци. Със сигурност беше горд, да не споменаваме докачлив и инат. Въпреки първото й впечатление, когато той беше размахвал нож срещу телетата на баща й и бе имала причина да вярва, че ще я задуши; и по-късно, когато бе повярвала, че той е направил онези ужасни неща на Сакета, Ани знаеше, че Т’махо не е жесток човек.

Внезапно стаята се обля от студена светлина. Миг по-късно в земята се удари гръм. Ани трепна, преглътна нервно и каза:

— Сигурен ли си, че няма нужда да дойда да се грижа за нея?

— Тя е в безопасност.

— Разбира се, че е в безопасност, иначе нямаше да я оставиш и да дойдеш. Не питах за…

Преди обаче да успее да довърши, се изля дъжд като плътна, движена от вятъра стена. Свещта потрепна и изгасна. Ани се хвърли към отворената врата и успя да я затвори. В същото време Т’махо се придвижи безпогрешно в тъмнината, издърпа и залости капаците на прозорците.

Стаята потъна в гъста непрогледна тъмнина.

— Татко има кибритени клечки в една тенекиена кутия на рафта — каза тя задъхано, като се движеше пипнешком през стаята. — Не квадратната кутия, а тази в края.

Ани заобиколи масата и се пресегна към рафта, но се сблъска със стена от мокра хлъзгава плът. Тя се стресна, отскочи назад и се удари в един стол, който се катурна шумно.

Две ръце обхванаха раменете й и й помогнаха да се изправи.

— Стой мирно, жено — изръмжа Т’махо.

— Клечките са в…

— Знам къде са.

— Да, но…

— Тихо!

— Няма да млъкна. Това е моята…

Той я притегли към себе си. Беше мокър.

— Тихо — прошепна Т’махо и този път това не бе заповед, а чисто подмамване.

Дори не й мина през ум да се изплаши, което само по себе си беше обезпокоително. Беше съвсем сама с мъж, който, макар и да бе станал част от ежедневието й, все пак си оставаше непознат. Най-непознатият от всички непознати. Защо ли тогава се чувстваше така, сякаш най-сетне си бе у дома?

Клечката си остана незапалена, свещта — също. Дланите на Т’махо се плъзнаха по лицето на девойката и в главата й се загнезди единствената мисъл колко хубаво беше да бъде държана от тези ръце, да вдъхва мириса на здрава мъжка плът и на дъжд.

Когато топлият му дъх я докосна, тя затвори очи и повдигна лицето си към неговото. Проблесна още една светкавица и последните остатъци от разум, които Ани притежаваше, угаснаха като свещ на вятъра.

О, колко беше копняла за това! Той бе като лош навик — щом веднъж беше опитала устните му, никога не можеше да се засити. Нищо чудно, че госпожа Би беше предупреждавала всичките си момичета за опасностите, когато някоя позволяваше на мъж да я докосва!

Ръцете му я държаха плътно до твърдото му жилаво тяло. Ани почувства дъха му, когато той плъзна устни надолу по шията, към извивката на рамото й.

Всичко в нея затрептя и девойката се задъха.

Гърдите я загъделичкаха. Боляха я по странен начин — без всъщност да й причиняват болка, а по-скоро удоволствие. Притисната здраво в мъжа, тя се чувстваше така, сякаш между неговите и нейните гърди имаше малки камъчета и те изискваха специално внимание.

И той им го отдаде.

Боже мой! Това беше като сърбеж, който трябваше да почеше, но чесането само правеше положението още по-лошо. Тя се изви в ръцете му, той я погали и девойката се почувства някак натежала.

Устните му отново намериха нейните. Езикът му се плъзна между тях нежно, но настоятелно. Това беше най-странното чувство, което някога бе преживявала, и все пак й се искаше то да продължава вечно… Само че не й достигаха сили да го издържи!

— О, господи! — каза задъхано Ани, когато най-накрая той отдели устни от нейните. Ръцете й, които до този момент се бяха вкопчили в твърдите му като гранит рамене, се плъзнаха надолу по мокрото му тяло. Никога през целия си живот, докато не дойде тук, не бе виждала голи мъжки гърди. Дори не си беше помисляла за подобно нещо!

Този мъж излагаше на показ голотата си, сякаш тя беше най-естественото нещо на света. Той живееше в диво място, ловуваше, за да се храни, и си готвеше в дупка, издълбана в земята. Т’махо и Ани имаха едно-единствено общо нещо — и това беше Сакета. Само че сега нея я нямаше.

Защо ли тогава, когато отстъпи встрани, девойката се почувства така, сякаш беше премахната част от тялото й?

Чу се драскане. Ани усети силен мирис на сяра и примигна, когато тъмнината отстъпи пред жълтеникавата светлина. Двамата се втренчиха един в друг.

Ани си каза, че това не се беше случвало. Сигурно само си го бе представила. Т’махо не би си и помислил да я докосва така, и то точно тук, а тя никога не би му позволила това.

— Е, ами… — Ани се покашля. — Сигурно на Сакета са й омръзнали неуспешните ми кулинарни усилия — рече неубедително, като гледаше упорито към пода, тавана и опушените стени.

Той не каза нищо. Навън дъждът продължаваше да барабани безмилостно.

— Мисля, че бурята преминава — каза тя с глас, крехък като захарен памук.

Гръмотевиците продължаваха да тътнат. Бурята нямаше да свърши скоро и двамата го знаеха. Ани не беше сигурна дори дали изобщо някога щеше да свърши.

— Предполагам, че бързаш да се върнеш вкъщи. Сакета сигурно ще се безпокои, задето си излязъл в този дъжд.

Тя уви ръце около себе си и потрепери от свежия студен въздух, който идваше от процепите в стените.

— Върви си, моля те, върви си — рече примирено Ани накрая. — Утре отново ще бъда на себе си, трезва като съдия.

Т’махо кимна. Искаше й се да бе казал нещо. Може би той беше притеснен колкото нея, а това правеше положението още по-лошо.

— Т’махо, не бива да си мислиш… Виж, сигурна съм, че всичко е само от бурята. Даже и Джейкъб не беше на себе си днес. — Тя направи жалък опит да се засмее. — Вече разбирам защо хората слагат онези модерни гръмоотводи. Улавят опасната енергия от атмосферата.

Т’махо се намръщи. О, господи, сега той отново щеше да стане скован и учтив, както винаги, когато държеше да подчертае разликите между тях.

Като че ли Ани имаше нужда от напомняне. Тя направи още едно усилие да облекчи напрежението, което пращеше между тях:

— Казах ли ти колко плашлив беше Джейкъб, когато се опитах да го оседлая? Направо отвори портата с ритник и избяга.

— Малко лакрица щеше веднага да го успокои.

— Е, да… Успях да го върна, без да го подкупвам, пък и ако татко имаше лакрица тук, мравките отдавна щяха да са я изяли.

Думи. Думи без смисъл. Ани си помисли, че сигурно беше сънувала това, което се бе случило между тях. През целия й живот я бяха обучавали да се държи, както подобава за една млада дама. В това, което бяха направили току-що, нямаше нещо редно, а най-лошото беше, че й се искаше то да продължи!

Т’махо изглеждаше така, сякаш искаше да каже нещо, но въпреки това продължаваше да мълчи.

— Мисля, че е по-добре да си вървиш. Сигурно ще ръми цяла нощ, а и ти вероятно трябва да… е, сигурно искаш…

Бръщолевене. Тя бръщолевеше като двегодишно дете. Ако неочаквано я попиташе как е името й, сигурно нямаше да може да му го каже.

Той я погледна така, че палците на краката й се присвиха върху влажния песъчлив под, и си отиде.

Ани се бе почувствала изоставена, когато баща й я бе завел в училището на госпожа Бидлкуум. Още по-изоставена се бе почувствала, когато беше отворила тенекиената кутия на рафта и бе намерила непрочетените си писма.

Но нищо не можеше да се сравни с това, което усещаше сега.

 

 

— Вече заспа — каза тихо Минго. Беше видял Т’махо да се приближава на коня си и беше излязъл, за да могат да си поговорят насаме. Двамата мъже бяха приятели от деня, в който тринадесетгодишният младеж на име Бенджамин бе слязъл на брега, гневен, изпълнен с горчивина и търсещ повод да се сбие.

И тъкмо Минго, с две години по-голям и десетилетие по-мъдър, беше го измъкнал и бе почистил раните на младия воин, който бе предизвикал три големи момчета. Гамените бяха изчакали бащата на Бенджамин да отплава с пощенския кораб и му бяха казали каква била майка му, преди да умре.

— Проговори ли вече? Каза ли какво я е изплашило толкова, че да избяга? — попита Т’махо сега.

По-възрастният мъж поклати глава:

— Или не може, или не иска да говори. Не можем да я накараме насила.

— Дявол да го вземе, Минго, когато бясното животно се скита на свобода, мъдрият човек не го чака да нападне втори път, а го преследва!

— Не знаем дали той е още на острова. Но даже и така да е, няма да посмее да я нападне втори път. Пазим я добре.

— Знам, знам.

— Търпение, приятел. Трудна работа е да ловуваш денем и да пазиш нощем. Сега ти трябва малко сън.

Т’махо прокара пръсти през стегнато сплетената си гъста черна коса и изруга, като използваше смес от двата езика. Тъй като беше живял дълги години на сушата, той беше избрал да говори мобилиански^[1], който беше смесица главно от чактоу^[2] и още няколко езика.

— Забравих да питам Ани дали не се е случило нещо, което да накара Сакета да се изплаши толкова.

— Ани?

— Дъщерята на Илайа. Червенокосата.

— А-ха! Онази Ани.

Т’махо хвърли на приятеля си презрителен поглед. Изобщо не беше в настроение да понася шегите на Минго.

— Етауак създава ли ти проблеми?

— Дойде два пъти, веднъж донесе дрехи и после един от нейните илачи. Каза, че от него по-бързо заздравявали женските части.

— Илач! Не си я оставял сама със Сакета, нали?

— Казах й, че Сакета спи, но че ще се погрижа да изпие лекарството веднага, щом се събуди.

Беше достатъчно трудно да опазят старицата да не открие скривалището на Сакета дори и когато момичето се намираше на мили разстояние зад блатата. Сега, когато девойката беше отново в селото, това беше невъзможно.

— Без проблеми ли си отиде? Видя ли я някой?

— Никой не я видя нито когато идваше, нито когато си отиваше. Замина си, без да ми създава проблеми, но не и преди да коленичи върху най-хубавата ми риза, за да хвърли кокалчетата и да измърмори някакви си глупости за лунни приливи и девствености.

— Лаукаумо тумпфайс!

— Какво означаваше това? — попита ухилено Минго. За разлика от Т’махо, той никога не се беше опитвал да запази знанията си по стария език, а камо ли да научи нови думи.

— Означава, че е една побъркана старица, а ти си мързелив, безполезен кахаункок. — И Т’махо се засмя тихо, колкото и да бе изморен и обезпокоен.

— Даже няма и да питам какво значи това.

— По-добре живей в невежество.

Минго се ухили.

Т’махо, чиято веселост изчезна така, сякаш никога не я бе имало, се загледа с невиждащи очи към спретнатата постройка, която приятелят му беше направил на една тераса в края на дъбовата горичка.

— Ще говоря с Етауак и ще я накарам да обещае, че ще стои настрана. Сакета ще бъде в безопасност единствено, когато никой не знае къде се намира.

— Тук е в пълна безопасност, приятел — каза простичко Минго и Т’махо знаеше, че това бе истина. Глупаво или не, Минго обичаше Сакета повече, отколкото един мъж трябва да обича жена. Докато беше под неговата защита, не можеше да й се случи нищо лошо. — Но не мога да кажа същото за теб.

„Не мога да кажа същото за теб.“ Тези леко подигравателни думи преследваха Т’махо, докато яздеше през горите към собствената си колиба, която се намираше на известно разстояние от останалите.

Тази нощ, за пръв път от много време насам, той отвори сандъка и извади увит в мушама пакет. Бяха всичко на всичко седем книги, дадени му от баща му. Скъпи книги, които Т’махо бе заобичал от миговете, когато баща му ги четеше пред пращящия в камината огън.

Все още си спомняше какво вълнение го беше обхванало, когато бе разбрал, че с помощта на писаното слово бе възможно да се живее много пъти. Същото това очарование го накара да учи упорито, да жадува да научи за хора, които живееха в далечни земи, които преброждаха широките морета, за да откриват нови земи, странни животни и обичаи и да разказват необикновени истории за още по-стари цивилизации.

Даже и когато се беше отказал от всичко, на което държеше баща му, Т’махо не можа да забрави магията на тези приказки. След време, вече отново свикнал с майчиния си народ, той се опита да сподели с някого това. Минго го бе изслушал учтиво, без да успее да усети очарованието. Етауак нарече книгите лоша магия, направена от белите, и го предупреди, че ако продължава да мисли за такива неща, скоро мозъкът му ще стане мек като умряла пъстърва, оставена три дни в мрежата.

Сакета нямаше търпението да се учи да чете, макар че Т’махо й бе предлагал няколко пъти. Изслуша го веднъж-дваж, докато беше по-малка, само за да му достави удоволствие. Нервниченето й обаче скоро го караше да я отпраща да си играе.

Когато стана мъж, с мъжки задължения, той вече рядко намираше време да чете за удоволствие. Въпреки това от време на време, когато имаше някакъв проблем, Т’махо откриваше, че четенето бе добър начин да отдалечи съзнанието си от нещо и после да го погледне под различен ъгъл.

Сега беше разтревожен. Мъчеше го проблемът със Сакета. А и този с Ани. И двете трябваше да бъдат пазени, докато островът отново станеше място, където една жена може да се движи спокойно.

Но най-сериозният му проблем беше начинът, по който тялото му откликваше на червенокосата. Мирисът на кожата й, гледката на голите й крачета и малките й ръце — всичко това моментално изпълваше съзнанието му с непозната лудост.

А последното нещо, от което в момента имаше нужда, беше подобно разсейване.

Понякога Т’махо завиждаше на приятеля си. Минго беше приел живота такъв, какъвто си е, вместо да се изпълва с горчивина и да се опитва да го промени. Бе приел държането на белите и се чувстваше в дрехите им толкова удобно, сякаш като малък бе повиван в парцали, а не в еленова кожа и мъх. Споделяше работата им, ядеше храната им, смееше се на шегите им. Ако не беше лицето му и фактът, че отдавна беше отдал сърцето си на Сакета, несъмнено досега щеше да се е оженил за някоя от техните жени.

Т’махо бе принуден да си признае, че с това приятелят му нямаше да стане по-лош. Поне докато останеше на острова. Животът на Банкс бе по-различен от този на сушата. Т’махо не бе забелязвал това като дете, но скоро го осъзна в дома на баща си. Младежът се бе върнал на острова, твърдо решен никога да не забравя уроците, които беше научил там.

Веднъж — тогава беше на девет години и имаше склонността да задава прекалено трудни въпроси — бе попитал учителя си за хората, които бяха живели по тези земи, преди да дойдат англичаните и испанците, които бяха докарали първите негри от Африка на източното крайбрежие.

Някога не бе получил отговор. Сигурно и нямаше такъв. Може би щеше да бъде по-добре да приеме факта, че не бе ни рак, ни риба, а част от два свята, всеки от които беше просто останка от други, отдавна забравени светове.

Т’махо уви внимателно седемте томчета в прозрачната мушама и ги постави обратно в кедровия сандък между листата от восъчна мирта. Етауак се беше заклела, че те щяха да запазят книгите от всякакви вредители поне сто години.

Кой ли щеше да ги чете тогава? Щеше ли някой да се запита кой е човекът, поставил ги тук толкова внимателно, очарован от погледа, който те даваха към други светове, любопитен да узнае нещо повече за тях, макар и да си казваше, че ги презира?

Кой щеше да знае или да го е грижа след един век, че в този ден от хиляда осемстотин и тридесетата година от летоброенето на белите един сивоок хатораски рибар беше целунал червенокоса жена от чужд народ? Беше докоснал женствената й плът и това толкова му бе харесало, че после часове се изкушаваше да излее семето си — нещо, което не беше правил от петнадесетгодишната си възраст.