Бронуен Уилямс
Омагьосаният остров (15)

15.

Този път нямаше връщане назад. Подчинен на сила, по-мощна и от ураган, която дори не се и опитваше да разбере, Т’махо изправи внимателно Ани на крака до леглото, освободи широката нощница от раменете й, тя се плъзна надолу и той затаи дъх. Протегна ръка и разтвори капаците на прозореца. Нахлу сребрист поток лунна светлина и около косата и деликатните извивки на тялото на Ани засия ореол.

— Не се крий — прошепна той дрезгаво, когато тя неволно се опита да се покрие с ръце.

Протегна ръка и ласкаво отстрани несръчно превързаната длан от малката гръд. Вдигна я до устните си и я целуна, а после нежно загриза връхчето на пръста й. Ръцете й бяха малки и красиво оформени, но не така гладки и меки, както в деня, когато тя стъпи на острова за пръв път.

Беше мислил за нея като за капризно, лекомислено, безполезно украшение на отречено от него общество, като за жена, вярно копие на онази, за която се бе оженил баща му. Но Ани се оказа човек със силен характер, внимателна и добра. Беше приела Сакета без излишни въпроси и се бе грижила майчински за нея.

Бе една дребна, но храбра жена. Не бе ли го нападнала с пламнали бузи и горящи очи, когато смяташе, че той убива телетата на баща й?

Беше я наричал кокалеста, бледа и безлична като корема на мъртва риба. Нима е възможно някой да нарича младата луна прекалено тънка или прекалено бледа?

„Внимавай! — зашепна някакво гласче у него. — Дълбоки подмолни води текат тук: силни течения, които могат да отнесат един мъж до черна дупка, преди да възстанови равновесието си!…“

Т’махо загърби вътрешното предупреждение, обгърна я с ръце, притисна я към себе си. И тя се отпусна в ръцете му без следа от колебание. „Някога може би се е страхувала от мен — помисли той, — но не и сега…“ Сърцето му подскочи от радост, изпълнено повече с почуда, отколкото с похот.

Тя трептеше в ръцете му като опъната струна. И неговите ръце трепереха. Залюля го топлият аромат на домашен сапун и дим от горящи дърва, примесен с болезнено желание за интимна близост, което едва не подгъна коленете му. Зарови лице в косата й и заповяда на слабините си търпение. Обеща пред себе си, че и двамата ще останат доволни от предстоящото…

Знаеше, че е достатъчно опитен, за да създаде удоволствие на една жена. Имаше самочувствието на щедър любовник: първата жена в живота му бе вдовица и тя му бе разкрила без задръжки какво очаква една жена от мъжа в леглото си.

Но — припомни си той — сега в ръцете му трептеше Ани, не опитна вдовица… Невинна, уязвима девойка, не една от зрелите жени, които от години уталожваха физическата му нужда.

Но наистина ли тя е уязвима и деликатна жена? Ани, която го събори на земята с изстрел от старата пушка на баща си? Жената, която го атакува с кол от ограда и го заплаши с кухненски нож? Ани бе смела като боец! И ако не го искаше тук, знаеше как да го отпрати!

„Освен това — мислеше той, докато ръцете му галеха нежните й рамене и учудващо добре закръглените й бедра — не съм дошъл тук с единственото желание да легна с нея. Правя го, защото и двамата го искаме…“

Беше дошъл тук само за да се увери, че Ани е добре. По целия път насам бе повтарял на себе си, че ще спи отвън на прага й, а сутринта ще я отведе при Етауак или при някоя от другите жени в селото, където тя ще бъде в безопасност, докато реши да се прибере при своите хора.

Такива мисли прелитаха през главата му, докато ръцете му сякаш заживяха свой собствен живот… Обхванаха бедрата й и я повдигнаха. Малките й гърди докоснаха неговите и той усети твърдите им зърна, които го опариха като с жив въглен. Задиша неравномерно, затвори очи, опита се да контролира дивата мощ на глада, който нетърпеливо желаеше веднага да се потопи в топлата й влага… Да я люби, докато й се насити, да отдъхне и пак да я люби, да я люби отново и отново, докато най-сетне дойде на себе си…

— Т’махо, какво има? — прошепна Ани.

Той поклати глава. Заразвързва кожените си панталони с разтреперани ръце и се освободи от меката им обвивка. После се подчини на свирепата нужда, обладала го така безмилостно, и я вдигна на леглото.

С коляно на дюшека, той пак си припомни, че под него лежи не жадна за любов млада вдовица, не и някоя от онези известни на всички ергени жени, които се продаваха за храна или дрънкулки.

Под него лежеше Ани. Ани, която досега не бе познавала мъж. Ани, която дори не можеше да направи разлика между петел и кокошка, между крава и бик! Неговата малка Червенокоска. „Толкова е крехка — помисли той мимоходом, докато набираше сили да не скочи върху нея като разгонен елен. — Толкова е изпълнена с плам, а същевременно е така деликатна… Не искам да й причиня болка…“

Той трябва…

Отпусна се със стон върху нея и за миг тя трябваше да понесе цялата му тежест. Т’махо се завъртя настрани, държейки я с ръце, намери устните й и ги покри със своите, принуди я да ги разтвори и да приеме езика му в топлото кадифе на устата си.

Прекъсна неохотно целувката.

— Ани, чуй ме — прошепна той настоятелно, неспособен да заглуши гласа на съвестта си. — Имаш ли представа какво ще сторя сега с теб?

Тя повдигна глава и лунната светлина се отрази в очите й. Той наведе своята и с тих стон захапа леко меката част на ухото й.

— Ани? Чу ли ме?

Ани поклати глава, замаяна от огъня, запалил тялото й. Той ближеше само ухото й — защо тогава изпитва чувството, че я целува цялата? „Не ме е страх — повтори тя на себе си. — Каквото и да направи Т’махо с мен, сигурна съм, че няма да ми причини болка… Той е толкова нежен… Само когато е сърдит… Или нетърпелив… Или…“

Но той никога — никога! — нямаше да й причини болка. Беше го доказал многократно. Освен това й харесваше онова, което той правеше с нея сега, искаше още и още, и още!

— Ани, сигурна ли си?

— О, да — въздъхна тя и усети как ръцете му се стегнаха около нея. Главата й бе върху рамото му, струваше й се, че се стопява в него… Какви мисли й идват само! Като че ли такова нещо наистина е възможно!

После устата му пак потърси нейната и тя усети топлите му, влажни, твърди устни и й се прииска да ги близне. Когато връхчето на езика му помоли за вход, тя с готовност разтвори уста и той с наслада потъна в нея. Придвижи ръка между тях и тя усети пръстите му между краката си. Дръпна се рязко назад и неволно стегна бедра.

— Т’махо… о, не… не трябва…

— О, да… трябва… — прошепна той. Стори й се, че чува туптенето на сърцето му в гласа му.

После пръстите му намериха каквото търсеха и тя застена… и захленчи… За миг я смути странната влага между краката й, но, о, беше толкова… Толкова прекрасно… О, Т’махо, какво всъщност правеше той?…

Устните му бавно се придвижиха надолу по брадичката й и се спряха на онази чувствителна вдлъбнатинка в основата на врата й и тя потрепери: неочаквани тръпки затичаха надолу по тялото й!… Докоснаха гърдите й и тя затаи дъх… А когато устата му заместиха ръката му там, на онова място, тя престана да мисли, престана и да диша…

Сякаш светкавица преряза тялото й, прокара искряща огнена пътечка до дъното на корема й. Пръстите му бяха като запалени кибритени клечки: и най-лекото му докосване разгаряше пламъци у нея… Опита се да му го каже, но той продължаваше да я гали, да я изследва и да…

О, небеса! Какво ставаше с нея? Краката й се разтвориха, бедрата й сякаш оживяха — заповдигаха се в някакъв странен, техен ритъм и тя изстена задъхано:

— Моля… о, моля те, Т’махо… Направи нещо… искам го…

Тогава той се премести над нея и широките му рамене спряха сребристия поток лунна светлина, който струеше от прозореца. Незаплетената коса се спусна над лицето й и тя пое дълбоко мускусния му мирис и се разтрепери от възбуда… А той нежно разтвори краката й още по-широко и прошепна дрезгаво:

— Ани, не се страхувай…

— Не ме е страх, но… О!… О… то… о!…

Нещо голямо и твърдо с тъп връх я запритиска отдолу, сякаш искаше да влезе в нея… Заболя я… В нея нещо пламна, имаше странното усещане, че то я разкъсва… Въпреки това разтвори още повече крака и повдигна жадно бедра, но това сякаш не бе достатъчно да угаси пожара в нея… А после чувството на болка и парене изчезна и започна нещо друго…

— О, чакай!… Нещо… нещо става! Усещам… чувствам се…

Тя впи пръсти и тяло в него, едва поемаше дъх, докато той се движеше вътре в нея… докато той докосваше части от тялото й, които тя дори не можеше да наименува, още по-малко да обясни… В нея запулсира цветен калейдоскоп, пръснаха се внезапно безброй многоцветни дъги, завъртяха я в луд танц… Той ускори движенията си и тя усети като през мъгла, че върти бедра, подчинявайки се на неговия ритъм… А после нещо в нея експлодира и тя се превърна в дъжд от искри, съпроводени от виковете й:

— Задръж ме, Т’махо, моля те… моля те…

 

 

Дори и когато гръмогласният бърз ритъм на сърцето му се успокои, Т’махо не я изпусна от ръцете си. Държа я плътно до себе си, докато тя не заспа. Изчака луната да се скрие, оставяйки изпълнен със сенки здрач зад себе си, и едва тогава се измъкна от леглото, запали огъня и затопли вода. Нежно изми тялото й, отпуснато в блажен сън. Внимателно отстрани собственото си семе и моминската кръв от стройните й бедра.

Възстановил способността си да мисли, той не можеше да повярва, че го бе сторил. На Ани — на жена от нейния тип!… На дъщерята на стария Илайа…

Как ще се омъжи тя сега? Дори и да намери мъж, който да се съгласи да се ожени за нея, той ще я презира, няма да я цени така, както тя заслужава да бъде ценена. Ако сподели с другите, че невестата му не е дошла в леглото му недокосната, те ще я поглеждат многозначително и ще шепнат зад гърба й, както селянките шепнеха зад гърба на майка му…

Ще напусне ли острова? Къде ще отиде? Кой ще се грижи за нея? Ако реши да остане тук, няма как да избегнат ежедневните случайни срещи: как ще я гледа в очите ден след ден? Беше отнел невинността й с пълното съзнание, че всичко трябва да приключи дотук!…

Ани се раздвижи в съня си и Т’махо замря с ръка върху малкото й стъпало. Нарочно си припомни, че жените от нейния вид насилваха стъпалата си в смешни неудобни обувки по същия начин, по който насилваха телата си в твърди тесни корсети…

Т’махо заповтаря на себе си, че няма разлика между нея и жената, за която се ожени баща му. Тя никога няма да се срасне с неговия свят, дори и ако той й даде шанс да опита… Нито пък беше възможно той да намери място под небето на нейния свят… Зад гърба си имаше вече един горчив опит. Строгият свят на баща му, изпълнен с безброй нелогични изисквания и ограничения, го измъчваше толкова, колкото твърдите обувки с дървени подметки, които бе принуден да носи…

Сърцето му внезапно замря. Ами ако през тази бурна нощ се зачене дете? Както бе станало с жената, която баща му бе използвал само за удоволствие?

Ще задържи ли момчето тук, когато тя напусне острова? А когато стабилизира положението си и откупи жена измежду своите хора, дали тя няма да откаже да гледа момчето заради бялата му кожа и светлите очи? Ще настои ли пред него да открие майка му и да върне сина й?

Никой не знаеше по-добре от него, че дете, родено от случайното временно сливане на два свята, не принадлежи нито на единия, нито на другия… Стиснал парцала в юмрук, той се наруга и горещо се помоли семето му да е паднало на безплодна почва…

После усети втренчения поглед на Ани. Не беше смятал за възможно мъж на неговите години и опит да се изчервява като девственица, а сега лицето му пламтеше!

— Почистих те — обясни той с прегракнал глас.

Тя затвори очи и обърна глава настрани.

— Не трябваше… Не е прилично.

Той сви рамене, изправи се и отнесе легена към вратата. Не трябваше да върши нито едно от нещата, които бе сторил през последните часове, но има ли смисъл да съжалява? Призна си засрамено, че би я обладал повече от един път, ако не бе потънал в дълбок сън. Не бе спал истински от седмици. Тази нощ тялото му бе задоволено напълно и беше естествено да се отпусне в дълбок сън, за да възстанови силите си. Да, не беше се възползвал повече от един път от нея, но този факт намалява ли вината му?

„Може би е редно — помисли той — да се огледам за жена от моите хора… Когато мъжката похот затъмнява главата, време е за женене…“

— Хайде, обличай се — нареди й той, като избягваше да я погледне в очите. — Ще те отведа в селото.

— В твоя дом? — запита Ани с надежда и седна в леглото, като притисна завивката към гърдите си.

Как е могъл да я смята за бледа и безлична? Сега тя пламтеше като весел огън в камина: огненочервена коса, приятно порозовяло лице, два огромни изумруда вместо очи…

— Не. Няма да е разумно. Ще те отведа при някоя от селските жени, където ще бъдеш в безопасност, докато…

— Докато се оженим? О, Т’махо, колко време ще чакам? Не искам да чакам! Не искам да…

Сигурно бе забелязала нещо в израза на лицето му и гласът й изтъня и замря. Той й обърна гръб и се залови с огъня в огнището, напълни чайника, смъкна чаша от полицата: една чаша, не две.

— Ще намериш съпруг от твоите хора, Ани… Ще му кажа, ако ти поискаш, че съм те любил против волята ти… Ако е свестен човек, той няма да… Ани?

Вътрешното сияние бе изчезнало от лицето й и тя изглеждаше така, като че ли жизнените й сили бяха внезапно източени от тялото й.

— Ти не ме искаш? — промълви Ани и пръстите й се сгърчиха с такава сила около тенекиената чаша, че тя хлътна от двете страни.

— Ти никога няма да бъдеш щастлива тук… Ще остарееш преждевременно. Животът на острова е много различен от този, на който ти си привикнала. Тук няма слуги, които да ти готвят, да се грижат за дрехите ти, да те обслужват. Ти ще…

— Наистина ли смяташ, че ме е грижа за тези неща?

— Ти не принадлежиш към моя свят, Ани.

Тя го последва в кухнята с лице, отново покрито с нежна розовина.

— Не е вярно! Аз съм вече част от този свят! Ти си тук! Мястото ми е там, където си ти, защото те обичам!…

— Не ме обичаш. Само ти се струва така, защото съм първият мъж в живота ти, първият, който… който…

— Не ме искаш, така ли? — Бузите й пак пребледняха. Напомняше му свещичка, която храбро се бори с вятъра и в един момент го надвива и пламъчето й ярко засиява, но в следващия миг той възвръща властта си над него и почти го убива…

Усети, че се размеква и бързо се стегна. Ако майка му бе по-силна, а баща му — по-твърд…

— Ти си красива жена, Ани. Всеки мъж ще те пожелае.

— Но защо ти не ме искаш?

Той изруга наум.

— Не си подхождаме, затова!

Тя като че ли се уголеми пред очите му. Брадичката й хвръкна нагоре, гръдният й кош сякаш внезапно се разшири, очите й засвяткаха и тя посочи със заповеднически жест вратата с ръка, докато с другата продължаваше да притиска към гърдите си избелелите рози на завивката.

— Напусни веднага дома ми! И аз не те искам! Ти не си нищо повече от… от един най-обикновен страхливец!

И тъй като нищо нямаше да се разреши, ако останеше, той излезе.

 

 

Час по-късно Ани седеше на масата пред чашата недокоснат чай. Беше се облякла и разтребила стаята с безжизнените движения на кукувица от часовник.

Т’махо я беше напуснал.

Повтаряше си, че страшно се радва. Че случилото се не означава и не променя нищо. Той беше прав. Те не си подхождаха и няма да си подхождат дори и след сто години. Нямаха нищо общо помежду си. Срещата им бе плод на пълна случайност. В Хилсбъроу такова нещо никога нямаше да се случи!

Отпи механично от чая: той бе не само студен, а и слаб. Бе свикнала с аромата на местния зелен чай. Ще трябва да попита…

Не. Няма да направи нищо подобно. Обеща си твърдо по това време следващата седмица да пие китайски чай, не тукашни бурени!

Опита се безрезултатно да не мисли за последните няколко часа. Накрая се отказа и се предаде: по-добре е да премисли всичко, за да може по-лесно да го забрави…

Потули разкъсващата болка в сърцето си, която бе много по-силна от болката на тялото й, и твърдо реши да напусне острова със следващия платноход. Нямаше да е лесно. Имаше два долара и няколко цента, към които можеше да прибави само незначителната сума от продажбата на бащиния си добитък — ако, разбира се, намери купувач…

Господин Снел може би. Той правеше впечатление на заможен човек, докато селяните тук явно живееха на границата на мизерията: задоволяваха сами част от нуждите си и разменяха произведеното от тях, за да задоволят до някаква степен и останалите.

Разпространените тук бартерни сделки нямаше да й помогнат сега. Имаше нужда от пари, за да пътува. Необходима й бе още по-голяма сума, за да се устрои някъде в някоя прилична общност от хора, където ще имат нужда от дарбата й на шивачка.

С тъжен копнеж се сети за възхищението на Дулси Скарбъроу от роклята й в деня, когато бе отишла в селото с Джейкъб. И за начина, по който Сакета бе опипвала тъканта и се беше възхищавала на бродерията над подгъва. За кратко време се беше надявала, че…

Достатъчно. Беше горд човек и нямаше да стои там, където е нежелана. Ще отпътува с платнохода, който разкарва пощата, както бе запланувала първоначално. Ще слезе в първия град, достатъчно голям, за да осигури издръжката й като шивачка, и ще започне отначало. Няма да й е за пръв път.

Но добре би било да е за последен, защото не смяташе, че ще намери сили да издържи други подобни разрушителни земетресения в живота си!

Нуждаеше се от непретенциозна работилничка, може би не повече от една стая в къщата й — защото ако съумееше да осъществи продажбата на добитъка, може би щеше да получи достатъчно пари, за да купи къща… И отново се сети за господин Снел. Трябваше да го намери сама, тъй като беше ясно, че никой няма да й помогне по този въпрос.

Отново се върна към изминалата нощ и в очите й се появи странен израз. Наистина ли бе изпитала всички тези неща, които сега си спомняше? Дали другите хора знаят… дали също ги изживяват? Ако е така, защо не го вършат непрекъснато?

Отклони насила мислите си и ги насочи към бъдещето. Взе решение първоначално да се задоволи с едно помещение за работа и за живот — само временно, докато успееше да се устрои, което нямаше да отнеме много време.

Винаги можеше да се върне в Хилсбъроу. Знаеше името на магазина, който бе купувал и продавал изработеното от нея. Малко познаваше града и някои от жителите му. Госпожа Би не беше окуражавала поверениците си да ходят из града. Правеше изключение само за неделните служби, където отиваха под строй, запълваха два реда и половина от църковните седалки и седяха неподвижно, изпълнявайки строгите нареждания да не се въртят. След църковната служба се изнизваха обратно, без да разменят и дума с когото и да било.

Не, не Хилсбъроу. Спомни си тежкото пътуване, което бе отнело цели три седмици от живота й и бе погълнало всичките й спестявания! Прецени, че ще бъде по-добре да се настани някъде по-наблизо. Още днес. Още тази минута!

Стана рязко, ахна и се хвана за ръба на масата. Господи! Изпитваше болки на места, които досега не бе дори усещала! Което й напомни прекалено картинно точно как бяха предизвикани…

— Престани! — заповяда си тя на глас. Ще сложи край на тези сантиментални глупости и ще се заеме с работа, ако иска да осъществи плановете си още днес. Което тя определено искаше!

Как е възможно ръце, толкова мазолести, така загрубели от работа, да са така нежни? Как е възможно…

„Ани Стивънс О’Нийл! Ще престанеш ли най-сетне? Можеш да бъдеш сигурна, че той не си губи времето в празни мисли за тебе!…“ Т’махо се беше изразил достатъчно ясно: те не си подхождат.

Лошото бе, че си подхождаха… Подхождаха си толкова добре и по такъв начин, че я обзе страх: дали някога ще успее да забрави случилото се?

До обяд Ани изнесе роклите си навън, за да се проветрят, нахрани Джейкъб и напълни коритото му с леко солената на вкус вода от варела.

Когато Куийни изтича да уточни кого хранят, тя й — му — хвърли последните пшенични зърна, които се бяха намокрили по време на бурята и бяха започнали да мухлясват. Изтупа ръце и измарширува вътре, за да се залови с куфара си.

Дори не бе успяла да извади всичко от него, а сега се налагаше пак да опакова нещата си… Сълзи напълниха очите й, но тя ги изтри безмилостно. Нищо не стана така, както беше очаквала. Баща й си отиде завинаги и пак я остави сама, къщата, за която бе мечтала, се оказа само съвсем малко по-добра от развалина, а Т’махо…

Колкото по-малко мисли за Т’махо, толкова по-добре. Има времена, когато е много по-добре човек да натоварва тялото си с работа, за да се предпази от лоши мисли и от игрите на дявола…

 

 

Т’махо търси Джаксън Снел цяла сутрин. Сега у него не се вихреха кръвожадни мисли за отмъщение, но справедливостта изискваше Снел да бъде наказан. Искаше само да приключи с този проблем, за да обмисли другите неща, които чакаха разрешение.

За нещастие придошлата вода все още препълваше Сесилс Крийк и покриваше всички пътеки наоколо. Т’махо спря Мароке на главната пътека и се отправи пеша на изток към мястото, където беше оставил Снел. На два пъти попадна в опасни блата, а веднъж се покри със студена пот, когато водна отровна змия премина почти под носа му.

Мислите го издебнаха и се плъзнаха към Ани, но той безмилостно ги върна обратно. Беше постъпил правилно. Тя не го обичаше повече, отколкото той нея. Освен това той изобщо не беше убеден, че тъй наречената любов бе нещо повече от хитра измишльотина, съчинена от жените за някакви техни нужди. Жени! Глупави емоционални създания!

Повдигна предпазливо мокри завеси от мъх и надзърна иззад оплетените пълзящи растения, търсейки някаква следа от мъжа, когото очакваше да открие, треперещ от ужаса, след преживяното по време на урагана в тази пустош. Претърси внимателно пещерите, образувани в корените и изтръгнатите дървета. Върна се обратно, без да престава да претърсва местността наоколо.

Нищо. Мъжът бе изчезнал яко дим.

Т’махо изреди всички възможни ругатни, за които се досети в момента, на всички езици, до които бе имал някакъв допир.

— Снееел! — изрева той и думата отекна странно в зеления полуздрач на обрулената от урагана гора. — По следите съм ти, чуваш лиии?… Падай на колене и се моли на боговете, които ще поискат мизерните ти останкиии!…

В долчинките се беше задържала вода, дълбока няколко сантиметра, и всички следи се губеха под нея. Т’махо се отдалечи от Лонг Грийн Понд, катереше хълм след хълм, като продължаваше упорито да търси следа от пътека през толкова сплетените гъсталаци, през които и глиган не би могъл да проникне. Премина през полегнала от бурята папрат и край остри като ръб на нож ветрила на млади палми.

Някаква необяснима за него мощна сила го подтикваше да се движи, да не спира, да продължава, без да си разрешава минутка отдих… Сякаш ако се отдалечеше достатъчно далече и ако вървеше бързо, щеше да забрави нещо, което и искаше, и не искаше да забрави…

Четири часа по-късно Т’махо трябваше да признае поражението си. Не беше лесно: той се гордееше със способността си да открива следи, останали незабелязани за другите. Този път обаче бе принуден да признае поражението си. Върху много от съществуващите преди бурята пътечки бяха нападали изкоренени и начупени дървета, което допълнително го затрудняваше. Единствените следи, които откри след часове търсене, бяха следите на двама трапери.

Т’махо знаеше много добре кои мъже поставят капани по това време на годината. Следите им бяха съвсем пресни и той разбра, че са минали да проверят капаните си рано сутринта. Не бе редно да дерат кожи в началото на сезона. Вероятно са тръгнали за еленово месо, ако рибите, кокошките и костенурките са втръснали на жените им.

Във всеки случай беше повече от ясно, че бяха носили нещо доста тежко.

Може би са открили Снел. Или той бе открил тях. След толкова много часове, прекарани в гората по време на буря, това мръсно копеле трябва да се е обездвижило от уплаха и изтощение и вероятно ония са били принудени да го носят.

Т’махо не изпитваше нито капка вина за Снел: така му се падаше на тоя негодник! Реши, че няма смисъл да се мотае повече из гората и се спусна в бърз бяг към мястото, където бе оставил кобилата си. Гъвкавата му фигура прелиташе грациозно над покритата с опадали листа и клони земя.

Минго също беше подозирал Снел. Той дори почти бе признал, че сам бе правил опити да го открие. Въпреки че сега нямаше в никакъв случай да остави Сакета, за да търси пак, той знаеше какво да стори, за да попречи на „Черният опал“ да напусне пристанището — дори ако за тази цел се наложеше да изкара всяка лодка в селото и да блокира канала!

Докато се приближаваше в бърз галоп към селото, Т’махо мислеше за Ани и последния им разговор. Толкова горда и така гневна… така силно наранена. Тя не разбра защо той постъпи така. Трябва да й го обясни, да я убеди в правотата си.

Но първо ще се наложи да убеди себе си, защото колкото повече километри поставяше между нея и себе си, толкова по-ясно му ставаше, че нещата не можеха да завършат по този начин…

Първо трябваше да уреди нещата със Снел — негодникът трябваше да получи заслуженото си наказание и справедливостта да възтържествува! Ако траперите не го бяха открили, ще отведе Сакета при Етауак и двамата с Минго ще претърсят всяко блато, всеки хълм, всяка долчинка и поток: ще търсят, докато го открият и вземат мерки да бъде изправен пред съд.

И едва тогава ще бъде свободен да мисли за другия, много по-важен въпрос…