Бронуен Уилямс
Омагьосаният остров (5)

5.

Най-големите страхове на Т’махо се бяха потвърдили. Някой беше нападнал Сакета. Брат й я намери пребита и полужива близо до северния край на блатата. От обърканите й следи и петната засъхнала кръв той разбра, че явно вместо да се опита да стигне до селото, тя се бе насочила назад към червенокосата, но беше припаднала.

Беше по-умна, отколкото Т’махо бе предполагал, тази негова дразнеща, чаровна и вбесяваща малка сестричка. Даже и смъртно изранена, не бе толкова глупава, че да си отиде вкъщи. Дяволът, който бе направил това, щеше лесно да я намери там и да довърши деянието си.

Потънал в неестествено ледено спокойствие, Т’махо не усещаше болката в сърцето си, не усещаше сълзите, които замъгляваха погледа му. Яздеше уверено напред и внимателно придържаше товара далеч от тялото си, сякаш за да й спести и най-малкото тръскане при движението на кобилата.

— Той ще си плати, сестричке — прошепна младежът. — Бавно и болезнено, докато започне да се моли за нож, който да прониже черното му сърце; да, ще си плати.

Една сълза се плъзна между гъстите му ресници и падна върху окървавената глава на Сакета. Тя простена.

— Тихо, щурчето ми — каза й той. — Скоро ще лежиш на меко легло и няма да правиш нищо друго, освен да си затвориш очите и да спиш. А когато се събудиш, вече няма да те боли толкова много.

Само че щеше да я боли още повече. Много повече, преди да започне да се оправя; ако изобщо оживееше.

Ако Етауак беше права и Сакета наистина беше бременна, сигурно детето вече бе мъртво. За момент Т’махо изпита тъга за невинния живот, за детето, което не можеше да бъде обвинявано за греха на баща си.

Но най-голямата му грижа беше Сакета. Тя имаше нужда от женска помощ. Всъщност имаше нужда от лекар, но нямаше такъв на острова и щеше да отнеме поне седмица да се намери някой, който да има желание да дойде. А за една седмица Сакета можеше да бъде…

Трябваше да отидат при червенокосата. Може би Сакета беше научила повече за тази жена, отколкото той бе имал време. Защо иначе беше отишла при нея? Защо се бе опитала да се върне, когато не й достигаха сили и да извика?

Въпреки личното си отношение, Т’махо беше принуден да признае, че лекарствата на белите можеха да бъдат по-добри от който и да било от мехлемите на Етауак. Въпреки добрите си намерения старицата вероятно щеше да я отрови с някой от отвратителните си илачи, забъркан от птичи курешки, рибешки черва и ферментирали животински части.

Действайки по инстинкт, той се беше обърнал на север, но сега му дойде наум, че можеше да отнесе Сакета при всяка от жените в селото. Никоя от тях нямаше да пропъди Сакета, призна си неохотно той. В това отношение хората от острова бяха различни от белите, които живееха в градовете на сушата — с техните хубави къщи, фини дрехи и изтънчени бели маниери.

Но щяха да говорят. Веднага щом откриеха, че Сакета е била бременна, щяха да си спомнят Литъл Фийт и да шушукат помежду си, че жълъдът не падал по-далеч от дървото. Т’махо нямаше да позволи на никого да се подиграва на сестра му, въпреки нейната своенравност.

Той караше Мароке да поддържа бърз и лек галоп. Почти бяха стигнали до къщата на Илайа, когато жената се появи на пъна пред вратата. Т’махо гледаше слисан как тя разпери ръце, скочи долу и се завтече да го посрещне. Блееше като подивяла овца: Баа, баа, баа!

Младежът едва не се обърна да тръгне обратно. Всичко в него се бунтуваше срещу това, че трябваше да иска помощ от такава жена. Точно тогава Сакета изстена. Едната й ръка с окървавени нокти се повдигна към гърлото й, което бе подуто и черно от раните.

— Почти стигнахме, щурчето ми. Шшшт, не се опитвай да говориш. Т’махо ще се погрижи за теб.

Ани беше разпознала веднага ездача по нахално вирнатата му брадичка. Като го гледаше как седи на коня, човек можеше да си помисли, че беше самият президент Джаксън. Защо ли се връщаше? Веднъж вече беше претърсил къщата й. Знаеше много добре, че тук нямаше никой, освен нея. Даже и татко й още не се бе върнал.

След това Ани присви очи срещу угасващия залез и видя какво носеше той. Тяло с безпомощно полюляващи се крайници, изцапани с кал или кръв.

О, мили боже, не! Той носеше татко й у дома!

Ани скочи от пъна и се завтече да ги посрещне, без да обръща внимание на кактусите, тръните и кравешките торти, които изпъстряха горещия пясък. След това забави стъпки. Не, дивакът не носеше баща й, а едно неподвижно окървавено тяло, едва покрито от развяващи се останки от синя басма и мръсен бял муселин.

Милостиви боже, та това беше Сакета! Този отвратителен дявол беше намерил и убил детето, а сега се връщаше да направи същото и с жената, която се бе опитала да я защити!

Той продължаваше да се приближава бавно на кобилата си, с протегнати напред ръце и онова покъртително… нещо, което лежеше върху тях. Без да смее да свали очи от страховитото красиво лице на дивака, Ани започна да отстъпва назад. След това, когато се спъна в туфа изсъхнала трева и едва не падна, тя се завъртя и полетя към къщата.

Мускетът на татко! Къде ли го беше сложила? Мили боже, и дали изобщо бе зареден? Тя си нямаше и най-малка представа как да провери, а камо ли как да го напълни.

Дивакът беше луд, наистина луд; и доста опасен; и идваше след нея!

Ани се покачи на пъна, влезе със залитане през вратата и я затръшна след себе си. Нямаше нито ключалка, нито резе. Момичето помисли трескаво, развърза връзките на едната си обувка, събу я и я напъха в цепнатината под вратата. Това нямаше да спре дивака, но щеше да го забави достатъчно, за да може тя да се скрие. Огледа се трескаво наоколо, но не можа да види нито едно подходящо място. Можеше да изпълзи през задния прозорец и да се свие под къщата, но той лесно щеше да я намери. Все пак беше намерил и горката Сакета, нали?

Къде, къде? Освен няколкото оскъдни храста, доста огризани, нямаше нито едно място, където човек можеше да се скрие — нито хълм, нито камък, нито дърво.

А тоалетната? Тя беше в средата на откритото пространство. Нямаше да може да я достигне, без да бъде забелязана. Навесът? Джейкъб и Куийни щяха да вдигнат такава дандания, че дивакът веднага щеше да разбере, че там се крие някой. Кацата с дъждовна вода? Можеше да се удави. Съдът беше пълен, а тя нямаше сили да го преобърне; пък и какво, ако можеше? Неканеният гостенин щеше да види разлятата вода, да погледне в кацата и да я намери.

Но защо? Толкова ли много я мразеше, задето беше скрила Сакета, макар и за малко? Сякаш някой с поне капчица човещина можеше да отпрати това нещастно дете!

Вратата беше направена от три греди, обковани с дебели дъбови летви. Клекнала зад масата, Ани я гледаше напрегнато и очакваше всеки момент тя да изхвърчи от пантите си. Доплака й се.

Тъй като вратата така и не изхвърча, момичето събра кураж, прекоси бързо стаята и надникна през прозореца. Сърцето й се качи в гърлото. Дръпна главата си назад и се прилепи до стената. Дивакът стоеше на пъна точно пред вратата и държеше тялото на горкото дете, сякаш то беше жертвоприношение за злите му езически богове.

Отче, който си на небето, ако ме чуваш, каза тя само с устни. Имам нужда от съвет.

Всъщност имаше нужда от крепост! Заедно с цяла армия!

Когато вратата потрепери, Ани вече беше въоръжена с кухненския нож. Тя стисна здраво дръжката му с двете си ръце и хвърли поглед към мускета в ъгъла, но беше твърде късно да размисля. С разширени от страх зелени очи Ани се втренчи в износения ток на обувката си, който застърга бавно по пода.

След това дивакът влезе в стаята. Тялото на горката Сакета се люлееше безпомощно на ръцете му. Ани събра последните останки от кураж и се отлепи от стената, като държеше ножа пред себе си като молитва.

— Предупреждавам те… Просто се обърни и си иди тихичко — каза пискливо тя. — Не ме карай да те ранявам.

Мили боже, защо не беше висока шест фута, смела и самонадеяна!

Дяволът я изгледа със студените си очи, сякаш тя беше лудата, а не той.

— Ще й помогнеш.

Ани погледна към неподвижното окървавено тяло в ръцете му и очите й се просълзиха от страх и ярост:

— Да й помогна ли? Вече не мога да направя нищо за нея, освен може би да я погреба.

— Тя е жива. Помогни й.

Ани се наведе предпазливо. Наистина ли Сакета беше жива? Ако това бе истина, щеше да бъде истинско чудо. По косата и крайниците й имаше засъхнала кръв; бедното й лице едва можеше да се разпознае, а гърлото… Това жестоко чудовище й беше извило врата!

— О, дете мое, какво е направил с теб! — прошепна Ани и се опита да си поеме дъх, докато наблюдаваше Сакета.

— Знаеш ли кой го е направил?

Ани се стресна от напрежението в гласа му и отстъпи назад. Ако си признаеше, че знае, дали нямаше да убие и нея? Тя го погледна внимателно и поклати глава:

— О, не… Но може би ако я занесеш в селото…

Дивакът пристъпи напред. Ани отстъпи още една крачка назад.

— Няма ли майка или сестра? Сигурно има някой, който…

— Ти ще направиш, каквото трябва — каза той студено и равният му глас я накара да потръпне.

— Съжалявам, наистина съжалявам. Умея да се грижа за болни деца — драскотини и изкълчено, болки в корема и шарка. Но това… — Тя погледна към почти неузнаваемото тяло в ръцете му и сърцето й се сви. След това довърши безпомощно: — Дори не знам как да започна.

— Ще ти кажа какво да направиш и ти ще го направиш.

Тя вдигна напрегнат поглед към каменното му лице. Беше се втренчил в нея с очи, студени като януарски дъжд. Двамата се гледаха известно време, след това ножът се изплъзна от неподвижните й пръсти и издрънча на пода.

— Добре тогава. — Нима имаше друг избор? — Ще направя каквото мога. Само я остави на леглото и излез.

Той положи момичето на леглото и оправи окървавените окъсани останки от полата върху краката й. След това с ръце, за които Ани много добре знаеше, че са груби и безмилостни, внимателно постави ръцете на момичето от двете й страни и издърпа завивката нагоре. Преструваше се на загрижен. Див езичник — лицемер!

Ани отиде в другата стая и напълни леген с прецедена вода от каната на масата, пусна вътре парче сапун и взе една тънка ленена кърпа. След това се върна в спалнята и се втренчи гневно в широкия бронзов гръб на мъжа, който се беше навел над леглото. Ако Ани подозираше, че бе намислил нещо лошо, щеше да захлупи легена на главата му, но той беше отпуснал ръце до тялото си. Дали изобщо имаше риза? Облеклото му се състоеше от тези неприлични кожени панталони и чифт мокасини.

— Сега трябва да излезеш.

Той се обърна и я погледна мълчаливо, след това излезе. След малко обаче се върна с един стол, който постави до леглото. Ани не се опита да го предизвиква — както заради себе си, така и заради момичето. Трябваше да внимава, ако искаше и двете да оцелеят.

Тя се захвана за работа, докато той стоеше наблизо, с кръстосани върху неприлично голите си гърди ръце. Бездушните му очи следваха всяко нейно движение. Докато изстискваше парцала, от леглото се чу тих стон и Ани едва не изпусна парчето плат от изненада. След като отправи кратка безмълвна молитва към небесата, тя бързо забрави за злия си пазач и отметна завивката. Първо трябваше да установи доколко беше ранено момичето, за да не направи нещата още по-лоши. Още при първото докосване на парцала от леглото прозвуча втори, почти недоловим стон.

— Водата е студена — изръмжа дивакът.

— Достатъчно е топла. Слънцето грее по цял ден върху кацата.

— Донеси гореща вода.

— Тогава запали огъня и напълни чайника! Не мога да свърша всичко! — каза троснато тя и отново потопи парчето плат в легена.

Водата бе започнала да се оцветява в розово. Колкото повече съсирена кръв измиваше Ани, толкова по-очевидни ставаха раните. Обаче прорезите я тревожеха най-много. От някои от тях все още сълзеше кръв, която при всяко избърсване се усилваше, но ако не я почистеше, нямаше да може да разбере колко дълбоки са раните.

Мъжът се надвеси над нея и дъхът му раздвижи къдриците по бузата й.

— Излез, ако обичаш! — извика тя.

— Изстискай кърпата.

Подчини се като в мъгла, без да посмее да се съпротивлява. След това той взе ръката й, която държеше кърпата, и я постави върху кървящата рана. Натисна. Ръката му се допря в рамото й и Ани трепна.

— Дръж така. Кръвта скоро ще спре.

Тя притисна кърпата върху раната. Дивакът държеше ръката си върху нейната. Ани си каза, че това беше, за да увеличи натиска и си пое треперливо дъх. Дим от горящи дърва, кожа и някаква чиста резлива миризма, която й напомняше за влажните зимни дни в гората около училището. Ани Стивънс О’Нийл, трябва да си се побъркала!

— Трябва ми още вода… Тази изстина.

Дивакът се отдалечи, а тя дори не вдигна поглед да види дали беше отишъл да изпълни молбата й. Беше й напълно достатъчно, че бе излязъл и имаше възможност да диша.

Този мъж явно беше опасен луд. От съседната стая се чу дрънчене на мед върху желязо, което показваше, че може би той прави това, за което го помоли. Само че нищо не можеше да я накара да забрави и за момент неговата истинска природа.

Назъбената рана върху рамото на Сакета бе спряла да кърви. Дивакът се беше оказал прав. Отсега нататък Ани можеше само да се моли никоя от раните да не се възпали. Сега, когато калта, кръвта и зеленилката бяха почистени, раните по лицето и шията се виждаха по-ясно.

Гърлото беше силно ожулено, може би дори премазано! Ани почувства хлад, когато си спомни онази ръка върху нейното собствено гърло. Горкото дете, горкото мило дете! Нищо чудно, задето бе толкова изплашено, че бе изпълзяло и избягало през прозореца.

На челото имаше лоша прорезна рана, която минаваше по цялото теме и се спускаше, подута, към тила. Ани предпазливо отмахна сплъстената от кръв коса. Дали черепът не беше пукнат от удар с нещо тежко, като например дръжката на голям нож? Или пък задушаването я беше накарало да изгуби съзнание и да падне?

Докато девойката се чудеше за причините и лечението, което трябваше да приложи, Сакета изстена мъчително. Ани трепна. Слава богу, момичето поне беше още живо!

— Хайде, миличкото ми агънце, Ани ще се погрижи за теб, само почакай да видиш! — Утешителни думи без значение. Защо, за бога, не бе проявила достатъчно предвидливост, за да вземе съдържанието на училищната аптечка, преди да си отиде? Беше напълно възможно лешоядите, които бяха взели всичко от къщата, да бяха забравили да погледнат там. Само че тогава тя бе имала да свърши толкова много неща, преди новите собственици да се настанят, че дори й беше чудно, че се бе сетила да опакова и собствените си неща.

Във всеки случай сега трябваше да се оправя с това, което имаше подръка. Което означаваше — с нищо.

Ани почувства как между гърдите й се затъркаля капка пот. Явно дивакът отново беше запалил огъня, за да стопли още вода. Не беше нужно много, за да стане горещо в двете малки стаи. Ани се спря за момент и погледна през рамо. Мъжът… как ли му беше името?

Дори и не искаше да знае. Проклет сатана! Адът бе твърде сладко наказание за всеки мъж, който се бе отнесъл толкова жестоко с една жена!

Девойката почувства присъствието му, преди да го беше видяла. Той отново стоеше на вратата, скръстил ръце на гърдите си, и наблюдаваше всяко нейно движение. Ани неохотно отмахна още малко завивката и потърси източника на огромното количество кръв по краката на Сакета. Страхуваше се, че това може да има нещо общо с бебето, което индианката бе споменала. При тази мисъл Ани се вцепени от страх. Бог да й е на помощ, ако горкото момиче умреше!

— Ей, ти там — наруши нетърпеливо мълчанието тя. — Как ти беше името?

— Татамахо.

— Хм! Виж какво, господин Томахавко или както там се наричаш, по-добре щеше да направиш, ако беше завел Сакета при някоя от жените в селото. Сигурна съм, че те знаят повече от мен за… за тези неща.

— Ще говорят.

Тя го погледна с омраза през рамо:

— Обзалагам се, че ще говорят. Това няма да ти хареса особено, нали?

— По полата й има кръв.

— Виждам, че по полата й има кръв! И до нея ще стигна, движа се надолу.

 

 

Ани беше изплашена. Не знаеше нищичко за раждането на деца. О, да, беше чувала обичайните шушукания, но те секваха веднага, когато тя влезеше в стаята. Беше чувала неясните намеци за това как Ева била кривнала от правия път, за женския жребий в живота и възмездието за греха. Всичко това звучеше като цитат от Библията, но й бе напълно неразбираемо.

Пък и ако трябваше да говорим точно, това тук дори не беше раждане.

Макар и от време на време да простенваше тихо, Сакета не показваше никакви други признаци, че идва в съзнание. Това бе добре дошло при тези обстоятелства. Но ако умреше, боже опази, дивакът — убиец щеше да обвини Ани, вместо собствената си лошотия. Тогава никакъв кухненски нож или мускет на света нямаше да може да я спаси.

Тя понечи да отстрани останките от полата, залепнали за кръвта по горната част на краката на момичето, но дивакът застана зад нея.

— Не можеш да останеш тук! — сгълча го Ани.

— Ще остана.

— Не, няма! Или ти, или аз ще изляза, но няма да ти позволя да стоиш тук и да зяпаш, докато аз… с бедното момиче…

Той като че ли я разбра. Ани дори не направи опит да анализира чувствата си в момента. Не знаеше дали това е от стеснение или от страх, но подозираше, че ако се наложеше да усеща оня студен сив поглед да се забива в гърба й още една минутка, щеше да се разкрещи.

Без да се обръща, тя го усети да излиза. След това внимателно махна залепналата от изсъхнала кръв разпокъсана пола и прошепна:

— Спокойно, спокойно, агънцето ми, Ани ей сегичка ще те измие и ще видим какво може да се направи… О, не!

Освен всичко друго, ранената беше бита и с камшик. Не носеше абсолютно никакво бельо, а издайническите следи по бедрата стигаха чак до талията й. Милостиви боже, как можеше някой да бъде толкова жесток?

Ани примигна няколко пъти, за да прогони бликналите си сълзи, промърмори страховита молитва и се залови да почиства Сакета колкото се можеше по-добре. Наложи й се на два пъти да сменя водата, като си наливаше от чайника в другата стая.

Чайникът беше пълен, а огънят — малък, но буен. От Томахавко или каквото там беше проклетото му езическо име нямаше и следа. Ани искрено се надяваше да беше отишъл до края на земята и да се бе провалил в най-голямата дупка на ада!

Когато се върна до леглото, тя видя яркочервеното петно от прясна кръв между краката на Сакета.

— О, не! — извика тихо Ани.

След това остави бързо легена на стола, грабна ъгълчето на брокатената завивка и го задържа между бедрата на момичето.

— Трябва да натискам! — прошепна тя, докато държеше, молеше се и проливаше сълзи от изморените си очи. — Моля те, о, моля те, нека да спре!

Неочаквано влезе дивакът. Ани не можеше да се надява, че не я беше чул. В този момент обаче тя дори се зарадва на присъствието му.

— Пак започна, а не знам как да го спра — прошепна момичето.

Той постави ръката си върху нейната, а с другата натисна корема на Сакета. Ани затвори очи и се замоли.

— Толкоз беше — каза той сякаш след цяла вечност.

— Спря ли?

— Детето вече го няма.

Ани започна бавно да се свлича. Дивакът успя да я хване, преди да бе паднала на пода, сложи я да седне на един стол и се надвеси над нея. Тя се опита да си втълпи, че той бе превъплъщение на дявола.

Детето вече го няма, бе казал, но Ани сигурно си въобразяваше, че беше усетила тъга в гласа му.

Тя облегна глава назад върху грубите греди на стената и затвори очи. Тежестта на всичко, случило се след напускането й на училището, се стовари върху раменете й. Беше пропътувала триста мили до това забравено от бога място само за да открие, че баща й го няма. Беше се борила с говедата, глада и безмилостната жега. А сега на главата й се бяха стоварили бедната Сакета и злият й съпруг. Ани просто не знаеше какво да направи.

Празният й стомах изкурка. Беше толкова уморена. Трябваше да се срамува, задето бе в състояние да си мисли за храна, когато горката Сакета вероятно умираше, но беше толкова уморена и толкова гладна…

Ани си наложи да отвори очи, изправи се и се надвеси над леглото. Поне сега момичето нямаше опасност да умре от загуба на кръв. Но не биваше да се забравя ужасната подутина на тила й; можеше да има и вътрешни наранявания. Пък и нямаше начин да се разбере колко кръв беше изгубила, докато той я беше донесъл дотук.

Навън неусетно се беше стъмнило. Томахавко запали лампата и я внесе вътре. Ани се замисли — освен загубата на детето, което бе носила, Сакета вероятно имаше сътресение, счупена китка и счупен или лошо изкълчен глезен, а също така и множество порязвания и ожулвания и зле премазано гърло. Нищо чудно, че горкото момиче още беше в безсъзнание! А и още по-добре, като се имаха предвид обстоятелствата. Тъй като не разполагаше с лауданум^[1], Ани нямаше какво да й даде срещу болката, дори и кора от върба.

Е, поне можеше да се оправи с едно просто изкълчване. Такива неща бяха напълно обичайни в едно домакинство, пълно с малки деца, макар и момиченца. Ани откъсна още едно парче от здравия брокат, взе плоска дървена лъжица за готвене и се зае да довърши работата, преди Сакета да бе дошла в съзнание. Ако изобщо това станеше.

 

 

Следващият ден премина без почти никаква промяна. Ани наблюдаваше неспокойно за признаци на треска и от време на време профилактично мокреше пациентката си със студена вода.

Дивакът — името му, както високомерно я информира той през стиснати зъби, не било Томахавко, а Домато — продължаваше да я зяпа в ръцете. А Ани продължаваше да не му обръща внимание. Или поне да се опитва.

За нейна най-голяма изненада, той като че ли наистина беше привързан към Сакета. Ани се почуди известно време върху това, но после реши, че не бива да си позволява да забравя истинската му природа.

Чак на втория ден, когато той не показваше никакви лоши намерения към момичето, Ани си позволи да се поотпусне и то само защото бе смъртно уморена.

Почти не беше спала, а и бе гладна. Вече й се повдигаше от царевичното брашно — попарено или варено — или от неуспешните й опити да си направи хляб. Парченце масло може би щеше да й помогне да си възвърне силите, но това бе все едно да си пожелае луната. Наоколо, докъдето й стигаше погледът, имаше само крави, но нито капка масло, сметана или мляко.

Това сигурно също беше нейна грешка. Не умееше да дои, не умееше да бие млякото, не умееше да готви, даже и не знаеше как да убеди проклетото пиле да й даде поне едно яйчице.

Горкият татко! Той си беше мислил, че я бе дал да се образова. Истината бе, че тя не се беше научила на нито едно полезно нещо. Нищо чудно, дето на моменти имаше чувството, че този зъл гол дивак й се смее, макар и той никога да не издаде звук и дори не се усмихна.

Поне я беше оставил на мира. Все още надничаше от време на време отвън, като се появяваше и изчезваше по някакви си негови работи. На Ани нито веднъж не й хрумна да го попита къде отива или какво прави. Понякога обаче го виждаше да шепне в носа на коня си. Не в ухото, а в носа му! Грижеше се за Джейкъб, а сигурно и за кравите, ако те изобщо имаха нужда от грижи. Другият дивак не се мярна нито веднъж. Скъпоценният татков Минго!

Веднъж завари дивака да души около мястото, където бе заровила развалената риба, и той й каза с обичайния си надут тон, че било трябвало всеки ден да се сменя водата в гърнето и да се прибавя сол, иначе рибата се разваляла.

Кой само се беше намерил да й го каже!

Един късен следобед, докато наблюдаваше как слънцето позлатява полуголото му тяло и кара топлите отблясъци да танцуват по гъстата му черна коса, Ани се почуди как може толкова много злина да се крие в такъв красив мъж. Изобщо дали бе възможно човек да е едновременно добър и лош?

Тя се сети за младия Том Сайзмор, клисаря, който понякога идваше на гости на стария Чарли. Том беше красиво момче, но бледнееше в сравнение със злия съпруг на Сакета. Буквално бледнееше.

 

 

На другата сутрин Ани се насили да изгълта няколко лъжици от безвкусната царевична каша, а след това изхвърли останалото навън за Куийни. Вече миеше съдинката, когато Домато — ама че глупаво име за такъв свиреп човек! — влезе в къщата и остави на кухненската маса една риба, която все още подскачаше. Без да каже нито дума, той прекоси стаята, надникна в спалнята, кимна и си отиде.

Ани се втренчи учудено след него, а бедният й стомах куркаше нетърпеливо. Месо! Истинска храна!

След като се увери, че пациентката й спи спокойно и че температурата, която обикновено се вдигаше през нощта, бе започнала да спада, Ани погледна към рибата. Животното отвърна на погледа й.

Момичето я докосна. Тя шляпна с опашка.

— О, господи!

Накрая Ани взе една кърпа, зави главата на рибата и я удари с всички сили между очите. Едва когато животното престана да се движи, девойката се зае със задачата да го отвори и да извади всичко, което трябваше да се махне. Поне дотолкова можеше да се оправи!

След това нежно постави изкормената риба на дъното на единствената тенджера, която бе достатъчно голяма, за да я побере. Това беше протърканият съд, който си бе донесла от училището. После Ани пъхна няколко съчки в огнището и разбърка въглените, като се молеше огънят да прихване, за да не й се налага отново да го пали.

През прозореца се виждаше Домато, който търкаше гърдите на коня си със стиска суха трева. Ани имаше чувството, че той си говори с него, защото мърдаше устните си, а ушите на животното потрепваха от време на време.

Не за пръв път на девойката й хрумна, че ако дивакът се бе отнасял с жена си поне с половината нежност, която демонстрираше към животното, сега нито един от тях нямаше да бъде тук.

Но и ти сега нямаше да се гласиш да вечеряш с риба. Вместо това, щеше да бъдеш сама, да си говориш като луда, да се притесняваш за татко, да преследваш Куийни, да гониш кравите от къщата и да се чудиш какво да правиш с всичките часове на дългите си самотни дни.

Тя наля в тенджерата малко вода, защото рибата изглеждаше по-естествено в такава среда, и сложи съда на огъня. Щом водата завря, Ани отиде да види Сакета и да измие лицето и шията й с мокър студен парцал. Покрита само с най-тънкото парче завеса, пациентката като че ли беше потънала в естествен сън. Първоначалното й дълбоко безсъзнание беше доста обезпокояващо. Ани все още не бе престанала да се страхува да не би Сакета да заспи и да не се събуди никога. А това щеше да бъде истинска трагедия. За краткото време, което бяха прекарали заедно, Ани си бе съставила впечатление, че момичето преливаше от жизненост, може би бе малко разглезено, но въпреки всичко добросърдечно и гальовно.

Но за да възвърнеше силите си, Сакета имаше нужда от храна. Рибеният бульон щеше да свърши добра работа като начало. Е, можеше да бъде по-вкусен, ако му сложеше един-два картофа и лук, парченце целина или даже ряпа. А най-хубаво щеше да бъде със силен говежди бульон…

Неочаквано Ани подуши една твърде позната миризма, хвърли парцала и се втурна обратно в кухнята. От отворената тенджера излизаше дим на кълба.

— О, не, не рибата ми! — проплака тя, грабна чайника и наля още вода в тенджерата.

Може би просто бульонът беше изврял. Малко коричка на дъното нямаше да навреди… Нали? За всеки случай Ани издърпа тенджерата настрана от огъня и отиде бързо до отворената врата, като размахваше престилката пред себе си, за да разпръсне вонята.

Слава богу, че наоколо нямаше свидетел на поредния й провал. Ани нямаше да може да понесе Домато да й се подиграва. Макар че той никога не се смееше, дори не се усмихваше. Как ли, за бога, такова същество бе могло да убеди жизнерадостното момиче да се омъжи за него? Та той не бе нищо повече от студен и бездушен бастун!

„Е — поправи се тя — почти бездушен. Гневът все пак е чувство.“

Домато си оставаше мистерия. През изминалите няколко дни Ани не видя лошо от него, но знаеше със сигурност, че то лежи и чака удобния момент да се покаже на повърхността. Също като красива многоцветна змия, която се припича на слънце. Хубава за гледане, любопитна за размисъл, но смъртоносна за пипане. Като че ли някога на Ани можеше да й мине през ума да го пипне!

Все пак, за свой най-голям срам, тя не можеше да отрече леките тръпки на вълнение, които се раздвижваха в нея всеки път, когато се приближеше до цялата тази лъскава гладка плът.

Боже мой, ако това е, което причинява диетата от вода и царевично брашно върху човешкото тяло, значи е по-добре да се науча да готвя, и то бързо!

Отгоре на всичко мислите, които си позволяваше, засягаха чужд съпруг!

Ани понечи да се обърне и чу нисък мъжки глас. И ето го и него, вървеше сред кравите, а те не му обръщаха никакво внимание, сякаш беше един от тях. Все пак хората казваха, че дяволът имал разцепени копита, нали?

Глупави животни! Щом тя само се покажеше навън, те се разбягваха като ято изплашени яребици. Човек можеше да си помисли, че към тях идваше цяла армия от месари със сатъри в ръце. А дивакът си стоеше там с панталоните си, направени от кожата на някое бедно животно, и потупваше същото онова теле, което тя преследваше от дни насам, а малкият проклетник само размахваше доволно опашка!

Сякаш усетил погледа й, той се обърна и прекрасното му тяло заблестя на слънцето. Косата му беше спретнато оплетена. В това отношение той се поддържаше много по-добре от нея.

Неспособна да се обърне, Ани го гледаше и се чудеше. Всички мъже ли имаха толкова широки рамене? Толкова плосък и гладък корем? Със сигурност знаеше, че малко мъже имаха такива хубави очи. Или толкова горд нос. Или устни, които караха стомаха на всяка жена да потреперва, сякаш…

— Красотата на човека се определя от постъпките му — промърмори тя и отклони с мъка погледа си. Беше изписвала това на плочата си толкова пъти, че вече не можеше да ги преброи. Този мъж беше самият дявол и тя не биваше да го забравя.

И все пак напоследък той не изглеждаше чак толкова страшен. Беше й донесъл риба. Постоянно държеше сандъка за дърва пълен. Поддържаше огъня така, че чайникът винаги беше горещ, но стаята — никога прекалено топла.

 

 

Малко по-късно Ани мокреше тялото на Сакета със студена вода, за да прогони треската, която се появяваше всяка вечер. Опитваше се да осмисли случилото се. Тук, пред нея, лежеше най-явното доказателство за жестокостта на мъжа. И все пак ден след ден той стоеше отвън и наглеждаше спящото момиче всеки път, когато Ани притичваше до тоалетната или простираше прането. Знаеше, че беше така. Беше го видяла да го прави. Човек можеше да си помисли, че дивакът съжалява за това, което бе сторил.

Въпреки всичко Ани подозираше, че ако нещо се обърка, той щеше да се нахвърли върху нея на минутата и да опре ножа си в гърлото й. А това някак си не се връзваше с останалото.

Девойката въздъхна, изстиска парцала и го окачи на прозореца да съхне. След това отиде в кухнята да се заеме с рибата, която не миришеше особено апетитно.

Истината беше, че нищо не се връзваше, откакто беше стъпила на този окаян остров. Защо тогава трябваше да очаква сега нещата да са по-различни?

Училището на госпожа Бидлкуум, както и подреденият, дори спартански живот от последните дванадесет години, изглеждаха страшно далеч. Сега Ани приемаше всеки ден такъв, какъвто беше, и се молеше Сакета да оздравее по-бързо. Така мъжът й щеше да я отведе вкъщи и може би в разкаянието си отсега нататък щеше да се отнася към нея с повече уважение. Също така се молеше татко й да се върне, преди тя да умре от глад или да опожари къщата в старанията си да наготви нещо, дето да става за ядене.

И може би тогава животът й щеше да стане по-смислен.