Бронуен Уилямс
Омагьосаният остров (12)

12.

Ани прелетя над прага почти без да го докосва, приземи се на ръце и колене на мокрия пясък до проснатото тяло на Т’махо и се замоли отчаяно срещу воя на вятъра и приглушеното потропване на дъжда:

— О, не!… О, не, не, не!… О, моля те, Боже, неее!…

Мъртъв е. Тя го бе убила!… И изведнъж към нея се втурнаха слънчевите мигове на неочаквано внимание и дори нежност, дребни интимности, редките моменти на споделено разбиране… Застена безпомощно. Сега той бе мъртъв и тя бе виновна!… Никога повече нямаше да изпита сладостта на докосването му, никога повече нямаше да бъде целувана от мъж като него!… Нито ще се смее заедно с него — всъщност не точно смях, а онова негово неповторимо заискряване на очите!

Бе го убила за едно нищо, без да прецени безобразния егоизъм на действието си. Тя протегна колебливо ръка и докосна твърдата влажна коприна на рамото му. Беше все още топъл. Огледа внимателно пясъка около разпиляната му тъмна коса — търсеше капки кръв.

— О, моля те… — прошепна задавено. — Не съм го искала… Т’махо, никога не съм искала истински да те нараня!… Моля те, повярвай ми…

Мъжът лежеше по корем, с лице в пясъка. Тя докосна гърба му. О, небеса, наистина го беше убила!

Представи си как изглежда сега лицето му — красивото лице с онези прекрасни сиви очи — и пак се разплака. Изпълнена с болка и съжаление за стореното, тя постави неволно ръка върху твърдата извивка на бедрата и занарежда на глас извинения и съжаления, докато го обливаше със сълзите си.

— О-о-о, бедната Сакета… — давеше се тя. Сълзите й, примесени с дъжда и солта на морската вода, се спускаха по вдлъбнатината на гръбначния му стълб и изчезваха под колана на просмуканите му бричове. — Как ще й съобщя, че с-съм у-убила брат й? Каак ще добавя още към с-с-страданията й? — Подсмръкна и избърса нос в студеното дъно на панталоните му. — Н-н-никога не съм те м-м-мразила истински, Т’махо, вярвай ми, никога!… Дори и когато смятах, че ти си онзи… и дори тогава, когато те опознах… ти беше т-т-толкова… а аз… О, Т’махо, погледни ме!… Моля те… моля те! — Цвърченето на слабия й глас едва се чуваше над нарастващия рев на вълните, разбиващи се върху брега. Ани стисна шепа мокра, хлъзгава кожа и зарида отново. — Т’махо, моля те, съживи се!… И аз ще умра заедно с тебе…

Но Т’махо още не бе напълно умрял. Всъщност той бе само зашеметен от експлозията: барутът, изглежда, се бе запазил достатъчно сух, но оризът, който Илайа използваше вместо каменна сол, която притежаваше неблагоприятното свойство да се топи, бе омекнал отдавна в тази влага.

Вярно, главата му туптеше обезпокоително, но болката в долната част на тялото му бързо бе заменена от нарастващ интерес. Ако жената не престане да гали задника му с брадичка и не прекрати тези възбуждащи приказки, скоро ще разбере колко бързо възкръсват мъртвите!

Ани пропълзя към раменете му, като продължаваше да ридае на глас. Хвана го под мишниците и започна да го тегли. Любопитен да открие намеренията й, Т’махо не даде никакви признаци на живот.

— О, хайде… хайде! — сумтеше тя. — Не мога да оставя бедното ти красиво тяло… да лежи тук… на дъжда… миг повече! Ще настинеш и ще умреш… — Думите се редуваха със сумтене, тежко дишане и теглене, което заплашваше да изкара раменната му кост от ставата. Отпусна се до него и пак избухна в плач.

Оказа се изненадващо силна за дребната си фигура. Човек можеше да остане с погрешното впечатление, че цял живот е премествала трупове. Т’махо с желание би облекчил усилията й, но бе паднал върху гнездо от пясъчни кърлежи и най-слабото движение предизвикваше нова болка, а тя бе най-малката му тревога.

— О, не… Ще трябва да намеря Минго — извика тя и падна назад.

Изправи се несръчно и застана със смешните си повредени обувки с изострен връх и малки токчета почти до раменете му. Без да помисли, Т’махо протегна ръка, затвори пръсти около един строен глезен и я събори пак назад. Преди да успее да реагира, той се претърколи и коленичи над нея, обкрачил бедрата й, с ръце от двете страни на ужасеното й лице.

— О!… Но ти си жив! — извика тя.

Валеше като из ведро, а във воя на вятъра се беше промъкнала неприятна свистяща нотка: той притискаше към земята тревата по плажа, шибаше безжалостно храсталаците. Да, той бе сгрешил — бурята бе започнала няколко часа по-рано от предвиденото от него…

Беше преценил погрешно и още нещо… Т’махо поклати глава, усмихвайки се вътрешно накриво. И немалка част от грешната му преценка бе това дребно бодливо чудо под него.

— Откакто се събудих тази сутрин, преминах километри за едно нищо. Бях наруган, сритан и накрая стреляха по мен. В момента поне дузина кърлежи дълбаят в тялото ми и като завършек ти сигурно ще ми предложиш да ме нахраниш, което най-сетне ще сложи край на мизерното ми съществуване.

— Да те нахраня? — повтори Ани вцепенено, все още замаяна от факта, че го вижда жив. Не бе прав. Мисълта за храна изобщо не бе минавала през ума й. И животът й да зависеше от това, пак не би могла да каже какво е смятала да стори най-напред. Знаеше само, че никога не се бе чувствала така уязвима — дори и когато смяташе, че дели покрив с убиец и предполагаемата му жертва. — С-с-съжалявам… много — прошепна тя.

Независимо от повърхностния хлад на кожата му, топлината на мъжа достигна до нея и я обгърна като с пухкава завивка. Тя пое дълбоко дъх и вдъхна мириса му, който я бе покорил така странно още от самото начало.

Т’махо прокара леко пръст по ръба на тясната дантелка по деколтето на унищожената й рокля и тя потрепери, без очите й нито за миг да се отклонят от неговите. Около тях ревеше с едва сдържана сила ураганът, навлязъл в ранния си стадий, побеснелите вълни бяха стигнали вече до дюните. Но те като че ли не забелязваха вихъра на природната стихия: и двамата усещаха само бурята, която ги бе подхванала, захвърлила ги бе в кипящото си сърце и ги държеше там доброволни пленници…

Т’махо скочи и безмълвно вдигна Ани на ръце.

— Приливът се вдига много бързо — прошепна той през зъби.

И Ани дишаше много бързо, главата й се въртеше. Защо я носи? Беше ранен… Но се чувстваше безсилна като вода в локва след дъжд… Ако в този момент я пусне на краката й, вероятно веднага ще се свлече върху пясъка.

Навсякъде, където я докосваше — ръката му под коленете и, другата ръка — на гърба й, рамото й — до неговото, бузата — сгушена в извивката на врата му, — я изгаряше, като че ли там се сипеха живи въглени.

Пое разтреперано дълбок дъх, ароматът на кожата му, който се бе превърнал в част от нея самата, я изпълни с непонятен глад за още, още — още какво?…

Ани отчаяно затърси в паметта си приемливо обяснение на странния огън, който я изгаряше. Госпожа Бидлкуум бе споменала, че — при определени обстоятелства — момчетата и момичетата — тоест мъжете и жените — тоест мъжкият и женският представител на даден вид…

О, боже!

Т’махо прескочи прага и вкара Ани през вратата. Заповяда й кратко:

— Затвори капаците на прозорците!

— Къде отиваш? Не можеш да си тръгнеш сега! Ранен си!

Но тя говореше в празно пространство: той веднага беше изчезнал. Замаяна, Ани се повлече из двете стаи, затвори грубите капаци и им сложи резетата. И в двете помещения течеше солидно от покрива. Вятърът свистеше край ъглите на къщата, проникваше в процепите.

Джейкъб цвилеше жалостиво в навеса и за момент Ани почти забрави Т’махо, обзета от тревога по добитъка. „Някои ще оживеят, други не“ — беше заявил той. Какво би могла да стори, за да промени нещата? Помоли се разсеяно за телетата, дори за оня нещастен малък дявол, който бе затънал в калта, а след това нападна спасителя си!

Къде беше Т’махо? Нима наистина я бе оставил сама? Да, вярно, заповяда му да се маха, но вътре в себе си не бе очаквала да приеме буквално думите й…

О, не знаеше какво бе очаквала! И дори какво искаше!

Не, знаеше. Искаше Т’махо. Макар и не осъзнавайки точно какво се крие зад това желание, тя вече бе усетила напълно, че светът няма да продължи да се върти, ако той не прекрачи пак прага й.

В този миг светът отново се завъртя!

— Мислех, че си се върнал вкъщи! — възкликна тя задавено.

— Прекалено е късно за това! Глупава жено, забави ни и сега водата вече е покрила всичко!

Поради някаква неизвестна причина думите му я засегнаха дълбоко. Ани обвини бурята за прекалената си чувствителност. Никога не бе била деликатно цвете, което бърза да затвори венчелистче при първите признаци на конфликт. И все пак имаше някои граници, преминаването на които дори и най-силната душа трудно би могла да понесе.

Тя стоеше с отпуснати рамене в сгъстяващата се тъмнина. Т’махо забеляза как духът й изтича от нея и се изпълни със съжаление: бе увеличил допълнително тревогите й. Беше довел Сакета при нея и я бе заплел в техния живот така, както рибата с неговото име се заплиташе в мрежата…

После Снел… Виновен или не, хубавото му оперение щеше да пострада от дъжда. Вероятно щеше да го обземе паника, но животът му бе вън от опасност: наблизо имаше високи места, имаше и дървета, на които можеше да се изкачи. Ако не се спънеше и паднеше в някой от по-дълбоките вирове наоколо, нямаше да се удави.

Какво говореха белите за вещиците отпреди двеста години? Ако са виновни, ще се носят по повърхността, ако са невинни — ще потънат.

В очите му внезапно припламнаха весели искрици и също толкова бързо изчезнаха.

Ани надзърна през пролука в един от капаците, втренчи се с невярващ поглед в побеснелия сив свят навън и възкликна:

— Трябваше да донеса повече дърва, преди да завали!

Т’махо се обърна и веднага излезе от стаята. Малко по-късно на прага се появиха борови и дъбови цепеници, по три-четири наведнъж. Бяха навлажнени от двете страни, иначе се бяха запазили сухи. Ани ги пренасяше от прага до огнището и ги нареждаше там с мократа страна навън. Молеше се да успее да събуди към живот покритите с пепел въглени от тази сутрин.

Необяснимо напрежение замени неспокойствието. Когато разчисти прага от подхвърлените цепеници, тя се залови трескаво да поставя легени и други съдове под най-сериозните течове. Вън Т’махо премести Джейкъб и Мароке в по-сигурната част от навеса. „Дай боже да издържи на бурята!“ — помоли се набързо Ани. Вятърът виеше оглушително. Не се виждаше никаква следа от Куийни. Тя… тоест той… вероятно вятърът го е отнесъл досега.

Накрая Т’махо напълни каната и чайника от варела за дъждовна вода, който вече преливаше. Ани изчакваше напрегнато развитието на природната стихия. Бе преживявала няколко бури и виелици, веднъж дори бурен вихър изкриви няколко дървета и отнесе покрива на допълнителна постройка в двора на училището, но този вид буря, който се вихреше сега пред очите й, бе нещо съвсем ново за нея, ужасяващо и същевременно очароващо с мощта си. Водата вече бе само на няколко метра от къщата: тя покриваше мястото, където бе паднал Т’махо само преди няколко минути!

Докога ще настъпва към къщата? Възможно ли е океанските вълни скоро да заблъскат стените й? Възможно ли е каквато и да било сграда да издържи на натиска им?

Ани осъзна с изненада, че не бе изплашена. Любопитна, да — и дори странно възбудена. Във въздуха съскаше неразбираемо за нея напрежение, настръхваше при всяко влизане на Т’махо в стаята. Реши, че бурята е виновна: трябваше да намери някаква причина, нали?

Най-сетне, когато не остана нищо за вършене, той се приближи и застана пред нея. Тя бе запалила една от вонящите лоени свещи на баща си и сега стоеше и го гледаше като птичка, хипнотизирана от змия.

Без да откъсне очи от нея, Т’махо бавно измъкна дългия нож от кожената примка, пришита към колана на панталоните му. Вдигна го и трепкащата светлина на свещта проблесна по току-що наточеното острие. Ани стоеше пред него с леко разтворени устни и затаен дъх.

— Пясъчни кърлежи — промърмори той тихо и по тялото й пробягаха тръпки.

Сграбчи шепа мокра и заплетена от вятъра коса, спусната в безпорядък пред лицето й. Тя видя точиците от ориза по челото му, калното петно на една от веждите му и гъстите черни мигли, които обрамчваха тези стряскащо сребристи очи. Т’махо внимателно изряза грозд кърлежи от косата й и още един, прилепнал към ръба на роклята й. Тя дори не ги бе забелязала. Изчисти няколко от малките досадници от бричовете си и от собствената си коса и чак тогава върна ножа на мястото му. После приглади косата й назад и за миг погали мокра къдрица, която се навъртя около показалеца му. Ани втренчено следеше движенията му, сякаш косата не бе нейната.

За пръв път с изненада установи колко различни са човешките ръце. Четири пръста и палец. Ръцете са ръце, какво толкова? И все пак тя бе забелязала дебелите, сякаш подпухнали пръсти на Снел, закръглените му отблъскващи палци. Ръцете на Т’махо бяха красиви и мъжествени, с дълги пръсти.

Силните, красиво оформени ръце на младежа обхванаха главата й и я наклониха назад. Тя прие странната им ласка като нещо напълно естествено.

Имаше някаква неизбежност в това, което последва. Тя повдигна жадно тръпнещи устни и притисна топлата им влага към неговите. Докосваше я само от двете страни на лицето й, но топлината на тялото му я обгърна от главата до петите и тя се почувства като в мек копринен пашкул. Обгърна я ароматът на огньове на открито, на дъжд и солена морска вода, примесен с острата миризма на лоената свещ, залюля я като в люлка специфичният му мускусен мирис, едновременно възбуждащ и успокояващ, странен и познат…

А после ръцете му я притиснаха към тялото му със стон, който сякаш прониза дълбините на душата й. Наведе се над нея, разтвори устните й, жертвайки сладостта на неопитността за още по-голямата сладост на страстта.

Зашеметяващ огън подпали долната част на корема й и още по-долу… Коленете й омекнаха.

Нещо друго, горещо и влажно, се плъзна между разтворените й устни. Бе го усетила и преди, но този път вместо просто да погали устните и, то нетърпеливо влезе дълбоко в устата й. Тя впи пръсти в голите му рамене, разтворила широко очи в полумрака.

Той повдигна леко главата й.

— Шшшш… Не се страхувай, Червенокоске… Разреши ми да те вкуся още веднъж. Знаеш, че никога няма да ти причиня болка…

— Т’махо, нещо става с мене… Не разбирам…

— Всичко е наред, сладка моя… — Той въздъхна, повдигна неохотно лице, намести главата й под брадичката си и се вторачи невиждащо в танцуващия пламък на свещта. Подутият му мъжки корен, както го нарече, все още го болеше от неочаквания ритник на телето, но тази болка не бе нищо пред болката от желанието да го зарови в топлата коприна на тази жена и да я люби, докато и двамата рухнат от изтощение…

Тя бе като изгубено дете в тъмна гора. Господ да му е на помощ, той разбираше прекрасно състоянието и на двамата в този момент: тя го искаше толкова, колкото и той я желаеше!… В този момент той усещаше, че никога по-рано не бе желал така жена и това го смущаваше.

„Когато бурята отшуми — каза си той, — а приливът прибере водите обратно на мястото им, и аз ще се върна на моето… А после ще дойде платноходът с пощата и тя също ще се прибере при своите…“

Т’махо знаеше, че нямаше да допусне да я изпрати без онова нищожно парченце тънка ципа, от което бялата жена има нужда, ако иска да намери подходящ съпруг…

„А Господ знае — помисли той с усмивка, но и болка, — че тази дребна жена с труден характер има нужда от съпруг, иначе ще загине… Сама е като неоперено пиле, паднало от гнездото си…“

Той неохотно и със съжаление я отдалечи от себе си. Дишането му неволно се ускори. Усети изненадата и разочарованието й, като че ли ги бе произнесла на глас. Ще бъдат затворени тук заедно с часове, а е възможно и за дни, ако бурята продължава да се вихри по този начин: защото дори и когато тя утихне, бреговата ивица ще бъде осеяна с подвижни пясъци.

Но опасността да попадне на подвижен пясък бе нищо в сравнение с опасността да остане продължително време тук с тази жена и с този огън, който пулсираше в тялото му: дори тежестта на мокрите му кожени панталони не успяваше да охлади и прикрие пламенността му!…

Обърна се рязко и вдигна глава, вслушан в писъка на вятъра.

— Променя се. Центърът на бурята се прехвърля на запад. Отвори прозореца, за да се облекчи налягането.

Искаше му се да може да облекчи така лесно и налягането вътре в себе си… Бурята шибаше водите в пролива на север и не показваше признаци на отстъпление. Ще се наложи просто да държи ръцете и ума си настрани от жената.

Озадачена и някак наранена от внезапното отдръпване на Т’махо, Ани заопипва полицата за още една свещ. Запали я от първата и съжали, че не бе спестила масло за лампата. Имаше нужда от повече светлина. Имаше нужда от повече въздух…

Но преди всичко имаше нужда да разбере този мъж и да се ориентира в страхотното прекрасно нещо, което ставаше с нея. Изтече час, после два, а тя бе в същата мъгла, както и преди…

 

 

До смрачаване на Минго му стана ясно, че бурята бе получила ускорение и нямаше намерение да изчака до утре. Т’махо не се бе върнал в селото и се наложи той да отиде до колибата на Етауак, за да се увери, че няма опасност за нея и вещите й. Тя бе много ангажирана: молеше боговете на бурята да помогнат на Сакета!…

Ако беше убеден, че това ще даде резултат, и Минго щеше да се помоли. Животът със Сакета в къщурката му през последните няколко дни можеше да подлуди и най-хладнокръвния мъж. Колкото по-лоша ставаше, толкова повече Минго я обичаше… Дали огънят, който бе белязал завинаги лицето му, не бе повредил и мозъка му?

Върна се, обиколи собствения си добре подреден двор, провери още веднъж дали всичко е наред. Тук едва ли ще достигнат много вълни. Малката обща лодка на двамата с Т’махо бе вързана солидно между две дървета и напълнена с камъни за баласт. Ще се запази — освен ако не падне дърво върху нея. Гъските-носачки бяха безопасно запрени. Ако не бяха така затлъстели, можеше да ги пусне на свобода, за да се преборят с бурята, както дивите им посестрими. Но такива, каквито бяха сега, вероятно щяха да потънат като торби, напълнени с камъни.

Повъртя се тъжно около градинката си. Може би приливът няма да стигне до нея, но не се знае… Ако я измие в океана, няма да може да я възстанови за този сезон…

Здраве да е. Пак ще я възроди. След бурята селяните ще разбутат складовете си и ще преживеят някак, както винаги са го правили.

Преди да посегне към вратата, той я чу да ругае. Гласът звучеше странно — толкова дълго не бе го използвала! — но нямаше грешка, това бе нейният глас! Та никой не умееше да ругае така. Беше се научила като много малка от него и Т’махо, който бе достатъчно глупав тогава, за да се превива от смях, щом я чуе. Минго влезе в стаята и се спря до вратата, вторачен безмълвно в нея.

Чифт виновни очи като полиран черен кехлибар проблеснаха срещу него. Сакета се изкашля и си придаде вид на страдаща от силна болка.

Минго бавно поклати глава.

— Не, не, врабченце, това няма да мине. Чух те да говориш.

— Не е вярно! Само кашлях! — оспори го тя бързо. После осъзна, че се бе издала, прехапа смутено устни и потърси помощ в най-стария си номер. Оня, който никога не я подвеждаше.

Разплака се.

Минго кръстоса ръце и не се помръдна. След неколкоминутни високи жалостиви ридания тя смъкна достатъчно ръце, за да надзърне над тях с едно напълно сухо око.

— Ще ми кажеш ли сега кой те нападна или ще минеш без вечеря? — Независимо от играта на голяма болка, която им сервираше периодично, апетитът й никога не бе отслабвал. Минго бе много добър готвач, а Етауак ги снабдяваше с любимите сладкиши на Сакета.

Тя поклати глава, без да открива лицето си. Минго се облегна на стената, кръстоса крака и зачака търпеливо. Изминаха няколко минути.

— Спи тогава. Смятам да вечерям, преди бурята да се стовари наистина върху нас. Тогава вероятно ще бъда прекалено зает, за да отделя време и за вечеря. — Постави на масата тенекиена чиния, калена кана и паница със студена яхния от риба, картофи и лук. Тя поднови риданията си, но той запази спокойствие. — Медените питки на Етауак ще станат на камък, ако не ги изям. Може би тя ще направи други след седмица или повече, стига веднъж да се съвземе от бурята.

Ново избухване на ридания атакува слуха му: този път те звучаха почти като истински.

— Н-н-не м-м-могааа… — проточи се между тях отчаян глас.

Минго хвърли бегъл поглед на сгънатата фигура върху покритата с кожа издигната платформа на другия край на стаята: тя му служеше за легло. Захапа една от пшеничните медени питки на Етауак.

— Мммм, тая старица бае по-лошо, отколкото риба хвърля мрежа, но прави страхотни питки!

— Минго, не изяждай всичките, моля те… Не мога да ти кажа!

— Не можеш или не искаш?

— Не мога. — Подсмръкна високо, но звукът бе погълнат от свистенето на вятъра вън и плющенето на дъжда. — С-с-срам ме е…

— Срам?

— Страх, тогава!

— Страх? — повтори той спокойно. Знаеше по-добре от всеки друг как да се справя с тази дребна опърничава жена.

В този момент тя внезапно се спусна през стаята и го заудря с юмруци, като разпиля по чистия допреди малко под, парчета глинена чиния и медени питки.

— По дяволите, Минго! Защо не ме оставиш на мира?

Обгърна я с ръце и я притегли върху скута си. Сърцето го болеше, преливаше от любов към нея, любов, която нарастваше с годините, независимо от липсата на каквото и да било окуражаване от нейна страна.

— О, Минго, защо, защо бях толкова глупава?… Мислех, че ме обича… Каза, че ще се оженим и аз… — Тя зарида на глас и лицето на Минго се сгърчи от болка. Знаеше, че има някой: някое животно я бе забременило… Неговото безценно врабченце…

Ще научи името му. Ще убие това псе бавно и мъчително, а после ще я отведе някъде, където тя ще може да започне нов живот. Ще й купи съпруг — някой красив, нежен — мъж, който ще я иска не само заради красотата на лицето, но и заради красотата на душата й. Ще продаде дела си от лодката и мрежите. През зимата бе изплел нова мрежа. Ще продаде и малкото стадо коне, което тя бе отхвърлила с презрение, когато — според стария обичай — той с такава гордост й ги бе предложил: тогава тя бе все още почти дете…

— Не, врабченце… Само аз съм глупакът тук. Кажи сега името му: обещавам ти, че то няма да излезе извън стените на тази къща. След като се справя с това куче, ще те отведа далеко оттук и ще ти купя щастие дори и ако се наложи да посветя на това остатъка от живота си… Обещавам го, Сакета. Но ти трябва да ми кажеш кой е. Докато животно като него стъпва по тази земя, ти няма да бъдеш в безопасност.