Бронуен Уилямс
Омагьосаният остров (7)

7.

Сакета се възстановяваше с всеки изминат ден. Наистина температурата й се вдигаше при свечеряване и Ани често се събуждаше нощем да й прави компреси със студена вода, но през деня пациентката ставаше все по-оживена. Веднъж дори се усмихна. Изпиваше всички хранителни бульони, които Ани пъхаше с лъжичка в устата й, и обикновено се мръщеше, докато гълташе; незнайно дали заради вкуса или заради болката от разраненото си гърло.

Само дето не проговори нито веднъж.

Тах-тах-ма-хо присъстваше постоянно — ако не в къщата, то поне някъде наоколо. Беше поел изцяло снабдяването с провизии и приготвянето на храната, но упорито отказваше да използва кухнята. Ани се чудеше дали той изобщо може да готви по друг начин, освен в пълна с жарава дупка в пясъка. Също така подозираше, че дивакът се страхува да не бъде поканен да вечеря с тях, за да не се изложи с недодяланите си маниери на хранене.

А това правеше Сакета още по-голяма загадка. Двамата може и да бяха брат и сестра, но Сакета носеше хубава басмена пола и муселинена блуза при първата й среща с Ани. Тах-тах-ма-хо пък до ден-днешен не се беше появявал в нищо друго, освен в онези прилепнали гащи от еленова кожа или, още — по-лошо — с парче кожа, не по-голямо от детска престилчица, което едва покриваше интимните му части.

Първия път, когато го беше видяла облечен така, той идваше от пролива и носеше връзка риби. Тъй наречената дреха така прилепваше до тялото му, че Ани не можа да не се втренчи в него. Той забеляза погледа й и тогава момичето се изчерви като рак.

Един от най-сериозните недостатъци на червената коса беше, че тя обикновено бе придружена от тънка кожа. Човек не можеше да запази в тайна и най-интимните си мисли!

Имаше страшно много неща, които Ани намираше за озадачаващи у двамата си неканени гости. Сакета говореше английски толкова добре, колкото и Ани, докато Тах-тах-ма-хо най-често произнасяше с омраза всяка сричка. Братът и сестрата й напомняха на пантерата, която бе видяла веднъж в гората, и стария училищен котарак. Двете животни малко или много си приличаха по външност и цвят, но ако човек ги приближеше, едното щеше да се отърка гальовно в глезените му, а другото нямаше да се поколебае да го разкъса на парчета.

Ани остави настрана въпросите, които продължаваха да терзаят ума й, и подаде на пациентката си вечерята й — чиния печена катеричка, накъсана на малки парченца. Сакета вече беше преминала на твърда храна.

— Тах-тах-ма-хо е прекрасен готвач. Чудя се дали може да прави пудинг от меласа.

Сакета изговори думата „Тах-тах-ма-хо“ само с устни и поклати глава.

— Не може ли?

Сакета заклати още по-енергично глава.

— Само не ми казвай, че не обича пудинг от меласа. Всички го обичат. Старият готвач на мястото, където живеех преди, го правеше с джинджифил и други такива, а ние винаги го ядяхме с малко бита сметана.

По-младото момиче поклати отвратено глава и бутна чинията настрана. Ани реши да не се обезкуражава. За пръв път, откакто беше донесена тук, Сакета се опитваше да общува. Това поне доказваше, че разумът й бе невредим.

Ако Ани имаше меласа и Куийни беше готова да се раздели поне с едно от яйцата си, девойката може би щеше да се опита със собствените си ръце да направи пудинг за болната. Едва ли бе много по-различно от правенето на хляб.

Разбира се, тя още не се бе научила да прави хляб както трябва. Тах-тах-ма-хо сигурно знаеше да пече напълно сносен хляб, но бе твърде голям инат, за да го прави. Да печеш дивеч на открит огън беше едно нещо, а да влезеш в кухнята и да забъркаш тесто — съвсем друго.

— Мъже! — изсумтя презрително тя и се зае да преправя полата, която беше приготвила за Сакета.

Устните на Сакета потрепнаха, но тя не отвори очи.

— Не знам дали е заради мъжеството или от гордост — продължи Ани, — но още не съм виждала някой мъж да прави нещата, които би могъл да накара някоя жена да прави вместо него.

Тези думи бяха толкова нечестни, че девойката има доблестта да се изчерви.

— Хайде, по-добре да се събудиш и да си хапнеш още малко от катеричката. Утре мисля да ти помогна да се вдигнеш и да отидеш до прозореца за малко. Може би ще успееш да откриеш къде си снася яйцата онова проклето пиле, защото на мен никога няма да ми покаже.

 

 

Понякога Т’махо оставяше двете момичета сами с часове. Беше обходил и най-северните села, за да разбере дали наскоро не се бяха появявали някакви непознати на острова. През деня се срещаше с Минго, който му носеше новини от селото, както и резултатите от разузнаването си. Никой от двамата обаче не беше близо до разрешаването на загадката.

— Носил е фин лен, само това зная. Но докато не намеря тоя мачерю и му дам каквото си заслужава, Сакета трябва да остане скрита в колибата на О’Нийл. С Етауак няма да бъде в безопасност.

— Знам, приятел. Яздих на юг чак до Хатерас и имам вести от Окракоук. Не е лесно да задаваш въпроси, без да се издадеш. Хората са нервни. Усещат, че нещо не е наред. Казах на Етауак да пръсне слух, че Сакета е на гости в Къритък Банкс, но едва ли някой ще й повярва.

— Че как ще й повярват, като преди време каза на един мъж, че жена му носи син, а тя след три седмици роди две дъщери?

Минго се изкикоти. Т’махо се усмихна мрачно. Неверните пророчества на Етауак бяха станали пословични.

— Сакета още не иска да говори — рече тихо Т’махо.

— Ами гърлото й…

— Гърлото й вече зараства. Яде и набира сили, сигурен съм. И все пак, когато я попитам кой я е нападнал, тя затваря очите си и се преструва, че спи.

— Може и да не знае. Понякога, когато тялото е лошо ранено, съзнанието играе номера, за да помогне за по-бързото оздравяване.

— Не, тя знае.

Т’махо познаваше сестра си. Сакета криеше нещо. Познаваше и нейния инат. Тя щеше да проговори, когато бъде готова за това, и нито секунда по-рано. Но нищо. Той беше търпелив човек.

— Нека днес дяволското куче да ходи необезпокоявано. Утре ще погледне през рамо и ще види как смъртта му се хили в лицето.

— Сакета вече е видяла лицето на смъртта. Двамата с тебе трябва да се погрижим това да не се повтаря, приятел.

За да запазят тайната, двамата мъже бяха накарали Етауак да се закълне, че ще мълчи, макар че на Минго му беше много трудно през първите дни да я удържи да не се юрне към раненото момиче. Беше пуснал и слуха, че Т’махо се грижи за дъщерята на Илайа.

— А детето — попита Минго — наистина ли е вече загубено?

Т’махо кимна рязко и се залови за работа, за да позволи на приятеля си за момент да остане сам. Минго мълчеше. Ако бебето беше оживяло, Сакета все още щеше да има нужда от съпруг. Тогава вероятно щеше да склони да приеме ухажването на Минго, макар и някога да го беше отхвърлила.

— Етауак се състарява с всеки изминат ден. Тъгува.

— Етауак — отговори сухо Т’махо — вече е живяла толкова години, колкото и една костенурка.

— И все пак се тревожи. Казах й всичко, което ти ми предаде — че Сакета вече е в съзнание, че се храни добре, че дъщерята на Илайа е много грижовна към нея, — но тя само мърмори заклинания и току попипва ония кокалчета, дето ги носи в торбичката на врата си.

Т’махо избухна в тъжен смях:

— Сигурно тия заклинания и кокалчета са предпазили червенокосата да не отрови Сакета и себе си. Готви толкова лошо, че аз поех тая работа. Даже и не знае, че рибата трябва да се почисти от люспите, преди да се сложи в тенджерата. Нарича петела на Илайа с женско име и не спира да търси яйца.

— Ти не й ли каза?

— Не ме е питала — сви рамене Т’махо.

Обезобразеното лице на Минго се изкриви в усмивка. Тъмните му лешникови очи проблеснаха развеселено:

— Взех да схващам защо си избягал от всички ония надути учители, дето баща ти е наемал да те учат. Май това, което белите наричат образование, не е много хубаво нещо.

Двамата рядко говореха за ранните години на Т’махо в дома на баща му; за учителите, които го бяха учили; за книгите, които и до ден-днешен бяха в сандъка в единия ъгъл на колибата му. Понякога, когато времето беше лошо и той ставаше неспокоен, ги изваждаше и препрочиташе.

Минго отдавна беше научил рисковете, свързани с това да напомня на приятеля си, че е наполовина бял и наполовина хатораск. И все пак понякога намираше за забавно да си поиграе с опасността.

 

 

Ани простираше прането на въжето, което Тах-тах-ма-хо беше опънал от единия ъгъл на къщата до покрива на навеса. Беше принудена да си признае, че от мъжете все пак има някаква полза, въпреки че госпожа Би бе твърдяла точно обратното до деня, в който беше избягала с един от тези нехранимайковци.

Но точно сега девойката щеше да бъде много доволна, ако успееше по някакъв начин да накара проклетите крави да не минават под въжето и да не завличат прането й. Запита се как ли баща й се беше справял с това и дали изобщо си бе давал труда да се пере.

Мили боже, къде ли беше той? Нямаше го вече повече от две седмици. Пощенското корабче беше дошло и заминало поне веднъж. Тя бе забелязала платната му да минават през канала и да се отправят към пристанището.

Ани имаше откъслечни спомени за баща си — бе запазила усещането за малка и удобна стая, пълна с дим от лула; за това как се притискаше до нечии силни мъжки ръце, когато се изкачеше по краката му и се преметнеше като цирков акробат. „Искам да се промуша оттук, татко, искам да се промуша оттук!“

Даже чуваше съвсем ясно гласа на майка си, която гълчеше и двамата, макар вече да не можеше да си представи лицето й. Момичето като че ли си спомняше, че къщата, в която живееха тогава, принадлежеше на баба и дядо Стивънс, родителите на майка му. Само че вече не беше сигурно дори и в това. Всичко беше станало толкова отдавна.

От вътрешността на къщата се чу тътрещ звук, който показваше, че Сакета се опитва да стане от леглото. Ани се огледа бързо наоколо, за да види дали Тах-тах-ма-хо не бе някъде наблизо — вече правеше това съвсем несъзнателно, защипа последните дрехи върху въжето и побърза да влезе вътре.

— Къде мислиш, че отиваш, млада госпожице?

Сакета вдигна виновен поглед. Беше се дотътрила до другия край на стаята, за да вземе кошничката за шиене, която, изглежда, страшно я привличаше.

— Глезенът ти заздравява добре, но още не си толкова силна, за да подскачаш насам-натам.

Сакета се усмихна дяволито и Ани се почувства така, сякаш отново беше в училището и се опитваше да се справя с лудориите на по-малките момичета. На тях винаги им оставаше енергия за някоя пакост, независимо колко часове бяха работили върху уроците или домакинските си задължения.

Ани поклати глава, сякаш беше стара бабичка. После отвори куфара си и порови под сгънатите кърпени дрехи: два шала и две прости вълнени рокли — и двете сиви, и една елегантна, преправена от стара копринена дреха, за която госпожа Би бе станала твърде пълна. Ани никога не я бе носила, защото беше твърде фина за делник и неособено подходяща за ходене на църква.

— А, ето я! — възкликна тя и се изправи със златистата рокля в ръце. Сакета щеше да има нужда от нещо повече от простата ленена пола, която се преправяше за нея в момента. — Мисля, че този цвят ще ти отива чудесно, Сакета.

„Коприната е страшно неподходяща за такова примитивно място, но кое младо момиче не би било щастливо да притежава такава красива рокля?“ — помисли си снизходително Ани. Дрехата беше стилна и имаше хубава бродерия, която покриваше всички петна, както и местата, закърпвани и разпаряни толкова много пъти. Ако другите жени от селото я видеха и попитаха откъде могат да си намерят нещо толкова елегантно, Ани щеше да се радва да им даде съвет.

Внезапно се сепна, стана и изтръска тъмножълтата коприна:

— Смятам, че ако я стесним тук, за да ти става на талията, и я позапълним на гърдите с парче от ей този ленен шал… хм-м. Бих могла да я избродирам в златно и кафяво. На пеперуди ли предпочиташ или на цветя?

Сакета си пое дъх, което явно й причини болка, но лицето й беше толкова възхитено, че на Ани й се прииска да се беше сетила по-рано. За да се възстанови напълно, горкото дете имаше нужда от нещо по-хубаво от реалния си живот на робски труд и бруталност.

Дано само Тах-тах-ма-хо да беше успял да хване злия й съпруг и да го изгони от острова завинаги.

— Я сега се опитай да държиш това ето тук. — Тя постави отново сгънатата рокля в скута на Сакета, постави отгоре ранената й ръка и й подаде малка ножичка. — Хайде сега да видим дали ще можеш да разпориш шева с дясната си ръка. След това ще стесним дрехата и отново ще я зашия.

След като показа на Сакета как да захваща бодовете, без да разкъсва плата, и обеща да се върне след малко, за да види как върви работата, Ани излезе навън да излее водата от легена и да види дали Тах-тах-ма-хо се беше…

Глупости! Всъщност какво ли я интересуваше къде ходеше той или колко дълго щеше да се бави? Освен това този мъж бе направо вбесяващ с навика си да изскача като кукла на пружина, когато най-малко го очакваш.

Ани се наведе да вземе легена с водата. В този момент една крава на кафяви и бели петна изскочи иззад ъгъла в галоп. Добичето явно се стресна не по-малко от Ани. Девойката размаха престилката си и завика, за да го пропъди от въжето с прането, но беше вече твърде късно. Кравата закачи с единия си къс зловещ рог ръба на единствената риза за смяна на Ани — от фин муселин, който се издуваше на вятъра — и сякаш полудя.

— Спри! Веднага ми върни…

Девойката размаха ръце и се втурна след говедото. Имаше само две прилични ризи, а едната вече беше толкова износена отзад, че нямаше да може да издържи още кръпки.

Кравата изчезна зад навеса, а тънката материя се развяваше зад масивната й глава като бяло знаме. Ани незабавно я последва, но когато заобиколи зад ъгъла, се удари в твърда стена от плът.

Т’махо хвана жената, преди тя да успее да падне. За момент обаче загуби равновесие и се облегна на стената, като притисна Ани до себе си. Беше слисан от неподозираната сила на удара с дребничкото й тяло. Също така си спомни за потресаващия ефект, който то му причиняваше при всеки допир. Изправи се бавно, като продължаваше да я държи и в същото време да си повтаря, че тя е точно от този тип жени, които винаги бе презирал.

Защо ли тогава тялото му реагираше на най-малкия досег с нея, даже и на миризмата й, сякаш имаше свое собствено съзнание?

В първия момент, когато ръцете й се удариха в голите му гърди, той погледна надолу, сякаш очакваше да види отпечатъците им върху кожата си. Т’махо изруга под нос и се помоли на великия Ахоне да му даде търпение. Косата на жената, която и без това никога не изглеждаше сресана, сега бе съвсем разпиляна. Миришеше на сапун и слънце и гъделичкаше брадичката му, което някак странно отекваше в слабините му.

— О! — ахна Ани и по бузите й изби червенина.

Т’махо се втренчи в полуотворените й устни и неочаквано усети, че му се иска да ги докосне със своите. Макар и неохотно, трябваше да си признае, че тя не бе напълно непривлекателна. За бяла, разбира се. За една кльощава, глупава и невежа бяла жена от някакъв си град отвъд пролива.

Внезапно го завладя желание да се заяжда:

— Мен ли търсиш, Ани?

— Със сигурност не! Гонех тази… тази лоша крава!

Единствената реакция по лицето му бе едно леко потрепване на миглите, но Ани някак доби чувството, че й се присмиваше тайно. И това й се случваше не за пръв път. Непокорната червена коса и тънката кожа, изпъстрена с лунички — да не споменаваме докачливата й гордост и избухлив ирландски нрав, — я бяха направили естествена мишена за подигравки в ранните училищни години, докато накрая бе успяла да спечели уважението на другите.

Мъжът й се беше присмивал и преди. Това не й бе харесало нито тогава, нито сега. За нещастие човек не можеше да се справи с него толкова лесно, колкото с група шушукащи и кикотещи се ученички.

Ани се изскубна, отстъпи крачка назад, сложи ръце на хълбоците си и затропа с единия си крак по мекия пясък:

— Ще ти бъда много задължена, ако повече не ме бавиш, господине. Имам още малко работа с онова мръсно крадливо животно, което току-що ми задигна… дрехата.

— Искаш да кажеш бика?

— Бик, крава — каква е разликата?

Този път той със сигурност й се смееше! След това измъкна нещо бяло и на волани иззад гърба си:

— Това ли търсеше?

Ани се втренчи учудено в тънкото парче бял лен, което беше протегнал към нея. Дрехата изглеждаше някак смущаващо интимна в тъмната му ръка с квадратна длан.

— Как успя да…

— Грабнах я, когато мина покрай мен.

Ани я дръпна бързо от ръката му и я сви на малка топка, като упорито избягваше погледа му:

— Благодаря ти, Тах-тах-ма-хо. Сигурна съм, че си се подложил на голяма опасност, за да го направиш.

— Да, на голяма опасност. — Лицето му не издаваше нищо, но в очите му проблясваха дяволити пламъчета.

— Да. Е, ами тогава… По-добре да я изплакна отново. Човек никога не знае…

— Да, никога не знае — повтори сериозно той. Ани се извъртя с пламнали бузи, но Тах-тах-ма-хо я сграбчи за ръката и отново я обърна към себе си.

— Името ми е Т’махо.

— Нали точно това…

— Не е Тах-тах-ма-хо.

Ани остана като поразена, с едната си ръка в силната му длан, и се втренчи в ясните му очи, докато накрая почувства, че главата й се замайва. След това се дръпна рязко:

— За бога, няма да е лошо най-сетне да решиш как наистина се казваш!

Преди обаче да успее да избяга, Т’махо хвана главата й между дланите си и обърна лицето й към своето.

— Кажи ми името! — заповяда той с нежна заплаха в гласа.

— Т-тах…

Не можа да продължи, защото почувства топлия му дъх върху лицето си. Съзнанието й потъна в мъгла, устните й се подуха и станаха по-меки, клепките й натежаха, а сърцето й заби като барабан.

Ани беше целувана и преди, но това бяха само лепкави детски млясвания преди лягане. Никога и през ум не й бе минавало какъв ефект можеше да окаже бавното поставяне на едни устни върху други. А и със сигурност не би могла да си представи чувството, което я накара да се притисне в единственото твърдо нещо наблизо, за да не падне и загуби съзнание под жарещото слънце. Това нещо беше Т’махо.

Устните му не бяха нито сухи, нито мокри. Бяха твърди и все пак странно нежни. Докато ги движеше бавно по нейните, тя се улови за рамото му с една ръка. С другата стискаше свитата на топка дреха и гледаше с разширени очи към лявото му ухо и дебелата черна плитка, която се спускаше над рамото му.

Нещо проникна през затворените й устни. Нещо малко, мокро и горещо. Нещо, което я завладяваше!

Заливаха я нови и нови усещания. Ани стисна здраво очи. Ставаше й ту горещо, ту студено, трепереше. Някъде дълбоко в нея един пръст дърпаше една й съща струна — отново и отново, само че звукът не отекваше в ушите, а вътре в тялото й, ниско долу в основата на корема й.

И вместо да го чува, тя всъщност го чувстваше!

— Божичко! — прошепна Ани, когато той най-сетне отдели устните си от нейните. — О, боже! — каза задъхано тя, а Т’махо й хвърли унищожителен поглед, обърна се и я остави да стои там, замръзнала на едно място, стиснала влажната дреха в треперещата си ръка.

 

 

Тази вечер отново имаше само сумтене и мълчание. Т’махо донесе два печени заека, хвърли ги на масата, погледна към Сакета и пак си отиде, без да каже нито дума на Ани.

Все едно че беше невидима. Къщата не беше по-голяма от приличен кокошарник и човек не можеше да се скрие, дори и да искаше. Т’махо обаче успяваше да гледа през нея така, сякаш я нямаше.

Ани вирна брадичка и се зае да вари изсушените листа, които й беше донесъл същата сутрин. Надяваше се да не се отрови от тях. Беше й казал, че това е чай, макар и изобщо да не приличаше на такъв.

Сакета все още не можеше да говори. Или пък не искаше. Вече не изглеждаше изплашена, само слаба. Ани се чудеше дали горкото момиче някога щеше да изтрие този ужасен епизод напълно от съзнанието си.

Поне китката на пациентката заздравяваше отлично. Отокът на тила й беше спаднал, а и кракът й вече не бе подут. Ожулванията й вече представляваха жълтеникави сенки на лицето й с цвят на чай, въпреки че някои от по-дълбоките порязвания щяха да зарастват още дълго време.

А иначе Тах-тах-ма-хо или Т’махо, или както и да предпочиташе да се нарича, продължаваше да я отбягва, когато можеше, и да говори по оня странен скован начин, когато не можеше. А Ани със сигурност знаеше, че дивакът може да говори езика на краля толкова добре, колкото и тя.

Вбесяващ човек. Отвратително, дразнещо, провокиращо същество!

Ани не можеше да спре да мисли за онази необикновена целувка. Искаше й се да беше обърнала повече внимание на кратката лекция на госпожа Би на тема „Държане, подходящо за млада дама на възраст за женене“, четена на всяко шестнадесетгодишно момиче, което се готвеше да напусне училището, за да се омъжи или започне работа.

Тъй като Ани остана там като безплатна помощничка, тъй и никога не успя да я изслуша цялата. Все пак през годините беше подочула това-онова. Знаеше например, че в нея бяха включени практически съвети как да се избягва телесен контакт и всякакво споменаване на функции или части на тялото по-горе от глезена и по-долу от ушите. Спомняше си също така, че когато млада жена биваше завладяна от сърцебиене и чувство на вълнение в присъствието на представител на отсрещния пол, най-сигурното лекарство бе тупането на килими.

За нещастие обаче Ани нямаше нито един килим!

 

 

„Черният опал“ пристигна в пристанището на Кинъкийт малко след зазоряване. Двамата португалски моряци, които не говореха английски, се заловиха мълчаливо за работата си по палубата. В същото време в главната каюта под тях Джаксън Снел поправи копринената си вратовръзка, облече късото си двуредно палто и посегна към цилиндъра си. Винаги се обличаше така, както подобаваше на положението му като представител на закона. „Макар че това, изглежда, не впечатлява особено тукашните“ — помисли си той презрително. При това си пътуване беше донесъл и новата си пелерина, в случай че станеше достатъчно хладно, за да я облече. Сега бе по-важно от всякога на тези езичници да им бъде напомнено за достойнствата на длъжността му, особено ако вестта за смъртта на О’Нийл беше стигнала дотук.

Той прокара пръсти през напомадената си коса, за да й придаде по-гъст вид, и постави внимателно шапката върху главата си. За да постигне желания ефект, днес я носеше равно, а не модерно килната назад.

— Блестящо! Снел, уважаеми, трябваше да станеш актьор — промълви той към отражението си в огледалцето за бръснене.

А ако случайно някой споменеше момичето — макар и да нямаше причина това да се случи, тъй като малко хора знаеха, че той изобщо я познаваше, — трябваше да бъде подготвен да демонстрира необходимото количество изненада.

Жалко. Щеше да му липсва. Но всъщност може би така бе по-добре. Всички жени ставаха опърничави, щом веднъж си помислеха, че са успели да забият нокти в портфейла на мъжа.

През следващите няколко седмици май щеше да бъде по-добре да се забавлява в „Кокошките и петелът“, вместо да търси някоя малка курветина, която да замести Сакета. Така поне от самото начало щеше да знае цената на удоволствието си.

Първия, когото Снел видя, когато слезе на брега, беше един мрачен стар екземпляр, който изглеждаше така, сякаш бе готов по-скоро да промуши човек, отколкото да го поздрави. Беше един от старейшините на селото; един от тези, чиято дума имаше тежест. Ако някой беше чул за злополуката с О’Нийл, този човек щеше да знае.

Около една обърната лодка бяха застанали малка група мъже и оглеждаха внимателно дъното й. Няколко други кърпеха мрежа, провесена на въже между два дъба. Снел постоя малко, като се чудеше как да подхване разговора така, че да разбере какво знаеха.

Постепенно усети, че в атмосферата витае нещо особено. Въздухът бе толкова неподвижен… сякаш някъде в открито море имаше буря.

Или сякаш в селото имаше смърт.

Сигурно беше О’Нийл. Новината се беше разпространила, точно както бе предполагал и той, от пощенското корабче или от някой от редовно пристигащите дървени шлепове.

Може би вече бяха намерили тялото на момичето, макар че Снел се беше погрижил да я изтърколи в най-дълбокия край на езерцето. Два смъртни случая за толкова кратко време можеха да предизвикат подозрения в такова малко селце, но нямаше начин той да бъде свързан с това.

— Ей, ти… Грей! — извика властно Снел.

Един прошарен стар рибар се обърна и го изгледа със смущаващата втренченост, тъй характерна за хората от Банкс. Снел никога не се беше чувствал удобно тук, макар че кой ли цивилизован човек би могъл? На острова нямаше дори свястна кръчма.

— Да не би да се е случило някакво нещастие? — попита той с необходимата нотка на загриженост. — Надявам се, че не е плъзнала епидемия. Страхувам се, че на сушата има шарка.

— Тука няма повече болни от обикновено.

Тези, които кърпеха мрежата, не му обърнаха внимание, същото направиха и петте антики, събрани около лодката. Джакария Грей продължаваше да го гледа, сякаш беше някаква интересна дреболия, изхвърлена от вълните на брега, а не изтъкнат представител на съда, който идваше и си отиваше от островите Банкс редовно в продължение на повече от десет години.

По дяволите неоснователните им подозрения! Нима тези глупаци не знаеха, че той вече притежава значителна част от проклетия им остров? Е, скоро щяха да разберат.

Снел почувства как по челото му изби пот. Прииска му се да не беше обличал вълнената си долна риза. Беше последна мода, но носена с ленена блуза, брокатена жилетка, копринена вратовръзка и палто, бе твърде много за нехарактерната за сезона жега.

Той отново се покашля:

— Не сте ли виждали О’Нийл да се навърта наоколо тази сутрин? Трябваше да се срещнем заради новите доставки.

Хайде, проклети глупаци, какъв по-ясен намек ви трябва!

— Още не се е върнал.

— Да се върне ли?

— Идния вторник ще станат три седмици, откак замина за Тар. Или май беше сряда? Изер, в кой ден двамата с тебе почнахме ония…

— Значи го няма? — прекъсна го Снел. Разбира се, че то няма, глупаци такива! — Аз пък бях във Вирджиния. Предполагам, че някак сме се разминали. Жалко.

И зачака, като продължаваше да се поти. След малко, когато като че ли никой нямаше намерение да проговори, той каза:

— Ами тогава аз по-добре да се отправя на север и да видя дали всичко там е наред. И без това съм дошъл дотук…

— Май дъщерята наглежда нещата там.

— Вашата дъщеря ли, господине? Тя лична приятелка ли е на господин О’Нийл?

Мъжът го погледна презрително:

— Дъщерята на Илайа. Аз не съм я виждал, ама тя знае, че ако й потрябва нещо, трябва само да дойде да извика Минго.