Бронуен Уилямс
Омагьосаният остров (8)

8.

Дъщерята на Илайа! Старото копеле беше заявило, че няма семейство! Снел съвсем ясно си спомняше деня, в който се бяха запознали. По това време той се ровеше из регистрите да намери някое необявено парче земя по пограничните острови, за да го използва за проекта, с който се беше заел наскоро. О’Нийл пък се опитваше да открие местоположението на земята, която беше наследил от някакъв си свой отдавна умрял роднина. След кратък разговор Снел заведе мъжа в близката кръчма и му поръча ядене и бутилка. Всъщност две бутилки. И лула. После се зае да убеждава стария глупак да се раздели с наследството си.

— Петдесет долара, без да съм го виждал.

— Вие сте щедър човек, съдия Снел, но…

— О, моля ти се! Можеш да ме наричаш господин Снел. Това ми е само служба; да, по-скоро служба, отколкото титла. Сто.

— Бих казал, господине, че това е… изкушаващо. Нямам много на тоя свят, ама си мислех да хвърля един поглед на туй, дето тати ми го е оставил, преди да отпътува за оня свят. Май това е единственото, което мога да направя, като се има предвид как избягах на шестнайсет и се ожених за милата ми Матилда.

Снел си спомняше, че тогава поръча още една бутилка ром и се почуди наум дали единият крак на този човек не беше кух.

— А, да… Разбирам, семейна собственост. Естествено е да искаш да я запазиш за синовете си. Сигурен съм, че един джентълмен като теб няма да си затвори очите пред всичките разходи и труд, необходими, за да се обяви твоята собственост.

Илайа изпразни халбата си и я хързулна към бутилката.

— Синове ли? Колкото до това, господине, Господ като че ли никога не успя да се накани да ме благослови със син. Истината е, че Тилди си отиде наскоро и аз още не съм я прежалил. Пропих се и това май е отнело най-доброто от мен.

Точно това Снел можеше лесно да повярва.

— Тогаз ми хрумна да търся онуй местенце, дето старият крал Чарли дал на прадядо ми. Чувал съм, че било на някакъв остров. Аз самият никога не съм го виждал.

— Моите съболезнования за загубата на съпругата ти. Пий, пий, още е рано.

И се заловиха да пият здравата. Снел си спомняше, че се зарадва, че старият пияница нямаше син, който да си вре носа в неговите работи. Също така си спомняше, че бе ужасен от мисълта, че един човек можеше да бъде толкова глупав да се ожени на крехката възраст от шестнадесет години. Освен ако не беше доста богат, но старото пиянде не показваше никакви признаци на благосъстоятелност. Сигурно изпиваше всичко.

Снел отначало имаше намерение да го убеди да продава, но — пиян или не — старият дявол беше лукав като лисица. В края на краищата двамата сключиха сделка, която с течение на времето се оказа още по-добър вариант.

Снел бе използвал положението си на съдебен служител. Всичко беше започнало няколко месеца по-рано, когато му доведоха малка банда крадци на добитък. Точно по това време беше сам. Шерифът замина почти веднага към кръчмата, където имаше сбиване, и там за нещастие беше убит. Следователно никой не знаеше за крадците, които току-що беше довел.

Снел можеше да ги осъди на обесване и това щеше да бъде краят на тази история. Вместо това, той реши да ги използва, тъй като заплахата от примката на палача винаги щеше да виси над главите им. Щеше да бъде изгодно за всички.

Разбира се, нямаше съмнение, че нехранимайковците го мамеха от самото начало. На тяхно място и той щеше да прави същото. Но тъй като прибираше лъвския пай от печалбите и имаше едно затънтено място, където да държи говедата, докато се докопаше до тлъста сделка, беше доволен.

За нещастие беше открил, че земята, която използваше досега, бе наскоро продадена и повият собственик се готвеше да премести там собственото си стадо.

Точно тогава на хоризонта се появиха О’Нийл и завещаната му земя. Остров Банкс беше естествен корал. Населението не беше многобройно и живееше в малки селца, разпръснати безредно по тесните изолирани островчета. Хората там бяха мълчаливи и умееха да си затварят устата.

В крайна сметка нещата се бяха подредили така, както не би могъл и да мечтае. С помощта на О’Нийл, който се грижеше за ежедневната работа, и бандата, дето плачеше за въжето, с течение на годините той натрупа значително стадо с малко или никакви усилия от своя страна.

От време на време, за да върви всичко по мед и масло, Снел продаваше малки количества и разделяше печалбата на три. Бандитите си разделяха едната трета помежду си. Естествено най-напред той си приспадаше подходящата сума за „разходи“. Глупаците никога не бяха възразили срещу това.

Щом веднъж цената на говеждото се вдигнеше достатъчно високо — благодарение на постоянно нарастващото население и намаляващия брой на добитъка, което се дължеше отчасти на непрестанните кражби — Снел имаше намерение да продаде всичко и да се погрижи с О’Нийл да се случи нещастие. Така съдията щеше да остане единственият собственик на няколкостотин акра земя с евентуална бъдеща стойност и на затънтено място. Имаше предвид няколко идеи за осъществяване, тъй като мястото беше хем на удобно разстояние от няколко големи пристанища, хем далеч от любопитни очи.

Но точно тогава О’Нийл започна да задава неудобни въпроси. По времето, когато Снел се готвеше да уреди превозването на последната партида говеда през пролива, целият окръг взе да мърмори колко дръзки били станали крадците на добитък. Че изобщо не било изгодно за човека да отглежда говеда за себе си, камо ли за пазара. Когато старият глупак започна да си пъха гагата, където не му беше работа, Снел се видя принуден да поизбърза с плановете си.

И всичко това, за да открие накрая, че О’Нийл имал дъщеря!

Сега Снел стоеше на кея до „Черният опал“ и чакаше да му доведат коня. От време на време потъркваше брадичката си и мислеше трескаво. С едно дете човек лесно можеше да се справи, но ако пиклата беше достатъчно голяма, за да търси интересите на Илайа, значи щеше да бъде достатъчно голяма и да предяви претенции върху собствеността на баща си. Снел знаеше, че що се отнася до документацията, беше покрил добре следите си. Ако човек имаше достъп до необходимите канали, можеше да бъде фалшифициран и договор за покупко-продажба, както и неговата регистрация.

Щеше да стане доста неудобно, ако сега се пръкнеше някой друг и започнеше да задава същите въпроси, на които търсеше отговор Илайа. Ако някой нахален доносник на съда започнеше да проверява датите на няколко наскоро обявени кражби на добитък, можеше да се впечатли от близостта им с датите на неговите придобивки.

Беше проявил непредпазливост. Всичко това не беше изобличаващо, но дяволски конфузно. Особено ако старото пиянде бе успял да сподели подозренията си с дъщеря си.

Снел нямаше откъде да знае това. При тези обстоятелства пред него се откриваше само един начин на действие. Дъщерята на Илайа също трябваше да изчезне. За щастие на острова имаше изобилие от дълбоки езерца с черна вода на закътани места.

Той зачака нетърпеливо момчето да се върне със скопения кон, който Снел наемаше винаги когато идваше на острова. Уговорката беше всеки път, когато зърнеха платната на „Черният опал“, конят да го чака на кея, оседлан и готов.

Мъжът извади часовника си, погледна го и захлопна капачето му. Явно времето не означава нищо за тези невежи хора!

От другата страна на празното пространство до пристанището една жена излезе от къщата си и извика тихо детето, което рисуваше дама върху покрития с пясък път. Едва сега Снел забеляза, че не се мяркаха други жени, нито пък деца лудуваха под дърветата. Виждаха се само рибарите и двама младежи, които опъваха върху скарата за сушене току-що накатранена мрежа.

Той захвърли рязко пурата на земята и я стъпка с пета. Почувства познатото настръхване на космите по врата си и това нямаше нищо общо с необичайната за сезона жега.

Да не би О’Нийл или дъщеря му да се бяха разприказвали за подозренията си из селото? Не се усещаха никакви признаци за случило се нещастие, но може би щеше да бъде по-добре, докато чакаше коня си, да поразучи с какво може да се сблъска, преди да предприеме следващата си стъпка.

Снел наложи върху лицето си радостна усмивка, подръпна вратовръзката си и се запъти към групата старци.

— Добър ли беше уловът тази есен? — попита той, като се опитваше да си придаде нехаен вид.

— Доволно — кимна един от старците със сиво-бяла брада, без да вдигне глава. След това бавно и подчертано опита острието на ножа върху палеца си.

Друг от мъжете погледна към Снел, изплю тютюнева храчка и отново се обърна настрани.

Съдията почувства как яката му се напои с пот. Във влажната жега драскотините по бузата му, които почти бяха зараснали, го засърбяха.

— Никакви вестници няма тук, никакъв начин да разбереш какво става в останалата част на света.

Мълчание. Господи, трябваше ли все да им вади думите с ченгел от устата! Снел стисна здраво юмруци в джобовете си и се престори, че гледа към небето. След това към лъснатите си ботуши. Лекият бриз донесе няколко думи от групата мъже, които кърпеха мрежата от другата страна на пътеката. Снел наостри уши.

— Старата Етауак пусна слух, че момичето било отишло на гости в Къритък. Ако питаш мене, не й вярвам — каза един старец с възлести пръсти, докато движеше чевръсто иглата.

— Жена ми разправя, че наистина момичето било закъсало.

— Трябва да е някоя страшна треска, щом така го крият. Казах на Акза да държи децата вкъщи.

— Болест ли има? — Снел слезе от кея и се приближи до тях. — Добре ли чувам? Само не ми казвайте, че шарката е дошла чак до Банкс.

Един от двамата младежи, които разпъваха накатранената мрежа върху скарата за сушене, избърса мръсните си ръце в също тъй мръсните си панталони и се запъти наперено към мъжете.

— Истината е, че никой не е съвсем сигурен, съдия Снел, ама казват, че Сакета много го била закъсала. Пък иначе никой не знае къде е и никой не казва какво й е. Бас държа, че се е изринала цялата, подула се е и се мята като побесняла, както правеше Джим Хенри, когато го засърбя. — Сините очи на момчето заблестяха от наивно вълнение. — Майка му на Джим трябваше да му връзва ръцете за таблата на леглото, за да го опази да не…

— Затваряй си устата, момче! — изръмжа един от мъжете, но Снел вече беше чул нужното му.

Почувства как кръвта се дръпна от лицето му. Господи, нима беше възможно? Дали малката езичница беше още жива?

Без да каже нито дума повече, той хвърли медна монета на момчето, което му доведе коня. След това побърза да се качи и да поеме към колибата на Етауак, като чувстваше как едва заздравелите драскотини по лявата буза и шията му горяха.

Половин дузина чифта очи се забиха в гърба му през всичките дрехи. Без да им обръща внимание, той шибна безмилостно коня си.

Как, по дяволите, нещата се бяха объркали така? Можеше да се закълне, че малката кучка беше мъртва, когато я претърколи в езерцето! Едва ли беше казала нещо, защото иначе Снел нямаше да може да се измъкне жив от пристанището. А това означаваше, че все още има време да я намери и накара да замлъкне завинаги!

Всемогъщи боже, сърцето му биеше като на галопиращ кон! Не трябваше да постъпва толкова глупаво и да се замесва с тия от Банкс, дето толкова държаха на родовото си чувство! Независимо дали бяха с червена, бяла или кралска синя кръв, всички бяха единни, когато станеше дума да защитят някой от своите. По дяволите! Откога си беше повтарял да не смесва работата с удоволствието! Ех, само тази малка глупачка да не ходеше с онази особена походка, да нямаше онзи характерен начин, по който му мяташе кафяви погледи и развяваше полата си така, че изваяните й глезени проблясваха! Всичко това караше кръвта му да кипи тъй, както не бе кипяла от години.

Колибата на Етауак стоеше малко по-настрана от другите. По двора бяха разпръснати приспособления за правене на чай — голяма копаня, купчина почернели от дим баластни камъни и няколко дървени бъчви. За разлика от някогашните колиби, тази на Етауак беше обградена с кипариси, макар и покривът да беше покрит с папур.

Старицата го посрещна на вратата, като препречи пътя му с набитата си квадратна фигура. Между малкото си останали зъби стискаше покрита с петна от тютюн лула.

— Искаш чай? — изръмжа тя.

Снел не си направи илюзията, че го кани да го почерпи. Стараейки се да бъде учтив, той я осведоми, че не е дошъл нито за чая й от зеленика, нито за бирата й от жълъди. Всъщност искал да види внучката й.

— Сакета не е тук.

— Може би ще бъдеш така любезна да ми кажеш къде е?

— Науанус.

— Къде?

— Акоммак.

— Боже мой, жено, можеш ли да говориш английски?

В ъгълчетата на съзнанието му започна да се прокрадва паника. Трябваше да открие малката кучка, преди да се бе възстановила достатъчно, за да раздрънка цялата история. Една възглавница, поставена на място, щеше да свърши работата бързо и без много шум. Ако старата индианка се опиташе да му създава проблеми, нямаше да е трудно да обърне обвиненията срещу нея.

„Да, да… точно така!“ — помисли си трескаво той. Значи беше влязъл и видял старата Етауак да държи възглавницата върху лицето на момичето, но се бе оказало твърде късно, за да го спаси. Старицата сигурно се беше побъркала от гузна съвест. Така да пребие момичето! И може би я биеше от години. Разбира се. Пък и кой ли щеше да зачете думата на една побъркана стара индианка пред уважаван мирови съдия?

Той избута старата сводница настрани и влезе в стаята, където спеше Сакета. Знаеше много добре къде е, защото веднъж беше чукал малката кучка в собственото й легло.

Стаята беше празна. Нещо в стомаха го преряза. Трябваше да я намери, преди да бе станало твърде късно!

— Къде е? Къде си я скрила? — попита той, когато се върна при старицата. Тя точеше острието на томахавка върху плосък камък.

Все още чакаше за отговор и отчаяно се опитваше да потисне нарастващата си паника, когато чу странен звук — нещо между мъркане на котка и съскане на змия. Погледна нервно през рамо и отново пред себе си. Старата вещица си тананикаше. Тананикаше си! И се усмихваше! Освен това нито веднъж не погледна към него. Все едно че го нямаше.

Етауак издуха струя дим през оределите си зъби. Снел преглътна мъчително и сви потните си длани в юмруци. След това повтори въпроса си, като се стараеше да бъде търпелив; пак и пак, докато накрая направо крещеше.

Побърканата дъртофелница не му обърна внимание. Тя продължаваше да си остри томахавката, да се усмихва и да издава този вбесяващ звук. И нито веднъж не погледна към него, по дяволите въшливата й кожа!

Снел подръпна измачканата си копринена вратовръзка. Трябваше да се махне, преди да беше убил старата със собствената й томахавка. Това само щеше да усложни ситуацията, която заплашваше в най-скоро време да излезе извън контрол.

Вбесен, той затръшна вратата на тясната колиба и скочи на седлото, като заби безмилостно пети в хълбоците на коня и дръпна рязко юздата, когато животното се опита да го хвърли от седлото.

Проклети да са тия заинатени езичници, до последния човек! Говореха достатъчно добре езика на краля, когато искаха нещо, но щом вятърът задухаше в друга посока, устите им се стягаха по-здраво от колене на девственица! На всичкото отгоре сега трябваше да се занимае и с дъщерята на Илайа.

Снел препусна в галоп, забравил за старицата, която стоеше на двора и гледаше след мъжа. Сбръчканото й лице беше замислено.

 

 

Ани, доволна, задето най-сетне беше успяла да направи сносен хляб — поне не беше изгорял отдолу и все още клисав в средата, — отиде до вратата, за да види дали Т’махо се беше върнал. Неизвестно защо, за нея беше много важно той да разбере, че не е абсолютна невежа.

Тази сутрин мъжът се беше отправил към северния край на земите на баща й. Споменал бе, че там се била събрала голяма част от стадото в едно затревено място близо до група възсолени езерца. На Ани й се струваше, че той постоянно дебне наоколо, сякаш очаква глутница диви кучета да нападне кравите на баща й.

От коня му нямаше и следа. Обикновено по време на жегата през деня кобилата стоеше близо до навеса на сянка заедно с мулето. Няколко говеда бяха застанали в пролива, до коремите във вода, и отпъждаха лениво с опашки мухите. Ани си спомни деня, в който беше видяла две от тях да се чифтосват и бе хукнала да търси помощ от Минго и Т’махо.

Нищо чудно, че я беше взел за глупачка.

Сакета все още спеше след снощната треска. Но сега Ани не се притесняваше особено. Треската идваше и си отиваше, като обикновено се вдигаше вечер и спадаше сутрин. Така беше и при децата. Това беше нещо естествено за процеса на оздравяване.

Понечи да се обърне, за да влезе вътре, но неочаквана забеляза, че някой се приближаваше от юг. Спря се и зачака, като присви очи срещу палещото слънце. Отначало си помисли, че е работникът на баща й. Доколкото й бе известно, Минго не се бе мяркал през изминалата седмица. Предполагаше, че той и Т’махо си бяха разпределили задълженията. Всъщност нямаше кой знае какво за вършене, освен да се храни Джейкъб и да се наглеждат кравите.

Ездачът се приближаваше все повече и Ани разбра, че е непознат. Със сигурност не беше Т’махо, защото той беше заминал на север. Освен това вече можеше да го различи по стойката му на седлото — с изправен гръб и рамене и вирната брадичка; сякаш постоянно я гледа отвисоко.

С приближаването на госта Ани си помисли и за баща си, който вече отсъстваше три седмици, но инстинктът й подсказваше, че може да бъде всеки друг, но не и той. Освен ако не се беше променил дотолкова, че да не може да го познае. Този тук яздеше едър жълтеникав кон и беше русоляв, доста висок и модерно облечен. А баща й не беше такъв, поне доколкото си го спомняше.

— Госпожица О’Нийл? — извика я той отдалеч.

Ани изчака, докато непознатият спря коня си до пъна пред къщата. Неочаквано през ума й мина мимолетната мисъл, че не би било зле Т’махо да е наблизо. Макар че всъщност нямаше нужда от помощта на един дивак, за да се оправи с човек, който очевидно беше джентълмен.

— Аз съм Ани О’Нийл. Баща ми ли търсите?

— Аз пък съм Джаксън Снел. Доколкото разбирам, вие сте дъщерята на Илайа.

— О, господин Снел! Много съжалявам, но татко е заминал някъде по работа.

Очите му зашариха по цялото й тяло по начин, който я смущаваше. Изглеждаше някак изненадан, но може би само така й се струваше. Пък и естествено той беше очаквал да завари баща й вкъщи.

Девойката се поколеба и го покани вътре. Нямаше навика да си съставя мнение за хората от пръв поглед, но у този човек имаше нещо, което не беше наред, макар и да бе делови партньор на баща й. Но Ани си наложи всички усилия да бъде любезна:

— Бихте ли искали чаша студен чай от зеленика?

По лицето му се изписа отвращение и тя се изненада. Местната напитка не беше по вкуса на всеки, но Ани я намираше изненадващо приятна.

Джаксън Снел отклони предложението и тя седна, като му посочи най-добрия стол — този, който имаше облегалка.

— Ами, хм… Днес е много горещо, нали? Мислех си, че баща ми е отишъл да се срещне с вас, господин Снел. Сигурно сте се разминали някъде по пътя.

Снел отвори уста да каже нещо и отново я затвори. Ани неволно се втренчи в долната му устна, която беше необичайно пълна и мокра. Устните на Т’махо бяха по-тънки, но красиво оформени. Изглеждаха влажни, но никога червени и мокри.

Снел говореше. Разсеяна, Ани пропусна първата част.

— … предполагам, че е отишъл пак да купува говеда от Вирджиния. Срамота е, че ви е оставил тук съвсем сама.

Без да се замисли, Ани каза:

— О, но аз не съм сама, уверявам ви!

Той вдигна очарователно бледите си вежди, сякаш я приканваше да обясни. Девойката предпочете да не го направи, макар и да не знаеше защо. Искаше й се той да си отиде.

— Не сте сама ли? — Снел огледа оскъдната обстановка. — Може би имате съпруг?

— Ами, а-а… Понякога една приятелка ми идва на гости. Заедно с брат си. И, разбира се, господин Минго е винаги тук. Обикновено се навърта наоколо. — Естествено това не беше истина, но не бе нужно господин Снел да знае всичко.

— Значи съм дошъл точно навреме. Тези индианци… знаете какви са. Гадна пасмина, дори и работникът на баща ви. Не бива да им се вярва. Може би ще бъде по-добре да остана, докато…

— Те са ми приятели — отвърна бързо Ани. — Искам да кажа, че наистина няма да има място за трима ни, пък и татко ще се върне в най-скоро време. Все пак оценявам вашата загриженост, господин Снел.

Защо ли, за бога, се чувстваше толкова уязвима? Никога през живота си не бе особено впечатлителна, поне не доскоро.

„Глупава жена! Та тя изобщо няма правото да бъде тук!“ — помисли си вбесено Джаксън Снел.

Инстинктът му подсказа да не я известява за „нещастния случай“ с баща й; не и преди да беше планирал следващите си действия. Винаги изникваха твърде много изненади, но на Снел не му пукаше. Не и ако беше във възможностите му да се справи с тях.

Дали тя не се беше втренчила в драскотините на бузата му? Бяха вече зараснали, но при определена светлина все още личаха червените следи. За щастие в стаята беше твърде тъмно, за да види тя онова, което му бе направила малката курва.

Неочаквано той започна да се поти. Господи, колко мразеше, когато нещата не вървяха според плановете му! Дванадесет години; дванадесет дълги години и сега изведнъж всичко се разпадаше! Освен това все още имаше време да намери Сакета и да се справи с нея. Жалко, защото — за негова най-голяма изненада — и тази кобилка тук изглеждаше доста обещаваща. Винаги бе харесвал червенокоси. Кожата им беше тъй невероятно тънка. Той се замечта лениво за това какви ли следи щеше да остави камшикът върху задника й и мисълта да я постави под пълна физическа и финансова зависимост му се стори страхотно възбуждаща. Такава дълга и мека коса… Тук имаше неограничени възможности. Можеше дори да я използва като юзда. Е, малката щеше да я позаболи, разбира се.

— Съвсем сигурна ли сте, че не искате да остана, докато се върне баща ви, госпожице О’Нийл? — усмихна се той.

— Сигурна съм, благодаря. А-а… моите приятели се грижат за всичко.

Добре, фръцлива госпожице, помисли си злобно Снел, твоите приятели няма да са вечно тук да те пазят. Ще те видим колко си благоприлична, като останем двамата сами в тая забравена от бога пустош. Дали ще ти хареса да съм груб с теб? Обещавам ти, миличка, ще те накарам да ме молиш на колене още преди да вдигна камшика.

Снел кръстоса крак върху крак и попи потта от челото си с влажна ленена кърпа, като дишаше тежко. Наложи си да помисли какво трябва да се направи първо. Преди да си позволи да се позабавлява с прелестната госпожица О’Нийл, трябваше да намери Сакета. Беше нужно малката кучка да замлъкне завинаги, преди да успее да му създаде неприятности.

Ама големи неприятности. Снел можеше да се справи с някои малки нередности в документите. Имаше дългогодишен опит в прикриване на следи. Но не и с това. Никога преди не бе принуждаван да се включва пряко в… освобождаването от неудобен персонал. Е, разбира се, освен с онази курва във Вирджиния. Но това бе нещастен случай. Малко повече ентусиазъм от негова страна, съчетан с неохота от нейна.

 

 

След като мъжът си отиде, Ани побърза да си налее леген с вода. По причини, които дори не се опитваше да разбере, почувства силно желание да се измие цялата.

Вече изкъпана, тя веднага стегна косата си в спретната плитка, погледна гордо към хляба, който изстиваше на масата, и се промъкна тихичко в спалнята, за да види дали Сакета още спи. Искаше й се да сподели с някого задоволството си, задето беше успяла най-сетне да изпече сносен хляб. Също така имаше нужда да изтрие странното неприятно чувство, което я беше завладяло от присъствието на господин Снел. Мъжът я гледаше с воднистите си сини очи така, сякаш я караше да се чувства почти мръсна. Явно този ден въображението й играеше номера.

— Сакета? Спиш…

Ани погледна първо към леглото, а след това към ъгъла, където зад набързо импровизирана завеса бе гърнето. Най-накрая надзърна през отворения прозорец. Преди това го беше затворила нарочно, за да не може ветрецът да духа право в пациентката й. Освен това не желаеше проклетите пилета да кацат по перваза.

— Сакета — прошепна тя, но вече беше разбрала. Без да знае как и защо, Ани беше разбрала, че момичето си бе отишло.