Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bedeviled, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Rositsa (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Бронуен Уилямс. Омагьосаният остров

ИК „Хермес“, Пловдив, 1995

Редактор: Димо Райков

Коректор: София Яневска

ISBN: 954-459-233-4

История

  1. — Добавяне

16.

Сакета стоеше до прозореца и се гиздеше пред огледалцето, което Минго й бе дал сутринта: беше се съгласила да се крие поне още няколко дни, докато хванат нападателя й и го изпратят през пролива, за да го изправят пред съда.

Беше мечтала за собствено огледалце, откакто Дулси бе получила едно като подарък за рождения си ден.

Дни наред се питаше дали и тя трябва да отиде в съда. Винаги бе мечтала да стъпи на континента, да види с очите си какво точно означава думата „град“… Но Т’махо категорично отказваше да я пусне. Повтаряше, че градовете са лоши и един свестен човек не може да намери нищо достойно и интересно в тях.

Но ако я принудят да отиде, той едва ли би могъл да се противопостави? Освен това кой друг, освен нея може да разкаже на съдията за всички ужасни неща, които Джак й бе сторил?

Е… вероятно не всички… Някои от тях бяха повече от срамни.

Тя събра косата си, нави я на кок и завъртя глава наляво и надясно, представяйки си, че е в съдебната зала, изпълнена с представителни мъже с перуки и завистливи жени с красиви рокли — но не чак толкова красиви, колкото роклята, която Ани бе обещала да й подари. Тя дори беше с дантела около врата!

Нямаше да се крие нито минутка повече! Т’махо бе измъкнал истината от нея, без да се налага да каже дори дума! Радваше се, че най-сетне всичко свърши. Веднага щом Т’махо доведеше Джак и го изпратеше през пролива, за да получи наказанието си, тя щеше да се върне в къщата на Илайа да вземе обещаните й рокля и пола. Така се изплаши от неочакваната поява на Джак точно преди бурята, че в паниката си ги бе забравила. Но те са нейни: Ани й ги беше обещала, а тя никога нямаше да престъпи думата си.

Искаше й се да прилича повече на Ани О’Нийл: да е независима, никой да не виси над главата й и да й нарежда какво да прави… Искаше най-сетне да престане да се държи детински!

Вдигна огледалцето пред лицето си, наклони глава наляво, после надясно. Не се харесваше: кожата й бе прекалено тъмна… Беше се опитвала да я избели с лимонов сок и сливи, а Етауак й бе приготвила специален крем, от който кожата й трябваше да изсветлее като тази на Дулси, но вместо това стана само на петна!

— Кийта! Защо си станала?

Сакета подскочи и бързо скри огледалцето зад гърба си. Минго не пропускаше да я подразни за суетността й — което не беше вярно! Все пак не беше възможно да не забележи, че очите й са добре поставени, а устните й са привлекателно очертани. Ако сложеше малко подплънки отпред, фигурата й щеше да заприлича на тази на Дулси Скарбъроу.

Знаеше, че Минго все още я обича и понякога изпитваше неясно чувство на вина: особено когато мечтаеше да се омъжи за висок красив мъж с руси къдрици и добре поддържани ръце… В мечтите си го виждаше облечен във фрак, с бричове до коленете и обувки със сребърни катарами: също като господина от списанието, което Дулси й бе показала миналия месец.

Тя посочи току-що изпечения хляб с боб, прилежно покрит със слама и готов за пускане в гърнето с яхнията веднага щом месото омекнеше. Гордееше се с умението си да готви: тук поне бе по-добра от Ани!

— Не е нужно да работиш в моя дом.

Бузите й пламнаха. Беше се заловила за работа, за да потисне чувството на вина: канеше се да отиде при Ани за обещаните дрехи при първа възможност, без да обръща повече внимание на предупрежденията на Минго и Т’махо и настояванията им да се крие.

— По-добре е да работя, отколкото да не върша нищо — отвърна тя. Омръзнало й беше да седи между четирите стени на стаята в пълно бездействие.

Минго забеляза колко е нещастна и замълча. Събу покритите с пясък обувки и ги остави до вратата. Носеше ги заради Сакета: знаеше колко много им се възхищава. Което само доказваше какъв е глупак. Закачи кожената си жилетка на чепа до вратата, приближи се до огнището и вдигна капака на гърнето.

— М-м-м, чудесно мирише.

Тя посочи към венеца лук.

— Две глави лук, три картофа и сол. Голям плавник беше, Минго — дори и след като изстъргах тлъстините! — Можеше да готви доста добре наистина. А и нямаше нищо сложно в една яхния от костенурка, риба или солено говеждо. Но бе много досадно…

Ако готвеше за съпруг — за любим съпруг! — нещата щяха да бъдат съвсем други!

Тя затанцува из стаята, като хвърляше примамващи погледи към Минго. Защо винаги е така сериозен? Защо се беше издала пред него, че може да говори? Голямо удоволствие бе да разговаря с гримаси… По-добре беше да играе, не да виси отчаяно в някой ъгъл като прани гащи на простор!

Вместо да реагира на закачливите й погледи, Минго й обърна гръб и я принуди да се пита къде е сгрешила пак. Не й харесваше, когато не я забелязваше, дори и след като преднамерено го беше ядосала.

Сакета въздъхна разочаровано, повлече се към леглото и се отпусна унило върху него. Можеше да го принуди да й обърне внимание, но се страхуваше, че ако наистина го разсърди, той ще я изпрати при Етауак, а тя предпочиташе да стои тук. Къщата на Етауак вонеше на жълъдова бира, изсушени жабешки кожи и вътрешности на риба!…

Дали не се гневеше, защото сега знаеше кой е бил любовникът й? Почти съжаляваше, че му беше признала истината, но дори и да не го бе сторила, Т’махо сигурно щеше да му го съобщи: той сам се беше сетил. Беше произнесъл името на Джак, взрян в очите й. Тя дори не си отвори устата, но разбра от израза му, че е открил тайната й.

Кой знае защо, не искаше Минго да разбере срамната истина за отношенията между нея и Джак… Каква глупачка беше! Как можа да повярва на лъжите му?! Каква смешна суетност от нейна страна… Тези неща не остават скрити покрити: рано или късно цялото село щеше да разбере, че между тях е имало нещо. Не я бе грижа за другите — дори и за Дулси, която вероятно ще настоява да научи и най-малките подробности. Но за Минго я беше грижа… Истински я болеше, когато й се сърдеше.

Без да й обръща внимание, той притегли стола до масата и се залови да точи ножа за стриди. Изчака го да свърши и се нацупи.

— Ужасен си! Развали ми настроението!

Той кимна и заразглежда смръщено някаква въображаема драскотина върху острието. Засегната, Сакета примига няколко пъти в напразен опит да пусне две-три сълзи: те винаги имаха магическо въздействие върху него. Този път обаче не се появиха и тя реши да ги замени с тежка въздишка. Той продължи да не й обръща внимание и тя загуби и последните останки от търпението си.

— Не ме обичаш, каквито и да ги говори Етауак! И аз не те обичам!

— Знам, врабченце. Винаги съм го знаел — прошепна Минго и този път тя наистина се разплака.

Обърна се, за да скрие сълзите си и се вторачи невиждащо през прозореца…

 

 

Когато Т’махо излезе в просеката от поляната, стори му се, че всичко наоколо бе замряло. Подухваше лек ветрец, но захладняваше независимо от яркото слънце високо в небето.

Той се спря за миг с ръка върху задницата на Мароке. Смяташе да отиде направо при Минго, но трябваше да разбере истината. Ако траперите бяха открили Снел, ще ги намери на пристанището. Селяните обикновено се събираха да разискват своите си проблеми край големия наклонен дъб до рибарницата.

Насочи кобилата си натам и се замисли не за Снел и за наказанието, което скоро щеше да му бъде отсъдено, а за Ани. Не трябваше да си тръгва така…

Но ако бе останал, какво повече би могъл да й каже? В такива случаи някои мъже лъжеха, говореха за любов. Но той не я обичаше. Той й се възхищаваше. Любовта принуждава мъжете да вършат глупости. Лошотии. Любовта ги заслепява до такава степен, че са готови да предадат собствената си кръв и плът! Т’махо бе научил съвсем млад, че онова, което жените наричат любов, не е нищо повече от алчност и амбиция.

Не, той не обича Ани О’Нийл повече, отколкото тя го обича, независимо от мислите й сега. Този факт обаче не му попречи да отнеме девствеността й. Беше й длъжник: не трябваше да си заминава по този начин.

Бе се държал като безчестен човек. Веднага щом историята със Снел приключеше, щеше да напише писмо до баща си за Ани. Хамилтън, ако бе все още жив, щеше да й помогне да се установи някъде. За себе си не би поискал нищо — по-скоро би умрял! — но заради Ани бе готов да се подложи на унижение.

Но първо трябваше да се погрижи за Джаксън Снел. И заради Сакета, и защото нито една жена нямаше да бъде в безопасност, докато такъв като него е на свобода. Ако това изискваше да прибегне до помощта на всички мъже от селото, щеше да го стори.

Чу възбудено бръмчене на гласове много преди да завие по пътя надолу към пристанището. Препусна надолу, питайки се дали този смут не се дължи на откритието, че някой бе издържал сам бурята дълбоко в гората. Независимо от слуховете, още никой не знаеше за престъплението на Снел спрямо Сакета.

Отпусна юздите, плъзна се на земята и се отправи към кръга от хора, скупчени около нещо, все още невидимо за него.

А после внезапно се спря, сякаш някой го удари в гърдите. Челото му бързо се покри с дребни капчици пот. Догади му се, стори му се, че ще повърне.

Пред него лежеше мъртвото тяло на Джаксън Снел, с дрехи, покрити със съсирена кръв. Розовият му скалп прозираше през оредялата му коса, а между плешките му стърчеше дръжката на секира.

Замря, втренчен в тази дръжка. Познаваше я много добре. Острието не бе по-различно от всички останали, но дръжката…

Пръв заговори старият Изер Кларк:

— Всички виждаме какво е сторено. Някой тук да знае кой го е направил?

Няколко души отстъпиха притеснено. Последва всеобщо поклащане на глави и отричане. Т’махо бе застинал на мястото си.

Господи, той бе търсил само справедливост, но не и отмъщение! Поне не отмъщение в този груб вид… Поне не сега. Първоначалният му гняв се бе уталожил, както винаги, и той бе решил хладнокръвно да направи всичко възможно този мъж да бъде наказан според пълната сила на закона. Истината бе, че в дъното на душата си предпочиташе закона на племето, който бе по-пряк, но накрая се беше спрял на смъртна присъда чрез обесване, издадена от пълноправен съд.

Чувстваше се измамен. Заради Сакета бе искал той да бъде палачът. За него това беше въпрос на чест! Ако случайно Снел беше наранен при изпълнение на присъдата, Т’махо нямаше да се разстрои кой знае колко, но никога — никога! — не би го ударил в гръб. Само страхливият и слабият удря в гръб! Ударът в гръб е израз на слабост, не на чест!

— Сега не изглежда чак толкова наперен, нали? — промърмори една старица, която надничаше иззад вдигната пред лице престилка.

— Казвате, че сте го намерили така близо до Литъл Оук Гроув?

Един от траперите, все още с няколко празни капана, преметнати през рамо, кимна.

— Правилно. Вървяхме към гората. Виждаме: нещо лежи до първото хълмче. Изпращам Джон Джеймс да види какво е. А той закрещява така, че и мъртвите щяха да скочат! — Той килна назад смачкана кожена шапка с почерняла от пот лента. — Не исках да бъде непочтителен…

Джакария Грей, говорител на старейшините на селото, пристъпи напред и огледа строго тълпата.

— Някой от вас да разпознава тази секира?

Т’махо неволно настръхна: стори му се, че всички насочват погледи към него. Нямаше човек в селото, който да не познава оформената ръчно дръжка от сливова дървесина. Беше я маркирал гордо с личния си знак и бе използвал тази секирка от момче до момента, в който си осигури нова, по-тежка. Преди да я подари, бе наточил острието до получаване на много фин ръб, но тъй като дръжката бе запазена, само бе набил по-солидно клиновете, за да я затегне.

Твърдото като скала дърво бе излъскано от дългогодишна употреба, но знакът му се разчиташе ясно: същият знак, който бе отбелязан на мрежите и капаните му. Знакът, който бе нарисувал с такова удоволствие на кърмата на лодката, която бе купил с намерението да наеме мъже да ловят риба вместо него. Така щеше да се освободи, за да започне бартерни сделки с пушена и солена риба през пролива срещу неща, нужни за селяните.

Вцепенен, той се бе вторачил сега в зловещата гледка пред себе си.

— Т’махо, спомням си, че разпитваше за Снел точно преди бурята — забеляза Джакария. — Успя ли да го намериш или не?

Тълпата стреснато се притаи. Всички насочиха погледи към него и Т’махо изправи рамене.

— Намерих го. Той ме последва в гората и аз го оставих там. Не съм го убил.

— Колкото до последното, най-добре ще е да оставим законът да си каже думата и да открие как така твоята секира е забита в гърба му.

Петимата селски старейшини се отделиха от тълпата като каймак от мляко и застанаха пред него.

— Съжалявам, че се налага да взема такова решение, момче, но смятам, че ще е най-добре да ни оставиш да те арестуваме. Маркус Орелиус ще пресече пролива сутринта. Ще изпратим по него дума да доведе мирови съдия, за да реши кой е крив и кой е прав.

Този път всички погледи се насочиха към тялото, което лежеше на кея. Джаксън Снел беше техният мирови съдия. Въпреки че не бе обичан, той ги бе обслужвал в качеството си на такъв през последните дванайсет години. Е, никога не са имали особено голяма нужда от услугите му. В Кинъкийт, както и във всички останали селища на острова, хората предпочитаха да решават сами спорните въпроси помежду си.

Т’махо стоически гледаше втренчено пред себе си. Имаше само един начин да отхвърли обвинението, но това трябваше да стане за сметка на някой друг. Бе подарил секирката преди години. Само Господ знаеше как се бе появила там, където беше сега, но пък защо не? Половината село е под водата и много вещи бяха отнесени от стихията, заровени в пясъка или просто се намираха на най-неочаквани места.

— Говори се, че смъртта идва при трима души един след друг — обади се една от жените. — Чух, че Илайа е заминал на оня свят, сега — Снел. Господи, кой ли ще е следващият?

 

 

В една такава малка общност новините се разнасяха бързо. Минго засилваше основите на къщата си, които бяха леко подкопани от бурята, когато младият Кормик Барнс дойде с варел за вода.

— Този тук изглежда като твоя, Минго. Още не съм намерил нашия. Може би досега е стигнал половината на пролива.

Минго изправи силното си тяло, окъпано в пот.

— Благодаря, моят е, но ако имаш нужда от него, запази го. Имам друг.

— И ние имаме резервен, но много ти благодаря.

Сакета чу гласа на най-хубавото момче в селото и не можа да се въздържи да не увисне на прозореца. Махна с ръка, за да я забележи, ухили се, но бързо се дръпна навътре, когато Минго се обърна със строго изражение към нея.

— А, ето къде се крие Сакета! Говори се, че е много болна: цялата на петна и…

— Не съм на петна! — понесе се възмутен вик отвътре.

— Сакета! Внимавай как се държиш!

Младият Кормик погледна първо Минго, после прозореца. На лицето му беше изписано нескрито любопитство.

— Ако това е всичко, благодаря ти, Кормик — заяви Минго сковано.

Но момчето още не беше свършило.

— Знаеш ли най-новото? Донесоха съдия Снел рано тази сутрин, по-мъртъв и от удавен плъх, и арестуваха Т’махо. Държат го на платнохода на съдията, тъй като само той не е зает с работа. Онези двамата моряци на Снел са напълно способни на убийство, но били избягали преди бурята. — Той поклати глава и русата му коса се разпиля по прекалено големите му уши. — Тая секирка на Т’махо е прерязала гръбначния му стълб. Ако само видите колко кръв е изтекла!… Палтото му е на парцали. Ще трябва да го преоблекат преди погребението…

Но Минго не го остави да продължи. Изкрещя през рамо на Сакета да не мърда от къщата, спусна се към ограденото място и грабна юздите на Репутак.

Сакета беше в безопасност! Стената от страх, която го бе притискала от момента, в който тя се оказа така близо до смъртта, започна бавно да се руши. Врабченцето му бе в безопасност. Но ще мисли за нея по-късно. Сега трябваше да спаси Т’махо. Сигурен беше, че приятелят му никога не можеше да убие хладнокръвно някого, колкото и голямо да е изкушението.

Кормик тръгна към пристанището: как така ще изпусне вълнението от необичайното събитие! Същевременно много му се искаше да разбере дали Сакета има наистина петна или не. Обзаложи се, че тя ще се измъкне от къщата веднага след Минго. Ако имаше някой в този свят, когото това момиче да обичаше повече от себе си, то този някой бе брат й.

 

 

Ани забеляза познатите платна далеко от брега почти преди час. Те висяха отпуснато като мокри чаршафи и едва припляскваха на слабия вятър. Разбира се, възможно бе и да не е пощенският платноход, но ако беше той, Ани нямаше да го изтърве! Ако не откриеше господин Снел, продажбата на добитъка просто щеше да изчака. Тя се облече бързо, вдигна косата си, поколеба се дали да сложи шапка или не. Накрая реши, че небрежното й облекло се отразява зле на поведението й, нахлупи я, закрепи я с две фиби, вече поръждавели от постоянната солена влага. Постави и корсета си, здраво пристегнат. Може би ако не се бе отказала от него, нямаше да й се случат някои неща… Според госпожа Би немарливото облекло води до разпуснато поведение, което пък води директно до царството на дявола.

Но защо тогава госпожа Би избяга с пътуващ търговец заедно с корсета, ръкавиците и тюрбана с перо от щраус?

— Каква е ползата да се измъчвам за нещо вече сторено и непоправимо? Все едно да се опитвам да събера разляно мляко — промърмори Ани. Беше сгрешила и трябваше да се примири с този факт. Очакваха я куп неща за вършене, предстоеше й пътуване и колкото по-скоро тръгнеше, толкова щеше да е по-добре!

Добитъкът ще се погрижи сам за себе си, докато уреди нещо. Възнамеряваше да бъде на платнохода, когато потегли от пристанището на Кинъкийт. Колкото до крайната цел на пътуването, нека той реши вместо нея. Всеки град, достатъчно голям, за да поддържа поща, ще е достатъчно голям, за да даде хляб и на една шивачка!

Когато се замисли за случилото се през краткия й престой на острова, където дойде, искряща от надежда и вълнение, Ани едва сдържаше сълзите си. Ако с плач бе възможно да промени нещата, щеше да изплаче очите си, без да се замисли дори за миг. Но сълзите нямаше да върнат баща й. Нито имаха нужната магическа сила да накарат Т’махо да се влюби в нея.

Според Библията имаше време за сълзи и време за смях. Настоящият момент не бе подходящ нито за едното, нито за другото.

— Бедният Джейкъб — промърмори тя, като измъкна юздите, затрупани под куп боклуци. — И на тебе ти липсва татко, нали? Може би ще ти хареса да живееш при господин Минго… Той изглежда много мил човек.

Колкото до Куийни, тя — или той — ще трябва да се бори сам за себе си…

Ани погледна към пролива: платната все още бяха доста далече. Помоли се вятърът да й даде време да стигне до селото и да уреди някой да изпрати куфара й веднага щом се устрои.

Първо се помоли да не среща Т’махо, преди да отплава. После се помоли да го срещне. Което беше почти толкова логично, колкото всичко, сторено от нея от мига, в който стъпи на острова. Разсмя се, въпреки че сърцето й се късаше от болка и отчаяние.

 

 

На няколко километра от Кинъкийт приливът бе толкова нисък, че черният корпус на едномачтовия платноход бе доста под нивото на пристанището. Веднага щом вратата се хлопна зад него, Т’махо се почувства като животно, хванато в капан. Хвана се за месинговата рамка на частично открития страничен отвор и се вторачи в няколкото чифта крака, които му пречеха да разбере какво става. Все още не бяха преместили тялото. Какво чакат?

Кой ли е светил маслото на това мръсно копеле?

Колко ли време щеше да запази разума си, затворен в тази задушаваща кутия, която вонеше на ром и мръсотия? Винаги му е било трудно да понася малки затворени пространства: затова къщата му имаше прозорци и на четирите стени, а новата лодка бе отворена — имаше само брезентов навес за в случай на дъжд.

Разпознаваше старейшините по обувките и крачолите на панталоните: само тях виждаше от позицията си до отвора. Напрегна слух, но не чуваше нищо.

Мъжете говореха тихо, сякаш близостта му ги смущаваше. Т’махо също беше смутен, но бе започнал да разбира, че нещата са много по-сериозни, отколкото му се беше сторило в началото.

Тук той си беше създал име на човек на честта.

Но какво ще стане, ако вместо да доведат друг мирови съдия в селото, го откарат през пролива? Никой там нямаше да се обади в негова защита. Какви щяха да бъдат шансовете му? Някакъв индианец от незначително племе. При това островитянин. Всички смятаха островитяните за много нецивилизовани. На континента дори се разпространяваха слухове, че те нарочно примамват кораби в плитчините! А всъщност по-голямата част от мъжете рискуваха живота си във време на криза, за да спасят другите…

Но истината се движи бавно, а лъжата лети бързо…

„Ахон!“ Когато осъзна цялата сериозност на положението, Т’махо се замисли за баща си. Дали бе още жив? Бяха изминали години — дванайсет години, по-точно казано — от деня, когато Хамилтън го доведе на острова и го остави, без дори да се постарае да проучи дали майка му е жива! Литъл Фийт бе починала при раждане… Що за човек ще е този, който постъпва така с единствения си син?

Но е възможно Т’махо да не е повече негов единствен син. Досега може да е направил поне дузина жълтокоси синове — точно като жената, която бе предпочел пред собствената си плът и кръв…

Той изруга, удари гневно юмрук в разтворена длан и пак се обърна към отвора. А там, само на няколко метра, стояха ботушите на Минго с двойно завързване! Т’махо ги познаваше добре. Минго ги беше купил преди повече от година, когато случайно бе дочул Сакета да се възхищава от ботушите на търговец на дървен материал.

За какъв дявол беше тук Минго? Та той трябваше да е у дома си да се грижи за Сакета! Опасността за нея бе преминала, но някой трябваше да се грижи не само за Сакета, но и за Етауак!

Умът му се отплесна по Ани. Мислеше за нея с нарастващо усещане за загуба. Сега някои трябваше да се погрижи и за нея: да се постарае да я устрои някъде или поне да я прибере в прилична къща. Защо не и в неговата? Ще се уговори с Минго: ако не се върне, да даде къщата на Ани. И да продаде новата лодка и да й даде парите. Освен това да се грижи за нея, защото тя самата е безпомощна: няма да знае какво да прави, къде да отиде…

А какво щеше да се случи, ако се разбунтуваше друга буря? Ами ако светкавица предизвика паника сред стадото? Старата колиба на Илайа не предлагаше сигурна защита!

Заруга тихо, докато мислеше за нещата, които бе вършил, а не бе редно да върши, и за нещата, които не бе свършил, а е трябвало да свърши. Почука силно на стъклото.

— Минго, проклет стар вол — извика той, — престани с това дрънкане, за да чуеш какво ще ти кажа!

Разви нетърпеливо месинговия винт, разкачи прозорчето и побърза да вмъкне глава в отвора. Пое жадно дъх и напълни дробовете си с мирис на сол и йод, разлагаща се риба и накатранени мрежи. Божествен аромат в сравнение с отвратителната смесица от ром и пот!

Точно в този момент обувките на Минго изчезнаха. По палубата на „Опал“ затракаха стъпки. Широка усмивка освети лицето му. Минго ги бе убедил да го пуснат! Само един Господ можеше да каже как, но го бе постигнал!

Полираният махагонов капак се повдигна и в отвора се появиха двата големи крака на Минго в ботуши, последвани от още два чифта ботуши, които заслизаха по тясната стълба. Т’махо се приготви да напусне тясната задушна каюта.

— Време беше, ти, стари…

— Съжалявам, Минго — прекъсна го Изер Кларк. — Нещо не е в ред. Т’махо трябваше да каже, че ти си го сторил, но сте големи приятели и той сигурно е решил да поеме всичко върху себе си.

Усмивката на Т’махо избледня.

— Минго? Изер? Какво става?

— Минго призна, че той го е направил, така че ти си свободен да си отиваш, Т’махо.

Т’махо изруга и неволно стисна дръжката на ножа: никой не се беше сетил да му го отнеме.

— По дяволите, Минго, ти си проклет лъжец! Нито ти си убил това копеле, нито… — Щеше да се изтърве да каже „нито аз“, но тогава Изер и другите вероятно щяха да подновят с нова сила опитите си да намерят истинския убиец… Рано или късно някой щеше да си спомни, че през последните няколко години не Т’махо, а някой друг използва тази секирка.

— Минго не го е направил, Изер. Секирата е моя и ти го знаеш. Видя моя знак на дръжката.

Двамата старейшини погледнаха единия, после другия младеж.

— Знам, че не лъжеш, синко — обади се Джакария.

— Така е, не лъжа — потвърди Т’махо.

— От друга страна, не виждам причина някой да заяви, че е свършил нещо лошо, след като не го е свършил. Най-добре е да изчакаме съдът да реши кой е прав и кой — крив. Съгласен ли си, Изер?

Изер потри замислено брада, погледна озадачено единия, после другия: бе живял на този свят повече от седемдесет години, но за пръв път се сблъскваше с такъв сложен проблем. Най-сетне кимна.

— Ще се погрижа за жените ви, Т’махо. Напишете какво искате да се направи с лодките, мрежите и другите неща. Който от вас не се върне, може да бъде сигурен, че ще се погрижа последните му желания да бъдат изпълнени.

 

 

Малко настрани от пристанището, наполовина скрита от могъщите клони на огромен дъб, Сакета стискаше ръката на Кормик Барнс с все сила и той се мръщеше от болка.

— Завеждат и Минго долу — прошепна тя дрезгаво. — О, не, не Минго, моля те!

— В такъв случай той го е направил, не Т’махо. Т’махо е доста избухлив, но досега не знаех, че и Минго е такъв… Трудно е да се познае кой какъв е… Какъв грозник е тоя Минго, нали?

Сакета дръпна рязко ръката си и изгледа свирепо Кормик, когото някога бе считала за най-красивото момче в селото. Дори ако не беше тази миризлива стара торбичка с асафетида[1], която носеше на врата си, за да го предпазва от инфлуенца, тя вероятно нямаше да има нищо против брак с него след няколко години.

— Минго не е грозен! Лицето му е пострадало от огън преди години, но това не означава, че е грозен! — Кормик сви рамене и замълча, което я раздразни още повече. — Ще те издам, да знаеш! Ти пусна оная мъртва котка в комина на госпожа Партения!

— Тогава аз пък ще кажа, че си тъпчеш парцали отпред, за да изглежда, че имаш гърди!

— Не е вярно!

— Вярно е. Един ден миналото лято газеше в потока, спъна се в дупка на воден плъх и когато падна, те заплуваха по водата!

Сакета посегна да го удари, но на „Черният опал“ настъпи раздвижване и тя се взря напрегнато към пристанището. Разпозна двамата мъже на палубата: Изер Кларк и Джакария Грей. Тя пак сграбчи ръката на Кормик.

— Но къде е Т’махо? Минго не го е направил! Знам, че не е!

— Почакай тук, Сакета. Ще отида да проуча какво става — обади се Кормик и гласът му внезапно прозвуча като глас на човек, много по-възрастен от шестнайсетте му години.

Бележки

[1] Смола с отблъскваща миризма, получена от различни азиатски растения, използвана за лекуване и предпазване от болести. — Б.пр.