Бронуен Уилямс
Омагьосаният остров (17)

17.

Ани остави куфара до вратата: някой ще го прибере по-късно и ще го изпрати там, където тя отседне. След известно обмисляне остави пътната чанта, шала и дамската си плетена чантичка на пъна, който служеше за праг. Така ще може да мине с мулето наблизо, да се наведе и да ги вземе. Нямаше как да възседне Джейкъб, ако не освободи и двете си ръце и не се съсредоточи изцяло върху това действие с повишена трудност. Когато се опита да го възседне първия път с плетената си дамска чантичка в ръка, тя се бе залюляла на дръжките си, плеснала го беше отстрани и той едва не събори вратата с ритници.

Тъкмо когато за трети път се опитваше да постави юздата на Джейкъб — този път вече правилно, както се надяваше от все сърце, — пристигна Сакета с гръм и трясък и скочи от понито си точно пред навеса.

— Ани! Трябва да дойдеш с мен на пристанището! Веднага!

Стреснат от гласа й, Джейкъб поклати глава и се освободи от неумело поставената юзда.

— Сакета? О, боже! Не е ли чудесно? Така се безпокоях, че…

— Това сега няма значение! Тръгвай веднага! Т’махо има нужда от теб!

— Т’махо? — Досега Ани само бе чувала, че има моменти, когато кръвта се смръзва във вените. В този миг разбра какво значи това. Полазиха я тръпки, които нямаха нищо общо с понижаващата се температура. — Болен ли е? Ранен ли е?

Сакета вдигна ръчно изработената юзда и хвана Джейкъб за късата грива. Като го гледаше строго в хитрите му очички, плъзна я на място и подаде на Ани края.

— Искаш ли седло?

— Седло? — Би приела стълба. Колкото до седло, Ани дори не можеше да повдигне седлото на баща си, а още по-малко да се оправи с разните там такъми и ремъци.

— Тръгвай тогава! Планът им е да тръгнат веднага щом майката на Маркус Орелиус изглади ризата му и закърпи най-приличното му сако. Дори няма да изчакат Джил и Инасио да се върнат!

— Джил и Инасио? — „Тръгват? Маркус Орелиус?“

— Португалците. Побързай!

Разбира се. Португалците. Ани се зачуди дали не е паднала някъде и не е ударила лошо главата си. Не разбираше нито дума! Но напоследък кога ли бе успявала да намери логично обяснение на каквото и да било?

— Сакета, моля те, поспри се замалко. Точно тръгвах към пристанището да взема пощенския платноход… А ти се втурваш и настояваш да отида веднага — къде точно?

— На пристанището. Пощенският платноход още не е пристигнал и освен това може да почака. Аз ще говоря за Минго, но ако го направя, няма как да говоря и за Т’махо, така че ти ще трябва да го спасиш!

Сакета задържа мулето, докато Ани се качи на рахитичната портичка, повдигна се и възседна Джейкъб. И този път не бе по-лесно от последния, но все пак успя. Сакета плесна прашната му задница, а Ани впи пръсти в грубата грива с миши цвят и се опита да запази равновесие. Ако паднеше, щеше да бъде стъпкана и нямаше да успее да спаси когото и да било.

— По-почакай! Ча-чантата миии!

Но Сакета вече препускаше напред и Ани подскачаше след нея върху гърба на Джейкъб с поли, вдигнати над коленете.

— Престани да размахваш уши, Джейкъб, не се опитвам да те гъделичкам! — Но го притискаше с крак вместо с пръсти. — Сакета, намали! Върни се веднага! Искам да знам какво е станало! Как е Т’махо? Зле ли е? Пита ли за мен?

— Още не — извика по-младото момиче през рамо.

— Не е питал за мен?

— Не е съвсем зле. Още! — Но понамали достатъчно, за да даде възможност на Джейкъб и Ани да я настигнат.

Ани се намести по-стабилно върху Джейкъб с надеждата, че ще я подхвърля по-малко.

— Какво се е случило с Т’махо? Сакета, къде отиваме? Какво трябва да сторя, когато пристигнем?

— Не е нужно да вършиш каквото и да било — отвърна Сакета. — Когато пристигнем там, единственото, което трябва да сториш, е да заявиш на господин Изер, господин Джакария и останалите, че Т’махо е прекарал нощта с тебе.

Ани се дръпна стреснато назад, като че ли някой я бе ударил внезапно в гърдите.

— Той ли ти каза?!

Сакета се извъртя бързо и се вторачи в нея с кръгли като кестени тъмни очи.

— Бил е наистина при тебе?!

— Сакета, би ли била така добра да започнеш от самото начало? От какво точно трябва да спасявам брат ти?

— От бесилото.

Ани загуби концентрацията си, Джейкъб премина в тръс и тя едва не падна.

— О, господи!… Бесило ли каза?…

— Те твърдят, че той е убил Джаксън Снел. Точно посред бурята. Джон Джеймс разказа на всички как мъртвият воден плъх първо е отпуснат, после се вкочанясва, после пак се отпуска, ако човек го изчаква достатъчно дълго, за да го одере. Но ако прекали с изчакването…

— Сакета!

— Всъщност те казаха, че когато са открили…

— Сакета! Не ме интересуват мъртви плъхове!… Защо мислят такива ужасни неща за Т’махо?

— Опитвах се да обясня как те… да, добре… Според тях това трябва да се е случило късно снощи, защото той е бил вкочанен, когато го откриват тази сутрин. Отивали са да поставят капани за плъхове, за да използват началото на спада на водата. Казаха още, че Т’махо ги питал за него, така че когато го видели да язди към гората точно преди смрачаване снощи…

— Сакета! Говори за главното!

— А, е, добре — той не го е сторил. Поне смятам, че не е той. Но дори и да го е направил, оня си го заслужаваше, но не мога да понеса мисълта да завлекат сега Т’махо на някое ужасно място, където дори няма да може да вижда какво става навън, защото той страшно мрази да бъде затворен — също и Минго, защото те ще го обесят и аз никога повече няма да го видя, а въпреки че ме подлудява, аз го обичам повече от всичко друго на света и…

Ани поклати замаяно глава и шапката й се изкриви. Сакета бе възвърнала гласа си, да, но какво се бе случило с ума й?

— Сакета, спри се и започни отново! — заповяда тя твърдо. — Първо: кой кого е убил? Кой твърди, че Т’махо го е сторил? Кой го е затворил и как Минго е намесен в цялата история?

Докато стигнат до селото, вятърът промени посоката си и към брега затичаха една след друга белите гребени на вълните. Захлади се чувствително, но Ани трепереше не поради внезапното спадане на температурата…

По своя несвързан начин Сакета най-сетне бе успяла да обясни, че Джаксън Снел е мъжът, който я бе пребил и който я бе забременил, че Т’махо бе открил истината — според нея той го бе подозирал от самото начало. Освен това като че ли всички в селото знаят, че и Т’махо, и Минго са търсили някого от дни, въпреки че никой не би могъл да каже със сигурност нито точно кого са търсили, нито защо.

— И когато тази сутрин откриват Снел със секира в гърба, заявяват, че Т’махо го е сторил, а после идва Минго и казва: „Не, аз го сторих…“ Сега и двамата са затворени в платнохода на Джак и чакат Марк Орелиус да ги откара през пролива на съд.

— Но защо са затворили и двамата? — запита Ани. Тя бе успяла да се справи със закривените завъртулки на разказа й и накрая бе събрала всички подробности, които се мъчеше да напасне: все едно че шиеше със затворени очи лице на юрган от различни по цвят парчета плат.

— Ако ставаше въпрос само за единия от тях, старците щяха да се справят с него и сами. Сигурно щяха да го прогонят от острова за вечни времена. Щяха да му кажат просто: „Махай се оттук и никога не се връщай.“ И той нямаше да се върне. — Сакета говореше така искрено, че Ани не можеше да не й повярва. — Това е ужасно наказание: никога да не можеш да се върнеш вкъщи!… Но сега те не са сигурни кой от двамата го е сторил и понеже не могат да накажат и двамата, решават някой външен човек да реши кой от тях е виновен. Предполагам, че онзи нещастен пълномощник можеше да замести съда, ако беше тук, но той не е идвал от месеци — всъщност откакто онзи кораб, пълен с трупи, не пусна котва до Трент Хилс.

Ани пак поклати замаяно глава. Нямаше много познания за закона, но раздаването на правосъдие на острова й изглеждаше повече от странно. Сега обаче главната й грижа бе Т’махо.

— И двамата са обвинени в… убийство?

Сакета сви рамене. Тя беше с протрити обувки без чорапи, избеляла памучна пола и простичка муселинова блуза. Хладният ветрец, който подухваше откъм океана, сякаш изобщо не достигаше до нея.

— Джак е бил убит през нощта. Знакът на Т’махо е върху дръжката на секирата, забита в гърба му. Тя обаче отдавна не е негова. После Минго скача и заявява на всички, че той го е сторил, а Т’махо казва: „Не, не е вярно!“ и сега никой от тях не отстъпва.

Нужна й бе цяла минута, за да осмисли чутото, но въпреки всичко Ани остана с чувството, че е изпуснала някаква много важна подробност. Сакета бе възвърнала говора си, но и сега бе трудно човек да следи потока на мислите й — разбираше я почти толкова трудно, колкото при първата им среща.

Джаксън Снел? Уважаван служител на правосъдието? Партньорът на баща й? Даде си сметка, че бе усетила инстинктивна неприязън към него още в началото на срещата им. И все пак й се струваше повече от невероятно: двамата със Сакета…

Но очевидно така е било.

Нито за момент не се усъмни, че ако Т’махо наистина бе разкрил кой се беше държал така ужасно със сестра му, нямаше да скочи и да го убие. Но не и с удар в гърба. Вярно, първоначално го бе възприела като жесток, кръвожаден дивак. Сега обаче Ани беше сигурна, че той никога не би се държал като последен страхливец. Не го познаваше отдавна, но имаше чувството, че бе израсла с него… Беше готова да се закълне, че Т’махо има по-силен усет за чест от много други мъже!

— Ще го направиш ли?

— Ще го какво?… Искаш да кажеш дали ще им заявя… онова? Разбира се, че ще го направя! — Знаеше, че ако в този момент Т’махо поиска от нея да премине и през огън за него, тя просто би вдигнала поли и би пристъпила напред без излишни въпроси.

 

 

Тълпата още не се беше разпръснала: сега се спореше по особено важния въпрос кой ще прекара „Черният опал“ през пролива, тъй като Маркус естествено искаше да го прекоси в собствената си лодка. Нужно ли беше да търсят екипажа на Снел? Трябва ли да извадят секирата от тялото на убития, преди да бъде покрит и пренесен на борда?

— Според мен тя е доказателство — заяви Изер Кларк за секирата.

— Какво като е доказателство? Някак не е в реда на нещата — възрази Джакария.

Друг се обади, че според него секирата трябва да бъде извадена от трупа, обвита отделно и поставена до него. Но кой щеше да го направи?

Никой не пожела.

Сакета се плъзна от понито си, пусна юздите и остави Ани да слезе от мулето както намери за добре. Ани бе благодарна, че никой не забеляза колко тромаво се справи с положението. Погледите на всички бяха приковани към тъмнокосото момиче, изправено спокойно точно пред старейшините.

— Господин Изер — започна Сакета и младият й глас звънна, чист и ясен, в настъпилата тишина, — върнете Минго обратно на палубата и го пуснете, защото не е сторил онова, което е казал, че е сторил. Не е убил Джак Снел. И ако искате да знаете откъде съм сигурна, то е, защото Минго беше с мен през цялата нощ — от вечерта до сутринта. И не се е измъквал от леглото ми да ходи по гората и да забива секири в гърба на Джак, защото щях да се събудя дори и ако помръднеше само пръста на крака си! — Сакета говореше с гневно вдигната брадичка. Беше център на внимание и нямаше съмнение, че страхотно се наслаждава на новата си роля. — Понеже ние бяхме ей толкова близо! — Повдигна два пръста, притиснати плътно един до друг. — Така че отивайте да го изведете оттам още сега!

На лодката двамата мъже стояха, притиснали лица към страничния отвор, и слушаха поразени тази забележителна тирада.

— Вярно ли е? — запита Т’махо.

— Не. — На лицето на Минго бе изписана странна смесица от замаяна невяра… и надежда. Но преди някой от тях да успее да каже нещо повече, напред пристъпи Ани с бузи, червени като косата й.

— Трябва да освободите и господин Т’махо — заяви тя високо и убедително, макар и не достатъчно силно. — Защото… е, поради същата причина.

Всички погледи се насочиха към Сакета и Ани се впусна в обяснения:

— Не, той беше с мен! Искам да кажа, Т’махо беше, не… — Затвори за момент очи, пое дъх. — Двамата с Т’махо бяхме заедно цялата нощ. В моето легло. Така че той не би могъл да… е, той просто не би могъл, това е!

Западният вятър свиреше тъжно през мачтите на дузина рибарски лодки, закотвени на пристанището. Ани потръпна и се обгърна с ръце. Едва ли би се чувствала по-гола дори и да беше без корсета и многократно закърпваните чорапи…

Обърнала лице настрани от ужасния труп в краката й, тя мислеше, че репутацията й не струва и паница боб пред живота на Т’махо. А и кой ли я познава в Кинъкийт? Баща й бе напуснал този свят и нямаше да страда от позора й. А след като си отидеше оттук, всички скоро щяха да я забравят…

Както и тя тях.

Петте възрастни мъже приближиха посивели глави и зашепнаха. От време на време някоя от тях кимаше умно. Друга се поклащаше в знак на несъгласие. Това продължи толкова дълго, че едва се сдържаше да не запиши. Очакваше веднага някой да се втурне към платнохода и да освободи затворниците.

Вместо това те говореха. И говореха. И говореха!

Сакета разбута тълпата, за да поздрави приятелката си Дулси Скарбъроу и двете също приближиха глави и зашепнаха енергично. Един-два пъти Сакета кимна с усмивка и доволно изражение, сякаш тя бе героинята на деня.

„И сигурно е“ — помисли Ани. Никога досега — дори и в сиропиталището на госпожа Бидлкуум за бедни момичета — не се бе чувствала така изолирана. Толкова самотна…

Усещаше болезнено замислените погледи на някои селянки и пръстите й нервно премятаха пискюлите, които красяха някога завесите в задната гостна на госпожа Би, а сега се люлееха от корсажа на роклята й. Междувременно петимата старци се впуснаха в ново разискване на случая: следва ли или не двете жени да увеличат броя на затворниците в платнохода и да бъдат изпратени през пролива, за да се даде възможност на съда да изясни напълно тази нещастна история.

— Те са доказателство също като онази там секира — твърдеше Изер Кларк.

— Не са доказателство, а са жени и един свестен мъж не изпраща жена през пролива просто ей така.

— Смяташ, че говорят истината?

— Истината! Онази младата няма да познае истината дори и тя да скочи и да я ухапе по брадичката…

— Момичето на О’Нийл?

— Не, не момичето на О’Нийл. Онази там — Сакета! Веднъж ми разказа, че баща й бил цар в някаква чужда страна и скоро щял да дойде и да я отведе да живее в замък: достатъчно било само да му се обади.

Ани чуваше всичко и още повече се сковаваше на мястото си. Последваха върволица от приказки, свидетелства за живото въображение на Сакета. И все пак в грубите им гласове се прокрадваше известна нотка на снизхождение.

Ани чакаше решението им, потръпвайки безмълвно пред тях. Едва се сдържаше да не им извика да прекратят това безкрайно бърборене и най-сетне да пуснат всички на свобода!

— Ей, я вижте? Идва пощенският платноход! — извика едно от децата. Отегчени от приказките на големите, те играеха на брега с мидени черупки.

— Ако питате мене, имаме случай на убийство без убиец — заяви дълбокомислено един от старейшините. — Както виждам нещата, най-добре ще бъде да пуснем всеки да си ходи вкъщи.

„Да! — изкрещя мълчаливо Ани. — Просто ни пуснете да си отидем вкъщи и върнете часовниците с един ден назад!“

— И все пак той беше истински мирови съдия. Не е правилно да не потърсим отговорност от някого.

— Но — намеси се друг глас — като се вземе предвид колко отвратителен и надут кучи син беше, възможно е тази секира просто да е хвръкнала и да го е повалила мъртъв на земята. Свидетел съм бил на много странни неща…

— Искаш да кажеш, че е настъпил сезонът на кучите синове? Защото онзи мой зет в Чикмакомико, който…

— Спри се, Лонцо. Всички знаем всичко за зет ти. Колкото до мен, аз гласувам да пуснем всички на свобода, да зашием Снел в парче брезент, да го закараме до Дайъмънд Шоулс и да го пуснем в океана. Ако някой започне да задава въпроси, ще кажем, че не знаем кой го е направил — заяви Джакария Грей и внесе ред в неформалното съдебно заседание. — Което — завърши той благочестиво — е чистата Божа истина.

Всички се съгласиха с него и точно се канеха да го потвърдят с вдигане на ръка, когато се появи Етауак. Старицата мина през тълпата от хора, вторачи се в трупа през чифт загадъчни черни очи, заровени дълбоко в гънки от бръчки. Изсумтя презрително и измъкна смъртоносното оръжие с учудващо грациозно движение на все още силна ръка, закалена от години кълцане на зеленика.

— Моята секира — промърмори тя, като я изтри в мръсната си престилка. — Аз я поставих там. Сега я връщам вкъщи.

И потегли към дома си, без да се обръща назад, съпроводена от смаяните погледи на цялото село!

Настъпи мъртва тишина, последвана от истински хаос. Джакария ги укроти, като удари няколко пъти с весло по варела наблизо.

— Слушайте сега. Всеки знае, че старата Етауак е луда — обяви той гръмогласно. Всички се съгласиха. — Нито една нейна дума не е за вярване. — Няколко глави кимнаха в съгласие. — Кое нейно предсказание се е сбъднало? Нито едно! — Но когато нищо не помагаше, всеки бе търсил старицата за това-онова… Тя твърдеше, че може да лекува всичко — от косопад до импотентност. Надеждата бе мощна сила… — Колкото до Снел, всеки знае, че този човек беше крадец на добитък. Може би дори нещо по-лошо. — Бързото съгласие на всички изненада Ани. — Подозирам, че има пръст в смъртта на Илайа, но каквото е сторено — сторено е. Някои хора отвъд пролива са толкова побеснели от кражбите му, че както го виждах, рано или късно все някой щеше да го убие. Случи се да е рано.

Главите отново се наклониха една към друга. Устните се задвижиха бързо. Ани имаше чувството, че потъва в някакъв страшен кошмар. „Откраднат добитък?… Господин Снел?… Татко?!…“

— Смятам, че който е забил тая секира в гърба на Снел, ни е направил услуга. Преди да се усетим, Снел щеше да се вкара в някоя голяма беля и да пренесе неприятностите си на острова. Тук щяха да плъзнат повече адвокати от зайците в Трент Хилс!

Замаяна, Ани изслуша заключителните аргументи на неформалния съд по убийството на мировия съдия Джаксън Снел. Всички се съгласиха, че жената, наречена Етауак, е луда, но доколкото всеки знае, е безвредна, стига да се стои настрана от питиетата й. До този момент не е известно да е причинила болка на някого. Поне не нарочно.

Прибрала беше малките на Литъл Фийт, когато те имаха нужда от дом. И в края на краищата беше само жена. Жена от острова. Като техните собствени. Освен това умееше да прави чудесна жълъдова бира.

 

 

Преди общата буйна радост от взетото решение да бе напълно затихнала, две малки лодки се изместиха така, че платноходът с пощата да заеме определеното за него място. По кея тичаха момчета, хващаха въжетата и ги връзваха здраво. Междувременно главното платно бе смъкнато и твърдата сива тъкан се надипли над гика^[1].

Погледът на Ани бе привлечен от изумруденозелено боне и модерно облечена фигура, която стоеше до перилата и гледаше напрегнато към тълпата. Какво, по дяволите, правеше тази жена тук? Кого търсеше?

Все още вцепенена от преживяното през последния час, Ани забеляза, че жената извика един моряк, нещо му каза и му даде монета. Той тръгна към кея по набързо поставената дъска и се отправи към старейшините.

Няколко пъти погледите на всички се отправиха от жената към старейшините и обратно. Ани обаче не се интересуваше повече от тайнствената пътничка. Сгърчена вътрешно от болезнено смущение, тя все още чакаше Т’махо да излезе от временната си килия.

— Хамилтън? — прозвуча ясно гласът на Джакария и успя да привлече пак вниманието й. — Казваш, че пита за някого на име Хамилтън? Мили боже! Разбира ли някой тук за кого става дума?

Младият моряк му подаде смачкано писмо, докосна почтително кепето си и изтича обратно на пощенския платноход. В този момент двамата затворници бяха изкарани на палубата на „Черният опал“.

Наклонил глава, Джакария Грей се вторачи в писмото, а после зашепна нещо на другите, но сега Ани имаше очи само за един мъж. Успя да го зърне през тълпата — видя открития му гръден кош, изправените рамене, гордо вдигнатата глава — и пожела земята да се разтвори под нея и да я погълне… На място я прикова само гордостта й.

Дали я беше чул? Разбрал ли беше какво призна тя пред цялото село? И дали не смяташе, че по този начин тя се опитва да го компрометира?

Нямаше сили да се изправи пред него — трябваше да избяга!… Веднага!…

Беше разкъсана между желанието за бягство и необходимостта да намери капитана на пощенския платноход, за да го помоли да й запази място, докато прибере нещата си и се върне обратно. Промъкваше се през тълпата местни жители, когато погледът й пак попадна на Т’махо. Той гледаше втренчено жената в зелено.

И Ани неволно я погледна. Тя наистина заслужаваше внимание: беше забележително красива, макар и да не бе в първа младост. И други от тълпата бяха забелязали странното поведение на непознатата и Т’махо и ги наблюдаваха с любопитство. Независимо от гордата му стойка, Т’махо изглеждаше зле, нещастен и мрачен.

Сърцето я заболя. Той изглеждаше така, като че ли не бе спал цяла седмица. Запита се дали е разбрал, че тя е тук…

Дори и да бе разбрал, сигурно му е все едно…

— Бенджамин — обади се тихо непознатата и вятърът понесе гласа й към Ани. — О, Бенджамин, колко си порасъл!… О, как ще се гордее Йенсен с теб!… Имаш неговите очи — не бях го забелязала досега…

Ани се обърна бавно. Кой е Бенджамин? Никога не бе чувала и за Йенсен. Определено не искаше да знае какво общо има Т’махо с жената с посребрена златиста коса, облечена в рокля от зелено кадифе, обточена с визон, под изумрудено боне. Която и да беше, непознатата несъмнено засенчвате червенокосата, облечена в сива рокля втора употреба, подновена с част от избелели завеси…

„Не го направих, за да… Не искам ничии благодарности!“ — вдигна гордо брадичка Ани.

Или може би?…

Всъщност бе казала истината — дори и тази истина да я осъжда като паднала жена пред всички от селото.

Дали Т’махо я беше видял? И дали не мисли, че се върти наоколо, очаквайки награда за признанието си?

И каква ирония на съдбата! Дори и да не беше отворила устата си, двамата мъже щяха да бъдат освободени след драматичната поява на старата индианка…

„Никога повече няма да намеря сили в себе си да го погледна в очите“ — мислеше Ани. Не и след случилото се днес. За щастие нямаше да й се наложи.

Преглъщайки сълзите си, Ани изчакваше в края на тълпата благоприятна възможност да говори с капитана на пощенския платноход. По-добре ще е да отиде за нещата си и да побърза да се върне, преди платноходът да е отплавал.

О, какво й става? Не може да мисли… дори не може да вижда: очите й сълзяха от миризмата на опушена риба и катран…

Внезапно взе решение, обърна се рязко и забърза към мулето, което бе вързала за някакъв кол наблизо. Джейкъб, сякаш впечатлен от настроението й, я изчака кротко да се покатери на гърба му, без да предложи помощ, но и без да й пречи.

„Това беше най-лошият ден в живота ми…“ — въздъхна Ани. Напоследък преживя няколко такива дни, но този бе върхът на всичко. Беше се компрометирала неспасяемо заради мъжа, когото обичаше, а после същият този мъж я загърби заради друга жена!… Едва не бе отведена против волята й като свидетел на дело за убийство!… Бе обвинена, макар и косвено, в съучастничество в друго престъпление: добитъкът, който един ден трябваше да ги направи приказно богати според баща й, се оказа краден!…

Кравите трябваше да бъдат върнати на собствениците им! Но как? На кого? И от кого? Ани нямаше никаква представа как се връщат откраднати крави. Беше се надявала да започне собствен бизнес с парите от продажбата на бащината си половина от стадото…

Джейкъб се запъти по навик към пътеката през горската поляна и Ани се опита да го накара да ускори ход. Налагаше се да побърза, ако искаше да се върне навреме за платнохода.

Засега всичко друго просто трябваше да изчака, докато успееше да се установи някъде, да отдъхне и да обмисли нещата.

Защо да не помисли и за светлата страна на проблема? Преглътна с мъка буцата, заседнала на гърлото й, и си напомни, че вече няма да се безпокои за къщата, няма да й трепери и да се пита дали следващата буря няма да я отнесе в океана. Ако реши да отплава в нечия посока, Ани й пожелаваше от сърце „На добър час!…“

Нямаше да се тревожи за странната фауна във варела с дъждовна вода, нито за непредвидимото поведение на стадо крави, които ритаха спасителите си, отмъкваха прането от простора или се чешеха в ъглите на къщата й и раздрънкваха чашите по полицата!

Нямаше да разбива сърцето си, питайки се дали Т’махо ще се върне някога при нея. Той очевидно бе с намерение да запълва времето си с други, по-интересни неща…

Нека да е така. Най-важното в момента бе пощенският платноход да стои на мястото си, докато тя събере нещата си и се върне обратно на пристанището. Надяваше се, че дотогава Т’махо и онази странна жена нямаше да са там и тя щеше да се качи на борда с известно достойнство…

 

 

На пристанището Т’махо нетърпеливо оглеждаше тълпата. Обвиненията срещу него бяха отпаднали, той беше свободен. Беше наясно, че един редовен съд няма да приеме в никакъв случай решенията на импровизираното съдебно заседание, но какво от това? Важното е, че никой тук не направи опит да го задържи.

Както и Етауак, слава богу. Старицата в никакъв случай не би могла да преживее и ден затворена. Беше се надявал от все сърце, че никой няма да се сети на кого беше подарил първата си секира… Но и това се оказа без значение.

Един след друг старейшините кимнаха на двамата мъже и Минго учтиво отговори на поздрава им. Т’махо бе прекалено зает да оглежда тълпата, опитвайки се да открие червенокосата глава…

Без да обръща внимание на приказките наоколо, той продължи упорито да я търси с поглед. Ани бе толкова дребна… Трябва да стъпи на нещо, за да я забележи сред гъмжилото от хора. Как му се искаше да я види, да я докосне… Да я притисне до себе си! Познаваше гордостта й и още не можеше да повярва, че тя бе пожертвала доброто си име, за да го спаси.

— Няма да имам нужда от примамките си този сезон, Т’махо. Ако искаш, можеш да използваш някои в онази долчинка зад къщата си — предложи му някой. Това всъщност бе островитянска форма на извинение и оправдаване.

— Благодаря — отговори той разсеяно.

Жената на Изер пристъпи към него с ръце, кръстосани под огромна престилка.

— Имам чудесно ядене вкъщи. Заповядай на вечеря. Минго, ела и ти със Сакета.

Ухилен до уши, Минго учтиво отказа. Той току-що бе зърнал Сакета.

— Много благодаря, госпожа Партения, но Сакета е сготвила супа от костенурка. — Блясъкът в очите му обаче нямаше нищо общо с мисълта за ядене и възрастната жена го проследи с многозначителна усмивка, когато той се спусна към стария дъб, под който стоеше любимата му.

Тялото на Снел бе надлежно увито и качено на борда на „Черният опал“. Един от мъжете застана там на стража: това бе уважение към институцията, чийто представител беше той, а не към убития. Беше решено да го погребат в океана, а едномачтовата му платноходка да се закотви на мястото, където обикновено стоварваше прекараните от континента животни, и засега да бъде оставена там.

Без да обръща внимание на жената, която го бе повикала — или по-точно бе повикала някой си Бенджамин — Т’махо бързо си проправи път през тълпата. Никъде не виждаше Ани! Искаше му се да запита за нея, но се колебаеше. Боже, каква жена! Заяви пред цялото село, че са били заедно през нощта, съзнавайки напълно какво значи това! За жена като Ани доброто име бе всичко, но тя го бе разменила с готовност срещу живота му! Едва сега схващаше значението на този жест.

— Бенджамин… Моля те…

Т’махо неохотно се обърна към жената до перилата на очуканата стара шхуна, която превозваше от години пощата и стока до острова. Неволно се стегна и в ушите му закънтя гласът на същата тази жена: „… Не ме е грижа, Йенсен, не бих могла никога да забравя… мръсни, езични дяволи избиха цялото ми семейство… Обичам те, скъпи, но или той, или аз…“

Баща му избра нея. Бенджамин изчезна: появи се Т’махо… Мръсният езичник беше отпратен там, където му бе мястото, а жената бе останала в онази къща на Ривър Стрийт…

— Бенджамин? — викаше го тя сега със слаб и треперещ глас. Тъй като Т’махо не се помръдна, преживявайки пак болката на миналото, тя пристъпи към него.

— Мадам.

— Сигурно никога не си помислял, че един ден пак ще се срещнем — започна тя колебливо. Т’махо замълча. Като кършеше ръце в ръкавици, тя го погледна за миг в очите, после бързо отклони поглед. „Но тя е вече стара“ — мислеше той смаяно. Винаги я беше възприемал като млада жена, а тя не беше млада дори тогава. Сега бе възрастна жена, все още запазила следи от някогашната си красота, но лицето й бе покрито с мрежа от бръчки, а златистата й коса беше посребрена… — Знам, че никога няма да ми простиш, Бенджамин… Непростим грях сторих… Страхувах се от самотата… имах отчаяна нужда от баща ти тогава…

„Толкова отчаяна, че не можа да го споделиш с детето му?“ Искаше му се да й хвърли тези думи в лицето, но не го направи. Какъв беше смисълът след толкова много години?

— Няма ли да ми кажеш нещо, Бенджамин?

— Казвам се Татамахо.

Тя се усмихна тъжно.

— Баща ти ми каза, че се наричаш с някакво езичес… индианско име. Но не успя да си го спомни.

Стояха на кея до платнохода. Тъй като пощата бе предадена, а стоката — разтоварена, хората бяха започнали да се прибират по къщите си. Разбира се, никой от тях не се въздържа да не хвърли любопитен поглед към високия млад метис и елегантно облечената дама.

— Защо дойде? Да не е умрял баща ми? Какво искаш от мен?

Тя трепна, сякаш я беше ударил, и Т’махо съжали за поведението си: държеше се като страхливо куче! Не беше характерно за него да се държи жестоко към жените: дори и към тези, които презираше.

— Йенсен е жив, но е много болен. Ще ме изслушаш ли? Заради баща си, не заради мен…