Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bedeviled, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Rositsa (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Бронуен Уилямс. Омагьосаният остров

ИК „Хермес“, Пловдив, 1995

Редактор: Димо Райков

Коректор: София Яневска

ISBN: 954-459-233-4

История

  1. — Добавяне

4.

Стаята беше празна; единственият знак, че беше обитавана, бяха чифт малки набрани гащички, които се сушаха на прозореца. Тясното легло бе спретнато и оправено, а покривката му, която се състоеше от една цяла дрипава брокатена завеса, бе пригладена и опъната. Трите летни рокли, четирите престилки и най-хубавата черна шапка на Ани висяха, закачени на отсрещната стена, а в ъгъла стоеше затвореният й куфар. Отгоре му беше поставена кошничката за шиене на Ани. Това означаваше, че Сакета не може да бъде вътре.

Ани въздъхна с облекчение, задето момичето бе успяло да избяга, но трябваше да си признае, че беше и малко разочарована. Хубаво щеше да бъде да си има компания. А сега, когато знаеше трагичните обстоятелства, Ани щеше да се разболее от притеснения, докато се убеди, че горкото дете е в безопасност.

Тя хвърли крадешком поглед към високомерния профил и й се стори напълно възможно да повярва, че този мъж бе в състояние да бие жена си. Та нали и самата Ани бе понесла неприличното съприкосновение с него! Нищо чудно, че горкото момиче беше избягало. Дори само тези сребърносиви очи бяха достатъчно студени, за да замразят и ада! От всичко това обаче й ставаше все по-трудно да разбира странното чувство на разочарование, което се промъкна в сърцето й.

Погледът му се плъзна бавно по цялата стая и след това се върна над нея. Ани разбра какво беше привлякло вниманието му и по бузите й плисна горещина. Единствено гордостта я задържа да не се втурне покрай него, да сграбчи бельото си и да го скрие от погледа му.

Т’махо погледна през прозореца и изруга тихо. Беше я изтървал само за минути. Явно в желанието си да го надхитри тя се беше изплъзнала през прозореца от задната част на къщата по същото време, когато той се бе приближил от предната. Малката знаеше, че следите й щяха да бъдат лесно заличени от пасящото наоколо стадо. Доколкото можеше да се предположи, тя сигурно беше подсвирнала на понито си и сега препускаше към дома. Знаеше, че Етауак щеше да я опази от най-лошия му гняв.

Добре направено, малка сестричке, поздрави я той наум с неохотно възхищение, като в същото време се чудеше каква ли опашата лъжа беше казала на червенокосата, че тя бе застанала като мечка, която брани единственото си малко.

Свеж бриз развя изящното бельо, което се сушеше на прозореца. В мислите на Т’махо неканен се промъкна образът на два бели стройни крака в бъркотия от бели волани. Това не беше първия път, когато Т’махо виждаше такъв род дрехи; а и те невинаги бяха прострени да съхнат. Но за пръв път виждаше толкова фини гащички, че можеха да се проврат през дупката на рибарска мрежа.

„Чудно, че Сакета не е откраднала това нещо заедно с другите рокли на стената“ — помисли си, леко развеселен, мъжът. Тази дяволица крадеше дрехите от просторите под носа на жените от селото, още от първия път, когато я беше видял, преди почти единадесет години.

Но когато прекоси мълчалив къщата на Илайа и остави червенокосата със зяпнала от изненада уста след себе си, вече не си мислеше за Сакета.

Глупаво безхарактерно същество, каза си Т’махо, като се метна на голия гръб на кобилата си и се отправи на юг. Та той можеше да счупи мускета й като съчка на коляното си, ако искаше. Можеше дори и нея да строши!

Мъжът я сравни с жените, които презираше най-много на света. Разглезени и претенциозни, те използваха сълзите си, за да получат това, което искаха. Точно така беше направила жената на баща му преди години. И също като нея прибираха полите си, когато минаваха покрай него; несъмнено очакваха всеки момент той да скочи и да им вземе скалпа.

В ума му изникна непокорната червена коса и малката решителна брадичка, която момичето беше вирнало срещу него, сякаш това можеше да я защити. Т’махо си призна неохотно, че тя нямаше да направи нито едно от тези неща. Вместо това се беше изправила в защита на сестра му — нещо, което малко жени щяха да направят. Три дни преди това се бе нахвърлила върху него с един кол от оградата, за да защити собствеността на баща си. А днес, сама и очевидно изплашена, го бе предизвикала с пушка, която бе толкова тежка за нея, че едва можеше да я държи в ръцете си.

Той поклати учудено глава. Интересно как не беше направила дупка в покрива. Или в него.

Т’махо познаваше много жени от острова. Той ги харесваше. И те го харесваха. Неведнъж някоя руса и синеока жена задържаше поглед върху него по един особен начин, като му казваше без думи, че ако я последва в блатата, тя ще забави стъпка.

Не им обръщаше внимание. Имаше достатъчно млади вдовици от неговата кръв на острова; макар и от много поколения насам кръвта на неговия народ да се беше разредила с тази на бледоликите, докато накрая малко си спомняха стария начин на живот. Бяха забравили стария език, носеха дрехите и обувките с твърди подметки на белите и се женеха, без да гледат много-много за потеклото.

Само той от цялото село държеше да живее живота си по стария начин или поне толкова практично. Беше построил колибата си на старото място, на юг от селото. Когато дойдеше време да си намери жена, тя щеше да е от майчиния му народ.

Беше искал същото и за Сакета. По време на последното си ловуване в големите блата беше срещнал един прекрасен младеж от народа корее. Момчето беше младо, може би година по-голямо от Сакета. След няколко години можеше да й стане чудесен съпруг, но след като тя вече не беше девица, това сега бе невъзможно.

Е, поне винаги имаше на разположение Джон Толхорс. Баба му била шотландка, но не му личеше. Имаше три деца, а жена му беше умряла при раждане преди две години. Може би Джон щеше да направи сделката. Беше сравнително трезвен, имаше добра лодка, ходеше изправено и не беше избухлив. Дори и още не му бяха изпадали всичките зъби.

— Ох, Сакета! — прошепна Т’махо с болка в сърцето. — Къде си, лоша некаун! Какво си направила този път?

Гневът, който го бе накарал да хукне по петите й, сега бе започнал да отстъпва на нарастващо объркване. Кобилата, наречена Мароке — заради червения си като кедър цвят, усети настроението му и се спусна в галоп.

Той щеше да я намери. Тъй като го познаваше добре, Сакета щеше да се крие, докато гневът му се заменеше с тревога, и след това щеше да се покаже. Т’махо бе принуден да признае, че това бе една от многото й детински игри, но я играеше хитро. С двама толкова добри учители като него и Минго тя беше научила всички начини, по които едно животно може да се изплъзне на ловеца.

 

 

Когато брат й си замина, Сакета си помисли дали да не заобиколи и да не изпълзи обратно през прозореца. Жената, която беше нарекла себе си Ани, бе любезна. Любезна, но страшно глупава. Беше повярвала на всяка дума на Сакета.

Също така индианката можеше да каже на глупавото същество, че никакъв мускет не бе в състояние да спре Т’махо, ако той искаше да влезе някъде. Но поне го беше задържала достатъчно дълго, за да даде на Сакета възможност да избяга. И ако брат й не беше пропъдил понито й обратно към къщи, тя сега щеше да бъде на половината път към Кейп Крийк!

Тя се смеси със стадото и затича бързо към другата страна на дюните, където морето щеше да заличи следите й. След това изчака малко, за да е сигурна, че Т’махо е стигнал до селото, и хукна по най-прекия път към блатата.

Щом влезе в хладното сенчесто място, където гъстите туфи ниски палми неочаквано отстъпваха на черни езерца, където гласовете на птиците отекваха зловещо в зеления сумрак под ниски дъбове, бодлива зеленика и желязно дърво, където сиви лишеи и гъста дива лоза се спускаха от всеки клон, Сакета можеше лесно да се изплъзне и на най-хитрия преследвач.

Често беше идвала тук с Т’махо и Минго по време на лов и много пъти бе играла из блатата като дете. По-късно, когато бе станала жена, беше идвала тук да играе друга игра — онази, на която Джак я беше научил.

— Къде си, Джак? — прошепна тя.

Наблизо една птица със сиви и жълти пера изкряска подигравателно.

Нали й беше обещал да се върне преди пълнолунието? Само че то отдавна беше дошло и преминало.

Сакета го наричаше в сърцето си Джак, макар че той предпочиташе да го нарича господин Снел. Особено когато правеше любов с нея.

Колко ли дълго време щеше да мине, преди платноходът му, „Черният опал“, да се върне? Веднъж дори правиха любов в каютата му, а водата се плискаше тихо в корпуса и го караше да се допира до кея. Беше страхотно вълнуващо — в самото сърце на селото; всички хора бяха навън, говореха и работеха и дори не подозираха какво ставаше само на няколко стъпки от тях.

Дали тогава не бяха направили бебето?

Все още имаше толкова много женски тайни, които Сакета не знаеше. Когато започна първият й месечен цикъл, Етауак бе промърморила нещо за луни и приливи, но Сакета не й обърна особено внимание. Всеки глупак знаеше за приливите. Човек трябваше само да се огледа, за да разбере, че когато луната царува на трона си високо в небето, се опитва да вземе прилива със себе си и го издърпва безпощадно от бреговете. Когато пък се измори и полегне на хоризонта да си почине, хитрият прилив се изплъзва обратно като палаво дете, за да си поиграе на пясъчния бряг. И какво общо имаше това с ежемесечните болки, подуване и кървене на жената? Още повече — какво общо имаше това с правенето на бебета?

А може би бяха направили тяхното бебе точно тук, до Дългото зелено езерце? Това беше мястото, където за пръв път Джак я бе накарал да свали всичките си дрехи и да застане пред него. След това я беше смушкал с камшика си, за да се обърне и той да може да се наслади на отскоро нарастващите й гърди и леко окосмените й интимни части.

По лицето на Сакета премина облак, когато си спомни каква болка й бе причинил тогава. Може би правенето на бебета болеше толкова.

А може би бяха направили бебето, когато Етауак беше отишла до Кейп Уудс да продаде две бурета с бира от жълъди и да купи солено говеждо месо? Сакета беше останала вкъщи и разглеждаше един стар брой на Звезди и новини от град Елизабет и Източна Северна Каролина, който Дулси й бе дала. Тъкмо се опитваше да нагласи косата си, за да изглежда като една от дамите на картинката, когато Джак влезе в къщата. Накара я да свали всичките си дрехи. Етауак можеше да се върне всеки момент, което правеше това двойно по-вълнуващо. След това Джак я принуди да застане на колене пред него и… И да прави онези неща. След това тя го попита дали това правеха съпругите, но той само се засмя и й каза да почака и да види.

Сакета все още чакаше, само че вече не можеше да чака, защото ако Етауак беше права — а този път Сакета предполагаше, че бе така, — то тогава те наистина бяха направили бебе.

Етауак я бе накарала да седне и бе назовала всеки мъж от селото. Искаше да знае кой от тях беше повдигнал полите и сложил семето си в корема на момичето. Сакета не беше толкова глупава, че да се издаде; знаеше, че старицата щеше да каже на Т’махо и той да придобие онова тихо изражение, от което човек можеше да си помисли, че нещо вътре го боли.

Сакета бе скалъпила набързо някаква история за това, че била обещала да помогне на Дулси в градината, а след това бе хукнала да види дали платноходът на Джак не е дошъл. Трябваше да му каже да побърза и да дойде да предложи нещо за нея. Не по-малко от един хубав бик и шест крави. Или може би осем. Тя си го заслужаваше. Освен това той имаше толкова много.

Само че единствените кораби, освен лодките на хората от селото, бяха два шлепа за дървен материал и очукан стар съд от Норфолк. И никаква следа от „Черният опал“!

Сакета пропълзя още по-надълбоко в сенките и усука замислено един кичур коса около пръста си. Искаше да си отиде у дома, но все още не смееше. Т’махо щеше да я потърси първо там, а доколкото можеше да се съди по лицето му, когато беше изхвърчал от къщата на Илайа, гневът му още не бе започнал да се уталожва. Може би Минго щеше да й помогне. Той никога не бе в състояние да й откаже каквото и да било.

Сакета пусна кичура, въздъхна, повдигна полата си и се почеса лениво по коляното. Горкият Минго! Той все още я обичаше; нищо, че го беше опозорила така. Тя не заслужаваше приятелството му, но имаше отчаяна нужда от него; поне докато Джак не дойдеше да предложи цена за нея и не я отведеше в голямата си хубава къща в Ню Берн.

Сакета потрепери. Започваше да се стъмва, бе станало доста по-хладно. В далечината по-скоро се почувства, отколкото се чу гръм. Сакета беше някак по-склонна да рискува да се изправи пред Т’махо, отколкото да остане цяла нощ в бурята. Ако откажеше да говори, какво можеше да направи той, освен да й крещи и да я нарича лоша и своенравна? Беше го правил толкова пъти. Всъщност това не болеше… макар че изобщо не й харесваше.

Само че този път той можеше да направи нещо повече. Сигурно бе достатъчно ядосан, за да я накара да се омъжи за най-стария и най-грозен мъж от селото, преди Джак да успее да дойде да я вземе. В такъв случай тя по-добре да се бе омъжила за Минго. Като че ли съществуваше жена, която би приела Минго, когато можеше да има изтънчен джентълмен като Джак!

Не че Минго беше стар, но беше толкова грозен, че като дете тя бягаше и се криеше всеки път, когато го видеше. Разбира се, оттогава бяха минали години. Сега тя не бягаше от него. Все пак той бе най-добрият приятел на брат й; вторият риболовец в цялото село след Т’махо; вторият следотърсач и вторият ловец в целия свят. А може би и най-добрият.

Сакета въздъхна. Горкият Минго! Той заслужава да си намери жена, която ще го обича заради добротата му, и тогава няма да има нужда да остарява сам. Но коя жена бе в състояние да види душата зад белезите му?

Момичето се сви на кълбо, обгърна раменете си с ръце и се залюля напред-назад. Искаше й се да си отиде у дома за вечеря. Искаше й се Джак да побърза. Беше вече доста тъмно и отвъд езерцето не се виждаше нищо, а тя не обичаше тъмнината.

Колко пъти, когато беше плакала в нощта, Т’махо й беше повтарял, че тъмнината не може да й стори нищо?

Но в тъмнината бродеха духове. Всеки знаеше това. Имаше и змии, дебели колкото човешка ръка. Те излизаха на лов през нощта, а когато ухапеха някого, го болеше и той се подуваше и умираше. Сакета не искаше да се подува и да умира. Не и сега, когато животът й едва започваше. Не искаше да умре, докато не станеше много-много стара. Може би дори на тридесет години.

Джак щеше да дойде да я вземе. Беше й го обещал. След това, което бяха правили последния път — Сакета се изчервяваше всеки път, когато се сетеше, — той нямаше да може дълго време да бъде далеч от нея. А щом не я намереше в селото, той щеше да знае къде да я търси. Двамата често се срещаха тук, до Дългото зелено езерце, където мъхът висеше на толкова гъсти кичури, че бе трудно да се види през него. Това бе едно от тайните им места.

 

 

Близо до селското пристанище един малък, бърз и черен платноход се плъзна безшумно към кея. След като уреди въпроса с оня дърт глупак О’Нийл, който все си пъхаше гагата, където не му беше работа, Джаксън Снел побърза да се отправи на север към остров Роаноук и позволи на хората да го видят с някои от най-уважаваните граждани. Даваше си вид, че току-що е пристигнал от Вирджиния.

Не че някой можеше да го обвини в нещо. Беше се подсигурил добре, преди да пристъпи към действие. Все пак един здравомислещ човек никога не оставяше работите си на случайността. Собствеността върху стадото не беше никакъв проблем; старият глупак никога не бе поставял под въпрос факта, че Снел се грижи за цялата документация и договори. Всъщност такива нямаше. А сега, в качеството си на единствения жив партньор, Джаксън щеше да стане собственик и на земята. Трябваше само да узакони претенциите си и да наеме някой, който да върши работата на О’Нийл.

Може би индианеца Минго. Бог беше свидетел — този несретник беше толкова грозен, че щеше да изплаши всеки, който дойдеше насам да задава въпроси.

Макар че едва ли някой щеше да го направи. Снел беше действал, без да бърза, и бе покрил старателно следите си. Сега трябваше само да изчака новината за нещастния случай с Илайа да се разнесе. Снел щеше да бъде порядъчно шокиран, както си му бе редът. Даже малко тъга нямаше да бъде неуместна. Все пак двамата бяха партньори в продължение на години.

А докато чакаше, можеше да прекара няколко приятни часа със Сакета.

Снел имаше подход към жените. Гордееше се с това, че на тридесет и девет изглежда с десет години по-млад. Дори сега бе още по-красив — поне проклетите пъпки се бяха махнали от лицето му, а и високата му длъжност и преуспяващият му вид караха жените да му налитат като мухи на мед.

Освен това знаеше как да се оправя с тях. Хващай ги млади, обучавай ги добре и се отнасяй с тях като с животни. Кучките обожаваха това. Те просто искаха да бъдат управлявани!

Той огледа внимателно отражението си в огледалото за бръснене, оправи светлата си изтъняваща коса така, че да изглежда по-гъста, оправи и полите на сукненото си палто и се приготви да слезе на брега. Гореше от нетърпение. През последните седмици бе твърде зает да урежда проблема с О’Нийл, за да има време за жени.

Освен това трябваше да си признае, че Сакета временно го бе отдалечила от сводниците с нездрав цвят на лицето в „Кокошките и петелът“. Някак доста изненадващо — тъй като отначало Снел се бе захванал с момичето от чиста скука — тя се беше оказала най-сочното парче, което бе вкусвал от доста време. А той винаги беше обичал дивото месо: еленско, лосово или тъмната плът на дива гъска.

Неговата малка островна кучка беше забавна и възприемаше бързо. Обожаваше прахта под краката му. Такова силно обожание след време можеше да стане досадно, но все пак тя му беше добре дошла, когато имаше работа на острова. Ако започнеше да иска твърде много, можеше просто да я вземе със себе си и да я продаде някъде, може би в „Кокошките и петелът“.

 

 

С падането на нощта безпокойството на Т’махо нарасна. Етауак не беше виждала Сакета от рано сутринта. За пръв път младежът беше сигурен, че старицата говори истината; беше твърде разтревожена, за да лъже.

С помощта на Минго той претърси всички места, където момичето би могло да се скрие. Първо блатата, макар че там имаше твърде много кътчета, където човек можеше да се скрие и никога да не бъде намерен. След това брега. Минго яздеше на север, докато Т’махо — на юг. Те оглеждаха внимателно бреговете на всяко кално поточе. Етауак разпита в селото и в разпръснатите наоколо колиби дали някой не беше виждал момичето през деня. Сакета имаше много приятели и от двете раси. Дулси Скарбъроу я беше видяла да препуска на понито си. Агора Хупър си спомни, че я бе зърнала да язди на север, към блатата. Това обаче не беше никаква утеха за Етауак, тъй като понито на Сакета отдавна се беше върнало у дома само.

 

 

Застанала под дългите клони на най-стария дъб на двора, Етауак размишляваше върху тайната, която не беше споделила с никого. Е, всъщност Т’махо може би се беше досетил, когато тя бе настояла, че е време той да намери съпруг за сестра си, тъй като с всеки изминал ден тя все повече заприличвала на горката Литъл Фийт.

Етауак знаеше от седмици. Беше й дала илача, но явно беше объркала нещо със заклинанията, защото нищо не се получи. Дали не бе забравила някоя важна съставка? Или пък беше объркала думите? Апоме ли трябваше да каже или апооке? Едното означаваше „бедро“, а другото — „тютюн“. Това сигурно имаше голямо значение. Може би отсега нататък щеше да бъде по-добре, ако правеше всичките си заклинания на езика на белите. Старият език вече се използваше толкова малко, че понякога го объркваха.

Но кокалчетата говореха на своя собствен безмълвен език. Етауак ги хвърляше отново и отново. Крак от гмурец, крило от бяла чайка, шия от блатна костенурка.

Не казваха нищо. Нито име, нито някакъв знак.

Джон Толхорс? Сакета никога нямаше да си вдигне полите за такъв грозник. Все пак той можеше да й бъде доста добър съпруг, защото беше работлив и сравнително трезвен. А ако бебето, което Сакета носеше, бе момче, след години това щеше да бъде от полза, тъй като всичките деца на Джон бяха момичета. Но тъй като не можеше да бъде той, нямаше защо да я търсят там сега.

Най-младият син на Аутлоу? Той неведнъж я бе гледал с особен блясък в погледа. Етауак се надяваше да не е той, тъй като Т’махо никога нямаше да позволи на сестра си да се омъжи за него. Т’махо мразеше всички бели, тъй като баща му го беше прокудил заради бяла жена.

Можеше да е Минго…

Не, Минго едва ли беше баща на детето й. Той я искаше още когато тя бе почти дете. Облечен в нови панталони и риза и обут в твърди неудобни обувки, той бе дошъл на кон през цялото село, за да я намери и й направи предложение по стария ред, като водеше след себе си върволица чудесни кобили и красив жребец.

Сакета го бе отблъснала пред цялото село; беше му се присмяла. Някои от селяните също се бяха засмели, макар и не всички. Още почти дете, Минго едва не бе загубил живота си, спасявайки този на една немощна старица, неволно запалила колибата си. Оттогава бяха и белезите му. Всички в селото — както индианци, така и бели — го уважаваха. Той щеше да бъде добър съпруг за всяка жена, но Етауак се съмняваше дали Т’махо можеше да го накара отново да направи предложение на Сакета.

Ако не беше Минго, тогава кой? Кой бе едновременно достатъчно силен, за да овладее своенравното момиче, и достатъчно нежен, за да не пречупи духа й? Кой в това малко селце беше толкова порочен, че да отнеме честта на млада девойка и да я остави на произвола на съдбата?

Същото се беше случило и с Литъл Фийт. Но Литъл Фийт беше слаба и глупава. Омъжена на тринадесет за един старец, на четиринадесет тя беше останала вдовица. От този момент до самата й смърт бяха достатъчни само няколко мили думи, за да бъде лесно спечелена от някой мъж. Сакета и Т’махо бяха доказателство за това.

Горката Литъл Фийт! Сърцето й беше добро, но умът — слаб. Етауак се утешаваше с мисълта, че Сакета не бе слаба, въпреки всичките си недостатъци. Непокорна, палава и често вбесяваща — да, но никога слаба.

Етауак замрънка, стиснала със зъби почернялата дръжка на лулата си, и се опита още веднъж да се съсредоточи. Винаги се беше гордяла със способността си да познава човешкия характер, но дори и от това да зависеше животът й, не можеше да каже кой мъж бе в състояние да опозори невинно младо момиче, пък било то и незаконородено. Селяните бяха груби, но честни.

Сигурно беше някой от работниците по шлеповете, които пътуваха навсякъде и изсичаха дъбовете, за да правят жалките си кораби и лишаваха острова от гората му. Те бяха зли хора. Трябваше да предупреди момичето да не ходи на пристанището.

Етауак се втренчи замислено над сребърната вода и набитата й фигура се залюля напред-назад. Затананика и след малко прозвуча тържественото „ампконе, ампконе!“.

Не, не, тази дума означаваше „тиган“, а не името на Великия дух. Загубила ума и дума от тревога, страдаща от болката в коленете си и схванатите си пръсти, Етауак се почеса разсеяно по носа, помисли за момент и направи още един опит:

— Детенце, бързо като чучулига се върни в моята колиба!

След това се надигна тромаво, заклати се към колибата си, като се чудеше дали това заклинание щеше да има по-голям ефект от предишното. Или от по-предишното.

 

 

Т’махо си помисли, че приятелят му може би не беше разбрал думите му. Минго остана дълго неподвижен, с очи, вперени навън през вратата на спретнатата му колиба със сламен покрив. Той стисна здраво юмруци до тялото си. Мощните му мускули заиграха и опънаха избелялата синя риза върху широките му рамене. Търсенето им продължаваше вече две денонощия. Отначало Т’махо беше казал на приятеля си, че Сакета била избягала заради някаква си детинска сръдня. Тъй като познаваше добре момичето, Минго не се бе усъмнил. Но сега, след като бе минало толкова много време, Т’махо се принуди да сподели тайната си със своя приятел.

— Сакета ли ти каза това? — попита дрезгаво Минго. Когато се обърна, слънцето очерта с жестока яснота браздите по широкото му лице. — Каза ли името на мъжа?

— Етауак почти ми го каза. Оттогава не съм виждал Сакета. Спомняш ли си деня, когато улових видрата? Етауак искаше само една част от нея. Това означава, че…

— Може да е било за кого ли не.

Т’махо поклати бавно глава:

— Знам го тоя илач. Знам за какво и от какво се прави. В него има черно лисичо грозде. Още от ей такава — той посочи с ръка височина от не повече от три стъпки — Сакета всеки път, когато яде лисичо грозде, се чеше с дни. Много я сърби от него.

— И я сърбеше, след като ти даде видрата на Етауак?

— Сърбеше я.

— И ти си мислиш, че това е, защото…

— Мисля, че е, защото цикълът й е спрял и Етауак й е дала цяра, защото знае, че сърбежът може да се чеше, но едно нежелано дете не може да се махне толкоз лесно.

— А откъде знаеш, че илачът не е успял?

— А ти някога да си чувал илачите на Етауак да са вършили работа?

— Знам поне един, който със сигурност не върши работа — усмихна се тъжно Минго.

Някога, много отдавна, старицата бе забъркала някаква отвратителна смес от гъша мас, барбунови воденички и орелови курешки и бе обещала да премахне белезите му преди идването на новата луна. Вместо това лицето му се беше подуло и от него се процеждаше гной в продължение на цяла седмица. Изгаряше от треска и така му се гадеше, че чак коремът го болеше. В такова положение го откри Т’махо. Той изстърга гадната смес от лицето му и го накара да пие вода, докато изхвърли всички отрови от тялото си.

— Имаше достатъчно време да свърши работа. Ако беше така, Етауак нямаше да ми каже да намеря съпруг на Сакета. А и защо иначе трябваше да избяга? Да не би да ме мисли за чудовище? Никога не съм посегнал да я ударя.

Той изруга на смесен английски и хатораск. Такава липса на самообладание не бе никак характерна за него.

— Проклета маттуи кмои! Къде ли може да се е скрила? Много добре знае, че никога нищо няма да й сторя, каквато и поразия да е свършила!

— Кротко, приятел, кротко! Сакета не е глупава. Знае, че гневът ти е като сухия вятър. Той не е нищо повече от силен вятър, дето духа страшно няколко минути, а после утихва.

Т’махо повдигна едната си вежда. Но сега бе твърде разтревожен за Сакета, за да отговори на обидата.

— Ще я намерим — рече Минго и сви огромните си рамене. — Къде може да отиде? Няма да заплува към сушата я! Пък и никоя лодка не липсва. Понито й пасе пред колибата на Етауак.

— Първо е отишла в къщата на Илайа — промърмори Т’махо и мислите му полетяха не за пръв път към червенокосата дъщеря на стареца. — Защо? Че тя даже не познава тая жена.

— Да не би да искаш да кажеш, че О’Нийл…

Т’махо се засмя дрезгаво:

— Боже господи, не! Малката дяволица има страхотно мнение за себе си заради бялата си кръв, но никога не би спряла поглед на антика като О’Нийл!

— Той е свестен човек — каза тихо Минго.

— За бял, да — съгласи се Т’махо.

— Ще я намерим. Аз ще ида пак да претърся Кейп Уудс.

Т’махо кимна. И двамата се сетиха за старата Етауак, която хвърляше кокалчетата, и за табличката с пясък, оставена на двора, за да могат пилетата да драскат по нея предсказания. След два дни старицата не беше по-близо до отговора от младежите.

— Аз пък ще яздя пак на север — каза Т’махо, като се опитваше да потисне страха, който бе започнал да гори в главата и корема му. — Веднъж вече е минала по тоя път. Може да се върне. След дъжда следите ще бъдат по-ясни.

 

 

Ани изстъргваше останките от поредното прегоряло ядене, когато погледът й случайно попадна на юг, към хладните зелени сенки на блатата. Разпръснато навсякъде, стадото на баща й пасеше доволно тревата на пустия бряг. Ани почти беше свикнала с миризмата на потните им кожи и прясна тор сега, когато вонята на развалена риба беше изчезнала.

Трябваше да си признае, че тук, в равнините, където човек можеше да види земята от единия до другия хоризонт, без планини и високи дървета да препречват погледа, небето беше огромно. Залезът днес беше наистина красив, със златни, розови и алени оттенъци, които се отразяваха ясно във водите под тях.

Внезапно погледът й бе привлечен от някакво движение. Някой се приближаваше. На фона на блестящото небе се очерта силуетът на самотен конник, който…

Конник, който държеше нещо — или някого — в ръцете си.

 

 

Прегорелият тиган издрънча на земята, Ани скочи от пъна. Някой беше ранен. Баща й?

— О, моля те, Господи, само не татко!