Бронуен Уилямс
Омагьосаният остров (11)

11.

— Ани? — Т’махо я обгърна с ръце и се вторачи над главата й в елегантния мирови съдия. „Ани и това лицемерно куче?!…“

— Виж какво… — продължаваше да дърдори Снел.

Младежът неволно стегна болезнено прегръдката си. Ани се раздвижи и се освободи от ръцете му. Пое дълбоко дъх и повтори:

— Т’махо, татко е мъртъв. — Фигурата й като че ли порасна пред очите му. — Господин Снел току-що ми съобщи. Смятам… вярвам, че… ако нямате нищо против, имам нужда да остана сама.

— Искаш да си отида?

Ани ги погледна с разплакани очи и кимна.

— Моля ви… Нуждая се от време да помисля.

Снел се опита да се намеси, но тя вдигна възпиращо ръка.

— Господин Снел, вашето предложение е чест за мене, но сега не бих могла… Не мога да мисля за нищо друго, освен… — Ани преглътна с мъка. Брадичката й потрепери и тя като че ли се скова отново. — Моля ви.

Т’махо излезе пръв, изправил гневно гръб. Скочи върху Мароке и изчезна, изпратен от тъжния поглед на Ани: тя едва се сдържаше да не го извика обратно и да се скрие в прегръдката му завинаги… Но нима това бе някакво разрешение?

„Татко… О, татенце…“ — ридаеше мълчаливо сърцето й.

— Не споменахте ли името Сакета?

Ани въздъхна и се обърна — видя как Снел разхлабва смачканата си яка. „Защо ли не се съблече само до най-нужното, както всеки мъж със здрав разум? — запита се тя разсеяно. — Като Т’махо например.“

— Да, тя беше с мене доскоро… Господин Снел, съзнавам каква чест ми оказвате, но трябва да ви помоля да…

— Момичето… разбрах, че е било болно. Треска или какво?

— Не. Тоест болна беше, но треската й… — Ани замълча, опитвайки се да задържи сълзите, които пак напираха отвътре. — Моля ви — прошепна тя. — Да отложим този разговор до утре, моля ви… Страхувам се, че… трябва да ви помоля да ме оставите сама.

За негова чест Джаксън Снел не настоя. „Всъщност — помисли Ани по-късно — той като че ли бързаше да тръгне…“ Разбира се, не забрави да обещае да се върне сутринта, за да довършат разговора.

 

 

Т’махо галопираше срещу вятъра, понесъл в ноздрите си аромата й, а в ръцете си — усета за тялото й…

„Ани и Джаксън Снел?!… Бъдещата му невеста?!…“ Нещо отвътре избухна и части от него като че ли литнаха във въздуха, за да се стоварят веднага пак обратно…

Откакто се бе сближил с нея, часовете сякаш замираха около тях като зрели, затоплени от слънцето гроздове на виеща се лоза в очакване да бъдат откъснати, за да влеят сладостта си във вените им… Но имаше и моменти, когато… Едва сега, когато го лишиха и от тях, осъзна какво огромно значение за него имаха дори и те…

Ани и Джаксън Снел. Трябваше да се досети. И двамата принадлежаха към една и съща обществена прослойка. Снел беше партньор на О’Нийл. Нима има нещо по-естествено от споразумение между двама партньори?

Бе бесен на себе си, задето бе посмял да мечтае за…

Не, не бе мечтал, просто я бе желал! Така естествено се бе отпуснала в ръцете му само преди няколко минути!… Ани и Джаксън Снел!

Т’махо яздеше така, като че ли дяволът бе по петите му. Преследваше го отвратителната представа за бледите ръце на Снел с къси дебели пръсти по тялото на Ани… виждаше ги, вплетени в живия огън на косата й… Почти бе изминал половината път до горската поляна, когато най-сетне разбра, че някой върви след него. Разпозна едрия жълтеникав жребец и изруга повече с горчивина, отколкото с яд. Нима този идиот смята, че трябва да вземе разрешение от него, за да ухажва дъщерята на О’Нийл?

Жената бе едно голямо нищо за него!

Може би Снел язди към Джакария: вероятно ще му е нужна волската каруца, за да прехвърли багажа на Ани на борда на „Черният опал“. Сега, след като О’Нийл е мъртъв, няма причини дъщеря му да остава на острова. „Какво би могло да я задържи тук?“ — питаше се той със свито сърце.

О’Нийл бе мъртъв. Тя го бе заявила. Снел не трябваше да я изоставя сама в скръбта й, макар и за кратко време. „Ако беше моя жена — моя и в скръб, и в радост, — никога не бих я оставил сама, потънала в сълзи!…“ — мислеше той.

Без да иска, пак видя пред себе си онези пълни със сълзи очи, нослето с порозовял връх. Отново чу болката в гласа й, когато проплака: „О, Т’махо, татко е мъртъв!…“

После се сети за другите две изречения, които бе промълвила. Въобразяваше ли си или действително Снел бе замрял при името на Сакета? Но защо? Сакета не означаваше нищо за него. Доколкото Т’махо знаеше, Снел никога не бе срещал сестра му. Идваше, свършваше работата си и изчезваше.

Сега, когато мислеше за това, Т’махо се досети, че „Черният опал“ стоеше в пристанището вече няколко дни. Дали Ани не му е казала за покушението над Сакета? Ако е така, в качеството си на мирови съдия той сигурно се чувства задължен да разследва случая: дори е възможно да предложи помощ за откриване на онзи негодник.

Мрачна усмивка опъна устните му — Снел държеше на законите на белия човек с техните заплетени увъртания, предназначени главно да осуетяват тържеството на справедливостта. Докато законът на племето хатораск в такива случаи беше бърз и ефикасен.

Най-вероятно бе изобщо да не го следва — просто оня да се връщаше в селото. „Има начин да установя дали е така“ — помисли Т’махо и същата мрачна усмивка проблесна в очите му. Той рязко зави към еленова пътека, която се врязваше в поляната на известно разстояние на запад.

На около двеста метра след него Снел също обърна жребеца си на запад.

Т’махо преднамерено възпря Мароке до бавен ход.

Снел постъпи по същия начин и запази разстоянието между тях.

Т’махо присви очи: Снел определено го следва, но отказва да се приближи, когато му дава шанс. Странно…

Не бе разменил повече от дузина думи със Снел. Не го харесваше по принцип: не харесваше нещата, зад които той заставаше, а не поради някаква лична причина. И все пак завещаният от дедите му усет сега ясно го предупреждаваше…

Върна се отново към току-що случилото се в дома на Илайа, огледа го от всяка страна, отдели подробностите.

„Сакета добре ли е? Възстанови ли говора си?“

При тези думи Снел бе замрял. Наистина ли лицето му пребледня или винаги е имало този нездрав жълтеникаво белезникав цвят? А онези леко червеникави белези, които изчезваха под яката му?

Т’махо неволно стегна колене и кобилата отскочи настрани. Той механично постави ръка на задницата й, повтаряйки, че това не може да е вярно. „Не, невъзможно е!…“ Презираше го, да, но личното му презрение не го правеше негодник, нали? Селяните познаваха Снел от години!…

И все пак нещо упорито го държеше нащрек. Нещо, по-голямо от представата за Ани в ръцете на друг мъж. В деня, когато Сакета избяга от Ани, той бе открил следи от голям кон наоколо. Познаваше добре следите на работния кон на Минго и на жребеца, който яздеше, когато искаше да се изфука. Познаваше следите на Джейкъб и на кобилата на Сакета.

Следите на взетия под наем жребец на Снел?

Ако сега го следва с надеждата, че ще го отведе до Сакета, то вероятните причини за поведението му са само две: или желае да я разпита, или иска да я принуди да замълчи завинаги…

„Ако иска да я разпита — разсъждаваше младежът, — защо просто не ме настигне? Ако обаче е другото…“

Независимо от знойната горещина, хладни тръпки пробягаха по тялото му. Докосна стоманеното острие на ножа, с който никога не се разделяше, отпусна юздите на кобилата и тя веднага премина в лек галоп. Наложи си да не поглежда назад.

Ще направи нужното горският храсталак и блатата да забавят ловеца. Ако негодникът повярва, че той е ловецът, а не преследваната плячка, бързо и с горчиво съжаление ще разбере, че не е равен на Татамахо от племето хатораск!

„Един почтен ловец не убива без причина. Къде е доказателството ти?“

Думите се появиха изведнъж в главата му, неочаквани, но с непоклатима логика, ясни и точни. Намръщи се. Нямаше нужда от доказателство! Манито, Великият невидим, бе посял семето на истината във всички хора. На мъдрия е нужно само да се вслушва във вътрешния си глас!

А после Т’махо чу и друг глас: гласа на учителя си, отекващ в училищната стая на третия етаж на Хамилтъновата къща на Ривър Стрийт:

„Всеки човек е невинен, преди да се докаже обратното. Ъгловият камък на нашата законова система, млади Бенджамин. Подозрение без доказателство не е достатъчна база за осъждане на когото и да било.“

Червеникавокафявата кобила грациозно подбираше пътя си по тясната еленова пътека под жарките лъчи на слънцето, докато Т’махо се опитваше да отхвърли нежелания товар знание на законите на белия човек. Спечели не толкова усетът за справедливост, колкото нуждата от предпазливост.

Ще почака. Ще отведе този дявол с черно сърце дълбоко в гората и ще го остави там няколко часа да се пържи в собственото си масло. Наближаващата буря ще го задържи против волята му тук дори и след като установи, че пътят му е свободен.

После ще отиде при Сакета и ще разбере истината. Този път инатът й няма да помогне! Сега той има на разположение име, с което ще я атакува. Нужно е само да следи за израза в очите й, когато спомене името на Снел, и ще разбере истината. Годините го бяха научили да преценява количеството истина в думите й чрез степента на вина в очите й…

За малко повече от четвърт час той успя да отведе глупака дълбоко в онази оплетена и гъста част от гората, за да излезе от която щяха да му бъдат нужни дни напред! Остави го да се мотае безизходно около блата и трънаци и пресече бързо еленовата пътека, премина през три колонии мускусни водни плъхове, покрай езерото Бърнт Стъмп и блатото Палмето, прескочи Сесилс Крийк и се озова пак на главната пътека през поляната.

Но вместо да поеме на юг към селището, както възнамеряваше първоначално, той рязко обърна кобилата и се отправи на север.

Илайа беше мъртъв. Обзет от внезапен гняв при вида на Ани в ръцете на Снел, Т’махо не бе имал време да обмисли спокойно положението. Сега тя бе сама и безпомощна пред надвисващата буря. Безпомощна и зависима от милостта на всеки негодник, който щеше случайно да попадне на нея! Не можеше да я остави сама. Ще я отведе в селото — при Скарбъроуви или Грей, или дори при Етауак. Едва тогава ще отиде с чиста съвест първо при Сакета, а после — ако подозренията му се окажат истински — при Снел…

 

 

Ани разпозна самотния ездач отдалеко и побърза да се отдалечи от прозореца със сърце, запърхало в гърдите й като канарче в клетка. Издуха нос и избърса последните сълзи. Бе възстановила голяма част от хладнокръвието си до момента, когато Джейкъб и Мароке се поздравиха с приятелско изцвилване.

Баща й бе мъртъв. Едва сега посмя да признае пред себе си, че дни наред я бе измъчвало неясно предчувствие за нещо лошо. „О, татко, татенце! Как можа да се удавиш точно когато всичко се нареждаше така добре?!…“

Истината беше, че тя почти не го познаваше. Колкото по-голяма ставаше, колкото повече овладяваше изкуството да чете и да пише, толкова по-незадоволителни ставаха редките му писма: кратки бележчици, надраскани като от дете:

„Как си? Аз съм добре. Времето е хубаво. Преди два дни се родиха две телета.

Баща ти. Илайъс Джос. О’Нийл“

Едва ли някой би могъл да ги нарече забавни. И все пак тя никога не бе преставала да го обича — него, мъжа, който заемаше такова огромно място в неясните й детски спомени. Замря на прага, впила поглед в приближаващия се конник, очертан ясно на фона на спокойната сребърна повърхност на пролива. В този момент младото момиче не мислеше за баща си.

„Дали Т’махо още ми се сърди?“ Не се сдърпваха за пръв път, но сега нещата бяха различни. Призна засрамено, че когато младежът си отиде — макар и по нейно настояване, — тя се бе почувствала по-съкрушена, отколкото при съобщението за смъртта на баща й… Което беше пълна глупост, истинска тъпотия! Те бяха само приятели: нищо повече! Той просто бе брат на приятелката й и се бе сближил с нея заради Сакета. Нямаше друга причина. Е, целунал я беше един-два пъти. Голяма работа! Просто така се беше случило и освен това…

„Е, просто освен това и край!“ — промърмори тя, без да се смущава от липсата на логика в разсъжденията си. Подсмръкна за последен път и забеляза как Мароке насочи уши към Джейкъб, а Т’махо се плъзна на земята и закрачи към къщата, вторачил хладни сиви очи в лицето й.

— Забравихте ли нещо, господине? — запита тя, когато той се приближи достатъчно близо. Закле се да бъде много учтива, но хладна, дори и това да я убие! Нито за миг нямаше да допусне Т’махо да усети как копнее да се хвърли в ръцете му и да излее на широките му гърди всичко, насъбрало се в душата й.

Беше го запитала за Сакета: как е, къде е и едва сега осъзна, че той не бе отговорил на нито един от въпросите й.

Но Джаксън Снел беше тук, тя току-що бе разбрала за смъртта на баща си и всичко изглеждаше така объркано. Снел бе тръгнал веднага след Т’махо и оттогава Ани само бе плакала, вгледана в единственото нещо, останало от баща й: къщата, която бе построил.

Сега събираше сили да не се размекне пред Т’махо. Той стъпи на прага и тя побърза да се оттегли назад с желанието да не бъде толкова чувствителна към познатия мускусен мирис на тялото му, примесен с дима на огньове и горчиво-сладкия билков аромат на открити пространства.

— Казах вече, че искам да бъда сама — заяви твърдо тя. Погледна го крадешком и забеляза, че сребристите му очи потъмняха: пак го беше разсърдила!

— Нямам доверие на Снел. Пази се от него.

Ани остана с отворена уста. Не е ли прекрасно?! Не че бе очаквала нещо от него, но в този момент няколко думи на съчувствие или най-малкото добри новини от Сакета щяха да бъдат много по на място! Вдигна брадичка и заяви тържествено (което прозвуча доста смешно предвид обстоятелствата):

— Господин Снел беше бизнес партньор на баща ми. Нещо повече: той е джентълмен и освен това е мирови съдия!

— Не може да оставаш тук сама.

— Разбира се, че мога да остана и ще остана! — заяви тя.

Ако бе имала нужда от някакво предизвикателство, което да изправи гръбнака й, едва ли би могла да открие нещо по-добро от подобен ултиматум.

— Ще има буря.

— Твоята буря не представлява интерес за мен.

Ъгълът на устните му потръпна и Ани се принуди да признае силата му над нея. Още от първата им среща той я бе ужасявал, унижавал и вбесявал. И караше коленете й да изтръпват… Освен това се бе грижил еднакво за нея и за сестра си. Благодарение на него още не бе умряла от глад: той не само бе доставял храната й, но дори я бе приготвял!

Неохотно призна, че му дължи извинение. Но и той бе длъжен да й се извини! Засега обаче беше повече от ясно, че нито едно от двете дължими извинения нямаше да придобие нужния израз.

— Е, да… — припомни си Ани. — „Самоконтролът е коренът на мъдростта.“

Т’махо се втренчи в нея така, като че ли тя внезапно бе загубила разсъдъка си.

— Какво на мъдростта?

— Споменах нещо, написано някога от човек на име Поуп. Не го цитирах точно. Но за нас двамата ще е по-добре да вземем под внимание думите му.

— „Второ есе върху морала“ от Поуп. Знам. Трябваше само да запаметя фразата. — Сети се, че бе изтървал излишна информация и се смръщи. — По дяволите, Ани! Идва буря и ти не трябва да оставаш тук сама.

Той е чел Поуп? Не е възможно. Индианците не четат философия… или четат?

— Казах вече, че съм напълно способна да се погрижа сама за себе си. И снощи имаше буря, както си спомняш. Преживях я, без дори да получа и драскотина!

Мили боже, докъде само стигна — да му напомня за снощната буря!

Т’махо вдигна поглед към небето. Наистина ли малката глупачка смяташе, че е в състояние да се справи с този тип бури, които отнасяха всичко незаковано заедно с част от закованото?

— Този път ще има високи приливи и вятър, каквито досега не си виждала. Вземи всичко, което искаш да запазиш. Ще натоварим багажа на Джейкъб, а ние двамата ще яздим Мароке.

— Нямам намерение да…

— Няма да споря с теб, жено.

— А аз няма да напусна дома на баща си! — Дяволите да ги вземат тия сълзи: ако я предадат сега, никога няма да си прости! Твърде много неща се случиха прекалено бързо, тази е причината! Бе нетърпимо напрегната… — Т’махо, татко е мъртъв, не разбираш ли? Тук е всичко, останало от него — домът му, добитъкът му… Ако наистина предстои силна буря, как е възможно да тръгна с леко сърце и да оставя всичко на произвола на вятъра и на океана?

Т’махо отвори уста, за да я предупреди за другия вид опасност, за който тя явно не се досещаше, но не успя да каже нито дума. Усещаше със сърцето си, че Снел е негодник, но нямаше доказателства и не можеше да падне достатъчно ниско, за да черни репутацията му без видима причина. Негодникът нямаше как да избяга от острова, дори и да успее да се измъкне от заложената му клопка.

— Ани, тази къща ще стои или ще изчезне от лицето на земята независимо от това дали си тук или не. Нищо не си в състояние да направиш.

— А кравите?… А Куийни?

Т’махо се опита да си припомни упражненията в търпение, които трябваше да изпълнява, когато се вбесяваше от принудата да стои затворен между четирите стени на учебната стая, вместо да тича из горите. „Пет, десет, петнайсет, двайсет…“

— Ако успея да хвана този проклет петел, ще го вземеш, но стадото трябва да се погрижи само за себе си. Няколко глави добитък ще се удавят, то се знае, но по-голямата част от тях ще се съхранят. Няма нищо, което…

— Какъв петел?

— Онзи, когото наричаш Куийни! А сега ще опаковаш ли най-сетне нещата си, за да успея да те прибера на безопасно място, преди потоците и реките да повишат нивото си?

Никой не го побъркваше така, както тази жена! При това не бе в състояние да прекара повече от няколко минути в нейно присъствие, без да се върне автоматично към ранните си години, което бе повече от вбесяващо!

Улавяше се, че започва да мисли като бял човек. И дори да говори като такъв!

Ани се разтрепери от възмущение, когато Т’махо се надвеси заплашително над нея, и на свой ред пламна в справедлив гняв:

— Би могъл да имаш любезността да ме осведомиш, че Куийни е петел, преди да изгубя толкова време, опитвайки се да намеря гнездото й… му.

Т’махо завъртя очи към опушения таван и разпери безпомощно ръце.

— Ани, ако изобщо искаш да вземеш нещо, върви и го опаковай във вързоп, удобен за носене от Джейкъб. Ще вдигна куфара ти върху леглото: така има шанс водата да не стигне до него, когато приливът залее къщата. Ако остане нещо непреобърнато, когато водите се изтеглят обратно в океана…

— Но аз вече заявих, че…

— И аз заявих, жено! — изрева Т’махо. Грабна я за раменете, обърна я към спалнята и я бутна напред по начин, който едва ли би могъл да бъде наречен нежен. Ани се спъна, но успя да запази равновесие, преди да се строполи на пода. Обърна се и го изгледа с изпепеляващ поглед.

В този момент и двамата чуха звуци на отчаяние и ужас, които идваха през отворения прозорец. Мучеше теле, изпаднало явно в беда.

— Стой тук и се приготви за тръгване! — нареди той. — Отивам да видя какво става.

Но Ани нямаше намерение да остави едно от безценните телета на баща си на милостта на мъж, който само преди няколко минути й бе заявил хладнокръвно, че някои от тях ще загинат по време на бурята, която още не се бе развихрила: в момента само валеше — всъщност нищо повече от тежка мъгла.

Ако се съдеше от писъците му, бедното създание бе в сериозна опасност.

— Почакай ме! — извика тя, вдигна полата си с две ръце и скочи от пъна, който служеше за праг. Отметна косата си назад и се втурна към водата, като присвиваше очи: ситният дъжд я заслепяваше. На известно разстояние от брега забеляза малко теле на черни и бели петна. То се дърпаше безпомощно: на пръв поглед изглеждаше, като че ли кракът му е хванат в капан.

Т’махо прегази бързо през водата, която достигаше до бедрата му.

— Какво става? — извика Ани отзад. — Да не би нещо да го е ухапало?

— Става кал, това става! — подхвърли той през рамо. Приближи се предпазливо към обезумялото животинче. — По дяволите, Ани, връщай се в къщата! Тук не можеш да направиш нищо!

Ани нагази във водата до глезените, което унищожи най-добрия й чифт обувки, после се спря, обзета от несигурност. Защо Т’махо крещеше така срещу нея? Не бе нейна вината, че бедното животно е затънало в калта и не можеше да се освободи само. Още по-малко бе нейна грешка надвисналата буря. В края на краищата не бе го молила да се връща и да я спасява!

Картината пред очите й обаче я вцепени — телето зарита, цопна във водата и зарева жалостиво.

Т’махо се подхлъзна, изруга и падна назад.

Някъде зад гърба й към брега се втурна голяма крава на черни и бели петна, мучейки настоятелно. Ани едва успя да се отмести навреме. Телето изскочи, обезумяло от ужас, на брега. Тя се опита да го хване, но то завъртя очи и префуча край нея.

— О, чудесно! Сега ти се тревожи за него! — извика тя след разсеяната майка. Канеше се да се обърне към къщата, когато погледът й попадна на Т’махо, сгърчен в странна поза, с лице, почти докосващо водата. Извика го, но той само поклати глава и простена.

— Какво се случи? Да не би и ти да затъна в калта?

Той й обърна гръб, все още с наведена глава и ръце под повърхността на водата.

Обзе я тревога. Нещо не бе в ред.

— Т’махо! Отговори ми! Нарани ли се?

Реши, че думите, които й подхвърли обратно, са вероятно ругатня на друг език. Поне така ги произнесе.

— Кажи какво ти е! Да не си се порязал на мидена черупка?

Не последва отговор. Свил рамене, той като че ли се люлееше ритмично, потънал до подмишниците във водата. Дъждът се засилваше. Вече вир-вода, Ани пое нещата в ръце. Вдигна поли до бедрата и нагази в калта. Мили боже, ако нещо се бе случило с Т’махо, какво щеше да прави? Не можеше да понесе мисълта, че се бе наранил сериозно!

Приближи се до мястото, където той бе коленичил в плитчината, и го чу да мърмори.

Не, стенеше. Или ругаеше?

Той бе коленичил и стискаше ръце пред себе си под водата. Вероятно телето го бе настъпило по пръстите.

— Т’махо? Моля те, кажи ми какво има.

Погледна я свирепо. Очите му бяха зачервени от солената вода, а устните му — опънати в тънка сурова линия. На една от бузите му имаше петно от черна кал.

— Остави… ме… на мира!

Поразена от тона му, Ани се върна на брега и едва не падна.

— Но ти си наранен — заяви тя, възстановила куража си заедно с равновесието. — Виждам, че те боли! За бога, не се прави на смел войник. Кажи ми къде си наранен, ще се приберем вкъщи и аз ще те превържа.

Той избухна в смях. Ани отбеляза мимолетно, че не го бе чувала да се смее така досега. Нито й се искаше да го чуе отново. Неприятен смях, в който определено нямаше весела нотка.

Всъщност къде беше смешното?

Той се изправи. Залюля се леко, все още сгърчен надолу, и тя пак прегази водата до него, като се натъкми така под ръката му, че да се облегне на нея, ако поиска.

— Хайде сега. Колкото и от пръстите ти да са настъпени, с нищо не им помагаш, като висиш тук в този дъжд и рискуваш да се разболееш сериозно.

Като гримасничеше пред абсурдността на положението, Т’махо разреши да бъде изведен на брега, наполовина подкрепян, наполовина теглен. Ужасната болка в слабините му бе понамаляла. За щастие ударът бе попаднал встрани. Имаше късмет, защото иначе острото копитце можеше да увреди непоправимо онази изключително чувствителна част на тялото му…

— Хайде сега, дай да видя какво е станало — запридумва го Ани, когато стигнаха до брега. Огледа го загрижено с ръце на кръста. — Коя ръка беше?

Той поклати глава.

— Тогава е пострадал кракът ти, така ли? Един от… ъъ… крайниците ти?

Все още в борба с болката, раздвоен между гняв и смях, той отговори:

— Не е крайникът ми, жено, а коренът ми!

Ани се приближи с плътно прилепнала към тялото й мокра рокля и се наведе, сякаш очакваше да види отвесни корени да излизат от коленете му през мократа кожа на бричовете му.

— Твоят какво?

Вятърът внезапно се засили и плисна шепи дъжд в лицето му. Някъде наблизо телето зарева пак и чашата на търпението му преля: прекалено много му се струпа за един ден! Сграбчи я за раменете, изправи я и зарева в лицето й:

— Коренът ми, жено! Тази част от мен, която ме прави мъж! Боли ме адски и ако зададеш още един глупав въпрос, ще превържа със скалпа ти раната си!

Ани нямаше житейски опит, но не беше глупава. Неестествено бялото й лице пламна в огън и придоби цвета на разжарени въглени. Откъсна се от ръцете му, вдигна поли и замарширува с несигурна походка и високо вдигната глава през мокрия пясък. Измъкна се с помощта на пъна праг и влезе в къщата със сърце, разтуптяно като барабан на парад.

Разбрала беше какво точно се е случило на Т’махо и… Е, добре, поне беше разбрала.

Как можа да забрави онези първи дни, когато вярваше, че той е способен на всякакви зли щуротии? Вероятно инстинктът й бе прав и не трябваше да обръща внимание на предупрежденията му! Какво знае тя за мъжете? Особено за такива като Т’махо?

Надникна през процепите на вратата и го видя да идва към нея с тая странна залитаща походка и неочаквано загуби самообладание. От момента, когато стъпи на този прокълнат от дявола остров, всичко вървеше накриво! В този миг искаше само да бъде оставена на мира, за да се ориентира в хаоса вътре и вън от нея.

А ако вятърът бе решил да я издуха, а приливът настояваше да я отвлече в морето — е, нека се опитат!

Докато Т’махо се приближаваше към къщата, Ани — макар и разтреперана — взе твърдо решение. Това бе къщата на баща й. Сега бе нейна и тя ще остане тук, докато сама не реши да я напусне!

Т’махо стъпи на пъна и момичето посегна към единственото средство за защита подръка: старата пушка на баща й. Изобщо не й минаваше през ума да използва това чудо дори и да знае точно как, но поне то щеше да добави тежест към думите й.

— Посмей само да пристъпиш напред! — предупреди го тя през пропуканата врата. Видя го да се вторачва към нея, все още притиснал ръка към слабините си през мокрите, прилепнали кожени бричове. „Мили боже, няма да го направи, нали?“

Т’махо не се притесняваше много-много от чувството, че бе сгрешил, но гордостта не му разрешаваше да се измъкне от задължението си. Дължеше й извинение. Жената бе искала само да помогне. Нима бе нейна грешка, че знае за мъжете толкова, колкото за кокошките или говедата?

Ще се извини, въпреки че бе против характера му, а после ще се погрижи да я отведе до селото, за да я махне най-сетне от главата си и се погрижи за другите, по-важни проблеми.

— Хубаво, жено, ти…

— Махай се!

— Изслушай ме, защото търпението ми е на привършване!

— Не искам да чувам нищо повече! Остави ме на мира!

— По дяволите, жено!

Точно когато той се спусна в къщата, светът експлодира над главата му. Блъсна го порив на горещ вятър, заслепи го внезапен блясък, нещо го удари в главата и той падна възнак, свличайки се от пъна праг.