Бронуен Уилямс
Омагьосаният остров (14)

14.

Ани отвори очи и веднага я блъсна острата миризма на гнилоч и кал. Небето обаче я посрещна с неочаквана свежест и чистота. Смутено осъзна, че е сама в леглото. Лежа дълго: не й се ставаше, още нямаше сили да се изправи лице в лице с новия ден. Възможно ли е да е сънувала всичко? Бурята? Молбите й към мъж да спи с нея? Змията?

Спомни си, че бе сънувала змии: останки от съня все още се впиваха в съзнанието й.

Но дали бе сънувала и устата на Т’махо върху своята и плъзгането на ръцете му по тялото й?

Погледна почти изплашена към отвора на нощницата си. Липсваха отпечатъци от пръсти: под тънката ленена тъкан гърдите й изглеждаха същите. Е, не чак толкова големи като тези на госпожа Би, но не и почти незабележими като на Куки.

Не, не беше сънувала всичко. Откъде щеше да знае как да сънува такива неща? В никакъв случай не действията — а още по-малко — чувствата!

Седна сковано, притегли колене към тялото си, заби пръстите на краката си в неравния дюшек. Ивицата небе, която прозираше през пролуките на капаците, изглеждаше като сътворена от художник с богата фантазия. Небето бе божествено красиво: тюркоазният цвят се преливаше в мекия розов нюанс на цветолистче. По него плуваха бели облачета като пяна от разбити белтъци върху синкав пудинг.

Все още изпълнена със съмнения, Ани примига, за да провери дали няма да се озове в тясното си легло на третия етаж. Напрегна слух, очаквайки да улови хленча на бебетата за първото утринно захранване или разправиите между по-големите момичета за реда на измиване.

Но не чу нито едното, нито другото. Тишината се нарушаваше само от вечния рев на морето и пронизителните крясъци на чайките.

Въздъхна, отпусна се на възглавницата, набръчка нос. Какво ставаше? Миризмата бе по-отвратителна дори от вонята на онази развалена риба, забравена кой знае откога в глиненото гърне. Нямаше начин да сънува такава воня!

Спусна крака от леглото, усети рядката лепкава кал, която веднага премина между пръстите й, и неволно извика:

— Подовете ми! — Разстроена от пълния хаос, който я заобикаляше, Ани се стъписа вътрешно пред напрежението на изтеклите двайсет и четири часа, което се спусна върху нея с нова сила.

Простена на глас с пламнали бузи. О, божичко, нищо чудно, че Т’махо бе изчезнал, преди да се събуди! Трябва да го е смутила до смърт!

„Е, не съм го чувала да казва «Довиждане» когато и да било“ — помисли тя отчасти развеселена, отчасти втрещена. Ако Ани се гордееше с независимостта си — което беше точно така! — то Т’махо би могъл да й дава уроци!

Така. Пак беше изчезнал. А тя все още бе тук. Потисната неразбираемо, опита се да си припомни някой вдъхновяващ пасаж, подходящ за момента: „Когато дългът тихичко шепти: «Ти трябва…», «Аз мога» — гордо младостта се отзовава…“

Ани пое дълбоко дъх, изправи се, вдигна нощница над тинята по пода и тръгна да провери какви са повредите.

Стените бяха влажни около десетина и повече сантиметра над пода. И куфарът й бе пострадал. Надяваше се, че водата не е проникнала в него. Летните й рокли бяха спретнато сгънати върху него, където ги беше оставил Т’махо: поне те бяха запазени.

Обувките й бяха напълно унищожени, но тъй като нямаше други, тя ги обу върху сухи чорапи. Прецапа през тинята до прозорците, разтвори капаците и помещението се изпълни със свеж въздух и ярка слънчева светлина. Ани надникна предпазливо навън.

Денят беше прекрасен — разбира се, ако човек не смъкваше поглед от линията на хоризонта. Всичко пред нея бе в руини, само къщата се бе позапазила. Решена да не се отчайва, Ани се вкопчи в единствената спасителна мисъл: „Все пак още имам къщата и аз съм здрава и права…“

Погледна тинята по пода и стените. Благодарна беше, че Т’махо бе напълнил всички съдове с прясна вода. Преди да се залови за каквото и да било, трябваше да намери начин да изхвърли тинята от стаята.

Направи го с помощта на метла с дълга дръжка и ведро. Преди да приключи работата до половина, наложи се да отиде до варела за дъждовна вода. Трябваше да прегази локви и да се катери по високи хълмчета водорасли, изхвърлени на брега от океана.

Клозетът бе изчезнал. Е, нямаше да го оплаква — той и без това едва се крепеше.

Пръстите й жвакаха неприятно в мокрите й обувки. Провря се между безразборно нахвърляни останки от дървен материал, довлечени до основите на къщата, части от въжета, разкъсана шапка, труп на чайка. Сети се за змиите, които вероятно се криеха под тези купища останки, и потрепери. Стисна устни и продължи да жвака в калта към варела, завързан здраво към основите на къщата, за да не го отнесе бурята: Т’махо бе помислил и за него.

Слава богу! Варелът преливаше от дъждовна вода. Тя импулсивно потопи пръст и го облиза. Солено! Мили боже! А тя бе използвала цялото количество прясна вода, за да измие калта от пода! Какво ще пие сега?

Твърде късно бе да се тръшка по нещо непоправимо: нима бе възможно да се събере разляно мляко? Мляко… м-м-м!… С какво удоволствие би изпила чаша студено прясно мляко.

Коремът я присви: ето резултата от куп глупави поговорки! Е, нима имаше за какво друго да се хване, каква друга утеха да намери?

Ще успее да измие помещението със солена вода и да се залови с почистване на всеки предмет. Възможно е да завали пак… „Надеждата вечно се ражда в човешката гръд“ — помисли тя механично, после изсумтя презрително и напълни ведрото.

Докато слънцето преполови небесната полусфера, тя бе успяла да изтърка до блясък подовете, стените и краката на мебелите.

Умираше от глад и жажда. Замисли се за разказа на господин Колридж за стария мореплавател (той не влизаше в учебната програма на госпожа Би, но Ани го бе открила в библиотеката и го бе прочела с удоволствие).

„Вода, вода навсякъде — прошепна тя, вгледана отчаяно в празния чайник. — О, плюнка на проклета вещица!…“

 

 

Следобедът проваляше, когато Минго се провря между дебрите на довлечените от бурята отпадъци, възседнал необикновено красив кон, който направи впечатление дори на Ани. Отначало й се стори, че към къщата идва Т’махо, но бързо успя да прикрие разочарованието си. Минго донесе храна, буренце прясна вода, новини от селото и съчувствие за смъртта на баща й.

— Хората харесваха баща ти, госпожице Ани. Той много ще им липсва… Вратите на домовете им са отворени за теб.

Ани се опита безуспешно да преглътне буцата, която се насъбра в гърлото й. В един момент, когато много от тези хора вероятно бяха загубили цялата си собственост, те протягаха приятелска ръка към нея…

— Много мило, трогната съм… Моля те, предай им, че ценя високо предложението им, но аз се справям и сама тук — отговори тя на човека, който бе познавал баща й много по-дълго и по-добре от нея самата. Може би е редно и тя да изрази съчувствие. — Много ли са загубите в селото?

— Не повече от обикновено при такава буря. Отнесен е покривът на Джакария и семейството се премести при госпожица Рейчъл: ще живеят там, докато го ремонтират. Загинаха и кокошките на госпожица Ахса: скрили се в клоните на кедър, но бурята ги отнесла заедно с дървото… — Той огледа брега, като че ли търсеше нещо — или някого. Ани го изчака учтиво да продължи. — Не си ли забелязала непознати наоколо? — запита той.

Ани поклати глава.

— Не. Нито един… Винаги ли вони така ужасно след буря?

— Понякога дори повече. Почакай само три дни.

— Дотогава миризмата ще изчезне, нали?

— Тогава ще стане дори по-лошо — обясни той и й се стори, че лека усмивчица смекчи суровото му лице.

— Съжалявам за покрива и загиналите кокошки. Надявам се, че бързо ще бъдат възстановени — поде тя учтиво: искаше й се да го позадържи още малко — не бе готова да остане пак сама. Вярно, Минго бе почти чужд за нея, но той бе близък с Т’махо и познаваше добре баща й. — За щетите в селото… Има ли начин да помогна с нещо?

Този път той открито се усмихна и тя внезапно осъзна, че някога сигурно е бил много красив мъж.

— За покривите и кокошките не е толкова страшно. Две лодки са били пробити и са потънали, когато приливът е увлякъл нагоре по потока колове за мрежи. — Той сви примирено рамене, все още отправил поглед към водната повърхност. — Ще ги извадят и закърпят, не е болка за умирачка… Отнесена е и почти цялата реколта жълъди и Етауак вече тръгна из гората, за да събере каквото е останало — нали от тях прави бира. — Захили се широко и белязаната страна на лицето му се изкриви отблъскващо, но Ани го възприемаше вече като приятел и не се плашеше от него, както в началото.

Той тръгна с коня към навеса и тя го последва, като внимаваше къде стъпва.

— Виждам, че и навесът ти е пострадал — забеляза мъжът. Той бе опасно наклонен, но — колкото и да бе чудно — все още се държеше. Завърза юздите на случайно останал самотен кол от заграденото място до навеса и се залови да храни и пои Джейкъб. Ани се оглеждаше с надежда за следи от Куийни.

Опитваше се да запита Минго за Т’махо, когато половин дузина крави се спуснаха към навеса, усетили аромата на сеното. Минго им хвърли няколко вили влажно сено върху земята.

— Влажно е и ще мухляса, ако се държи така. По-добре ще е да го изядат.

— Сигурна съм, че е така, щом като го казвате… Господин Минго, може би знаете…

— Ще ти помогна кравите да имат достатъчно храна за зимата.

— Благодаря. Сега, когато татко не е вече тук, те са моя грижа, но нямам представа как да им набавя храна.

— Не е нужно. Те имат достатъчно добра паша по поляната.

— Паша?

— Филизи и други такива.

— А, да… филизи — повтори тя, въпреки че не разбра за какво говори. — Да… ъъъ… може би. Но господин Минго, бихте ли ме посъветвали как да намеря някой купувач? Смятах, че господин Снел ще пожелае да откупи бащината ми половина от общия им бизнес.

Минго вдигна рязко глава и се обърна бързо към нея.

— Връщал ли се е той тук?

— Беше тук… чакайте да се сетя кога точно… може би вчера или преди два дни, не знам… Дойде да ми съобщи за татко, но после си тръгна внезапно. Вероятно е отишъл да подготви платнохода си за бурята.

Минго се смръщи и загледа вилата в ръцете си. Ани чакаше нетърпеливо да чуе мнението му за идеята й да продаде добитъка, но той продължи да гледа втренчено върха на вилата.

— Е? Как мислиш? Идеята добра ли е? Смяташ ли, че той ще пожелае да ме освободи от кравите?

— Изчакай.

Тя се озадачи. Но той не каза нищо повече и Ани тръсна глава, въздъхвайки.

— Лесно е да се каже „Изчакай“! Дворът ти не е пълен с крави, които се чешат по ъглите на къщата, издърпват прането от простора или затъват в калта и крещят истерично, докато някой не ги измъкне! — Насъбралото се раздразнение и безсилие, сдържано от толкова време, сега се заизлива в поток от думи на безизходица и отчаяние. — Какво да правя? Да стоя тук сама и да посветя остатъка от живота си на тези нещастни животни?… Аз съм шивачка, господин Минго, не съм… ъъ… някой, който тича след крави! — Той се втренчи в нея мълчаливо и не сне погледа си толкова дълго време, че Ани се запита дали е напълно в ред със слуха. Свечеряваше се, а тя бе изморена, гладна, изплашена от бъдещето… а и търпението й се бе привършило. Постави юмруци на бедрата си и затропа нетърпеливо с крак по калната кафеникава земя. — Забравете казаното досега. Ако обаче срещнете господин Снел, съобщете му, че госпожица Ани О’Нийл има желание да поговори с него по въпрос от взаимен интерес. Не знам дали желае да закупи кравите на татко или не, но предполагам, че ще има някаква идея. — Очите на Минго почти незабележимо се присвиха, но той не отхвърли молбата й и дори не направи някакви забележки. — Е, това е… Ако някои хора от селото имат нужда от къща — не е кой знае какъв разкош, но може би някой ще може да я ползва — упълномощавам ви да ги информирате, че напускам острова със следващата лодка, веднага щом уредя всички въпроси. — Дали я бе чул или не — така и не разбра. Той погледна към къщата, после пак се вторачи във вилата. Внезапно остатъкът от търпението й излетя. — Забрави за молбата ми! — каза тя рязко.

— Госпожице Ани, по-добре ще е да дойдеш с мене в селото.

— Ще дойда в селото, когато пристигне пощенската лодка, след като разговарям с господин Снел за кравите и…

— На твое място не бих го направил.

— Изглежда, вие просто не бихте направили каквото и да било! Е, някои мъже не са толкова неуслужливи! Господин Снел бе партньор на баща ми. Той дори ми предложи… Във всеки случай сигурна съм, че той ще се погрижи за всичко.

Минго поклати глава.

— Ако не дойдеш с мене, ще изпратя Т’махо да те вземе.

„Внимавай! Гневът на търпеливия е страшен!“. Ани не си спомни в момента кой бе казал тия думи, но бе напълно съгласна с тях.

— Господин Минго — започна тя много спокойно. — Т’махо не ме интересува. Интересува ме господин Снел. Ако не сте в състояние да изпълните молбата ми, в такъв случай изобщо не правете нищо!… Ужасно нещастен ден!… Отдавна не съм преживявала такъв тежък ден!… Ако сте свършили работата си тук, можете да си тръгнете с моята благословия! — Завъртя се и понечи да се запъти към къщата, но размисли и пак се обърна. Сърдита или не, годините обучение в прилично поведение не й разрешаваха да пренебрегва даровете, които бе стоварил пред вратата. — Благодаря ви за водата и онова, което е завитото в кърпата.

— Сакета приготви хляб с боб.

— Сакета… — Е, щом като Сакета е в състояние да приготвя хляб с боб, Ани нямаше защо да се безпокои повече за нея. Кимна рязко и се обърна към къщата точно навреме, за да забележи опърпания Куийни, останал само с едно перо на опашката, да кълве съсредоточено увитата храна. — Махай се! Шуу! Марш! — Тя затича към вратата, като пляскаше с престилка и изливаше закани към Куийни. Минго се възползва от това, за да доразхвърли остатъка от увреденото сено.

Бе започнал да разбира как тая дребничка Червенокоска бе съумяла да оплете приятеля му в мрежата си. Интересно щеше да бъде да се наблюдава отстрани как ще се подредят нещата помежду им.

Рано тази сутрин Т’махо бе дошъл при него, за да провери как са преживели бурята. Бе поискал да говори със Сакета, но тя спеше. Т’махо бе прескочил и до Етауак, за да й помогне да подреди нещата си. После се върна и заяви, че ще изчака Сакета да се събуди, за да говори с нея.

Осведоми го, че пътят край брега е непроходим, а другият не бе в по-добро състояние. Колкото до пътеките, които пресичаха поляната и водеха към дълбините на гората, малко от тях бяха останали над водата.

Минго бе запитал за имота на Илайа.

— Нищо му няма — бе отговорил Т’махо и бе отклонил поглед настрани.

— А жената?

— Добре е.

Тези няколко незначителни думи бяха достатъчно красноречиви за Минго.

— В такъв случай ще отида да нагледам стадото му, докато ти си тук. — Наостри уши в очакване Т’махо да предложи да го придружи, но той му напомни само да отнесе прясна вода и храна.

— Доведи я, ако се съгласи да дойде с теб. Не ми се иска да стои там сама, особено когато пътеките към къщата се възстановят.

„Може би — мислеше Минго, докато подхвърляше мокрото сено на кравите — трябваше да бъда по-настоятелен. Т’махо е прав. Жената не трябва да стои тук сама. Не и докато не отмине опасността…“ Според Минго опасността ще отмине едва когато изсъхнат пътеките през горската поляна.

Ако дотогава Т’махо не стигнеше до споразумение с дяволите, които го гризяха отвътре, бъдещето на жената нямаше повече да бъде под въпрос.

Когато копитата на коня му зачаткаха край къщата, Ани се появи на прага. Тя се облизваше като дете, хванато в килера пред тавата със сладкиши. Храната и прясната вода очевидно бяха поуталожили гнева й.

— Благодаря ви още веднъж за грижата ви към животните и за това… е, каквото и да е, беше много вкусно! За пръв път опитвам пшеничен хляб с боб.

— Т’махо се сети, че може да си гладна. — Той се захили доволно, когато огнена вълна заля лицето й. — Ще оседлая Джейкъб, ако се съгласиш да дойдеш с мен в селото. Стадото ще се справи и без теб. Не е добре да оставаш тук сама. Всяка врата в селото е отворена за дъщерята на Илайа.

В очите й пламнаха зелени пламъци. „О, приятелю мой — помисли той, — тази жена ще те накара да танцуваш като по живи въглени!…“

— Господин Минго, благодаря ви много за предложението, но аз съм напълно способна да се грижа сама за себе си. Ще тръгна оттук, когато дойде пощенският платноход и нито миг преди това!

— Умееш ли да стреляш с пушката на баща си?

— Пушката на татко… ъм, ъ… тя изчезна в бурята.

Той повдигна въпросително вежди — или по-точно казано, единствената вежда, която му бе останала. Но отговори само с кимване, сви рамене и потегли.

Ани го проследи с поглед, докато изчезна, обзета от неясна тревога. Защо бе запитал за пушката? Заради змиите ли?

Сигурно. Или плъховете. Т’махо бе споменал нещо за разни създания, подгонени от бурния прилив. От какво ли друго е възможно да се страхува човек на един малък остров, където всеки познава всекиго? А и почти всички са роднини.

Но после се сети за Сакета. Огледа тревожно мрачния пейзаж, вторачи се в неясната сянка на горската поляна и измамно спокойните води на залива. Затвори бързо вратата зад себе си, подпря я със стол и съжали, че няма тежък гардероб, който да изтика към нея. Позавъртя се, постави метална паница върху стола, добави към нея чайника и две лъжици.

Поне нямаше да бъде изненадана в съня си.

 

 

Слънцето се бе издигнало високо, когато Минго скочи от коня и го отведе в ограденото място до обора. Той обикновено яздеше работния кон, но от време на време си разрешаваше лукса да изпита буйния нрав на стария дявол Репутак (както и своя собствен, противопоставен на инатлъка и силата на жребеца). Репутак бе водач на стадото кобили, с които някога бе направил опит да откупи Сакета. Не бе наясно защо всъщност държеше стария размирник: вероятно да му напомня за неща, които най-добре беше да забрави…

Т’махо освобождаваше малката лодка, издържала бурята с чест.

— Доста се забави.

— Половувах в гората на път към къщи.

Т’махо присви очи.

— Какво вечеря?

— Гадини.

— Уловът добър ли бе?

— Никакъв. Потоците са прелели. Водата все още е до половината на големия хълм.

Т’махо намота вървите и ги захвърли настрани.

— Имаш ли някаква особена причина да вярваш, че там има гадини, които трябва да се обезвредят?

— Имаш ли някаква особена причина да вярваш, че няма?

Усмивката на Т’махо не бе повече от леко трепване на ъгъла на устните му. Очите му запазиха напрегнатия си израз.

— Смятам да опитам късмета си, щом водата спадне… Вероятно ще поставя някой и друг капан за водни порове.

— По това време на годината?

— Търся месо, не първенство.

— Откога ядеш блатни плъхове?

И двамата обикаляха предпазливо около темата, която ги интересуваше най-силно: Джаксън Снел. След разговора със Сакета Т’махо бе повече от сигурен във вината му. А само той знаеше къде да го открие.

И Минго може да се е сетил, но Т’махо не бе още готов да говори с него по този въпрос. Снел беше негов. Намерението му беше да отиде сам в гората, да го открие веднага щом водата спадне достатъчно и освободи главната пътека.

— Говори ли с Ани? — запита той, без да го погледне.

— Да. — Нямаше начин да не забележи веселата нотка в гласа на Минго. И Т’махо веднага се досети за причината и изруга наум. Прекалено много неща се струпваха едновременно върху главата му. Имаше нужда от време, за да подреди мислите си…

— Покани ли я да дойде в селото?

— Да.

— Е? Какво ти отговори?

— А ти какво очакваше?

— По дяволите, Минго!…

— Тази твоя женичка може да учи на инат дори едно муле.

Т’махо неволно се стегна и ръцете му се свиха в юмруци, но после се отпусна и се закикоти. Сакета подаде глава на прозореца и поиска да разбере защо брат й се смее.

Когато Минго чу отново дрезгавия й глас, заля го неочаквано топлина, но съумя да прикрие чувствата си.

— Говорехме за тебе, грозен скакалец. Казах му, че напоследък си станала прекалено хрисима… Питах се дали главата ти не е пострадала сериозно от треската.

Сакета хвърли бисквита към него, Минго се наведе и Т’махо я хвана. И двамата мъже се изсмяха, но после изведнъж лицата им потъмняха и те се вторачиха на север към горската поляна: там Т’махо бе оставил Снел преди два дни. Младежът бе отправил поглед и към къщата на Ани. В главата му лудуваха неуморно купища въпроси, които искаше да зададе на приятеля си, но така и не можа да се реши.

Освен това имаше чувството, че Минго се досеща за по-голяма част от тези неизговорени въпроси, както и част от отговорите им, и се наслаждаваше безмерно на ситуацията — за негова сметка, разбира се!…

 

 

В селото имаше много работа след бурята и Т’махо не успя да се измъкне толкова бързо, колкото му се искаше. Свечеряваше се и безпокойството му се усилваше.

Тя беше там съвсем сама!

Помогна на двама младежи да изтеглят две повредени лодки на брега и да ги обърнат нагоре с дъната, за да изсъхнат. Предстоеше сериозен кърпеж. Изкатери се по високо дърво, за да смъкне черната котка на госпожица Ахса, и усилията му бяха възнаградени с няколко издрасквания от изплашеното животно.

„Ако Снел бе съумял да се измъкне от гората, възможно е да го бе сторил и на север, не само на юг…“

Т’махо се обливаше в пот. Изруга разстроено. Толкова се разсея, че Минго на няколко пъти трябваше да крещи, за да му обърне внимание, когато двамата се отправиха с малката лодка да докарат голямата, закотвена в канала далеко от брега.

Опита се на няколко пъти да се измъкне, но винаги се появяваше нещо ново, което се нуждаеше от помощта му. Веднага щом повдигнеха паднала колиба на подпорите й, викаше за помощ някой, който искаше да изправи навеса или бараката си. Или се обаждаха собствениците на лодка, килната настрани. Или се налагаше да съберат стадо свине.

След последната задача Т’махо трябваше да се почисти от вонята и калта. Едва тогава вече не издържа и промърмори на приятеля си:

— По дяволите, Минго! Имам и други работи за вършене!

Минго сви рамене.

— Тръгвай. Приливът е прекалено висок, за да допусне каквито и да било гадини да проникнат толкова далеко на север. Твоята жена е в безопасност.

Т’махо пак изруга. Ани не беше „неговата“ жена. Но мисълта какво ще й се случи, ако Снел успее да се измъкне от гората, го изстреля като куршум към мястото, където бе завързал кобилата си, без да обръща внимание на Минго, който го проследи, ухилен до уши.

Въпреки че препускаше бясно, когато стигна до изолираната къщурка на О’Нийл, вече се бе смрачило. В прозорците не проблясваше нито лъч светлина. Вероятно Ани спеше.

Но, мили боже, ако Снел се бе върнал? Ако го бе ядосала по някакъв начин? А ако се бе съгласила да го последва и сега е на борда на „Черният опал“, зависима от милостта на този негодник, който ще я използва най-безжалостно и после ще я захвърли като парцал? А ако й е сторил нещо още по-лошо — и непоправимо?

Изруга тихо, плъзна се от гърба на Мароке и пусна юздите, преследван от смразяващи представи, които го накараха да тича презглава в тъмнината. Не бе успял да намери Снел, но това не означаваше, че той няма да успее да се измъкне от гората. Дори сляпо муле понякога успява да открие пътечката и да се измъкне, макар и след дълго скитане.

Прекалено много време беше изминало, откакто бе оставил Снел сред горските блата и непроходими храсталаци. Бе отишъл да предупреди Ани за надвисналото природно бедствие и беше се забавил по-дълго, отколкото предполагаше… Случилото се там бе нарушило силно вътрешното му равновесие и сега се нуждаеше от време, за да преподреди чувствата си.

Освен това трябваше да проведе и този мъчителен разговор със Сакета. И той му отне много време. Сега всяка минута бе жива агония. Не трябваше да оставя Ани тук незащитена. Трябваше да я заведе в селото — дори насила, ако трябва! — и да я предаде под закрилата на някоя от селските жени, докато се разреши проблемът със Снел.

Скочи на прага и се опита да отвори вратата, но тя не се поддаде и той изруга тихо. Вложи повече сила и усети, че тя започва да отстъпва.

И тогава настъпи истински ад: нещо падна шумно, счупи се и накрая тежко се затъркаля по пода.

Ани скочи от леглото и грабна ножа, който беше поставила под възглавницата: някой се опитваше да влезе насилствено в дома й! Кой? И, мили боже, защо? Тук нямаше нищо ценно за крадене.

Прогони бързо вцепеняващия страх. Хрумна й да пропълзи до прозореца, но бързо отхвърли идеята. За предпочитане беше да посрещне каквото и да било тук, сред познатите стени на бащиния й дом, отколкото да се предаде на милостта на заплашителния мрак и хаоса навън. Днес следобед бе видяла още три змии и независимо от приказките на Т’махо, те едва ли бяха по-изплашени от нея!

— Ани? Вътре ли си?

О, небеса!

— Т’махо! Защо си тук по това време?

Спусна се към вратата — забрави, че е с нож в ръка, забрави всичко: Т’махо се беше върнал!

Вратата се отвори навътре, плъзна се над пръстите на лявата й ръка и тя извика от болка. Т’махо веднага коленичи до нея, прегърна я, залюля я, притисна главата й към себе си.

— Т’махо, не мога да…

— Ти си добре! Той не е дошъл!

— Кой? О, Минго. Дойде, но си отиде отдавна. Т’махо, пусни ме! Държа нож, ще се порежем…

Беше затворила всички капаци — след като Минго замина, бе обзета от необяснима тревога — и тъмнината бе непрогледна. Ани постави кухненския нож на пода и се отдаде пълно на насладата от прегръдката му. В този момент светът започваше и свършваше със силните му ръце, с които я обгръщаше така, като че ли нямаше намерение да я пусне.

Едва сега Ани призна пред себе си колко разочарована беше, когато се събуди сутринта сама в леглото… И когато не се бе появил цял ден!

Т’махо я хвана за ръка, пресече стаята и затърси свещ. Минута по-късно Ани стреснато се взираше в тъмната ивица кръв на врата му.

— Порязала съм те — прошепна тя. Докосна я и усети лепкавата влага върху пръстите си. — Извинявай, не съм искала…

Но той вдигна ръцете й към светлината и тя разбра, че кръвта на врата му е нейната: долната част на вратата бе одрала пръстите й и обелила кожата. Едва в този момент усети острата пареща болка.

— О, не… — промърмори той. — Дай да ги измия… — Потърси нещо, с което да ги намаже. Оказа се, че тук няма банан, нито стомах на кефал, нито отвара от отрова на паяк… Или изпражнения на воден пор.

Ани кимаше при всяка дума, сякаш наистина я разбираше и се съгласяваше с него. В този момент той би могъл да потопи ръката й и във врящо масло. Важното бе, че беше тук. Беше се върнал.

Т’махо й каза, че сутринта ще намери този специален вид банан, а междувременно ще й приготви чай. Откри чайника в ъгъла на стаята, запали огън и се залови да кипне последния запас прясна вода. Ани го следеше с поглед и се държеше така, като че ли цял живот бе посещавана посред нощите от голи до кръста мъже с кожени панталони и високи до коляното мокасини.

Т’махо пусна в чайника двойна шепа сухи зелени листенца. Ръцете му трепереха, в главата му кипеше и вреше от преплетени едно в друго страх и облекчение… и толкова силна нужда, че не можеше да мисли ясно. Изцяло бе забравил, че неговият свят няма нищо общо със света на Ани. Забравени бяха и безбройните причини, поради които се бе заклел никога да не признава кръвта на баща си.

— Съжалявам, че ти причиних болка — прошепна той. — Трябваше да извикам, преди да блъсна вратата, но се страхувах…

Ани постави пръст на устните му.

— Всичко е наред. — Физическата болка сега бе несравнима с болката, която изпита, когато се събуди и се намери сама в леглото. Още по-малко можеше да се сравни с разкъсващата болка, която се усилваше с всеки изминат час през дългия вчерашен ден, преминал в напразно очакване… — Барикадирах вратата заради змиите. Страхувах се, че някоя може да пропълзи вътре. Освен това господин Минго спомена нещо…

— Какво?

Т’махо вдигна стола, седна на него и притегли Ани на скута си. „Само за да се погрижа за пръстите й“ — обясни сам на себе си и с удоволствие вдиша топлия чист аромат на косата й. И от нея, и от къщата се носеше характерният мирис на домашен сапун. Но на него му се струваше, че от нея се носи изящният аромат на ония диви жълти цветя, които растяха в края на горската поляна…

Тя се завъртя неспокойно и той загуби мисълта си.

— Какво ти каза Минго?

— Ъммм… всъщност нищо. Стори ми се, че ме предупреждава против… Не съм сигурна какво. Но реших, че няма да е лошо да затворя капаците.

— И да забарикадираш вратата така, че ако някоя змия се опита да пропълзи под нея, да намери смъртта си, преди да попадне на кошницата с яйца.

Устните й трепнаха развеселено.

— Това ми напомни… Куийни се върна! Тя… тоест той е загубил няколко пера от опашката си, но иначе, изглежда, е излязъл с чест от изпитанието.

Но Т’махо не се интересуваше от петли. Още по-малко — от змии. Или дори от страха, който го бе изстрелял с такава скорост тук, преди още луната да се е вдигнала над дърветата, за да освети пътеката. Беше галопирал през няколко сантиметра застояла вода, осланяйки се главно на инстинкта на кобилата.

Ани беше в безопасност. Беше в ръцете му и той нямаше да допусне нещо или някой да й стори зло. Разумно или не, той искаше тази жена така, както не бе желал никоя друга: искаше я по още непонятен за него начин…

Но преди всичко я искаше сега — в този момент… Желаеше я със страст, която го изгаряше отвътре и го бе обсебила цял. Хвана нежно превързаната й ръка, постави я на рамото си и повдигна брадичката й.

— Ани — прошепна той, — знаеш ли какво искам да направя?

Танцуващата светлина на свещта хвърляше отблясъци върху косата й, отразяваше се в прозрачния изумруд на очите й. Тя го погледна право в очите и кимна:

— Мисля, че знам, Т’махо.

— Ти искаш ли го? — запита той с омекнали колене.

Тя пак кимна бавно.

— Да, ако и ти го искаш.

Той простена, грабна я в ръцете и се изправи с една ръка под сгъвката на коленете й, а другата — под раменете. Загърби безопасното убежище на осветената кухня, влезе в тъмната спалня и ритна вратата зад себе си.