Велда Шерууд
В плен на любовта (9)

Глава осма

Сивият ястреб излезе пред своята тини. В продължение на много луни той не беше чувствал нито спокойствие, нито хармония с владенията на своето съществуване. Около него се въртяха шумове и видения, разгневени и ужасни неща, които той не можеше да контролира. Ирландското му потекло го предупреждаваше с мрачни знамения, а индианският му дух с леки поличби.

Облечен само в набедрена препаска, той отиде до брега на потока и влезе в хладната вода. Когато се изми, смачка ментови листа по тялото си. След това потопи два пръста в купа с боя и изрисува по една широка синя линия от двете страни на лицето си. После потопи пръсти в черната боя и нарисува по една черта на челото и на брадичката си. След няколко минути той вече търсеше коня си в храсталака.

Сивият ястреб язди, докато слънцето не се издигна над ръба на каньона, обиколи небето и се спусна към хоризонта. Докато яздеше, гневът постепенно напусна изражението му, но болката в стомаха му беше все така силна. Той чуваше предупреждението, което му носеше вятърът, което скалите отразяваха и което му нашепваха листата на дърветата. Дните на войните команчи бяха преброени.

Силни, диви викове и крясъците на жена привлякоха вниманието му. Скрит в една цепнатина в каньона, той видя как жената се изплъзва от омразните ловци на бизони, без да знае, че той я наблюдава от сенките. Тя се затича към него, като хлипаше, препъваше се и се опитваше да задържи разкъсаната си риза.

Ловците я измъчваха с мръснишки заплахи и самохвални обещания. Тялото й щяло да им даде часове на незапомнено удоволствие. Когато се изморели, ако още бъдела жива, щели да я убият и да я скрият йод скалите, за да бъде намерена лесно от вълците.

От онова, което се разиграваше пред очите му, Сивият ястреб заключи, че жената беше смела. Той дълбоко уважаваше и дори смелостта на ранен койот и също толкова дълбоко мразеше ловците на бизони. Заради мъже като тях огромните стада от бизони вече не кръстосваха прерията, народът му гладуваше и поради това зимният студ ставаше все по-застрашителен.

Тъмна сянка премина по челото му. Разстоянието между жената и преследвачите й намаляваше. Мъжете се събраха, след това се разделиха, като единият тръгна наляво, а другият надясно. Като притиснато в ъгъла животно, жената се приготви да се бие.

Тя сграбчи по един камък във всяка ръка и започна да отстъпва бавно към мястото, на което се криеше вождът. Без да се помръдва, индианецът продължи да я наблюдава, докато скоро беше необходимо само да се наведе от коня си, за да я улови.

Когато тя се сблъска с гърдите му, въздухът излезе от дробовете й. Тя се задави и се обърна, за да го погледне. Лицето й пребледня. „О, господи!“, прошепна тя.

Той носеше цялата й тежест в сгъвката на лявата си ръка. Вождът сръчно подкара коня си през една пролука в скалите и го пусна в галоп. Ловците ги изпратиха с ругатни и заплахи и Сивият ястреб изсумтя доволно.

Когато се отдалечиха, вождът огледа лицето на жената. Косата й бе обляна от лъчите на залязващото слънце и беше пръсната върху ръката и бедрото му като разтопено злато.

Той знаеше, че тя го наблюдава през клепачите си. Докато й говореше нежно, усещаше как сърцето й бие учестено.

— Не се страхувай, Ярка коса. Вече си в безопасност. Устните й се раздвижиха и тя се опита да каже нещо.

Отдръпна се колкото можеше по-далеч от него, след което внезапно изпищя, измъкна се от ръцете му и скочи на земята. Падна, изправи се на ръце и колене, след това успя да стане и се затича.

— Глупава жена — измърмори той.

Тя се втурна към потока, но той вече я очакваше там. Когато тя направи кръг, за да мине зад него, той премести коня си между нея и пътеката. Оставаше й само път — напред.

Тя се втурна слепешком от лявата страна на пътеката към дясната, като хвърляше гневни, изпълнени със страх, погледи през рамо. На няколко пъти се спъна в скали и купчини пръст. Пот се стичаше по мръсното й лице, а косата й беше разрошена.

Твърде изморена, за да може да продължи, тя се спря и се облегна на едно дърво. Той не й даде възможност да си почине, а с едно докосване накара коня си да се приближи толкова, че можеше да я докосне. Тя вдигна ръце, за да го пропъди, след което събра сили отнякъде и отново се втурна да бяга.

Скоро жената намали скоростта си и падна на земята. Сивият ястреб се приближи до нея. За пореден път тя успя да се изправи на крака и се запрепъва напред по пътеката. И за пореден път уважението му към нея нарасна. Той посегна, за да я вдигне на коня си, и обви едната си ръка около нея, за да й попречи да му се противопостави.

Къде ли я бяха намерили ловците на бизони? Дали я бяха откраднали от някое ранчо? Или от керван? Къде беше мъжът й? Тя стоеше неподвижно, но от време на време вождът дочуваше тихото й хлипане и усещаше как тялото й потръпваше.

Сивият ястреб я огледа внимателно, без да бърза. Тя беше млада и силна. Разкъсаната й риза откриваше извивката на гладка, едра гръд. Той си представи как оттам суче дете и вътре в него се надигна отдавна забравен спомен, който му напомни за младата му жена, която беше издъхнала в ръцете му, и мъчителните нощи, които бяха последвали смъртта й. Бялата жена потръпна, когато той погали косата й. Това нямаше значение. Той щеше да я отведе в дома си. Тя щеше да бъде негова жена.

Заслепена и изгубила чувството си за ориентация, Елиз лежеше в ръцете на индианеца. Тя предполагаше, че беше заспала от изтощение, от лекото клатене на коня и от тихия напевен шепот на похитителя си. Тя се опита да се пребори с тежестта, която притискаше клепачите й. Когато с огромно усилие успя да ги отвори, видя пред себе си лицето на дивака и долови мириса на мента. Не й бяха останали сили да се бори и тя не смееше да помръдне, защото се страхуваше, че безизразните му очи ще се втренчат в нейните. Пот се стичаше между гърдите й.

След известно време тя се напрегна, тъй като тялото му даде някакъв сигнал. Елиз видя как индианецът повдига глава и проследи погледа му с крайчеца на окото си. Бяха пристигнали в селото му. По брега на потока се виждаше редица типита, които изглеждаха призрачно бели на последните слънчеви лъчи. Когато очите й се изпълниха със сълзи, тя все пак успя да сподави гнева си.

Индианецът я спусна на земята и слезе при нея. Тя знаеше, че трябва да се опита да избяга, но краката й отказваха да се подчинят. Устата й беше толкова суха, че едва успяваше да преглътне. Когато си спомни, че наблизо имаше вода, тя се затътри към брега, падна на колене и започна да пие жадно. След това спря колкото да наплиска ръцете и лицето си и отново започна да пие.

Едно гърлено изръмжаване я накара да погледне индианеца. Той поклати глава и се опита да я отдалечи от водата. Беше твърде късно. Тя се преви и свиването на стомаха й накара водата да се излее през устата и носа й. Отново и отново тя се хващаше за стомаха, стенеше и едва си поемаше въздух. Когато гърчовете спряха, тя вдигна уморено очи. Когато забеляза насмешката на лицето на индианеца, Елиз се изчерви от срам.

Тя се изправи на краката си, които сякаш бяха от гума, и тръгна към него.

— Какво толкова смешно има, Червено момче? Или просто ти харесва да гледаш как хората ги боли стомах? — Тя прокара ръка по лицето си и погледна към него иззад пръстите си. Веселието беше напуснало погледа му.

Дивакът си играеше на котка и мишка с нея. Всички знаеха, че команчите измъчваха жертвите си, след което ги оставяха да умрат — или просто ги убиваха веднага. Елиз бе обзета от ужас. Ако извадеше късмет, може би щяха да я убият бързо.

— В теб са всички карти, дивако. По-добре ги дръж близо до орловото си перо. Аз може и да не съм много добра в борбата, но мога да направя едно преследване интересно.

Беше захладняло и дали от нервност или от хлад Елиз потръпна. Вождът я побутна напреди и посочи към едно типи, която се намираше на по-голямо разстояние от другите.

На входа седеше една старица, увита с одеяло. Наблизо чакаха жени и деца. Дивакът не каза нищо на Елиз, когато всички те се насъбраха около нея и започнаха да дърпат косата и дрехите й.

Една млада скво остави бебето си на земята, затича се с изкривено от омраза лице и преди Елиз да осъзнае какво става, изви силно ръката й.

Твърде много й се бе струпало за един ден. Гневът й избухна. Елиз вдигна ръка и удари с разтворена длан жената с цялата сила, която успя да събере. Писъкът на индианката прерасна във вой и Елиз я погледна презрително.

— Да не би да си мислеше, че ще си стоя и няма да направя нищо? Е, не залагай вампума си за това, Покахонтас.

Индианецът зад нея се разсмя. Тя се обърна рязко и той вдигна ръце, за да се защити, без да спира да се смее. Той посочи към входа на типито. Когато тя не се помръдна, той й даде някаква тиха заповед, която прозвуча по-заплашително, отколкото ако се беше развикал.

Той разпръсна жените и децата с едно махване на ръката си и побутна Елиз към входа на типито. Старицата ги последва и заговори мъжа, като кимаше. Малкото думи, които изрече, откриха беззъба уста. Мъжът наклони глава и се обърна, за да си тръгне. Жената го последва.

Елиз се втренчи във входа на типито и остана загледана в него дълго време, като се питаше дали не й се удаваше възможност да се измъкне незабелязано. Напрежението й нарасна. Дивакът сигурно беше намислил нещо по-ужасно от остри колове и жестоки щипания.

Тя се обърна и се огледа бавно. На върха на типито имаше дупка, в която се събираха всички подпорни колове. В оградено с камъни огнище гореше слаб огън и пламъците хвърляха сенки върху опънатите кожи на стените на палатката. Елиз не усещаше топлината на огъня, а само ледената буца в стомаха си.

Тя чу стъпките на индианеца по чакъла и след малко той отмести покривалото на входа и влезе в типито. Той се обърна, за да погледне Елиз, и очите му проблеснаха на светлината на огъня. Индианецът беше изтрил сините и черните ивици от лицето си.

Елиз отказа да отстъпи пред изпитателния му поглед. Каквото и да се случеше, тя щеше да умре, борейки се. Той пристъпи към нея — толкова близо, че можеше да докосне разрешената й коса, а тя усещаше топлината на тялото му.

Елиз отблъсна ръката му.

— Внимавай, дивако. Ако зад тези панталони от еленова кожа криеш мъжка гордост, по-добре се пази. И аз знам няколко номера.

Той се усмихна и повдигна въпросително вежди. Индианецът беше висок, почти толкова висок, колкото беше Тед При мисълта за Тед сърцето й се сви. Дяволите да го вземат. Ако толкова много искаше да я защитава, къде беше сега?

Тя огледа презрително индианеца.

— Хилиш се като магаре, което яде кактус, а не разбираш нито една дума от онова, което ти говоря.

Усмивката му се изпари. Той й обърна гръб, вдигна една бизонска кожа, сложи я близо до огъня и посочи към нея, каза със заповеднически тон нещо на своя език и зачака тя да се подчини.

Елиз вирна брадичка.

— Ако смяташ, че имам намерение да те улеснявам, помисли си пак.

По подобното му на маска лице не премина дори най-малкият знак за някакви емоции. Когато той започна да се приближава към нея, Елиз се напрегна. Какво щеше да направи — да я пребие или да я изнасили? Тя прогони сълзите, които напираха в очите й, и се подготви да му се противопостави.

Отвън се чу гласът на старицата и след няколко секунди тя влезе в типито. Елиз затвори очи и мислено благодари на бога. Старицата я беше спасила.

Жената носеше глинен съд, от който се вдигаше пара. Тя го сложи близо до огъня, след което погледна въпросително война. Когато той й кимна, тя излезе също така безшумно, както се бе появила.

Елиз се опита да потисне глада си. Тя беше чувала, че команчите уморявали пленниците си от глад. Дали похитителят й щеше да я остави да се доближи до храната? И ако й позволеше, трябваше ли да яде от нея? Ако се съдеше по аромата, храната беше вкусна, но дали в нея нямаше нещо отвратително като например жаба, гущер или скакалец?

Когато индианецът заговори отново, тонът му показваше, че от нея се очаква да се подчини. Тя се отпусна неохотно на колене и той седна срещу нея. Той напълни една кръгла глинена купа с храна за себе си и побутна втора към нея. Когато Елиз се поколеба, той повдигна леко черните си вежди и я остави да си помисли.

— Благодаря. Като гостенка по нежелание, нямам голям избор, освен да изям онова, което ми се предлага. — Тя кръстоса крака и пое храната. — А колкото съм гладна, мога да изям абсолютно всичко, независимо какво е то.

Той изръмжа и започна да се храни. Елиз хвърли един подозрителен поглед на топлата храна. Тя пъхна колебливо пръст в купата, извади го и го доближи до устните си. В купата имаше царевица и месо, за което тя се надяваше, че е телешко. Бъркочът беше изненадващо вкусен. Когато не успя да се справи само с пръсти, тя вдигна купата към устните си.

Дивакът не я погледна, докато тя не се нахрани; след това кимна одобрително. Имаше нещо мрачно удивително в мъж, който първо й предлагаше храна, а след това възнамеряваше да я измъчва и изнасили.

— Печеното беше добро, но славата на гостоприемството на команчите си остава все толкова лоша, колкото на комарджия с подправени зарове. — По внезапното повдигане на главата му тя разбра, че той бе разпознал думата команч. — Не исках да те обидя. Да ти кажа честно, засега ми се струва, че неподходящи хора биват наричани диваци. Ти ме спаси от ловците на бизони, а сега ме и нахрани. — Тя потръпна. — А сега какво.

Индианецът обърна тъмните си очи към нея, надигна се лениво и седна до Елиз. Той протегна ръка и я погали по косата. Тихият глас показваше възхищението му. Когато тя се отдръпна, той стисна ръката й в желязна хватка. Гласът в ухото й стана по-остър.

Елиз бе обзета от ужас. Чувстваше се, сякаш някой й беше изкарал въздуха. Сълзи изпълниха очите й и започнаха да се стичат по бузите й.

— Ако ме изнасилиш и аз оцелея…

Мисълта за това я вцепени. Дали Тед щеше да иска да се ожени за нея, ако разбереше? Тя беше чула за някакъв мъж, който не пожелал да приеме обратно жена си, след като тя живяла известно време при индианците.

Тя се загледа втренчено в празната купа пред себе си. Индианецът се опита да я накара да се обърне с лице към него, но то не се помръдна.

— Остави ме, индианецо. Аз не съм твоята скво. Не съм и курва за ловци на бизони. Не съм и майката на Тоди. Не съм и жената на Патрик Бърк. А и предполагам, че никога няма да бъда жена на Тед Бърк. Някои бели мъже гледат на жените, които са живели с индианци, като на проститутки, сякаш тези жени сами са искали да бъдат отвлечени. — Тя въздъхна тежко. — Не мисля, че Тед е такъв човек. Иска ми се той да е тук сега.

В продължение на няколко секунди тя беше толкова потънала в тъгата си, че не забеляза как индианецът бавно я беше пуснал. Той седеше безмълвно с кръстосани крака и я наблюдаваше внимателно. Елиз се загърна по-плътно с разкъсаната си риза. Очите му я огледаха от главата до петите, след което се плъзнаха обратно. Той стана, взе едно одеяло и го сложи върху раменете й. Когато Елиз облиза напуканите си устни, той напълни една купа с вода и й я подаде. Елиз я изпи на един дъх и остави купата на земята. Той беше непознат, индианец, команч, но въпреки това се държеше към нея с уважение.

— Можеш да разбереш какви карти държи един играч, като наблюдаваш лицето му — прошепна тя и погледна нагоре към отвора в покрива на типито, през който димът излизаше навън.

Думите й го накараха да се обърне и той каза нещо на своя език.

— Татко така казваше — обясни Елиз, — но аз не съм много сигурна, че е бил прав. Точно сега ми е трудно да разбера какви карти държиш ти. Да си говоря с теб, се оказа изненадващо лесно. Може би защото е възможно да не доживея да разкажа истината на другиго. Нещо като предсмъртна изповед. Елиз усети как напрежението отново нараства.

— Толкова много ми се иска Тед да ме уважава и да се грижи за мен, но изглежда, че винаги хвърлям сянка на съмнение върху всичко.

Индианецът сви рамене и тя усети, че той се опитваше да я накара да се почувства по-спокойна.

— Ще ти кажа нещо, Червено момче. Доскоро не бях целувана от мъж — дори и в училище, ако не се брои конярят в конюшнята, а той знаеше за целуването по-малко от мен.

Дивакът се обърна бързо, за да сложи още дърва в огъня. Той беше облечен само в кожени панталони с дълги ресни по кантовете и бронзовите му гърди блестяха на светлината на огъня. Движенията му бяха плавни и грациозни. И подобно на някакъв езически крал, достойнството му беше част от него, както щитът — част от бронята му.

Елиз си избра една пръчка от камарата и отнесено нарисува лицето на индианеца в пръстта. Рисунката беше груба, но въпреки това приликата беше поразителна. Тя се облегна назад, за да се вгледа в творбата си, след което се наведе отново, за да заглади ъгълчетата на устата му.

— Нямаш си представа колко е хубаво да говоря и да знам, че няма да падна в собствения си капан.

Погледът му се спря върху рисунката; след това той вдигна очи и погледна Елиз. Едно мускулче на иначе безизразното му лице потръпна. Дали се беше ядосал? Тя бе обзета от паника. Какво ли дивашко суеверие беше предизвикала?

— Не исках да направя нещо лошо. Когато имам нужда да се отпусна, рисувам картини. Понякога така откривам някоя истина. Понякога откривам лъжа или противоречие. Другите хора се справят с напрежението по други начини, но това е моят начин.

Чакането сякаш продължи цяла вечност. Елиз остана безмълвна, страхуваше се да се помръдне, ужасена от онова, което можеше да направи индианецът. Той не сваляше безизразните си очи от нея. Когато тя почувства, че няма да изтърпи повече това, устните му се разтегнаха и той се засмя.

Облекчението й беше огромно.

— Благодаря.

Думите му започнаха да се леят, издигаха се и спадаха, понякога ставаха толкова тихи, че тя трябваше да се навежда напред, за да ги чува. Непроницаемото му изражение беше станало съзаклятническо, сякаш той й доверяваше своите мисли по начина, по който тя бе направила същото с него.

Той протегна ръка и тя колебливо сложи своята в нея. След няколко секунди индианецът се усмихна и я пусна.

Дали не беше твърде доверчива? Тя се опита да разчете изражението на лицето му.

— Някога забелязал ли си как крием онези неща, които отчаяно искаме да споделим с някого? Отдавна не съм имала приятел — човек, на когото да мога да доверя най-интимните си тайни.

Известно време никой от двамата не каза нищо. Той, изглежда, чакаше тя да поднови разговора.

— Когато с Тед се оженим… — Тя се задави отново и започна отначало. — Ако се измъкна жива от този индиански лагер и стана съпруга на Тед, и ако той иска да легна с него…

Дивакът я прекъсна с гърлен звук. Той си наля някакво питие, изпи го, посочи към гърлото си и се изкашля.

— Водата е отишла не там, където трябва — каза Елиз и кимна съчувствено. — Понякога помага, ако отпиеш още една-две глътки. — Тя изчака, докато той се оправи. — Доведената ми сестра казваше, че един мъж може да разбере дали една жена има опит не само когато я целува, но и когато си легне с нея. Ако това е вярно и ако Тед иска да спя с него — след като се оженим, разбира се, — той ще разбере, че — тя разтвори безпомощно ръце, — че не само не съм майката на Тоди, но и никога не съм била любена от мъж.

Тя се поколеба и очите й срещнаха неговите.

— Не знам какво правят мъжете и жените, когато си лягат заедно. Ако знаех какво да очаквам, можех да се подготвя. Доведената ми сестра казваше, че мъжете обичат да галят жените си. — Тя посочи към тялото си. — Мисля, че ще ми хареса, ако Тед пожелае да направи това с мен. — При тези думи Елиз се изчерви силно. — Обещах на доведената си сестра, че ако някога нещо се случи с нея, ще се погрижа за Тоди. Тя знаеше, че много го обичам. Сега тя е мъртва и аз се опитвам да изпълня обещанието си. Тед постоянно ми се пречка. Наложи се да го излъжа и сега трябва да призная, че се чувствам виновна. — Тя погледна изпитателно индианеца. — След като си снемал скалпове, може би няма да разбереш какво означава да изпитваш вина.

В съзнанието й изплува лицето на Тед с изваяните му черти и чувствени устни. Погледът му сякаш щеше да прогори кожата й; при допира на ръцете му до тялото й я обхващаше огън. Тя се протегна и се загледа в пламъците. Дали някога щеше да го види отново?

Клепачите й натежаха. Тя беше толкова изморена и толкова много й се спеше, но й беше приятно, че има с кого да си говори. За малко тя дори беше забравила, че команчът беше неин враг.

— Тед си мисли, че обичам Патрик. Никога не съм виждала Патрик, но съм сигурна, че никога не бих харесала мъж, който изоставя собствения си син. Тед е различен. Той обича Тоди. — Тя премигна сънливо. — Тед ме целуна, както един мъже целува жена и сякаш адът се разтвори. Чудя се, Червено момче — каза тя с отпаднал глас, — дали той ще има възможност да направи това отново.

Елиз се събуди от шума, който команчът вдигаше, докато се разхождаше из типито. Той отиде до мястото, на което лежеше тя, и й даде знак да стане. Тя отново бе обзета от страх. Какво трябваше да очаква? Той посочи с показалеца си към входа и тя излезе на слабата утринна светлина.

Навън чуруликаха птички, а една сърничка се беше приближила предпазливо до потока. Лагерът беше потънал в тишина. Индианецът й предложи уединение, като посочи към една група върби, и тя забързано тръгна натам. След като се облекчи, Елиз опита безуспешно да се загърне в разкъсаната си риза и да я прикрепи с мескитов трън.

Тя коленичи до потока. Буцата в стомаха й се беше върнала. Предишната нощ индианецът я бе пощадил. Дали обаче не беше измислил някакъв дяволски план за нея сега? Тя отново си припомни, че той беше команч и като такъв беше способен на неописуеми жестокости. Тед й беше разказвал за много такива случаи.

Докато вървеше обратно, краката й се влачеха тежко и всяка неохотна стъпка й струваше огромни усилия. Когато видя индианеца да стои изправен до коня си, сърцето й затуптя учестено. Какво щеше да се случи сега? Елиз се опита да каже нещо, но от устата й не излезе никакъв звук. Команчът изчака, докато тя почти се изравни с него и й нареди с кратка команда да се качи на коня.

Тя се опита да се качи на гърба на коня, но след два неуспешни опита вдигна високо ръце.

— Ще трябва да скоча със засилване. Не мога да накарам мускулите си да ме слушат.

Тя извика тихо от изненада, когато той се качи на коня, наведе се, вдигна я и я сложи зад себе си. Елиз нямаше друг избор, освен да обгърне кръста му с ръце.

Когато конят тръгна напред, тя започна да се успокоява. Докато бяха идвали насам предишния ден, тя се бе чувствала твърде отпаднала, за да обърне внимание на посоката, в която се бяха движили. Доколкото си спомняше, сега те се връщаха по пътя, от който бяха дошли вчера. Тя потърка изтръпналия си врат с ръка. Понякога мозъкът играеше на хората странни номера.

Елиз отново усети мириса на мента и се зачуди дали винаги щеше да го свързва с мириса на страха.

— Съдбата ми е в твоите ръце, Червено момче — прошепна тя на гърба на индианеца, — и независимо какъв ще бъде изходът, едва ли ще бъде по-лош от онова, което ми бяха замислили ловците на бизони. Ти поне се къпеш.

Той сигурно я беше чул, тъй като изсумтя нещо неразбираемо.

— Да не би да ми казваш, че и аз имам нужда от баня? — попита лукаво тя.

Те продължиха да яздят, докато краката й не изтръпнаха, а задникът й сякаш стана част от коня. Елиз се почувства още по-зле, когато усети глад и й се прииска да можеше да се нахрани също толкова добре, колкото и предишната вечер в индианското типи. За капак на всичко, стомахът й се разбунтува. Команчът чу това и се изсмя.

Индианецът даде някаква тиха команда на коня и животното спря. Той се плъзна по гърба му и застана на една пясъчна ивица. Когато Елиз не се помръдна, команчът повдигна въпросително едната си вежда.

— Ще трябва да ми кажеш какво искаш, Червено момче. Снощи си говорихме. Аз ти разказах за своите страхове, надежди и разочарования. Не знам какво ми каза ти. Може би нещо подобно, а може би нещо за това как си изклал цяло училище, пълно с деца. — Тя слезе от коня. — Татко казваше, че хората искали най-много да имат покой на съзнанието. Точно сега бих се съгласила с него.

Той вдигна ръка, за да й покаже, че трябва да мълчи.

След това я сграбчи за ръката и я помъкна към една групичка дървета, където скри коня си в храстите. Когато индианецът я придърпа към себе си, Елиз отново бе обзета от страх. Крайниците й се парализираха и единственото, което можеше да направи, бе да се държи за команча.

Докато стояха там, тя дочу звука от конски копита и след малко забеляза приближаващата колона от мъже, жени и животни.

Индианците не забелязаха Елиз и команча и продължиха да се движат напред, метнали плячката си през гърбовете на конете си или на носилки зад тях. Ако диваците усетеха присъствието й, дали щяха да се обърнат срещу нея и мъжа, който беше с нея?

Тя си пое дълбоко дъх и това накара похитителя й да изпадне в паника. Той се извъртя рязко към нея и бавно поклати глава. Колоната премина, без никой да ги забележи, и Елиз се опита да се успокои и да спре да трепери.

Тед вероятно беше в Таскуса, ако нещата се развиваха според графика му. Тя можеше да си представи презрението в погледа му, когато откриеше, че е прекарала нощта с индианец. Дали щеше да тръгне да я търси, ако знаеше за това?

Команчът я отблъсна и запълзя към коня си. Той извади парче сушено месо от торбата си, откъсна част от него със зъби и й подаде остатъка. Когато тропотът на конските копита вече не се чуваше, той отиде до потока.

Команчът легна по корем, за да пие вода, и без да се замисли нито за миг, Елиз се втурна през храстите. Преди да беше успяла да стигне до пътеката, той се хвърли върху нея. Като я държеше само с едната си ръка, индианецът я завлече до потока и я пусна. Студеният му, презрителен поглед се плъзна от главата до петите. Гневният му глас не остана незабелязан от нея, въпреки че тя не разбираше значението на думите му. Крехкото примирие, което се беше родило между тях през миналата нощ, беше унищожено. Елиз отново се беше изправила пред отчаянието и на хоризонта не се виждаше никаква надежда.

Тя се отдалечи бавно и за да не му позволи да види сълзите, които се стичаха по бузите й, коленичи на брега и гребна вода с шепи. Когато утоли жаждата си и се изми, Елиз изяде месото и се изправи.

Индианецът премести погледа си от косата към лицето й. На Елиз й се стори, че той я гледа подигравателно.

Без да погледне назад, тя тръгна към коня.

— Когато ми се открие друга възможност, ще се възползвам от нея. Може би следващия път ще успея.

Команчът се качи на коня и протегна ръка, за да я вдигне зад себе си. Те продължиха да яздят още няколко мили, преди тя да осъзнае, че се движеха през лабиринта на каньона, който водеше към ранчото „Мързеливото Б“.

След известно време той спря отново и се обърна, за да я бутне да слезе от коня. Секунда по-късно той също беше на земята до нея. Команчът изимитира човек, който се разхожда напред-назад, посочи към нея и вдигна въпросително вежди.

— Виж, дивако. Нямам нищо против разходките, но имам нужда да остана за малко насаме в храстите. Ако не се върна навреме, за да продължим ездата, не ме чакай. Ще хвана дилижанса.

Очите му се втренчиха в нейните и от устата му се изля неразбираем поток от думи. Внезапно той млъкна, сякаш внезапно бе разбрал какво беше затруднението й. Команчът посочи към едно кедрово дърво.

— Спести си думите — измърмори Елиз. — Досега се изразяваше с охкания, така че не виждам защо сега трябва да започвам да ми говориш с петнадесетминутни тиради.

Нищо в изражението му не показа, че е разбрал за какво му говореше тя. Елиз тръгна бързо към гъстата горичка. Когато погледна през рамо, той вече й беше обърнал гръб. Индианецът не беше обърнал внимание на заплахата й, че ще избяга, сякаш я смяташе за отправена от дете. Когато Елиз се върна, той й предложи парче месо.

Тя се облегна на едно дърво и се отпусна. Опитът й да избяга през храстите бе импулсивен и необмислен. Нямаше нужда да се ядосва, че не беше успяла. На нейно място команчът би направил същото и затова бе знаел, че тя ще опита нещо такова.

Сянката на дърветата сякаш я подканваше и тя тръгна натам и седна на сянка. Елиз се загледа отнесено в канарите и деретата, оформящи лабиринт, който водеше бог знае къде. Ако беше успяла да се изплъзне на индианеца, щеше да се изгуби безвъзвратно.

Наблизо команчът се бе изтегнал на една скална маса, която стърчеше на дъното на каньона. За първи път на Елиз й се удаде да го огледа, без той да забележи. На светлината на залязващото слънце изражението му представляваше маска на стоическо безразличие. Високите му скули изглеждаха като изваяни от гранит. Очите му бяха студени и непроницаеми, устните му — твърди и сурови. Озадачена, тя се вгледа по-внимателно в него. Окото й на художник беше забелязало нещо, което не отговаряше на общата представа. За част от секундата лицето му сякаш се беше променило. Това беше невъзможно, но дори с глупавото си орлово перо той й бе заприличал на бял човек.

Тя вдигна една пръчка и нарисува няколко линии в пясъка. Когато вдигна очи, Елиз забеляза, че команчът вече не лежеше, а седеше с изправен гръб, подпрял кръстосаните си ръце върху едно свито коляно. Сивото перо беше втъкнато в пояса му. Елиз сподави желанието си да се изсмее. Мъжката суетност беше универсална. Червено момче позираше.

Тя свърши рисунката си и захвърли пръчката.

— С въглен се справям много по-добре. Ако някога се завърна здрава и читава у дома, ще нарисувам коня ти и как ти седиш на гърба му и клатиш краката си, обути в тези панталони с ресни. — Тя не го погледна. — Аз бях откровена с теб, Червено момче. Ти си единственият човек, за когото мога да кажа това, и то те прави единственият ми приятел.

С едно плавно движение той се отмести от канарата и застана до нея. Втренчи се в рисунката, отиде до водата и се огледа няколко секунди. Когато се върна, спря до Елиз и огледа отново рисунката й. Команчът взе пръчката от ръката й и поправи перото, докато то не започна да сочи право нагоре. След това изсумтя и тръгна към храстите.

Елиз изпита уважение към него. Тя беше чувала, че команчите са горд народ.

Малко по-късно той се появи отново с наръч сухи дърва и след няколко минути вече беше запалил огън. Посочи към останалите дърва, изръмжа няколко думи и посочи първо към Елиз, а след това и към огъня.

Тя кимна.

— Разбирам. Искаш аз да наглеждам огъня. — Тя вдигна очи, но той вече беше изчезнал. Елиз хвърли няколко съчки в малкия огън и се загледа в пламъците.

След известно време индианецът се появи отново, също така безшумно, както беше изчезнал, и хвърли един заек на земята до нея. Когато тя не направи нищо, за да изчисти животното, той повдигна въпросително вежди.

— Съжалявам. — Елиз поклати глава. — Пилета, патици и телешко. Но не и зайци.

В погледа му се появи весело пламъче. Той изчисти заека и го набоде на шиш, за да го опече над огъня. Скоро божествената миризма на печено месо изпълни устата й със слюнка. Слънцето се беше скрило под ръба на каньона и дъното му бе обхванато от тъмнина. Команчът разкъса животното и й подаде едно парче. Като си хвърляха по някой поглед от време на време, двамата започнаха да се хранят мълчаливо.

Елиз облиза устни.

— Дори ако му добавеха сос, пак нямаше да го сготвят толкова добре във Френския квартал. — Тя избърса ръце в панталоните си. — Тъй като не ни се налага да мием съдовете, предполагам, че можем да си тръгваме.

Очите му срещнаха нейните. Той сложи още дърва в огъня, стана и отиде до едно дърво. След това посочи към едно място наблизо и легна на земята, като сложи ръката под главата си вместо възглавница.

Тя го погледна тревожно.

— Никога не съм предполагала, че ще ми се наложи да си лягам с някакъв дивак две поредни нощи.

Когато той й се ухили и се прозина, Елиз отвърна очи. Тревогата й се засили, когато се огледа. Пуми и диви котки обитаваха каньона. Наоколо гъмжеше от гърмящи змии. Тя стисна устни, отиде до команча и коленичи на земята. След това хвърли един бегъл поглед към него и видя, че той я наблюдава. Индианецът й посочи с пръст да легне и се обърна с гръб към нея. Елиз усети как страхът бавно я напуска.

Затвори очи. Той с нищо не беше потвърдил ужасните истории, които беше чувала за команчите. Тя остави тялото си да се отпусне и осъзна, че ще заспи само след няколко секунди. Внезапно през мозъка й премина една мисъл. Индианците винаги бяха искали оръжие. Той смяташе да я продаде на команчеросите срещу пушки.

Господи, трябваше да намери къде да се скрие. Тя изчака, докато й се стори, че той вече е заспал, и се изправи на колене. Бавно и предпазливо Елиз приклекна, готова да побегне. Не можа да се въздържи да не погледне към команча и срещна погледа му. Той кимна към потока и тя погледна натам. Една пума размахваше лениво опашка и пиеше вода на брега.

За да не позволи на зъбите си да затракат, Елиз притисна юмрук към устата си. Без да сваля очи от голямата котка, тя се отпусна на земята до индианеца, този път толкова близо, че отново долови мириса на мента. Скоро пумата утоли жаждата си и изчезна в храстите. Елиз остана да лежи, като се молеше утрото да настъпи по-бързо.