Велда Шерууд
В плен на любовта (7)

Глава шеста

Елиз изтича в спалнята си и разкъса пеньоара си. След това захвърли дрехата към един стол и се хвърли на леглото. Тя се страхуваше от Тед Бърк и от начина, по който той я беше накарал да се почувства с прегръдките си. Не по-малко обаче се плашеше и от неговото предложение за женитба.

До тази нощ тя никога не беше целувала мъж, ако не се броеше конярят в конюшнята в Ню Орлийнс, а и тогава тя бе била малко момиче.

— Има специален начин за целуване, който се харесва на мъжете — беше й казал доведената й сестра. — Някой ден и ти ще го научиш.

Елиз го беше научила тази вечер. Когато затвореше очи, тя все още можеше да усети устните на Тед върху своите. А по-късно, когато той се беше отдръпнал, цялото му тяло беше вибрирало от гняв и нещо, което тя усещаше, но не можеше да определи.

След няколко минути стана, запали лампата и взе въглена и скицника от масата. С няколко сръчни движения очерта челото, тъмната коса и волевата брадичка. След това уви триъгълна кърпа около врата му и потъмни възела й. Елиз спря за малко, за да огледа внимателно скицата, след което добави пълните, чувствени устни. В чертите му имаше сила, веселие и нежност.

— Така изглеждаше на лунната светлина, Тед Бърк — прошепна тя. Тя прибра грижливо скицата в чекмеджето на бюрото и се върна в леглото.

Докато лежеше в тъмнината, Елиз се питаше какво трябваше да отговори на предложението му за брак. Дали не беше сбъркала, като бе мислила, че не трябва да даде Тоди на семейство Бърк? Тед не само можеше да се погрижи по-добре за момчето, но и щеше да го обича и да му бъде като баща.

Остави сълзите да се стичат по бузите й, докато си припомняше как той я беше целувал, карайки я да копнее за още. Бе успяла да се откъсне от прегръдките му, преди да бе изгубила напълно разума си и той я бе пуснал. Елиз знаеше, че той никога нямаше да се опита да я има насила.

Когато се събуди, Елиз се опита да си спомни защо тази сутрин беше толкова важна. Внезапно отвори широко очи. Тед я беше помолил да се омъжи за него. Бе обосновал предложението си с това, че искал да потуши клюките, но тя подозираше, че той просто искаше да се увери, че Тоди ще остане в ранчото му.

Още днес щеше да започне да работи, за да си изплати ботушите, независимо какво мислеше Бърк по въпроса. Елиз натъпка ръце в ръкавите на една раирана памучна риза и нахлузи панталоните си. Веспер и Тед сигурно вече бяха станали. Каубоите закусваха. Защо не беше напомнила на Веспер да я събуди?

С приглушен стон си спомни как миналата нощ за малко не бе изгубила разума си. Тед беше използвал магията на луната, за да я завладее. Той бе знаел какво изпитва тя сякаш тя самата му го беше казала. Елиз се намръщи при спомена за начина, по който ръцете й се бяха забили в мускулите на гърба му и как го беше целувала със също толкова голяма страст колкото и неговата. Какво ли щеше да види в очите му тази сутрин?

Взела шапката и ботушите си в ръка, мина на пръсти покрай стаята на Тоди и тръгна надолу по стълбите. В коридора я посрещна ароматът на прясно кафе и топъл хляб. Елиз пристигна в кухнята тъкмо навреме, за да чуе смеха на Тед и Веспер.

— Кажи го пак, Тоди. Кажи „Мързеливо Б“.

Значи Тоди осигуряваше сутрешните забавления. Тя се ядоса, без да има причина за това.

— „Мързеливо Б“ ли? Та той едва успява да каже „мама“. Тед огледа лицето й и усмивката му бавно се изпари.

— Някакви възражения ли имаш към „Мързеливото Б“? То е неговият дом.

Толкова типично беше за един мъж да направи проблем от това.

— И какво значение щеше да има, ако имах възражения?

— Никакво. — Когато Тоди протегна ръце към нея, той й подаде бебето. — Време е да вървим на работа. — Той разроши косата на момченцето и го целуна по бузата. — Довиждане, Тоди.

Елиз заговори бързо.

— Ще бъда при теб след няколко минути. Тед се усмихна бавно.

— Какво точно имаш предвид?

Раздразнението й нарасна. Тя се бе досетила, че той ще забрави за облога им, но едва ли ще забрави за случилото се миналата вечер.

— Днес започвам да работя.

— Не забравяй да си платиш за ботушите — каза той, докато гледаше към босите й крака.

— Започвам да ги изплащам от днес.

Усмивката на лицето му постепенно се превърна в намръщване.

— Забрави за ботушите, Лий. Аз исках да ти ги купя. — Той изглежда осъзна, че не бе трябвало да казва това. — Ти и без това имаш достатъчно работа в къщата и отдавна си ги изплатила.

— Домакинската работа е за стаята и храната, които получавам. Днес започвам да си изплащам ботушите.

— Казах ти да забравиш за това.

Тя не му обърна никакво внимание и щипна нежно бузата на Тоди, което накара детето да се усмихне.

— Мама няма да бъде тук днес, бебчо. Бъди добро момче с Веспер.

Елиз се обърна, за да види как Тед се отдалечава. Той не бе оставил никакви съмнения за настроението си и силата на присъствието му беше останала в стаята дори след като той беше затръшнал вратата зад себе си. Е, той се беше ядосал. И какво от това?

Внезапно тя осъзна, че това не й е безразлично.

Когато Елиз пристигна в корала, Тед вече разпределяше задачите на каубоите. Десетината каубои го слушаха, като същевременно вършеха разни дреболии — оправяха юзди, навиваха ласа или проверяваха снаряжението си. Конете им бяха оседлани. Неколцина пиеха кафе от метални чаши.

— Дебелият ще докара каруцата тук по обяд — казваше Тед — Ако вече не сте го направили, можете да напълните манерките си на вятърната мелница.

Когато Елиз се появи пред тях, Тед докосна ръба на шапката си.

— Тъкмо ще тръгваме, Лий.

— Закъснях за работа. Няма да се повтори.

Мъжете й кимнаха. Не изглеждаха твърде добронамерени. Тя предположи, че това се дължеше на факта, че трябваше да търпят жена, която смееше да се опитва да върши мъжката работа. Тя хвърли един поглед към Тед.

— Каква е моята работа?

— Ти нямаш работа, Лий.

За да прикрие гнева си, тя завърза отново кърпата около врата си.

— Ти, изглежда, не се чувстваш задължен да удържиш на думата си.

Той тръгна към нея, стиснал плътно устни.

— Аз държа на думата си. Облогът беше направен на шега. Поне така мислех. Но ако това означава толкова много за теб, ще оседлаем Барабанист. Ще ти намеря нещо…

— Не искам просто нещо — сряза го тя.

Тед огледа каубоите, които внезапно се бяха вглъбили в работата си или оглеждаха внимателно прерията. Внезапно той се разсмя.

— Заплатата ти е осем долара месечно и ти ще си я спечелиш.

Слънцето избра точно този момент, за да изстреля розови лъчи по източното небе. Мъжете се поотпуснаха и започнаха да говорят помежду си.

Слим изпразни чашата си на земята.

— Хей, Тед, кой ще се погрижи за конете?

— Босуел ще доведе някакво хлапе със себе си. Когато пристигнат, ще отидем до северното пасище и ще подкараме онова стадо коне. Ще ги затворим в корала на няколко мили от къщата, след това ще отделим онези, които ще задържим. Останалите ще продадем.

— И хлапето ще бъде опитомител на коне? Има ли някакъв опит с ремуда?

Тед сви рамене.

— Оставям ремудата на Босуел. Слим, оседлай Барабанист. Лий ще язди с нас.

Елиз забеляза намръщения поглед, който й отправи Слим.

— Сама ще си оседлая коня, благодаря. — Тя беше решила да ги накара да разберат, че сама ще си върши работата. Не й отне много време да оседлае коня и да го заведе при останалите.

Босуел извика и всички се обърнаха, за да видят как едрият надзирател се появява из облак прах заедно с още един каубой. Двамата се приближиха и слязоха от конете си.

— Тед, това е Доналд Макучън. Той е от Канзас. Казва, че баща му бил каубой и че можел да се грижи за коне. — Босуел се ухили. — Казва, че няма да съжаляваш, че си го наел.

Каубоите си имаха свой език и на Елиз й се струваше, че те всички го разбираха — а тя не. Наблюдаваше ги как си стискат ръцете с новия си колега, след което остави погледа си да се плъзне по мъжа и коня му и по черния камшик от сурова кожа, който беше окачен на седлото. Елиз помнеше думите на баща си, че всеки мъж имал право на своите особености, стига те да не пречели на съседите му.

Каубоите продължиха да си вършат работата, без да обръщат повече внимание на новодошлия. Скоро те щяха да разберат къде беше неговото място.

— Твоята работа ще бъде да се погрижиш за конете, Мак — каза Тед.

— Да, господин Бърк, разбира се.

Мак се усмихна, когато Тед го представи на Елиз и тя му се усмихна в отговор. Той докосна ръба на шапката си.

— Добро утро, мадам.

Елиз хвърли един бегъл поглед към Тед тя забеляза намръщването му и раздразнението в гласа му, когато той нареди на каубоите да се качват по конете. Тед се метна на седлото си и тръгна напред, докато не се изравни с Босуел. Тъй като не знаеше къде трябва да застане, Елиз го последва.

Тед и Босуел яздиха един до друг известно време и с изключение на някой бърз поглед назад към нея Тед не сваляше очи от пасищата и, ако се съдеше по думите му, оценяваше тревата и пресмяташе теглото на добитъка.

— Какво ново на север, Бос?

— Из Таскуса се говори, че цените на пазара в Додж и Абилийн могат да паднат.

— Мислиш ли, че трябва да се понапънем и да закараме добитъка, преди да се е случило нещо?

— Мислих по въпроса.

— Разбира се, преди това трябва да си осигурим пазар. Босуел кимна.

— Няма да е зле.

Елиз слушаше разговора им. Знаеше, че точно по този начин фермерите започваха преместването на стоката си. Не можа да чуе следващите им думи, но чу Тед да казва на Босуел същото, което бе споменал и на нея, когато й бе направил предложението си.

— Смятах да тръгна след две седмици, но може и по-рано.

— Променят разписанието на дилижансите от Таскуса. Появи се лек ветрец, който започна да вдига пясък около тях.

— Ще го проверя предварително — каза Тед.

Двамата мъже бяха на едно мнение, така че очевидно не беше необходимо по-нататъшно обсъждане. Надзирателят подуши въздуха.

— Старите пушки казват, че тази година зимата щяла да дойде по-рано.

Тед огледа небето.

— Не може да се каже още отсега. Пък и август едва започна.

Той се изви на седлото и погледна назад към Елиз. Тя вдигна ръка и той й кимна. Новият каубой избра точно този момент да се изравни с нея. Тед нахлупи ниско шапката си и се обърна отново напред.

Елиз се усмихна на Макучън.

— Хубав ден.

— На разходка ли сте тръгнали, мадам?

— Днес ми е първият работен ден.

— Не мога да си представя една толкова красива жена да върши мъжка работа. — Той огледа косата й. — Не съм виждал коса с такъв цвят. Много е хубава.

Първата й мисъл беше, че Мак Макучън не беше толкова млад, колкото изглеждаше. Тялото му беше слабо и жилаво. Брадата му беше просто сянка върху бузите му, но очите му бяха очи на мъж.

— Какво те води в Тексас?

— Имах нужда от промяна на климата. Някой ден ще си имам собствено ранчо. Възнамерявам да се заселя в Сан Антонио. Казват, че там било хубаво място. Били ли сте там?

— Да. Когато се преместих да живея в Тексас, минахме през Сан Антонио. Това беше преди няколко години.

— Да не би да сте омъжена или да възнамерявате да се омъжите за големия шеф?

Въпросът я завари неподготвена. Как можеше да му отговори искрено, след като все още не беше взела решение?

— Аз съм просто работничка в ранчото. — Тя се усмихна, кимна, дръпна юздите и подкара коня си в галон.

След няколко минути Елиз настигна Тед.

— Реши ли вече каква работа ще ми дадеш?

— Със сигурност няма да е да се харесваш на новия каубой.

Елиз премигна бързо няколко пъти, преди да му възрази ядосано.

— Не знам за какво говориш.

— Така ли? Ти се смееш и говориш с това хлапе от Канзас, откакто напуснахме корала на „Мързеливото Б“. От момента, в който той те видя, не сваля очи от теб. По дяволите, Лий, ние не знаем нищо за него. Може да е от Канзас. Може да е от Оклахома. А може би дори името му не е Макучън. Може да се казва — той млъкна, докато търсеше подходящо име — Зигенфус.

Лицето й остана безизразно за няколко секунди; след това тя се разсмя.

— В такъв случай предполагам, че ще го наричаме Мак Зигенфус от Оклахома.

— Ако смяташ да си заслужиш ботушите, стой вдясно и зад мескитовите храсти. Босуел и хората му ще подкарат конете натам. — Той посочи с ръка. — Ако някой се отклони към теб, размахай шапката си и викай, за да го накараш да се движи направо. Не напускай заслона на мескитите.

Елиз кимна и се отправи в посоката, която той й беше указал. Замислена над случките от тази сутрин, тя хвърли поглед към Тед, който яздеше спокойно към каньона. Ако не беше убедена в противното, щеше да каже, че той я ревнува от Мак.

Елиз спря коня си на мястото, което Тед й беше посочил, и присви очи срещу слънцето. Вече беше почти пладне и тя беше гладна. Чу мъжете да викат и се напрегна да види какво става. Водещият жребец галопираше диво и водеше стадото си през клисурата.

Два коня се отклониха към нея. Последваха ги още няколко. Тя се сети, че трябва да размаха шапката си. Точно в този момент Елиз чу тракането на гърмяща змия. Конят й се закова на мястото си и се изправи на задните си крака. Елиз се олюля, опита се да се хване за рога на седлото, но беше твърде късно и тя усети как краката й се изплъзват от стремената. Падна на земята и последното нещо, което забеляза, бе черно небе, което се спускаше, за да я погълне.

Когато по-късно Елиз отвори очи, видя, че Тед е коленичил до нея и крепи главата й на коляното си. Той отмахна косата от челото й.

— Събуди се, скъпа — подкани я той с тревога в гласа. Погледът й постепенно се проясни. Поемайки си дъх, Елиз се опита да седне.

Чу се остро изтрещяване. Мак изруга тихо.

— Проклета змия! Скри се в храстите, след това тръгна към дупката си. — Мак нави камшика си и го върза обратно на седлото. — Втората, която виждам днес.

Елиз потръпна и Тед я стисна по-здраво.

— Не се страхувай. Мак се погрижи за змията. — Той погледна нагоре и видя сините очи на новия каубой. Неизразеното облекчение на Тед беше посрещнато с едва забележимо кимване.

Макучън погледна към Елиз. Той докосна ръба на шапката си и насочи коня си към падината.

Тя хвърли един поглед на каубоите, които бяха образували полукръг и стояха и чакаха. Тя си пое дълбоко дъх и се опита да се изправи.

— Трябва да се връщам на работа. Тед не я пусна.

— „Мързеливото Б“ може да почака няколко минути, докато се оправиш. — И докато той се увереше, че тя не е наранена и разбере, че той, а не проклетото хлапе от Канзас, е нейният защитник.

— Не мисля, че мъжете харесват начина, по който си върша работата.

— Тук от каубоя се очаква да може да се задържи на коня си.

Ядосана от нечестните му думи, тя се опита да се изправи за пореден път.

— Ще запомня, че един ездач не пада от седлото си при никакви обстоятелства.

— Трябва да бъдеш винаги подготвена. — Той й помогна да се изправи на крака. — Ще кажа на Слим да те изпрати до къщата.

Елиз остана да го гледа вцепенена в продължение на няколко секунди, след което се нахвърли върху него.

— Колко пъти си падал от коня си, преди да станеш добър каубой? — Тя хвърли мрачен поглед на кръга от ездачи. — А те? Предполагам, че са се родили на седло. Без съмнение са острили зъбите си на рога на седлото. И никой от тях никога не е падал от коня. — Тя чу някакво подхилване и повиши глас, за да могат всички да я чуят. — Това е само първата карта от раздаването. Смятам да остана до края на играта.

Тед знаеше защо искаше да я върне в къщата. Тя го беше изплашила ужасно. Той искаше тя да бъде в безопасност в къщата, където нямаше да му се налага да се тревожи за нея.

— Не можем да си позволим такива забавяния. Устата й увисна отворена от изненада.

— Знаеш, че съм добра ездачка.

Каубоите се оттеглиха и ги оставиха насаме. Елиз закуцука към коня си.

Тед искаше да й помогне да се качи на седлото, но когато я докосна, усети мълчаливия й протест и се отдръпна.

— Все още мисля, че трябва да се прибереш.

Тя засмука кръвта по дланта си на мястото, където някакъв камък беше разкъсал кожата.

— Аз се наех да работя.

Тед наблюдаваше как тя се качва на седлото, нахлупва шапката си и цъква с език, за да подкара Барабанист. Въпреки прашните си дрехи и разрошена коса, тя беше ослепително красива. Когато беше паднала от коня, Тед се бе уплашил както никога през живота си. Бе гледал как устните й треперят, докато бе прокарвал ръка по тялото й, за да се увери, че няма нищо счупено. Сега, докато я наблюдаваше, беше убеден в онова, което Лий му беше казала. Тя не се предаваше лесно. Тед се качи на коня си и я последва.

Той осъзнаваше, че каубоите му не можеха да разберат защо Лий беше дошла с тях, когато бяха тръгнали да приберат конете. Подобно на Слим Андерсън, повечето от тях открито не одобряваха присъствието й в групата. Проклетите ботуши — трябвало бе да я остави да спечели глупавото надбягване. Той бе започнал да се тревожи за нея още от мига, в който Лий се бе появила със закъснение в корала.

Жените бяха непокорни, неразбираеми и абсолютно непредсказуеми. Гледката, която представляваше стройното тяло на Лий, натъпкано в тесните панталони, го подлудяваше и той подозираше, че същото се отнасяше и до хората му.

Тед заби четката в чашката и разби сапуна, докато не получи гъста пяна. Острият бръснач започна да се движи по лицето му и да реже двудневната му брада. Като кривеше лицето си, за да се обръсне по-добре, Тед се вгледа в отражението си в огледалото. Как беше допуснал да бъде въвлечен в облог, който щеше да обърка ритъма на живота в ранчото? Защо просто не й беше отказал, когато тя беше настояла да си плати за ботушите?

Лий мразеше подаръците. Това си личеше по вирването на брадичката й. Той не можеше да я вини за това, тъй като самият мразеше да бъде задължен на когото и да било. Ако семейство Бърк бяха приемали услуги, „Мързеливото Б“ нямаше да е едно от най-големите ранчота в щата.

Но Тед трябваше да се съобразява с хората си, а те не биха го разбрали. Те се разкъсваха между това да гледат една красива жена и да се опитват да подкарат стадо диви животни. Те говореха помежду си, задоволяваха естествената нужда на каубоя да се оплаква, но някои от тях съвсем честно изразяваха неодобрението си. По отношение на Лий оплакванията им бяха оправдани, въпреки че те се бяха опитали да ги прикрият. Новият каубой беше изключение. Той само гледаше с поглед остър като на ястреб.

По стар навик Тед избърса внимателно сапуна от бръснача си и плъзна острието в черния му кожен калъф. Той се наведе над легена, изми лицето си и го избърса.

Настроението му си оставаше все така мрачно. Лий беше закъсняла за първия си работен ден, но оттогава винаги пристигаше първа в корала. След няколко дни той беше спрял да се опитва да я вразуми.

Тед прокара пръсти през косата си и сложи шапката си. Докато слизаше по стълбите, закопча ризата си и завърза кърпата около врата си. Ранчото се подготвяше за есенното събиране на стадата. Да се прави на бавачка на някаква красавица, не влизаше в графика му.

Господи, тя беше красива. Докато вършеше нещо — независимо колко важно беше то, — през ума му минаваха диви нерационални мисли. Той бе видял чувствата, изписани върху лицето й. Беше докосвал страстната й реакция. Неговият копнеж се беше превърнал в желание, което той едва успяваше да контролира. Тед бе искал да разкъса дрехите й и да притисне бедрата си в нейните. Добре, че точно в този момент Лий се беше отдръпнала.

Когато бе видял Лий на лунната светлина, с разголени рамене и разпусната коса, едва бе успял да овладее желанието си да я има изцяло. Тед не бе предполагал, че такава силна страст може да бъде освободена само от това, че държеше в ръцете си едно момиче.

Изруга мислено. Единствено той беше виновен за всичко това. Трябваше да се държи настрани от Лий, но как можеше да направи това, след като тялото му не преставаше да изпраща неподходящи сигнали? Пътуването до Абилийн щеше да ги раздели за известно време и той се надяваше, че така може би щеше да успее да овладее мислите си.

Лий вероятно щеше да го накара да чака до последния възможен момент, преди да му даде отговор на предложението за брак. Тед се разкъсваше от съмнения. Тя го беше попитала какво очаква от нея. Отговорът му се бе сторил достатъчно прост. Да бъде негова жена, да му роди деца, да обича… Какво му ставаше, по дяволите? Тя бе обичала Патрик. И колко други, освен него? Дали тя щеше да си спомни, че е спала в едно легло с него, вместо с брат му? Дали тя се питаше кой от братята е баща на детето й?

Отиде в кухнята и си наля кафе. Тед сложи в чинията си шунка, пържени яйца и сос, разчупи една бисквита и я намаза в масло.

Не можеше ли Лий Дюбоа да си стои в къщата и да се грижи за Тоди и да остави мъжете да вършат мъжката работа? Той изяде бързо храната и допи кафето си. Не можеше ли просто да прави онова, което й се казваше, и да забрави за проклетите ботуши? Той започна да обмисля задачите за деня и внезапно му дойде една мъглива идея, която постепенно започна да се прояснява. Едва успя да се въздържи да не се усмихне.

Тед отиде в корала точно навреме, за да види как Лий се навежда към каубоя от Канзас и му казва нещо, което го накара да се усмихне. Тед усети стягане в стомаха си и осъзна каква беше причината за това. Макучън беше приблизително на възрастта на Лий. Двамата, изглежда, вече бяха приятели.

След като кимна на каубоите и погледна със смразяващ поглед Мак, Тед започна да разяснява плановете за деня.

— Ще закараме една каруца с храна на около половин миля от завоя на каньона, на изток от зимното пасище. Ще останем няколко нощи, докато не намерим стадото. Ще се разпръснем и ще видим колко животни са се отклонили. След това ще жигосаме недамгосаните животни. — Той млъкна и се огледа. — Ще трябва да си вземете необходимото, преди да тръгнем.

Неколцина от каубоите го изгледаха подозрително. Слим дори не скри раздразнението си.

— Не е ли малко рано да започнем да спим на земята? Тед се опита да не показва раздразнението си.

— Не е чак толкова рано. Босуел е чул слухове, че цените на пазара могат да спаднат скоро. Може да се наложи да подкараме добитъка по-рано, отколкото възнамерявах.

Той чу как Лий си поема дълбоко дъх.

— Отивам да си взема дрехите. Да взема ли и одеяло? — Преди той да успее да й отговори, тя продължи: — Кой ще остане в ранчото с Веспер и Тоди?

— Хуан, брат му Ал и синът му Пако винаги остават тук.

— С ъгълчето на окото си той забеляза, че Мак се приближава към тях. Без да има някаква причина за това, на Тед му се прииска да стовари един юмрук в лицето на младежа. — Няма да ти трябва одеяло, Лий.

— Аз вече не съм грийнхорн, Тед.

— Сега нямаме работа за жена, Лий. Може би по-късно.

— Още не съм си изплатила ботушите и докато не го направя, ще яздя с вас. — Тя тръгна към къщата. — Няма да се бавя.

Тед стисна зъби. Беше забелязал, че каубоите му се питаха какви бяха отношенията му с жената на Патрик. Без съмнение някои от тях си мислеха, че Тед Бърк вече е спал с бъдещата си снаха. От тази мисъл му се повдигаше. Хората му чакаха да видят как ще се справи със ситуацията. Той се справи по единствения начин, който му беше известен — като не обърна внимание на Лий и посочи към спалното помещение.

— Вземете си нещата. Тръгваме след час.

След малко вече беше при задната врата. След още няколко секунди Тед вече тичаше нагоре по стълбите. Отвори вратата на стаята на Лий, влезе и я затръшна след себе си.

— Казах, че този път нямаме работа за жена.

Тя отвърна на погледа му сложила ръце на бедрата си и с гняв в очите.

— Заслужила съм си шпорите, господин Тед Бърк. И точно това е играта, нали — дали мога да върша работата; или не?

— Тя се приближи и лицето й се озова на няколко сантиметра от неговото. Лий посочи с пръст към брадичката му. — Аз няма да се откажа.

Тя беше най-възхитителната жена, която бе срещал в живота си, и го завари неподготвен. Още веднъж разумът му бе замъглен. Той сграбчи ръката й, задържа я в своята, след което притисна тялото й плътно до своето и я целуна страстно.

Тя се опита да се освободи от силните му ръце като го заудря с юмрук по гърба. Тед облиза устните й и усети прилив на силно желание, когато те най-сетне се отвориха под неговите.

Тя продължи да се извива, да го удря по гърба и раменете. Тед я притисна още по-силно, докато Елиз вече не можеше да се помръдне. След това той впи устни още по-жадно в нейните, задоволявайки копнежа си. Най-накрая се отдръпна, вдигна глава и пое дълбоко дъх. Устните му потрепнаха, сякаш се подиграваше на себе си, а после в погледа му се появи безмълвно извинение. Имаше само един начин да поправи грешката си.

— Приготви си проклетия багаж — каза мрачно той. Преди да отвори вратата, Тед се обърна. — Докато работим, виж дали ще можеш да приемаш заповеди като всички останали.

Очите й все още блестяха гневно.

— Добре — каза тя. След това добави толкова тихо, че той трябваше да напрегне слуха си, за да я чуе: — Като всички останали.

Тед тръгна надолу по стълбите, като мислено се ругаеше. Той не видя как на лицето на Лий се появява триумфално изражение, но тя не трябваше да се залъгва — следващата победа щеше да бъде негова. В кухнята той си наля чаша кафе и тръгна към корала, като се питаше какво ли щяха да си помислят каубоите, когато Лий се появеше, за да язди с тях. Едно нещо беше сигурно — те нямаше да попитат защо.

Вярна на думата си, тя се появи готова за път. Беше прибрала косата си назад и я беше вързала с тъмна панделка. Тя се огледа безгрижно, кимна на мъжете, изведе коня си от корала и се качи на седлото. Когато спря близо до Макучън, той я поздрави с леко докосване на ръба на шапката си.

Каруцата с провизиите се появи иззад плевнята. Мъжете се скупчиха около каруцата с радостни викове, обладани от вълнението преди събирането и подкарването на стадата.

— Том, Спиз, вие ще тръгнете напред преди нас. През по-голямата част от деня ще броим говедата. Това ще даде на Дебелия време да закара каруцата до южния бряг на Бул Крийк. — Той им даде знак да тръгват.

Слънцето бе започнало да се издига в безоблачното небе. Никой не говореше и не обръщаше внимание на Лий и това радваше Тед Пред групата се простираха равните пасища и високата трева на прерията. Докато яздеха напред, споменът за сутрешната му среща с Лий предизвика някакво почти недоловимо предупреждение в съзнанието на Тед Тя беше постигнала малка победа и колкото и доволна да беше от това, той нямаше намерение да й позволява да се възползва от предимството си. Чувствата му се намираха твърде близо до повърхността. Нейните също.

Той бе изваден от размисъла си от вика на един от ездачите начело на колоната.

— Бизони! Голямо стадо на около пет мили след възвишението.

Елиз докара коня си толкова близо до жребеца на Мак, колкото беше възможно, без двете животни да се докоснат. Коженият камшик на каубоя беше навит и закачен за седлото му. Когато на него му стана неудобно, тя му се усмихна.

— Какво ще стане сега, Мак?

Мак избягваше да я погледне в очите.

— Просто ще яздим, мадам. Големият шеф е хвърлил око на северното пасище. Изглежда, че ще трябва да заобиколим бизоните. Това означава, че няма да стигнем до Бул Крийк тази вечер. — Той кимна и се отдалечи, за да се присъедини към останалите.

Елиз се загледа изненадано след него. Какво се бе случило с приятелски настроения каубой, та да го лиши от добронамерените му закачки? Отговорът й дойде като гръм от ясно небе. В очите на каубоите тя не беше бъдещата съпруга на Патрик Бърк, а жената на Тед Това съобщение вероятно е било предадено и на Макучън. Тя си спомни за падането си от коня и колко бързо Мак бе реагирал и бе убил гърмящата змия. Той бе видял как Тед я държи в ръцете си. Очите й се замъглиха от сълзите, които напираха в тях, и през мъглата тя видя, че Тед язди към нея.

Той се изравни с нея.

— Ще заобиколим на югозапад. Това ще ни забави, но нямаме друг избор. Там ще останем да пренощуваме.

Елиз потръпна.

— Не те ли е страх, че добитъкът може да подивее?

— Ще им дадем достатъчно пространство.

Тя забеляза, че той гледа тревожно към хоризонта. Погледът му се местеше от една точка към друга.

— Нещо не е наред ли?

— Не.

На нея й се искаше да разбере реакцията му на присъствието й и затова тя отново насочи вниманието му към себе си.

— Благодаря, че ми позволи да дойда. Той се изсмя отнесено.

— Алтернативата беше по-лоша, тъй като ставаше въпрос за истината. Никога не съм предполагал, че купуването на чифт ботуши може да се превърне в такъв проблем. Искам да знаеш едно нещо. Ще свършим тази работа колкото се може по-бързо, за да се върнем по-скоро у дома при момчето.

Елиз наблюдаваше как той се отдалечава. Тоди й липсваше и тя се чувстваше виновна, че го беше оставила сам. Веспер го обичаше, но това не беше същото. Елиз въздъхна. Дали в желанието си да бъде независима от Тед не беше изневерила на Тоди?

Ездачите се разпръснаха по възвишението и изчакаха каруцата да ги настигне. Тъй като каубоите не я приемаха и тя се чувстваше неловко в компанията им, Елиз яздеше сама.