Велда Шерууд
В плен на любовта (2)

Глава първа

Огромният черен облак се носеше над прерията, като трещеше заплашително и осветяваше пътя си с назъбените стрели на светкавиците. Внезапно от облака към земята се спусна черна фуния. Торнадото пулсираше и се гърчеше в унищожителен танц, приближавайки към скромните фермерски постройки, които се намираха на няколко мили от Боги Крийк, като помиташе всичко по пътя си.

На няколко мили от центъра на бурята Елиз хвърли тревожен поглед към потъмнялото небе. От време на време светкавиците обливаха земята с оранжева светлина. Вятърът се засили и започна да огъва дърветата. Между изблиците на шум Елиз чу плача на Тоди.

— Задава се буря, Маргарет — извика Елиз през рамо към доведената си майка и хвърли мотиката, която държеше. — Да се приберем вътре.

Без да изчака майка си да я последва, тя се втурна към момченцето, което се беше вкопчило в оградата на бебешката кошарка. Къде беше майка му, за бога?

Елиз изкрещя на доведената си сестра.

— Лий, къде си? Задава се буря. Вземи бебето!

Като се молеше на бога да й позволи да стигне навреме, Елиз се хвърли напред срещу вятъра. Трябваше да стигне до детето. Внезапна болка в глезена я накара да се спъне и тя падна на земята. Елиз изруга от раздразнение и тръгна напред на четири крака. Когато стигна до Тоди, й се стори, че беше изминала цяла вечност.

Елиз се изправи, подпря бедро в кошарката и взе плачещото бебе. Притисна го към гърдите си, за да попречи на вятъра да го изтръгне от ръцете й.

От къщата се откъсна една дъска, след нея втора. Небето потъмня застрашително. Обзета от страх, Елиз се огледа за подслон. Ако успееше да стигне до верандата, можеха да се скрият под нея. Шестте метра, които трябваше да преодолее, й се сториха цял километър. Най-сетне тя успя да стигне до постройката.

 

 

Торнадото връхлетя със силата на локомотив. Елиз вдигна ръка, за да закрие главата си и да се предпази от летящите отломки, но закъсня. Някакъв предмет рикошира в къщата и я удари по челото. Тя се олюля, но успя да напъха бебето под пода на верандата и да пропълзи при него, преди да й се завие свят.

Елиз не знаеше колко дълго беше останала там. Когато се свести, дъждът и вятърът бяха престанали. Тоди се размърда и Елиз прекара ръка по телцето му, за да се увери, че не е наранен.

Маргарет и Лий — какво се беше случило с тях? Майка й бе садила боб, а сестра й се беше приготвяла да отиде в бара в Боги Крийк. Къде бяха те сега? Очите й се насълзиха и Елиз тръсна глава, за да пропъди страховете си.

Усети болка в слепоочието и прокара длан по челото си. Нещо мокро и лепкаво замъгли погледа й. Отново й се зави свят, но тя успя да се справи, като започна да диша дълбоко, за да се успокои. Подсъзнателно Елиз разбра, че дъждът беше спрял, но сега ги заплашваше нова опасност.

Потокът Боги Крийк беше излязъл от коритото си и водата скоро щеше да стигне до скривалището им. Трябваше да влезе с Тоди в къщата и да накладе огън. Бебето скоро щеше да огладнее. Искаше й се главата да не я болеше толкова силно.

Елиз пропълзя навън, като държеше здраво бебето, и се изправи. Гледката, която се разкри пред очите й, я накара да изкрещи истерично. Къщата я нямаше. Останали бяха само подът и коминът.

Сърцето й се сви. Сълзи потекоха по бузите й. Направо беше невероятно, че двамата с Тоди бяха оцелели. Елиз реши, че след малко, когато се почувстваше по-добре, щеше да отиде да потърси Маргарет и Лий.

Внезапно осъзна нещо, за което не се беше сетила досега.

Ако майката и бабата на бебето бяха загинали, сега то беше нейно. Тя се разплака отново. — Тоди, ти си моето дете.

 

 

Тед си спомняше първото си посещение в Боги Крийк, когато бе закъснял за рождения ден на Патрик и му се бе искало да не е идвал изобщо. Година и половина по-късно все още проклинаше съдбата, че го беше върнала на това забравено от бога място. Торна до се беше опитало да изравни околността със земята. Той заби чети в хълбоците на коня си. Животното подскочи и се втурна напред по пътя.

Всичко около него беше опустошено. Покъщнината беше пръсната из двора на фермата. Дрехи бяха захвърляни в локви вода. Една сплескана вана стоеше изправена до оградата. От фермата бяха останали само дървеният под и каменните стълби, които водеха към онова, което някога бе служило за входна врата. Тед изруга.

Какво се бе случило със семейство Дюбоа? Може би бяха избягали, преди да бъдат застигнати от бурята, но той не хранеше големи надежди. Когато забеляза неподвижната фигура, която лежеше до остатъците от камината, Тед изруга отново.

Разтърсен от чувство, което беше толкова дълбоко, че той усещаше пулса на сърцето в ушите си, Тед слезе от седлото и си проправи път през локвите. Заобиколи отломките и коленичи до тялото.

Толкова много искаше синът на Патрик да е жив и се зачуди как щеше да понесе загубата на още един член от семейството си.

Камарата се раздвижи, от нея се надигна една глава и Тед погледна в невероятно мръсното лице на едно бебе. Той потрепна от облекчение.

Мили боже! Детето беше живо. Както му беше казал Джейк, момчето имаше зелени, големи очи. Очите на един Бърк.

Зарадван от откритието си, Тед протегна ръка и погали сина на Патрик.

— Ще се оправиш, приятелче. Татко ти не можа да дойде, но изпрати мен да те заведа у дома. Ти приличаш на него. — Тед преглътна, за да премахне буцата в гърлото си. — Приличаш и на мен. Предполагам, че това ни прави роднини. — „Може би дори по-близки — помисли си той, докато се опитваше да потисне чувствата си. — Може би малко по-близки.“

Внезапно пред него се появи второ лице, две ръце изскочиха изпод камарата и се забиха в носа на Тед Шапката му падна в една локва.

— Мръсен ловец на кожи! Дръж гадните си ръце далеч от бебето ми! — каза жената.

Тед изпъшка, изправи се и докосна струйката кръв, която се стичаше по горната му устна.

— Чакай малко. Аз не съм ловец на бизони. Аз съм… — Стройната жена се изправи неуверено на крака. Гласът й трепереше от гняв.

— Скитник! Плячкаджия! Всички сте еднакви. Не ни ли стигаха толкова беди?

Той бе пътувал три дни и три нощи с малко храна, още по-малко сън и само с половин одеяло за подслон. Беше адски уморен.

— Опитвам се да ти кажа, че… Внезапно тя го ритна силно в слабините.

— Че кой те слуша? Разкарай се оттук и ни остави на мира.

Тед посегна към нея, но не успя да я хване и изгуби равновесие. Докато падаха, той премести тежестта на тялото си и успя да мине под нея. Хвана я за китките, извъртя се и обкрачи крехкото й тяло.

— Слушай, малка вещице! Тя се опита да го ухапе.

— Пусни ме!

— Виж, мое правило е да не наранявам жени, но ако продължаваш така, може да забравя за това. Дошъл съм тук, за да помогна.

— Показваш го по странен начин. Тед се разсмя.

— Не е странен. Безопасен е.

Той беше любопитен да види как изглежда жената и хвана брадичката й между палеца и показалеца си. Очите й бяха големи и интелигентни, устата й — твърде щедра, брадичката — малко по-квадратна от необходимото, носът — леко вирнат, а косата — той не си спомняше косата й да е била с цвета на жито. Колкото и мръсна да беше, тя все пак си оставаше красива — и твърде ядосана, за да може да се разбере разумно с нея.

Тед се поколеба дали да я попита за семейството й, тъй като не искаше да й причини болка. Тя сама щеше да повдигне този въпрос, когато бъдеше готова. Той нежно отметна сплъстената й коса и разгледа раната на челото й.

— Виж, скъпа. Трябва да почистим тази рана. Мислиш ли, че ще можеш да се държиш прилично, ако те пусна?

Лицето й беше безизразно, но той виждаше презрението в очите й.

— Трудно ми е да отговоря, след като заплахата отказва да си тръгне. А това на главата ми е просто драскотина. Проблемът е в глезена ми. Изкълчих го. А сега, ако не искаш да се разнищя, ще ми направиш услугата да слезеш от мен.

Той не можеше да си представи това предизвикателно момиче да е било в леглото му. Не можеше да си я представи и на купона на Патрик.

— Викай колкото си искаш. Няма кой да те чуе. Що се отнася до това да ти правя услуга, все едно да направя услуга на гърмяща змия.

Докато се изправяше, той плъзна ръце към кръста й. Отдръпна се бързо, но не и преди нещо топло и чувствено да премине през него. От изненадания поглед в очите й разбра, че тя също го е почувствала.

— Долен мръсник! — процеди тя през зъби.

— Съжалявам, по дяволите. Не исках да те докосвам толкова интимно. Стана случайно. Не че не бих искал, нали разбираш, някой друг път или на друго място. Дори бих забравил, че изглеждаш така, сякаш си прекарала нощта в свинарник. — Той погледна бебето, а след това отново към жената. — Ти ли си Лий Дюбоа?

— Ти коя си мислеше, че съм? Мария Магдалена?

Предизвикателният й отговор го накара да се ухили. Трябваше да й признае, че беше куражлия жена, дори когато бъдеше притисната. Тед стана, уви пръсти около ръцете й и й помогна да се изправи. Изчака, докато се увери, че жената може да се държи на крака, наведе се, взе мократа си шапка и я удари в бедрото, без да обръща внимание на доволния смях на жената.

— Лий Дюбоа, аз се казвам Бърк. Тед Бърк от ранчото „Мързеливото Б“ близо до Тули Крийк, на юг от каньона Пале Дуро.

— Бърк. — Гласът й потрепери и тя направи бързо крачка назад, сякаш се беше изправила пред самия сатана. — Още една причина да се махнеш от дома ми, ти… ти, Бърк такъв! — Тя изглеждаше като мръсна парцалена кукла, косата й беше разрешена и сплъстена и падаше по лицето й. Жената посочи с пръст към стълбите. — Веднага!

Ако положението не беше толкова трагично, той сигурно би се изсмял.

— Патрик Бърк ми е брат. Той ме изпрати да се погрижа за сина му. Каза, че се казвал Тоди.

Очите й се разшириха.

— О, така ли? — каза презрително жената. — И къде е той, та не може да дойде лично? В затвора ли?

Тед се намръщи. Тя беше по-близо до истината, отколкото предполагаше. Ако не бъдеше принуден, Тед нямаше намерение да казва на никоя жена, че преди мексиканските власти да метнат въжето на шията му, Патрик беше надраскал една бележка, с която признаваше Тоди за свой син. Пат дори беше изпратил най-добрия си приятел да занесе бележката, за да бъде сигурен, че тя ще бъде получена в „Мързеливото Б“.

Тед реши, че засега ще бъде най-добре да остави жената да си мисли, че Патрик може да се появи в ранчото във всеки момент.

Патрик беше непредсказуем като подплашен мустанг и несъмнено му е било трудно да се ожени за майката на детето си. Той никога не се свърташе на едно място и бе водил живот, който съвсем естествено го бе отвел до мексиканската бесилка.

Тед избегна изпитателния й поглед, като погледна надолу към бебето.

— Патрик искаше… Патрик иска синът му да живее в ранчото, където ще бъде в безопасност. Той е в Мексико и затова изпрати мен да взема Тоди.

Красивото й лице пребледня, но по вирването на брадичката и страстта в гласа й Тед разбра, че тя вярва във всяка дума, която изрича.

— Тоди е мой. Това, че нямам семейство, не означава, че можеш да ми го вземеш. Е, нека да си изясним нещо, господин Голям Ранчеро Бърк. Няма да го получиш.

Той можеше да й каже, че старецът Томас Бърк беше научил добре синовете си, че те бяха хора, които държаха на своето и си вземаха онова, което смятаха за свое. И този път не беше по-различно.

— Патрик е Бърк. Тоди е Бърк. Пат иска момчето в ранчото, където ще има свой дом.

— Патрик е копеле.

— Предполагам, че си права — отвърна той с широка усмивка. — Я ми кажи, винаги ли ругаеш така, или само когато говориш с хора с фамилията Бърк?

— Проклети да сте всички Бърк!

— Точно от това се страхувах — отвърна Тед. По гласа му личеше, че се забавлява.

На слабата светлина в края на деня лицето й показваше признаци на изтощение. Тя тъкмо щеше да каже нещо, когато се олюля и ако Тед не беше реагирал незабавно и не я беше подхванал, тя сигурно щеше да падне на земята.

Той коленичи, придърпа главата й към гърдите си и отметна косата й, за да разгледа раната на челото й. Можеше да бъде и по-лошо. Раната не беше много сериозна и Лий щеше да се отърве само с главоболие за известно време. Той я остави да легне и нежно разтърси ръцете й. Клепачите й потрепнаха, но очите й останаха затворени.

Тоди подсмръкна. Тед се опита да успокои бебето, преди да се беше разплакало.

— Всичко ще се оправи. Повярвай ми. — Тоди погледна сериозно Тед, вдигна мръсното си пръстче и го натика в устата си. — Точно така, синко. Чувствай се удобно.

Тед си спомни за сушеното месо, което носеше винаги със себе си, и го извади от дисагите. След това даде едно парче на Тоди.

— Засмучи това, Тоди. Ще ти хареса повече отколкото пръстът. Опитай се да заспиш с него.

Тед ги остави, за да свали одеялото от седлото си и да запали огън. Последното се оказа невъзможно, тъй като листата по дървата бяха толкова мокри, че не се запалваха. Беше захладняло, но след бурята се бяха появили звездите и небето беше ясно. Той свали сакото си от бизонова кожа и уви внимателно бебето в него. След това зави жената с одеялото и пропълзя между тях. След няколко минути Тед придърпа главата на жената на рамото си.

Някога, в Боги Крийк, той може би бе държал тази жена в ръцете си и я бе любил. През съзнанието му премина картината на голото й тяло. Неговото тяло реагира неволно и тя се напрегна и измърмори нещо. Тед й заговори тихо да не се тревожи.

Искаше му се да й каже, че оттогава той се беше заклел, че ако решеше да прави любов с някоя жена, и двамата щяха да бъдат напълно трезви. А също така, че ако тази жена беше Лий Дюбоа, очите й щяха да бъдат широко отворени и той щеше да се увери, че тя знае с кого си е легнала. Това беше нещо, което тя щеше да запомни — а и той също.

Малко преди разсъмване той се събуди и видя, че лицето й се намира само на няколко сантиметра от неговото, а устните й са леко разтворени. Тед подозираше, че семейството й се намира някъде наблизо — удавени, потрошени от торнадото или убити от хвърчащите отломки. Той отиде тихо до брега на потока и тръгна по него, като се оглеждаше внимателно. От семейството на Лий нямаше и следа.

Когато Тед се върна, жената вече се беше събудила, но отбягваше погледа му.

— Всичко… всичко ли е…

Той седна до нея и сложи ръка върху нейната.

— Всичко е унищожено — каза тихо той.

— А семейството ми? — Тя се задави при тези думи. — Намери ли ги?

— Съжалявам, но не знам къде другаде да ги търся.

Тя изстена, зари лице в ръцете си и заплака. Тед се почувства неудобно като ученик и се опита да я успокои. Сложи ръка около раменете й.

— Срамота. Дяволски срамно е.

Тя се дръпна и той я остави да се наплаче. Когато жената си върна донякъде самообладанието, той я попита тихо:

— Как оцеляхте с бебето?

— Скрихме се под верандата.

Тед отвърна поглед, за да не вижда отчаянието в очите й, и погледна към спящото дете.

— Трябва да се махнем оттук бързо.

— Но семейството ми?

— Ще изпратя някой да ги потърси.

— Не мога да ги изоставя просто така. Дори един Бърк би трябвало да разбере това.

— Лий — каза търпеливо той, — ние нямаме храна. Нямаме подслон. Няма как да се грижим добре за бебето. Това ли искаш? Е?

— Знаеш, че не искам това.

— Тогава нека да тръгнем към „Мързеливото Б“. Тя не се предаде толкова лесно.

— Не се тревожи за Тоди. Аз ще печеля достатъчно пари, за да се грижа за него. Ще се оправим и сами. Бърк могат да продължат да си живеят и без нас, както правеха досега.

Тази жена беше готова да се нахвърли сама срещу целия клан Бърк.

— Имаш рана на главата и изкълчен глезен. Какво ще правиш, ако се появят индианци. Или пък ловци на бизонови кожи, или някой от войниците на полковник Макензи? Те са сбирщина проклетници и са зажаднели за красиви жени.

— Кой има нужда от един Бърк? — попита тя, въпреки че отчаянието в гласа й беше очевидно.

— Ти. — Той прокара пръст по меката буза на бебето. — И бебето ти също.

Тед усети болка в гърдите си. Той копнееше да се отърве от тревожещите го спомени и от още по-тревожните въпроси. Дали тя си спомняше, че е спала в едно легло с него?

Той я погледна изпитателно.

— Е?

Очите й проблеснаха и тя се изправи така, сякаш в гръбнака си имаше стоманен прът.

— Ти искаш Тоди.

— Разбира се. Вече ти казах това. Той е Бърк.

— Ти мислиш, че можеш да дойдеш и да го вземеш само защото си богат. Може би можеш да купиш някой съдия. Но те предупреждавам — аз също държа на своето и се боря да запазя онова, което ми принадлежи.

Тед се наведе, за да я погледне право в очите. Въпреки окъсаната си рокля и превързаното с мръсно парче плат чело, големите й очи излъчваха гордост и сила.

В този миг някакво непознато и дълбоко чувство се събуди в него. По дяволите репутацията й. На Тед му се искаше да може да предяви права върху жената и детето.

— Никога няма да отделя Тоди от теб, Лий. Нито пък ще ти позволя да го вземеш със себе си, когато няма къде да отидете. „Мързеливото Б“ ще бъде ваш дом — твой и на Тоди — и някой ден той ще го наследи.

Гъстите й клепачи се сведоха и когато ги вдигна отново, той видя в очите й болката и страстта.

— Тоди е мой. Ще останем, докато намеря начин да изкарвам достатъчно пари, за да се издържаме.

Доволен, че беше спечелил спора, Тед се оттегли. Когато жената и бебето бъдеха в безопасност в ранчото, щеше да намери начин да ги задържи там. Засега обаче смяташе да се задоволи с онова, което беше постигнал.

Не искаше да я кара да бърза, но започна да се приготвя за тръгване.

— Познавам един ранчеро, който живее на няколко мили оттук. Ако има каруца, ще я вземем на заем. Дотогава ще яздим заедно коня ми.

Той устоя на изкушението да й каже какво беше разстоянието от Боги Крийк до „Мързеливото Б“, но със скоростта, с която се движеха, когато пристигнеха, патиците вече щяха да са започнали да отлитат на юг.

Имотът на Бейли се намираше на югозапад и встрани от пътя им, но нямаше как да избегнат отклонението. Трябваше да се запасят с храна — особено жената, ако кърмеше бебето. То беше намалило нуждите си до смучене на палеца си, но това можеше да се промени бързо.

— Ти все още кърмиш бебето, нали? Жената се изчерви като домат. Тед изпита разочарование.

— Колко е голям той? Кога спря да го кърмиш?

— Той е на девет месеца, а кога съм спряла да го кърмя, не е твоя работа — каза тя с неприкрито отвращение.

Когато кафявите й очи заблестяха гневно, тя беше направо прекрасна. Тед никога не беше виждал очи с този цвят в комбинация с коса с цвета на нейната.

— Съжалявам. Просто си помислих, че така ще решим проблема с изхранването.

— Е, вече е твърде късно за това.

— Скъсах едно парче от роклята ти, за да превържа главата ти. Имаме нужда от пелени. Тоди е малко влажен и освен това надушвам някаква миризма да се носи от него. И от теб също.

Внезапно тя се ухили.

— Ще гледам да стоя срещу вятъра.

Промяната в настроението й го завари неподготвен. Пленен от трапчинката до устата й, Тед й отговори също така шеговито.

— Имаме две възможности — или твоите поли, или моите доновки.

— Искаш ли да хвърляме монета? — попита тя и прекара острото езиче по устните си. — Предполагам, че имаш монета.

— Мислиш, че си късметлийка?

— Може би.

Той вдигна ръце във въздуха.

— Току-що си спомних, че имам един допълнителен чифт доновки.

— Тогава защо…

— За да видя дали ще блъфираш.

Тя сведе гъстите си, тъмни клепачи и погледна встрани.

— Аз блъфирах. — Той се засмя.

— Знам.

— Но съм много добра в това.

Когато видя лицето й осветено от утринното слънце, Тед осъзна колко млада беше тя. Нещо топло и жизнено кипеше вътре в нея и той го усещаше чак в слабините си.

— Под тази окъсана рокля няма кой знае колко много. Ако я бяхме направили на превръзки, щеше да останеш почти гола.

Тя подскочи от изненада.

— Откъде знаеш?

Тед се ухили от удоволствие, когато забеляза неудобството й.

— Потърсих фуста, за да направя превръзка, но нямаше. Тя погледна засрамено към мястото, от което той беше откъснал плата.

— Трябвало е да отвърнеш глава. Той се изсмя високо.

— Ако не гледах, можеше да откъсна повече плат, отколкото ми трябваше. Мислиш ли, че ще можеш да стъпваш с този глезен?

— Не знам.

Той хвърли един поглед и каза спокойно:

— Ако имаш нужда от уединение, зад онези дървета има твърда земя.

Лий остави бебето встрани и се опита да се изправи.

— По дяволите — каза тя. — Не мога да си стоя на краката.

— Да предположим, че аз ще ви нося, госпожице Дюбоа. Когато тя наведе глава, косата закри лицето й.

— Още помощ от един Бърк?

— Толкова трудно ли е да приемеш помощ от един Бърк?

— Не е лесно.

Пулсът на Тед се ускори. Той предупреди Тоди да внимава и помогна на Лий да се изправи.

— Имаш ли нужда от още помощ?

— Не. Можеш да ме оставиш.

Тед се ухили и се върна до стълбите тъкмо навреме, за да попречи на Тоди да пропълзи в една локва на неравния под.

— Съжалявам, бебчо. Тръгнал си в погрешната посока. „Мързеливото Б“ е на юг. — Когато детето се засмя, Тед целуна малката му, мокра уста. Той все по-осезателно започваше да усеща промяната в себе си, необяснимата смесица от чувства, която го обземаше, сякаш целият му живот се беше стремил към този момент и това място.

Тед продължи да си играе с бебето, докато Лий не го извика.

— Идвам веднага!

Вирнатата брадичка не можеше да скрие червенината на бузите й.

— Благодаря ти много за…

— Рог nada — отвърна, смеейки се, той.

Когато тя не му отговори, усмивката на Тед изчезна бавно от лицето му. Той се наведе над Лий и докосна с пръст бузата й.

— Не трябва да се притесняваш или да се страхуваш от мен, Лий.

— Няма такова нещо. — Тя млъкна замислена. — Мразя да се чувствам безпомощна и да завися от друг. И се питам какво се е случило със семейството ми.

— Разбира се, че се тревожиш. Не е лесно нито за теб, нито за бебето. Осъзнавам това и ще се постарая да ви накарам да се почувствате по-добре.

Гърдите й се надигаха и се спускаха. Той напразно търсеше откровението в погледа й, в говора й, в някоя провокираща извивка на устата й. Досега обаче той забелязваше само невинност и огромна гордост, каквито не бе очаквал от една жена, която беше дошла на купона за рождения ден на брат му и която не беше проверила кой е мъжът, в чието легло ляга.

Тед я отнесе до бебето.

— Погрижи се за него, докато доведа коня. — Той свали доновките си от дисагите и с няколко бързи движения ги разкъса на груби квадрати. След това й ги подаде и се усмихна леко. — Няма да му казваме, че първият му чифт е бил носен.

— Той е късметлия, че изобщо получава нещо. Ако имахме достатъчно време и ако аз нямах нужда от патерица, щях да събера памучни влакна от канадски тополи и да натъпча с тях пелените му.

Зората беше отстъпила пред ярките лъчи на слънцето. Навсякъде, докъдето стигаше погледът им, се виждаше опустошение. На Тед му се искаше да се махне колкото се може по-бързо от това място и той заведе коня си до стълбите и хвърли юздите върху врата му.

— Вече можем да тръгваме. Остави Тоди, докато те кача на седлото.

Когато той посегна към нея, Лий вдигна ръце, за да се остави той да я изправи. Тед си пое бавно въздух. Беше държал жени много по-интимно, но никога толкова внимателно.

Тя се изправи на един крак, докато ръцете му обвиха тънката й талия; след това той я сложи на седлото и й подаде бебето. Миг по-късно Тед вече беше на седлото зад тях и ги обви с едната си ръка.

Цъкна с език и подкара коня към ранчото на Бейли. Лий не се обърна да погледне назад. Очите й бяха втренчени в детето в ръцете й.

Докато яздеха, Тед оглеждаше околността, като внимаваше да не срещнат индиански разузнавачи. През пролетта команчите започваха да се размърдват. Също толкова опасни бяха и скитащите бандити, които се преместваха на запад. Редът и законът се появяваха в Тексас рядко и на малки порции. През по-голямата част от времето мъжете сами прилагаха закона с 45-калибров колт.

Конят продължаваше да го носи напред, като от време на време отмяташе глава, за да покаже недоволството си от ограничаващата го юзда. Когато Тед видя дима, който се издигаше над комина на къщата на Бейли, му се стори, че бяха пътували цяла вечност. Дъсчена ограда заобикаляше старата къща на семейството, а до стопанските постройки се виждаше голям корал.

Тед извика два пъти, за да бъде чут от хората вътре в къщата.

— Руфъс Бейли, аз съм Тед Бърк.

Иззад къщата се появи един мъж, който вървеше предпазливо. Когато стигна до оградата, мъжът се спря. В ръцете си държеше пушка и дулото й беше насочено към тях.

— Не се приближавай повече, Бърк — извика той и поклати пушката. — Това тук е заредено.

Тед огледа лицето на мъжа с надеждата да види нещо подобно на добра воля.

— Не търся неприятности, Руфъс.

— Какво й има на тази жена?

— Домът й бил унищожен от торнадо. Нещо я ударило — дъска, откъсната от къщата, клон от дърво. Не знам какво точно, но я е повалило в безсъзнание и е наранило челото й.

Бейли присви подозрително очи.

— Може би. Но може и да е болна. От едра шарка или нещо такова. Говори се, че има епидемия от едра шарка в индианските лагери. Мръсни диваци. — Той се изплю презрително. — Така им се пада.

— Тя не е болна от едра шарка, Руфъс.

— Няма значение. И бебето може да е болно като майка си. Ние с Мърси изгубихме момченцето си миналата година… Нямаме намерение да губим повече.

— Можеш ли да ми заемеш каруца?

— Не, нямам.

— А кон?

— Команчите ми отмъкнаха всички коне, с изключение на старата кранта за оран.

— Ще ми го продадеш ли? Мъжът го погледна лукаво.

— И колко си готов да дадеш за него?

— Десет долара, ако добавиш и малко храна. Бебето има нужда от мляко.

Бейли обмисли предложението.

— Двадесет долара и нито цент по-малко.

Тед сви рамене и слезе от седлото. В такива времена беше нормално човек да очаква, че ще бъде ограбен от всеки.

— Добре. Двадесет долара.

— Ще отида за храната. Ти само не се приближавай повече.

Бейли се върна скоро с коня и с една торба с храна. Той бутна торбата през оградата и се отдръпна, без да изпуска пушката си.

— Вече можете да си вървите — каза той.

— Конят жив ли е?

— Той е добро животно. Струва си всеки цент, който плати за него.

Тед извади една златна монета от джоба си и я сложи на оградата.

— Ето ти още двадесет. Ще ти бъда много задължен, ако отидеш до Боги Крийк и потърсиш семейство Дюбоа. Ако са още живи, кажи им къде са Лий и бебето.

Бейли сграбчи монетата с блеснали очи.

— Разбира се, Бърк. Ще се погрижа за това.

Тед беше отвратен от алчността на мъжа и не вярваше, че той ще удържи на думата си, но дълбоко в себе си му съчувстваше. Семействата на границата бяха изправени пред ежедневни изпитания, които им поставяха работата, бедността, болестите и индианците.

Тед кимна отсечено и обърна гръб на Бейли.

— Подай ми бебето, Лий, и тръгни на югоизток.

— Мога и сама да държа Тоди.

— Когато се почувстваш по-добре. — Той преметна крак през гърба на коня и улови въжето, което висеше около врата му. — Ще ядем по пътя, ако това жалко подобие на кон издържи.

Лий приглуши смеха зад ръката си, след което с усилие си наложи да го погледне сериозно.

— Изглеждаш страхотно.

— Трябваше да се досетя, че тази кранта не струва толкова много, щом като и команчите не са се потрудили да я откраднат. Е, да видим дали изобщо може да се движи.

На около миля след ранчото на Бейли Тед спря зад групичка мескитови дървета. И тримата бяха гладни, а като знаеше каква добра цел представляваха, не му се искаше да излязат непредпазливо на открито, без преди това да са се нахранили. Ако им се наложеше да бягат, за да се спасяват, по-добре щеше да бъде да го направят на пълен стомах.

Тоди ревеше силно. Докато гледаше как Лий се опитва да го успокои, Тед й подаде чаша мляко и парче хляб.

— Натопи хляба в млякото.

— Никога нямаше да се сетя за това — отвърна язвително тя.

Тед се разсмя.

— Трябва да тръгнем по-бързо.

Той смяташе да язди колкото се може по-близо до каньона Пало Дуро. Тази огромна дупка в земята се виеше на юг — югоизток в продължение на поне сто мили. Нощем щяха да имат заслон от вятъра, а ако се наложеше, каньонът можеше да им послужи и за убежище.

Първата нощ направиха лагер на разклонението „Прерийното куче“ на Червената река. Бяха изминали двадесет мили, като през последните пет от тях Тед бе яздил зад Лий й бебето, а другият кон се бе влачил след тях.

Той усети кога Лий се предаде пред умората и кога ръцете й около бебето се отпуснаха. Някакво ново чувство се бе пробудило в него. Харесваше му, че те разчитаха на него.

Спря коня си до една група дървета близо до потока. Не му се искаше да слезе от седлото и погледна към лицето на жената пред себе си. Не можеше да се закълне в това, но беше доста сигурен, че в Боги Крийк се бе любил с нея.

— Събуди се — каза й тихо.

Лий се опита да види кой говори.

— Господи! — прошепна тя. — Заспала съм. Можех да изпусна Тоди. — Като забеляза, че Тед е хванал здраво и бебето, и нея, стисна плътно устни. — Не е трябвало да се тревожа. Бърк могат да се грижат сами за себе си.

— Точно така.

За да подчертае думите си, той слезе от седлото и взе бебето със себе си.