Велда Шерууд
В плен на любовта (3)

Глава втора

Слънцето отстъпи пред здрача и някаква нощна птица запя меланхоличната си песен. Вятърът промени посоката си и малко по-късно утихна. Лагерният огън се превърна в купчина тлеещи въглени. Тед настани Лий и Тоди така, че да може да ги наблюдава.

— Възможно е в околността да има команчи, но те са се скрили добре.

— Да не би с това да искаш да ме успокоиш, за да заспя?

— Не — отвърна мрачно той, — но исках да го знаеш. Сега ги води Куана Паркър и индианците са гладни и разгневени.

— Може би трябва да им съчувствам.

Той спря до нея и сложи ръце на раменете й след това повдигна с палец брадичката й, за да я накара да го погледне в очите.

— Ужасно съжалявам, че си загубила семейството си, Лий, но трябва да приемеш истината. Там, където отиваме, те очакват безопасност и подслон. Защо просто не се възползваш от ситуацията?

— А това означава, че трябва да предам бебето си на семейство Бърк и да живея по техните нравила, без да имам правото да възразявам.

— Ти все още имаш Тоди, а и двамата оцеляхте след торнадото, за бога. В „Мързеливото Б“ ще бъдете в безопасност. Радвай се, че не са ви намерили команчите. Някои от скитниците и ловците на бизони не са по-добри от индианците.

Тя се отдръпна, без да сваля очи от неговите.

— Ти ми казваш, че нямам избор.

— Точно това ти казвам. Опитай се да ми повярваш. Лий въздъхна нетърпеливо и прокара пръсти през косата си.

— Човек винаги има избор.

Тед й даде време да обмисли възможностите, след което й се усмихна.

— Предполагам, че си права. Пътуването ни може да се окаже по-продължително, отколкото си мислех. Запази хляба за Тоди.

Той потърси клон, от който можеше да стане добра патерица. Когато намери такъв, го отсече на подходящата дължина и обели кората. Изглади дървото и го подаде на Лий с усмивка и комичен поклон.

— За моментите, в които бихте предпочели да останете сама, мадам.

Когато тя най-после осъзна какво имаше предвид той, лицето й стана моравочервено.

— Няма ли граници твоята загриженост? Той се ухили.

— Няма. Ето ти и един сапун.

Преди да успее да й подаде сапуна, тя го дръпна от ръцете му и вдигна другата си ръка, за да може Тед да я изправи на крака. Очите й блестяха радостно.

— Не мога да повярвам, че държа сапун. — Лий тикна патерицата под мишницата си. — Наблюдавай Тоди.

Тя закуцука към потока. Тед не се изненада, когато жената се обърна да погледне назад. Той й каза със знаци:

— Измий се.

— Стига си ме зяпал и се обърни!

Той се направи, че не разбира, и й помаха весело.

— Не се притеснявай, Лий. Аз съм тук. Раздразнението й беше очевидно от кръгообразното движение, което тя направи с ръка.

— Трябва да си сваля дрехите и да ги изпера, докато се къпя.

— Давай. Можеш да спиш в резервната ми риза, докато дрехите ти изсъхнат.

Тя влезе във водата, наведе глава и я потопи. След това насапуниса мократа си коса и започна да я мие. Когато изплакна косата си, Лий свали полата си.

Тед се засмя, но бързо отрезвя. Може би да сваля дрехите си пред погледа на мъж не беше нещо ново за нея. А може би тя просто бе искала да провери дали той блъфира?

Той се обърна с гръб към приятната гледка и вдигна детето. След малко хвърли поглед към потока — тъкмо навреме, за да види как Лий разкопчава блузата си. Тя свали мократа дреха и под нея се появи влажна долна риза, под която се очертаваха едри гърди. В съзнанието му се появи спомен за гладки, голи рамене и руса коса, разпиляна по възглавницата. Когато желанието започна да пулсира през него, Тед изруга тихо.

Тоди се размърда и събуди Елиз. Когато отвори очи, тя си спомни за торнадото, за изчезването на майка си и сестра си, както и за неочакваната поява на Тед Бърк. Сега тя и Тоди бяха тръгнали към някакво място с мъж, когото тя не бе виждала до вчера и който смяташе, че тя е Лий.

Ако Тед откриеше, че тя не е майката на Тоди, щеше да й отнеме бебето.

При мисълта, че можеше да загуби Тоди, едва не се разплака. Обичаше момченцето и се грижеше за него още от раждането му, което беше повече, отколкото можеше да се каже за майка му. В бързината си да стигне до бара в Боги Крийк Лий понякога забравяше, че има дете.

Поради репутацията на Лий баща й винаги бе бил непреклонен. „Не се мотай дълго из града — бе казвал той. — Не можем да позволим хората да си мислят, че си като доведената си сестра. Съжалявам, че изобщо й позволих да приеме моето име. Маргарет искаше това и аз се съгласих, но знаех, че не трябва да го правя. Никога не осинових законно Лий.“

Елиз отдавна бе подозирала, че стриктните инструкции на баща й произлизаха от собствената му репутация. Доведената й сестра я бе осведомявала за всичко, което се случваше край масите за хазарт, като с особено голямо удоволствие й бе разправяла за загубите на баща й.

Дори след смъртта му Елиз се бе държала настрани от Боги Крийк. Сега й се струваше прекрасно, че никой не я познаваше и нямаше да липсва на никого. Елиз Дюбоа щеше да загине в бурята и да се прероди като Лий Дюбоа. Приемайки това име, тя щеше да стане и майка на Тоди. И никой нямаше да й отнеме бебето — дори Тед Бърк.

Тя се повдигна на лакът, за да хвърли поглед наоколо.

Тед стоеше в потока гол до кръста. Едрото му загоряло тяло блестеше на светлината на сутрешното слънце. Без да проявява никаква скромност, Тед разкопча първото копче на панталона си, насапуниса тялото си и се изми. Мускулите му се стягаха всеки път, когато се наведеше, за да се наплиска с вода. Докато излизаше от водата, по тъмната растителност на гърдите му се виждаха водни капчици.

Тя остана да го гледа как избърсва лицето си, спира да си свие и запали цигара, след това се намръщва и облича ризата си. Тя наведе глава, преди да се бе обърнал към нея.

Като Елиз вдигна отново поглед, Тед присви очи и тръгна към нея.

— Никога не съм имал толкова внимателна публика. Може би трябва да се къпем заедно. Така ще спестим време. Мога да ти изтъркам гърба — каза през смях той, — а в замяна ти ще изтъркаш моя.

— Категорично не.

— Трябва да признаеш, че нямаме много тайни един от друг.

Тя се изчерви, но остана да го гледа право в очите. След това, без самата да знае защо, също се разсмя при спомена какво беше направил той с роклята й.

— Харесва ми как се смееш.

Усмивката й се изпари и тя отвърна поглед встрани към скалите, върховете на дърветата и потока.

— Е — каза тя най-накрая, — и двамата се изкъпахме. И това е истинска благодат.

— И миришем по-добре. — Тед потупа Тоди по бузата, след което вдигна карабината си. — Отивам да потърся зайци. Остава ни много път, а Бейли не беше много щедър. Разбира се, той може да ни е дал всичко, което е можел да отдели.

— Винаги ли смяташ, че всички хора са честни?

— Докато не разбера, че не са. — Той огледа внимателно лицето й. — След това ми е трудно да им се доверявам. А ти?

— Предполагам, че не ми струва нищо да разбера дали на някого може да се има доверие. — Тя нямаше намерение да започва философска дискусия върху ползата от честността. Елиз посочи към поляната и скалите. — Къде ще отидеш за зайци?

— Надолу по потока, там, където се разширява при завоя. — Той извади револвера си от кобура. — Вземи това. Ако стане нещо и искаш да се върна, използвай го. Можеш ли да стреляш?

— Татко лично се увери във възпитанието ми да бъде включена и стрелбата с огнестрелно оръжие.

— И какво друго?

— Обичайното — граматика, история, френски, математика. Скициране, чертане и рисуване. — Тя се ухили малко глуповато. — И…

— Господи, още ли има? Елиз се разсмя.

— Играя на карти.

— Ти си комарджийка?

— Една от най-добрите според баща ми.

— Това може да се окаже полезно някога, но не върши кой знае колко работа при хващането на риба или убиването на пъдпъдъци. Имам чувството, че ще се наложи аз да осигуря закуската.

Елиз наблюдаваше как широкият му гръб изчезва в храстите. Внезапно осъзна, че щеше да й бъде много лесно да разчита на Тед Бърк за нещо повече от улавянето на зайци. Истината беше, че на нея й се искаше да бъде честна с него, но не можеше и Елиз се чудеше доколко откровен беше той с нея.

Тя изми Тоди и започна да си играе с него, като от време на време хвърляше поглед към слънцето, за да провери колко време беше изминало. Малко по-късно Тед се появи от храсталака. Във всяка от ръцете си носеше по един заек, а на лицето му грееше широка усмивка.

— Радваш ли се да ме видиш?

— Не толкова, колкото за зайците.

— Никога не съм си мислил, че ще ми се наложи да се съревновавам с мъртъв заек.

Елиз се изкиска и Тоди се разсмя заедно с нея след това всички започнаха да се смеят в хор. За миг светът й се стори не толкова жесток.

Тед накладе огън, одра зайците и скоро те вече се печаха.

— Надявам се, че не си очаквала заешко задушено. Предполагам, че трябваше да те попитам.

На нея й беше трудно да задържи изражението си сериозно.

— Само хората с най-лоши обноски биха си помислили да променят менюто, сър. Пък и заешкото задушено е едно от любимите ми ястия.

Той я погледна развеселен. След това кимна бавно и сякаш му беше трудно да отмести поглед встрани.

Двамата се нахраниха и Елиз се сви до Тоди.

— Предполагам, че вече е време да тръгваме? — Когато Тед не й отговори веднага, тя вдигна поглед и го погледна в очите.

— Предполагам, че е така. — Но той не се помръдна. Вместо това вдигна една пръчка и започна да чертае с нея кръгове в пясъка около ботуша си. — Старецът ми даде ранчото. Вярвал, че ще го управлявам добре. Той беше разглезил Патрик. Оставяше Патрик да прави каквото си иска и всичко му се разминаваше, но не можеше да поеме риска да завещае ранчото на него.

Елиз осъзна, че сега й се удаваше възможност да научи повече за Патрик Бърк, при това от гледна точка, различна от тази, която й беше представила доведената й сестра.

— Да не би Патрик да не е харесал решението на баща ви?

— Не знам. Той винаги се е забърквал в неприятности. Елиз си спомни хаоса, който бе предизвикал престоят на Патрик в Боги Крийк. Тя никога не се беше виждала със самия Патрик, но сестра й се беше влюбила лудо в него и според нейните думи повечето млади жени в града не бяха устояли на чара му. Доведената сестра на Елиз бе вярвала, че младият богаташ Бърк иска да се ожени за нея, но един ден Патрик си беше тръгнал, без да се сбогува с никого, и Лий бе плакала в продължение на дни. След това мъката й беше прераснала в гняв.

— Това е един начин да се избяга от отговорност — каза най-накрая Елиз.

— Патрик не е толкова лош, Лий. Може би на теб ти се струва така. Може би просто е бил… е твърде разглезен и е адски сигурно, че не обича да се държи сериозно.

— Значи е клоун. Трябваше да се досетя, че ще го защитиш. Та ти си му брат.

Тед се ухили.

— Това ли е най-доброто, което можеш да направиш? Очаквах нещо повече, като например „кръвта вода не става“ или…

— Или „рано или късно всеки си плаща“. Ти да не се опитваш да изплатиш дълга на Патрик?

На Тед вече не му беше забавно и той се изправи.

— Аз съм Бърк. Във вените на Патрик тече същата кръв, която тече и в моите. — Той посочи към Тоди. — И в неговите също.

— И всички Бърк могат сами да се грижат за себе си — цитира с горчивина тя.

— Точно така, госпожице Дюбоа.

— Женен ли си?

— Не, по дяволите. Откъде ти хрумна такава идея?

— Не ми беше казал. Не бях сигурна как жена ти ще приеме Тоди и мен.

— Всички са добре дошли в „Мързеливото Б“, когато аз кажа, че са добре дошли. — Той я вдигна и я подпря на бедрото си, преди да я качи на седлото. Погледът му се плъзна към мястото, на което гърдите й се повдигаха под блузата. — Ти ще бъдеш добре дошла.

По тялото й премина тръпка от усещането за близостта му. Тед Бърк беше опасен човек в няколко отношения. Откъслечни, объркващи мисли се въртяха в главата й. Тя го беше накарала да се почувства неудобно с въпросите си, но той й беше отвърнал със своя стратегия, която бе дала не по-лош резултат. Тя се зарадва, когато той сложи Тоди пред нея и тя можеше да се концентрира върху нещо друго, освен чувствеността на думите му и обаянието на погледа му.

Като се качи на товарния кон, той посегна за бебето. Понеже Елиз възрази, Тед каза:

— Чака ни дълъг път. Няма смисъл да се преуморяваш. Пък и времето се променя. Изглежда, че ще вали. Може да ни се наложи да потърсим подслон.

Дъжд! По дяволите! Какво още можеше да се случи?

Проливният пролетен дъжд ги застигна късно следобед. При вика на Тед Елиз започна да следва гласа му слепешком, оставила коня сам да избира пътя си през потока и скалите в основата на каньона. Тед продължаваше да вика, насочвайки я към една надвиснала над земята скала. Той бързо скочи на земята и протегна мускулестите си ръце, за да помогне на Елиз да застане на крака.

Когато се отпусна върху наранения си глезен, тя се намръщи. Без да се церемони, Елиз седна на земята и протегна ръце към детето.

— Запазих ти малко хляб, бебчо. И съм сигурна, че ще имаш нужда от сухи гащички.

Раздразнението на Тед избухна в ругатня.

— Одеялото е влажно, по дяволите! Тази пролет беше дяволски гадна. Едно бебе не би трябвало да бъде навън в такова време.

Елиз притисна Тоди към себе си.

— Той е топъл. — Когато сложи хляб в устата на детето, то спря да се дърпа. — Още колко ни остава? — попита тя. — Като си помисля, може би не искам да знам.

— Ще пристигнем утре вечер, ако имаме късмет. — Той погледна косата й, която беше залепнала върху главата. Дрехите й бяха просмукани от дъжда. — Изглеждаш ужасно. По-добре махни тези мокри дрехи.

Тя вдигна глава.

— И какво според теб да облека вместо тях?

Без да каже нито дума повече, той седна до нея. Силните му пръсти започнаха да разкопчават копчетата на блузата й. Елиз беше толкова шокирана, че не успя да реагира веднага, но след няколко секунди отблъсна ръцете му.

— Ще го направя сама.

— Давай тогава.

Този човек беше тиранин. С треперещи пръсти тя разкопча блузата си. След това погледна нагоре и видя, че Тед е застанал до нея и държи одеялото.

— Е?

Усмивката му беше разтеглена и палава.

— Не че не съм те виждал без нея.

— Ти си надничаше?

— Не бях единственият, който надничаше.

Тя се почувства неудобно и се обърна с гръб към него, преди да измъкне ръце от ръкавите.

— Просо хвърлих един поглед, за да проверя дали си свършил да се миеш. — Като държеше мократа дреха пред себе си, тя отметна глава назад и завърши: — Това беше всичко.

Тишина. След това той я попита тихо:

— И бях ли свършил?

— Нямам какво повече да ти кажа. Моля те да увиеш одеялото около мен.

— Слушам, мадам. — Той й се подиграваше с усмивка. — Ако някой команч намине насам, ще му кажа, че си моята скво.

— Никога няма да бъда ничия скво. Пък и те не са руси. Тед се загледа в косата й.

— Според слуховете майката на Куана Паркър имала руса коса.

— Но тя е била бяла жена, отвлечена от индианците.

— Омъжила се е за вожда.

— Не е имала избор.

— На Синтия Ан обаче това й харесало. Твърди се, че се превърнала в истинска скво.

— Ти защитаваш индианците, че са отвлекли бяла жена? Той клекна до нея и я погледна право в очите.

— Ако моята жена или детето ми бяха отвлечени от команчите, нямаше да намеря покой, преди да си ги върна. Дори ако това отнеме целия ми живот.

Елиз демонстративно оправи одеялото около себе си и потръпна от влагата, която преминаваше през тънкото й бельо. Неговата жена и неговото дете. Тези думи й се струваха объркващи, но същевременно и някак странно успокояващи.

След неловка пауза той стана, като измърмори, че трябвало да се погрижи за огъня. Докато минаваше покрай нея, търсейки сухи дърва, тя осъзна колко изобретателен беше Тед — както и че не вършеше нищо без цел. Той постави мокрите й дрехи да се сушат близо до огъня, свали седлото от жребеца и върза двата коня под заслона. Тя си спомняше мощните ръце, които бяха обгръщали нея и бебето, когато Елиз се бе чувствала твърде изморена, за да се задържи на седлото. Какво ли щеше да бъде да спи цяла нощ в тези ръце?

Когато чу пращенето на огъня, тя затвори очи. Събуди се, когато чу Тед да вика името й; струваше й се, че са изминали само няколко минути. Небето на изток беше почервеняло от лъчите на изгряващото слънце.

Тед беше клекнал до нея. Наболата черна брада му придаваше див, жесток вид.

— Време е да ставаш.

— Вече?

— Закуската е готова. — Той погледна към голите й рамене. — Може би първо трябва да се облечеш. Дрехите ти са почти изсъхнали.

Той й обърна гръб и оседла жребеца, изведе конете и се върна, за да й помогне да се качи на седлото. След това Тед се качи на товарния кон и ги поведе извън каньона.

Тед прихвана Тоди в извивката на ръката си и започна да му говори, за птиците, които срещаха по пътя си, за дърветата и тревите и какво трябваше да очаква, когато стигнеха в ранчото. Засмукал палеца си, Тоди слушаше, докато сънят не затвори очите му.

Понякога жребецът следваше товарния кон твърде отблизо, при което Безцелен подскачаше напред, но скоро забави и той се върна към обичайния си мързелив ход.

Тед продължаваше напред и тъкмо когато Елиз беше убедена, че няма да може да измине още една миля, той спря. Тя се свлече напред върху седлото, тъй като беше твърде уморена, за да слезе. Той й помогна и този път тя можеше да се обляга на него. В продължение на един миг, който й се стори цяла вечност, лицето й остана обърнато към неговото.

С почти незабележимо движение той се наведе към нея и каза с дрезгав и тих глас:

— Добре ли си?

Тя отвърна на погледа му; след това, осъзнавайки болезнено, че телата им се докосват, се отвърна.

— Малко съм уморена. На Тоди му тече носът и се страхувам, че може да е изстинал.

Тед почти я отнесе под сянката на едно дърво и остави Тоди до нея, преди да отиде да се погрижи за конете.

— Ще починем малко. Мисля, че късно следобед ще си бъдем у дома.

Елиз се настани удобно и погледна към кафявата трева, която се простираше чак до хоризонта. Тя остана да чака Тед, като трепереше и усещаше как някаква невидима сила я тегли напред към нещо неизвестно.

Тоди изплака и тя го погали по челото. Скоро бебето заспа. Елиз затвори очи.

Когато се качиха отново на конете, те продължиха пътя си и пристигнаха в „Мързеливото Б“ точно по времето, указано от Тед.

Елиз не можеше да отвърне поглед от ранчото. Пред тях се виждаше основната постройка — триетажна сграда, окъпана в мека светлина от слънчевите лъчи. Широки каменни стъпала водеха към голяма веранда и двойна врата. Под едно дърво имаше парапет за връзване на коне.

Ранчото не беше онова, което тя бе очаквала. Като гледаше къщата, дъхът й буквално замираше. Противно на обичая на запад да се строи квадратна кутия върху голата прерия, към която след това да се добавят стопанските сгради, архитектът на това ранчо беше имал за модел плантациите на юг. Изящни колони се издигаха до балкона на втория етаж, който имаше парапет от ковано желязо. От трите страни на къщата имаше дървета, които очертаваха границите на наклонени зелени поляни. Всички цветя, които можеха да растат в такъв сух климат, се виждаха сред тревата. Между къщата и ябълковата градина се простираше зеленчукова градина.

Внезапно в съзнанието на Елиз нахлу една неканена мисъл — това място и всичко, което то представляваше, щеше да бъде наследството на Тоди.

Тед спря колкото да извика: „Веспер!“ Той почака някой да му отговори, след това хвърли поглед на Елиз.

— Веспер е готвачка и домакиня. В ранчото има и готвач за момчетата. Наричаме го Дебелия. — Той посочи надясно. — Това е кухнята. До нея са спалните помещения. След тях се намират плевнята, коралът и няколко складови помещения. — Той ги поведе към задната част на къщата, като извика още веднъж домакинята.

След няколко минути се чу затръшване на някаква врата и една огромна черна жена се появи и тръгна към тях.

— Стига си ревал, Тед, не виждаш ли, че идвам? — Веспер се беше втренчила с неприкрито любопитство към детето, което държеше Тед. Елиз се усмихна и протегна ръце, за да поеме бебето. — Проклета да съм. Имаме си бебе с мръсен нос. Струва ми се обаче, че е малко настинало.

Елиз наблюдаваше безмълвно как Веспер тръгва към вратата на кухнята.

Тед посрещна доктора при корала и му помогна да измъкне едрото си тяло от двуколката.

— Здрасти, док.

— Бях тръгнал към Горман, когато твоят човек ме настигна. Уил Горман трябва да роди скоро и си помислих, че преди това мога да се отбия тук. Когато тя е готова, не си губи времето. Това й е седмото поред, ако не ме лъже паметта. — Той огледа къщата и плевнята. — Някой наранил ли се е?

— Тук имаме една жена, която може би си е изкълчила крака. Но искам, освен нея да прегледаш и бебето й. То е изстинало и има треска.

Тед поведе лекаря в къщата и към втория етаж. Почука на затворената врата на спалнята.

— Лий, докторът е тук да види бебето. — Когато тя се обади, Тед отвори вратата и двамата с лекаря влязоха в спалнята. — Как е Тоди?

В плен на любовта.

— Трескав.

— Докторът ще го прегледа. Сега по-добре му покажи глезена си.

След като ги запозна, Тед затвори вратата и слезе долу. Веспер сложи една чаша кафе пред него и той изпи още две чаши, преди докторът да започне да слиза тежко по стълбите.

— Младата дама си е изкълчила глезена. Няма счупване. Превързах го. И майката, и бебето са изстинали и имат треска. Оставил съм лекарства. Сложете един тиган с гореща вода в стаята им. — Докторът сложи две лъжици захар в кафето си, добави щедра порция сметана и кимна в знак на благодарност към Веспер. — Да не са стояли навън под дъжда?

— Спасили са се от торнадо близо до Боги Крийк, но са били настигнати от дъжда.

— Кой е бащата на бебето?

— Патрик. Момчето е син на Патрик.

— Той е Бърк, в това няма съмнение. Не прилича много на майка си. Разбира се, още е твърде рано да се търсят прилики. — Лекарят пресуши чашата си и я остави на масата. — По-добре да тръгвам към Горман, иначе Ед ще изроди бебето както последния път. Уплашил се адски. — Той се разсмя. — Но не чак толкова, че да се откаже да си направи ново.

Те отидоха до корала и докторът се настани с усилие на седалката на двуколката си.

— Ако момчето не се оправи до няколко дни, доведи го при мен. Жената също. — Той взе юздите. — Трябва да тръгвам. Искаше ми се да остана, за да опитам манджите на Веспер.

— Винаги си добре дошъл, док.

Тед обърна гръб на отдалечаващата се двуколка и започна да си подсвирква, докато вървеше обратно към кухнята. Когато влезе вътре, той седна и се обърна към домакинята си.

— Патрик така и не се оженил за Лий. Предполагам, че сама си се досетила за това.

Веспер се ухили.

— Предполагам, че тя не е единствената, за която не се е оженил.

— Тя изглежда толкова млада и невинна, че човек не може да си помисли, че тя би… че някога е…

— Бъди проклет, Тед Говориш като малко момченце. Невинни или не, момичетата са еднакви, когато се появи подходящият мъж.

— Предполагам, че си права — каза той, въпреки че картината, която бе изплувала в съзнанието му при нейните думи, не му харесваше. Той се зачуди защо изобщо беше започнал този разговор с готвачката си. — Сигурно е така.

Тед обиколи кухнята, погледна към коридора, след това се върна в двора. Там си сви една цигара и я плъзна по езика си, за да намокри хартията. Драсна една клечка, запали цигарата си и се отправи към корала, без да спира да мисли за брат си и за златокосата жена, която се намираше на втория етаж в дома му. Колкото и трудно да му беше да си представи Лий да се клатушка по коридора, търсейки леглото на Патрик, това беше много по-обезпокояващо от мисълта за Лий в прегръдките на брат му.

Защо Патрик беше изчакал примката да се затегне около врата му, преди да признае сина си? От съжаление? От суетност? От желание да остави нещо след себе си?

Дали Патрик би се оженил някога за Лий, ако знаеше, че тя бе споделила леглото на брат му? Казал ли му беше Джейк за нощта в Боги Крийк? Твърде много въпроси, които оставаха без отговор.

Тед захвърли цигарата на земята. Господи, как му се искаше да беше говорил с Патрик преди смъртта му. Един мъж трябваше да разреши проблемите с брат си.

Тъгата се върна в мислите му и Тед се намръщи и за стотен път се зачуди как можеше да докара тялото на Патрик у дома. Той се бе свързал с мексиканските власти в три от граничните градове и те му бяха отговорили с едно и също незаинтересовано свиване на раменете. Джейк също не се бе оказал кой знае колко полезен и му се изплъзваше и избягваше да говори като влюбена курва.

Тялото на Патрик трябваше да бъде погребано в „Мързеливото Б“, за да може някой ден Тоди да знае, че баща му е бил погребан както подобава. Докато бебето и Лий свикнеха с живота в ранчото, той нямаше да им каже, че Патрик е мъртъв. Междувременно може би трябваше да се качи горе още сега и да се опита да отговори на всички въпроси, които Лий може би искаше да му зададе.

Той почука леко на вратата й и влезе, когато тя го покани.

— Помислих, че трябва да мина да видя как сте с Тоди. Бебето спеше до нея, а тя се беше облегнала на възглавниците, облечена в нощница, която беше твърде голяма за дребното й тяло. Нощницата несъмнено беше на Веспер и се бе плъзнала надолу, така че откриваше розовата плът на рамото й и извивката на една едра гръд.

Под деликатните вежди и дългите мигли очите й бяха с цвят какъвто той не бе виждал никога. Кожата й беше гладка като коприна и зачервена от треската.

Тед придърпа един стол близо до леглото и седна.

— Ако искаш, можем да поговорим. Тя кимна предпазливо.

— За какво?

— Босуел, един от моите хора, е на път за Боги Крийк, където ще разпита за съдбата на семейството ти. Помолих Руфъс Бейли да направи същото, но няма начин как да разберем дали го е направил. Уверен съм, че се тревожиш. — Болката в очите й му напомни за погледа на ранена сърна. — Ще се опитаме да те накараме да се чувстваш удобно в „Мързеливото Б“.

— Благодаря.

— Патрик е в Мексико. — Това поне беше вярно. Тед се опита думите му да не звучат толкова фалшиво за нея, колкото звучаха за него. Той мразеше лъжата, но Тоди бе променил живота на всички им. — Не сме сигурни кога ще се върне. Някой ден той просто ще се появи да те потърси.

— И твоята работа е да ни задържиш тук, докато това стане, така ли?

— Аз… ние искаме вие да останете тук, Лий. А и на Тоди му е тук мястото.

Очите й проблеснаха заплашително.

— Тоди остава на моите грижи. Аз съм тази, която ще прави планове за живота ни.

Тед замълча за малко. Погледът му се отнесе към ръба на нощницата й и изкусителния хълм, който се намираше толкова близо до ръката му. Тя изсумтя раздразнено и той вдигна очи, за да срещне гневния й поглед. Тед се усмихна уморено. За да прогони неловкото мълчание, той се облегна назад и кръстоса крака пред себе си.

— През някой от следващите дни ще отида до търговския пост. Мога да ви купя всичко, от което ще имате нужда с Тоди.

Отказът й беше изречен, преди той да успее да довърши мисълта си.

— Ще се оправим, докато аз мога да решавам кое е най-доброто…

— Но точно сега не е необходимо да решаваш нищо — прекъсна я той. — Ще те оставя да поспиш. Когато пожелаеш, ще те представя на момчетата от ранчото. — Той стана и тръгна към вратата. — Това е твоят дом, Лий. Ако Патрик беше тук, той щеше да поиска това да бъде уредено според закона.

Тя погледна надолу към пръстите си, които трескаво мачкаха плата на завивката. След това се разсмя неочаквано.

— Съмнявам се.

За миг Тед остана като омагьосан. Какво, по дяволите, ставаше в тази красива глава? Тя отказваше да сподели мислите си, освен ако те не бяха свързани с Тоди, а когато бъдеше споменато името на Патрик, тя упорито отбягваше всички лични въпроси.

Сложната роля на Патрик в тази драма на живота и смъртта се превръщаше във все по-голяма загадка с всеки изминат ден. Какъв мотив би имал той да откаже да се ожени за Лий заради детето си, а след това да признае сина си, преди да умре?