Велда Шерууд
В плен на любовта (10)

Глава девета

Въпреки че луната се беше появила и жената лежеше толкова близо до него, че той можеше да я докосне, Сивият ястреб дори не погледна към Елиз. Трябваше само да затвори очи, за да я види до лагерния огън или на гърба на коня с развята от вятъра коса. Той усещаше как студеният пясък се местеше под тялото му и знаеше, че пясъкът гали и нейното стройно тяло.

Малко по-надолу в каньона потокът се стесняваше и преминаваше между две високи, назъбени канари. Появиха се животни, тръгнали на водопой — две антилопи и няколко космати същества, които бързо изчезнаха.

Той хвърли бегъл поглед към жената, която лежеше до него. Въпреки че твърдо бе решен да я върне в дома й, на вожда все пак му се искаше да може да забави идването на утрото. Той щеше да бъде неин приятел и щеше да запази нейната магия в гърдите си.

Това, че тя беше жената на Тед Бърк, го улесняваше още повече. Тед бе оставял храна пред типито му, когато зимният вятър бе духал силно и дивечът се бе изпокрил. Тед бе забавял войниците, за да може Сивият ястреб да се скрие с войните си между скалите. Тед бе говорил в защита на команчите. И Сивият ястреб нямаше да забрави това.

Не му се искаше, но я събуди. Надяваше се Тед да осъзнава, че взема горда жена, която притежаваше не само красота, но и смелост. Команчът втренчи сивите си очи в нея. Той щеше да запази тайната й и да бъде неин приятел.

Елиз тичаше към къщата на ранчото. Обърна се в движение само за да помаха на самотната фигура, която стоеше неподвижно до коня си. Стигна задъхана до вратата на кухнята и отново погледна назад. Индианецът беше изчезнал в прерията. До края на живота си тя никога нямаше да повярва на приказките, които щеше да чуе за жестокостта на дивите команчи. Елиз бе намерила команч, който беше различен.

Тя отвори тихо вратата. Единственият звук, който се чуваше, идваше от огромния кафеник върху печката. Тя си наля чаша кафе и се приготви да се качи по стълбите, преди някой да я бе забелязал. Това не й се удаде.

— Изглеждаш, сякаш си спала с дива котка. Предполагам, че ти няма нищо. — Веспер я огледа критично, след което се усмихна и показа блестящите си бели зъби. — Но ми се струва, че чувствата ти са били наранени.

Елиз знаеше, че едрата жена никога нямаше да я попита направо, и не обърна внимание на въпросителния й поглед.

— Веспер, понякога има неща, на които не можем да попречим да се случат.

— Напълно вярно. Прочетох чаените листа за теб. — Тя поклати глава. — Неприятностите ти едва сега започват, скъпа.

Елиз стисна устни, за да не изпъшка. Какво я очакваше сега? Падане от скала? Да се озове по средата на стадо подплашени бизони? Патрик Бърк да се появи за сватбата?

По-късно, когато остана насаме в стаята си, тя се загледа в огледалото. Лицето й беше покрито с кал и прах, косата й беше сплъстена. Ризата едва покриваше гърдите й, а панталоните й бяха оплескани с кал.

Шокирана от ужасния си вид, Елиз прокара пръсти по бузите си и потръпна при докосването до мръсотията, която покриваше винаги чистата й кожа. Някъде под мръсотията обаче имаше една много по-мъдра жена.

Веспер бе наредила на Хуан да й занесе гореща вода, за да се изкъпе. Ваната я чакаше в средата на стаята. Елиз се съблече и с облекчение изрита дрехите си в ъгъла. Когато влезе във ваната, тя се отпусна и затвори очи.

Спомни си раздялата с индианеца. Той бе посочил през храстите към едва забележимата къща на ранчото. През цялото време се бе държал безстрастно, за разлика от Елиз. Как щеше да обясни за война команч на Тед? А на себе си?

— Жалко, че не можеш да четеш, Червено момче — бе казала тя, — защото ако можеше, щях да ти изпратя благодарствено писмо по първия срещнат войн. Без знанието на полковник Макензи, разбира се. Той може да поиска адреса. — Тя му се бе усмихнала. — Не знам как ще кажа на Тед, че съм прекарала нощта с теб. Но ти обещах рисунка с въглен. Когато я направя, ще я оставя в хралупата на онова дърво.

Той бе останал все така неподвижен дори когато тя бе изимитирала рисуване на лице и бе посочила към хралупата на дървото.

— Все пак ще я оставя там. Може би по-късно ще се сетиш какво съм ти казала.

Сега, като си мислеше за раздялата с индианеца, тя осъзнаваше, че в негово лице имаше един истински приятел. Кой би повярвал, че такова нещо беше възможно?

Плачът на Тоди прекъсна размисъла й. Елиз се облече набързо, излезе от стаята си и тръгна към стаята на бебето.

Тя прегърна телцето на Тоди.

— Целуни ме, бебчо. Много време мина, откакто се сбогувах с теб. Цели четири, дълги дни. Струва ми се, че е било цяла вечност.

И цяла вечност откакто бе видяла Тед за последен път. Внезапно по тялото й полазиха студени тръпки. Какво бяха разкрили чаените листа на Веспер? Заплаха за Тоди? Опасност за Тед? Елиз поклати глава с отвращение. Нищо не можеше да нарани Тед Бърк, освен ако върху него не паднеше дъб. Още малко и тя щеше да започне да се пита какво ставаше при пълнолуние.

За няколко минути, без да спира да говори, тя смени пелените на Тоди и го облече със сухи дрехи. Поигра си малко с бебето, целуна го и го отнесе долу за закуска.

Веспер се ухили широко.

— Малкият Тоди е гладен. Готов е за закуска. — Тя върза една кърпа около врата му и го сложи да седне в един висок стол. — Храната идва веднага, скъпи.

Елиз си наля чаша кафе, след което изненада дори себе си като без всякакви предисловия каза онова, за което мислеше постоянно напоследък.

— С Тед ще се женим.

— Крайно време беше. Доста се забавихте.

Отново смущаващата способност на Веспер да вижда дълбоко под повърхността.

— Тед иска голяма сватба. Иска да покани целия Тексас, част от Оклахома и поне един приятел от Канзас.

— Обичам сватбите. Особено големите. По тях обаче има много работа. Веднага щом разберем колко души ще присъстват, трябва да запретнем ръкави. — Тя си наля кафе. — А сега ми разкажи за лошите случки.

Елиз й разказа за ловците на бизони.

Тед бутна шапката си на тила и се облегна на лакът на бара. Град Абилийн, щата Канзас. Най-големият пазар на добитък в целия Запад. Може би дори в цялата страна, фермерите караха тук добитъка си, за да бъде откаран на север. През последната година градът беше увеличил населението си двойно. Повече добитък, повече фермери, повече банки — и повече палатки, барове и бордеи.

Той хвърли една монета на бара и си поръча уиски.

— Ще ме черпиш ли едно питие, каубой?

Той се ухили на не толкова младата жена, която беше застанала до него, и даде знак на бармана.

— Разбира се. Защо не?

— Оттук ли си?

— Не, и не смятам да се задържам дълго.

— Интересуваш ли се от жена? — попита го лукаво тя.

— Имам си жена — отвърна Тед.

— Хубавците като теб винаги си имат. Ако си промениш решението, аз се казвам флора Кейт. Приятелите ме наричат фло. — Тя се ухили. — Ще бъда наоколо.

През съзнанието му преминаха смущаващи мисли — как Лий си иска питиета, моли за услуги и поклаща бедра. Въпреки слуховете, въпреки факта, че тя бе дошла в леглото му, той не можеше да си я представи на подобно място. Противно на общото мнение, не всички жени бяха еднакви на тъмно. Денем или нощем, той никога не бе срещал жена, която бе способна да предизвика такава буря в него, както го правеше Лий.

Той изпи уискито си. Въпреки че имаше малко свободно време, нямаше смисъл да се мотае из бара. Плановете му не включваха напиване, хазарт или прекарване на време с флора Кейт. Той бе готов да си тръгне обратно към хотела, когато нещо привлече вниманието му — частично скрит профил, бегъл поглед, забързано изчезване.

Тед изпита диво вълнение. Той се хвърли навън през летящите врати и изтича до средата на улицата. След като се огледа бързо на всички страни, се затича надолу по улицата.

Докато тичаше, не преставаше да оглежда порутените бараки от двете страни на улицата. Тед забеляза нещо, след което чу да се затръшва някаква врата. Той се поколеба, мина от другата страна на улицата и се засили. Когато влетя през вратата, се сблъска с Джейк и дочу стържещия смях на Патрик.

— По дяволите, Тед. Ако беше почукал, можехме не само да спасим вратата, но и да предпазим стария Джейк от нараняване.

Тед изпита толкова силно облекчение, че стомахът му се сви. Патрик беше жив. Миг по-късно той бе обзет от гняв.

— Защо се криеш? Минах през истински ад. Джейк ми каза, че си мъртъв.

— Да не би да се сърдиш, че не е така?

— Пат, ти си ми брат.

— Тогава трябва да се радваш, че съм още жив.

— Направил си Джейк свой съучастник.

— Джейк нямаше нищо против. Нали така, Джейк? Пък и брат ми трябваше да е в траур. Така всичко щеше да изглежда много по-убедително. — Той се разсмя. — Чувам, че си опитвал да вземеш тялото ми от Мексико.

Тед изруга, първо под мустак, а след това на висок глас. Измамата на Патрик го разкъсваше.

— Изобщо щели ли са да те бесят някога?

В очите на Патрик се появи лек намек за съжаление.

— Не да ме бесят, братко. Да ме застрелят. Не успях да убедя двама твърдоглави комарджии, че играта е честна.

— А не сметна ли, че ми дължиш истината, Пат?

— По дяволите, аз си търсех убежище.

— Можеше да дойдеш в ранчото.

— Първото място, на което щяха да ме потърсят.

Тед се опита да познае брат си в лицето на този непознат, който седеше пред него. Какво се бе случило с другия Патрик, с онзи забавен, красив и млад рицар?

Господи, двамата с Патрик си съперничеха за една и съща жена. Тед усети някаква празнота в себе си.

— Ти ми изпрати съобщение да взема Лий Дюбоа в „Мързеливото Б“. Тя вече е там заедно със сина ти. Какво смяташ да правиш с тях?

Патрик си свиваше цигара и вдигна очи.

— Както казваше татко, всички Бърк могат да се оправят сами. Това е всичко, което мога да ти кажа.

Неувереността му пречеше да диша, но той трябваше да чуе това от устата на брат си.

— Какво чувстваш към Лий?

— Хубаво момиче. Много забавно. Тед стисна зъби.

— А момчето? Какво чувстваш към него?

— Не съм сигурен. — Патрик се ухили широко. — Чувам, че приличал на мен.

— Той е Бърк.

— Е, проклет да съм. — Патрик потупа брат си по гърба. — Знаех, че ще се погрижиш за него, батко. Ти толкова много приличаш на стареца.

— Лий обичаше ли те?

— Ама че въпрос.

— Тя е родила твоето дете. Синът ти има нужда от име.

Старецът им често бе повтарял, че Патрик никога не правел онова, което се очаква от него. Патрик се облегна назад, сложи крака на масата и ги кръстоса. След това вдигна чашата си.

— Аз не си падам по семейството. Ако за това ме питаше.

— В такъв случай аз ще се оженя за нея. Тя ще бъде моя жена, а Тоди ще бъде мой син.

Патрик му хвърли един поглед и се разсмя.

— Нали ти казах, че Бърк винаги се оправят сами. Кога е сватбата, братле?

Патрик се огледа за някакъв признак на чувства в изражението на брат си. Той не знаеше какво искаше от Патрик, но то със сигурност не беше липсата му на всякаква загриженост.

— Веднага щом се прибера.

— Да не искаш благословията ми?

— Ако искаш да ми я дадеш. — С опънати до крайност нерви Тед се изправи. Той не бе искал да признае пред себе си, че Патрик вероятно бе поискал от него да се погрижи за момчето, защото бе сметнал, че има вероятност брат му да се ожени за Лий. — Ще остана тук няколко дни. Можеш да ме намериш в хотел „Абилийн“. Или пък аз ще дойда тук.

— Мисля, че ще бъде най-добре да почакаш малко, братле. Между другото, как вървят нещата в „Мързеливото Б“?

— След няколко седмици ще докарам ново стадо в Абилийн, за да го закарам на север.

— Колко глави?

— Около две хиляди и петстотин. Патрик се изсмя и остави чашата си.

— Ако се съди по състоянието на пазара, аз май не съм единственият комарджия в семейството.

— Ще поема риска.

— Все още ли храниш онзи мелез и бандата му команчи, или те вече са започнали да те крадат под носа ти?

— Сивият ястреб е почтен мъж. Когато бизоните изчезнат, той ще започне да краде. Или Макензи ще го настигне и ще го убие.

Патрик стана и бутна стола си до стената.

— Макензи е най-подходящият човек за тази работа. Онази банда индианци му създаде големи неприятности.

Двамата бяха спорили за това и преди. Тед тръгна към вратата, спря се, дръпна Патрик и го прегърна.

— Радвам се, че си жив — каза той. — Ела у дома, когато пожелаеш.

По-късно, когато се върна в стаята си, Тед се облегна в стола и качи крака на перваза на прозореца. Хубаво беше да знае, че брат му е жив. Той изпитваше едновременно облекчение и отвращение. Облекчение от това, че щеше да задържи Лий и Тоди. Отвращение не само от Патрик, но и от собствената си двойственост. По всяко време той бе можел да приеме, че Лий е била в леглото му и че Тоди може би беше негов син.

Лий беше първата жена, която той бе желал да остане в „Мързеливото Б“, и за първи път в зрелия си живот той се страхуваше. Тед се беше влюбил в жена, която бе обичала брат му и може би все още го обичаше. Той бе решил да се ожени за тази жена, независимо от репутацията й.

Той се изправи бавно и свали ботушите си.

На следващия ден Тед си свърши работата в „Абилийн Банк“, свърза се по телеграфа с купувача си и уреди транспорта с железницата. Предположи, че Патрик нямаше да дойде в хотелската му стая, и си наложи да не ходи да търси брат си. Подсъзнателно винаги бе усещал, че Патрик е жив и му се смее отнякъде. Сега той се чудеше дали брат му нямаше да се появи в „Мързеливото Б“.

В универсалния магазин Тед купи подаръци за Лий. Поръча красиви платове, които трябваше да бъдат доставени с влак и дилижанс в Дъсти флатс. След това купи златна халка и даде да променят размера й според мярката, която носеше в джоба си. Когато импулсивно купи люлка за бебето, Тед мислено се изруга, че става сантиментален идиот.

Три дни по-късно той беше в Таскуса, където прекара нощта. На следващия ден той изведе жребеца си от конюшнята и се отправи към ранчото. Часове по-късно, когато единствено луната осветяваше пътя му, Тед се спря на помпата на „Мързеливото Б“, за да измие лицето и ръцете си. Той свали шпорите си и ги остави пред входната врата, след което се загледа в звездите.

Под вратата на Лий се процеждаше слаба светлина. След срещата си с Патрик най-важното за Тед бе да разбере как щеше да го посрещне Лий. Дали той щеше да я изненада, ако й разкриеше истинските си чувства?

Почука на вратата и я повика по име. Когато тя му отвори, той не направи нищо, а остана втренчен в нея. Лий стоеше с гръб към светлината и го гледаше въпросително. Тя не каза нищо, но отметна назад коса, без да съзнава колко предизвикателен беше този жест. Тед поглъщаше с поглед тялото й, докато най-накрая не спря очи върху гърдите й. Розовите им връхчета се виждаха ясно под нощницата.

Тя изглеждаше срамежлива и разтревожена.

— Ти се върна.

В бързината си той не бе помислил какво щеше да направи или каже, когато влезеше в спалнята й. Отчаяно се опита да измисли начин, с който да преодолее разстоянието между тях. Най-накрая му се стори, че откровеността беше най-добрият начин.

— Не можех да чакам до сутринта, за да те видя. Тя го погледна с разбиране и кимна.

— И какво ще правим сега?

Той се сещаше за много неща — да я целува по цялото тяло, да я люби страстно. Тед остави пакета, в който бяха маслените бои и платната за рисуване, хвърли шапката на един стол и разкопча яката си. Дали Лий наистина искаше да се омъжи за него? Или чакаше Патрик? Той погледна към устата й, тази прекрасна уста.

— Надявах се, че ще искаш да ме видиш.

— Исках да те видя.

Той трябваше да се напрегне, за да чуе думите й; след това забеляза погледа й и сам не разбра как се озова до нея. Ръцете му се обвиха около нея и той я целуна жадно и диво, притиснал тялото си плътно до нейното. Тя беше толкова топла и мека.

Започна да гали раменете и гърба й, за да я накара да спре да трепери.

— Липсваше ми. Кажи ми, че се радваш на връщането ми. Тя се наведе към него, облиза ъгълчето на устата му и се усмихна, когато той се опита да улови езика й.

— Тед, може би трябва да поговорим.

— Не! — каза грубо той. — Не сега. За бога, не точно сега. Той разкопча нощницата й и я остави да падне на пода.

На слабата светлина тялото й блестеше като порцелан и гледката го изпълваше с невероятна възбуда.

— Прекрасно — повтаряше той повече на себе си.

Докосването до нея сякаш го изгаряше. Гладката извивка на рамото й, едрите й гърди, закръглените й бедра. Той я вдигна на ръце и я отнесе в леглото. Когато я сложи да легне, устните му намериха връхчетата на гърдите й и той започна да ги гали с език.

Шепнеше колко е вкусна, колко хубаво мирише и как цялото му тяло изгаря от копнеж по нея. Като повтаряше думи, които след това нямаше да може да си спомни, той отново и отново намираше меката плът на устните й. Тед провря език в устата й и захапа нежно устните й със зъби. Когато тя изстена, той сложи ръце върху гърдите й и зарови лице между тях. Стоновете й го накараха да изпита непреодолимо желание да влезе в нея, да я притежава изцяло.

— Ти си моя. Моят. Не на Патрик.

Погледът й постепенно изгуби страстта си и заприлича на погледа на ранена сърна. Болезнен стон се изтръгна от устата й.

— Той да не би да се връща?

Ако бе очаквал въпроса, Тед може би нямаше да се почувства толкова опустошен. Бе обзет от гняв и сърцето му щеше да се разкъса от ревност. Изправи се и погледна надолу към нея.

— Не, не си идва. Поне не засега и не за теб. — Искаше му се да я нарани, да я накара да изпита същото неприятно чувство, което го беше обзело в момента. — Аз съм братът, който бързаше да се прибере вкъщи, за да те види.

— Тед, моля те, честно, не е така.

— Честно? Какво не е така? — Той преглътна горчивите, гневни думи, които напираха в гърлото му. — Не мога да чакам, докато разбера. Трима души в едно легло са малко множко. — Той взе шапката си. — Ще ида да видя Тоди. Когато бъдеш готова, можем да обсъдим сватбата. Но не тази вечер.

Тя коленичи в леглото и заудря възглавницата с юмруци. Косата й се разпиля по лицето. Тя сграбчи чаршафа и го уви около голото си тяло.

— Проклет да е скапаният ти брат и ти с него, Тед Бърк. Дано да горите в ада.

Силна болка прониза гърдите му. Дори сега, когато думите й се забиваха като стрели в плътта му, той пак я желаеше, искаше да чувства изгарящия огън, докато я прегръщаше, макар да знаеше, че сърцето й принадлежеше на брат му.

— Повярвай ми, Лий, аз знам какво е адът. Сълзи потекоха по бузите й.

— И нека Патрик бъде проклет за това, че е баща на Тоди.

Тед остана загледан в нея известно време, след което се обърна и излезе.

Елиз отмести завесата и се загледа в онова, което ставаше в корала. Каубоите бяха дошли рано сутринта. Каруцата с провизиите беше спряна близо до спалното помещение.

През изминалата нощ Елиз бе плакала, докато не й бяха останали сълзи. Бе забравила всякаква предпазливост и се беше оставила в ръцете на Тед Единствено споменаването на Патрик ги бе разделило. Още една пропиляна възможност да му каже истината.

Тя въздъхна, пусна завесата, но след това я отмести отново и пак погледна през прозореца. Мак държеше юздите на Барабанист. Ако се съдеше по вида на Тед, той чакаше обяснение. Колкото и да не й се искаше да се изправи срещу него, тя взе един шал и се втурна надолу по стълбите. Трябваше лично да се увери, че конят й беше добре, и да го поздрави със завръщането му у дома.

— Ти си го намерил. Страхувах се за него. — Тя потупа хълбока на коня и целуна потния му врат. — Ако знаеше колко се тревожех за теб, миличък. — Тя прокара ръце по тялото му, за да се увери, че не е наранен. След няколко минути Елиз осъзна, че около нея беше настъпила гробна тишина. Мъжете се бяха втренчили в нея, сякаш тя беше донесла позор на себе си, на ранчото и — което беше най-важното — на тях самите.

Гласът на Тед наруши тишината.

— Какво е търсил конят в пасището на каньона, Лий? Никой, който е израснал в ранчо, не би изоставил коня си.

Елиз не му отговори веднага, а се опита да предположи какви щяха да бъдат последствията. Той беше толкова близо до нея, че тя почти усещаше напрежението му.

— При Френчманс Кросинг той се подплаши и избяга — каза тя.

— Кога?

— Какво значение има?

— По кое време на деня се случи това?

— Преди да се стъмни — тросна се тя и се обърна, за да избегне погледа му.

— Барабанист не се плаши, Лий. Когато Мак го намерил, устната му била сцепена, а седлото все още било на гърба му. Това означава, че някой е дръпнал силно юздите, за да го накара да спре. — Всяка изречена дума показваше колко ядосан беше той. — Какво си търсила при Френчманс Кросинг?

Елиз хвърли един бегъл поглед на Слим.

— Прибирах се към къщи.

Погледът й не убягна на Тед Той се обърна към каубоя.

— Ти знаеш ли нещо за това, Слим?

— Ами, не, Тед Аз доведох госпожица Дюбоа доста близо до къщата.

— Къде я остави?

— Ами, чакай да си спомня. Ние видяхме онези индианци и решихме, че са тръгнали към бизоните. И аз казах, че може би е добре да се върна обратно в лагера и да кажа на момчетата да си държат очите отворени. Бяхме близо до ранчото. На пет, може би шест мили.

— Всъщност, Тед, идеята беше моя. Аз помислих, че Слим трябва да се върне, за да предупреди останалите.

— Мадам, ще ви бъда много задължен, ако запомните, че в това ранчо командвам аз. — Той се обърна към Слим. — Казах ти да я заведеш в къщата. Можеш да си вземеш заплатата.

Елиз се опита отново.

— Моля те, Тед.

— Влез вътре, Лий.

Елиз обмисли дали да го предизвика, но когато срещна студения му поглед, реши, че идеята не е добра. Тя стисна зъби и се отдалечи с царствена походка към кухнята. Тед Бърк беше грубиян. А каубоите я бяха гледали със същото състрадание, с което биха гледали някой конекрадец. Вбесена, тя затръшна вратата зад себе си и влезе в дневната.

Елиз го чу да влиза след нея. Той не каза нищо и за да прекрати неловкото мълчание, тя се обърна с лице към него.

— Аз не съм един от твоите каубои, на когото можеш да даваш заповеди. И ми се струва, че трябва да преосмислиш решението си да уволниш Слим. — Той продължи да я гледа безмълвно и с всяка измината секунда нервите й се опъваха все повече. — Какво искаш?

Тед хвърли шапката си на един стол, облегна се на вратата и скръсти ръце пред гърдите си.

— Подробности, Лий, а проблемът със Слим вече съм го решил.

— Там имаше двама ловци на бизони. — При спомена за това сълзите потекоха по бузите й. — Те дръпнаха юздата на коня, но той успя да избяга.

Гласът му беше дрезгав и груб.

— А ти? Ти какво направи?

— Побягнах. Успях да им избягам. Той я погледна недоверчиво.

— Избягала си от двама мъже? — Той прокара пръсти през косата си. — А след това какво стана?

— Един индианец ме докара у дома.

Миг по-късно той се озова толкова близо до нея, че можеше да я докосне. След това наведе глава и се вгледа в очите й.

— По дяволите, Лий! Не ме лъжи!

— Не лъжа. Индианецът не говореше английски. — Тя вече хлипаше. — Прекарах нощта в неговото типи… и нищо не се случи.

— Прекарала си нощта с команч и искаш да повярвам, че нищо не се е случило?

Тя отиде до прозореца. Тед винаги щеше да я смята за лъжкиня.

— Върви по дяволите, Тед!

— Кажи ми, Лий, защо ми е толкова трудно да ти повярвам?

— Предполагам, защото не искаш.

Ръцете му обхванаха раменете й и той я обърна към себе си.

— И защо не искам?

— Не знам — прошепна тя. Той я разтърси леко.

— Малка глупачка. — Мазолестата му ръка я погали по лицето и я притегли към него. — Понякога ме плашиш адски.

Елиз не беше подготвена за страстта, която избухна между тях, и за да предотврати по-близък контакт, сложи ръка на гърдите на Тед Сърцето му биеше учестено.

— Пусни ме, Тед.

Бавно, като човек, който се събужда от сън, той я пусна.

— Поръчах някои неща, които ще бъдат доставени на Бони в Дъсти флатс. Трябва да съм там другия понеделник. По-добре започни да мислиш за сватбената си рокля.

Когато вратата се затвори, Елиз отиде до прозореца и се загледа след Тед. Мъжете в корала се мотаеха, пушеха и разговаряха, с изключение на Макучън, който пляскаше с камшика си във въздуха.