Велда Шерууд
В плен на любовта (15)

Глава четиринадесета

Елиз отвори подаръка на Червеното момче. Предполагаше, че трябваше да мисли за него като за Ефрам О’Брайън, но все не можеше да възприеме ирландеца и команча като един и същ човек. Червеното момче бе донесъл подаръка си на сватбата й и след последвалата драма в спалнята тя беше забравила напълно за него.

Елиз свали опаковката с треперещи ръце. Пред очите й се откри рокля от еленова кожа с изключително изящна изработка. Роклята беше толкова красива, че тя не можеше да й се нарадва. Елиз я сложи пред себе си. Клеймото на „Мързеливото Б“ беше извезано с мъниста от лявата страна на гърдите. Мокасините от същата кожа бяха високи и се срещаха с ръба на роклята някъде по средата на прасеца. Легинсите от еленова кожа за Тед също бяха украсени със знака на „Мързеливото Б“.

Тя погали материята, като я потърка нежно до бузата си. Усещането от допира й подейства някак успокояващо, но къде щеше да носи тази рокля? Ако съседите я видеха облечена в индиански дрехи, със сигурност щяха да я намразят.

Не можеше да я носи и пред Тед. Ако го направеше, щеше да бъде твърде уязвима. Много въпроси оставаха без отговор.

Тя въздъхна. Тед очевидно беше решил да вярва, че истината не съществуваше. Къде беше той сега? Дните бяха толкова много, а нощите — безкрайни без него.

В „Мързеливото Б“ тя бе станала свидетелка на невероятни промени, беше се научила да лъже и да обича, да страда и да се измъква от неприятни ситуации. Тук тя бе започнала да копнее за изгарящите докосвания на устните на Тед и да се вслушва за галещия му глас.

Изправена пред своята мъка, Елиз стана и погледна през прозореца. Ниски, тъмни облаци бяха надвиснали над прерията. Тя се обърна и прибра подаръците на Ефрам в чекмеджето. След това бавно се облече за излизане. Как можеше да продължи да живее с несигурността на ежедневието си? По някаква неясна за нея причина Патрик не я беше разобличил.

Тя мина през коридора и влезе да хвърли едно око на спящия Тоди. Очите й се насълзиха. На челото на момчето бе паднала тъмна къдрица и така то още повече приличаше на Патрик и Тед Как щеше да понесе раздялата с него или с Тед, чието докосване караше кръвта й да кипи от диво вълнение? Тя слезе по стълбите и влезе в кухнята.

Елиз махна с ръка на Веспер и излезе навън. Радостна, че се измъкваше от болезнените мисли, тя вдъхна дълбоко студения въздух. Никой от каубоите не се виждаше наоколо, нямаше го дори Хуан, който обикновено можеше да бъде открит близо до къщата.

Елиз нахлупи шапката си и тръгна бързо към корала. Ако извадеше късмет, Барабанист щеше да бъде на долното пасище и щеше да отговори на изсвирването й. Конят не я разочарова. Той се приближи до нея и пъхна муцуна в дланта й, където го очакваше захарно кубче.

— Благодаря ти, че дойде, Барабанист. Какво ще кажеш за една разходка? Само ти и аз.

По-късно, докато галопираха по прашния път, вятърът развърза сплетената й на кок коса. Елиз се опита да я натика под шапката си, но косата й си имаше собствено мнение по въпроса. Елиз продължи да язди, без да обръща внимание на разстоянието и времето. Едва когато стигна до Френчманс Кросинг, усети, че бе станало по-студено. Елиз се огледа с празен поглед и си припомни последния път, когато бе идвала тук. Вятърът бе променил посоката си. Слънцето постепенно се скриваше зад облаците.

Преди да обърне коня си, тя забеляза двама души на хоризонта, на около четвърт миля от мястото, на което се намираше. Елиз се опита да различи лицата им. Слим Андерсън и Патрик Бърк. Те яздеха един до друг в противоположна на нея посока. Елиз бе дочула част от разговора им до плевнята и знаеше, че те бяха тръгнали да търсят Сивия ястреб. Тя потръпна, но реши, че трябва да разбере накъде са тръгнали, и ги последва.

От върха на възвишението видя, че двамата ездачи спират. Когато слязоха от конете си, Елиз направи същото и отведе жребеца си в горичката от канадски тополи. Какво правеха там? Ако беше възможно, щеше да получи отговор на този въпрос, преди лошото време да я накара да се прибере у дома. Не й се наложи да чака дълго. Трима души в сини армейски униформи излязоха от дърветата и се присъединиха към Патрик и Слим. Вятърът се беше усилил и тя не можеше да чуе какво си говореха, но изглежда, че си крещяха един на друг. След като дълго жестикулираха, Патрик се качи на коня си и се отдалечи. Войниците тръгнаха в противоположната посока и скоро изчезнаха зад дърветата. Слим се скри последен.

Елиз се метна на седлото си. Тя знаеше, че трябва да се прибере в къщата. Ушите я боляха. Пръстите й бяха изтръпнали, дори носът я болеше. Но желанието й да разбере накъде бяха тръгнали Патрик и Слим беше твърде силно и противно на разума си тя остана достатъчно дълго на мястото си, за да не бъде забелязана от тях. Двамата продължиха да яздят, докато най-сетне не се скриха в някакво дере.

Димът, който се издигаше над колибата и конете, които бяха вързани пред нея, й позволиха лесно да открие къде бяха спрели Патрик и Слим. Елиз се приближи, върза коня си за едно дърво и пропълзя до прозореца на колибата.

Вятърът се превърна във виелица. Във въздуха се появиха снежинки. Елиз осъзна, че беше чакала твърде дълго. Тя бе чувала много разкази за хора, които бяха загинали по време на виелици в началото на зимата.

По-добре да се почувстваше неудобно, отколкото да замръзне. Тя отиде до вратата и почука.

— Аз съм Лий Бърк. Отворете, моля.

Патрик отвори вратата с револвер в ръка. Удивлението му беше почти комично.

— Какво правиш тук, по дяволите?

— Патрик! Толкова се радвам да те видя. Изгубих се и видях дима от комина. — Елиз осъзна колко смешно звучеше твърдението й. — Сигурно съм тръгнала в грешната посока, когато напуснах Френчманс Кросинг.

Той се втренчи в нея отметнал глава настрани. На устните му заигра лукава усмивка.

— Така ли, госпожо Бърк? И коя посока трябваше да изберете? Изток, запад, юг? Може би север? — Той прибра револвера си в кобура. — Каква игра играеш този път?

Тя извика тихо, когато той тръгна към нея, и отстъпи крачка назад.

— За какво говориш?

— Лий, скъпа, не можеш да измамиш един стар мошеник като мен. Защо просто не сложиш красивото си дупе на онзи стол и не ми кажеш как по дяволите си стигнала дотук.

— Казах ти, че се загубих.

Погледът му беше остър и проницателен.

— Не ти вярвам. — Той погледна през рамо. — Ти вярваш ли й, Слим?

— Няма значение — каза тя, преди да чуе отговора на Слим. — Тук поне ще ми бъде топло.

Гласът на Слим я накара да се обърне към него.

— Пат, ако я оковеш, Тед ще ни пребие до смърт. По-добре просто я завържи. Можем да стигнем до Таскуса, преди някой да се сети за нас.

Патрик го изгледа презрително.

— Ти се страхуваш от брат ми. Тя не знае какво правим ние. А дори и да знае, какво значение би имало това? Нямаше да разбере нищо.

— Тед няма да повярва, че е дошла тук сама. — Слим хвърли поглед към единствения прозорец на колибата, който вече беше покрит със сняг. — Той ще я търси. По дяволите, може да се появи всеки миг. Какво ще му кажем?

Патрик се разсмя, сложи дланта си под брадичката на Елиз и повдигна главата й.

— Нещо си се объркал, Слим — измърмори тихо той. — Какво ще му каже жена му? — Той се ухили на Елиз. — Какво ще му кажеш, красива сестричке?

Елиз отдръпна рязко главата си. Какво можеше да каже на Тед? За пореден път примката беше около врата й. Тед никога нямаше да й повярва, каквото и да му кажеше.

— Не е твоя работа. Тед ще иска да бъда в безопасност. Патрик продължи да я дразни.

— Трепериш. Защо не седнеш до огъня и не се почувстваш като у дома си? Изглежда, че ще останем тук известно време.

Елиз осъзна с удивление, че той казваше истината. Можеше да им се наложи да останат тук два или три дни. Докато имаха дърва за огрев, щяха да бъдат в безопасност. Колибата беше здрава, построена от камъни и кирпичена кал.

Елиз не можеше да определи дали Патрик споделяше страха на Слим от Тед, но знаеше, че Тед щеше да тръгне да я търси. Тя се отпусна на един стол до огъня. Зъбите й бяха спрели да тракат и сега студът се беше загнездил в гърдите й.

Патрик застана на едно коляно до нея.

— Не се тревожи, Лий — каза той с насмешлив глас. — Той ще те намери. Колко мислиш, че ще му отнеме това?

Въпреки решителността си, тя се разколеба и с колебанието дойдоха и ужасни съмнения.

— Бурята е силна. Надявам се и се моля той да не е навън в това време. — Той се разсмя отново и сложи ръка на сърцето си. — Истинска любов. Трогва ме точно тук.

— Ти си достоен само за презрение.

Патрик се разсмя отново и приглади разрешената й коса.

— Аз не те разобличих пред брат си. Не се опитах да ти отнема момчето. Не провалих сватбата ти. И нямах абсолютно нищо общо с това, че ти се промъкна тук. Какво съм ти направил, красавице?

Елиз поклати глава в знак на протест. Той й напомняше за змия, която се готви за нападение.

— Ти просто си изчаквал подходящия момент.

— Пат, отвън има някой. — Слим едва бе изрекъл това, когато вратата се отвори рязко.

— Тед! — Името замръзна на устните на Елиз. Искаше й се да се хвърли в прегръдките му, но краката й не се помръдваха.

Едрото му тяло изпълваше рамката на вратата. Очите му срещнаха погледа й, плъзнаха се по нея и по брат му, който беше коленичил до нея. На лицето му се смесваха ревност и болка, след което изражението му стана напълно безизразно. Той дори не изглеждаше ядосан. Зад него стоеше Мак, сложил ръка върху револвера си.

— Влез, братле, и затвори вратата. — Патрик се усмихна. — Радвам се, че със Слим бяхме тук, защото в противен случай красивата ти жена щеше да загази здраво.

На Елиз отчаяно й се искаше да убеди Тед, но думите й не звучаха убедително дори за самата нея.

— Виелицата ме изненада. Както сам виждаш, не бях подходящо облечена за такова време. Нямах намерение да идвам чак тук. — Гласът й заглъхна, но тя не сваляше поглед от очите на Тед. — Радвам се, че си тук, Тед.

Той се изсмя.

— Обзалагам се, че е така. Да не би да ми казваш, че не си знаела, че Пат е тук?

Тя се поколеба за миг, след което се обърна и се втренчи в огъня.

— Знаех, че е тук. — Гласът й беше тих, почти шепот, но всички я чуха много добре.

— Е, проклет да съм. — Патрик се разсмя и сграбчи шапката си. — Слим, точно сега едно уиски ще ни дойде добре. Тъй като тук нямаме уиски, а тези двамата трябва да си поговорят насаме, нека да се разкараме, преди колибата да се е подпалила. Чарли Баском има къща на няколко мили оттук. Можем да се скрием там.

Те отвориха вратата, приведоха се срещу студения вятър и като ругаеха, затвориха вратата зад себе си.

Тед продължи да гледа Елиз. Дрехите й наистина не бяха подходящи за такова време.

— Хуан те видял да тръгваш. Когато времето се променило, а ти не си се върнала, той се разтревожил и дойде да ни каже. Проследихме дирята ти до Френчманс Кросинг, след което решихме, че най-вероятно си открила колибата. — Той й се усмихна с ледена усмивка. — Ако знаехме, че си дошла тук да се срещнеш с Пат, нямаше да бързаме толкова много в това време.

— Нямах среща с Патрик. Следях го. — Тя се обърна рязко към него. — Трябва да ме изслушаш…

— Нищо не трябва да правя, Лий — отсече рязко той.

— Господин Бърк, мисля, че ще отида да се погрижа за конете. — Мак вече беше до вратата. — Струва ми се, че вятърът отслабна малко.

Тед кимна, че е чул думите му. Когато Мак излезе, той се нахвърли върху Елиз.

— Срещаш се с него, следиш го — каква е разликата, по дяволите? И в двата случая излиза, че си измамничка и лъжкиня.

Тя усети как кръвта напуска лицето й.

— Не съм. Аз мислех… аз подозирах, че Патрик и Слим са намислили нещо.

— Така ли? И какво си мислеше, че могат да направят? Да подплашат добитъка? Да подпалят прерията? Или може би да обявят скватерското право над тази колиба? И то преди бурята да утихне? — Погледът му се плъзна по тялото й. — Дотук не можа да ме убедиш, че това е била причината за присъствието ти тук.

— Ти просто си решил, че трябва да вярваш само на най-лошото — каза с отпаднал глас тя.

— Аз не съм глупак, Лий.

— На няколко мили оттук те се срещнаха с някакви войници.

— И какво от това? Макензи е наредил на хората си да подгонят отново индианците. Те търсят команчите под дърво и камък.

— Сивия ястреб можеше да бъде заловен.

— Да, Макензи иска да го залови. Той очаква всеки бял мъж в околността да му съдейства да го намери. Ще трябва да измислиш нещо по-убедително.

— В такъв случай можеш да си мислиш, каквото искаш — каза с горчивина тя.

— Искам да вярвам нещо друго, освен онова, което виждат очите ми. Искам да вярвам, че ти не би предала брачната ни клетва — ако не заради мен, то поне заради детето. Заради Тоди.

— За себе си ти винаги си толкова убеден, че си прав. — Тя избърса ядосано сълзите, които бяха потекли по бузите й, и внезапно почувства толкова силен гняв, че се нахвърли с юмруци върху него. — Винаги прав! За всичко! — Елиз го заудря по гърдите. — Мислиш си, че знаеш какво е най-добро за всички.

Той я остави да го удря известно време, след което стисна ръцете й. На устните му бавно се появи подигравателна усмивка.

— Не за всички, Лий. Само за момчето. За Тоди.

— Ти откъде знаеш какво е най-добро за него? Та ти не си му баща.

Тед я притисна плътно към себе си и я погледна с пламтящи очи. Колкото повече се дърпаше, толкова по-здраво я стискаше той. Той не искаше да й повярва и Елиз се бореше с него с ръце, крака, с цялото си тяло. Тя го ругаеше и продължи да се опитва да се измъкне, докато не осъзна, че със същия успех можеше да се пребори и с каменна стена. Тя се отпусна и замря.

Тед остана да я държи неподвижно, след което повдигна лицето й. След няколко секунди той изръмжа гърлено.

— Няма ли да спреш да ме преследваш? Дори когато виждам в очите ти лъжата и я чувам от устата ти, пак те желая. Искам сутрин да се будя и да те намирам до себе си. Искам да си лягам с теб и да те прегръщам. Искам да се заривам дълбоко в теб. Ето, това искам, Лий. Но трябва да ти имам доверие. — Той я отблъсна. — Не знам какво искаш ти. Дори не съм сигурен, че ти самата знаеш. А сега трябва да прибера Макучън, преди да е замръзнал навън, докато се опитва да не пречи.

Когато той отвори вратата, в колибата нахлу студен вятър и сняг. Пронизителното изсвирване на Тед се изгуби във воя на вятъра, но Мак го чу и му отвърна по същия начин. Скоро двамата влязоха в колибата и застанаха до огъня.

Лицето на Мак беше зачервено. Той се стараеше да отбягва погледа на Елиз.

— Доведох коня ти от храстите. Вързал съм го до нашите коне в южната част на сградата, където ще бъдат на завет.

— Благодаря — измърмори Елиз. — Тя местеше погледа си от Мак на Тед и обратно.

Тед приклекна и сложи още дърва в огъня. След това погледна през рамо към нея.

— Легни на нара, Лий. Ще останем тук цялата нощ. Голям риск си поела, като си тръгнала да яздиш пред виелицата. — Изражението му беше мрачно. — Почини си.

Тя го послуша. Нейна беше вината, че бяха затворени в колибата. Добре, че Патрик и Слим ги нямаше. Тя затвори очи и се унесе.

Когато на следващата сутрин започнаха да се приготвят за тръгване, те си размениха само няколко думи. Земята беше покрита със сняг, но небето беше ясно, а вятърът — слаб.

— Господин Бърк, няма ли да бъде по-добре аз да тръгна напред и да кажа на момчетата в „Мързеливото Б“, че скоро ще се върнете?

Тед изчака, докато Мак се отдалечи, след което насочи вниманието си към Елиз. Очите му се втренчиха в нейните и той свали палтото си, за да го сложи на раменете й.

— Ще ти трябва по-топло палто. Вземи моето.

Тя вдигна глава нагоре. В продължение на няколко секунди никой не каза нищо.

— Ще имаш нужда от него.

— Ти имаш по-голяма нужда от него.

Искаше й се да му изкрещи, че има нужда от него, а не от дрехата му. Че го обича. Че иска да обвие ръце около врата му и да излее сърцето си пред него. Вместо това Елиз се обърна и отиде при коня си.

Тя сложи крак в стремето и се качи на седлото. Когато и Тед яхна жребеца си, тя му зададе въпроса, който я мъчеше от доста време.

— Какво ще кажеш на каубоите от ранчото?

— Истината, Лий. Някои от нас знаят значението на тази дума.

— Аз също го знам.

— Но само бегло. Нали така? Надеждата й угасна.

— Ти си правиш изводи, преди да узнаеш всички обстоятелства, така че можеш да мислиш, каквото си искаш.

Той отново изпадна в мрачно настроение и потърка наболата си брада.

— Ние се оженихме заради Тоди. Опитай се да запомниш това.

Тя вирна брадичка.

— Не съм го забравила.

Острият му поглед й показа, че той не й вярваше.

С натежало сърце Елиз подкара коня си по обратния път към ранчото. Събитията от последните две години нахлуха в съзнанието й. Внезапно, след толкова много дни на неувереност и нерешителност, тя осъзна, че щеше да му каже истината — но само когато моментът бъдеше подходящ.

Тед бе обзет от безпокойство. Той се наведе над люлката и прокара нежно пръст по зачервената буза на детето.

— Той има треска. — Тед хвърли въпросителен поглед на Лий. Очите й бяха потъмнели от страх, а лицето й изглеждаше напрегнато от умора. — Вероятно е настинал.

Тоди дишаше тежко и учестено. Лий го потупа по бузата и погледна към Тед.

— От няколко дни не иска да се храни. Треската се появи миналата нощ и не му мина цял ден. Сега започна и да кашля.

— Трябваше да изпратиш да ме повикат. Тя продължи, сякаш не го беше чула:

— Веспер сложи отвара на гърдите му, но това не му помогна. Вече не знам какво да правя. — Тя се разхлипа. — Ако нещо се случи с Тоди, не мисля, че ще успея да го преживея.

Тед беше обзет от противоречиви чувства. Той се бе зарекъл да се държи настрани от Лий, но как можеше да остане безучастен към агонията в погледа й? Тя го гледаше безпомощно, колебливо, молеше го безмълвно за помощ.

— Първо трябва да сгорещим вода, за да имаме пара. Това ще улесни дишането му. — Той тръгна към вратата. — Ще се върна след малко.

След няколко часа Тед се опитваше да се пребори с нарастващото си отчаяние. Той се бе провалил. Парата беше помогнала на момчето, но не достатъчно. Тоди лежеше притихнал със зачервено лице. Той кашляше, но му липсваше сила и спазмите му приличаха на слаби опити да диша.

За стотен път Тед смени студеното парче плат на челото на момчето. Погледът му се премести към разстроеното лице на Лий и тревогата му се превърна в отчаяние.

— Лий, увий го добре. Ще го заведем в Хай-Медоу на лекар.

— Трябва ли да го извеждаме навън в този студ?

Той не искаше да й каже, че нямаха друга възможност.

— Ще го увием добре.

Пред вратата на кухнята ги очакваха двуколка и кон. Мак стоеше наблизо и пушеше.

— Веспер ми каза за бебето. Помислих, че може да ви потрябва двуколката — освен ако не смятате, че Огнена птица ще бъде по-бърз.

— Лий е твърде изтощена, за да язди. Ще вземем двуколката.

— Намерих завесите за двуколката в плевнята. За краката ви има нагорещени камъни.

Тед кимна. Как, по дяволите, бе извадил късмет да наеме такъв каубой като Мак? Скоро нямаше да може да управлява ранчото без негова помощ.

След няколко минути те потеглиха. Хай-Медоу им се струваше толкова далеч.

Тед подкара коня в тръс; след това улови юздите в лявата си ръка и обви дясната около Лий.

— Той ще се оправи. Докторът ще го излекува. — Господи, колко много се надяваше, че ще стане така.

— Колко още остава?

— Три часа. Може би четири, ако по пътя има твърде много сняг.

Тихият й глас едва се чуваше над тропота на копитата на коня.

— Дали ще стигнем навреме?

— Да. — Тед й заговори, както би се обърнал към малко дете, с уверения, които бяха също толкова неистински колкото и надеждата, която той изпитваше. — Повечето деца боледуват понякога. Тоди е здраво бебе.

Благодарен, че пътят до града минаваше през равнинна местност, Тед не позволи на коня да забави ход. Трябваше да стигнат колкото се можеше по-бързо. Той не си позволяваше да мисли за нищо друго. Тед погледна към Лий и Тоди и инстинктивно стисна раменете й по-силно.

От време на време тя се разплакваше, но когато стигнаха до кабинета на лекаря, Лий вече беше притихнала. Когато тя слезе уморено от двуколката, Тед пое бебето от нея и я въведе вътре.

— Прегледай го, док. Ние вече опитахме всичко. Лекарят им посочи една пейка.

— Сложи майката да седне там. Тя изглежда изтощена. На Тед не му мина и през ума да спори, когато Лий поклати глава.

— Ще седим по-късно.

Лекарят кимна и в продължение на няколко минути бе зает с прегледа на бебето.

— Момчето е болно. В това няма съмнение. Лоша форма на грип с някои усложнения. Имам малка стая за такива спешни случаи. Двамата с госпожата можете да се редувате да стоите при момчето.

— Ще останем заедно.

— В такъв случай да започваме да го лекуваме.

Тед видя отново надежда в погледа на Лий. Тя беше прикрила паниката си. Сълзите й бяха изчезнали. И дори с болката в очите и тъмните кръгове под тях тя пак беше красива. Независимо от страховете си, Лий пазеше мислите си само за себе си. Тя му хвърли отчаян поглед, когато Тоди изплака. Тед разтвори обятия и я прегърна.

Изминаха още няколко часа, изпълнени с напрежение и очакване, по време на които двамата обикаляха стаята или стояха край леглото и търсеха признаци на подобрение в малкото, неподвижно телце на Тоди. Докторът бе решил да не им казва нищо, а Тед се страхуваше да го попита. Мина една нощ, след нея втора.

Той гледаше как Лий е хванала ръчичката на Тоди и му шепне нещо. Тя изглеждаше изморена, отчаяна, погледът й беше мъчителен.

Когато лекарят влезе в стаята, Тед дръпна Лий встрани. Двамата зачакаха тревожно.

След няколко минути докторът се изправи ухилен.

— Е, изглежда, че можете да се успокоите. Малкият каубой е здрав като баща си и когато порасне, ще стане по-голям от него. Можете да го върнете у дома, дори да го поглезите малко.

Тед измърмори благодарностите си и прегърна Лий. Тя беше пребледняла. Той не забрави да й се усмихне.

— Вече можеш да не се притесняваш, скъпа. — Той прокара длан по мократа й буза. — Моля те, не плачи повече.

Тя го погледна и бавно и внимателно придърпа надолу главата му и го целуна по устните.

— Толкова се радвам, че беше с нас.

— Добре, че пристигнахме тук навреме. — Искаше му се да й каже, че винаги щеше да бъде до тях. Тед се опита да не мисли за бъдещето и да се овладее. — Ще докарам двуколката.

Лекарят се изкашля зад гърба на Лий.

— По-добре си починете добре, госпожо Бърк. Всичко това ви изтощи.

Елиз протегна ръце да вземе Тоди.

— Никога няма да можем да ви се отблагодарим за онова, което направихте, докторе.

— Радвам се, че успях да го излекувам.

Когато излезе навън, слънцето я заслепи и тя наведе глава и отиде под сянката на верандата, за да изчака Тед Зад гърба й се чу дрезгав глас.

— И това ако не са госпожица Дюбоа и хубавото й синче. Тед Бърк си има много проблеми. И скоро ще има още повече. Тогава може би ще спре да храни гадните индианци. Той ли ти е любовник сега, или Патрик Бърк се е върнал, за да обърка нещата?

— Стой настрани от нас.

Мъжът се появи от рамката на някаква врата.

— Че какво ми има, госпожице Дюбоа? Дочух, че в Боги Крийк не си била много придирчива.

Неколцина любопитни зяпачи се насъбраха, за да слушат.

Елиз се обърна с гръб към мъжа, но той не спираше.

— Ще си опиташ ли късмета в Хай-Медоу, госпожице Дюбоа?

Внезапно умората й прерасна в гняв. Разтреперена, тя се обърна към мъжа.

— Бебето ми беше болно. Остави ни на мира.

— И кой е татко му, госпожице Дюбоа?

Никой, изглежда, не забеляза пристигането на двуколката и как Тед слезе от нея.

— Какво ти влиза това в работата, Путнам? — Тихият, заплашителен глас на Тед накара тълпата да млъкне. — Кога искаш да се извиниш на съпругата ми — преди или след като те пребия?

Путнам пребледня като мъртвец.

— Виж сега, Бърк, има някои неща, които никой порядъчен човек не може да изтърпи. — Той започна да отстъпва. — Разбира се, аз не знаех, че сте женени. И понеже съм честен човек, нямаше да повдигам въпроса.

Тед вече беше свалил ръкавиците и палтото си от бизонска кожа.

— Добре ли си, Лий? Той нарани ли те?

— Не. Но не трябваше да намесва Тоди в това. Иска ми се да бях мъж, за да го пребия.

— Знам. Но тъй като не си мъж, предполагам, че ще трябва аз да го направя заради теб.

Първият му удар се стовари в стомаха на Путнам и го прати да се превива на улицата. Тед застана над него и зачака.

— Ставай, Путнам. Още не сме свършили.

— Няма да се бия с теб заради жена ти. В Боги Крийк хората я познават много добре. — Той се изправи на лакът. — Има други неща, за които трябва да мисля, Бърк.

— Прав си. Като например да се извиниш. Путнам направи вял опит да се изправи.

— Съжалявам. Не знаех, че сте омъжена, госпожо Бърк. — Той изчака да види дали Тед беше стиснал юмруци. — Миналата година проклетите индианци подпалиха дома ми, Бърк. Не мога да приема такова нещо без бой.

— И какво общо има жена ми с това, та си позволяваш да я обиждаш?

— Всички знаят, че помагаш на диваците.

— Всички ли?

— Ами, Слим Андерсън. Той казва, че не се интересуваш дали Сивия ястреб избива заселниците и краде добитък от фермерите.

— И Слим обвинява жена ми за това, че си е загубил работата. Така ли е?

— Ами, всички знаят за нея.

— А ти?

— Аз лично не знам.

— Не смей отново да изговаряш името на съпругата ми. Що се отнася до Сивия ястреб, той е човек, който отказва да отведе народа си в резервата. Но не е убивал никакви заселници. — Тед огледа презрително тълпата, след което погледна Путнам, който още беше на земята. — Би трябвало да те убия.

Путнам, за да не мърсиш въздуха на почтените хора. Но бебето е болно и трябва да отведа семейството си вкъщи. Той хвана Елиз под ръка.

— Съжалявам, че трябваше да видиш всичко това. — Тед взе Тоди в едната си ръка и с другата й помогна да се качи в двуколката. — Сложи малкия разбойник да легне от другата ти страна, Лий. Той е почти заспал.

Напуснаха града, без да погледнат назад. Елиз успокояваше Тоди, докато бебето не заспа, след което се отпусна на седалката. Изглеждаше толкова млада и уязвима. Тед я заговори тихо.

— Лий.

Тя го погледна, като си играеше нервно с края на одеялото, с което беше завит Тоди.

— Да?

— Предполагам, че беше права за Слим. Той, изглежда, се опитва да създава неприятности.

Не споменаха името на Патрик.

Когато излязоха от града, изтощението постепенно замени напрежението й. Тед обви ръка около нея.

— Почини си, ако можеш. Тоди вече спи дълбоко. Главата й клюмна върху рамото му. Докато се движеха по неравния път, Тед я стисна по-силно.

— Тук е ниско и затова снегът и водата правят дълбоки коловози. Пътят ще стане по-равен след малко.

Той я държеше, сякаш нямаше намерение никога да я пусне, и тя се сгуши по-близо до него, привлечена от него и от топлината, която излъчваше. Тед усети топлия й дъх върху гърлото си. Искаше му се да можеше да пренебрегне желанието си да я прегръща. Сега не беше подходящият момент да изпитва страстни желания, но беше твърде късно. Той беше доловил въздишката й.

— Удобно ли ти е?

Приглушеният й отговор дойде точно в мига, в който двуколката навлезе в голяма дупка. Лий надигна глава и той случайно докосна ъгълчето на устните й. Натискът му беше толкова слаб, че те дори не се помръднаха. Постепенно той се наведе още по-напред и покри устата й със своята.

Тед залепи устни до нейните й започна да изучава нежно устата й. Той я целуваше отново и отново, вкусваше сладостта на устата й. Всичко диво и грубо той успяваше да овладее. Искаше му се да забрави всичко, което се беше случило до този момент. В някакво дълбоко ъгълче на съзнанието си знаеше, че не трябва да я притиска, но просто не можеше да не го направи.

Когато той се опита да се отдръпне, Лий възрази шепнешком и той се подчини и я целуна още по-дълбоко. И тогава Тед осъзна, че не можеше да издържи повече.

Той я погледна в ослепителните очи. Коя беше тази жена, която му отвръщаше с такъв плам и същевременно изглежда копнееше по брат му?

Елиз си бе мислила, че след болестта на Тоди животът им ще се промени, но това не се случи. Тед идваше и си отиваше, като спираше колкото да си поиграе с Тоди и да си поговори любезно с нея.

Виелицата и причината за нейното присъствие в колибата никога не бяха споменати отново. Тед беше заключил гнева и болката, които тя му беше причинила, в дълбините на сърцето си. Той винаги щеше да вярва, че тя го беше предала. Ако се срещнеха случайно, той отбягваше да я гледа в очите, а ако се докоснеха, бързаше да се отдалечи.

Елиз отслабна и дрехите вече не й ставаха. Веднъж тя забеляза, че Тед я гледа. Той вече не подхвърляше шеговитите си закачки, а насмешливите пламъчета бяха напуснали очите му.

Няколко пъти Тед и Патрик заставаха един срещу друг в нейно присъствие. Когато това се случеше, тя се държеше, сякаш всичко беше наред. Патрик обикновено беше в отлично настроение. Той си играеше с Тоди, закачаше го, а понякога не му обръщаше никакво внимание.

— Хлапето е по-високо — казваше той през смях. — Може би някой ден от него ще стане истински каубой. Може дори да стане като стареца си.

Елиз отгатваше мислите на Тед по поведението му. Колкото повече внимание отделяше Патрик на Тоди, толкова по-раздразнителен ставаше Тед. Но когато раздразнението му станеше твърде силно, той не го насочваше към брат си.

— Отрежи му косата — каза й троснато той. — Така прилича на момиче. Би трябвало да забелязваш такива неща.

— Косата му не е по-дълга от твоята — възрази гневно тя. Той излезе сърдито от къщата и след малко тя го видя да излиза от корала, вързал одеялото си на седлото на коня. Дявол да го вземе, тази вечер нямаше да спи в къщата. Още колко нощи щеше да прекара навън?