Велда Шерууд
В плен на любовта (21)

Глава двадесета

— Стой мирно. — Гласът на Веспер събуди напълно Елиз. — Само се опитвам да сложа малко мас на болните ти места. Тед казва, че имаш нужда от малко лечение и аз ще се погрижа за това. Трябваше да го направя още когато се прибра.

Елиз помириса въздуха и закри носа си.

— Какво е това? Вони ужасно.

— Тайна, която се пази в семейството ми в продължение на години. Мас, примесена с някои билки.

— Има ли полза от това нещо?

— Не ми ли вярваш, скъпа? Казвам ти истината и можеш да ми се довериш. Почакай само няколко дни и изобщо няма да помниш къде те е боляло.

Елиз си имаше някакви съмнения, но болката й беше твърде силна, за да спори с готвачката. Бяха изминали пет дни, а тя все още не можеше да се буди рано сутрин.

Затвори очи и се облегна на възглавницата, като се питаше колко щеше да издържи на вонята, преди да повърне.

— Сложи легена до леглото ми, Веспер. Готвачката огледа лицето й.

— Тед искаше да извика лекаря. Може би трябва да му позволиш да го направи.

— Ще се оправя. — Стомахът й се разбунтува и тя даде знак на Веспер да си върви. Готвачката можеше да си мисли каквото си искаше.

— Имам нужда само от малко време.

Елиз се опита да се отпусне и да не мисли за гаденето, което изпитваше, или за признаците, които доведената й сестра беше показала, когато беше забременяла.

Откакто Тед я беше върнал в ранчото тя, постоянно си спомняше за сцената в заграждението. Елиз бе заровила възмущението дълбоко в себе си и щеше да го извади на повърхността, когато бъдеше необходимо. Тя потръпна при спомена, когато ласото се беше увило около раменете й.

Стомахът й се разбунтува отново и тя усети, че ще повърне. Елиз изстена и се обърна настрани към мястото, на което трябваше да се намира легенът.

Тя не усети, че някой бе влязъл в стаята й, но отнякъде се появи студена кърпа, която покри челото й. Елиз я сграбчи и избърса устата си с нея.

— Това е от маста, Веспер. — Тя отново се наведе над легена. Когато спазмите преминаха, се отпусна по гръб. — Натъртените ми места могат да се оправят от само себе си. — Тя дочу тихия кикот на Тед някъде над главата си и се надигна, за да го погледне.

— Ще накарам да ти приготвят вана, скъпа — каза той. — Може би трябва да повикам лекаря. Вече минаха пет дни.

— Ще се оправя. Гаденето ще ми мине след няколко минути. Само дръж настрани от мен Веспер и нейната гадост, с която ме маже.

— Откога имаш проблеми със стомаха, скъпа? Отпреди да тръгнеш да търсиш Барабанист ли?

Той подозираше същото, в което се съмняваше и тя.

— Откакто се върнах. Може би един или два пъти преди това. Ядох твърде много плодове. — Смяташе да му довери подозренията си по-късно, когато щеше да може да се държи на крака, без да повръща. — Може би трябва да намаля плодовете. Ти как мислиш?

Той се ухили съчувствено.

— Не бих прибегнал към драстични мерки. Как са наранените ти места?

— Все още ме болят. — Тя заклати глава. — Но не искам повече мас. Дори не си помисляйте да ме мажете отново.

— Искаш ли да се опиташ да седнеш?

— Чувствам се добре — увери го тя и откри, че наистина беше така. — Щом се изкъпя, ще сляза долу.

Той сбърчи нос и я целуна.

— Признавам, че ми е трудно да свикна с това. Ако не се оправиш до няколко дни, ще отидем да те прегледа лекар.

Внезапно Елиз усети силен прилив на енергия. Тя преметна крака през ръба на леглото и се изправи. След това огледа Тед Той беше все така красив — мъжът, който сега беше неин съпруг и чието едро тяло постоянно й напомняше за силата му.

— О, Тед, толкова се радвам, че съм си у дома! — Той знаеше, че тя е бременна от него. Елиз виждаше това по блясъка в очите му. — Това е прекрасно!

— Домът е там, където е сърцето, любов моя. — Той я целуна по бузата и я прегърна нежно. — Ела до корала. Ще те чакам.

Елиз остана да гледа как вратата се затваря зад него, след което отиде да се измие, преди ваната да бъде внесена в стаята й.

След няколко минути Хуан и двама от племенниците му внесоха ваната, напълниха я с гореща вода и след много поклони излязоха от стаята. Елиз захвърли халата си и се потопи в горещата вода.

Тя прокара пръсти през косата си. Може и да грешеше, но дълбоко в себе си беше уверена, че носеше детето на Тед Двамата с него бяха изминали целия кръг и сега отново щяха да бъдат поведени от бебе.

 

 

Тед отиде до вратата на кухнята и огледа прерията. Искаше му се да закрещи от радост. Неговото дете! Господи, такова невероятно щастие трябваше да бъде споделено с целия свят. Тя сама трябваше да му го каже и той щеше да го разгласи навсякъде.

Тед вярваше, че тя щеше да му каже, когато решеше, че моментът е подходящ. Въпреки това му се искаше да чуе новината веднага.

Той прокара пръсти през косата и нахлупи шапката си. Тъй като двамата бяха щастливи заедно, на него му се искаше да разкрие душата си пред нея, да я люби, да й казва колко много е копнял тя да му отвърне със същата любов. Не заради новото дете, а защото тя беше най-важното нещо в живота му.

Веспер се обади иззад него.

— Тя ще се оправи, Тед, няма нужда да се тревожиш. Ако е трябвало да загуби бебето, това вече щеше да се е случило. — Изражението й се смекчи. — Хубаво ще бъде тук да има още едно дете. Тоди ще има с кого да си играе.

Тед не можа да се сдържи да не се ухили.

— Ти как разбра?

— Нито съм сляпа, нито съм вчерашна. На момичето му се повдига сутринта, след това цял ден му няма нищо. Всички признаци са налице.

— Веспер, тя казала ли ти е, че е бременна? И изобщо знае ли за това?

— Знае, но не ми е казала. Радваш ли се?

— И още как.

— Добре.

Решен да се направи на изненадан, Тед тръгна към корала. Искаше тя да не прочете нищо на лицето му, освен радостта, с която го беше дарила.

Затръшването на кухненската врата го предупреди и тя се затича към него с развяна от вятъра коса. Той разтвори ръце и тя се хвърли в прегръдките му. Когато се опита да се измъкне, той я притисна по-силно към себе си.

— Недей — каза Тед. — И без това ми беше трудно да не те докосвам, защото се страхувах, че може да те нараня.

— Да влезем в плевнята. — Тя се ухили закачливо. — Никой няма да ни види…

Елиз не можа да довърши. И двамата чуха едновременно скърцането на кожата на седло. Тед я пусна неохотно и се обърна, за да види как Мак се приближава към тях. Каубоят яздеше сив жребец и водеше една кобила.

Тед въздъхна.

— Ама че неподходящ момент избра Макучън да се появи.

Елиз се втренчи с удивление в конете пред себе си.

— Това е Гъска… Тя си е у дома. — Тя изтича до кобилата и потърка врата и хълбока й. — Толкова се радвам, че те виждам, момиче. Благодаря ти, Мак.

Каубоят поклати глава.

— Предполагам, че не мога да си припиша заслугата за това, мадам. Просто я намерих там, където някой бе искал да я намеря.

— Все трябва да благодаря на някого и не виждам защо да не си ти.

Той се усмихна и кимна.

— Разбирам. — След това се обърна към Тед — Как си, Тед?

Тед го погледна изненадано. Съобщението беше в погледа на каубоя. Мак напускаше. Стомахът на Тед се сви; той бе знаел, че този ден ще настъпи, но се беше надявал, че няма да бъде толкова скоро.

— Къде намери кобилата?

— Някой я беше довел в корала при сухия поток. Седлото беше от външната страна на оградата.

— Чудя се кой ли е?

Мак му хвърли един поглед.

— Чух, че Сивия ястреб успял да избяга. Източникът е много надежден. Може да му се вярва.

Тед кимна, за да му покаже, че е съгласен.

— Това не ме изненадва. Мислиш ли, че той е довел Гъска?

Мак сви рамене и потупа коня си по врата.

— Не мога да знам. Най-накрая успели да ги натикат в един каньон, от който нямало как да се измъкне. Един от войниците се хвалеше, че го е застрелял.

Тед чу ужасеното възклицание на жена си и я хвана за ръката. Тя се разплака върху рамото му, забравила радостта си при тази зловеща новина. Най-накрая той се осмели да я заговори.

— Сивия ястреб не можеше да живее в резервата. Да гледа как хората му са натъпкани там като кокошки в кокошарник, щеше да го убие.

— Предполагам, че си прав — Мак скочи от седлото. — Трябва да поговоря за нещо с теб, Тед.

— Когато ме нарече Тед, разбрах, че съм изгубил най-добрия си каубой. Не знам кое не ми харесва повече — това, че губя каубой или че губя приятел.

— Аз все още съм ти приятел, но реших, че след като закараме стадото в Абилийн, ще си взема заплатата и ще се преместя в Сан Антонио. Радвам се, че яздих за теб, и се гордея с това, но вече е време да тръгвам. — Мак се обърна към Елиз. — Много се радвам, че не сте били наранена твърде лошо, госпожо Бърк.

Когато той й протегна ръка, тя го дръпна към себе си и го целуна по бузата.

— Благодаря ти за всичко, Мак. Иска ми се да се ожениш. Тогава ще можете да ни идвате на гости с жена ти и децата ти.

Мак се усмихна.

— Не са много жените, които се интересуват от скитник като мен.

— Приятели като теб не се срещат често, Мак. — Тед разтърси ръката на каубоя, сякаш не му се искаше да я пусне.

Жена му беше запълнила една празнота в живота му и той желаеше с цялото си сърце да направи същото за нея. Пред Мак той бе разкрил най-големите си тайни, дори се бе вслушал в съветите му по лични въпроси — нещо, което не беше склонен да прави с чужди хора, най-малкото пък с някой от наемните си работници. — Наистина не искаме да те загубим, Мак, но щом вече си решил, мини през къщата, преди да си тръгнеш, и ще ти дам заплатата.

Тед го наблюдаваше как се отдалечава към спалното помещение. Мак беше по-стар, отколкото изглеждаше. Той се местеше от едно място на друго в търсене на начин да запълни празнината в своя живот.

Щастието, което жена му беше изпитала от това, че си беше върнала коня, се бе оказало нетрайно. Сивия ястреб бе мъртъв и смъртта му се беше оказала тежък удар както за нея, така и за него.

Тед улови погледа на жена си. Отчаяно му се искаше да забрави миналото, поне за известно време, и да мисли само за детето им. „Кажи ми, любов моя — помисли си той, — кажи ми за нашето дете.“

Тед никога не я беше виждал толкова красива.

— Ела тук, любов моя.

Тя потупа кобилата за последен път, въздъхна и тръгна към него.

— Знам, че си ми ядосан, и каква е причината за това. Но когато някой, когото обичам, има нужда от мен, аз съм готова на всичко, за да му помогна. Понякога не мисля за последствията. — Тя преглътна трудно и го погледна с блеснали очи. — Надявам се, че ще можеш да ми простиш за всичко, което направих.

— Тихо. — Тед избърса една сълза, която се беше плъзнала по бузата й. — Сега разбирам толкова много неща. Първото, което научих, беше, че аз нямам правото да съдя никого, най-малкото пък собствената си съпруга. Всичко, което се случи, е вече в миналото. Ти обичаш дълбоко и смело. Знам, че прояви голяма храброст и че изтърпя болка, срам и вина, когато дойде с мен в ранчото. И всичко това заради бъдещето на Тоди.

Когато тя се опита да го прекъсне, той я накара да замълчи с една целувка.

— Невинаги съм бил честен с теб. Желаехте и толкова много ми се искаше ти да беше майката на Тоди. Когато научих, че не е така, направо полудях. — Той се разсмя. — След това те принудих на брак с мен и съжалявах, че не ти бях дал време да ме опознаеш по-добре. Предполагам, че се страхувах да не те загубя.

Очите й се разшириха от изненада.

— Но ти каза, че искаш да се оженим, за да осигурим дом на Тоди.

— Истинската причина беше, че се влюбих в теб. Обичам те от мига, в който се изправи срещу мен край Боги Крийк. За първи път през живота си разбрах какво е радост. Обичам те твърде много, за да ти позволя да си тръгнеш — той се ухили широко — или да те изпусна от погледа си.

— Иска ми се да ми беше казал това по-рано.

— Когато разбрах, че се намираш във военния лагер, между войниците и команчите, се уплаших до смърт. — Той я прегърна и я целуна страстно. — Обичам те, скъпа съпруго.

— Знаеш, че невинаги съм ти казвала истината.

— Така е.

— И невинаги правя каквото ми казваш.

— По-скоро никога — поправи я той.

— Подарих един кон, едва не загубих друг и дори не съм майката на Тоди.

Той кимна.

— И това е вярно.

— И все пак ме обичаш?

— Толкова много, че ако не ми кажеш, че и ти ме обичаш, вероятно ще се спусна през прерията като бик, който е бил държан твърде дълго в обора.

Елиз уви ръце около врата му.

— Обичам те, скъпи. И мисля, че вече дойде времето да се запознаеш с жена си. Елиз Дюбоа Бърк. Лий ми беше доведена сестра. Бях решила да задържа Тоди, така че след бурята приех нейното име. След това просто бях твърдоглава. Сега вече си имаш Тоди и още едно е на път.

Тед се опита да изглежда изненадан, но не успя и се разсмя.

— Крайно време беше да ми кажеш.

— Ти си знаел, че съм бременна?

Тед кимна, разсмя се и я прегърна радостно.

— Знам.

— Но как?

— Ами, на теб започна да ти се гади сутрин. А и проявяваш и някои други симптоми, които не са тайна за мъжа.

Тя се изчерви.

— Разбирам.

— Мисля, че бих се зарадвал много на едно момиченце с кафяви очи, руса коса и устни, сочни като тези на майка й.

— Или момченце с черна коса. — Тя разпозна погледа му и сърцето й заби по-учестено. — Като на баща си. — Тя го целуна, първо нежно, а след това страстно. — Защо се дърпаш? — попита разочаровано Елиз.

— В момента мога да ти предложа само легло от слама — извини се той.

Тя го разбра и прошепна.

— Ще свърши работа — прошепна Елиз.

Той я вдигна на ръце и миг по-късно я положи върху сламата в плевнята. За първи път между тях нямаше въпроси без отговори. Те бяха свободни да простят, да забравят и да се обичат.

Той разкопча внимателно ризата й.

Елиз все още не можеше да повярва на очите си, докато прокарваше ръка по корема си. Беше толкова нетърпелива да роди детето на Тед. Усмихна се на люлката. Откакто се беше върнал от Абилийн преди сватбата им, Тед бе държал този подарък скрит в очакване на подходящия момент да й го даде. Още тогава бе знаел, че тя ще има дете от него.

Някакъв вик привлече вниманието й. Тя се надигна от стола и погледна през прозореца. Тед влизаше в двора повел един кон. Огън. Той беше намерил Огън. Тогава тя осъзна, че ездачът не беше Тед.

Патрик се беше върнал в „Мързеливото Б“ и се беше погрижил да го посрещнат с добре дошъл. Двамата с Тед си приличаха толкова много и същевременно бяха толкова различни. Тя метна един шал на раменете си и слезе долу.

В кухнята Елиз се поколеба за миг, преди да излезе да го посрещне. Къде беше Тед? Миг по-късно тя го видя да излиза от корала и да тръгва към брат си. Преди да успее да каже каквото и да било, Тед вече беше засипал с въпроси Патрик.

— Къде я намери?

— Забравих, братле. — Патрик се изсмя. — Но трябва да признаеш, че изглежда добре.

Тед му хвърли остър поглед.

— Толкова по-добре.

Патрик се обърна и огледа Елиз.

— Добро утро, красива сестричке. Изглежда, че отново ще ставам чичо. Това е добре. — Той скочи от седлото. — Скоро ще имаш двама наследници, братле. Не ти беше необходимо много време да разбереш как се правят тези неща.

Тед не обърна внимание на думите му.

— Благодаря ти, че ми върна арабската кобила. Искаш ли нещо за ядене?

— Няма да ти откажа. Пък и докато водех коня, мислех, че трябва да ти кажа: с Меги ще се женим в събота вечер.

— Поздравления. — Тед му подаде ръка. — В Дъсти флатс ли ще останете?

— Меги продаде бара на някакъв комарджия от Таскуса. Ще започнем на някое друго място. Вероятно в Абилийн.

— Двамата с Меги сте винаги добре дошли тук.

— Ще запомня това. — Патрик се разсмя и се обърна към Елиз. — Искаш ли да се обзаложим дали бебето ще бъде момче или момиче?

Елиз се разсмя.

— Никога не се обзалагам за нещо сигурно. Мисля, че не е честно.

— Шансовете са петдесет на петдесет. Не е достатъчно добре, красива сестричке. Шансовете да загубиш са големи.

— Не и този път. И в двата случая печеля.

Пролетта беше покрила прерията с жълти цветя. Небето беше ясно, ветрецът — слаб. Тед огледа жена си. Бяха излезли на зазоряване с надеждата да останат за малко сами.

Намираха се на възвишението, където преди няколко месеца войниците я бяха взели за индианка. Тя и преди бе красива, но след раждането на близнаците бе станала още по-красива.

— За какво си мислиш, любов моя?

Елиз слезе от седлото и върза юздите за една фиданка. Тя се загледа към каньона и му отговори с тъга в гласа:

— Мисля си за индианците. Тед скочи на земята до нея.

— Макензи си свърши много добре работата. Той просто изби конете им, за да им попречи да кръстосват отново прерията.

— Сега костите им се белят някъде там.

Тед свали одеялото от седлото си и го простря на тревата.

— Старата костница на Макензи — така наричат тази местност хората.

— Предполагам, че и костите на Барабанист са някъде там.

Той седна до нея.

— Хората казват, че понякога при пълнолуние едно призрачно стадо препуска по ръба на каньона. Повече от хиляда и двеста коня. Сигурно е страхотна гледка.

Тя се облегна и положи глава на рамото му.

— Ще повярвам, че Барабанист е отново свободен и че някъде един индианец от племето на команчите язди своето петнисто пони и отива там, където пожелае. Като ястреба, от когото е получил името си.

Тед огледа хоризонта. Слънцето бе започнало да хвърля жълти ивици на изток. Той я бутна надолу върху одеялото, след което легна до нея и зарови лице в косата й.

— Животът невинаги е справедлив, независимо дали го посрещаш импулсивно, смело или честно.

Но както би казала жена му, любовта изравняваше шансовете.