Велда Шерууд
В плен на любовта (17)

Глава шестнадесета

Елиз кръстосваше стаята си. Трябваше да намери Сивия ястреб, преди Патрик да беше стигнал до лагера на полковник Макензи. Тя си представяше Сивия ястреб мъртъв, ранен, заключен зад решетките или прогонен в резервата. Не можеше да го позволи.

Тя погледна с копнеж към вратата на спалнята и й се прииска Тед да влезе при нея сега. Сълзи на раздразнение се плъзнаха по бузите й. По дяволите! Къде ли можеше да е? Каква беше ползата от съпруг, който никога не си беше у дома, когато жена му имаше нужда от него? Ако той се появеше, тя можеше просто да му прехвърли грижата и да го остави той да реши как да постъпи. Смехотворна мисъл. Елиз знаеше какво щеше да направи Тед, ако беше на нейно място. Щеше да се качи на коня си и да отиде да предупреди Сивия ястреб, като изпревари Патрик.

Тревогата й нарасна, а с нея и броят на препятствията, с които трябваше да се справи. Тя не беше сигурна дали щеше да успее да намери индианския лагер, а дори и да го намереше, едва ли щеше да успее да различи типито на Сивия ястреб измежду всички останали. Ако преди това не я улучеше някоя стрела, щеше да й бъде трудно да обясни какво търсеше в лагера, след като не знаеше езика на команчите. Тя притисна длан към челото си. Разполагаше с толкова малко време.

Изведнъж й хрумна една идея. Роклята, която Червеното момче й бе подарил за сватбата!

Тя бързо се обърна към чекмеджето, отвори го и извади дрехата. Елиз се съблече и нахлузи подаръка на Ефрам през глава. Дрехата прилепна по тялото й, но това не беше достатъчно. Тя трябваше да изглежда като жена от племето на команчите.

Елиз изрита ботушите си в единия ъгъл на стаята и обу високите мокасини. Уви един кафяв шал около главата си, за да накара двете руси плитки да изглеждат по-тъмни, отколкото бяха в действителност. След това завърза една лента около челото си. Дори Покахонтас нямаше да се справи по-добре.

Няколко минути по-късно вече беше в кухнята и наля вряща вода върху чаените листа. Когато водата се охлади, Елиз изцеди листата и изми лицето си с кафявата течност. Отиде забързано в коридора и се огледа в голямото огледало. Цветът на лицето й не беше достатъчно тъмен, но все пак прикриваше светлата й кожа.

Буцата в стомаха й не искаше да се махне. Патрик щеше да язди един от най-бързите коне в Тексас. Барабанист обаче трябваше да се справи със задачата си. Елиз щеше да предаде съобщението на Сивия ястреб, преди Патрик да успееше да стигне до Макензи.

Трябваше също така да остави на Тед бележка накъде беше тръгнала! Молейки се той да й повярва, Елиз изтича до спалнята си и бързо извади парче хартия. Ръцете й трепереха и тя едва държеше писалката. Надраска съобщението, като добави, че той не трябва да се тревожи за Тоди, който е при Бернадет с Веспер. С натежало сърце Елиз закачи бележката до портрета на Сивия ястреб. Тед нямаше как да не види листа, ако дойдеше да я потърси в стаята й.

Взе си един вълнен жакет, натъпка в джобовете си ръкавици и шал и оправи шапката си. Без да губи нито секунда, нави одеялото си и излезе от кухнята. Вече беше готова за пътуването, но нямаше храна.

Когато излезе навън, бе посрещната от студен вятър. Следващите два дни щяха да бъдат дълги, напрегнати… и опасни.

Слънцето грееше през пелената от високи, тънки облаци. Тед и Мак яздеха спокойно към къщата на ранчото. Не бяха говорили много през последните няколко мили и Тед имаше време да обмисли бъдещето на брака си. За първи път му се струваше, че може да повярва, че всичко щеше да се оправи. Двамата с Лий можеха да заживеят като семейство — щастливи, доверявайки се един на друг, обичайки се. Дали тя щеше да дойде при него, дали щеше да го пожелае?

Той си представи стегнатите й, закръглени гърди, тесния й кръст, влажните й устни и стройните й бедра. Самата мисъл за тях го възбуди и го изпълни с желание. Той дори не усети как стигнаха до къщата.

Макучън веднага забеляза липсата на арабските коне. Тед също.

— Мислех, че арабските бяха в близкото пасище.

Тед не искаше да му отговори и пришпори коня си в галон. В какво ли се беше забъркала отново Лий?

Хуан ги посрещна при вратата, но обичайното му спокойствие бе заменено от страх и напрежение.

— Сеньор. Той ги взе. Той и Слим. По дяволите!

Тед скочи от седлото си. С едно бързо движение се озова на земята и хвърли юздите на Хуан.

— Казваш, че Патрик и Слим са взели черните коне.

— Да. Видях ги от северния хребет.

— По кое време?

— Сеньор Пат тръгна преди пладне. Около десет часа може би.

— А Барабанист? Нали и той беше на същото пасище.

— Сеньората тръгна в същата посока.

— Госпожа Бърк ги е последвала? — попита той и усети как го обзема страх.

Хуан погледна безизразно към хоризонта и сви рамене. Той отведе жребеца на Тед в корала и затвори вратата. Проблемът вече не беше негова работа.

Тед отново усети как го обземат противоречиви чувства. Какво ставаше в действителност между Патрик и жена му? Той си бе мислил, че е превъзмогнал ревността си. Ръцете му трепереха при мисълта за онова, което можеше да й се случи, след като беше тръгнала след Патрик.

Мак наруши мълчанието.

— Веспер сигурно ще знае нещо.

— Ще видим.

Тед тръгна към входната врата обзет от ужас. Той извика Веспер по име, като същевременно се вслушваше за познатите звуци. Когато никой не му отговори, тръгна намръщено по стълбите.

Пред вратата на бебето спря и остана така няколко секунди, преди да влезе. Стаята на Тоди беше оправена, играчките му бяха подредени. Люлеещият се стол бе придърпан до прозореца, сякаш някой бе люлял детето или го бе обличал.

Тед се втурна в стаята на Лий. Преди пожара той нарочно бе стоял далеч от спалнята й. Един бърз поглед му показа, че леглото й беше разхвърляно, дрехите й бяха разпилени навсякъде — по пода, в ъгъла, под стола. Нея я нямаше. Погледът му се плъзна към рисунките и скиците, които покриваха част от едната стена.

Портретът на Патрик го привлече като магнит и той отиде да го разгледа отблизо. Първата му мисъл беше, че Патрик е твърде красив.

Господи, това беше лудост. Тя не можеше да е изрекла по-истински от думи от онова, което бе нарисувала на портрета. Тя бе видяла в Патрик детето и му беше дала лицето на възрастен мъж. С проницателността на художник Лий бе запечатала всичко — арогантния наклон на брадичката, неспокойните зелени очи, тесните, чувствени устни.

Тед стоеше неподвижно и погледът му се плъзгаше от една картина на друга, докато не стигна до своя портрет. Той затаи дъх и се опита да се успокои, но сърцето му започна да тупти учестено. Откакто Лий бе пристигнала в ранчото, той се бе променил и тя бе успяла да забележи промяната и да я запечата на платното.

Неговата гордост и твърдоглавие винаги му бяха пречили да й каже, че я обича. Това нямаше значение. Лий бе успяла да проникне през защитните му стени, да прочете сърцето му и да нарисува душата му.

Такова познание си беше истинска магия. Каквито и съмнения да бе имала относно брака им, тя очевидно ги беше разрешила и където и да се намираше в момента, знаеше, че той я обича. По дяволите миналите му прегрешения.

Но къде беше тя, за бога?

Погледът му се отмести към портрета на Сивия ястреб. Команчът седеше изправен гордо върху гърба на петнистото си пони. На рамката на картината беше поставена сгъната бележка. Тед сграбчи хартията и прочете набързо съобщението, изпълнен с объркване и болка. Лий бе тръгнала да предупреди Сивия ястреб.

Тед излезе от стаята. Някакъв ужасен кошмар внезапно се бе появил в живота му и застрашаваше любимата му и той трябваше да реши как най-добре можеше да я защити. Като мърмореше и ругаеше, тръгна по коридора, като вземаше стълбите по три наведнъж.

След няколко минути вече беше при корала. Трябваше ли да се опита да спре Патрик, или да се опита да намери Сивия ястреб навреме и може би да предпази Лий да не се озове между войните на команчите и войниците на Макензи? И в двата случая разстоянието беше еднакво, и в двата случая Лий беше в опасност.

Тед се концентрира върху избора на кон и ръката му автоматично провери револвера на бедрото. Имаше нужда от бързо животно, а не можеше да разчита на жребеца си, след като го бе яздил цял ден.

Не беше необходимо да се тревожи. Мак беше извел два добри коня — не най-бързите, но все пак на тях можеше да се разчита — и го чакаше до оградата на корала.

— Лий е оставила бележка, в която пише, че Патрик е тръгнал към лагера на Макензи. Патрик е научил къде е скривалището на Сивия ястреб и хората му. Лий се опитва да предупреди команчите.

— Тя язди Барабанист. — Мак се метна на седлото. — Това е добре.

— Но ще трябва да пътува един ден и една нощ. И не може да спечели. Арабските коне са твърде бързи.

Мак кимна.

— Може би. Но аз бих заложил на Барабанист.

Тед изръмжа раздразнено. Мрачни видения затъмняваха съзнанието му — какво можеше да се случи с Лий, какво може би вече се беше случило?

— По дяволите, искам Лий и Тоди да си бъдат у дома, където мога да ги държа под око. Лий привлича проблемите както медът мухите. — С голямо закъснение той осъзна, че разкриваше твърде много на каубоя си. — Предполагам, че се оставям да бъда обладан от страха си.

— Предполагам, че това не е трудно. Знаеш ли къде е лагерът на команчите?

— На обичайното място, на което зимуват. Сигурно са на юг от червените скали по течението на потока от завоя Мама ти. Старият Звездоходец обикновено избира място, на което каньонът се разширява. Така по-лесно се влиза и излиза. След него е лагерът на Червената бойна шапка, а малко по-нататък е Сивия ястреб.

Мак се наведе над следите.

— Добре е, че знаеш това.

— Сивия ястреб ме уведоми преди няколко дни. За втори път този ден двамата тръгнаха заедно.

Метнала одеялото си на рамене, както правеха команчите, Елиз трепереше от студ. Тъмнината я обгръщаше като зловещо предзнаменование. Тя яздеше близо до ръба на каньона и се вглеждаше внимателно в дъното му.

Спомняше си завоя на потока и призрачните черни скали, изгладени от водата. Там Сивия ястреб я беше издърпал встрани от пътеката, по която индианците се бяха прибирали у дома си след лова на бизони. Трябва да бяха влезли в каньона някъде там, може би на около една миля по-напред или по-назад.

Не се чуваше никакъв друг звук, освен тропота на копитата на Барабанист по земята. Да се движи по дъното на тази огромна пропаст с нейната неестествена неподвижност, изискваше цялата й смелост. Елиз бе искала да си докаже, че може да се справя сама. Това беше единствената възможност, която щеше да й се удаде.

Следващата й задача беше да открие пътеката. Вечнозелените дървета се извисяваха самотно. Някъде под тях се виеше пътеката — едва забележима ивица по стената на каньона.

Елиз подкара коня си по стръмния склон и когато той я отведе до пясъчното дъно, тя слезе от седлото и заведе животното до потока.

След като се увери, че големият кон има достатъчно трева и вода, тя се уви в одеялото си и затвори очи. Трябваше да подремне малко, а и Барабанист имаше нужда от почивка. Последната й мисъл бе за Тед, единственото й успокоение бе, че той знаеше къде се намира тя.

Стресната от воя на койот, Елиз скочи на крака, раздразнена, че всеки непознат звук караше сърцето й да забива учестено. Тъмнината бе толкова непроницаема, че тя едва можеше да види ръката си, ако я вдигнеше пред лицето си. Постепенно дишането й се успокои и тя можа да се огледа, без да трепери.

Ако щастието продължеше да я съпътства, луната скоро щеше да изгрее. Трябваше да стигне до типито на Сивия ястреб, преди лагерът да се разбудеше. Скоро Елиз осъзна, че не можеше да разчита на луната. В каньона се бе спуснала мъгла студена като арктическия вятър.

Тя се облегна на коня си, търсейки спокойствие и топлина.

— Съжалявам, приятелю — каза тихо тя. — Нямаме повече късмет и не разполагаме с много време. Можем само да се надяваме, че Тед ще се появи, преди Патрик да стигне до Макензи — и че няма да замръзнем от студ, преди да стигнем до лагера. А до разсъмване остава още много време.

Тя остави коня сам да намери посоката по пътеката. Веднъж й се стори, че чува ръмжене, но Барабанист дори не потрепна и Елиз се уви още по-плътно в одеялото и се престори, че не бе чула нищо.

Студът проникваше до мозъка на костите й. Тежката мъгла дразнеше очите й, а краката й започваха да изтръпват. Ръцете й бяха толкова студени, че тя не беше сигурна дали все още държеше юздите. Елиз се напрегна, след което се наведе напред, за да допре лице до главата на коня и да поеме топлината му. Когато започна да се разсъмва, тя беше толкова вцепенена, че се страхуваше, че всеки момент можеше да падне от седлото.

Тогава забеляза типитата, които се белееха на слабата утринна светлина. Селото спеше. Елиз се опита да се концентрира. Дали бяха поставили часови? И ако беше така, то къде се намираха те? Разумът й надделя. Ако я беше видял някой съгледвач, той вече щеше да е предупредил останалите.

Тя огледа внимателно типитата. Кое беше на вожда? Елиз отчаяно се опита да си припомни дали бе забелязала някакви отличителни знаци по неговото типи. Около входа беше синьо. Широки, наклонени сини и черни черти украсяваха цялата предна част.

Ето я. Не точно в средата на селото, но отделено от останалите, се виждаше типито на Сивия ястреб такова, каквото Елиз го помнеше.

Тя остана няколко секунди неподвижно на седлото си, след което слезе и тръгна към типито.

Хвърли поглед, за да се увери, че е сама, и прошепна:

— Сив ястреб.

Пауза, няколко измърморени думи, след което гласът на Сивия ястреб й каза да влезе, но когато тя се препъна, пред нея застана ирландският вариант на индианския вожд. Той я улови, преди да бе паднала.

— За бога, момиче, голям късмет имаш, че намери моя дом, а не някой друг. Но едно нещо трябва да ти призная — отлично си се справила с прикриването на самоличността си. — Той я настани близо до огъня, свали мокасините й и разтри първо ръцете, а след това и краката й.

Елиз изпъшка, когато топлината върна способността й да движи крайниците си.

— О, боли! — изстена тя.

— И аз съжалявам затова, но болката няма да трае дълго. Ти си се изложила на голяма опасност. Може би когато се постоплиш, ще ми кажеш защо.

Тя отвори широко очи, когато се сети за какво бе дошла тук.

— О, господи. Дойдох да ти кажа да изведеш хората си от каньона. Макензи знае, че лагерувате тук.

— И откъде знаеш това, момиче?

Тя му разказа набързо за предателството на Патрик и за кражбата на конете.

— Нямате много време.

Той бързо наклони котлето, което висеше над огъня, и наля още супа в една глинена купа.

— Изпий това. Ще се стоплиш. Не ми харесва, че отново ще трябва да се изложиш на студа, но трябва да си тръгнеш, преди да съм предупредил хората си.

Елиз стана, разтревожена от мисълта, че трябва да се прибере в такова време.

— Не се знае колко близо може да са войниците. Патрик имаше преднина, а и арабските коне са много бързи.

Сивия ястреб уви малко хляб в кожена торбичка и й я подаде.

— Бъди благословена.

Когато излезе от типито, Елиз чу единичен изстрел, който прониза студения въздух. Последваха още изстрели. Войници започнаха да викат заповеди с всичка сила и земята се разтресе от тропота на конски копита.

В лагера настъпи хаос. Жени и деца наизскачаха от типитата и се затичаха в безпорядък към скалите, опитвайки се отчаяно да се изкатерят по стените на каньона. За да им дадат време, техните мъже се хвърлиха срещу нападателите с насочени пушки и опънати лъкове.

Един команч бе ударен силно в главата и рамото. Той се олюля назад и по лицето му рукна кръв. Друг бе улучен в крака. Някаква старица се опита да спаси няколко вещи, докато по-младите се укриваха в пукнатините в скалите и зад огромни канари, за да не привлекат вниманието на войниците.

Елиз се беше вцепенила от ужас и не можеше да се помръдне от мястото си. Тя наблюдаваше как индианците захвърлят имуществото си и се разбягват във всички посоки. Дим се издигна над селото и от подпалените типита изскочиха огнени езици.

Докато войниците преминаваха тичешком покрай нея, Елиз се огледа за укритие, но навсякъде гъмжеше от мъже в сини униформи, които ругаеха, стреляха и викаха силно. Един войник тръгна към нея и тя със закъснение се сети, че беше облечена в индиански дрехи. Мерникът на Сивия ястреб се оказа безпогрешен. Хвърленият камък заслепи войника и го повали от коня му.

Вождът огледа гневно полесражението. Гърленият му глас се извиси над шума, когато той повика войните си. Неколцина се струпаха зад него, но когато забелязаха, че в каньона навлизат още войници, се обърнаха и побягнаха.

Изоставен от войните си, Сивия ястреб нямаше друг избор, освен да бяга. Той бързо свали седлото на Барабанист и се метна на гърба му. След това вдигна Елиз зад себе си.

— Дръж се здраво, момиче.

Той каза нещо тихо, но настоятелно на коня и животното се втурна напред с дълги скокове. Когато разстоянието намаля и войниците започнаха да ги настигат, вождът подкара големия жребец още по-бързо, като шепнеше в ухото му окуражаващи думи, обясняваше му колко е важно да се изплъзнат, как господарката му знаела колко добро сърце имал Барабанист и как само той можел да я спаси.

Сивия ястреб познаваше каньона и клисурите, а войниците не. Той се вмъкваше в странични каньони и дерета и винаги оставаше скрит от погледите им. След известно време преследвачите им се отказаха и команчът спря коня, за да му даде възможност да си почине.

Елиз слезе на земята, потърка задника си и тръгна да се поразтъпче. Тя се обърна към Сивия ястреб и го видя да й се усмихва мрачно.

Той й каза тихо и спокойно:

— Ще си бъдеш у дома утре. Съжалявам, че Тед няма да знае, че си в безопасност, докато не се прибереш.

— Ако не ме беше върнал… — Тя се опита отново. — Можеше ли да промениш нещо, ако беше останал в лагера?

— Ти ме питаш дали не съм избрал да те спася, когато е трябвало да остана с хората си, така ли?

Тя не искаше да чуе отговора му и погледна в краката си.

— Да. Те нямаха ли нужда от теб?

Очите и гласът му издаваха горчивината му.

— Рано или късно белите очи щяха да ме намерят. Ако бях останал в лагера, това щеше да се случи рано. И да, моите хора имат нужда от мен. Онези, които са успели да се спасят, ги очаква трудна зима без храна, подслон, оръжия и коне.

— Децата… как ще се грижат за децата? — По бузите й започнаха да се стичат сълзи. — Иска ми се да те бях предупредила по-рано.

Команчът огледа хоризонта.

— Било е просто въпрос на време, момиче. — Гняв и отчаяние се криеха в линиите около устата му. — Ние бяхме превъзхождани по численост още от самото начало.

— Какво можеш да направиш? — попита почти шепнешком тя.

Той сви рамене.

— Команчите имат нужда от коне, за да оцелеят. Ще видим.

След малко те отново се качиха на коня и поеха напред. Дойде нощта, а те продължиха да яздят. Когато Елиз си помисли, че няма да издържи повече, Сивия ястреб дръпна юздите на коня.

— Ще нощуваме тук.

Елиз легна под едно дърво — единственото сухо място, което успя да намери, като сложи ръка на бузата си, за да се предпази от студа.

— Чудя се дали изобщо някога ще ми бъде топло и съм толкова гладна, че с удоволствие бих хапнала малко заешко печено.

— Никакъв огън, никаква топлина, никакво заешко печено.

— Знам — каза сънливо тя. — Просто си мечтаех на глас.

— В такъв случай и аз ще помечтая на глас. — Той коленичи до нея. Думите му й напомняха за ирландска благословия, но интонацията беше като на команч. — Нека да се усмихваш в прегръдките на съпруга си, нека всички деца, които родиш, бъдат силни и нека твоята красота да засенчва слънцето.

Елиз знаеше, че така той се сбогуваше с нея.

— Вземи Барабанист.

Тя заспа от изтощение. Когато се събуди и се огледа, видя, че е сама. Мястото, на което бе лежал Сивият ястреб, бе празно. Той се бе събудил преди разсъмване, бе отвел коня й и бе изчезнал в тъмнината. Тя се изправи и тръгна към ранчото.

Вождът се беше погрижил да я остави близо до къщата. Тя имаше чувството, че Сивия ястреб и Барабанист бяха някъде наблизо, в случай че й потрябваше помощта им. Но тя копнееше само за Тед.

Тед яздеше и дъхът му вдигаше пара в студения въздух. Двамата с Мак бяха пътували цяла нощ и бяха пристигнали в каньона, за да видят как войниците на Макензи го прочистват. Стотици индиански попита пасяха във високата трева. Войниците не си губеха времето; те бързо събраха конете и ги подкараха към ръба на каньона.

От мястото си двамата виждаха бягащите индианци, които бяха оцелели след клането и не желаеха да бъдат принудени да живеят в резервата, дори ако така рискуваха живота си. По-късно те щяха да сформират нова банда. Той се зачуди дали Сивия ястреб беше сред тях. А Лий? Господи, къде беше Лий?

Тед хвърли тревожен поглед към Мак. Не трябваше да му се казва, че Мак също бе търсил с поглед Лий.

Навсякъде из каньона се виждаха останките от типита, покъщнина, дрехи от бизонска кожа, бизонско месо, оръжия и щитове. Индианците бяха успели да спасят малка част от собствеността и това щеше да им помогне да оцелеят по време на дългата студена зима. Но всичко това беше нищо в сравнение със загубата на конете им.

Към четири часа следобед всичко беше свършило и ротите се бяха завърнали в равнината. Пехотинци се грижеха за стадото коне, което беше прибрано в корал, ограден от каруци. Конници препускаха напред-назад, като крещяха и спореха. Сивия ястреб беше избягал. Тед продължаваше да търси Лий. Двамата с Мак отидоха до лагера и го отминаха. Единствената им надежда беше, че Сивия ястреб бе пробил линията на обкръжилите го войници и бе взел със себе си Лий.

Сърцето на Тед се сви. Където и да беше тя сега, сигурно се страхуваше, а той не беше до нея, за да я успокои.

Най-сетне дойде и острата заповед за сбор и всички пехотинци и кавалеристи се строиха. Нападението им срещу команчите се беше увенчало с успех.

— Няма къде другаде да търсим, господин Бърк. — Мак говореше тихо, но Тед го чу. — Ако е стигнала навреме при Сивия ястреб, двамата с него може вече да са тръгнали към ранчото.

Тед кимна и насочи коня си по криволичещата пътека, която водеше към ръба на каньона. Чувството за вина го разяждаше. Собственият му брат бе уредил това клане и бе участвал в унищожаването на други хора.

Болезнената празнота стана по-голяма, а с нея се появи и нуждата да се прибере у дома.

— Може би ще можем да вземем храна от войниците. Разбира се, ако те са чували истории за това как сме помагали на индианците, може да ни кажат да вървим по дяволите.

— Мислех, че вече ходихме там.

— С команчите е свършено. Макензи им взе конете.

— Да, те ще трябва или да отидат в резервата, или да умрат от глад. А някои сигурно ще умрат от глад в резервата.

Тед погледна към ризата си, която бе станала твърда от потта и наслоената кал. Отново бе започнало да се застудява.

— И ние с теб не се справяме много добре. Сега май му е времето да видим колко щедри са военните.

Той потърси полковник Макензи.

— Изглежда, че сте спечелили победа над диваците, полковник. Голяма победа. — Той се зачуди дали Макензи беше забелязал иронията в гласа му. — Да, сър, зимата вече дойде и без своята покъщнина и без конете си те ще бъдат принудени да влязат в резервата или да умрат от глад.

На обичайно строгото лице на полковника грейна усмивка.

— Команчите се бяха изправили срещу армията на Съединените щати, сър. Ние се радваме, че сте тук, за да бъдете свидетели на този исторически момент. — След това той добави великодушно: — Господин Бърк, можете да яздите с нас до разклона за ранчото ви.

Тед му отдаде чест и се обърна, за да пресрещне един офицер, който се беше прегърбил на седлото си.

— Лейтенант, можете ли да ни дадете малко храна? Младият лейтенант посочи към близката обозна каруца.

— Нямаме храна, само ранени.

Тед се оттегли на мястото си в края на колоната и видя как каруците потеглят. Двамата с Макучън нямаха избор. Конете им бяха изтощени и те нямаха никаква храна. Засега трябваше да се движат с войниците, които се бяха отправили на юг към Туле, накъдето се намираше и „Мързеливото Б“.

Сенките започнаха да се удължават, докато слънцето се спускаше ниско над хоризонта. Процесията продължаваше да се движи на югоизток. Когато колоната спря, Тед се опита да види какво става през мъглата. Това пък какво беше?

Той подкара коня си напред и с крайчеца на окото си забеляза, че Мак тръгва след него. Двамата се приближиха до някакъв майор със строго изражение и спряха.

— Защо спираме, господин майор?

— Малка банда индианци. Стреляли по собственик на ранчо. Не са го убили. Предполагам, че са ни забелязали и са избягали. — Личеше си, че майорът е раздразнен. — Поредното проклето забавяне. Останахме без храна толкова отдавна, че сме заприличали на глутница гладни койоти.

Тед вдигна ръка в половинчат поздрав и продължи напред към войниците, които се бяха събрали на едно място. Той забеляза Огнена птица, преди да види брат си. И двамата бяха проснати на земята. Арабският жребец беше мъртъв.

Умората му се изпари. С едно ловко движение Тед скочи на земята и си проправи път през войниците, за да коленичи до брат си.

Устните на Патрик оформиха слаба усмивка.

— Чудя се защо не съм изненадан да те видя, братле. Тед не обърна внимание на думите му. Той виждаше само кръвта и изруга мислено неизбежността на гледката.

— Пести си силите, Патрик — каза той и сложи нежно ръка върху ръката на брат си.

Тед погледна към военния лекар, който беше приклекнал до брат му.

— Лошо ли е?

— Нямах достатъчно време да разбера. Патрик се опита да заговори.

— Съжалявам за коня. Движехме се бързо. Той беше уморен. Когато индианците ни нападнаха, той се спъна.

Тед усети болка. Красивият му арабски жребец беше загинал толкова нелепо. Зададе въпроса, който го вълнуваше най-много, с безизразен и спокоен глас.

— Виждал ли си Лий?

Патрик отвори очи. Той си поемаше въздух с кратки, затруднени вдишвания.

— Тя беше в ранчото, когато Слим и аз… аз… трябва да ти кажа нещо, братле. Никога не съм спал с Лий Дюбоа. Момчето е твое.

— За какво говориш?

— Ти си бащата на Тоди.

— За бога, защо не си ми казал досега?

— Лий беше доста пияна. Тя е объркала твоята стая с моята. Когато забременя, дойде при мен и ми каза, че детето е от мен. Настоя да се оженя за нея. Ужасно се ядоса, когато й отказах.

Лекарят му правеше знаци да се махне и Тед му кимна.

— Откъде си сигурен, че аз съм бащата, Пат?

— Джейк те е видял да излизаш от спалнята. Няколко минути след теб излязла и Лий. По-късно, когато видял детето, Джейк веднага разбрал, че е Бърк. Трябваше да отведа Лий и детето в ранчото. Бърк винаги се грижат за семейството си. Нали така? — Той се разсмя. — Кълна се пред бога, това е истината, братле. И е дяволски смешно — той затвори очи. — Иска ми се само да мога да се посмея последен. Тед се пое дълбоко дъх.

— Никога не бих докоснал твоето момиче, Пат, дори ако съм бил пиян.

Тед се уплаши, че ще покаже чувствата си и ще се направи на глупак и докосна ръката на Пат.

— Лошо ли си ударен?

— Да. Мисля, че ръката ми е счупена, а не чувствам краката си.

Тед се тросна на лекаря.

— Не можете ли да му дадете нещо за болката?

— Спокойно, господине. Скоро ще го закърпим достатъчно, за да го качим при ранените. Ще го вземем с нас в лагера. След две седмици ще знаем повече.

— Той ще се оправи ли?

— Ще живее — отвърна уклончиво лекарят.

Тед се изправи. За пореден път Лий се бе оказала мистерия, и то точно когато бе започнал да си мисли, че я беше разгадал. Той си проправи път до мястото, на което Мак държеше коня му.

— Лекарят каза, че те ще се погрижат за брат ми. Ще продължим да яздим с тях, докато се уверим, че е така. След това си тръгваме.

Те яздеха бавно, като спираха, за да дадат почивка на конете, но продължиха да яздят и през нощта и на следващия ден. Тед гледаше на Макучън с още по-голямо уважение. Каубоят не беше от най-приказливите и не се беше оплакал нито веднъж, ако не се смяташе една забележка, че искал да се изкъпе.

— Довечера, Мак. Ще хвърлим чоп да видим кой пръв използва онази гадост в спалното, която минава за душ.

Мак започна да си свива цигара.

— Сигурно имаш монета с две еднакви страни в джоба си. Тед се ухили и поклати глава.

— Ти ще хвърляш.

— Госпожа Бърк сигурно ще си бъде у дома и когато чуе за това, ще има право на глас в решението кой да бъде пръв.

Тед изтрезня. Брат му можеше да умре. Жена му може би вече беше мъртва. Надяваше се, че Сивия ястреб я бе отвел в ранчото. Толкова много му се искаше да вярва в това. Лий беше жива. Той усещаше това подсъзнателно.

Когато се увереше, че жена му е добре, той възнамеряваше да прочете на госпожа Бърк дълго конско. Една жена не трябваше да се разкарва сама из прерията и да изкарва ума на съпруга си. Това беше неразумно. Трябваше да се разберат за това. Тайничко той се гордееше с нея, но не смяташе да й казва това.

Тед възнамеряваше да постави брака им на честна основа. Между другото той смяташе и да покаже на жена си какво означаваше да бъде негова съпруга. След това щеше да я люби, докато тя не бъдеше толкова изтощена, че да не може да стане от леглото. Може би щеше да направи това преди всичко останало.

А колко много му се искаше да види сина си. Искаше да каже на момчето, че му е баща. Искаше да заяви на целия свят, че Тоди е негов син — и на неговата съпруга. Той отново бе изпълнен от желание. Неговата съпруга. Тед забеляза, че Мак се е навел над гривата на коня си и гледа към ранчото.

Мак изруга тихо.

— Барабанист не е в близкото пасище. Няма го и в корала.

Думите на каубоя извадиха Т. К. от равновесие. Внезапно той почувства ужас.