Велда Шерууд
В плен на любовта (20)

Глава деветнадесета

Студеният вятър продължи да духа до ранни зори. Той беше толкова силен, че разтърсваше прозорците и по нищо не личеше, че ще утихне. Тед беше запалил огън и в стаята беше топло. Преди разсъмване той се беше измъкнал от леглото, беше се облякъл и бе слязъл долу. Елиз знаеше, че той я глезеше, но беше чувала баща си често да повтаря, че мързелът е лявата ръка на дявола. Тя среса косата си и я прибра на кок.

Елиз все още помнеше удоволствието, което двамата с Тед бяха изпитали миналата нощ, и й се искаше да го види, преди да беше излязъл. Когато тревогите се опитваха да се вмъкнат в мислите й, тя просто ги отблъскваше.

Тя влезе в кухнята. Тед я огледа от главата до петите и кимна одобрително, когато забеляза зеления й кадифен халат. Топлината в погледа му я изгаряше. Тед не оставяше никакво съмнение, че отново желаеше да се люби с нея тази сутрин.

— Надявам се, че си спала добре.

— Трябваше да ме събудиш.

Той стана и се приближи зад нея, дръпна иглата от косата й и плъзна пръсти през лъскавата й грива.

— Направих каквото можах.

Тя се облегна назад към него. Когато ръката й хвана гръдта й, Елиз усети отново притока на живот между тях, в собствената си плът, в твърдостта на неговото тяло.

— Сигурна съм, че ако се беше опитала да ме събудиш, щях да усетя. Пък и предпочитам, когато се будя, да виждам лицето ти над себе си. — Тя се изчерви от дързостта си.

Тед се ухили и допря буза до нейната, при което тя усети, че той не се беше обръснал.

— Ще го запомня. Има ли нещо друго, което трябва да знам?

— Ще ти кажа, когато му дойде времето. А ти искаш ли да ми кажеш нещо?

Той й отвърна с леко поклащане на главата.

— Не, освен дето не знаех, че красивите жени хъркат. — Той се разсмя, когато забеляза ужасеното й изражение. — Или че говорят насън.

— Не го вярвам.

— Вярно е.

— И какво казах? Когато не съм хъркала, де.

— О, нещо за красивия си съпруг. Не си спомням какво точно.

— Не ти вярвам.

Той й заговори толкова тихо, че гласът му беше почти като шепот.

— Може би не съм те разбрал правилно. Може да си ме молила да се приближа до теб.

— Не би могъл да се приближиш — отвърна тя и се притисна до него. — Тук ли се мотаеше, преди да сляза? — Когато той не й отговори, тя се обърна към него. — Забавил си се заради друг?

— Заради Мак.

Беше се случило нещо необичайно и той не искаше да й каже. Тя се молеше то отново да не беше свързано с недоверие. Тед можеше да я нарани по начини, които дори не можеше да си представи. Тя се загледа в него в очакване той да продължи. След това Елиз се отдръпна.

— Още кафе?

— Не, благодаря.

Тя се опита безуспешно да прочете нещо в изражението му. Защо ли й се струваше, че онова, което беше замислил, беше свързано по някакъв начин с нея?

— Какви са плановете ти за днес?

— Тръгваме да търсим Огън.

— Ами Джейк?

Тод въздъхна, вдигна чашата си и се загледа в течността в нея.

— Още не съм решил какво да правя с него. Този конекрадец трябва да бъде обесен. След като Слим изчезнал, Джейк поел отговорността за Огън. Държал я скрита. Дори се опитал да я продаде. Но истинският виновник е Пат.

— Съжалявам. Знам какво е, когато някой, когото обичаш, те разочарова.

Той я погледна изненадано, след което се разсмя сухо.

— Така ли, скъпа? — Тед замълча и след малко добави тихо: — Да, мисля, че наистина знаеш.

Очите му показваха съчувствие. Дали не си мислеше за нейния баща, както правеше самата тя? Или за Патрик? И баща й, както Патрик, не бе познавал значението на думата самодисциплина.

Тед винаги бе носил отговорността и голяма част от вината за прегрешенията на брат си. Да бъде по-големият брат, сигурно беше бреме за него. Толкова много хора, близки до Тед, го бяха предали и измамили. Патрик, Джейк, Слим. Елиз предполагаше, че можеше да добави и своето име към списъка. Не че го беше измамила за лична облага, освен ако не се смяташе Тоди, но въпреки това му беше причинила големи тревоги.

Без да иска, тя беше насочила разговора към неприятна тема и сега се опита да се измъкне.

— Знаеш ли къде да търсиш Огън?

— Не. Мак дочул, че Макензи възнамерявал да избие конете, които са уловили в каньона.

— Но те сигурно са около хиляда — възрази тя.

— По-скоро около хиляда и двеста.

— И ти смяташ, че Огън може да е между тях. — Тя усети как кръвта напуска лицето й и за миг й се стори, че ще повърне. Внезапно осъзна защо Тед не бе искал да й каже какво възнамеряваше да направи. Барабанист може би също беше в това стадо. — Господи! Ами ако са заловили Сивия ястреб?

В очите на Тед се появи саркастично пламъче, което изчезна почти мигновено.

— Не трябва да забравяме Сивия ястреб.

Тед ревнуваше от команча? Нарочно или не, той беше разбрал неправилно думите й. Елиз се подпря на масата.

— Ако войниците са заловили Сивия ястреб, ще го вкарат в резервата, а Барабанист ще бъде отведен при останалите коне и попита.

Тед изгрухтя нещо, което трябваше да бъде изтълкувано като съгласие, след което заговори сурово.

— Той няма да бъде единственият команч, принуден да влезе в резервата, а ти няма да бъдеш единствената, която ще загуби коня си. — След това той се успокои и хвана ръцете й в своите. — Съжалявам, скъпа. Знам, че моментът е лош за теб. За мен също.

Елиз потръпна и се остави да бъде успокоена.

— Те ще избият конете само защото това е единственият начин да контролират команчите. Те са варвари. Животни.

— Индианците или войниците, любов моя?

— Знаеш кого имам предвид.

Той я притисна по-близо до себе си.

— Варвари са винаги онези, които мразим.

— Кога ще започнеш да търсиш Огън?

— Ще започнем от Хай-Медоу. Босуел чул някакви мъже да си говорят за черен състезателен кон, който били видели. Трябва да стигнем там, преди Джейк да продаде кобилата и новият й собственик да я отведе в Монтана или Аризона. Информацията ни може да се окаже невярна и с Мак ще трябва да стигнем до военния лагер, преди армията да започне да избива конете.

— А Барабанист?

Той я целуна нежно по челото.

— Ще го потърсим, скъпа. Може да извадим късмет.

В съзнанието й се загнезди мисъл, която не й даваше мира. Ако Барабанист беше попаднал в ръцете на Макензи, тя трябваше да направи всичко възможно, за да го спаси.

— Идвам с теб.

— Нямаш търпение, а? — Той се ухили. — Защо не се качиш горе и не почакаш малко?

Тя поклати глава.

— Искам да дойда с теб, докато търсиш конете.

— Не. — Той изрече тази дума близо до ухото й. — И преди сме минавали през това. Искам да си стоиш у дома, където си в безопасност. Пък и ако сме сами, ще се движим по-бързо.

— Не можеш да знаеш това.

Тед се опита да отмине думите й.

— Може да извадим късмет и да намерим и двата коня. — Той улови лицето й с ръка и го повдигна. — Ще ме целунеш ли за довиждане, любов моя?

— Знаеш, че мога да остана на седлото цял ден — отвърна упорито тя.

Той се втренчи в полузатворените й очи, след което наведе глава и я целуна. Елиз не искаше да му позволи, но тялото й я предаде и тя забрави за всякаква съпротива. Целувката беше дълга и когато свърши, Тед се отдръпна, но не я изпусна от ръцете си.

— Сложи отново лампата на прозореца, жено. Това ме кара да се чувствам щастлив.

Елиз потърка буза в неговата и се намръщи, когато наболата му брада я одраска.

— Може би ще тръгна след теб.

Той изглеждаше уверен, че тя нямаше да посмее да направи това.

— По-добре недей. Не мога едновременно да гоня конете и непокорната си съпруга. Ако е възможно, ще ти върна коня. Ако не успя да го намеря, ще ти дам друг, когото ще заобичаш също колкото Барабанист.

— Никога няма да обичам друг кон така, както обичам Барабанист — възрази тя.

— Никога е тежка дума, скъпа. — Той закопча палтото и нахлупи шапката си, след което я плесна леко по задника. — Ще се върна колкото се може по-скоро.

Тя започна да мисли усилено. Ако Тед и Мак се забавеха в Хай-Медоу, когато пристигнеха в лагера на Макензи, конете вече може би щяха да бъдат мъртви. Елиз не искаше да мисли за това. Тя не можеше да обвини Тед, че мислеше първо за своя кон. Той сигурно щеше да я разбере, ако и тя постъпеше по същия начин. Животът на Барабанист може би беше в нейни ръце. Въпреки че й се искаше да достави удоволствие на Тед, тя не можеше да си седи у дома, без да направи нещо.

Хуан оседла понито, огледа скептично индианската рокля на Елиз и украсената с мъниста кожена превръзка на челото й. Той я наблюдаваше, докато тя обличаше палтото.

— Сеньората трябва да внимава — напомни й учтиво той. — Команчите се крият под пясъка.

— Ще запомня това. — Тя посочи към кобилата. — Как се казва?

— Казва се Гъска.

— Гъска ли? — Елиз се разсмя, след което се обърна, за да види дали той не се шегуваше с нея. — А може ли да лети?

— О, не, сеньора, не може да лети. Само че има мека езда, сякаш седите на възглавница от гъши пух. Галопира с лекота. Бързо. Сеньор Бърк каза, че Гъска е за сеньората.

Тед все пак се беше погрижил тя да има на разположение кон, ако й се наложеше. Той беше съпруг, който мислеше за всичко. Само че й нямаше доверие.

Елиз погали кобилата по кадифената муцуна и се обърна усмихнато.

— Благодаря, Хуан.

— Няма за какво, сеньора.

Докато правеше полукръг с кобилата и излизаше от корала, тя усещаше погледа на Хуан върху себе си. Ранното слънце се виждаше над хоризонта, във въздуха все още се усещаше нощният студ. Благодарна, че разполагаше с роклята и мокасините от еленова кожа, които я предпазваха от студа, тя се впусна напред към следващото си предизвикателство.

Когато къщата вече не се виждаше зад нея, Елиз заби пети в хълбоците на кобилата. Хуан беше прав. Животното имаше мека езда и реагираше бързо на юздите. Кобилата беше бърза, толкова бърза, че можеше да се измъкне изпод някой неопитен ездач и да го остави някъде зад себе си.

Едва забележима пътека водеше към каньона. Придвижването стана по-трудно. Елиз насочи коня си надолу по склона и позволи на Гъска сама да избира пътя. Пътят беше дълъг, а времето малко. Барабанист беше в опасност и може би очакваше смъртта си заедно с още хиляда други коне. Тя не искаше да мисли какво можеше да се е случило със Сивия ястреб.

Първите няколко мили следваше следите, оставени от Тед и Мак; след това се отклони встрани и тръгна към военния лагер. Като яздеше бързо, до пладне щеше да е изминала значителна част от разстоянието.

Синя мъгла беше увиснала над хребетите и показваше къде се намираше каньонът. Вятърът не преставаше да духа.

Елиз спря в една падина и измъкна парче сушено месо от дисагите на седлото. Задъвка бавно храната, като междувременно оглеждаше околността и положението на слънцето. Военният лагер сигурно не беше далеч. Когато се нахрани, тя пи малко вода от манерката си.

Когато конят й си почина, Елиз се качи на седлото и продължи да язди на североизток, почти успоредно на каньона. Високо над нея един ястреб кръжеше лениво в небето. Елиз сложи ръка над очите си и погледна към един хребет. Леко плясване с юздите и една тиха команда накараха кобилата да промени посоката си и да се насочи към хребета.

— Съжалявам, че ще се отклоним, Гъска, но трябва да се ориентираме.

Когато стигна до хребета, пред нея се откри истинска гора от вечнозелени дървета.

Конят й наостри уши и Елиз забеляза предупреждението. Тя смушка животното с пети и го насочи към дърветата. Страхът накара косата й да настръхне. Наблизо имаше някой. Ако я видеха индианци и разпознаеха дрехата й на команч, може би щяха да я оставят да продължи необезпокоявана по пътя си. Вероятността за това беше толкова малка, че беше направо смехотворна.

Звукът от тропота на конски копита накара Гъска да изцвили. Елиз беше налетяла на банда войници. Тя осъзна грешката си, когато бе твърде късно. Брадясали мъже, облечени в мръсни униформи, се разкрещяха и обърнаха конете си към нея. Тя беше налетяла на разузнавателен отряд на Макензи и ако се съдеше от начина, по който препускаха към нея, те явно я бяха помислили за жена от племето на команчите.

Тед гледаше как слънцето преминава над главата му и се спуска на запад. Макучън яздеше до него. Мак беше вързал кърпата пред устата си, за да се предпази от студения вятър.

— Мислех, че ще срещнем някой, който да е виждал Джейк или да е чул нещо за него, но никой в Хай-Медоу не знаеше нищо. Сякаш копелето е потънало вдън земя заедно с Огън.

— За сметка на това се виждат много знаци за присъствието на команчи. — Мак свали шапката си и я закачи на рога на седлото, след което избърса лицето си с кърпата. — Бих казал, че са цял отряд.

— Вероятно търсят начин да си върнат конете.

— Човек би си помислил, че индианците ще се спотайват, докато Макензи не изгуби интерес да ги преследва.

— Макензи е хладнокръвен и е свикнал да изпълнява заповеди. Той няма да се откаже. Съмнявам се дали Барабанист и Огън са между индианските попита. По-скоро Сивия ястреб язди Барабанист на запад, а Джейк е тръгнал на юг с Огън.

— Босуел чул, че Сивия ястреб бил пленен заедно с неколцина от войните си.

Тед се втренчи в него.

— В такъв случай е напълно възможно Барабанист да чака куршума.

— О, никой нормален човек не би застрелял добър кон.

Тед запали цигара, като драсна клечка в кожата на седлото си. След това се сети колко суха беше тревата в прерията и угаси пламъка между пръстите си.

— Ако е между още хиляда други коне, кой би го забелязал?

— Дори някой от пехотинците на Макензи не би могъл да обърка… — Той млъкна и се замисли. — Като си помисля отново, ти може би си прав.

Тед му се ухили уморено.

— Хората на Макензи изпълняват заповедите му също както Макензи изпълнява заповедите на Шърман.

Двамата продължиха да яздят, като последователно пришпорваха конете си, за да се придвижват по-бързо, и ги забавяха, за да им позволят да си починат. Постепенно теренът започна да се накланя към каньона. Малко под тях се виждаше една горичка от вечнозелени дървета и Тед се отправи натам.

Иззад дърветата се появиха индианци — безшумни, безмълвни, с безизразни, изрисувани в червено, охра и черно лица.

Тед изруга и инстинктивно посегна към револвера си. Разумът и знакът, който му даде Мак, го възпряха.

Преди да успее да разбере какво става, един от команчите излезе напред. Сини линии бяха изрисувани по бузите му чак до линията на брадичката.

— Моят приятел няма да вдигне оръжие.

— Сив ястреб, какво правиш тук? Чух, че са те вкарали в резервата. Радвам се да те видя.

Вождът изръмжа.

— Не се радвай твърде много, преди да чуеш какво имам да ти казвам.

— Слушам те.

— Жена ти е пленена от войниците.

— За какво говориш, по дяволите? Жена ми си е у дома.

— Може би… когато си тръгвал.

Тед за пореден път осъзна, че жена му не приемаше заповеди от никого. Освен това разбра и че тя изпитваше невероятно силна нужда да защитава онези, които обичаше — Тоди, Барабанист, дори онзи стар мошеник, когото наричаше свой баща. Сърцето му се сви и кръвта във вените му се смрази. В лагера на Макензи можеше да й се случи всичко — изнасилване, смърт, мъчения, болести. Думите на Сивия ястреб сякаш идваха някъде отдалеч.

— Опитахме се, но не можахме да стигнем там навреме. Сините куртки вероятно са я помислили за индианка. Те я закараха при индианците, които очакват да бъдат изпратени във форт Сил. Може да е загазила, или поне да се чувства твърде неудобно, докато не разберат коя е.

— Само някой от идиотите на Макензи може да сбърка жена ми с индианка. — Той хвърли страничен поглед на Сивия ястреб. — Без да те обиждам, разбира се.

Вождът кимна, че го разбира.

— Тя беше облечена в индианска рокля. Уловиха я с ласо и я влачиха след коня. Моите войни вече се бяха скрили в прерията. Можех само да гледам — каза тъжно той.

Тед избухна с див рев. Бе мислил, че с нея се бяха разбрали да си остане вкъщи. Бе смятал, че може да й вярва. Щеше да убие проклетия войник, който беше хвърлил ласото си по нея.

— Казах й, че ще й намеря кон.

— Тя е смела жена. И дръзка. Съжалявам, че загуби Барабанист, който бе заловен от войниците. Белите мъже ни взеха първо бизоните, а сега ни отнеха и конете.

Тед можеше да преживее всяка загуба, освен загубата на жена си.

— Сигурен ли си, че е била жена ми?

— Нямаше как да я сбъркам.

Тед разбра, че трябва да побърза.

— Мак, имам да уредя една сметка с Макензи. — Той кимна на войните и се обърна към Сивия ястреб. — Нека моят брат команч приеме моето уважение.

Той се обърна и подкара коня си в тръс, а след това в галоп. С колко време разполагаха, преди Макензи да наредеше конете да бъдат застреляни? Или преди войниците да започнат да преместват индианците? Или преди нещо ужасно да се случи с жена му? Тед поведе Мак надолу по една пътека в каньона. След няколко мили чуха стрелба.

Елиз се беше отпуснала до оградата на заграждението. Ако беше разчела правилно положението на слънцето, трябва да беше прекарала тук часове. Ядосана и наранена след влаченето зад коня на войника, който я бе уловил, тя трепереше на студения вятър. Бедрото я болеше след падането на твърдата земя, а краката й бяха одраскани и кървяха. Тя се страхуваше, че ръката й е счупена, но един бърз оглед й бе показал, че страховете й са напразни. Устните й бяха напукани. Беше жадна.

Мокасините й бяха раздрани, а босите й крака бяха изтръпнали от студа. Тя ги сви йод себе си и безуспешно се опита да придърпа роклята си надолу, за да ги покрие.

Груб заслон, под който не можеха да се подслонят всички индианци, бе издигнат в единия край на заграденото пространство. Мъже и жени се бяха събрали на групи край децата си и се опитваха да ги предпазят, доколкото можеха от студа. Мнозина седяха около огън в средата на заграждението и се опитваха да се стоплят. Тя се чудеше какво правеха, за да задоволяват жаждата си или да се облекчават.

Тъй като се страхуваше да не привлече вниманието, тя не се опита да се приближи до огъня. Войниците не бяха подложили на съмнение индианския й произход. Просто я бяха довели тук, бяха развързали ръцете й и я бяха натикали в претъпканото заграждение. За тях тя беше жена от племето на команчите или някакъв мръсен мелез.

Стенейки и в полусъзнание, тя се беше опитала да ги убеди в самоличността си. Те й се бяха изсмели и бяха започнали да се питат дали щяха да имат време да я обладаят, преди някой да забележи отсъствието им. Един от тях бе стиснал силно гръдта й. Болката я бе заслепила и тя го беше зашлевила. Войникът я бе ударил, след което беше стиснал гръдта й още по-силно и се беше отдалечил. Другарят му го беше последвал, без да спира да говори, че все още имали време да се позабавляват малко с тази скво.

Елиз се изправи на крака и огледа безизразните лица на индианците край себе си. Те не й обръщаха никакво внимание. Ако я бяха познали, никой от тях не го показа. Дали бяха изпълнени с гняв, отчаяние или нежелание да живеят в Оклахома? Или всичко това, взето заедно? Какво щяха да направят, ако знаеха, че е бяла? Тя нямаше друг избор, освен да се преструва, че е такава, каквато не беше — индианка.

Стрелбата я изненада и тя долепи око до дървените колове, които я разделяха от другата страна на оградата. Цепнатината не й даваше възможност да види много, но все пак Елиз забеляза множеството подплашени коне, прибрани в някакъв корал.

Най-зловещото беше отделението пехотинци, които се бяха наредили в редица с пушки в ръка. Конете, които се намираха в заграждението, биваха улавяни, отвеждани пред наказателния взвод и застрелвани. След това труповете им биваха отнасяни и захвърляни встрани.

По бузите й започнаха да текат сълзи.

— Не! — изстена тя. — Не, не, не! — Всеки изстрел я караше да потръпва и с всяко повалено животно болката в гърдите й ставаше все по-силна. Следващият можеше да бъде Барабанист.

Стрелбата продължаваше и сякаш никога нямаше да престане. Дори ръцете, които бе долепила до ушите си, не можеха да заглушат изстрелите. Тя се отпусна на колене.

— Моля ви, моля ви, стига толкова!

Елиз затвори очи, за да не гледа ужасното клане, разтърсвана от хлипане.

Повтаряше си, че Тед щеше да дойде да я потърси. Той щеше да спаси коня й. Но дълбоко в сърцето си знаеше, че той щеше да се появи твърде късно. Барабанист беше обречен. Елиз продължи да плаче, докато цвиленето на полуделите коне се сля с нейния плач и болката й се превърна в празнота.

Когато най-сетне успя да вдигне глава, тя погледна към жалките останки от племето на команчите. Те бяха изгубили толкова много — конете си, земята си, начина си на живот. И в този миг тя си даде едно обещание. Този черен ден щеше да бъде увековечен на платно в памет на тези изстрадали хора.

Да се каже, че Тед беше ядосан, щеше да бъде твърде меко за яростта, която изпитваше. Жена му беше пленничка. Тед си я представяше вързана и свалена от коня, влачена през каменистата прерия, изнасилена и страдаща от студа. Дали изобщо беше жива?

Той обаче я обичаше до полуда и трябваше да избие тази мисъл от главата си. Когато тя отново се озовеше в безопасност в ръцете му, той щеше да се държи с нея така, както тя заслужаваше. Бе изтърпяла твърде много заради онези, които обичаше дълбоко, включително и Проклетия кон. Тя очакваше Тед заобиколена от пленени команчи, оставена на милостта на безчувствени войници. Той никога не я беше обичал повече — нито се беше страхувал повече за нея.

Тед се приближи до заграждението. Не беше успял да види Макензи, но заместникът на полковника му беше дал заповед. Часовият при вратата не му обърна внимание, докато не прочете участта си в погледа на Тед, Когато влезе в заграждението. Тед се втренчи в измъчените команчи. За бога, къде беше жена му?

— Господин Бърк.

Тихият глас на Мак стигна до него в същата секунда, в която той забеляза малката фигура, свита до оградата. Тед изруга цветисто и се затича натам. Тъй като не искаше да я стресне, той я заговори тихо, след което постави нежно ръка върху рамото й.

— Скъпа? — Стонът й разкъса сърцето му. — Време е да се приберем у дома, любов моя.

Тя се хвърли в прегръдките му.

— Барабанист е мъртъв.

Тед я уви нежно в одеялото, което му подаде Мак.

— Все още не знаем това, скъпа.

На лицето й се четеше силна болка, а очите й бяха пълни със сълзи.

— Войниците ги застреляха всичките. Не видях Барабанист, но ако Сивия ястреб е бил заловен и е яздил моя кон, той не е имал никакъв шанс.

— Сивия ястреб не е бил пленен, скъпа. Видях се с него преди малко. Той ми каза къде да те намеря.

Тя вече не можеше да сдържа сълзите си.

— Радвам се, че е на свобода. Иска ми се да бях сигурна, че и Барабанист е в безопасност заедно с него.

Тед не посмя да й каже, че вождът бе яздил петнисто пони.

— Достатъчно засега, любов моя. Ще говорим пак, когато се почувстваш по-добре. — Той я облегна на рамото си и я задържа така известно време, преди да кимне на Мак да тръгне пред тях. Когато стигнаха до вратата, двамата погледнаха часовия.

— Станала е грешка. Жена ми не е трябвало да бъде водена тук. Пуснете ни — каза Тед на войника.

Той го изгледа подигравателно.

— Получих заповед да ви пусна вътре, но не и да изведете някого навън. Най-малкото пък някаква скво.

Две сини куртки точно в този момент доведоха пленник в заграждението. Той беше висок индианец, облечен само в панталони от еленова кожа. Краката му бяха оковани, а ръцете — вързани. Индианецът издържаше на унижението със стоическо безразличие.

— Индианското копеле успя да ни се изплъзне веднъж — каза ядосано един от войниците, — но дните му на убийства и вземане на скалпове свършиха.

Всеки път, когато войниците подръпнеха веригите, краката на индианеца започваха да кървят. Той гледаше над главите им към хоризонта. Нито стойката му, нито гордо вдигнатата брадичка, нито презрителният му поглед не показваха признак на покорство.

Пехотинците свалиха оковите от краката на команча.

— Срежи въжето на ръцете му. Този мелез вече влезе тук и се кълна в бога, че ще си остане тук, докато не бъде въдворен в резервата.

— С удоволствие ще се отърва от него. — Единият войник освободи ръцете на индианеца. — Той създава само проблеми.

— Казва, че се наричал Сивия ястреб. Погледни тези очи. Наистина напомнят за ястребови.

Тед се опита да си представи в лицето на този войн приятния ирландец, който беше дошъл на сватбата му. Той отвори уста, за да каже нещо, след което погледна към отчасти закритото лице на жена си. Когато отново погледна към команча, Сивия ястреб поклати едва забележимо глава.

Тед кимна леко, че го е разбрал, но беше твърде късно. Жена му беше разпознала вожда.

— Колко войника ви бяха необходими, за да доведете този мъж, редник? Колко ще ви бъдат необходими, за да го задържите тук? — Тед млъкна. — Трябвали са ви шестима, за да заловите една беззащитна жена.

Елиз се изправи с усилие и тръгна олюлявайки се към вратата.

— Страхливци. Всичките до един — измърмори тя.

Тед не беше подготвен за онова, което последва, и видя как жена му се хвърля към часовия, изненадва го и избива пушката от ръцете му. В същия миг Сивия ястреб нададе дивия боен вик на команчите, удари единия войник в стомаха и се втурна навън през вратата.

Тед измъкна револвера си и го насочи към войниците.

— Само един от вас да мръдне, и ще ви застрелям всичките. — Той видя как жена му тича, накуцвайки, към вратата и се придвижи предпазливо към нея. Мак се обади зад него.

— Изведи я оттук. Прикривам те.

Тед вдигна жена си на ръце и се затича към мескитовата горичка. Слънцето вече се беше спуснало ниско над хоризонта и хвърляше гигантски сенки. Той чу цвиленето на жребеца си, преди да беше стигнал до дърветата. Тед сложи ценния си товар на седлото и се метна зад нея, след което подкара коня си в галоп.

Бяха изминали около две мили, когато зад тях се чу тропот от конски копита. Тед забави ход, за да позволи на Мак да ги настигне.

— Следват ли ни?

— Ругаха и крещяха доста, но изглежда, че предпочитат да заловят Сивия ястреб, отколкото да преследват нас.

— Много съм ти задължен, Мак.

— Радвам се, че успях да ти помогна. Чудя се какво ли ще каже Макензи за онова, което се случи в заграждението?

— Не мисля, че той ще спомене за присъствието на жена ми в заграждението, а и се съмнявам, че ще тръгне да се хвали как е изпуснал Сивия ястреб.

— Преди да тръгнем за вкъщи, може би трябва да видим дали тя не е наранена.

— Не и преди да се отдалечим достатъчно от онази адска дупка.

Настъпи здрач и след няколко мили Тед потърси подслон при горичка вечнозелени дървета.

— Сега ще се погрижа за жена си.

— Доста е студено. Да запаля ли огън?

Тед долови напрежението в предпазливия въпрос на каубоя.

— Не, няма нужда. Няма да се бавим много.

Мак скочи на земята и развърза одеялото от седлото си.

— Не ми е нужно — каза той. — Най-добре ще бъде да се възползваш от това.

Тед кимна и хвърли одеялото на земята. След това настани жена си така, че лунната светлина я осветяваше добре. Той приглади нежно косата й, като се надяваше, че тревогата му не е твърде очевидна.

— Аз ще се погрижа за теб сега, любима. Искам да проверя дали не си наранена. Ти само се отпусни. Няма да трае дълго.

— Боли ме и краката ми са студени. — Тя се опита да се усмихне. — Знаех, че ще дойдеш за мен.

Той трепереше толкова силно, че едва успя да овладее ръцете си.

— Щеше да ме улесниш, ако ми беше казала къде отиваш. Но сега трябва да се уверя, че си добре. — Той разтри краката й, за да възстанови кръвообращението. След това прокара нежно ръце по стройното й тяло, като търсеше драскотини, рани и счупени кости. Тя се намръщи, когато той докосна бедрото й, и Тед усети как у него отново се надига омраза към войниците.

— Бедрото ми е натъртено, но нямам нищо счупено.

— Сигурна ли си?

— Лявата ръка ме боли.

— Ще ти мине след няколко дни. Гладна ли си? Имаме малко сушено месо.

Тя плъзна ръце около врата му и се притисна към него.

— По-късно.

Господи, изобщо не му се искаше да мисли, че тя е била на косъм от това да бъде наранена. Животът му щеше да бъде мрачен без нея. Той я обичаше по-дълбоко, отколкото бе вярвал, че може да обича. Гласът му стана малко по-неспокоен и в него се долови лека горчивина.

— Когато отведа жена си у дома, ще я любя цяла нощ. Но като си помисля, може би трябва да я набия за това, че ми изкара ума.

— Причиних ти толкова много тревоги. Невинаги ти казвах истината. — Тя притисна буза до неговата. — Но това няма да се повтори никога.

Тед обърна лице към нея и я целуна. Искаше му се да обвие ръце около тялото й, да й каже, че й вярва, но те имаха да си казват още толкова много неща. Никога не беше изпитвал толкова голямо удоволствие от това, че обичаше жена си и се чувстваше щастлив в прегръдките й. Реши да изчака подходящия момент, когато тя щеше да се е възстановила от премеждията си и той щеше да може да я обича с цялата си нежност.

— И двамата направихме много грешки — каза Тед.

— Да, но сега аз те познавам. Ти си много добър.

— Продължавай да вярваш в това, скъпа. А аз ще се опитам да оправдая доверието ти.

Те отново поеха по пътя си. Тед забеляза сълзите й.

— Защо плачеш?

— Мисля си, че светът е прекрасно място, особено когато обичам Тоди или ти обвиваш ръце около мен. Но никога няма да забравя какво се случи там.

Гласът й беше толкова развълнуван и разтревожен, че Тед потърси думи, с които да я успокои.

— С времето спомените избледняват. Опитай се да не плачеш.

Тя все още изглеждаше развълнувана и Тед докосна лицето й, за да я накара да го погледне.

— Какво мислиш, че се е случило със Сивия ястреб?

— Не знам, скъпа, но съм готов да се обзаложа, че е успял да се измъкне.

— Няма да понеса, ако разбера, че са го убили.

— Нека мислим само как да се приберем по-скоро у дома при сина ни.

Той погали лицето й. „О, миличка, този свят е толкова грозен.“ Тед бе видял сълзите й и въпреки че притискаше любимата към сърцето си, знаеше, че никога нямаше да забрави ужаса от тази нощ.