Велда Шерууд
В плен на любовта (13)

Глава дванадесета

Елиз метна якето си от еленова кожа върху леглото. Тя изпитваше неясното желание да докосне всичко — умивалника, люлеещия се стол, бюрото, в което държеше рисунките си. Сватбата беше толкова близо, а в сърцето й се криеха щастие и болка — щастие от мисълта, че ще се омъжи за Тед, и болка при мисълта, че ще му каже истината.

Тя се мъчеше да измисли начин да не налети на гостите, които бяха пристигнали рано тази сутрин. Елиз не можеше да реши кои бяха по-лоши — шумните или приятелски настроените гости. Неколцина почти не прикриваха презрението си и тя ги гледаше право в очите, хладно и леко предизвикателно. Всички имаха въпроси към нея и бяха любопитни да видят жената, за която щеше да се ожени Тед Бърк.

Техните каруци и палатки заобикаляха предната част на къщата като добичета на водопой. С времето започнаха да се появяват още каруци, сякаш вече не бяха дошли достатъчно хора. Елиз никога през живота си не беше виждала толкова много хора да пристигат за толкова кратко време. От прозореца си успя да преброи една дузина двуколки, още толкова файтони, два пъти повече покрити каруци, а коралът беше препълнен с коне.

Елиз мрачно се запита какво трябваше да направи. Да изтича надолу, да излезе пред всички и да заяви, че е измамница? Да оседлае Барабанист и да се измъкне крадешком с Тоди? Беше готова да прелъсти Тед в плевнята, където беше уверена, че се е скрил — само ако знаеше как да го направи. Последният й опит, който бе замислила като стратегия, която да потвърди лъжите й, се бе оказал пълен провал.

Елиз се намръщи на невъзможността да измисли добър план и остави няколко сълзи да се спуснат по бузите й, след което ги избърса с опакото на ръката си. На следващата вечер, ако не дойдеше краят на света, тя щеше да бъде госпожа Тед Бърк за добро или за лошо — или за около тридесет минути, преди да се появи Патрик.

Искаше й се да можеше да хвърли вината за всичко на някого другиго, вместо на себе си, и Патрик й се струваше най-подходящ за целта. Независимо дали щеше да се появи на сватбата или не, той си оставаше мошеник. Тя не можеше да вини доведената си сестра, тъй като сестра й не беше виновна за торнадото или за това, че бе намерила смъртта си в бурята.

Елиз въздъхна тежко. Тя беше измамница. Когато Тед научеше истината, очите му щяха да придобият онзи мътно зелен цвят, който показваше колко е разгневен.

Въпреки че не знаеше много за мъжете, Елиз чувстваше, че той искаше да спи с нея. Той не бе оставил никакво място за съмнение. Искаше той да я люби, искаше да я обича. Щеше да се ожени за нея заради Тоди, но дали щеше да я обича? Семейната лоялност не се простираше върху жена, която беше измамница.

Ако я удареше гръм, тя се надяваше това да стане по време на брачната церемония — или в леглото.

Обзеха я необясними страхове. Ами ако Патрик се появеше и споделеше тайната на нейната самоличност, за да си направи майтап? Тед беше добър, но дали нямаше да се ядоса толкова, че да се откаже от нея пред всички? При мисълта за това коленете й се подкосиха.

В бързината си да не остане сама в пълната с хора къща, Елиз се промъкна незабелязано по стълбите и излезе навън. След тридесет минути беше в една пясъчна клисура, осеяна с мескити, млади канадски тополи и кедрови дръвчета. Едно местенце, закътано от вятъра, й предложи място, където можеше да помисли на спокойствие.

Оставаше само един ден, преди да се омъжи за Тед пред очите на цял Тексас. Поканени бяха дори губернаторът на щата, съпругата му и петте им деца.

Тя започваше да разбира как се бе чувствал Дамокъл с висящия над главата му меч. Защо бе чакала до последния удар на часовника преди полунощ?

Полунощ? Струваше й се невероятно, че бе оставила нещата да стигнат дотук. Елиз потрепна и стана, за да събере листа и сухи съчки, както бе направил команчът. Скоро успя да запали малък огън, от който се вдигаше твърде много дим. Елиз коленичи и сложи ръцете си над пламъците.

Тя едва се бе настанила удобно, когато чу мъжки глас да вика.

— Хооо!

По дяволите! Каубоите бяха подкарали стадо крави към нея. Тя зачака. Когато звукът от копита наближи, Елиз се обърна, за да установи от коя посока идваше той. Сякаш в последния миг, те завиха встрани, звукът ставаше все по-слаб и по-слаб, докато най-накрая съвсем изчезна.

Тя остана отново сама с неприятните си мисли. Без да бе преминала през някакво обучение, бе станала невероятно лукава и изключително способна да се покрива гърба. Меко казано, беше в една категория с конекрадците. Елиз се намръщи при мисълта за не толкова почтения обрат, който бе приел животът й, затвори очи и бързо ги отвори. Конекрадците ги бесеха и палачът й вече приближаваше.

Появи се главата на някакъв ездач, след нея и раменете му, които се поклащаха в ритъма на движението на коня. Гърбът му беше обърнат към слънцето, но тя не можеше да сбърка стройното тяло и величествено вдигнатата брадичка. Той я бе видял да се отправя натам и бе изоставил каубоите, за да отиде при нея.

Сърцето й заби учестено, както правеше винаги, когато Тед беше наблизо. Защо беше тръгнал към нея?

Тед спря коня си и слезе от седлото. Той я огледа в продължение на няколко секунди и за нейна изненада й се усмихна.

— Дължа ти едно извинение. Елиз го погледна подозрително.

— Сериозно ли говориш? Той кимна.

— Съвсем сериозно.

— За какво ми се извиняваш?

Нещо мрачно и опасно потъмни погледа му.

— Миналата нощ мислех, че си се срещнала с някого в горичката и че той е запалил огън. Косата ти миришеше на дим.

— И какво те накара да си промениш мнението?

— Пред очите ми е доказателството, че можеш и сама да си запалиш огън.

Тя не знаеше дали думите му бяха заявление, въпрос или извинение.

— На теб ти е трудно да ми вярваш, нали?

— Е, струваше ми се странно, че си излязла навън през нощта. Никой не знаеше къде си отишла.

Той нея питаше директно, но искаше отговор. Устата на Елиз беше толкова суха, че тя не можеше да говори. Изправи се и прочисти гърлото си.

— Ами ако ти кажа, че…

Той я прекъсна с тихо изръмжаване, сякаш не беше сигурен дали иска да чуе онова, което имаше да му каже.

— Ами ако ти кажа, че искам да се върнат онези мигове, в които беше в прегръдките ми? Ако ти кажа, че съжалявам, че те нараних?

Господи, какво можеше да му каже? Трябваше да му възрази, но езикът й беше като вързан. Странното му, тъжно изражение, й пречеше да диша.

Когато Елиз не отвърна нищо, Тед опита отново и дрезгавият му глас подпали огън в гърдите й.

— Никога повече не искам да ти причинявам болка. Вярваш ли ми?

Тя направи някакъв неразбираем жест и отвърна очи. Той беше тук, така че можеше да му каже. След това той можеше да каже на гостите да си съберат багажа и да си вървят, тъй като сватба няма да има. Думите обаче не искаха да излязат от устата й.

— Вярвам ти — успя да изрече тя най-сетне. — Не те обвинявам за нищо.

Тед въздъхна и я погледна.

— Добре. А сега ела тук.

— Тед, моля те! — Въпреки това тя усети как тръгва към него.

— Харесва ми как изговаряш името ми, особено когато го придружаваш с молба. — Той пристъпи напред, за да я посрещне, и когато тя беше достатъчно близо, хвана лицето й в ръце. — Защото аз се старая да задоволявам желанията ти. — Преди Елиз да успее да го спре, той залепи устни в нейните, страстно и жадно.

Целувката се задълбочи и тя усети горещината. Сърцето й биеше силно срещу гърдите му. Той плъзна ръце по задника й и я придърпа по-близо до себе си.

— Тед, ти трябва да…

— Съгласен съм, скъпа, наистина трябва — прекъсна я той и прекара жадните си устни по бузите, клепачите, гърлото й. Ръцете му бяха навсякъде, галеха, опипваха. Когато тя въздъхна доволно, той я целуна отново. Езикът му потърси нейния в някакъв див танц и по цялото й тяло премина огън.

Когато Тед понечи да се отдръпне, тя се опита да го задържи.

— Не.

— Трябва да се върна, преди останалите да започнат да се питат какво се е случило с мен. — Той погали нежно гръдта й. — Не искам да ме намерят в тази дупка да правя любов с бъдещата си съпруга преди сватбата.

О, господи! Сватбата! Защо не му беше казала? Нямаше да й се удаде друга възможност. Той бе предизвикал буря в душата й и преди Елиз да успее да се овладее, Тед вече се отдалечаваше.

Тед допи кафето си и си наля втора чаша, след което я остави на масата и отиде до прозореца. Той се хвана за двете страни на рамката и се загледа в каруците, които продължаваха да пристигат. Някои идваха чак от Таскуса. Возилото на Меги заемаше подозрително мястото в центъра на кръга. Той знаеше, че е на Меги. Завесите бяха розови.

Гъста сива мъгла се беше спуснала над прерията и закриваше корала и плевнята. По храстите и дърветата се виждаха капчици роса. От време на време силен порив на вятъра разтърсваше листата им и засипваше земята със ситни капчици.

Как можеше денят на сватбата му да бъде такъв? Той предполагаше, че трябва да отиде да посрещне новодошлите, но не се помръдна от мястото си. Какво щеше да си помисли Лий, когато разбереше, че Меги е дошла в розова каруца? Ревността на Лий го беше изненадала и някак странно го беше зарадвала. Той се върна да допие кафето си, преди да вземе шапката си от закачалката в коридора.

Малко по-късно Тед почука на задната част на каруцата. На неразбираемия й въпрос Тед отговори:

— Твоят домакин, Меги, младоженецът.

— Тед! Изненадите нямат край. Не те очаквах. Ще влезеш ли?

— Не. Ти ще влезеш ли в къщата?

Меги надникна навън, докосна косата си, за да привлече вниманието към ръката си и пръстените на нея.

— Смея ли? Какво ще каже младоженката?

Той се съмняваше, че Лий щеше да я поздрави като стара приятелка.

— Тя е гостоприемна жена.

— Не се ли страхуваш, че някой може да те види край моята каруца?

Тя говореше закачливо и Тед осъзна, че бе разбрала погрешно причината за посещението му.

— Наминах само за да те поздравя. — Колкото и да му се искаше да предпази Лий от клюките, които щяха да бъдат разгласени след посещението му при Меги, той нямаше причина да се прави, че не я познава. Затова си придаде изражение, за което се надяваше, че показва неподправен интерес, пъхна глава в отвора и надникна вътре.

— Определено не е мъжка каруца, но е уютна. Хубава рокля. Зеленото ти отива. Предполагам, че си готова за тържеството.

Доволна от комплимента му, Меги се наведе напред и разкри още малко от бюста си.

— Очаквам посетители.

Тед се намръщи и желанието му да говори за Патрик прерасна в раздразнителност.

— Предполагам, че в такъв случай трябва да си вървя.

— Патрик дойде миналата нощ.

Тед отърси спокойно водата от периферията на шапката си, след което я сложи на главата си, като се надяваше, че изражението му не издава какво чувства.

— О, така ли? И какво го е накарало да дойде?

— Има ли причина той да не присъства на сватбата?

— Предполагам, че няма. Значи си знаела, че не е мъртъв?

— Помниш ли, когато дойде при мен и ми разказа за жената и детето в ранчото ти? Още когато ми каза датата на смъртта на Патрик, разбрах, че има някаква грешка. Бях се видяла с него няколко дни преди твоето посещение.

Тед смяташе да спести на Меги подробностите за срещата с брат си в Абилийн. Независимо колко много му се искаше да разбере истинската причина за присъствието на Патрик на сватбата, той бе решен да изчака.

— Не приемай присъствието му толкова сериозно, Тед Патрик не иска твоята жена. А и ти самият не си съвсем сигурен дали детето е негово или твое.

Откровеността на Меги го жегна. Тя използваше собствените му думи, за да привлече вниманието му. И докато наблюдението й не беше толкова мъдро, колкото й се струваше, то изпълни съзнанието на Тед с цял куп неприятни мисли — за това как Патрик разваля сватбата му, как Лий си променя решението.

Внезапно на него вече не му се искаше да говори за Патрик. Той каза няколко тривиални неща и се обърна, за да си тръгне.

Патрик се обади зад гърба му.

— Една жена не ти ли стига, братле?

Тед опита да се държи весело и приятелски.

— По дяволите, Пат. Значи все пак успя да дойдеш на сватбата ми.

— Когато те видях да се промъкваш при Меги, помислих, че си променил решението си.

— Тед се отби само за малко, Патрик — намеси се Меги. — Мисля, че има предбрачна треска.

Значи това беше. Меги и Патрик. Брат му и собственичката на бара. Причината, поради която Патрик не искаше Лий и детето. Патрик никога нямаше да се отдаде само на една жена, но по свой начин можеше да бъде верен на жена като Меги. Това обясняваше и нейната открита неприязън към Лий.

Не трябваше да се изключва възможността Патрик да не беше дошъл заради сватбата на брат си. Тед се загледа в брат си.

— Само минаваш, а? Или смяташ да останеш за церемонията?

— Не бих я пропуснал. — Патрик беше самото въплъщение на доброжелателност. — За нищо на света.

— А какво стана с мъжете, които те гонеха?

— Преследвачите ми ли? Ами — той заекна леко, — аз извадих късмет в една игра на карти в Абилийн. Беше достатъчно, за да си изплатя дълговете.

— Можеше да поискаш парите от мен по всяко време. Знаеш, че щях да ти ги дам. Защо не го направи?

Патрик се разсмя.

— Щедрият благодетел обикновено има склонността да се превръща в настойник. Това е все едно шерифът да е по петите ти.

— Ти си по-малкият брат и това е всичко.

— И ти ме приемаш така, както ме приемаше и старецът. — В гласа му се долавяше горчивина. — Затова той остави ранчото на теб.

— Тук е твоят дом. Можеш да живееш тук, ако искаш. Намръщеното изражение напусна лицето на Патрик и той погледна лениво към къщата.

— Може и да го направя. Да, сър. Може да направя точно това.

Разговорът, който трудно можеше да се нарече смислен, завърши. Тед се отдалечи, като се опитваше да мисли рационално и да не се поддаде на гнева, който се опитваше да вземе връх над разума му. Патрик бе дошъл и можеше да му нанесе опустошителен удар. Тед пъхна ръце в джобовете си, преди да ги беше стиснал в юмруци.

Въпреки че Хуан бе предсказал слънчев ден, мъглата упорито не искаше да се вдигне и Тед ругаеше влагата, себе си и обстоятелствата. Той се замисли за бъдещата си съпруга. Така бе свикнал да я вижда в къщата, че не можеше да си я представи на друго място. За кой ли път си напомни, че Патрик вероятно беше бащата на детето на Лий. Той въздъхна тежко.

Елиз се срещна с жената в дневната. Веспер я увери, че това е единственият начин, ако човек не се интересуваше особено от някого.

— Да бъдеш в собствената си дневна, ти дава предимство — бе казала готвачката. — Гледай да облечеш нещо много хубаво.

Нямаше съмнение, че Меги бе забелязала добре подредената и поддържана дневна. Очите й се разшириха, когато тя забеляза двете украсени с орнаменти керосинови лампи, тежките драперии от Дамаск и големите, удобни столове. Когато Елиз й подаде ръка, тя отговори вяло на поздрава й.

— Радвам се, че съм тук. Както ти казах и преди, Тед ми е много близък приятел. Не бих пропуснала сватбата му за нищо на света.

— Да, мисля, че ми спомена за това — измърмори Елиз — в Дъсти флатс.

— Тед винаги ме посещаваше, когато идваше в града. Можех да разчитам на присъствието му.

— Колко добре за теб.

— Обикновено вечеряхме в хотела. Понякога изпивахме по бутилка вино в апартамента ми.

Елиз имаше чувството, че наблюдава нещо репетирано предварително — сякаш всяка дума, всеки жест, всяко вдишване бе подготвено отдавна. Меги Кук бе дошла да я посети от злоба. Но защо? Защото смяташе Тед за своя собственост? От ревност? Е, независимо от причината, Меги Кук си бе намерила достойна противничка.

— Спомням си апартамента ти. Трябваше да отида до бутика на Бони, за да ми вземат мерките за сватбената рокля. Ти очакваше посетител. Той пристигна, докато бях там. — Тя прокара пръсти през косата си, за да приглади един кичур. — Ако не се лъжа, с него изиграхме няколко ръце на покер. — Споменът я накара да се разсмее. — Онзи мошеник спечели. Забравих му името, но имаше много широки рамене. — Тя разтвори широко ръце, след това ги приближи. — И много тесни бедра. — Елиз се разсмя отново. — И онази смешна походка. Аз, разбира се, загубих.

Меги присви вежди.

— Аз имам много приятели.

— Сигурна съм, че е така — каза весело Елиз и смени темата. — Мисля, че времето се прояснява. Както се казва в старата поговорка, колкото по-силно грее слънцето, толкова по-щастлива ще бъде булката.

Разговорът не вървеше и скоро Елиз изпрати гостенката си до вратата, след което се разсмя доволно и потърка длани. Беше й толкова забавно, сякаш, като бе сразила Меги Кук, бе заздравила собствените си позиции.

Тя остана изправена в рамката на вратата, загледана в поредната пристигаща каруца. Слънцето започваше да се показва иззад облаците. Елиз тръгна към кухнята да си налее чаша чай и да прекара малко време с Веспер и Тоди.

Елиз беше избрала Веспер за своя кума заради приятелството им. Втората причина за решението й беше, че тя искаше да предизвика жителите на Хай-Медоу, да ги накара да заговорят.

— Веспер, ще трябва да намерим някой, който да се погрижи за Тоди. Имаш ли някого предвид?

— Да, Руфъс. Той е съгласен. Но ти сигурна ли си за мен? Казах ти вече, че хората ще започнат да говорят.

Елиз сви рамене.

— Нека си говорят. — Те може би щяха да имат по-интересна тема за разговор, ако тя бе успяла да притисне Тед в ъгъла. Но времето на Елиз бе изтекло и тя щеше да бъде проклета, ако го направеше, и също толкова проклета, ако не го направеше. — Нека да си говорят. Какво друго могат да кажат, освен че твоята кожа е черна, а моята бяла?

— Изминаха десет години, откакто Линкълн ни освободи, затова смятам, че ти току-що доказа онова, което исках да ти кажа, но все пак ти благодаря. Руфъс каза, че ролята ми прилягала.

— Ти направи толкова много за мен.

— Не ми се случва често да участвам в сватба, освен като готвачка и чистачка.

Веспер беше единствената приятелка на Елиз. Като си мислеше за това, Елиз си даде сметка, че не бе трябвало да се изненадва на реакцията на Тед, Когато му бе споменала, че иска Веспер да й бъде кума, той й бе казал да прави каквото иска и се беше разсмял при мисълта как някои от гостите щяха да погледнат на това.

Елиз остави Тоди на пода. След толкова много мъчителни нощи и изпълнени със страхове дни най-сетне бе дошъл денят на сватбата й. Не й оставаше нищо друго, освен да го изживее. Тя се обърна към готвачката.

— Ще ми прочетеш ли чаените листа?

Веспер й отговори, без дори да погледне в чашата.

— Всичко ще се оправи. — Тя се поколеба. — Вероятно.

Елиз не бе очаквала да види Тед Денят се беше оказал хладен и слънчев. Късно следобед тя излезе навън и го забеляза наблизо. Малко по-късно тя се върна в къщата и след няколко минути на вратата й се почука. Елиз отиде да отвори.

Тед стоеше пред нея нахлупил шапката си ниско над челото. Тя бе обзета от неприятно предчувствие. Елиз се опита да каже нещо и едва успя да промълви:

— Не те очаквах.

Той сложи ръка на рамката на вратата и я погледна. Погледът му, едновременно отчаян и гневен, се плъзна по лицето й.

— Все още можеш да се откажеш, ако искаш. — Гласът му беше тих и груб. — Все още имаш време.

Нещо се беше случило. В този момент тя осъзна, че Тед имаше нужда от нея. Той беше дошъл при нея като мъж, който имаше нужда от жена. Това си личеше по положението на мощното му тяло и по мъката, която се четеше в очите му.

— Ти това ли искаш? Той поклати глава.

— Не, по дяволите. — Очите му се втренчиха в нея в продължение на няколко секунди. — Просто ти давам възможност да си тръгнеш, ако желаеш.

Дланите на Елиз се изпотиха и тя наведе поглед към Тед.

— Има някои неща, за които трябва да поговорим.

— Имах нужда да се уверя, че няма да се откажеш в последния момент. Всичко друго може да почака.

Искаше й се да зарови лице в ризата му и да се разплаче. В гърлото й беше заседнала буца, която й пречеше да говори.

— Не постъпвай така с мен.

— Как?

— Ами — тя обърна лице встрани, — като ме караш да се чудя дали този брак не е грешка.

— Ти се съгласи заради Тоди. Не съм ли прав? Тя кимна.

— А ти?

— Заради Тоди. — След това той изруга под мустак нещо неразбираемо. Гласът му бе изпълнен с мъка. — Но още от самото начало те предупредих, че когато се оженим, искам жена в леглото си. За предпочитане е тя да проявява желание.

Той залепи устни върху нейните, плъзна ги по врата й и отново нагоре. Дишането му беше учестено.

— Желая те. Ти си огън във вените ми. — Когато целувката свърши, той се отдръпна така, че телата им не се докосваха. — А сега побързай, любов моя. Церемонията е само след няколко часа.

Вратата се затвори зад него. Той я беше нарекъл „любов моя“.

— Тед — прошепна тя на вратата.

Елиз успя да измие косата си и да я изсуши навреме за церемонията. След това Веспер й направи прическа и прокара лентички през нея. Роклята й беше с дълбоко деколте, впиваше се плътно в кръста и се спускаше свободно по бедрата.

Роклята не беше в традиционния бял цвят и сякаш обявяваше, че собственичката й, не е девствена — факт, който несъмнено щеше да бъде повтарян безброй пъти от жителите на Хай-Медоу. Елиз знаеше, че те щяха да наблюдават вратата, за да видят дали Патрик ще посмее да се появи. Нищо нямаше да мине незабелязано.

Тед ги беше поканил всичките, за да се уверят със собствените си очи, че Тед Бърк щеше да се ожени за майката на Тоди.

Елиз чу, че музикантите засвириха. Разтреперена, тя застана пред огледалото, въпреки че не виждаше нищо, след което се обърна към Веспер и я погледна в очите.

— Страх ме е.

— Няма за какво, скъпа. Твоят мъж ще те чака в подножието на стълбите.

— Да вървим, Веспер.

Свещи, поставени в красиви свещници, обливаха в мека светлина целия долен етаж на къщата. В камината гореше огън, чието пращеше се чуваше над приглушените разговори на гостите. Изсушени цветя, смесени с клонки от вечнозелени дървета, запълваха урните, поставени от двете страни на камината.

Едно от лицата в тълпата може би беше на Патрик Бърк. Но кое?

Свещеникът в прашния си фрак и износени ботуши чакаше с гръб към камината и библия в ръка. Той местеше погледа си от пространството над главите на гостите към тавана и обратно, сякаш репетираше думите си.

Когато музикантите забелязаха Елиз, те засвириха по-бързо и Елиз тръгна надолу по стълбите.

Тя изчака Веспер да отстъпи встрани. Срещу себе си Елиз видя Мак Макучън, който й беше кум. Мак й кимна едва забележимо. Тед тръгна да я посрещне и да измине с нея последните няколко стъпала. Той погледна към нея, но тя избягваше погледа му и дори не му се усмихна.

Устата й беше твърде пресъхнала, за да може да каже каквото и да било. Дори мозъкът й сякаш бе спрял да работи. Ами ако се спънеше в роклята си или не успееше да изрече ясно думите на брачната клетва? Тогава тя усети нещо топло и прекрасно да й дава сили. Тед повтаряше думите с такъв глас, че тя почти повярва, че той наистина мислеше онова, което казваше.

Церемонията приключи. Елиз вдигна очи, вгледа се в зелените очи на Тед и радостта, която изпита, когато той долепи устни до нейните, я накара да забрави за всичко останало.

След това гостите се събраха около тях, за да ги поздравят. Неколцина бяха разчувствани и издухваха носовете си. Шумът й смехът станаха по-силни, гласовете — по-високи.

Гостите се изреждаха и Елиз ги посрещаше с грейнало лице и й кимаше приятелски. Те разтърсваха ръката й, сякаш беше дръжката на помпа, и я целуваха по бузите. От време на време някой залепваше неочаквано целувка на устните й. Мъжете се шегуваха добронамерено с Тед и хвърляха скришни погледи към булката, любопитни да видят дали тя бе разбрала изцяло смисъла на шегите им.

Някой сложи Тоди в ръцете й и тя го прегърна. Тоди, Тоди, колко те обичам. Скоро ще трябва да те загубя. Тя го подаде на Тед, който целуна момчето, което толкова много приличаше на него, и на свой ред го подаде на Веспер.

— Ела тук, младежо — каза готвачката със светнали очи. — Отдавна трябваше да си в леглото. Кажи лека нощ на мама и татко.

Елиз ги наблюдаваше как се отдалечават. Малката главичка на Тоди бе полегнала върху рамото на Веспер. Очите й срещнаха блестящия поглед на Тед.

Тя бе забелязала погледите, които някои от гостите хвърляха на Тоди и Тед, не й бяха убегнали повдигнатите вежди и бе дочула тихи коментари, в които бе намесено името на Патрик. Колко ли истории щяха да бъдат разказани на чаша кафе или по задните огради на къщите — от груби шеги до коментари за цвета на роклята й?

Най-сетне Елиз чу, че музикантите засвириха отново.

— Мога ли да ви поканя за този танц, госпожо Бърк? — Тед не дочака отговора й, а я грабна в ръцете си.

Той й заговори толкова тихо в ухото, че тя трябваше да се напрегне, за да го чуе.

— Толкова дълго очаквах тази нощ, моя красавице.

Елиз хвърли бегъл поглед към лицето му. Той знаеше, че тя го наблюдава, и я притисна малко по-близо до себе си. На лицето му се появи усмивка и Тед потърка бузата си в челото й и я целуна. На светлината на свещите той изглеждаше по-млад и уязвим. Сърцето й се изпълни с тъга. Той й вярваше. Елиз знаеше колко дълбоко можеше да го нарани и щеше да го нарани.

Танцът свърши. След това цялата вечер измина, без тя да усети как времето лети. Сменяше партньорите си един след друг. Босуел танцуваше със слаб ентусиазъм и още по-малко обръщаше внимание на такта. Макучън я покани на валс, след което се върна за втори танц. Тед танцуваше с други жени, смееше се и говореше с тях, но погледът му постоянно търсеше Елиз.

Когато музикантите спряха за почивка, тя изпита облекчение и отпи от чашата, която Тед беше пъхнал в ръката й. Един мъж, на ръст колкото Тед, заговори весело, поздрави Тед и го помоли да го представи на съпругата си.

— Лий, нека да ти представя моя добър приятел Ефрам О’Брайън от Дъблин, Ирландия.

Ефрам се наведе над ръката.

— За мен е удоволствие, госпожо Бърк.

Елиз си пое рязко дъх. Срещала ли беше Ефрам О’Брайън и преди? Той й напомняше за някого. О, господи! Дали не беше от Боги Крийк? Може би беше някой приятел на баща й. Или пък неин познат. Тя го гледаше с отворена уста. Господин О’Брайън й намигна лукаво. Музикантите засвириха отново.

— Тед, момко, с твое разрешение ще дам на хубавата ти жена сватбения й подарък, след което ще я поканя да танцува с мен. — Той й подаде един пакет. — Отворете го, когато останете сама. Ще танцуваме ли, момиче?

На челото й изби пот, краката й се подкосиха и тя потърси подкрепа от партньора си. Това беше невъзможно, но все пак бе факт — Ефрам О’Брайън беше Червеното момче!

Вцепенена от лекия аромат на мента, Елиз се опитваше да се пребори със заслепението. Тя не можеше да свърже очарователния ирландец с полугодия дивак, който знаеше най-интимните й тайни. Какво можеше да му каже? Лицето й пламна.

Едва когато се отдалечиха от останалите, тя избухна:

— Какво правиш тук?

— Бях поканен.

— Бих ти взела скална, но съм уверена, че ако го направя, ще се превърнеш в горски дух.

— Не в горски дух, момиче. Аз все още съм твой приятел.

— Полковник Макензи и някои от офицерите му са тук. Би трябвало да те предам на тях.

— Ти не си способна да предадеш свой приятел.

— Откъде да знам, че ти няма да ме предадеш?

— Вие карате сърцето ми да се свива от болка, госпожо Бърк.

— Тед знае ли, че си команч?

— Да, момиче, знае.

— Трябваше да ми кажеш, че си негов приятел.

— По това време ти имаше нужда от приятел.

Това я омилостиви донякъде и тя насочи вниманието си в друга посока.

— Не се ли страхуваш, че полковник Макензи ще те познае?

— Дори ти не ме позна веднага, Лий. А прекара нощта в моята тини.

Елиз го погледна гневно.

— Много добре си спомням обстоятелствата, господин О’Брайън. Не те познах веднага, но щом аз успях да те разпозная, значи и някой друг може да го направи.

— Аз се крия зад ирландската си самоличност, момиче, а ирландците са големи късметлии.

— Точно сега аз имам нужда от малко късмет.

— Красивите жени могат да се оправят и с по-малко късмет.

— О — прошепна отчаяно тя, — аз все още съм натрапница.

— Не можа ли да кажеш на Тед?

— Опитах се, но моментът все не беше подходящ.

— А сега?

— Сега вече е твърде късно.

Изражението му стана непроницаемо, погледът — безизразен и за първи път ирландецът и команчът се сляха в едно пред очите й.

— Никога не е късно да се каже истината. Ако имаш нужда от мен, остави ми бележка в хралупата.

Той беше отличен танцьор и я водеше умело, като от време на време добавяше по някоя допълнителна стъпка, която Елиз не можеше да следва.

— Защо не си казал на Тед за мен?

— Така съм възпитан, момиче — отвърна той. — Никога да не предавам оказаното ми доверие. Пък и истината винаги намира начин да излезе наяве. Няма да е необходимо аз да се намесвам за това.

За нейно удивление очите й се изпълниха със сълзи от неочакваното съчувствие, което Елиз долови в гласа му, и тя осъзна колко близо беше до ръба на истерията.

— О, Червено момче, когато Тед научи как съм го измамила, той няма да ме иска повече.

Ръката му се стегна около кръста й, след което се отпусна.

— Всичко ще се оправи. Може би не веднага. А сега се усмихни. Днес е денят на твоята сватба.

Веспер не беше ли казала нещо подобно? На Елиз й се прииска да имаше увереността на този мъж, защото никога през живота си не се беше чувствала толкова нещастна.

Ефрам я остави пред съпруга й.

— Ти си късметлия, Тед.

— Така е, Ефрам — съгласи се ухилен Тед — Как е семейството ти в Ирландия?

Преди Ефрам да успее да му отговори, пред тях застана един мъж, облечен в армейска униформа.

— Извинете ме за намесата, но е време да поздравя младоженците.

Тед ги запозна.

— Лий, това е полковник Макензи. Полковник, това е Ефрам О’Брайън от Ирландия.

Придружен от група офицери, полковникът се поклони.

— Доста далеч сте от дома си, господин О’Брайън. Какво ви води на запад?

— Приятелите, полковник. Не можех да пропусна сватбата на един добър приятел.

— Пазете се от индианците, господин О’Брайън. Полковник Макензи насочи вниманието си към Тед.

— Хубава сватба, госпожо Бърк. Поздравления, Бърк. Адски любезно беше, че ни поканихте. Гоненето на команчите е скучна работа.

Тед кимна.

— Забравих да ти кажа, Ефрам, че полковникът е тук със задачата да вкара команчите в резервата.

— Така ли! И успявате ли, полковник? Макензи стисна устни.

— Ще ги пипнем. В това няма никакво съмнение. Ще намерим Сивия ястреб и неговата банда и когато това стане, останалите индианци ще се появят гладни, дрипави и пеша.

— Предполагам, че са много по-страшни, когато са гладни и дрипави — вметна усмихнато Елиз, — отколкото когато са на коне?

Полковникът присви очи.

— Те познават равнините по-добре от нас, госпожо Бърк. Ако се изправим лице в лице срещу тях, те ще се пръснат на всички страни.

— Е, земята си е тяхна. Не можете да отречете това, полковник.

— Вие не познавате тези хора толкова добре, колкото ги познавам аз, мадам — особено Сивия ястреб.

Устните й образуваха пълно, предизвикателно, розово О.

— Сигурна съм, че сте прав, сър.

Тед се изкашля дискретно, преди да се намеси.

— Скъпа, полковникът не е дошъл тук да обсъжда индианския проблем.

— Мога ли да ти донеса друго питие, момиче? — В гласа на застаналия до нея Ефрам се долавяше веселие. — Може би нещо не толкова силно?

Без да сваля очи от полковника, тя отговори на ирландеца с поклащане на главата. Тихият й смях бе придружен с леко свиване на раменете.

— Изглежда, че Сивият ястреб е способен да се грижи сам за себе си.

Макензи погледна надолу, сякаш искаше да я разубеди.

— Този индианец никога няма да напусне народа си. Това е неговата слабост. Краят му наближава. Ние ще го хванем в мрежата си.

Следващите й думи бяха открито предизвикателство.

— Ще ви трябва доста здрава мрежа, сър.

— Аз разполагам със здрава мрежа, мадам. И запомнете думите ми, наближава времето, когато Сивият ястреб ще бъде там, където ние искаме да бъде — в резервата. — Полковникът потърси с поглед потвърждение на думите си от страна на подчинените си, поклони се и й пожела лека нощ.

Тед се усмихна на жена си.

— Полковник Макензи рядко бива предизвикван толкова открито, Лий.

— И не забравя такива неща — добави Ефрам. Погледът му беше напълно безизразен.