Велда Шерууд
В плен на любовта (12)

Глава единадесета

Тед вдъхваше познатите миризми на плевнята — нова кожа, животинска пот, тор, стара слама. Той се наведе да мине под юздите и коланите, които висяха на една греда до седлата и стремената. Чуваше виковете на каубоите, които се бяха качили на оградата и окуражаваха колегата си, който рискуваше живота си, опитвайки се да опитоми див мустанг.

Мислите му се върнаха към Мак Макучън, един от най-добрите познавачи на животните и особено на конете, които бе срещал през живота си. Мак рядко се отделяше от коня и камшика си. Револверът винаги му беше подръка, окачен ниско на бедрото му. Само една недвусмислена заповед на Тед бе попречила на Мак да предприеме нещо срещу ловците на бизони, които бяха нападнали Лий край Френчманс Кросинг.

— Намери ги — му беше казал Тед. — След това ела да ми кажеш къде са. Аз ще се заема с тях след това.

Когато излезе от плевнята, Тед бе заслепен от утринното слънце. На около три метра от него Лий гледаше съсредоточено драмата, която се разиграваше между подскачащия мустанг и мъжа, който се опитваше да се задържи на гърба му. При всеки подскок на коня тя извикваше тихо. Бебето в ръцете й сякаш беше решило да се качи на оградата.

Тед се загледа като омагьосан в жената и детето. Черните къдрици на момчето бяха близо до русата й коса. Тед загуби ума и дума. Краката отказаха да му се подчинят и той не можеше да се помръдне от мястото си. Беше толкова близо до осъзнаването, че това беше една мечта, която за малко не беше изгубил.

Тя се разсмя самодоволно, сякаш беше разчела мислите му, и не знаеше какво точно трябва да каже.

— Не знам дали някога ще започна да гледам на обяздването на диви коне като на спорт — каза тя. След това се намръщи. — Нали не смяташ да яздиш това чудовище?

— Аз съм шефът тук и това ме освобождава от задължението да яздя чудовища. — Той се усмихна и протегна ръце да поеме Тоди. — Трябва да минат още поне две години, преди да получиш свое пони, моето момче.

— Но на три години той все още ще бъде малък.

— Малките момчета порастват и стават големи момчета. — Тед погали нежно бебето. — И трябва да знаят да яздят. — Той насочи вниманието си към една точица, която се появи на хоризонта и бавно нарастваше. — Изглежда, че Макучън се връща.

Мак се появи сред облак прах и спря коня си пред тях. Той скочи от седлото, повдигна шапката си, за да ги поздрави, и изчака Тед да се приближи до него. Мак заговори още по-тихо, отколкото говореше обикновено.

— Те са натоварили една каруца с кожи и възнамеряват да прекосят брода Френчманс Форд след около час и половина.

— Е, след около час и половина ние ще отидем да ги посрещнем.

Тед се върна при Лий, която все още стоеше до оградата. Той заговори спокойно, тъй като не искаше да я разтревожи.

— Ще трябва да се оправиш сама. — Той разроши къдриците на Тоди. — Нещо се е случило на пасището.

Това привлече вниманието й и тя го погледна.

— Какво се е случило?

— Мак казва, че някакви непознати са влезли на територията на ранчото.

— Мислех, че единствените непознати, които навлизат тук, са команчите.

— Да, обикновено са индианци, но ние ще хвърлим един поглед, за да сме сигурни.

Когато й подаде Тоди, тя го изненада, като повдигна лицето си. Тед я целуна и щеше да го направи отново, но тя премести детето в другата си ръка. Погледът му се спря на зелената панделка в косата на Лий и му се прииска да я развърже. Лий сякаш прочете мислите му, защото развърза панделката и косата й се спусна по раменете.

Погледът му се отмести към тъмните петна под очите й.

— Проблеми със съня ли имаш?

— Малко — призна тя и се разсмя, когато той се намръщи. — Но не е чак толкова лошо.

— Опитай се да забравиш за ловците на бизони. Мога да ти обещая, че те никога повече няма да те заплашват.

Тед се сбогува с нея и се обърна да й помаха от върха на възвишението, но Елиз вървеше към кухнята и беше с гръб към него. Той изсумтя недоволно и подкара коня си в тръс.

Тед и Макучън яздиха шест мили до Френчманс Форд, като от време на време пускаха конете си в галон, а през останалото време забавяха хода им, за да им дадат възможност да си починат.

Мак доближи коня си до този на Тед.

— Господин Бърк, понеже ще се жените и всичко останало, може би трябва да ме оставите сам да се оправя с това. Няма смисъл и двамата да загазим.

— Никой от нас няма да загази, Мак. Аз лично ще се погрижа за този проблем и толкова. Когато ги намерим, можеш да легнеш под някое дърво и да ме изчакаш там.

— Предполагам, че не мога да направя това, господин Бърк.

Тед нямаше време да спори с него. Те чуха шума от приближаваща се каруца и забелязаха облака мухи, който се виеше над камарата кожи, натрупани в каруцата. Двама мъже яздеха един до друг на капрата и единият от тях се беше навел напред и подкарваше мулетата с камшик.

Когато каруцата стигна до брода, двамата скочиха на земята, като ругаеха на висок глас и се опитваха да пропъдят мухите. Без да се оглеждат, те се помъкнаха към потока.

Тед излезе от храсталака изпълнен със студен гняв.

— Ярдли?

Мъжът изглеждаше изненадан, а другарят му посегна към пушката, която беше подпряна на едното колело на каруцата.

— На твое място не бих направил това — Тед бе насочил револвера си към гърдите на мъжа, — освен ако не желаеш да живееш повече от една секунда в този далеч не идеален свят.

— Няма за какво да се тревожиш, Пинкстън. — Ярдли се усмихна вяло. — Това е господин Бърк от „Мързеливото Б“.

— Точно така, Ярдли — каза спокойно Тед — Търся едни койоти.

По лицето на мъжа се изписа огромно облекчение.

— Видях един да гони антилопа на около миля по-нататък.

— Аз търся двукраки койоти, от онези, дето нападат беззащитни жени. Мисля, че ще ги позная по вонята.

Ярдли хвърли бегъл поглед към пушката, а след това и към другаря си.

— Нищо не съм чувал за такива. Ти да си чул нещо, Пинкстън? — Той погледна отново към Тед — Предполагам, че не знаеш имената им?

— Знам ги.

— Е, радвам се да го чуя. Ние с партньора ми трябва да тръгваме. Надявам се да ги намериш. — Той тръгна към каруцата.

— Аз вече ги намерих. Това сте вие със смърдящия ти приятел.

Ярдли прокара ръка по мръсното си палто.

— Не можеш да ми лепнеш нищо, Бърк.

— Аз си мислех да ви убия.

— Виж сега, Бърк, ние не сме направили нищо на дамата. Само се пошегувахме с нея. — Гласът му стана умолителен. — Знам, че и ти си правил това, Бърк, майтапил си се с момичета, де.

Т. К. слезе бавно от седлото си. Искаше му се да се наслади на всеки миг от победата си, да чуе как костите на мъжа пращят под ударите му, да го чуе как се моли за пощада.

Ярдли се хвърли срещу него, като ругаеше и замахваше диво. Юмрукът на Тед го спря. Мъжът се олюля, изправи се и отново скочи напред само за да бъде отхвърлен отново назад.

Тед с лекота избегна едно парче дърво, което Ярдли хвърли по главата му, и стовари юмрука си в стомаха на ловеца.

Той започна да се опитва да си поеме дъх и се облегна на каруцата, като само някакъв животински инстинкт му позволи да остане на крака.

Междувременно Мак се беше заел с Пинкстън. Черният кожен камшик описа дъга във въздуха и се уви около тялото на ловеца, след което се разви със същата бързина и отново изплющя и се уви около краката му. Камшикът започна да се врязва в гърба му, разкъсваше ризата му и на рамото на ловеца се появи тънка ивица кръв.

Мак продължаваше да замахва и дългият кожен ремък продължи да се извива във въздуха и да разкъсва дрехите и кожата на Пинкстън. Ловецът се опита да избяга, но безуспешно. Всяко изплющяване на камшика караше едрото му тяло да подскача конвулсивно. Писъците му се превърнаха в хленчене, а най-накрая и в молби.

Тед хвърли един жесток поглед на мъжа, който се гърчеше на пясъка, след което се ухили на Мак.

— По едно време си мислех, че носиш тази черна змия само за показ. — Той погледна към Ярдли, който все още стоеше подпрян на каруцата.

Ярдли размахваше револвер.

— Времето ти изтече, Бърк. — Той наклони глава към Макучън и изръмжа. — Махни този камшик от него или ще те очистя.

— По дяволите. — Мак хвърли изпълнен с отвращение поглед към револвера. — Скрил го е под седалката.

Без шапка, с извадена отчасти от панталоните му риза, с пръсната по челото коса, Тед плъзна ръка близо до своя колт. Ярдли вдигна оръжието си. Очите му показваха, че той възнамерява да стреля. Но такава възможност не му се удаде.

Тед чу свистенето на стрела и болезнения вик на Ярдли. Лицето на ловеца се изкриви от болка. Той вдигна ръце и бавно падна на земята. Когато партньорът му се опита да избяга, той бе повален от втора стрела.

— Исусе! — прошепна Мак. — Видя ли това? Индианец, в това няма никакво съмнение.

Като дишаше тежко и осъзнаваше, че едва ли някога отново щеше да бъде толкова близо до смъртта и да оцелее, Тед забеляза задницата на индианско пони. Той се качи на жребеца си, пришпори го и успя да настигне индианеца, преди той да се бе скрил в храстите.

— Сив ястреб!

Вождът вдигна ръка в традиционния приятелски поздрав на команчите, преди да слезе на земята.

— Тед, приятелю.

— Благодаря на бога, че съм ти приятел. Ти стреляш отлично с лък. Още веднъж ми спаси живота.

— А ти много пъти си спасявал народа ми от глад.

— Съгледвачите ли ти казаха, че ловците на бизони са тук?

Сивият ястреб се поколеба.

— Аз ги чаках тук.

— И защо си ги чакал?

— Те са минали оттук на път за пасището на бизоните. Знаех, че ще прекосят потока на това място по обратния си път към селото на белия човек.

— Ти си онзи, който е спасил Лий — досети се Тед — След това си я върнал в „Мързеливото Б“.

— Ти си щастливец с такава красива жена.

— И с такъв добър приятел като индианския ми брат. Вождът сви рамене.

— Ако не бяхме приятели, щях да я задържа за себе си.

— Тя каза, че индианецът, който я спасил, не знаел английски.

— Аз я накарах да си мисли така. — Той се засмя. — Ирландските ми праотци щяха да харесат това. Кога е сватбата?

— В събота вечер. Ще дойдеш ли?

— С удоволствие.

— Полковник Макензи и някои от офицерите му също ще бъдат там.

Индианецът отново се превърна в гордия войн команч.

— Пази се. Свинете имат бълхи.

Двамата се разсмяха, сбогуваха се и индианецът се отправи по течението на потока, а Тед се върна при Мак.

— Да ги погреба ли, господин Бърк? Тед кимна мрачно.

— Ще изпратя човек до Хай-Медоу да извика шерифа. Той може да реши какво да прави с кожите.

Мак погледна към трупа на Ярдли.

— Мисля, че ще ги заровя ей там, под дървото. Така ще ми се наложи да нося само Ярдли. Пък и ако ги закопая тук, може да замърсят водата. Какво смятате да кажете на шерифа?

— Истината, Мак. Шерифът ще чуе истината. Как един ядосан индианец, разгневен, че са избили бизоните, е забил по една стрела в смърдящите им тела.

— Стрелите дойдоха толкова бързо. Не видях какво направи индианецът.

— Практика. И то ежедневна. Когато заровиш тези двамата, ела в ранчото.

— Госпожица Дюбоа вече няма да бъде притеснявана от ловците на кожи.

— Не и от тези двамата.

Начинът, по който Мак въртеше камшика си, беше възхитителен. Хубаво беше да има такъв човек подръка.

Тед тръгна към ранчото. Вече можеше да спре да мисли за Ярдли и Пинкстън. Мъглата се беше разнесъл и той отново можеше да мисли ясно. По дяволите, може би дори щеше да може да спи.

Веспер продължи да меси тестото.

— Разбира се, че ще наглеждам Тоди. Ти къде отиваш? Някъде, където ще можеш да си починеш ли?

— Да. Ще се поразходя малко. Няма да се бавя много.

Когато излезе навън, Елиз започна да се движи, като избягваше откритите пространства, където лесно можеше да бъде забелязана, втурна се надолу по хълма и пристигна задъхана при дървото с хралупата. Тя се огледа бързо и отиде до хралупата, като се чудеше дали индианецът бе взел рисунките или не бе успял да се досети за значението на жестовете й при раздялата им.

Тя бръкна вътре. Рисунките ги нямаше. Елиз се усмихна. На тяхно място бе оставено едно перо. С нещо средно между облекчение и обич тя седна и се облегна на дървото. Бе спазила своята част от уговорката им и се чувстваше по-добре, като знаеше, че той бе дошъл тук. Някога тя щеше да каже на Тед как добрият индианец й беше позирал за рисунка.

В съзнанието й изплува един объркващ въпрос. Защо индианецът я бе отвел в своето типи и след това се бе върнал по същия път, за да я отведе у дома й? Вероятно никога нямаше да разбере това.

Тя въздъхна и затвори очи. Когато ги отвори, видя, че Тед стои до нея. Как беше успял да се приближи толкова безшумно? На лицето му се виждаше онова нека—да—бъдем—чест—ни—един—с—друг изражение, с което обикновено започваше разговор, който трябваше да бъде логичен и да доведе до нещо смислено, а завършваше с караница.

— Лий, може би трябва да поговорим за някои неща. Елиз му хвърли бърз поглед, след което вдигна едно листо от земята.

— Това стеснява проблема. От много неща на малко неща. Какво точно имаш предвид?

— Хуан надзирава почистването. Веспер, изглежда, е уредила проблемите с храната. Къщата блести. Дебелият ще се погрижи за барбекюто. Ти обмисли ли всички подробности за сватбената церемония? Хората тук харесват добрите представления.

Тя кръстоса крака, погледна към дървото, към хоризонта и най-накрая към Тед. Искаше й се той да не беше толкова красив. Когато беше толкова близо до нея, след като през последните няколко дни й се беше струвало, че е толкова далеч, я караше да се чувства неспокойна.

— И колко голямо трябва да бъде представлението? — попита тя най-накрая.

— Цветя, дантелени украси, покривки за масите. Кой къде да застане. По дяволите, не знам какво още. Неща, които жените знаят и които казват на мъжете си, когато му дойде времето.

— Ще сляза по стълбите и ще се срещна с теб до камината. Не е кой знае колко сложно. — Тед изглеждаше леко объркан и на нея й се прииска да го успокои. Той трябваше само да се обърне към нея и да протегне ръце. — Откъде знаеше, че съм тук? И защо реши, че трябва да говорим точно сега?

Той се опита да си придаде изражение на неудобство, но не успя.

— Видях те да тичаш през двора, а трябваше да говоря с теб на светло.

— Защо на светло?

— Защото на тъмно не мога да се концентрирам. Мислите ми се отклоняват към по-объркващи неща.

Тя се зачуди дали Тед бе научил каква е истинската й самоличност и дали, ако това бе така, все още искаше да се ожени за нея. Тя се опита да забави неизбежното.

— Да не би да се страхуваш, че ще бъдем нападнати от индианци? А ловците на бизони? Мислиш ли, че те ще се промъкнат тук, докато теб те няма?

— Нито едно от тези неща — той протегна ръце, сякаш искаше да я улови; след това ги отпусна от двете си страни. — За съвсем други неща.

— Какви?

— Ако трябва да съм съвсем честен, мисля си как те докосвам. Какво изпитваш, когато го правя. За съвместния ни живот, след като се оженим. Колко деца ще имаме.

Кожата й бе обхваната от огън. Долината между гърдите й беше влажна и на Елиз силно й се искаше да не се чувстваше като ученичка в това отношение. Освен това тя се чудеше дали той просто не се шегува с нея.

— Е, ще започнем с едно дете — каза тя и вдигна очи, за да погледне към птичките, които чуруликаха в короната на дървото.

— Започва се с докосването. — Той не се шегуваше.

— Предполагам, че е така. Колко деца имаше предвид?

— Поне десет.

Неочакваният му отговор я накара да се изчерви.

— Десет?

— Десет — повтори тихо той. — Често ще ми се иска да те докосвам.

Елиз навлажни устни с език и го погледна в очите.

— Толкова много!

Той прокара пръсти през косата й и вдигна един кичур към лицето си, за да вдъхне аромата му.

— Честно казано, аз искам да те докосвам и на светло.

— Но само заради продължаването на рода? Гласът му се превърна в дрезгав шепот.

— Не, по дяволите. Искам да докосвам всеки сантиметър от тялото ти, защото го искам. Искам да целувам устата ти, ушите ти, гърдите ти, дори проклетия ти пъп.

— Пъпът ми?

— Това изненадва ли те? — Внезапно той й се стори по-стар и нежността изчезна от гласа му. — Не ми казвай, че си шокирана.

Дали той не си спомняше за нещо, което искаше да забрави? Тя усети желание да му каже истината, да му каже, че не бе спала с Патрик и че детето не беше от него.

— А трябва ли? Той се изправи.

— Предполагам, че не трябва. За сватбената церемония — аз ще те посрещна до камината със свещеника. Няма да закъснея. — Тед сложи крак в стремето. — И ще съм си облякъл чиста риза.

Елиз захвърли въглена и огледа рисунката на лицето на Тед. Беше такова, каквото го бе видяла преди малко. След това прибра рисунката при останалите. Животът приемаше странни обрати. Той я ревнуваше. Ревнуваше я от несъществуващата й връзка с Патрик. Тя почувства горчивина. Все едно, че я ревнуваше от някакъв кошмар.

Сватбен кошмар. Дали Патрик нямаше да я измъчва в сънищата й до края на живота й? Ако, разбира се, успееше да се справи с проблема за девствеността си през първата брачна нощ. Тя потръпна. Едва ли щеше да успее да заблуди Тед Господи, колко искаше да си поговори с някого.

Мисълта й дойде почти като вдъхновение. Червеното момче. Той беше неин приятел. Не можеше да й каже нищо, но беше прекрасен слушател, а както казваше баща й, човек никога не можеше да знае какво мисли по даден въпрос, ако не го изречеше на глас.

Тя можеше да говори смислено и откровено, преструвайки се, че той разбира всяка нейна дума, и така може би щеше да намери някакво решение. Елиз дръпна хартията към себе си и взе въглена.

С няколко прости линии нарисува горичката, в която се беше сбогувала с команча, след което добави луната, която се издигаше над дърветата, един мъж в кожени панталони с ресни и една жена с дълга кося, седяща срещу него. Мъжът имаше перо в косата си. Най-накрая добави огън, който изпращаше димни спирали към небето.

Елиз притисна скицата към себе си. Щеше да сподели най-интимните си мисли и никой нямаше да ги чуе — най-малкото пък индианецът.

Отметнала глава на една страна, тя се заслуша за шума, който Веспер вдигаше в кухнята, и като не чу нищо особено, слезе долу и излезе навън. Заобикаляйки къщата, тя успя да остане зад възвишението и стигна до дървото с хралупата. Там остави рисунката и се върна навреме, за да налети на Веспер и Хуан.

— Още няколко дни, скъпа, и „Мързеливото Б“ ще си има нова господарка. Голяма новина. Хората говорят за това навсякъде. Според моите източници — добави загадъчно тя.

— Какви източници? — подкачи я Елиз.

— Войничетата си имат начин да разбират такива неща. И моят съпруг не е по-различен.

Как можеше Веспер да се държи толкова спокойно по такъв важен въпрос? Елиз не престана да се пита за това през целия следващ ден. Ако беше на нейно място, тя не само че щеше да се чувства нещастна, но и щеше да бъде адски ядосана, ако Тед получаваше информация от източниците, за които беше намекнала готвачката.

Запита се какво ли щеше да каже Тед, ако знаеше, че тя се надяваше да се срещне с индианец в усамотено място по средата на прерията — и то след изгрева на луната. Ако, разбира се, индианецът се върнеше в горичката. Тя не се притесняваше, че команчът може да не разбере рисунката. Елиз беше уверена, че той щеше да разбере съобщението й.

Когато след един ден се върна при дървото, перото беше там, както и предния път. Елиз погледна изненадано чифт кожени мокасини, грабна ги и ги натика в джоба си. Внезапно й се прииска денят да свършеше по-бързо.

Когато къщата утихна и луната излезе над върховете на дърветата, тя обу мокасините и се спусна по стълбите. След няколко минути вече бе минала по възвишението и се намираше в горичката.

Тя зачака в тъмнината под дърветата. Сега, когато вече беше на мястото, идеята, която допреди малко й се бе струвала толкова добра, не изглеждаше така привлекателна. Тя тъкмо щеше да се обърне, за да си тръгне, когато долови мириса на мента и индианецът излезе от сенките зад нея. Тя си помисли, че той сигурно бе стоял там през цялото време. Предпазна мярка. На негово място и Елиз сигурно би постъпила по същия начин.

Той я заведе до два скрити коня малко по-надолу от мястото на срещата. Команчът я изчака да се качи на гърба на единия кон, след което скочи на гърба на своето пони. След няколко секунди двамата вече препускаха напред през дърветата и храстите, излязоха в прерията и навлязоха в една клисура.

Гърбът му — гол, както и преди — бе обърнат към нея, а той бе обут в панталоните си от еленова кожа, украсени с ресни. Индианецът се движеше, сякаш бе част от коня. Най-накрая влязоха в каньона и той спря.

На мястото се виждаха въглени и тя предположи, че индианецът бе чакал тук изгрева на луната. Нощта беше студена. Той сложи пръчки и трева в огъня и потърси място, където да седне.

Команчът седна с кръстосани крака, обърна се с лице към нея и зачака. Тя посочи към мокасините и му благодари. Червеното момче кимна.

Внезапно Елиз изпита желание да му каже колко голяма нужда има от приятел, с когото да си говори, но той да не разбира какво му казва. Тя си пое дълбоко дъх.

— Като истински индиански вожд, Червено момче. Честно казано, аз имам нужда да си поговоря с теб. — Тя се размърда неспокойно. — Благодарение на теб ще се омъжа. Ти ми спаси живота, а с него и девствеността ми. — Глупав начин за започване на разговор. Тя опита отново. — Ако трябва да бъда съвсем откровена, проблемът е точно в моята девственост.

Очите му огледаха лицето й със същото изражение, с което я бе гледал по време на първата им среща. Както и преди, той изобщо не можеше да поддържа разговор.

— Сватбата е в събота. Събота вечер, в седем часа. Тед видял Патрик в Абилийн. Има вероятност Патрик да се появи на сватбата. Това ще бъде катастрофално за мен. — Тя въздъхна. — Но това не е единственото нещо, което ме тревожи. Тед мисли, че аз съм майката на Тоди. Помниш ли, че вече ти казах това?

Въпросителният й тон накара команча да повдигне вежди. Той сви рамене.

— Знам, че си тук, за да ме слушаш, и оценявам това. Но имам чувството, че се намирам на ръба на езеро от плаващ пясък и всеки момент мога да бъда погълната от него. — И тя започна да говори за личните си проблеми със същата лекота, с която обсъждаше времето. — Как да скрия неопитността си? Не съм сигурна какво точно става между един мъж и една жена и как мъжът може да разбере, че тя е девствена. — Тя го огледа внимателно. — Не знам какво очакват мъжете от жените. Дали Тед ще ми каже?

Команчът посегна да вземе още съчки и да ги хвърли в огъня; лицето му остана скрито за Елиз. Когато той се надигна и й кимна да продължи, тя не можа да намери веднага точните думи.

— Попитах доведената си сестра за някои неща. Тя само се изкиска и отказа да ми отговори. Наистина ми липсва майка ми.

Внезапно Елиз се зачуди защо ли му разказваше всичко това. Той беше прекрасен слушател, но не можеше да разбере нито дума. Пък и между техните два народа имаше големи културни различия.

Тя се настани по-удобно. Последва дълго неловко мълчание и тя отново заговори.

— Може би ще се опитам да го заблудя по време на първата ни брачна нощ.

Изражението на Червеното момче беше непроницаемо. Дали беше доловил измамата в думите й? Голите му гърди блестяха на светлината на огъня. Ръцете му, големи и бронзови като цялото му тяло, стояха неподвижни.

— Но аз не знам как да го направя — имам предвид да заблудя Тед — И тогава тя осъзна нещо. Елиз искаше да се освободи от всички лъжи и измами, да бъде достойна за съпруга на Тед, да заслужи собственото си уважение, да бъде добра майка на Тоди, дори ако разкриването на истината означаваше да изгуби и детето, и Тед.

Раменете й се разтресоха, когато тя се опита да не се предаде пред нещастието си. Когато не устоя, по бузите й започнаха да се стичат сълзи. Колко ужасно беше да плаче като дете, което се страхува от тъмното, по средата на пустошта, в присъствието на войн на команчите.

Елиз потръпна засрамена. Тя не смееше да погледне индианеца в очите, защото се страхуваше, че въпреки всичко той може би я беше разбрал.

— Не че наистина искам да измамя Тед С такива работи шега не бива. Толкова ме е страх. Ако му кажа истината, единственото, което ще ми остане, е да си тръгна. И тогава щастието ще се изплъзне през пръстите ми като пясък. Кое е правилно и кое не е? Кое е по-важно? Тоди или Тед? Обичам Тед. Но това няма да има никакво значение. Ако той разбере, че съм го излъгала, ще бъде безмилостен.

Тя продължи да говори, докато гърлото й не я заболя и вече нямаше какво да каже. Червеното момче кимаше и премигваше, без нито веднъж да промени безизразната си физиономия. Най-накрая Елиз се изправи.

— Разказах ти всичко. Остава само да реша какво да правя. И мисля, че реших.

Индианецът се изправи с достойнството на крал, подаде й ръка и тя я пое.

— Благодаря ти, че дойде. Сватбата ми е в събота. Би трябвало да съм най-щастливото момиче на света.

Двамата се разделиха в горичката. Команчът и двата коня се сляха с тъмнината и изчезнаха.

Обул само панталоните си, Тед сложи ръка срещу стъклото на прозореца и се наведе напред. Под прозореца на спалнята му се появи самотна фигура, която се затича в мрака към задната част на къщата.

Нямаше как да сбърка този грациозен фантом. Но къде, по дяволите, беше тръгнала Лий в този час? С кого бе отишла да се срещне? Той се сещаше само за един човек.

Когато тя стигна до площадката на стълбището на втория етаж, Тед вече я чакаше там.

— Малко е късничко за излизане, не мислиш ли?

— Не и ако имаш проблеми със съня. — Тя се намръщи. — И с теб ли е същото?

— Всъщност, така е. Постоянно се чудя защо бъдещата ми съпруга прекарва доста време между дърветата. Да не би да се е срещала с някого?

— Не ставай смешен. — Тя отиде до стаята си и отвори вратата. — Понякога ходя до гората, за да обмисля някои неща.

Гласът й звучеше убедително, но Тед не й вярваше. Тя беше твърде бледа и той все още помнеше тъмните петна под очите й, сякаш тя не беше спала от седмици. Последва я в стаята й и запали лампата.

— Какви неща?

— Това не е твоя работа, Тед Бърк. Моите мисли са си само мои. Когато реша, че трябва да знаеш за какво си мисля, ще ти кажа.

— Ще ми кажеш! За бога, жено, аз имам право да знам защо съпругата ми се промъква в дома си посред нощ.

— Аз все още не съм омъжена за теб.

— Дребна подробност. — Хванах я за раменете. Искаше му се да я разтърси, докато зъбите й не затракат. — Това не е начинът да се започне един брак, Лий. Какво е толкова важно, че не трябва да го знам?

За негово удивление тя се разплака.

— Толкова се страхувам, когато започна да си мисля, че ще се омъжа… особено по такъв начин. Само заради това, което говорят хората, и заради Тоди. Всички смятат, че аз не ставам за майка. Те казват, че съм… ти знаеш. Курва. И дори да не го казват, си го мислят.

— Шшшт.

Очите издаваха отчаянието й.

— Дори и ти го мислиш…

— Млъкни, Лий. — Той я отдръпна от себе си и я огледа продължително. Внезапно Тед изпита непреодолимо желание да й спести допълнителната болка, да й помогне да заличи онези емоционални белези, които бе получила от връзката си с Патрик. Мрачното му настроение се изпари мигновено. Гласът му стана тих и груб. — Погледни ме, скъпа. Приличам ли ти на човек, който не може да направи разлика между… лека жена и дама?

Тя не вдигна очи.

— Не.

Той прокара палец по бузата й, за да изтрие сълзите й, след което повдигна брадичката й, за да я накара да го погледне в очите.

— Не знаеш ли, че ако наистина го мислех, нямаше да те чакам? И нямаше да искам да се оженя за теб. Ужасно трудно ми беше да не те докосвам. В мен гори огън, Лий, и всеки ден усещам, че ми става все по-трудно да се контролирам. Трябва да се държа настрани от теб, докато не се оженим.

Ръцете й се увиха около врата му и тя се притисна към него.

— Може би не трябва да го правиш, Тед Аз съм тук. Ти също.

Ръцете му останаха плътно до бедрата.

— Защо си промени решението?

— Ти казваш, че ме искаш.

— Да, искам те. Но мога да почакам.

Тя го целуна с отворена уста и той сякаш бе погълнат от огън. Обхвана лицето й с ръце.

— Остават само още няколко дни.

— Хората вече са си създали мнение за мен. Защо да чакаме тогава?

— За да им докажем, че са сбъркали.

Той усети напрежението, което струеше от нея. С кого се беше срещнала в горичката? Тед се отдръпна и огледа влажната й уста.

— Лека нощ, Лий.

Той затвори вратата и тръгна надолу по стълбите. Тя му се беше предложила. Защо? Той стисна юмруци. Косата й бе имала дъха на дим.