Валери Лорд
Дуел на страстта (7)

Глава 7

— Възможно ли е и двамата да сте си загубили ума? — Тристан премести поглед от Мейлис към Криспин и от млечния си брат отново към младата жена. — Какво ще правим с това селско момиче?

— Мисля, че ми е необходима камериерка — отговори Мейлис с по-голяма убеденост, отколкото изпитваше. — Всяка благородна дама има лична прислужница. Ако трябва да живея като благородна дама, значи трябва да имам камериерка. Сигурна съм, че Джанис ще ми прислужва усърдно.

Фактът, че тя беше права, раздразни още повече Тристан. Защо сам не бе помислил за това? Защото не искаше да дели Мейлис с никого другиго? Защото му харесваше тя да е зависима изцяло от него? Опита се да прикрие неловкостта си с подигравка.

— Така значи, камериерка! И какво ще е следващото, милейди? Собствен церемониалмайстор? Свирач на лютня? Каплан?

Мейлис му хвърли унищожителен поглед и не го удостои с отговор. Тя притежаваше естествено достойнство, което го впечатляваше, дори когато беше бесен от гняв срещу нея. Колкото повече страни на характера й откриваше, толкова по-интересна ставаше тайната, която Мейлис грижливо криеше от него и от Криспин.

Криспин бе поел задължението да разкаже на млечния си брат за случилото се с Джанис. Сега размени бърз поглед с Мейлис, скръсти ръце под гърдите си и поклати глава.

— Правим го само за да защитим момичето. Тя е бранила живота си. Стрелецът, на когото е забила ножа в рамото, заслужава много по-строго наказание от леката рана, която скоро ще зарасне. Видя ли синините по лицето й? Можеш ли да си представиш какво са й причинили? Войниците са свине. Безогледни свине. Ако питаш мен, всички заслужават смъртно наказание.

— И какво ще стане, когато открият Джанис при нас? — Тристан за пореден път се запита защо двамата упорито отказваха да погледнат на нещата от тази страна. — Войниците на херцога търсят момичето, което е ранило стрелеца. Знае се, че е от селото. Само въпрос на време е да открият, че е намерила убежище при нас.

— Джанис не е уличница! Войниците са я изнасилили! Даже да я открият при нас и да я обвинят, тя ще е под закрилата на лейди Мейлис. Тя няма да допусне да изправят момичето пред съд и да го обесят. Убеден съм, че няма да го допусне.

— Лейди Мейлис, така значи…

Тристан хвърли зъл поглед към млечния си брат. Знаеше се, че рано или късно и той ще попадне под магията на Мейлис. Не можеше да й се сърди, камо ли пък за по-дълго време.

— Не намираш ли, приятелю, че тъкмо ти нямаш никакви основания да се вълнуваш от затрудненията, които ни очакват, защото сме помогнали на една жена в нужда? — дръзката забележка на Криспин прозвуча като предизвикателство.

При този въпрос даже Мейлис трябваше да потисне усмивката си. Лицето й остана неподвижно, но блесналите очи я издадоха.

Тристан зарови пръсти в косата си и капитулира. Не можеше да се бори срещу обединените сили на двамата си най-скъпи хора на света.

— Само небето знае откъде ми се стовари всичко това. Тръгнах да се бия за херцога, а не да създам собствено домакинство — изохка той, но примиреният му тон издаваше съгласие. — Сигурни ли сте, че момичето ще иска да тръгне с нас? Утре на разсъмване трябва да потеглим. Сигурно никога не е напускало селото си. Ще ти създава повече проблеми, отколкото да ти помага, Мейлис.

— Обещах й, че при мен ще е на сигурно място — отговори тихо Мейлис. — Нищо не я задържа в селото. Баща й е безсърдечен негодник, който за канче бира е готов да продаде честта и живота на дъщеря си. Ако я оставим тук, ще бъде безправна робиня на настроенията му.

— Робиня? Не преувеличавай.

— О, не преувеличавам — очите на Мейлис потъмняха от болка. — Бащите са господари на дъщерите си, нима не знаете? Имат право да ги женят, да ги пребиват от бой, да ги заточават, даже да ги предадат в ръцете на най-върлите си врагове, без кралят или църквата да повдигнат възражение. Правото е на тяхна страна. Нещастието е на страната на дъщерите.

— Никога не съм обръщал внимание на тази гледна точка — призна замислено Тристан.

— Защото не сте дъщеря — отвърна горчиво тя. — Искате ли да чуете как се е отнасял онзи грубиян с Джанис през всичките тези години?

С много нежност и внимание Мейлис бе накарала младата жена да й разкаже всички подробности от безутешния си живот. Погрижи се тя да яде и пие редовно, излекува раните й и седеше до постелята й, когато Джанис заспиваше изтощено. В момента се чувстваше като квачка, която защитава пиленцето си. Грижата за Джанис успешно отклоняваше вниманието й от собствените й проблеми. Никога досега не се беше грижила за друг човек и сега с радост установяваше, че й харесва.

— Спести ми подробностите. Виждам, че сте помислили за всичко — отговори Тристан. — Сигурни ли сте, че пажът, когото херцогът е изпратил да изпълнява заповедите на Мейлис, ще си мълчи.

— Убедена съм — отговори кратко тя, без да се впуска в подробности.

— А кой ще бди над момичето, докато ние сме при херцога?

— Аз ще се погрижа — увери го Криспин. — Никой чужд човек няма да влезе в тази палатка, докато Джанис е вътре.

— Е, тогава да вървим.

Тристан предложи ръката си на Мейлис и огледа изпитателно лицето и фигурата й, сякаш ги виждаше за първи път. Благодарение на помощта на Робин тя бе успяла да избере най-доброто от оскъдния си гардероб.

За първи път я виждаше с разпусната коса. Само две тънки плитки на слепоочията, в които бяха вплетени кордели, задържаха блестящата грива, която спонтанно му напомни за червеникавокафявата козина на катеричка. Косите й бяха покрити с тънък бял воал, който падаше до хълбоците и бе закрепен с тънка, украсена със скъпоценни камъни лента, чиито краища падаха на тила. Това беше коланът на първата й рокля — Тристан разбра това по скъпоценните камъни. Скромната одежда подчертаваше по очарователен начин накита на главата и прекрасните коси.

— Воалът е нов — каза той и гласът му прозвуча толкова равнодушно, че Мейлис едва успя да скрие разочарованието си.

Робин я бе уверил, че изглежда прекрасно, и тя, глупачката, му повярва. Искаше да бъде красива за Тристан, искаше той отново да я погледне както през онази нощ в гората. Явно намерението й е било предварително осъдено на провал. Той вече не я харесваше.

— Пажът на херцога ми помогна да се облека както подобава — обясни сковано тя.

Тристан не отговори.

Външността на Мейлис го обезпокои дълбоко по две причини. Желаеше я, както никога досега не беше желал жена, и в същото време гласът на разума му казваше, че трябва да стои далече от нея. Неразрешената загадка на произхода й и целта, която преследваше, го караха да бъде предпазлив. Но дали лесно възпламеним характер като Хенри Плантагенет щеше да остане разумен при толкова красота?

На трапезата на херцога бяха събрани само най-верните му съратници. Както се очакваше, Мейлис беше единствената дама между воините. Хенри я покани да седне на почетното място отдясно на неговото и непринудено раздели дъската си за ядене с нея. Лично пълнеше чашата й и пускаше весели шеги, за да разсее плахостта й. Бузите й порозовяха и мелодичният й смях помрачи още повече настроението на Тристан.

Той седеше твърде далеч, за да чува какво си говорят двамата, но въодушевеният поглед на херцога беше от ясен по-ясен. Мейлис му харесваше. Много му харесваше. И не само на него.

— Откъде намерихте това вълшебно същество, Д’Авал? — попита заинтригувано съседът му по маса. — Има ли там и други като нея?

Тристан се направи, че не е чул въпроса.

— Можете ли да ми кажете нещо за плановете на херцога? — попита сериозно той. — Какво ни очаква в Уолингфорд? Ще има ли сражение?

Рицарят кимна колебливо и най-сетне отдели поглед от Мейлис.

— Вероятно. Стивън дьо Блоа е обсадил крепостта и от няколко седмици не пуска пиле да прехвръкне. Знае, че Хенри вече няма избор. Длъжен е да се притече на помощ на хората в Уолингфорд. Стивън иска да даде пример с крепостта. Ако младият херцог се провали, ще трябва завинаги да забрави желанието си за английската корона. Победа или поражение — това са двата пътя пред Хенри Плантагенет и всички, които го следват.

Разговорът премина към военната тактика, оръжията, наемниците и новите обсадни машини, но Тристан през цялото време държеше под око Мейлис и херцога. Начинът, по който двамата бяха събрали глави, никак не му харесваше.

Хенри приключи вечерята много по-рано от обикновено, защото възнамеряваше да тръгне на разсъмване. Направи си труда лично да отведе Мейлис при Тристан, но на сбогуване целуна ръката й и я задържа доста по-дълго, отколкото позволяваше приличието.

— Грижете се добре за дамата, приятелю — каза той на Тристан и го потупа по рамото. — Тя е скъпоценен камък с особено качество.

За щастие Хенри се обърна, преди Тристан да даде отговор. Рицарят погледна Мейлис и безмълвно й предложи ръката си, за да я изведе от палатката.

Мълчанието му беше крайно обезпокоително. Мейлис го познаваше вече доста добре и не й беше трудно да открие какъв гняв бушуваше в гърдите му. Какво пак бе сгрешила? Накрая не издържа.

— Вие ми се сърдите — заговори направо тя. — Защо? С какво съм заслужила това отношение? Още ли сте ядосан заради Джанис?

— Ядосан заради Джанис? — повтори думите й той. — Я не се преструвай на глупачка! Заради теб е.

Изненадана от грубостта му, Мейлис спря и го принуди и той да направи същото. Денят беше толкова богат на събития, че обидните му думи от следобеда бяха изместени от други, по-важни проблеми. Но сега споменът се върна. А с него и разочарованието, че той й имаше толкова малко доверие.

— Няма ли да престанете непрекъснато да ме подозирате в опит да ви измамя? — попита изтощено тя. — Къде остана клетвата ви да ми помагате и да ме закриляте? Откакто стигнахме при херцога, май сте я забравили.

Тристан изруга полугласно и се огледа търсещо. Палатка до палатка, огън до огън. Мястото наистина не беше подходящо за такъв разговор. Хвана я за ръката, пренебрегна тихия й вик и я повлече след себе си по тясната уличка между палатките към стръмния бряг на реката. Река Еск, широка сребърна лента под светлината на намаляващата луна, по това време беше царство на жабите и нощните птици. Песните на щурците и плискането на водата заглушаваха шумовете на нощния лагер. Между двата стръмни бряга, Еск бързаше към делтата си.

Мейлис дишаше дълбоко свежия въздух. Шумовете на природата умиротвориха духа й и тя си възвърна вътрешното равновесие. Изчака в търпеливо мълчание, докато Тристан освободи ръката й.

Китката й пареше от хватката на твърдите му пръсти и тя я разтри механично. Вдигна глава към силната му фигура и се опита да пренебрегне болезненото теглене в тялото си, което предизвика тази гледка.

— Не съм променил решението си — поде Тристан нишката на разговора, сякаш не бяха тичали през половината лагер. — Но се питам защо онази нощ съдбата ме сблъска точно с теб.

— Може би защото така е било писано?

— Или защото ти си знаела, че това е най-добрият начин да се обвържеш с господаря на Нанси Хол.

Мейлис направи крачка назад и го погледна объркано.

— Какво говорите? Та аз изобщо не ви познавах…

— Може би зад всичките ти тайни се крие дързък план? Може би си ни чакала в Уитби, за да излезеш на пътя ни в подходящия момент? Доста хора в Нанси Хол знаеха, че възнамерявам да тръгна на път тази нощ и че ще мина по пътя между крайбрежните скали. Какво искаш от мен?

Беше й трудно да следва абсурдната му мисъл. В следващия миг буйният й темперамент изби за втори път през този ден. Беше твърде уморена и объркана, за да се овладее.

— Вие сте луд! — изкрещя вбесено. — И надценявате важността си, Тристан д’Авал. Преди онази вечер в моя живот нямаше място за вас. Вие не сте пъпът на света, макар да си въобразявате, че сте!

— Знам, че не съм херцог и не ме чака корона. Затова коварната вещица вече не се интересува от мен.

Мейлис загуби ума и дума.

В уединеността на манастира в Уитби ревността имаше друго лице и тя не беше в състояние да проумее, че Тристан я ревнуваше до безумие и беше отчаян. Разбра само, че нарочно се отнасяше пренебрежително към нея. Че искаше да я нарани. Гневът й угасна също толкова бързо, колкото се бе появил. Уплашена до смърт, тя се отдръпна от него.

— Нямам представа за какво говорите.

В този миг Тристан забеляза стръмния речен бряг зад нея и грижата отново възтържествува над съмненията. С две крачки се озова до Мейлис и я хвана за раменете. Макар че тя се извиваше като змиорка, той успя да я удържи. Усети съпротивата й, но и нещо ново. Страх.

— Откога се боиш от мен?

— Откакто престанах да ви разбирам — отговори честно тя. — Гледате ме, сякаш ме мразите.

— Ти ме ограби.

— Никога не бих направила подобно нещо.

— Открадна сърцето ми.

Преди да разбере дълбокия смисъл на това обвинение, Мейлис се озова в обятията на Тристан. Устата му потърси нейната с такава буйност, че по тялото й се разля горещина. Копнежът я надви и тя падна в прегръдката му. Пулсът й се ускори, сърцето й заби по-бързо и се опита да пробие бронята на гръдния кош. Тя забрави да диша. Зави й се свят и се вкопчи в единствената опора, която откри в тази вихрушка на сетивата. Вдигна ръце и обхвана тила му. Усети как той я притисна до себе си и въздъхна блажено.

— Ти държиш сърцето ми в малките си бели ръце и винаги когато се опитам да го освободя, имам чувството, че го изтръгвам от гърдите си — призна Тристан между целувките. — Никоя жена досега не е причинявала такъв бунт в тялото ми. Ти си магьосница, признай.

Мейлис се колебаеше между блаженството и възмущението. Веднъж вече я бе отблъснал, когато направи грешката да повярва в красивите му думи. Но сега я държеше здраво, устните му се плъзгаха по слепоочията и челото й. Желанието му остави горещи следи по кожата й, които намериха ехо дълбоко в нея — ехо, което беше и наслада, и болка едновременно.

Усети как той свали воала от главата й и зарови пръсти в разпуснатата й коса. Ръцете му обхванаха главата й и я задържаха неподвижна, за да не може да избяга от целувките му. Но не беше нужно да я държи. Тя не беше в състояние да устои на изкушението. Нежността му прогони разумните мисли от главата й. Остана само той.

Вкусът на устата му, милувките на езика му и интимността на милващата гърдите й ръка изтръгнаха от сърцето й сладостна въздишка. Желанието да изпита повече от това прогони и последните остатъци от съпротива. Знаеше, че това, което правеха, е неприлично, че е грях, за който ще трябва да се покае, но в този момент нищо нямаше значение. Само Тристан.

Той я отведе внимателно зад завесата, която образуваха клоните на самотна плачеща върба, падащи чак до водата. Под дървото намериха сух пясък и илюзия за уединение. Тристан постла наметката си и тя падна без възражения в протегнатите му ръце. Лунната светлина изплете по телата им сребърно-черни шарки на листа.

Тристан улови ръцете, които тя мълчаливо и умолително протегна към него.

— Сигурна ли си, че го искаш? — попита той, събрал последните остатъци от разум и чувство за приличие. — Аз те желая, но никога не съм принуждавал жена да стане моя.

— Искам да ме държиш в ръцете си — Мейлис забрави всичко около себе си. Забрави да се владее и му каза онова, което чувстваше. Първото, което й дойде на ума. — Не знаех, че може да съществува такъв копнеж по милувките на друг човек. Че има целувки, които изгарят кожата и събуждат невероятна сладост.

Невинността на това чувствено признание го обезоръжи и възпламени едновременно.

— Ще те науча какви целувки има — обеща той дрезгаво. — Нощта е сякаш специално създадена за такъв урок.

Ръцете му се плъзнаха под роклята й и започнаха да разкопчават копченцата и да развързват шнуровете, докато устните му се плъзгаха по лицето й. Езикът очерта като на игра контурите на устата й.

Мейлис вкусваше нежностите му с нарастваща жажда, както бе вкусила непознатите ястия на трапезата на херцога. Досега не беше разбрала колко ограничен е бил животът й в манастира. Светът не й беше липсвал, защото не го познаваше. Сега непознатото я заля като порой. Ако по пътя си на юг бе познала многообразието и красотата на природата, сега осъзна многообразието на собствените си чувства — това я разтърси и я накара да загуби ума и дума.

Когато Тристан започна да милва голата й кожа, тя усети как фините косъмчета по тялото й настръхнаха, порите се свиха и кръвта потече по-силно по вените й. Гърдите й изведнъж станаха по-големи и по-тежки и сякаш оживяха. Връхчетата им се втвърдиха и щръкнаха с очакване, когато той започна да ги милва с устни и език. Контрастът между хладния нощен въздух и горещината на устата му беше прекрасен и й причиняваше сладостно мъчение. Болезненото теглене в дълбините на тялото й се засилваше и я изпълваше с никога неизпитвано безпокойство.

Наистина ли нейното собствено тяло, голо и безсрамно, изрисувано с причудливи шарки от луната и листата на върбата, трепереше в сладко очакване? Тя се гледаше учудено, без да забелязва възхищението на Тристан. Манастирските правила изискваха винаги да носи риза, даже когато се миеше с леденостудената вода, която сама бе извадила от кладенеца. Монахините я учеха да пренебрегва потребностите на тялото си, да гледа на него като на товар и тегоба. Тялото бе проклятието на жената. Грехът на това тяло бе прогонил Адам и Ева от рая.

По лицето на Тристан нямаше и следа от отвращение. Само възхищение и обожание.

— Колко си красива — пошепна той и треперещата му ръка се плъзна по елегантните линии на фигурата й. — Крехка и гладка и в същото време твърда и здрава. Дори перлите не притежават този скъпоценен блясък. Дори те не са толкова красиви.

— Ако наистина съм красива, искам да бъда само за вас — пошепна с треперещ глас тя.

Надигна се срещу търсещите му ръце и тихите й въздишки се смесиха с тихото плискане на реката. Някъде съвсем наблизо запя славей.

— Чуваш ли? — пошепна Тристан. — Пее за нас.

Мейлис чу не само песента на птичето, а и шумолене на дрехи. Въпреки това се стресна, когато голото, мускулесто тяло се притисна до нейното, когато ръцете й се плъзнаха по топла кожа. Снопове корави мускули, издутини и вдлъбнатини на мъжкото тяло, чуждо и възбуждащо познато — всичко това опияни сетивата й. Тя жадуваше за милувките на Тристан. Искаше да го усети с всичките си сетива. Откри, че той я допълваше като восъчна форма отливката, създадена от нея. Всяка издутина влезе в съответната вдлъбнатина. Коравото в мекото. Окосменото в гладкото.

Тристан отдавна вече не знаеше кой кого изкушаваше. Естествената чувственост на Мейлис, съчетана с едва ли не весела безогледност, го докара до ръба на лудостта. До тази нощ се смяташе за мъж с известен опит, но Мейлис му показваше, че не е знаел нищо за физическата любов. Не е имал представа какво е наслада и отдаване.

Без да окаже никаква съпротива, тя позволи на пръстите му да изследват тайните на утробата й. Беше готова за него и когато той разтвори меките гънки между краката й и намери възбудената малка пъпка, която жадуваше за милувките му, от гърлото й се изтръгна изненадан вик. За да го задуши, тя заби зъби в рамото му.

— Дръж се прилично, малка лъвице — изръмжа той, завладян от необузданата й реакция.

— Какво правиш с мен? — попита дрезгаво тя.

— Да престана ли?

— Не! Не! Не!

Страстта в тези три думи беше достатъчен отговор. Крехкото женско тяло, което го привличаше неустоимо под лунната светлина, беше едновременно чудо и провокация. Макар че копнееше да я завладее веднага и бурно, той се поколеба. В никакъв случай не искаше да й причини болка.

— Хайде, ела!

Подканата на Мейлис го накара да предположи, че тя има известен опит в интимността с мъж. Отдаде се на възбудата на мига и се заби дълбоко в горещата, влажна, очакваща го утроба. Вече не беше способен да удържа желанието си, когато усети лекото препятствие. Несръчният й опит да се отдръпне дойде твърде късно.

Девственица!

Това беше последната му съзнателна мисъл, преди да се задвижи по спиралата към най-висшето удоволствие.

Мейлис сметна внезапната остра болка за данъка, който трябваше да плати за грешното си удоволствие. След първото отдръпване тя посрещна тялото му с радост. Уви се около Тристан, опиянена от чувството за власт, каквато в този момент притежаваше над него. Достави му удоволствие и това я изпълни с неизпитвана досега радост.

Не знаеше колко време е минало, когато забеляза, че песента на славея отдавна е заглъхнала. Даже реката не се плискаше както преди. Никакъв шум не нарушаваше тишината. Изпита чувството, че чува как диша земята. Тристан и тя бяха сами в нова вселена, която любовта бе създала специално за тях. Искаше вечно да лежи така, далече от действителността и от всички въпроси, които тя пораждаше.

— Прости ми, че ти причиних болка — гласът на Тристан най-после разруши магическото очарование. — Ти ме подлуди, прекрасна моя.

— Не си ми причинил болка — възрази тихо Мейлис. Плъзна пръсти по косата му и усети как той притисна лице между гърдите й. — Ти ме дари с любов и аз ти благодаря за това.

— Взех нещо, което не беше определено за мен. Боя се, че и двамата допуснахме съдбоносна грешка.

Той се отдели от нея и се надигна. Намери дрехите си в мрака и започна да се облича. Сякаш си слагаше защитна броня, необходима на разума му, за да заработи отново.

Без топлината на близостта му Мейлис усети студ и обгърна с ръце голото си тяло. Защо я оставяше сама? Искаше да види лицето му, но мракът й попречи.

— Онова, което се случи, не беше грешка, а моята воля — каза след малко тя, опитвайки се да скрие треперенето си.

— Усетих го. Но сигурна ли си, че няма друг мъж, който да предяви правата си върху теб?

Мейлис трепна като ударена. Почувства се заловена на местопрестъплението. Нима той знаеше за шотландеца, когото баща й бе определил за неин съпруг? Не, невъзможно. Тя не бе казала истинското си име даже на херцога. Но защо Тристан питаше за правата на друг мъж? Какво да му отговори?

Тя прогони със сила страховете си и вдигна глава във внезапен прилив на гордост.

— Само аз определям кой има право върху мен и моята личност.

Тристан затегна колана си и се отпусна на колене до нея. Поиска да я целуне, но тя се отдръпна от него. Подозрителните му предположения получиха нова храна. Само преди няколко часа беше чул от устата й пламенна пледоария за женската свобода.

— Защо имам глупавото чувство, че не казваш истината, страстна моя любов? Какво криеш от мен? Ти бягаш, това е ясно. Няма ли най-сетне да ми кажеш от кого?

Мейлис се вцепени. Може би това беше подходящият случай? Да му повери ли не само тялото си, а и съдбата си? Всички в нея напираше да го стори, но вътрешният глас я предупреждаваше да мълчи. Какво да прави?

Тристан изтълкува колебанието й като потвърждение на предположенията си. Тя го отблъскваше с мълчанието си. Изправи се, обзет от дълбоко разочарование. Какво бе очаквал? Доверие? Честност? Лоялност? Двамата почти не се познаваха, макар че преди малко бяха преживели най-голямата интимност.

— Облечи се. Скоро ще дойде утрото и сигурно не искаш да ни видят как се връщаме от реката — изрече сковано той. Беше му трудно да овладее чувствата си и гласът му прозвуча по-рязко, отколкото възнамеряваше.

Мейлис разбра. В очите й запариха сълзи. Подчини се мълчаливо.