Валери Лорд
Дуел на страстта (6)

Глава 6

Военният лагер на Хенри Плантагенет беше цял град от безредно разположени палатки, разпрострян по брега на река Еск. Докъдето стигаше погледът, се вееха вимпели и щандарти, пламтяха огньове и се тълпяха хора. Малкото село, край което първоначално бе възникнал лагерът, вече не съществуваше. Само дървената кула на селската църква стърчеше смело над палатките и покривите. В каменната къща на селския свещеник Хенри Плантагенет посрещна Тристан д’Авал, господаря на Нанси Хол.

— Добре дошли в моя лагер, Д’Авал — каза херцогът и удостои своя нов васал с кратка прегръдка. — Предстои ни сериозна работа. Стивън от Блоа се е появил с войската си пред Уолингфорд. Крепостта, която вече петнадесет години е вярна на дома Плантагенет, продължава да се държи, но очаква нашата помощ. Ще пратим по дяволите Стивън и неговия зъл син Йосташ и най-сетне ще върнем мира в Англия.

— Аз съм с вас — потвърди кратко Тристан, впечатлен от въодушевлението на херцога, който въпреки младостта си вече излъчваше авторитет и сила.

Двадесетгодишният наследник на великия Завоевател беше среден на ръст, с широки рамене и яки крака. Под червената коса светеха любопитни сиви очи. Този млад мъж притежаваше самочувствие, интелигентност и вечно безпокойство, съчетани с харизматичното излъчване, преминало от Вилхелм Завоевателя върху неговите наследници. Хенри притежаваше рядката способност да печели сърцата и на мъжете, и на жените.

Мейлис чакаше на заден план редом с Криспин и наблюдаваше херцога изпод полуспуснатите си мигли. Тристан й бе разказал за скандалната женитба на Хенри с красивата Елеонор Аквитанска. Бракът на Елеонор с френския крал бе прекратен със съгласието на църквата, защото след петнадесет години брак тя бе дарила съпруга си само с две дъщери. Макар и единадесет години по-възрастна от съпруга си, Елеонор бе спечелила сърцето на Хенри със своята красота и страст. Говореше се, че вече била бременна с първото дете на Хенри.

— Нима сте довели и съпругата си, Д’Авал? — попита с интерес Хенри и се запъти към Мейлис.

Тя запази присъствие на духа и направи дълбок придворен реверанс, като предостави на Тристан да отговори.

— Не съпругата си, а една дама, на която обещах да я съпровождам и да я закрилям, Ваша Светлост — отговори спокойно лордът. — Попаднала е в затруднено положение без вина, но сега е под моята защита.

И без да погледне Хенри, Мейлис знаеше, че не е повярвал в обяснението на Тристан и се подсмихва вътрешно. Междувременно беше свикнала всички да я смятат за любовница на спътника й. Двамата пътуваха заедно, той се грижеше за нея. Никой не искаше да повярва, че между тях няма нищо повече. Хенри Плантагенет не направи изключение.

Внезапният импулс да защити Тристан, да не позволи на бъдещия му крал да мисли лошо за него, й даде сила да издържи погледа на Хенри. Развеселеният блясък в сивите очи отстъпи място на неохотно признание.

— Желаете ли сама да говорите за себе си, милейди? Как е името ви?

— Мейлис, Ваша Светлост.

— Лейди Мейлис коя?

— Ако Ваша Светлост позволи, предпочитам да си остана само лейди Мейлис — отговори смело тя.

Хенри Плантагенет вдигна вежди. За трети път правеше опит да поиска английското си наследство. Той не беше само авантюрист и честолюбец с гореща кръв. За разлика от Стивън дьо Блоа беше не само пряк наследник на Вилхелм Завоевателя, но притежаваше проницателността на своя прадядо. Инстинктът го посъветва да повярва на честността в очите на Мейлис. Освен това му хареса, че тя се застъпи за Тристан д’Авал. Дали изпитваше страст към неговия васал? Дали и тяхната афера беше скандална като неговата с Елеонор Аквитанска? Хенри имаше слабост към жените, които се осмеляваха да престъпят границите на традицията.

— Добре. Изправете се, лейди Мейлис! — херцогът посегна към ръката й и я дръпна да стане. — Дайте ми думата си, че когато настъпи моментът, ще ми дадете честен отговор и ще разкриете тайната си.

— Ще повярвате ли в думата на една жена, Ваша Светлост?

— Аз обичам жените, лейди Мейлис! И ценя особено умните жени.

Тристан стоеше твърде далеч, за да разбере какво говореха херцогът и Мейлис. Ала се почувства ужасно зле, когато на устните на суверена му изгря усмивка и Мейлис й отговори със сияещо лице. Пословичният чар на Плантагенет, който той пилееше щедро, накара Мейлис да се изчерви.

— Вие ще бъдете украшение на моя полски лагер, уважаема лейди — увери я Хенри достатъчно високо, за да го чуят всички. — За всички ни ще е добре, въпреки приготовленията за война да не забравяме, че на света има красота и женско очарование. Робин! — херцогът махна на пажа, който носеше табла с ядене. — Искам да намериш хубава квартира на лейди Мейлис. Разчитам на теб. Надявам се да ни окажете честта тази вечер да се храните с мен и моите спътници.

— Ваша Светлост е много великодушен — отговори с неподправена плахост Мейлис.

Тристан усети пробождане в гърдите си. Никога не беше изпитвал подобно чувство. През последните дни напразно се опитваше да се държи на разстояние от Мейлис. Ала споменът за прекрасните мигове в гората на Йорк се бе запечатал неизличимо в съзнанието му. Беше му достатъчно да чуе гласа й, за да вкуси сладостта на устните й и да усети привличането на тялото й, сгушено в ръцете му.

Нощем сънуваше как съблича одеждите й и я прави своя. Будеше се окъпан в пот, с пулсиращи слабини и дълго не можеше да заспи. Беснееше от гняв, че не може да се контролира. Денем беше изцяло подвластен на загадката и очарованието, които излъчваше Мейлис.

Очевидно херцогът също беше податлив на женските й прелести. Палатката, която им посочиха, беше в непосредствена близост до църквата, тоест до главната квартира. Вътре имаше достатъчно легла, отделени едно от друго със завеси, така че Мейлис щеше да разполага със свои „покои“.

Тристан проследи как тя се огледа учудено, а после се отпусна на едно трикрако столче, сякаш краката вече не можеха да я носят.

— Ти впечатли херцога, Мейлис — изрече той със стиснати зъби, за да изпревари въпроса й. След онази нощ двамата си говореха на ти и той не беше в състояние да го промени. — Надявам се, че не възнамеряваш да се изложиш на опасност.

— Каква опасност?

В кадифените кафяви очи светна несигурност. Когато Тристан й говореше с този рязък тон, тя се чувстваше виновна, макар да не знаеше какво е направила. Може би бе допуснала грешка, без да го съзнава?

Тристан веднага изтълкува видимата й неловкост като чувство за вина и намери потвърждение за ревността си. Ядосан, че изобщо трябваше да я предупреждава, той отговори по-рязко, отколкото беше възнамерявал:

— Ти си под моя закрила. Моето име и твоето собствено поведение ще определят дали хората от лагера ще се отнасят към теб с уважение или не. Ако позволиш на херцога да флиртува с теб, значи не си по-добра от многото уличници, които следват войниците.

В първия момент Мейлис не разбра дали това беше добронамерен съвет или обида. Откакто я бе целунал в гората на Йорк, тя го разбираше още по-малко отпреди. Нежностите, които си бяха разменили, очевидно нямаха значение за него. Те не се повториха, а когато говореше с нея, той го правеше с обидното високомерие на мъж, който е принуден да се занимава с някаква глупачка. Думите, които отправяше към нея, бяха арогантни — като току-що изречените.

Това я нарани, но тя се постара да скрие болката си. Изправи срещу него цялата си гордост и малкото, което знаеше за живота извън манастирските стени, и се постара да говори студено и овладяно.

— Дала ли съм ви някога повод да укорявате поведението ми, милорд?

Мейлис не знаеше, че гневните й очи бяха станали златни и пръскаха ослепителни искри. В съчетание с вдигнатите вежди и гордо изправените рамене, те й придаваха вид на разярена амазонка. Тристан за пореден път се запита как е възможно едновременно да я обожава и да му се иска да я напляска. Как изобщо бе стигнал дотам да си представя насилие над жена?

— Хайде да не се караме — помоли той и здраво стисна зъби, за да се овладее.

— И аз искам същото — отговори сухо Мейлис. — Благодаря ви за съвета. Нито херцог Анжу, нито аз сме заслужили подозренията ви.

Тя се надяваше пламенно, че той няма да усети как бие сърцето й под трите ката плат. Какво ставаше с Тристан?

Той се запъти към изхода и вдигна платнището. На прага се обърна отново към нея.

— Когато се върне Криспин, кажи му, че съм отишъл да нагледам конете.

Без да изчака отговора й, той спусна платнището и я остави сама с възмущението, несигурността и копнежа й.

Мейлис стана и няколко пъти обиколи палатката. Беше толкова развълнувана, че дори започна да размахва юмруци. Много й се искаше да хвърли и да счупи нещо. Да го натроши на парченца, за да отреагира гнева си.

Откакто се бе примирила, че близките й са я забравили, тя бе обуздала буйния си темперамент и вече не плашеше монахините с дивите изблици, които редовно я спохождаха в детските й години. Днес за първи път от много време получи подобен пристъп и незабавно си спомни съвета, който й бе дала починалата майка игуменка за такива случаи:

Когато сама не знаеш какво да правиш със себе си, дете, помоли Господа наш за съвет. Той е наш баща и ще ти помогне.

Откакто избяга от манастира, не беше влизала нито веднъж в Божия дом. Нищо чудно, че бе загубила яснотата на мислите и чувствата си. Липсваха й спокойствието на молитвата, тишината на църквата, които й позволяваха да погледне в собственото си сърце.

Мейлис кимна решително и излезе от палатката. Пажът Робин, който седеше на ниско столче пред входа, скочи и се поклони почтително.

— С какво мога да ви услужа, милейди?

В първия момент Мейлис се стъписа, но като видя възхищението в очите на момчето, на устните й изгря усмивка. Робин беше още малко момче и очевидно много се стараеше да изпълнява службата си.

— Много мило, че искаш да ми помогнеш, но нямаш ли друга работа?

— Херцогът ми заповяда да ви служа. Той желае нищо да не ви липсва.

Мейлис откри на жакета му лъвовете на Анжу. Загрижеността на херцога я трогна и обърка едновременно. Очевидно бе предвидил, че големият военен лагер ще я направи несигурна.

— Щом е така, ще те помоля да ме придружиш до църквата — каза тя. — Знаеш ли дали там има свещеник, на когото мога да се изповядам?

— Откакто сме тук, не сме го виждали, милейди — отговори изчервен пажът. — Но с удоволствие ще ви придружа до църквата. Последвайте ме, моля.

Макар и притеснена от десетките любопитни погледи, Мейлис стигна без произшествия до селската църква. Гербът на жакета на Робин им отваряше по магичен начин път между палатките.

За разлика от дървената църковна кула, корабът на църквата и къщата на свещеника бяха изградени от грубо издялан пясъчник. Вътре беше хладно и тихо. Мейлис усети под тънките подметки на обувките си неравните шистови плочи на пода. Над простия олтар висеше разпятие с нарисувана дървена фигура на Спасителя. Никъде не се виждаше фигура на Дева Мария, нито изповедалня. През прозорците от двете страни на кръста влизаха слънчеви лъчи, в които танцуваха прашинки и дребни насекоми.

Робин направи кръстен знак, но остана до вратата, докато Мейлис се запъти бавно към олтара. Полите й шумоляха по каменните плочи. Шумът на военния лагер се блъскаше в каменните ниши като вода в колоните на мост и заглъхваше. Църквата беше остров на тишината.

После дойде плачът. Сърцераздирателен, макар и потискан плач, за който в първия миг Мейлис предположи, че идва от собственото й сърце. Едва когато забеляза фигурата, легнала на пода пред портичката към сакристията, тя разбра кой плачеше. Видя бледи крайници, разкъсана рокля и разбъркани руси коси. Момиче. Ранено момиче с кървави следи на ръцете и краката.

— Велики боже! Какво е станало с теб?

Мейлис се отпусна на колене на прага на сакристията и предпазливо докосна рамото на плачещата. Скрила лице в ръцете си, непознатата хълцаше на пресекулки. Мекото докосване изтръгна от устата й панически вик.

— Успокой се. Искам да ти помогна. Кажи ми, какво мога да направя за теб?

Момичето поклати глава и плачът му стана още по-безутешен. Не каза нито дума. Мейлис се огледа търсещо и се сети, че не е дошла сама.

— Ела тук — махна заповеднически на Робин. — Искам да я вдигнем. Не бива да я оставяме да лежи на студените камъни.

Момчето се приближи с видима неохота.

— Не я докосвайте, милейди — извика той веднага щом видя отблизо легналото момиче. — Не си хабете съчувствието за тази уличница. Това е едно от селските момичета. Първо се забавляват с войниците, а после реват, та се късат. Но щом белята е станала…

Мейлис погледна пажа, после отново момичето. Робин вирна нос и отвратено поклати глава. Неизличимото високомерие на благородника, съчетано с мъжка арогантност, направо й отне дъха. Робин беше твърде малък, за да се държи така. Усети, как някъде дълбоко в нея рухна стена. Вече нямаше да търпи мъжете да й казват какво да прави и какво не. Беше се наситила на надменността им, на претенциите им да й заповядват, и на ограничената им способност за преценка.

— Как разбра всичко това от пръв поглед? — изфуча разярено тя, без да подбира думите си. — Ще ти кажа нещо, момченце. Намираш се в църква! Нашият спасител умря на кръста, за да ни опростят греховете и да получим прошка. Ако се считаш за по-важен от Божия Син, тогава се махай оттук и не се мяркай повече пред очите ми. Нямам нужда от услугите на хлапак с жълто около устата, който е вирнал нос и забравя християнския си дълг. Как смееше да се смяташ за по-добър от едно бедно селско момиче, което е било брутално измъчвано от такива като теб!

— Браво!

Тихо ръкопляскане от другата страна на църквата накара и Мейлис, и пажа да се обърнат стреснато. От сянката се появи Криспин и Мейлис видя около устата му гневна линия, която по изключение не се отнасяше за нея.

— Какво се е случило с момичето? — попита той.

— Не мога да кажа точно. Тя не спира да плаче. Тъкмо смятах да изпратя за помощ. Не виждам наранявания по тялото й, но явно се е случило нещо, което я е уплашило до смърт. Можете ли да я отведете в нашата палатка? Там ще се погрижа за нея.

За разлика от пажа, Криспин пристъпи към действие, без да губи време в приказки. Без усилие вдигна момичето на ръце, сякаш не тежеше повече от танцуващите във въздуха прашинки, и го понесе към изхода.

Мейлис дръпна разкъсаните поли върху издрасканите крака, по които имаше мръсотия и кървави следи. После бързо приглади назад разрешените коси и ги нави на тила, за да не се влачат по земята. Накрая помилва ръцете на момичето, което все още криеше лицето си, и рече утешително:

— Не се страхувай, няма да ти сторим зло. Но искам да лежиш на каменните плочи, защото ще се разболееш. Ще те отнесем на сигурно място.

Този път Мейлис, Криспин и пажът бяха проследени от още повече смаяни погледи. Мейлис не забелязваше нищо. Цялото й внимание беше съсредоточено върху раненото момиче. Изобщо не обърна внимание на пажа, който влезе в палатката и запристъпва смутено от крак на крак, докато Криспин нежно положи момичето върху постелята, предвидена за Мейлис.

— Извинявайте, милейди — осмели се да се обади Робин. — Не исках да ви ядосам. Кажете ми какво мога да сторя, за да поправя грешката си.

Мейлис вдигна глава, изгледа го изпитателно и го дари с усмивка, която го накара да се изчерви като рак.

— Ти не засегна мен, а това нещастно същество, Робин. Но приемам извинението ти от нейно име. Всеки от нас прави грешки. Ще бъдеш ли така добър да донесеш топла вода, чисти ленени кърпи и нещо за хапване? Момичето изглежда, сякаш от дни не е слагало нищо в устата си. Освен това е крайно време да ми кажеш цялото си име. Вече съм почти убедена, че ще станем приятели, и искам да зная всичко за теб.

— Аз съм Робин, синът на господаря на Лонглет.

— Прекрасно, Робин! Хайде, тичай да донесеш, каквото ти поръчах. Аз меря приятелите си по делата им, не по думите.

Пажът изскочи от палатката с такава скорост, че платнището се развя подире му, а Криспин погледна Мейлис с ново събудило се уважение.

— Отлично се справихте с малкия горделивец, милейди. Какво ще направите с мен, ако ви призная, че вече съм се вразумил и смятам, че съм бил несправедлив към вас? Оказах се не по-умен от това хлапе. Осъдих ви, преди да съм ви преценил.

— Мога само да ви поздравя за прозрението, но сега нямаме време — отговори Мейлис почти небрежно, защото в този момент момичето най-сетне свали лице от ръцете си и страхливо потърси погледа й.

— Господ да ми е на помощ — пошепна беззвучно то.

— Вече ти помогна — усмихна се Мейлис. — Всичко ще се оправи, бъди спокойна. Не искам да се страхуваш. Как се казваш?

— Джанис — пошепна момичето едва чуто.

— Сигурно родителите ти вече те търсят, Джанис — предположи Мейлис. — Искаш ли да…

— Аз имам само баща и на него му е все едно какво става с мен — прекъсна я ядно момичето.

Мейлис разбра и мълчаливо посегна към ръцете й. Джанис отговори на ръкостискането с неочаквана сила и се огледа. Като забеляза Криспин, потрепери от страх. В същото време се появи Робин, следван от едър ратай с две кофи вода. Робин беше преметнал на рамото си няколко кърпи и крепеше в ръцете си тежка табла с ядене.

Джанис затрепери и се отдръпна в най-далечния край на постелята. Мейлис трябваше да я задържи, за да не избяга от другата страна. Очевидно момичето изпитваше панически страх от мъже.

— Много ви благодаря за усилията — Мейлис погледна многозначително Криспин и направи едва забележим знак с глава към изхода.

За щастие той разбра веднага и нареди на пажа и на ратая да се оттеглят, след което излезе и той. Под внимателните ръце на Мейлис момичето видимо се отпусна. Младата жена сръчно изми мръсотията от лицето и ръцете и видя кръгло момичешко лице, обсипано с лунички, и украсено с голяма синина под дясното око и натъртена лява скула.

— Кой ти направи това? — попита с ужас тя.

— Мъжете, които са заели селото.

— Хората на херцога? Но те не водят война срещу селяните.

Джанис изпръхтя презрително.

— Ако това не е война, тогава Бог да ни пази от истинската война. Те изпотъпкаха градините ни и изклаха кокошките ни. Издигнаха палатките си на нашите ниви и когато си отидат, няма да можем да засеем наново. Но и без това няма смисъл да орем нивите, защото нахраниха конете си с житото ни.

— Но херцогът сигурно ще ви обезщети за загубите!

— Много бих се учудила, ако го направи — Джанис се взря мрачно в издрасканите си ръце. — Войниците са по-лоши от скакалци, все едно дали идват с добро или с лошо. Свещеникът ни предупреди да се пазим от тях. Каза, че жените и момичетата трябва да се скрият в гората. Че войниците ще си отидат скоро. Но аз… аз постъпих глупаво. Исках да видя какво прави кравата ни. Скоро ще се отели и ме беше страх, че татко няма да се погрижи навреме и теленцето ще умре. Знаех, че се мотае около войниците и се налива с тях. И той беше войник, но удар с меч му разби коляното и трябваше да се върне вкъщи при мама и мен…

Джанис замлъкна и втренчи поглед в платнището на палатката. Пред вътрешния й взор се нижеха картини, които останаха скрити за Мейлис. Но начинът, по които затрепери и обгърна с ръце слабичкото си тяло, й каза много неща. Гражданската война бе направила от много селяни войници и почти всички бяха пострадали телесно и душевно.

— Къде е майка ти? — попита съчувствено Мейлис. — В гората ли е?

— Почива в селското гробище. Той я блъсна в стената на кладенеца, малко след като си дойде. Оттогава сме сами.

Мейлис нежно приглади косата й. Джанис продължи като в треска:

— Намерих кравата. Заклана. Баща ми беше там. Пиян. Продал им всичко, което имахме. Живота ни за една бъчва вино. Развиках му се, но той ми се изсмя. Мъжете зареваха и се нахвърлиха върху мен. Той не им попречи. Един след друг, като животни. По едно време видях в колана на някого нож. Измъкнах го и го размахах. Навсякъде кръв. Онези, дето ме държаха, ме пуснаха и аз избягах. Скрих се в църквата. По-добре Господ да ме накаже, отколкото войниците. Ако ме хванат, ще ме обесят.

Мейлис захапа долната си устна. Чутото я потресе. Накъсаният разказ я изпълни със съчувствие и гняв. Беше твърдо убедена, че Джанис не носи никаква вина за случилото се.

— Никой няма да те обеси. Вярвай ми. Имаш думата ми. Напротив, аз ще се погрижа да поискат сметка от виновните. Онези, които са ти причинили зло, трябва да бъдат наказани.

Джанис поклати глава. Не можеше да повярва.

— Вие може да сте лейди, но сте само жена. Защо ме изведохте от църквата? Тя е най-сигурното убежище. Сега ще ме хванат и ще ме осъдят.

— Глупости!

Упоритостта, с която Джанис търсеше смъртта, разгневи Мейлис повече от всичко досега.

— Глупост е, когато жената си мисли, че може да спечели нещо срещу мъжете — пошепна с болка момичето.

— Ще почакаме и ще видим — отвърна упорито Мейлис, която държеше да има последната дума.