Валери Лорд
Дуел на страстта (14)

Глава 14

Пейката беше тясна и твърда. Въжето, което стягаше китките й и я привързваше към ритлата на колата, беше толкова стегнато, че пръстите й бавно изтръпваха. Мейлис се взря в ръцете си. Бледи, безкръвни, безполезни. Ръце на писарка. Непотребни като цялата й личност.

Друсането на колата по изровените от непрестанно сипещия се дъжд пътища я хвърляше от единия край на пейката към другия. Болката подхождаше на самообвиненията й. Тя беше глупачка. Глупава и доверчива. Лекомислено вярваше в собствените си сили и си въобразяваше, че може сама да определя живота си.

Каква лудост я бе тласнала да избяга от сигурното си убежище и да падне в обятията на Тристан? Откъде бе взела увереността, че е достатъчно красива, за да може да го убеди в чистотата на намеренията си? В любовта си!

В гърлото й се надигна горчив смях. Изровеният път се разми пред очите й заедно с огромните очертания на коларя до нея. Вече отдавна не чуваше грозните проклятия, с които мъжът подкарваше воловете да бързат. Чичо й бе ругал още по-страшно, когато в последен пристъп на съпротива тя му заяви, че не може да се държи на гърба на коня.

— Нима сте очаквали друго, уважаеми чичо? Аз съм възпитана в манастир. Там не организират излети на коне за момичетата.

В гнева си той бе пропуснал да зададе логичния въпрос как тогава се е озовала в лагера на херцога. Мислеше единствено за това, как по-скоро да я махне оттам и да заличи всички следи, за да не падне подозрение върху него.

— Гидеон Шепард ще те откара в Бърнард Касъл. Гидеон, отговаряш пред мен, че ще я предадеш на баща й. Тогава ще получиш втората половина от възнаграждението си. Искам да чуя, че в Бърнард Касъл се е състояла сватбата й с леърд Кайл, ясно ли е?

Гидеон Шепард беше грамаден мъж от Нортумбрия. За да не я следи постоянно, веднага я върза за ритлата на колата и вдигна платнището. Той беше дълбоко предан на господарите на Бърнард Касъл и Мейлис беше за него просто вързоп, един от многото, които трябваше да достави на север.

Чисто практическата му бруталност представляваше ново преживяване за Мейлис. Досега се бе съпротивлявала срещу мъжката принуда, срещу властта, произтичаща само от рождението, но суровата мъжка бруталност я завари напълно неподготвена. Едва сега проумя какво беше преживяла Джанис и защо още реагираше панически на всеки мъж. Мисълта какво можеше да направи Гидеон с нея, ако го обземеше желание, я докара до ръба на отчаянието.

Дъждът вече отдавна мокреше пакетите и топовете плат в колата. Тромавото превозно средство напредваше с бавно темпо. Ако продължаваха така, щяха да минат седмици, преди да стигнат в Бърнард Касъл.

Тази перспектива я оставяше равнодушна. Наметката й беше мокра и тя мръзнеше. Може би щеше да се разболее, преди да стигнат до Севера. Може би дори щеше да умре. Тази мисъл отдавна вече не я плашеше. Точно обратното. Уморена, отчаяна и страдаща от разбитото си сърце, тя гледаше на смъртта като на желано спасение.

Малкият отряд ездачи, които в този момент минаха покрай волската кола и малкото ратаи, които ги придружаваха, не привлече вниманието й. Вече се бе убедила, че прикритието на Гидеон е перфектно. Никой не ги удостояваше с внимание. Те бяха само препятствие, което трябваше да бъде надминато, за да продължат пътя си безпрепятствено.

През първия ден тя се надяваше, че ще забележат отсъствието й и ще тръгнат да я търсят. Ала разумът й говореше друго. Вече бе проумяла, че няма да липсва на никого. Е, може би на Джанис и Криспин, но те нямаха право да тръгнат да я търсят. Херцогът сигурно се радваше, че не чува нищо за нея, а Тристан я беше издал на чичо й. От него най-малко можеше да се очаква спасение. Тристан я бе осъдил на живот, по-лош от смъртта.

Когато групата ездачи спряха недалече от тях и извършиха умела маневра, за да принудят волската кола да спре, Мейлис пак не заподозря нищо. Само затвори очи и облегна глава на ритлата, благодарна за кратката почивка от непоносимото друсане. Беше й все едно какво реват мъжете отвън и защо Гидеон Шепард, червен като рак, ругае грозно водача им. Мъжът вдигна платнището и измери Мейлис с присвити очи.

— Това е жената! Намерихме я! Не оставяйте никой от негодниците да избяга!

Едва тази заповед изтръгна младата жена от вцепенението, в което беше изпаднала. Стресната, тя отвори очи и успя да види как един едър рицар се наведе от седлото и грубо изблъска Гидеон от пейката. Коларят падна, без да изпусне юздите, и воловете се втурнаха уплашено напред, като повлякоха безжизненото му тяло през калта на пътя. Спряха едва пред конете.

Сред крясъците на хора и животни Мейлис загуби представа за действителността. В очите й капеха дъждовни капки и сцената на насилието изчезна във водна мъгла. По някое време властен глас внесе ред в бъркотията.

— Слезте, милейди — нареди любезен, но явно свикнал да заповядва мъжки глас. — Ние сме тук, за да ви върнем в лагера. Хенри Плантагенет изпрати да ви търсят.

— Той няма право да попречи на дамата да се прибере в родния дом — извика Гидеон Шепард и се изправи, опръскан с кал, с кървяща рана на челото. Няколко войници се спуснаха към него и го обкръжиха. — Той не е неин крал!

— Скоро ще си проличи чии крал е — отговори рицарят и кимна на хората си. — Вържете го и му затворете устата. Загубихме достатъчно време. Чакат ни в Уолингфорд. Елате, милейди.

Последното се отнасяше до нея. Ала Мейлис не би могла да се помръдне, даже да искаше. Тя погледна чуждия рицар с разширени от ужас очи. Херцогът бе заповядал да я върнат в Уолингфорд?

— Милейди! — рицарят опита късмета си с учтивост. — Аз съм граф Лестър. Хенри Плантагенет ме изпрати, за да ви помогна и да ви закрилям. Аз…

Грозно проклятие прекъсна тази малко изкуствена реч. Графът най-сетне бе забелязал въжетата, които я привързваха към колата.

— Ти да не си полудял? — изсъска Лестър, обърнат към Гидеон. — Как си посмял да вържеш високопоставена дама?

— Направих го, за да й попреча да избяга — обясни равнодушно коларят.

— Ей, ти там! На колана ти виси нож. Веднага отвържи дамата и й помогни да слезе от колата, ако ти е мил животът!

— Аз нямам нищо общо с тази работа, господарю! — ратаят, който държеше оглавниците на воловете, осъзна опасността, която го заплашваше, и стана разговорлив. — На нас ни плащат да откараме колата на север. Дамата е негова работа.

Той посочи с палец Гидеон, който го удостои с мрачен поглед.

— Това не е вярно! — изкрещя коларят и се опита да разкъса въжетата, които стягаха китките му. Никой не му обърна внимание. Ратаят се качи на колата и започна да реже въжетата, с които бяха стегнати ръцете на Мейлис, с тъпия си нож. Нарани кожата й, но тя не издаде нито звук. По наметката и роклята й закапа кръв. Изтръпналите й ръце паднаха в скута и от собствената си тежест. Тя нямаше сили да ги раздвижи.

След минута усети в пръстите си остри, болезнени пробождания. Те се смесиха с болката от пресните ранички и Мейлис се олюля от слабост и мъка. Кръвотечението от китката й се усили и граф Лестър изруга ядосано.

— Идиот!

Той блъсна ратая настрана и успя да улови Мейлис в последния миг, преди тя да падне от колата.

Тя усети как той се стресна и за малко да я изпусне в калта, като усети мокрите й дрехи и кръвта от раните изцапа жакета му. Тялото й се разтресе от силни тръпки.

— Божичко, вие сте на края на силите си — установи ужасено Лестър и изрева някакви заповеди. Между другото поиска кърпа, за да превърже раната на дамата и суха наметка, за да я стопли.

Мейлис не се интересуваше от нищо. Болката беше приятна, а видът на собствената й кръв упражни върху нея почти хипнотично въздействие. Животът й изтичаше. Нали точно за това беше копняла? Краят. Смъртта. Вечен, безболезнен, дълбок сън. Никакви спомени. Никакви мечти повече.

— Оставете ме… — пошепна тя, когато графът улови ръката й.

— Имате болки — кимна съчувствено той. — Стойте мирно, ей сега ще ви стане по-добре.

Събитията бяха пречупили волята й за съпротива и тя не реагира, когато стегнатата превръзка най-после спря кървенето. Вече не беше Мейлис Балиол, а само разрушена обвивка без душа.

Граф Лестър я уви в огромна мъжка наметка, която миришеше толкова силно на кон и чужда пот, че Мейлис едва не повърна. За щастие през последните дни не беше яла почти нищо и празният й стомах само се сгърчи болезнено.

Вързаният Гидеон подтичваше и се олюляваше след последния рицар. Останалите ратаи се качиха в колата и потеглиха на север. Графът реши, че няма смисъл да ги връщат на юг.

Мейлис не отговаряше на въпросите на Лестър. Опитваше се да се моли, но не си спомняше думите на нито една молитва. Щом небето беше допуснало животът й да се разруши, значи нямаше смисъл да търси божията помощ. Никой не се интересуваше от нея. Нито хората, нито обитателите на небето.

 

 

— Господи, мокра сте до кости! Трябва веднага да ви сменя дрехите, иначе ще се разболеете — Джанис пърхаше загрижено около господарката си. — Ако знаете как изглеждате…

— Външността подхожда на състоянието на душата ми — отговори сухо Мейлис и се отпусна на столчето, което беше единствената мебел в стаята, освен голямото писалище и креслото на херцога. Граф Лестър я бе оставил в тази палатка, и още преди да е успяла да се опомни, бе дотичала разплаканата Джанис.

— Мила майко божия, ама вие сте ранена! Какво са ви сторили онези варвари? Виждам следи от въжета и…

— Това е само драскотина. Остави.

Мейлис измъкна ръката си от пръстите на Джанис и стана. Беше толкова уморена, че искаше да легне на пода и да заспи. Стана от столчето, защото я беше страх, че ще падне. Жалкият остатък от някогашната гордост не искаше Хенри Плантагенет да я намери на пода.

— Как се озова тук? — попита тя Джанис с надеждата да отклони мислите й.

— Херцогът изпрати да ме повикат, когато ви доведоха в лагера. Но… — тя не успя да довърши изречението, защото в този момент лично Хенри Плантагенет вдигна платнището на палатката и влезе.

— Е, доволна ли сте от бъркотията, която предизвикахте, милейди? — излая той вместо поздрав.

Мейлис издържа спокойно втренчения поглед на сивите очи. Даже най-верните му рицари трепереха от този специален поглед, но в този момент тя беше много далеч от страха и нещастието. Само стоеше насреща му и го гледаше. Изтощена до смърт, но изправена.

— Предупредих ви, че чичо ви е опасен, Мейлис от Балиол. За онова, което се случи с вас, сте виновна само и единствено вие. Трябваше да ви предоставя на съдбата ви.

— И защо не го направихте? — попита безизразно Мейлис. — Щеше да бъде по-добре. Аз ви разочаровах. Не съм в състояние даже да сдържа думата си. Аз съм слабо, жалко същество.

— Оставете на мен да реша каква сте, милейди — отговори остро херцогът. — Радвайте се, че Тристан д’Авал веднага откри кой е похитителят ви. Без неговата бърза реакция и без отрядите, които изпратихме да ви търсят по пътищата на север, щяха да минат дни, преди да забележим изчезването ви.

Добре познатото име предизвика ледени тръпки по гърба й. На Тристан ли трябваше да благодари за така нареченото си спасение? Херцогът май си правеше шеги с нея. Тристан я бе предал! Тъкмо той бе казал на чичо й, че тя е в лагера. Ако зависеше от него, сега щеше да седи вързана във волската кола.

Мълчанието й изтръгна от устата на Хенри тихо проклятие.

— Чичо ви ще си плати за това престъпление, можете да бъдете сигурна в това.

— Аз не го обвинявам — гласът й прозвуча едва чуто. — Не го обвинявайте за нещо, за което съм виновна аз. Без моето глупаво бягство от манастира това никога нямаше да се случи. Моята безотговорност го принуди да действа.

— Нима защитавате този негодник?

— Поемам вината върху себе си.

Тихо шумолене на плат издаде, че Джанис ужасено е затиснала устата си с ръка. Тя разбираше господарката си още по-малко от Хенри Плантагенет, който измерваше Мейлис с присвити очи.

Макар и млад, херцогът познаваше хората и сега откри нещо повече зад крехката фигурка в мръсна, измачкана и окървавена рокля. Повече от бледо лице, на което трескаво светеха златнокафяви очи, и ръце, стиснати в юмруци. Мейлис се бореше да запази самообладание, но вече не се бореше за свободата си. Балиол ли беше пречупил гордостта и волята на племенницата си? Или виновникът беше друг?

Тристан д’Авал? Предположението беше близо до ума, защото Мейлис не бе показала, че е зарадвана от участието му в спасението й. Освен това херцогът не бе повярвал в историята за отвличането й от палатката на Д’Авал. Стори му се повече от недостоверна. Тогава не пожела да навлезе в подробностите, защото искаше първо да намери дамата и да я върне в лагера. Но сега трябваше да узнае истината.

— Вината за какво? — попита той с неочаквано мек глас и прекъсна безкрайното мълчание.

По неподвижното лице на Мейлис пробяга тръпка. Тъга? Съжаление? Отчаяние? Тръпката премина толкова бързо, че херцогът не беше уверен какво е видял.

— Чичо ми имаше право да ми напомни, че не съм изпълнила дълга си. Аз го разочаровах, както разочаровах и Вас. Моля ви, позволете ми да си отида и да се покая.

— Къде?

Най-сетне бе успял да изтръгне Мейлис от апатията. Тя очакваше възражение, не този прост въпрос.

— Нямам друг изход, освен да вляза в манастир — обясни тя и пое дълбоко дъх, изненадана от собствените си думи. Досега не беше помисляла да сложи монашеското було. Никога. Дори когато беше сигурна, че ще прекара живота си зад стените на манастира в Уитби.

— Някъде във вашето херцогство сигурно има малък манастир, където имат нужда от писарка — продължи бързо тя. — Ако не се намери място за писарка, мога да работя в градината или в кухнята. Все ми е едно какво ще правя.

— Забравяте благородния си произход, милейди.

— Пред бога всички хора са равни, Ваша Светлост. Моето положение и моята чест са светски ценности. Аз ги проиграх. Сега ми остава само да търся прошка и утеха в молитвата.

Херцогът опря ръце на писалището си и я погледна втренчено. После сведе глава към едно от писмата, разтворени пред него.

— Какво ще кажете, ако ви предложа място между дамите на моята майка?

— Изпратете й дама, която заслужава тази чест.

— Това ли е последната ви дума?

— Да.

— Мога ли поне да разчитам, че този път ще се подчините, ако изпълня желанието ви да станете писарка? — попита недоверчиво Хенри. — Веднъж вече ми обещахте подчинение. Крайно неприятно ми е отново да ви напомня за това.

Мейлис го дари с безрадостна усмивка.

— Ако все още имах чест, щях да се закълна в честта си. Не исках да ви разгневя, повярвайте. Когато дойдох против волята ви в лагера, се водех от заблудата, че трябва да направя нещо извънредно важно, заради което си струва дори да проявя неподчинение към своя сюзерен. Още една от моите глупави заблуди. Простете ми.

— Какво се случи онази вечер? Преди да ви отвлекат, искам да кажа.

Мейлис сведе за миг очи, после бързо вдигна глава и го погледна открито.

— Научих се да губя…

В очите й имаше такава безнадеждност, че той не посмя да зададе още въпроси. Разклати звънчето и в палатката влезе пажът Робин.

— Веднага отведи лейди Мейлис и камериерката й в частните ми покои. Двете ще напуснат Англия много скоро и аз искам да ги снабдиш с всичко необходимо за пътуване до Нормандия. Погрижи се за всичко. Почтено и скромно, както се полага на набожни жени, нали така?

Мейлис беше твърде изтощена, за да чуе леката подигравка в думите му. Робин обаче зяпна любопитно и няколко пъти премести поглед от нещастната дама към ухиления херцог и обратно. Очевидно Хенри Плантагенет си правеше някакви планове за дамата, а тя нямаше представа от това.

— Защо трябва да отида в Нормандия? — попита объркано Мейлис.

— Не ви ли е все едно къде се намира убежището, за което копнеете? В момента влиянието ми в собственото ми херцогство е по-голямо, отколкото в Англия, милейди. Предполагам, че много скоро това ще се промени. Дотогава обаче…

— Обещах да ви се подчинявам.

— Тогава се постарайте да сдържите обещанието си и вървете с Робин. Починете си, възстановете силите си. По вида ви личи, че имате нужда.

Мейлис направи реверанс и се запъти към изхода. Джанис я последва. Робин спусна платнището.

Херцогът погледна замислено подире им, после вдигна писмото, което бе прочел преди малко и което го бе навело на интересна идея. Писмото беше написано с характерния почерк на царствената му майка. По всичко личеше, че скоро ще може да предложи на Матилда д’Анжу интересен подарък.