Валери Лорд
Дуел на страстта (11)

Глава 11

Някой отвори вратата с такава сила, че я блъсна в стената. Джанис, която месеше хляб, изпищя и закри лице с набрашнените си ръце, а Мейлис захвърли бродерията. Тристан. Най-сетне. След посещението на херцога го очакваше с нетърпение. Със смутен, несъзнателно чувствен жест приглади един кичур зад ухото и стана.

— Добре дошъл…

— Наистина ли съм добре дошъл?

Едва сега тя разбра, че той беше бесен от гняв. Сивите очи блещукаха като лед. В ъглите на устата се бяха врязали дълбоки линии.

— Какво се е случило? — попита уплашено тя.

— И питаш мен?

Грубото обвинение в гласа му я предупреди да бъде предпазлива. Това не беше любимият мъж, когото бе държала в обятията си, а друг, непознат човек.

— Трябва да попитам — отвърна тя с нарастваща тревога. — Все пак вие сте този, който нахълтва в къщата и задава загадки. Какво ви е разгневило така силно?

— Твоята фалшивост!

Мейлис затвори очи, пронизана от остра болка. Дълбоко в себе си беше очаквала това да се случи отново. От първия поглед в лицето му се бе уплашила точно от това. Може би дори по-рано. От часа, в който той напусна леглото й. Неговото доверие към нея не траеше повече от един ден, все едно колко любов му даваше тя. Беше достатъчно да му обърне гръб и всичко между тях рухваше.

— Не знаете какво говорите — пошепна едва чуто тя.

— Но знам какво видях — изрече студено Тристан.

Беше си оставил достатъчно време да зарови болката дълбоко в себе си. Сега в сърцето му имаше само гняв и студенина. Желанието да каже в лицето на Мейлис колко е отвратително и достойно за презрение, че се е хвърлила в обятията на херцога веднага щом той си е отишъл.

Тя вдигна глава и го погледна. Кафявите очи изглеждаха огромни на бледото лице. Трогателно красива, макар да беше смъртно наранена.

— Хайде, кажете ми какво сте видели — подкани го тихо тя.

— Видях те в прегръдката на херцога. Позволи му да те целуне. Когато той си тръгна, ти остана да гледаш подире му. Разбрах, че не искаш да чакаш, докато ти се наситя. Ясно ми е, че уличницата гледа да се погрижи за бъдещето си. Тя се продава винаги на онзи, който предложи най-много. Трябваше да послушам Криспин още в Уитби. Направих грешка, като те взех със себе си. Аз съм глупак.

— По тази точка трябва да се съглася с вас, господарю — отвърна сухо Мейлис. Не знаеше откъде намери сили да му се отплати със същата монета.

Тристан реагира на отчаяната й подигравка с циничен смях.

— Това вероятно е единствената точка, по която сме единни. Направих грешка, като разтворих сърцето си за теб. Да не си мислиш, че съм в ръцете ти, понеже си разменихме нежности? Ти уби нежността ми. Вече не изпитвам към теб дори уважение. Дойдох да ти кажа, че никога вече не искам да те…

— Спрете!

Тристан се обърна смаяно към Джанис. Мейлис направи същото, не по-малко изненадана. Момичето трепереше с цялото си тяло, но намери смелост да повтори думите си.

— Спрете! Ще съжалявате, че сте казали такива думи, господарю. Не й причинявайте болка. С нищо не го е заслужила.

Мейлис искаше да спре Джанис, но не беше в състояние да произнесе нито дума. Тристан обаче поклати глава и изпухтя презрително.

— Стой настрана, Джанис. Разбирам, че искаш да я защитиш, и те уважавам за това, но тя не го заслужава. Тя е курва!

Мейлис изохка тихо и закри лицето си с ръце. Но по-добре да си беше запушила ушите, за да не чуе циничните думи за сбогом на мъжа, когото обичаше.

— Чуй какво ще ти кажа, лейди Мейлис Някоя си! Хенри Плантагенет ще се позабавлява с теб и ще те прати обратно в калта, от която идваш. Ти си една от многото му прищевки, нищо повече. Не мога да му се сърдя. Знам, че имаш много таланти и знаеш как да доставиш удоволствие на мъжа между чаршафите.

Досега Мейлис не знаеше, че думите могат да нараняват толкова силно. Тристан отговори на ужасения й поглед с вдигане на веждите. В очите му се четеше само презрение. Но даже в този ужасен момент част от нея възприе мъжествеността, гордостта и силата му. Тя не можеше да престане да го обича, макар че имаше всички основания за това.

— Бих искала…

Мейлис млъкна рязко и прехапа долната си устна. Нямаше причини да се защитава. Не беше направила нищо лошо, за да се оправдава. Буците кал, които Тристан хвърляше по нея, не можеха да я улучат.

— Бих искал никога да не съм те срещал — довърши изречението Тристан. — Дойдох само за да ти кажа, че разбрах каква си. Вече не се нуждаеш от мен и от закрилата ми.

Той излезе от малката къща, както беше влязъл. Кипящ от гняв, с чувството, че е абсолютно прав. И пак затръшна вратата.

Мейлис издаде тих вик и падна тежко на пейката. Главата й бучеше, сякаш някой я удряше с чук. Тялото й беше леденостудено, ръцете безчувствени, сърцето й биеше неравномерно.

— Света майко божия, как посмя да изрече такива думи! Успокойте се, господарке. Ето, изпийте чаша вино. Сигурна съм, че не мисли така. Мъжете са слепи, когато ги обземе гневът.

Мина доста време, преди Мейлис да проумее какво й говореше Джанис, докато нежно я галеше по гърба и се опитваше да налее в устата й малко вино. Тя се изправи и огледа малката стая, сякаш не беше в състояние да проумее какво се бе случило между четирите й стени. Пое шумно въздух и си заповяда да говори. Трябваше да го изрече гласно, за да си повярва.

— Той вярваше във всяка дума, която каза, Джанис. В неговите очи вече не струвам дори колкото праха, по който стъпва.

Тя се завлече до стълбичката и изкачи с мъка няколкото стъпала до спалнята си. Движенията й бяха на тежко болна. Всяка крачка й струваше много усилия. Очите й пареха като огън. Джанис беше ужасена.

— Вие плачете! — извика тя.

— Не — възрази Мейлис, макар че по бузите й се стичаха сълзи. — Нямам причини да плача. Всичко е наред. Не мога да го променя. Уморена съм, Джанис. Ще си легна и ще поспя. Не искам да ми помагаш…

Тя се засмя и смехът й прозвуча толкова изкуствено и сърцераздирателно, че Джанис безпомощно закърши ръце. За щастие след няколко минути пристигна Криспин.

— Какво е станало тук, за бога? — попита той, без дори да поздрави. Беше толкова развълнуван, че забрави как реагираше Джанис на гневни мъже. Но и нейните мисли бяха изцяло при господарката й и тя отговори на гневния му въпрос само с лека гримаса. Опитът й подсказваше, че има само едно средство, способно да лиши мъжа от умението му да се владее.

— Тристан д’Авал? Разбира се, че не — отговори категорично Криспин. — Той не е от мъжете, които търсят утеха в алкохола. Какво се е случило? Ти сигурно си чула. Скараха ли се? Когато напусна лагера, лордът беше в добро настроение и ми заяви, че надали ще се върне преди утрото. Какво го е накарало да се върне само след час?

Джанис го гледаше с надежда. През изминалите седмици общата грижа за Тристан и Мейлис ги бе сближила. Криспин харесваше Джанис, спокойствието и усърдието й. От своя страна, тя му бе повярвала достатъчно, за да споделя с него грижите и страховете си. И сега не скри от него най-големия си страх: че тази раздяла на двамата влюбени ще е завинаги.

— Какво да правим, когато двамата се нараняват поради фалшиво разбрана гордост? Той не й вярва, макар че няма никакви основания да я подозира. Тя не му е дала повод, разбираш ли?

Криспин не знаеше какво да отговори.

— Мислиш ли, че бих могъл да говоря с нея?

— Тя се оттегли в спалнята си — Джанис посочи стълбичката. — Страх ме е, че плаче. Не знам дали иска да я видят, че плаче. Мога да се кача горе и да й кажа, че сте тук…

— Много е вероятно да те отпрати с думите, че не иска да вижда никого. Не можем да рискуваме.

Джанис кимна мълчаливо и не възрази, когато той се запъти към стълбата. Моментът не беше подходящ да си разменят учтивости.

Мейлис стоеше до прозореца на малката стаичка, в която имаше само легло със завеси и най-необходимите мебели. Залязващото слънце рисуваше тясна златночервена рамка около гърба й. Криспин спря. Младата жена изглеждаше толкова самотна и загубена, че той не намери думи да я утеши.

— Лордът ли ви изпраща? — попита тя след безкрайно мълчание, през което той не смееше да се помръдне, а тя не се обръщаше. Очевидно беше усетила присъствието му.

— Милейди…

— Вече не съм милейди, Криспин. Той ми наговори ужасни неща.

Криспин вече я познаваше достатъчно добре, за да знае, че няма смисъл да я подкрепя в отчаянието й. По-добре да събуди гнева й. Когато беше гневна, тя действаше.

— Не за първи път се отнася несправедливо към вас, милейди. Вие знаете, че не му е лесно — с всичките тайни, които криете като бисерите на короната. Вие също носите вина за неразбирателствата помежду ви. Не само той е виновен.

— Какво, за бога… — Мейлис се обърна рязко, но като видя напрегнатото очакване по лицето му, млъкна изведнъж. — Ти каза истината. Няколко пъти се опитах да му разкажа тайната си, но той ме спираше и го отлагаше за по-късно.

— Може би моментът не е бил подходящ…

Мейлис се изчерви, макар че Криспин не можеше да знае колко близо до истината е предположението му.

— Както и да е — прошепна безсилно тя, — сега е вече много късно. Той веднага ще ме обвини в лъжа. Вече не иска да знае нищо за мен.

— Лъжете се. Чувствата му към вас са много силни, а той не е свикнал да бъде плячка на собствените си чувства. Тъкмо това го прави несправедлив и избухлив — осмели се да обясни Криспин.

— Не си правете шеги с мен! — Мейлис отказа да повярва.

— Вие сте жената, която го лишава от спокойствие. Точно в това ви обвинява. Имате твърде голямо влияние върху мислите и чувствата му. Трудно му е да го приеме.

— А аз какво — да се радвам ли? Да бъда благодарна, че се опитва да ме стъпче в праха, защото не е способен да ми повярва?

— Вие трябва да проявите разум, милейди — Криспин се прояви като ловък адвокат на своя млечен брат. — За него и за вас. Знам, че сте в състояние да го направите. Аз също ви прецених погрешно и мога да ви уверя, че е много по-лесно да признаеш грешката си, когато не е замесено сърцето.

Мейлис поклати глава.

— Лорд Тристан си въобразява неща, които никога не са се случили.

— Хенри Плантагенет е бил тук, нали?

— О, значи ви е съобщил подробности от злобните си фантазии? Тогава няма какво да ви разказвам. Той изобщо не се замисля, че въз основа на позицията, която заема, херцогът може да си позволи волности, за които всеки друг благородник би получил плесница. Лорд Тристан крещи и беснее, сякаш ни е наблюдавал при любовна игра. При това всеки разумен мъж би разбрал, че херцогът просто се сбогува с мен.

— След като е прекарал доста време в къщата ви, нали?

Мейлис простена раздразнено. Защо тълкуваха погрешно всичко, което тя правеше?

— Вървете си, Криспин. Върнете се при господаря си и ме забравете. Това е най-доброто, което можете да направите.

Той очевидно бе готов да изпълни заповедта, но размисли и отново започна да я увещава.

— Не позволявайте да свърши така, милейди. Вие сте определени един за друг. Ще се откажете от нещо, което е извънредно важно и за двама ви.

Тя смръщи чело, но запази мълчание.

— Ще чакам долу при Джанис — Криспин заложи всичко на една карта и си позволи смело предложение. — Готов съм да ви отведа в лагера. Ще отидете в квартирата на лорд Тристан и ще го принудите да ви изслуша. В палатковия лагер няма да може да ви крещи. Тънките стени на палатката ще са ви съюзници… заедно с вашето любещо сърце.

Преди да е успяла да отговори, Криспин излезе. Мейлис втренчи поглед в завивката на леглото, която грижливо бе оправила преди няколко часа. Искаше стаята да е готова за посещението на Тристан. На масата имаше бутилка с вино, в легена с вода плуваха розови листенца. Беше ги събрала на разсъмване и всяко от тях беше любовно послание към Тристан.

Да, тя не искаше любовта им да умре от взаимни обиди, в болка и отчаяние. Да бъде убита от глупави недоразумения и преувеличена гордост.

Криспин е прав. Имаш избор между сълзите и действието. Между поражението и победата.

Нали точно това искаше, докато живееше в манастира в Уитби? Свободата да взема решения. Свободата да ходи, където иска, да задава въпроси, да действа. Открай време не се примиряваше да приема събитията и да изпълнява заповеди.

Сега вече нямаше кой да й дава заповеди. Можеше по всяко време да отиде при Тристан и да постави на изпитание властта, която според Криспин все още притежаваше над него.

Не, не можеш. Херцогът ти забрани да напускаш къщата. Не можеш просто да влезеш в палатковия лагер и да отидеш при Криспин. Обеща послушание.

Мислите й се лутаха без посока и Мейлис закърши ръце. Какво да прави? Да заложи на Криспин, който бе обещал да я отведе тайно при Тристан, така че херцогът да не узнае нищо?

Мейлис се наведе над легена и освежи разплаканите си очи с розова вода. Ако реши да рискува, трябва да бъде красива. Толкова изкусителна, че Тристан да си загуби ума, щом я види. Трябваше да го накара да я пожелае силно и веднага, без „но“ и „ако“. Как да го направи? С плач не се печелеха битки, нито във войната, нито в любовта.

Мейлис се обърна решително към вратата.

— Джанис!

Изненадана от резкия глас на господарката си, камериерката се отзова веднага.

— Джанис, помогни ми да облека зелената рокля. Първо обаче ще ми изчеткаш косата и… какво има? Защо ме гледаш така?

— Защо искате да се преоблечете?

— Много добре знаеш. Искам да отида при лорд Тристан.

Джанис се прекръсти бързо.

— Забравихте ли какво заповяда херцогът? Не бива да напускате къщата. Никой не бива да ви вижда. Обещахте му. Не бива да се излагате на опасност. В лагера е чичо ви!

— Никой няма да ме види — заяви твърдо Мейлис и отхвърли всички съмнения. — Ако херцогът знаеше колко е важно за мен да се видя с лорд Тристан, веднага щеше да ми даде разрешение.

Тя развърза връзките на простата си дреха и се съблече толкова бързо, че Джанис извика уплашено. Зае се да й помага, но продължи да излага възраженията си.

— Защо забравяте, че лордът беше бесен от гняв? Какво ще направите, ако откаже да ви изслуша?

— Криспин ще ми помогне. Стига, Джанис! Не разбираш ли? Трябва да обясня на лорд Тристан, че се е заблудил. За да имам успех, трябва да съм красива. Беше глупаво от моя страна да го обиждам. Жените не бива да ругаят мъжете. По-добре е да ги прелъстяват.

— О, Господи! — изплака Джанис, ужасена от енергията на господарката си. — Според мен идеята не е никак добра. Не бива да действате срещу изричната заповед на херцога. Така само ще си навлечете още по-сериозни проблеми.

— Херцогът няма да узнае нищо за срещата ми с Тристан. Престани да хленчиш и ми помогни да се облека.

Мейлис извади от раклата зелената рокля. Джанис беше изчеткала кадифето много грижливо и по гладката материя вече нямаше следи от прах и солена вода. Перлите на деколтето блестяха алабастрови като кожата на Мейлис. Тя се отказа съзнателно от долната рокля и остави гърдите си полуоткрити в легло от зелено кадифе. Неустоимо предизвикателство.

— О, Господи! — извика отново Джанис, докато закопчаваше украсения със скъпоценни камъни колан. — Сигурна ли сте, че трябва да излезете в този вид? Няма ли да ви стане студено?

— Как изглеждам? — попита тревожно Мейлис. Събра косата си на тила и сведе поглед към собствените си гърди, учудена от пищността им.

— Прекрасна сте. Като кралицата на феите.

Джанис отстъпи крачка назад и огледа господарката си. От разпуснатите коси до ръба на полата Мейлис беше олицетворение на изкушението. Трескавият блясък в очите й се състезаваше с блясъка на скъпоценните камъни, а изкусителното деколте привличаше погледите като меда — мухите.

— Да се надяваме, че ще успея да го омагьосам — отвърна нервно Мейлис. — Помогни ми да си сложа наметката. Ще тръгнем веднага щом се стъмни.

Криспин вече я очакваше нетърпеливо с оседланата кобила. Видя само крехка фигура в тъмна наметка, нахлупила качулката дълбоко над очите. Обгърната в аромат на рози.

— Ще се моля за вас — обеща Джанис и развълнувано закърши ръце.

Мейлис се поколеба какво да отговори. Годините, прекарани в манастира, бяха оставили своя отпечатък върху душата й. Струваше й се нередно да моли небето за помощ, когато се готвеше да извърши плътски грях. Но къде беше най-висшата инстанция на любовта, ако не там? Онова, което се готвеше да направи, идваше от най-чисто сърце и тя го правеше с едничката цел да спаси любовта си.

— Моли се за мен, Джанис. Със сигурност няма да ми навреди — прошепна тя, прегърна изненаданата камериерка и силно я притисна до гърдите си. — Благодаря ти за помощта.

Криспин й помогна да се качи на седлото. Когато наметката се отвори и разкри зашеметяващото деколте, той подсвирна одобрително и Мейлис се изчерви. Криспин се ухили и й кимна ободрително.

— Не се страхувайте, милейди. С тези оръжия ще убедите всеки мъж под слънцето в добрите си намерения.

Мейлис беше толкова неспокойна, че само му кимна в отговор и хвана юздите. Пътуването на юг бе подобрило ездаческите й умения, но мисълта, че й предстои езда в нощта, без успокояващото присъствие на Тристан, беше ужасно тревожна.

— Да тръгваме, Криспин. Не забравяй, че трябва да вляза незабелязана в палатката на лорд Тристан. Херцогът ми забрани да отивам в палатковия лагер. Не мога да рискувам да разгневя и него.

Съмнения на Джанис не й излизаха от ума. Беше толкова възбудена, че изобщо не забеляза как е заговорила на Криспин на ти. Отнасяше се към него като към слуга, не като към спътник на лорд Тристан. Добре, че той не й се сърдеше.

— Не се притеснявайте. Ще вържем конете на брега и ще влезем в лагера откъм реката. Така никой няма да ни забележи. Откакто са започнали мирните преговори, никой не охранява Темза. Всеки знае, че в момента противникът не мисли да прекоси реката.

Двамата ездачи изчезнаха толкова бързо в тъмнината, че Джанис чу само тропота на конете. За повече сигурност тя се прекръсти два пъти, преди да влезе в къщата и грижливо да заключи вратата.