Валери Лорд
Дуел на страстта (18)

Глава 18

Тишината й причиняваше болка. Мейлис чуваше само собственото си ускорено дишане. Спасителят й, който бе изникнал като архангел от мрака, за да й се притече на помощ, вече не издаваше нито звук. Тя бе реагирала, без да мисли. Видя удара с камата и удари нападателя. Окървавеното паве падна от ръцете й с глухо трополене.

Играта на облаците с вятъра, който закриваше луната и отново я откриваше, най-сетне освети арената на боя и за първи път й показа лицето на непознатия. Мейлис се взря изумено в безжизненото лице, видя подутата от силен удар скула, разцепената кожа. Видя и кръвта, която се стичаше от рамото. Неволно посегна към залепналите на челото руси коси. Тристан! Той, а не друг, беше рискувал живота си за нея.

Краката й се подкосиха и тя коленичи до него, разтърсена от дън душа. Нямаше сили да издърпа мъртвия Мерво, за да не го затиска. Трябваше да повика помощ. Но къде? Не можеше да повика стражите. Първо трябваше да уведоми императрицата. Граф Мерво беше шпионин на крал Луи Френски, затова трябваше да бъдат особено предпазливи. Но най-важното беше веднага да осигури помощ за Тристан. Не можеше да го остави така, защото щеше да умре от загуба на кръв.

— Лейди Мейлис! Господарке, къде сте?

— Джанис! Джанис, тук съм! Какво щастие, че тъкмо ти ме намираш. Ела тук! Бързо! Имам нужда от теб. Въпрос на живот и смърт!

— Какво се е случило? Питах се къде сте. Императрицата вече си легна. Не биваше да излизате през нощта в тази недовършена градина. Колко пъти съм ви казвала, че не бива да го правите. Опасно е и…

Джанис млъкна изведнъж. Най-сетне бе видяла безжизнените фигури. Мейлис скочи на крака и я раздруса здраво.

— Нищо няма да ти направят. Единият е мъртъв, а другият е тежко ранен. Трябва да повикам помощ за него. По-късно ще ти обясня.

— Велики боже! Това е лорд Тристан!

— Знам. Остани при него, аз трябва да ида при императрицата. Ето, притискай това върху раната в рамото му, за да не загуби още кръв.

Докато говореше, Мейлис откъсна широка ивица коприна от долната си рокля и я нагъна многократно.

— Притискай раната с все сила, моля те. Аз ще се върна колкото може по-скоро.

— Ами другият? — Джанис посочи плахо мъртвия. — Какво е станало с него?

— Убих го с едно паве — отговори дрезгаво Мейлис. — Сега съм не само уличница и лъжкиня, ами и убийца.

Тя побягна към портата, преди Джанис да възрази или да зададе още въпроси. Службата й при императрицата й осигуряваше свободен достъп до личните покои на Матилда по всяко време на деня и нощта. Важните послания не търпяха отлагане. Майката на херцога и без това не се нуждаеше от много сън. Оттегляше се от оживлението на Двора, защото изпитваше потребност от спокойствие и самовглъбяване, не защото беше уморена. И тази нощ прие Мейлис още облечена. Бързият разказ на младата жена предизвика грубо мъжко проклятие и бе последван от редица заповеди, които незабавно съживиха десетките гвардейци, лакеи и слугини.

Само след няколко минути Тристан д’Авал лежеше в чисто застлано легло и личният лекар на императрицата внимателно почистваше раната му. След това я намаза с мехлем и я стегна с дебела превръзка.

— Е? Ще се оправи ли? — попита Матилда и хвърли бърз поглед към Мейлис, която стоеше в нишата на прозореца и кършеше ръце.

— Направих всичко възможно, Ваше Величество — отговори лекарят и се изправи. — Раненият е загубил много кръв. Освен това раната може да се възпали и това ще го отслаби допълнително…

— Не искам да знам какво може да го убие, а какво ще го запази жив — извика гневно императрицата.

Лекарят беше свикнал с нрава й и запази спокойствие.

— Той е силен, млад мъж и предполагам, че в крайна сметка здравите сокове в тялото му ще извоюват победа. Още е в безсъзнание, но това е следствие от голямата загуба на кръв. Ако се грижат добре за него и му вливат колкото може повече течности, смятам, че шансовете му са добри.

— Имам думата ви — изрече заплашително императрицата.

Лекарят се наведе отново над красивия рус рицар и неволно се усмихна. Даже резката на слепоочието не обезобразяваше лицето му. Погледът му потърси окървавения жакет, който беше срязал и захвърлил на пода до леглото. Жакетът носеше лъва на Анжу, личния герб на завърналия се херцог. Очевидно се касаеше за рицар от личното обкръжение на Хенри. Каква трагедия се бе разиграла зад кулисите на днешния празник? Императрицата не бе благоволила да го уведоми.

— Кой е раненият? — попита лекарят, макар да не очакваше отговор. Обикновено императрицата не търпеше прояви на любопитство.

— Името му е Тристан д’Авал — отговори Мейлис от прозоречната ниша. Гласът й звучеше дрезгаво, но беше висок и отчетлив. Нещо я бе принудило да изрече името. Искаше да призове живота му, да го помоли да остане. Да не умира.

— Един от английските рицари — установи тихо лекарят. — Да не е довел след себе си враговете си? Или още в първия ден на пребиваването си в Руан си е създал неприятели?

— Това е моя грижа, докторе — отговори кратко Матилда. — Вие ще забравите присъствието му в покоите ми още в тази минута. Както и обстоятелствата, при които е намерен.

Мейлис не беше в състояние да отдели поглед от Тристан, който лежеше под завивката блед като мъртвец. Силното рамо, превързано с бял лен, завивката до гърдите. Ако не беше лекото, едва видимо повдигане и спускане на гръдния кош, щеше да го помисли за мъртъв. Чу как императрицата се сбогува с лекаря и затвори вратата зад гърба му. После се върна и застана пред Мейлис.

— Приличате на призрак. Седнете най-после, иначе ще паднете на пода. Преди да се оттеглите искам да чуя дума по дума какво говорихте с граф дьо Мерво. Нямах ни най-малка представа, че работи за френския крал. Смятах го за приятен, безобиден кавалер. За един от многото глупаци в свитата на Елеонор, които се занимават само с поезия и музика. Трябвало е да внимавам повече.

— Какво стана с него? — пошепна потиснато Мейлис, без да помръдне от мястото си.

— Разбили сте му черепа — отвърна сухо Матилда. — Твърде милостива смърт за предател. Жалко, че не можахме да го подложим на разпит. Сигурно е имал съучастници и помощници.

— А какво ще стане с мен?

— С вас? Какво имате предвид? — Матилда я погледна намръщено.

— Аз съм убийца.

— Глупости! Вие сте смела млада жена, която знае как да се защитава. Действали сте като мъж. Решително, без колебание, без много приказки. Гордея се с вас.

Мейлис я погледна смаяно. Никой не й беше казвал такива думи.

Слисването й трогна старата императрица до дън душа и тя си позволи истински майчински жест. Пристъпи към нея в прозоречната ниша, прегърна я нежно и я помилва по гърба.

— Какво ви потиска, детето ми? Няма ли най-после да ми се доверите?

Нежният въпрос и ръката, която милваше гърба й, най-после изтръгнаха Мейлис от шока, който я държеше в лапите си и тя избухна в плач. По бузите й потекоха потоци сълзи. Матилда се намръщи, но не каза нищо, а търпеливо изчака младата й писарка да се успокои от само себе си.

— Прощавайте — проговори по някое време Мейлис. — Нямах представа, че все още мога да плача.

— Всеки човек може да плаче. Какво ви е навело на мисълта, че не можете?

— Вече пролях толкова много сълзи, че смятах извора на нещастието ми за пресъхнал. Завинаги.

Погледът на императрицата се премести към неподвижния мъж в леглото, после се върна към жената, която не смееше да поглежда в неговата посока. Още в банкетната зала й бе направило впечатление, че между двамата съществуваше особена връзка.

— Източникът на вашето нещастие лежи там, нали? — тя кимна с глава към Тристан. — За него ли бяха вашите сълзи? За Тристан д’Авал? Виждам, че историята е интересна. Какво ще кажете да започнете разказа си със събитията в Англия, които ви доведоха в моя двор? Дължите ми признание, не забравяйте.

Мейлис не видя изход. Императрицата умело я бе притиснала до стената.

— Историята е дълга — въпреки всичко тя направи опит да се измъкне. — И няма никаква връзка с факта, че убих един шпионин на френския крал. Неговите помощници и съучастници ще го търсят.

— Все още никой не знае, че Мерво е мъртъв. Дадох заповед да скрият трупа му и да охраняват квартирата му. Който усети липсата му, ще си помисли, че спи дълбоко в леглото си след нощното пиянство и ще се обади, щом изтрезнее. Имаме време. Нощта е дълга. Аз не мога да спя, а вие няма да заспите, преди да сте сигурна, че раненият рицар ще оживее след подлия удар.

Матилда излъчваше такава властност и авторитет, че Мейлис се предаде. Сведе поглед към ръцете си, които носеха следи от кръвта на Тристан и си помисли, че ако той не преживее тази нощ, спомените й ще умрат с него. Може би беше добре преди това да ги събуди за нов живот. За последен път.

 

 

— Как се чувствате, милорд?

Тристан се стресна от дрямката си и с мъка отвори очи. До леглото му стоеше дребен мъж, облечен в черно. Дрехата и шапката издаваха лекаря.

— Кой сте вие?

— Личният лекар на императрицата. Поверен сте на моите грижи.

— Какво е станало с мен?

— Не мога да ви кажа. Имам заповед да се погрижа за оздравяването ви — докторът сръчно развърза превръзката на рамото и огледа отблизо зачервените ръбове на раната. Когато се изправи, кимна доволно. — Много добре. Няма възпаление. Можете ли да раздвижите рамото си?

Макар че го изби пот от напрежение и болка, Тристан направи няколко движения. Скованото рамо беше много по-страшно от няколко мигове на болка.

— Трудно го движа, но го движа — изохка задавено той.

— Радвам се за вас. Императрицата също ще се радва да го чуе. Позволете да ви сложа нова превръзка и повече няма да ви досаждам. Поне днес.

— Защо императрицата се интересува от мен?

— Упражнявайте се в търпение и ще разберете. По-добре благодарете на добрия Бог, че толкова бързо ви оказахме помощ.

Тристан изскърца със зъби и не посмя да погледне раната си. Сигурно беше толкова ужасна на вид, колкото я усещаше. Не можеше да проумее защо лекарят се радва на състоянието му.

— Ще ми кажете ли поне откога лежа тук?

— Трети ден. Днес е първият ви ден без треска.

Треска? Е, това обясняваше обърканите образи, които се появяваха в съзнанието му вместо нормалните спомени. Някъде в този хаос трябваше да намери опорна точка за случилото се. Къде и от кого беше ранен? Не си спомняше да е участвал в сражение. Бе пристигнал с Хенри Плантагенет в Руан и бяха посрещнати с въодушевление от населението.

— Желая ви бързо оздравяване, господине!

Дребният доктор напусна помещението, преди Тристан да е успял да подреди въпросите в главата си. Все пак остави завесите на алкова вдигнати и раненият можа да се огледа. Намираше се в красиво обзаведено голямо помещение, чиито изрисувани стени създаваха впечатление за беседка. Птиците, които пееха в лозите, го наведоха на мисълта, че това са женски покои. На столче до прозореца лежеше забравена бродерия, а пъстрият сноп копринени конци блестеше под слънчевата светлина, падаща през отворения прозорец.

Помещенията на императрицата. Без съмнение. В съзнанието му изникна впечатляващият образ на дамата с посивяла коса. Помнеше я от посрещането на портите и от празничната вечеря. Матилда д’Анжу, прославена със способностите си на управителка на Нормандия и останалите земи на херцога.

Ако бе успяла да наложи претенциите си за английския трон, Англия щеше да има добра владетелка, каза си Тристан.

Той беше млад рицар, когато се включи заедно с баща си в борбата й за трона. Но това все още не беше причина тя да го приеме в покоите си и да му изпрати личния си лекар. Какво я бе накарало да му окаже тази особена чест? И изобщо — чест ли беше това?

— Тристан д’Авал, лекарят ми каза, че вече сте в съзнание. Май сте сключили съюз с небето. Когато започна треската, добрият човечец не даваше и една медна монета за живота ви.

Тристан подскочи стреснато. Явно бе заспал отново, защото не бе чул никого да влиза. Матилда стоеше до леглото му и се усмихваше доволно.

— Ваше Величество… — Тристан понечи да се надигне.

— Не мърдайте — тя го спря, като сложи ръка на здравото му рамо. — Докторът ще побеснее, ако ви позволя да унищожите старанията му. Трябва да лежите и да щадите рамото си.

— Можете ли да ми кажете какво се случи, Ваше Величество? Как съм попаднал тук?

— Защото аз заповядах да ви донесат в покоите ми — отговори просто императрицата. — Не мога да допусна още един Д’Авал да умре за мен. Баща ви беше прекрасен мъж и виждам, че ви е завещал най-добрите си качества. Аз съм ви дълбоко задължена.

— Не разбирам за какво говорите, Ваше Величество.

— Вие сте рискували живота си за една от прекрасните ми дами, лорд Тристан.

— Дамата в леденосиня одежда…

Най-странният образ в трескавите му фантазии изведнъж доби очертания.

— Точно тя — Матилда изчака, но когато той не продължи, внимателно му подхвърли следващата примамка. — Както виждам, тя завладя вниманието ви по време на банкета. Защо я последвахте, когато напусна залата? Какво искахте от нея?

— Коя е тя?

Матилда не отговори. Тристан ядно прокле раната си, която го принуждаваше да лежи по риза пред императрицата и да не може да се помръдне. Нещо в замисления й поглед будеше тревога. Тя се колебаеше да изрече името на младата жена. Защо? Нови образи нахлуха в съзнанието му. Кама върху леденосиня коприна. Битка на живот и смърт. Внезапен край. Окървавено паве в нежни ръце. О, небеса! Ето какво се бе случило.

Най-сетне видя сцената пред себе си в цялата й яснота. Усети пробождането с камата, чу грозния шум, когато камъкът разби черепа на противника му, усети ужаса на непознатата жена, която му бе спасила живота.

— Кой е мъжът, когото тя уби? — попита тихо той, потънал в спомените си, без да очаква отговор.

— Граф дьо Мерво — отговори императрицата.

— Той я заплашваше с кама. Защо?

— Сигурно никога няма да узнаем. Отнесъл е тайната си в ада.

— Беше ли… — Тристан млъкна рязко. Усещаше, че императрицата очаква нещо. Че не му е казала нещо важно. — Графът беше ли човек с влияние? — започна отново той. — Може ли да стане опасен за дамата със смъртта си?

— Как би могъл?

— Ще я обвинят ли в убийство? — попита направо той.

— Ако мога да го предотвратя, не.

Матилда нарочно избра неясен отговор. След всичко, което бе чула от Мейлис миналата нощ, й беше безкрайно интересно да наблюдава реакциите му. Очевидно не беше чул нищо от заплахите на графа. Само бе реагирал на опасността, в която бе изпаднала Мейлис, макар че все още не можеше да проумее кого всъщност е спасил.

— Не бива да допускате такава несправедливост — изпъшка Тристан, твърде възмутен, за да мисли за собствената си слабост. — Тя ми спаси живота. Готов съм да гарантирам за нея. Без нейната смелост и присъствие на духа…

Силите го напуснаха и той пое шумно въздух.

— Успокойте се — императрицата отново докосна здравото му рамо. — Вие вече сте направили за нея много повече. Пролели сте кръвта си. Без вашата намеса Мерво щеше да я убие.

— Не можех да не се намеся.

Матилда прие твърдението му без възражения. Пристъпи до огъня и се наведе да вземе забравената бродерия. Тристан разпозна детска дрешка, украсена с червена бродерия. Това му напомни отново къде се намираше.

— Ако ми позволите да изпратя вест в квартирата си, вече няма да ви създавам затруднения, мадам. Моят личен слуга ще дойде да ме вземе и ще ми помага…

— Глупости! Ще останете тук, докато оздравеете. Имате нужда от грижи.

Енергичният укор събуди нови спомени в сърцето му. Нежен, изпълнен с любов глас, който го умоляваше да пие. Хладна ръка върху горещата му кожа. Аромат на летни рози и лавандула, съчетан с острата миризма на лечебни растения.

— Вашите прислужнички сигурно си имат достатъчно работа — прошепна той, все още разтърсен от усещането за загриженост и внимание.

— Прав сте — отговори кратко императрицата. — Кой ще се грижи за вас, ако се върнете при рицарите на сина ми? Може би млечният ви брат? Мъжете не умеят тези неща. Упражнявайте се в търпение!

Императрицата притисна бродерията до гърдите си и излезе от стаята. След доста време Тристан се намръщи подозрително. Откъде императрицата знаеше за Криспин? Той не бе споменал, че личният му слуга е негов млечен брат.