Валери Лорд
Дуел на страстта (24)

Глава 24

Белите скали на английския бряг изникнаха от морето така внезапно, че Мейлис твърде късно забеляза светлата ивица между водата и небето. Да, това беше земя. Англия! Тя се връщаше вкъщи! Връщаше се в Англия като придворна дама на новата английска кралица.

За един кратък миг изпита нещо като удовлетворение. Какво ли щеше да каже баща й? Ами достопочтената майка на монахините в Уитби? Някога тя беше и за двамата само допълнителен товар. Досадно задължение, от което искаха да се отърват възможно най-бързо.

Викът на моряка в коша на мачтата доказа, че тя притежаваше също така остри очи като него. Много скоро всички видяха брега. Мъже и жени се втурнаха към релинга и се надигнаха на пръсти. Възбудени викове и смях, въпроси и шеги огласиха кораба.

Мейлис ги слушаше, но не можеше да сподели нито радостното очакване, нито вълнението. Невидима стена я разделяше от другите. Завръщането в родината направи загубата, която бе преживяла, още по-непоносима. Трепереше при мисълта, че скоро ще се изправи срещу Тристан и съпругата му. Как щеше да понесе тази гледка?

— Изглеждате бледа? Нима страдате от морска болест?

Само Розамунд от Гизор можеше да зададе такъв злобен въпрос. Мейлис не я удостои с отговор. Очите й пареха, но за това беше виновен морският вятър.

Зад гърба им беше неочаквано лесно прекосяване на канала. Само преди двадесет и четири часа бяха потеглили от пристанището на Руан, а ето, че вече бяха близо до Саутхемптън. Бледото декемврийско слънце проби тънката пелена от облаци. Неколкоседмичната буря се бе превърнала в полезен източен бриз, който ги отведе право до целта, така нетърпеливо очаквана от всички.

Само двойката, която стоеше до капитана на кораба, остана неподвижна. Хванати за ръка, с великолепни наметки, подплатени с хермелин. Когато вятърът развя наметката на Елеонор, всички видяха издутия й корем. Младите крале идваха при очакващите ги поданици под знака на новия живот.

Кратките заповеди на капитана, скърцането на мачтите и воят на вятъра в голямото четириъгълно платно отекваха болезнено в ушите на Мейлис. Какво я очакваше в Англия? Не смееше нито да се надява, нито да се страхува. Докато се намираха на кораба, везната оставаше в равновесие. Ала времето течеше твърде бързо, флагманският кораб на краля се стремеше към пристанището с издути платна и развени знамена. Скоро пред тях се разпростря заливът на Саутхемптън. Вече всички виждаха къщите, корабите и огромната навалица, събрала се да поздрави новата владетелска двойка.

Хората се тълпяха в очакване по брега и кейовете. Виковете им бяха заглушени от гръмкия звън на камбаните на всички градски църкви. Мейлис, която досега се бе старала да държи под контрол мислите си, не издържа.

Дали той беше между хората, които ги очакваха на пристанището? Дали сериозният поглед на сивите очи беше устремен към флагманския кораб, който носеше новия му суверен? Подозираше ли, че на този кораб е и тя? Неверницата? Предателката? Лъжкинята? Жената, която бе потвърдила всичките му предразсъдъци за пола й?

Обзе я странното чувство, че вече е преживяла тази сцена. Напрегна мисълта си и изведнъж си спомни. Точно така. Тя познаваше всяка подробност от тази картина. Градът. Знамената. Хората. Собствените си объркани чувства. Потискащата смесица от забранена надежда и ясното съзнание, че няма смисъл да се надява на чудо. Откъде щеше да дойде това чудо?

Опита се да задържи спомена, докато корабът бавно се приближаваше към кея. Най-сетне спуснаха дебелите дъски и кралят и кралицата му вече можеха да слязат на сушата. Шумът стана оглушителен, блъсканицата — опасна. Мейлис бе близо до припадък. Само фактът, че беше притисната в кръга на придворните дами и благородниците, придружаващи кралската двойка, не позволи да се забележи вълнението й.

Винаги беше мразила навалицата, но сега присъствието на друга хора близо до нея беше едва ли не утешително. Тя беше само част от множеството. Никой нямаше да я забележи. Никой. Дори Тристан д’Авал. Ако изобщо бе дошъл в Саутхемптън. Може би съпругата му не обичаше да пътува и той си бе останал с нея в Нанси Хол.

Делегация от църковни и светски князе очакваше младия крал и скандалната му кралица на кея. Мейлис се възхити от високомерното изражение на Елеонор и елегантността на движенията й. Всеки един от тези важни мъже, коленичили пред нея на набързо разстлания килим, сигурно я беше одумвал злобно. Ала бременната кралица, сияеща в бъдещото си майчинство, достойна, въплъщение на женската красота, ги обезоръжи, без да е казала дори една дума.

С гордо равнодушие тя подаде на всекиго ръка за целувка. Хенри носеше на ръце малкия Уилям, който за тържествения случай бе облечен в богато избродирано жакетче. Малкото му лице бе зачервено от гняв. Шумът и многото хора не му харесваха и крещеше с пълно гърло. Ала никой не му обръщаше внимание.

Макар че беше в непосредствена близост до кралската двойка, Мейлис не чу нито дума от поздравителните речи и църковната благословия — толкова шумна беше навалицата. Ликуването беше като бучене на буря. Точно когато бъркотията стигна връхната си точка, тя изведнъж си спомни откъде й бяха познати картините на посрещането на кралската двойка.

Да, разбира се, вече беше виждала тази сцена! Във всички подробности. Преди много дни, когато седеше в писарската стая на манастира в Уитби. Вместо да пише, се бе размечтала и копнееше за неща, чиито имена още не знаеше. Но сега знаеше поне едно име.

Тристан д’Авал.

Сега преживяваше в действителност хаоса на мъчителните чувства, който някога си беше представяла. Какво щеше да се случи до края на този съдбоносен ден?

Дали щеше да продължи да тъгува като жена, която на върха на светските почести приемаше болезнено липсата на най-важното — любовта?

Дали някога в Уитби съдбата е искала да я предупреди? Дали не е трябвало да се подчини на чичо си и да приеме съдбата си?

Не. Въпреки всичко не. Даже цената на разбитото сърце не беше твърде висока, защото тя бе познала любовта. Имаше спомени, които можеше да пази и съхранява, когато самотата ще вгорчава часовете й…

— Божичко, колко е студено — оплака се Розамунд от Гизор, която отново стоеше съвсем близо до нея. Откакто господарката й бе станала кралица, тя отстояваше с още по-голямо усърдие първото си място между придворните дами. — При такова време е невъзможно да яздиш кон. Далече ли е всъщност Уинчестър, където отиваме? Нали казаха, че там ще ни очакват останалите благородници и епископи?

Мейлис остана безмълвна. Приемаше всичко около себе си с нарастваща чувствителност, макар че външно оставаше спокойна и механично правеше всичко, което бе нужно. Когато докараха конете, спокойно възседна красивия червен жребец, който й определиха. От мястото си зад кралицата тя проследи как пътят до Уинчестър се превърна в триумф за Елеонор и Хенри.

Войната и опустошителните й последствия като по чудо бяха забравени. Народът посрещаше с ликуване младия крал и заявяваше очакванията си с пълно гърло. По всички пътища чакаха празнично пременени селяни, жените и децата горяха от любопитство най-сетне да видят внука на великия Завоевател и красивата му кралица.

В Уинчестър вече познатият поздравителен церемониал се повтори. Последва тържествена меса в катедралата. Нощуваха в дома за гости на манастира, но нощта беше твърде кратка. Всички — и народът, и благородниците, и църквата — изразяваха неприкрито очакванията си към новия крал. При Стивън и грубия му син Англия беше страдала, а гражданската война още повече бе влошила положението на народа. От Хенри Плантагенет, наследника на великия Завоевател, се очакваше мир, ред и ново благосъстояние.

Докато траеха речите и празненствата, Мейлис енергично си забрани да се оглежда за Тристан. Ала всеки рицар, който поне малко приличаше на него, караше сърцето й да бие ускорено, а последващото разочарование извикваше сълзи в очите й. Разумът й отдавна бе приел, че го е загубила, но сърцето не искаше да се примири.

Тауър, мястото, което дядото на Хенри бе превърнал от дървена крепост във великолепен дворец, ги очакваше в края на пътуването. За да посрещне краля си, градът на Темза бе украсен с елхови клонки и имел. От всички прозорци висяха знамена, а улиците бяха толкова пълни с хора, че Мейлис виждаше само горните етажи на сградите. Даже Розамунд от Гизор остана възхитена от толкова ентусиазъм.

Заедно с жителите на Лондон в града се бяха стекли благородници от всички краища на страната, доколкото позволяваха пътищата и декемврийското време. Градът се пръскаше по шевовете. Палатът също беше препълнен. Скоро се разбра, че придворните дами на кралицата трябва да се поберат в няколко стаички и да живеят там, докато мине коронацията.

Мейлис нямаше желание да си търси място между възбудените млади дами и повери проблема си на Джанис, която бе изтикана от любимото си място при Уилям и сега беше благодарна за новата задача. Мейлис остана при кралицата. Елеонор усещаше болезнено товара на напредналата си бременност и въздъхна с облекчение, когато дългата езда приключи.

— Благодаря на небето, че има още няколко дни до коронацията на 19 декември — въздъхна тя и разтри твърдия си корем. — Не искам да ме коронясат като блед призрак. Имам нужда от почивка. Вие също не изглеждате добре, Мейлис. Най-добре си легнете. Имате ли вече квартира?

— Джанис обеща да се погрижи за мен.

— О, незаменимата Джанис, която обича само мъжете в детски ризки — промърмори подигравателно кралицата. — Как понася да й лигавят деколтето? Но факт е, че Уилям я обича повече от мен.

— Преди да сте получили поредния пристъп на ревност, Ваше Величество, припомнете си, че многобройните задължения не ви позволяват да прекарвате много време в детската стая — отвърна сухо Мейлис. — Освен това Джанис вече не прекарва много време с малкия Уилям. Дъщерите и жените на английските барони се бият за честта да го гледат.

Кралицата се засмя и я заключи в обятията си.

— Гласът на разума. За пореден път. Какво щях да правя без вас, мила моя?

— Въпросът е нереален.

— Ще видим. Хайде, вървете да си починете. Сигурна съм, че усърдната ви прислужница е намерила добра квартира. Вървете, Джанис ще се погрижи за вас. Ще се видим след два дни на утринната меса. Дотогава сте напълно свободна.

Мейлис не посмя да възрази, макар да се питаше какво ще прави с толкова много свободно време. Беше се научила да се бои от безделието. То я изкушаваше да потъва в мислите си. Поклони се и излезе заднешком от помещението. Знаеше, че Елеонор не обича да вижда гърбовете на хората.

Джанис я очакваше нетърпеливо в коридора, облечена в топло палто. Беше донесла и подплатената с кожи наметка на господарката си.

— Ще ви трябва за пътуването с лодка — обясни ведро тя и помогна на Мейлис да се загърне. — По реката е студено, но така ще стане най-бързо.

— Каква лодка? Нямам никакво желание да изляза отново на студа. Освен това прекарах достатъчно време на кораба и вече не искам да видя вода.

— Уверявам ви, че пътят е съвсем кратък — отговори настойчиво Джанис. — Затова пък ще имате квартира, с каквато в палата разполага само кралицата.

— Какво си измислила, Джанис? Искам само едно легло и врата, която се заключва.

— Доверете ми се, милейди. Всичко ще бъде добре.

Джанис притежаваше добросърдечна упоритост, с която Мейлис, изтощена до смърт, не беше в състояние да се бори. Тя нахлупи качулката на главата си и забърза по коридорите след камериерката си. Мейлис я изведе през малка портичка в замръзналата зимна градина, където ги очакваше слуга с факла.

Тримата слязоха до брега. На малкия кей беше спряла барка с четирима гребци. Щом двете жени се настаниха на пейката, малкото превозно средство веднага се отдели от кея и гребците налегнаха ремъците. Вече се здрачаваше. Над водата се носеше лека мъгла и размиваше контурите на брега. Някъде отдалеч зазвъняха камбани за вечерня.

Мейлис се прекръсти механично. Не беше в състояние да установи къде отиват, защото течението ги носеше много бързо. Гребците се насочиха към дървен кей, където отново ги очакваше лакей с фенер. Очертанията на къщата, към която ги поведе мълчаливо, изглеждаха светли и блестящи в падащия мрак. Къщата беше построена от същия пясъчник като двореца, а грижливо настланите с чакъл алеи под краката им издаваха, че обитаващите я са богати хора. През лятото, когато голите дървета бяха отрупани с листа и цъфтяха цветя, градината сигурно беше истински рай.

Слугата отвори вратата към квадратна зала, обляна от светлината на десетки факли. Широка дървена стълба с резбован парапет водеше нагоре. Полираното дърво блестеше, свещите ухаеха на пчелен восък, влезлите бяха посрещнати от приятна топлина. Мейлис изпита спонтанно чувство на задоволство и голяма част от напрежението, което я мъчеше след пристигането в Англия, се разсея.

— Прекрасно е — промълви тя. — Къде са господарите, за да им благодаря за това неочаквано гостоприемство?

Слугата я погледна смаяно, сякаш бе задала глупав въпрос. Джанис изведнъж се разкашля. Преди Мейлис да се учуди на странното й поведение, прислужницата я поведе по стълбата.

— Запазете си благодарностите за по-късно, милейди — посъветва я Джанис с необичайна за нея настойчивост. — Първо трябва да видите каква стая сме ви приготвили.

— Сигурна ли си, че това е правилно? — попита уплашено Мейлис. — Защо точно аз трябва да получа тази великолепна квартира, докато другите придворни дами ще спят по четири в стая? Според мен е станала някаква грешка.

— Няма никаква грешка — отговори твърдо Джанис. — Не ми ли казахте, че няма да се чувствате добре в тесните стаички в палата?

— Разбира се, но това…

— Тук е — прекъсна я Джанис и в гласа й звънна възбуда.

Вратата беше точно срещу стълбището. Красиво резбована дървена врата под филигранна каменна арка. Мейлис плъзна пръсти по топлото дърво, въздъхна блажено и натисна бравата. И тук първото й впечатление беше за топлина, светлина и красота.

Покои на дама. Буен огън в камината зад желязна решетка, на която беше изобразено слънцето. Легло, застлано с дебела вълнена покривка. Върху нея оставена тревистозелена кадифена рокля с подходяща светла долна дреха и всички модни допълнения. Пред огъня бе поставено огромно корито, покрито с лен и напълнено с топла вода.

— Сънувам ли? — Мейлис се обърна невярващо към Джанис и разтърси глава. — Все пак мисля, че ми дължиш обяснение.

— Това е всичко, което желае сърцето на една дама след дългото и трудно пътуване до столицата — отговори бързо Джанис, преди господарката й да е задала още въпроси. — Позволете да ви помогна да се съблечете. Знам, че копнеете за топла баня. Ако се поколебаете още малко, водата ще изстине.

Мейлис нямаше сили да се противи. Когато седна в коритото и Джанис изми косата й с ароматен сапун, беше готова да затвори очи и да се отдаде на блаженството. Но разумът се възпротиви.

— Не ми казвай, че си намерила тази квартира за мен по коридорите на Тауър — рече сърдито тя. — Каква тайна се крие зад тази къща?

Джанис стисна здраво устни и продължи да я мие, търка и реши. Помогна й да излезе от изстиващата вода, уви я в приготвените ленени чаршафи и я настани на тапицираното столче пред огъня, за да разреши и изсуши измитата й коса. Мейлис разбра, че това бяха мерки за отклоняване на вниманието й, но не се разсърди. Да седи пред огъня и вече да не мирише на кон — в момента нямаше нищо по-прекрасно от това. За всички проблеми щеше да се погрижи по-късно.

Тя се огледа и погледът й като с магия бе привлечен от елегантната роба на леглото.

— Сега вероятно ще поискаш да облека тази прекрасна роба. Защо?

— Не искате ли да изглеждате красива, когато най-сетне ще получите възможност да благодарите за гостоприемството, което ви се оказва в тази къща? — отговори с въпрос Джанис.

Като видя на пода прашната купчина дрехи, с които бе пътувала, Мейлис отстъпи. Остави се в ръцете на Джанис със същото лениво задоволство, с което го правеше и малкият принц Уилям. През изминалите месеци прислужницата й беше станала авторитетна личност. Дали защото беше уверена в любовта на Криспин?

Мейлис смръщи чело. Сега не искаше да мисли за любов. Беше твърде опасно. По-добре да се съсредоточи върху обличането. Когато долната рокля от тежка светла коприна се плъзна по кожата й, тя откри напълно непознато женско удоволствие — да се разкрасява.

Кадифената рокля беше с разрязани ръкави и Джанис извади копринените ръкави на долната дреха, които изпъкнаха красиво на фона на тънките бели кожички, с които беше обточено тревистозеленото кадифе. Подходящи обувки и фин воал, хванат с тясна златна диадема, допълваха тоалета. Мейлис никога не се беше чувствала толкова красива.

За кого? — обади се в същия миг вътрешният глас с такава горчивина, че радостта по лицето й угасна.

— Не мога да повярвам, че имам право на всичкия този лукс — неверието й отново се събуди, този път примесено с гняв. — Сигурно от мен ще се изисква ответна услуга. Какво трябва да направя?

— Нищо — отговори упорито Джанис.

Мейлис се намръщи. Ако Джанис говореше истината, обяснението можеше да е само едно. Изведнъж си спомни уверенията на Елеонор и се засмя.

— Как не се сетих по-рано? Това е почеркът на Елеонор Аквитанска, а ти си в съюз с нея, Джанис! Кажи ми истината. Не искам отново да стана жертва на интриги. Какво е намислила?

Шум откъм вратата я накара да се обърне. Движението й беше толкова бързо, че забеляза как се отвори тайна врата между резбованите плочи. Видя и мъжа, който застана в отвора и й се усмихна полузарадвано, полувиновно.

Той носеше тъмносин жакет и беше с гола глава. Никога не го беше виждала толкова елегантен, като истински придворен. Дългият кадифен жакет, богато надиплен, беше украсен със златна верига, а камата на колана му беше обкована с рубини. От главата до петите лорд Тристан д’Авал беше олицетворение на съвършен английски благородник.

— Не вярвам на очите си — пошепна невярващо тя и се обърна безпомощно към Джанис.

Очите на прислужницата й светеха, бузите пламтяха. Направо се пръскаше от гордост.

Защото си бе позволила да действа тайно от господарката си? Защото си бе въобразила, че знае какво е добре за нея?

Тристан обаче познаваше добре Мейлис и откри още първите признаци на опасност. Очакваше ги и знаеше как да ги предотврати. Озова се с две крачки до нея и стисна ръцете й.

— По-късно ще ни се караш, колкото искаш. Сега обаче нямаме време. Трябва да вървим. Очакват ни.

— Кой ни очаква? — Мейлис го изгледа с присвити очи, изпълнени с недоверие. Не беше в състояние да се зарадва на появата му, макар че сърцето й биеше като безумно под меката коприна. — Какво ви кара да вярвате, че предпочитам да стана жертва на вашите интриги, вместо на кралските? За каква ме смятате вие двамата? За дървена кукла, която можете да украсявате или захвърляте в зависимост от настроението си? Каква е тази глупава игра?

— Не е игра — отговори твърдо Тристан. — И в никакъв случай не е глупава. Сега ще ти докажа. Ела с мен.

Мъжкото му превъзходство не й остави избор. Той я изведе от стаята, прекоси коридора и слезе по друга, по-тясна стълба. Само на няколко крачки по-нататък Мейлис видя висока двукрила врата, която стоеше отворена. Тристан я хвана за ръка и двамата минаха през прага.

— Но това е параклис… — прошепна смаяно Мейлис и огледа с почуда трикрилия, красиво резбован дървен олтар, чиито фигури изобразяваха разпъването на кръста. Светлината на свещите се пречупваше в стъклените изображения на високите прозорци от двете страни на олтара и в розетката над тях.

При втория поглед Мейлис откри, че прекрасният малък параклис изобщо не беше толкова празен, колкото можеше да се очаква по това време на деня. Пред олтара стоеше свещеник в тържествени одежди. В двата трона отстрани седяха Хенри Плантагенет и Елеонор Аквитанска.

— О, не, Мейлис от Балиол, не смей да припадаш — чу тя някъде много отдалеч гласа на Тристан. — Сега ще застанеш с мен пред този олтар и ще се закълнеш пред Бога и пред хората, че ме вземаш за свой съпруг.

Гласът му прозвуча толкова заплашително, че Мейлис стреснато отвори очи и стъпи здраво на краката си. Тристан не молеше. Той заповядваше.

— Но вие вече сте…

— Застанете пред олтара господен, деца мои — прекъсна я отмереният глас на свещеника.

Още по-уплашена, Мейлис видя, че той беше самият Теобалд от Бек, архиепископ на Кентърбъри. Специално бе дошъл в Лондон, за да ръководи коронацията. Да го види тук — това беше също така невероятно като присъствието на кралската двойка. Тя се предаде и позволи на Тристан да я отведе пред епископа.

— Тази вечер сме се събрали тук, за да чуем брачните клетви на двама ви пред божието лице — започна тържествено архиепископът. — Нашият крал и неговата кралица гарантират, че няма пречки за този брак.

Можеше ли да възрази на архиепископа и на кралската двойка? Мейлис се извърна леко настрана. Хенри й се усмихна окуражително. Елеонор, която изглеждаше много изтощена, само кимна. Въпреки умората си, кралицата не бе устояла на изкушението да присъства на церемонията. Тя беше част от заговора, а и искаше да изкупи вината си.

Мейлис преглътна протестите си и се съсредоточи в церемонията. Усещаше все по-силно присъствието на Тристан, опората, която той й даваше. Двамата коленичиха един до друг на стъпалото пред олтара. Тя се вкопчи в ръката му, защото тя беше единствената котва, която я задържаше в действителността.