Валери Лорд
Дуел на страстта (4)

Глава 4

Мейлис се събуди с нежелание. Отвори очи, примигна, но не откри над главата си добре познатия варосан таван на килията, а небесния свод. Яркосиньото лятно небе се простираше, докъдето стигаше погледът. Някакво движение отляво внесе в картината ъгловата брадичка и развяващи се руси коси. Главата на мъж с руса коса, който я държеше в прегръдката си. Как бе попаднала в това необичайно положение?

Макар да бе замръзнала от учудване, ездачът усети събуждането й и я погледна. Очите му се потопиха в нейните и зениците на Мейлис се разшириха в нямо учудване. Тя познаваше този мъж!

Тясното, ъгловато мъжко лице запълваше място в спомените й, което досега беше останало празно. Рамка, в която той влизаше като скъпоценен камък в обкова си. Тя знаеше, че сивите очи могат да светят гневно и тогава стават тъмни и огнени. Знаеше също, че могат да се смеят и тогава са сини като небето или зелени като гората. Знаеше, че той е горд, с ярко изразено чувство за чест, че е много силен. Че държи на истината и е много отзивчив. Но не беше в състояние да каже откъде знае всичко това.

— Имате благословен сън, госпожице Мейлис — проговори мъжът, полуразвеселен, полуобезпокоен от настойчивия й поглед. — Как се чувствате?

Мейлис беше неспособна да произнесе дори една дума. Беше така потънала в погледа му, че чу гласа, без да възприеме думите. Косата, подрязана до брадичката, обграждаше лицето му като ореол. Коженият жакет обгръщаше широки рамене, ленената риза под него подчертаваше бронзовата, загоряла от слънцето кожа. Зад пълните устни блеснаха бели зъби. Мейлис беше виждала малко мъже през живота си, но изпита абсолютната сигурност, че тази силна, мъжествена красота няма равна на себе си. Тя ускори ритъма на сърцето й и дишането й стана неравномерно.

— Раздрусана и объркана — промърмори Тристан, когато не получи отговор. — Не е чудно. Потърпете още малко. Щом намерим удобно място за лагеруване, ще видим какво можем да направим, за да се почувствате по-добре.

Загрижеността му хареса на Мейлис още повече от външността му. Никога досега не беше изпитвала чувството, че е важна за някой човек, достойна да прояви загриженост към нея. Дори само в начина, по който я гледаше изпитателно и поддържаше раменете й, имаше повече внимание, отколкото беше получила през целия си досегашен живот. Той я даряваше с чувство за сигурност и тя го поемаше жадно, както сухата земя поема освежителния дъжд.

— Ей там, краят на гората изглежда многообещаващо — чу Мейлис друг глас и най-после си спомни, че през нощта се бе срещнала с двама мъже.

Тристан и Криспин. През нощта бе чула само гласовете им. Гласът на Тристан беше звучен и заповядващ. Криспин говореше леко дрезгаво и подигравателно. Тя се опита да обърне глава към него, но изпита режеща болка. Имаше чувството, че дясното й слепоочие всеки момент ще се пръсне. Остро пое въздух и вдигна ръка към пулсиращото място. Усети залепени къдрици и коричка на рана.

Тристан забеляза жеста й.

— Иди да потърсиш удобно място — заповяда той на спътника си. — Ние ще те следваме по-бавно. Всички имаме нужда от почивка.

Криспин намери закътана горска полянка, достатъчно далече от пътя, за да им гарантира усамотение и сигурност. В края на полянката започваше езерце и Мейлис веднага го оприличи на кадифенокафяво око под силното следобедно слънце, обградено от плоски зелени брегове, захранвано от извора на малко възвишение. Водата се плискаше весело в обраслите с мъх камъни и падаше в езерцето между хвърлящи сянка брези от височина почти един човешки бой. Идилията омагьоса Мейлис и тя забрави болките и неудобствата. Когато Тристан я пусна внимателно на земята, цялото й тяло нададе протестиращ вик, но тя пое дълбоко въздух и кимна доволно.

Благодаря ти, Божествени Отче, че ми вдъхна смелост да напусна манастира. Благодаря ти, че ми даде закрила и ми изпрати помощници. Знаех, че няма да ме напуснеш.

— Тя се моли.

Криспин смушка Тристан с лакът, докато двамата разседлаваха конете и ги водеха към езерцето.

— Какво лошо има в това? Не ти ли харесва, че е набожна?

— Всяка нормална жена би се разплакала. А после би се погрижила за външността си.

Тристан избухна в смях.

— Какво искаш да кажеш? Че тя не е като другите жени? Това ми е ясно.

— Ами ако наистина е избягала от манастира?

— Това не променя нищо във факта, че ни помоли за помощ. Ние сме длъжни да й помогнем. Точка.

— Ти май избяга от годеницата, която ти намери лейди Клариса, само за да паднеш в ръчичките на една избягала монахиня.

Мейлис ги видя да си говорят, видя и как Тристан неволно потрепери. След това се скара остро на Криспин, който вдигна рамене и се подчини. Много й се искаше да разбере за какво става дума, защото се опасяваше, че именно тя е причината за спора им.

Тристан я изтръгна от мрачните мисли. Потънала в страховете си, тя не бе забелязала, че той е предоставил конете на Криспин, когато изведнъж го видя пред себе си с намокрена ленена кърпичка в ръка. Той й посочи едно паднало стъбло, на което беше метнато одеяло. Ободрителната усмивка запали ярки искри в сивите очи.

— Седнете, госпожице Мейлис, и ми позволете да почистя от слепоочието ви засъхналата кръв и мръсотията. Сигурен съм, че ще се почувствате по-добре. Както изглежда на дневна светлина, раната е безобидна.

Мейлис посегна към кърпата в протегнатата му ръка. Кратката почивка бе събудила войнствения й дух. Отново знаеше, че има пред себе си непознат мъж и не е редно да понесе почти интимното му докосване.

— Ще се справя и сама. Дайте ми кърпата.

— Като ви гледам, имам чувството, че в момента нямате сили дори да развържете шнура на наметката си. Сигурно почти ви е задушил…

Преди да разбере какво я очакваше, тя усети как Тристан развърза шнура на наметката и свали качулката от главата й. Строго сплетената плитка на тила й се бе разплела и по раменете й падаха непокорни кичури. Мейлис безпомощно се запита какво да направи първо — дали да укроти непокорната си коса или да задържи наметката си.

— Оставете ме — помоли тихо тя. — Не е редно за една дама да напуска дома си с открита глава — това беше цитат на майката игуменка и тя го изрече просто по навик.

Тристан не отговори, само я погледна мълчаливо. Мейлис проследи погледа му и за първи път видя как изглежда. Не беше виждала роклята на дневна светлина. В манастирската килия, осветена от една-единствена свещ, й се беше сторила прекрасна, но не така очебийна. Слънцето накара цветовете да запламтят и скъпоценните камъни да заискрят. Корсажът й беше толкова стегнат, че бледата кожа на гърдите се издуваше над избродирания ръб на деколтето. Това я накара да се изчерви. Почувства се гола под погледите на двамата непознати мъже.

Криспин наруши внезапно настъпилата тишина с подигравателно изсвирване и пристъпи по-близо.

— Ама че великолепно украсено птиче сме си хванали през нощта, приятелю! Перли и бисери, докъдето стига погледът!

— Нямах друга рокля — защити се засрамено Мейлис, без да забележи какви заключение си е извадил Криспин от вида й и колко странно ще прозвучи в ушите му извинението й.

Младият мъж се ухили още по-широко.

— Не се притеснявайте. Подхожда ви като червената купа на напращяла есенна ябълка — отговори весело той.

Мейлис се изчерви още по-силно. Макар да не разбра двусмислието на комплимента, усети, че не беше особено любезен.

— Криспин — намеси се предупредително Тристан, — младата дама е ранена и има нужда от нашата помощ. Не е прилично да се държиш по този начин. Ако нямаш какво друго да кажеш, погрижи се да извадиш нещо за ядене от чантите на седлата.

Засегната, Мейлис обърна гръб на Криспин и най-сетне седна на падналото стъбло. Тристан внимателно издърпа кърпата от пръстите й и започна да почиства раната на слепоочието. Отмахна залепналите коси и отиде втори път до извора, за да почисти от мръсотията лицето и ръцете й.

— За щастие повечето беше прах — обясни той, след като приключи. — Драскотината на слепоочието вече се затваря. Няма да ви остане белег. Знаете ли какъв късмет имате? В тази безлунна нощ Арес можеше да ви убие с един-единствен удар на копитото. Все още не мога да си обясня какво лекомислие ви е тласнало да избягате посред нощ.

Мейлис се взираше упорито в пръстите си, скръстени по навик върху кадифената рокля. Жест, естествен като дишането. Не й се искаше да лъже Тристан, но съзнаваше, че той няма да прояви разбиране към истината.

— Ако ви разкажа какво се случи, сигурно няма да ми повярвате — проговори неохотно тя.

— Зависи. Защо не опитате?

— Нямах друг избор, освен да избягам — започна предпазливо тя и се опита да вплете в историята си поне част от истината. — Искаха да ме отведат от Уитби против волята ми.

— Кой и къде?

Тристан я погледна пронизващо и Мейлис загуби нишката.

— Не можете ли просто да ми се доверите, без да ми задавате всички тези въпроси? — пошепна умолително тя.

— Само глупак би го направил, а Тристан не е глупак — подхвърли Криспин, преди спътникът му да е отворил уста.

— Вие не можете да разберете! — избухна Мейлис за първи път през живота си и очите й засвяткаха гневно. — Вие сте мъж. Никой не се опитва да ви натрапи волята си, никой не си позволява да ви мести оттук там като говедо, без да ви даде право да кажете думата си.

Без да знае, с тези думи тя потвърди предположението на Криспин, че е била държана под арест в манастира, за да се покае за прегрешенията си. Двамата мъже си размениха многозначителен поглед, тя го забеляза и изпадна в паника. Забрави предпазливостта и изрече първото обяснение, което й дойде на ум в бързината:

— Щом толкова искате да знаете, ще ви кажа. Бях на път към Лондон, но се разболях тежко на борда на кораба, който трябваше да ме отведе на юг. Капитанът заповяда да ме отнесат при монахините от Уитби, които ме излекуваха — Мейлис безсъвестно се възползва от съдбата на нещастната жена, чиято рокля носеше.

— Защо напуснахте манастира посред нощ, след като сте видели от монахините само добро?

Любезният, но напълно логичен въпрос на Тристан я тласна в ново затруднение.

— Не искаха да ме пуснат да си отида — опита се тя да остане по-близо до истината. — Нямах друг избор. Трябва да продължа пътуването си. Няма да се върна при монахините от Уитби. Все едно какво ще ми кажете.

— Да продължите пътуването си… накъде? — попита подканващо Тристан, когато тя не продължи.

Ръцете й затрепериха, в наситенокафявите очи пламна толкова дълбоко отчаяние, че той забрави въпросите. Мейлис приличаше на сърничка, която се е вцепенила и очаква смъртта от стрелата на ловеца. Сърцето не му позволи да я уплаши още повече.

— Успокойте се. С нас сте сигурна. Никой няма да ви стори зло.

— Закълнете се!

Страстната молба го смая. Не беше свикнал да искат от него тържествени клетви за нещо разбиращо се от само себе си.

— Вие за какъв ме смятате? За негодник, който не държи на думата си?

— Вие сте мъж — отговори с треперещ глас Мейлис. — Мъжете държат на думата си, само когато е подкрепена с клетва.

Тристан се учуди още повече. Явно странната му спътница нямаше добър опит с мъжете.

— При какви негодници сте живели до този момент, Мейлис?

— Закълнете се, че с вас съм сигурна и че няма да позволите някой да ми стори зло.

Разкъсван между гнева и съчувствието, Тристан се колебаеше дали да даде исканата клетва. Колкото и крехка и уплашена да изглеждаше, тази жена притежаваше силата на отчаянието и се бореше до последен дъх. Каква тайна криеше Мейлис? Колкото по-упорито отказваше да му разкрие истината, толкова по-любопитен ставаше той.

Тя беше красива и загадъчна — неустоима комбинация. Вероятно олицетворяваше пълната противоположност на послушната, почтена и много подходяща за него годеница, която му бе избрала лейди Клариса. Последната мисъл го накара да вземе решение.

— Заклевам се да бъда ваш рицар, милейди — изрече твърдо той и посегна към ръката й. Не чу как Криспин изруга възмутено зад него. — Ако ми позволите, ще се грижа за вас и ще се бия за вас, докато ме освободите от службата и ми върнете дадената дума. Достатъчна ли е тази клетва?

Той погледна пронизващо Мейлис и тя се обърка дотолкова, че панически издърпа ръката си от неговата.

— Ако говорите честно, клетвата ми е напълно достатъчна — отговори тя рязко.

Погледите им останаха впити един в друг и Мейлис напразно се опита да пренебрегне внезапната горещина, която я заля. Сблъсъкът на неговата воля с нейната ненадейно направи място на нещо друго. Тя не знаеше името му, но вътрешният глас веднага й каза, че е много опасно.

— За бога, ти си обезумял — прозвуча сърдитият глас на Криспин зад гърба й. — На кого искаш да докажеш нещо? На себе си? На лейди Клариса? Или на нашето красиво намерениче, което умело те води за носа? Нима вече забрави, че в живота ти няма място за жена?

Тристан погледна мълчаливо спътника си и Криспин преклони глава. Изпръхтя недоволно, зарови пръсти в пясъчнорусата си коса и изръмжа гневно:

— Само после не ми казвай, че не съм те предупредил навреме… — обърна им гръб и се запъти към конете.

— Не обръщайте внимание на мърморенето му — Тристан вдигна от земята пълната чанта и извади мях с вино. Отвъртя запушалката със зъби и добави с усмивка: — Криспин е моето вярно куче, но често преувеличава загрижеността си за мен.

Мейлис го проследи с жаден поглед как стисна запушалката в една ръка, а с другата надигна мяха, за да отпие. Проследи движенията на глътката му и веднага усети като ехо теглене в долната част на тялото си, което нямаше нищо общо с глада и жаждата. Усети непознат копнеж, от който гърлото й пресъхна и трябваше да се изкашля.

Тристан свали мяха и погледите им се срещнаха. Мейлис задържа погледа му и усети как между двамата се опъна невидима нишка. Никога досега не се беше чувствала така силно привлечена към някой човек. Камо ли пък към мъж. Мъж, когото изобщо не познаваше.

— Сигурно сте много жадна — изрече меко Тристан и прекъсна невидимата нишка. Подаде й мяха и Мейлис го прие, без да помисли. Вдигна го и пи на дълги, жадни глътки. Когато сложи запушалката, усети как силното вино се разля по вените й топло и тежко. Розовина обагри бледото й лице и зачерви влажните устни. Моментално забрави слабостта си.

— Коя е лейди Клариса? — не се побоя да изрече първия въпрос, който й мина през ума.

— Майка ми — отговори Тристан и внезапно реши да престане да крие истинските си намерения. Струваше му се глупаво да не й каже името си. Може би Мейлис щеше да се отплати за доверието му, като най-сетне му каже името на семейството си. — Клариса д’Авал, господарката на Нанси Хол. Баща ми загина при обсадата на Оксфорд и мама остана вдовица.

Господарката на Нанси Хол! Даже в манастира това име беше известно. Господарите на Нанси Хол владееха пристанището и земите около Уитби от времето на Завоевателя. Те бяха могъщ род, близък до краля и ползващ се с голямо влияние.

— Скаран ли сте с майка си? — продължи с въпросите тя.

— О, не, откъде ви хрумна? Аз я обичам.

Мейлис го погледна объркано.

— Значи, когато се срещнахме, не сте бягали?

— Зависи от гледната точка — усмивката на Тристан издаваше по-скоро примирение, отколкото веселие. — Мама ще го нарече бягство. Аз го наричам вземане на решение.

— Значи не искате да живеете под един покрив с майка си — обобщи кратко Мейлис. — По каква причина?

— Защото тя смята, че има право да определя живота ми. Иска да се оженя за жената, която ми е избрала. Иска да остана като страхливец вкъщи, докато в страната ни бушува гражданска война. Има неща, които дори една майка не може да иска от сина си. Семейство Д’Авал винаги е служило на Завоевателя и наследниците му. Аз трябва да изпълня дълга си.

Мейлис се намръщи и го погледна загрижено. Плановете на Тристан я накараха да осъзнае, че самата тя нямаше никаква представа какво ще прави след напускането на манастира. Всичко бе станало много бързо. Мислеше само за бягството, не за бъдещето. Но животът продължава, каза си сърдито тя. Какво ще правя, когато той излезе на бойното поле?

Не подозираше, че всички тези грижи изведнъж се изписаха на лицето й. Тристан моментално изпита желание да изтрие объркването и уплахата от кадифените кафяви очи.

— Не се страхувайте. Херцогът се е насочил на юг и събира привържениците си. Преди да започне голямата битка, ще минат няколко седмици. Говори се, че ще стане в близост до Темза. Може би това се покрива с вашата тайнствена цел…

Във всеки случай не е запад. Не е Бърнард Касъл. Не е домът, където ме чака натрапен годеник. Слава на бога!

Мейлис се усмихна с огромно облекчение. Тристан следеше като омагьосан мимиката на красивото й лице. Колкото повече я гледаше, толкова по-съвършена му се струваше.

Втренченият му поглед изтръгна Мейлис от невеселите мисли. Не беше свикнала да я даряват с такова внимание. Огледа се, за да намери с какво да отклони вниманието му. Нито езерцето с патици в градината на манастира, нито старите ябълкови дървета зад стените на абатството не я бяха подготвили за величествената красота на природата, която ги заобикаляше.

Тристан забеляза, че я е гледал твърде дълго и понечи да се извърне, но замечтаната усмивка на лицето й отново го привлече като с магия.

Защо младата дама упорито криеше откъде идва и къде отива?