Валери Лорд
Дуел на страстта (5)

Глава 5

На хоризонта се появи дантела от кули и зидове. Йорк. Каква обещаваща гледка, помисли си Мейлис и присви очи, за да отбележи всички подробности, дори най-дребните. Никога дотогава не беше виждала толкова голям град. Гореше от нетърпение да се приближат, за да види повече и напълно забрави, че не беше нейна работа да определя темпото. Когато Тристан стегна юздите на Арес, вместо да ги отпусне, от гърдите й се изтръгна протестиращ вик.

Рицарят не отговори на протеста й. Вместо това се обърна на седлото и внимателно огледа пътя зад тях. Мейлис видя само далечен облак прах. Вероятно бяха група ездачи. Криспин също ги видя и очевидно не се зарадва.

— Можеш ли да познаеш флаговете им? — попита той.

— Ей сега — отговори Тристан.

Напрежението му се пренесе върху Мейлис. Усещаше, че той е сериозно разтревожен. Показа й го поведението му, стойката на тялото му. Докато стигнат до Йорк, бяха минали покрай разрушени села, опустошени ниви и опожарени абатства и вече всички знаеха какво означаваше продължителната гражданска война за северната част на страната. Мейлис отдавна вече не беше сигурна, че е постъпила умно, като е напуснала сигурното убежище на манастира само защото е пожелала някаква неясна свобода. Къде беше така желаната свобода? Със сигурност не тук. Народът страдаше неописуемо от битките за власт в английския кралски дом. Заплащаше ги с глад, мизерия и страх. Страх от неизвестното бъдеще.

— Половин глиганска глава върху косо разделено сребро и червено — каза в този момент Тристан, макар че нито Мейлис, нито Криспин можеха да различат цветовете на знамето. Този мъж притежаваше очи на орел. — Хората на барон Балиол.

Мейлис се вцепени. Търсеха я. Чичо й беше по петите й. Какво да прави сега?

— Балиол? — повтори заинтересовано Криспин. — На чия страна е старият негодник?

— Мисля, че и херцог Хенри Плантагенет иска да знае отговора на този въпрос — отговори Тристан. — Старият и синовете му се сражаваха за Матилда, но двамата наследници паднаха пред стените на Оксфорд в същия ден, когато загина баща ми. Оттогава не се знае нищо за него. Оттеглил се е в Бърнард Касъл. Замъкът е една от най-важните ни крепости по шотландската граница.

— По всичко личи, че е решил да сложи край на отшелничеството си — Криспин посочи приближаващите ездачи. — Това не са група пътници, а тежковъоръжени рицари.

— Да се махнем от пътя им. Не искам да имам нищо общо с Балиол. Той е жесток човек и се съмнявам, че случилото се със синовете му го е направило по-мекосърдечен. Хора като него мислят изключително за собствената си изгода.

Тристан изведе Арес от пътя и го насочи към високите храсти в края на гората. Внимаваше да не се удрят в ниско надвисналите клони и да не оставят следи и беше толкова съсредоточен, че не забеляза очевидното облекчение на Мейлис.

Тя затвори очи и се опита да успокои дишането си. Напълно споделяше оценката на Тристан за баща й. И тя не искаше да има нищо общо с него.

— Земите на барона граничат на север с нашите — чу тя гласа на Криспин. Очевидно не беше доволен от решението на господаря си. — Балиол ни е съсед.

— Но не е от хората, с които бих искал да общувам, приятелю. И без това смятах да лагеруваме пред портите на града.

— Още една нощ в гората? — извика разочаровано Мейлис, забравила, че само до преди минута трепереше от страх.

Тристан и Криспин си размениха погледи, които моментално събудиха недоверието й. Двамата се разбираха без думи и безмълвният им съюз я безпокоеше.

— Заради мен ли го правите? — попита остро тя. — Но защо? Никой не ме познава. В Йорк със сигурност не ме познават. Никога не съм била в този град.

— Градската стража със сигурност ще ни спре — Криспин изпревари готвещия се да отговори Тристан. — По роклята ви искрят скъпоценности, яздите с благородник, който не ви е нито брат, нито съпруг. Какво обяснение ще дадете на стражите пред портите?

— Мога да кажа, че съм ви сестра…

Мейлис погледна въпросително Тристан, но той само поклати глава.

— В Йорк живеят роднини на мама. Такава лъжа ще бъде разобличена лесно. Нямаме друг изход, освен да нощуваме на открито.

— Какво ще кажете да сваля колана и да разпоря дантелите? — предложи с готовност Мейлис. — Може да кажем, че съм сестра на Криспин.

— Ами! Нима забравихте ужасния си навик да вирите нос, когато нещо не ви е по угодата? — напомни й Криспин. — Стражите ще познаят благородната дама от сто крачки в здрача.

Мейлис засрамено сведе глава. Изминалите дни й бяха доказали, че е чужда на света и няма понятие от реалния живот. Тристан не я обвиняваше в нищо, но подигравателните забележки на Криспин я вбесяваха.

Тристан погледна сведената й глава и несъзнателно се усмихна. Мейлис беше прозрачна като изворна вода. Толкова се радваше, че ще види забележителностите на Йорк, и сега се бореше с разочарованието си, че ще остане извън града. Тя притежаваше непомрачената способност на дете, което се възхищава от чудесата на творението. Все едно дали ставаше дума за птица, издигаща се към небето в утринната мъгла, или за остатъците от римски мост. Той бе започнал да гледа на света с нейните очи и това направи пътуването кратко и забавно. Не му хареса, че думите на Криспин я направиха страхлива и унила.

— Не се притеснявайте. Ще ви намерим незабележими дрехи и кон, за да не привличате излишно внимание, и вече няма да се крием в гората, а ще влезем спокойно в града.

— Откъде ще ги вземете? — попита Мейлис, изпълнена с нова надежда.

— Много просто. Ще ги купя от Йорк. Ще останете с Криспин в лагера, а аз ще препусна с Арес към града. Конят ми е достатъчно бърз, за да се върна, преди да са затворили градските порти.

Мейлис стисна здраво зъби, за да не възрази срещу плана, който беше измислен само заради нея. Ала мисълта, че ще остане насаме с Криспин в гората, беше безкрайно притеснителна. Все пак, щом нямаше друга възможност…

— Върнете се бързо — помоли едва чуто тя, когато Тристан обърна коня си и препусна в галоп. Но не й се вярваше, че той я е чул.

Докато Криспин правеше обичайните приготовления за лагеруване в гората, Мейлис внимаваше да стои на разстояние от него. Намери си местенце под скалата, която пазеше малката полянка от източния вятър, който превиваше короните на дърветата. Първите юнски дни бяха хладни и влажни и тя се уви благодарно в подплатената наметка, която не само скриваше роклята, но и я топлеше.

През цялото време не изпускаше Криспин от очи, макар че миглите й бяха спуснати. Той разседла коня си и замъкна под скалата чантите и оставения от Тристан багаж. Мейлис не можеше да оспори, че младият мъж е също така сръчен и надежден спътник като господаря си. Но беше абсолютно сигурна, че той само чака удобен случай да я отдели от Тристан.

Когато Криспин седна на един камък близо до нея и извади ножа от колана си, от свитото й гърло се изтръгна вик на ужас. Криспин вдигна глава и я погледна смаяно. Очите му се преместиха от бледото й лице към ножа и обратно.

— Нима те е страх от мен? — попита той. Изненадата му беше толкова силна, че забрави повелите на учтивостта.

— Чудно ли е това? — Мейлис притисна с две ръце сърцето си. — Вие сте готов на всичко, за да ме отделите от Тристан. Искате да ме остави на следващото кръстовище и да продължите само двамата.

— Не мога да го оспоря — кимна замислено Криспин. — Но никога не бих си позволил да те заплаша с нож. Успокой се. Исках само да отрежа няколко тънки клонки, за да разпаля огъня. Не бива да се страхуваш от мен. С нищо не те заплашвам. Щом моят господар те закриля, значи и аз те закрилям.

Мейлис се изчерви и отпусна ръце. Осъзна, че е била несправедлива към него и пожела моментално да поправи грешката си. Знаеше колко е болезнено да те подозират несправедливо. През последните седмици майката игуменка не правеше нищо друго.

— Какво ви свързва с Тристан?

— Двамата сме млечни братя. Грижа се за него, откакто се помня.

— Смятате ли, че има нужда от надзирател?

Криспин изкриви уста. Мейлис не очакваше отговор, но след кратък размисъл той реши да бъде честен.

— Не. Баща му го възпита много добре. Стана рицар с необикновени способности. Не познавам друг благородник, толкова почтен, смел и със здрави принципи като Тристан д’Авал.

Мейлис усети възхищението в гласа на Криспин и се възползва от възможността да продължи разпита. Тристан обикновено се обгръщаше в мълчание, когато му задаваше лични въпроси. Млечният му брат изглеждаше по-разговорлив.

— Това прозвуча, сякаш вашият рицар няма нито една слабост.

Криспин дялкаше подпалки за огъня. Очевидно това беше тема, която го дразнеше. Гласът му прозвуча почти заплашително:

— Де да беше така. Със сигурност има една слабост…

— О, така ли? Каква?

— Същата, която струваше живота на лорда на Нанси Хол.

Мейлис се наведе към него, за да не пропусне нито сричка.

— Жени — изръмжа гневно Криспин и задялка още по-бързо. Подпалките полетяха към полите й и оттам с тих шум падаха на земята. — Когато някоя жена го помоли за помощ, разумът му отстъпва на заден план. Баща му умря за внучката на Завоевателя. Синът му се е заплел в мрежата на една лъжкиня…

Макар да беше очаквала подобна забележка, Мейлис се сгърчи като от удар. Може да беше неопитна и да не знае нищо за живота, но разбираше, че той също смята да се възползва от случая, за да й каже някои неща, които в присъствието на Тристан трябваше да премълчава, за да запази мира.

— Рано или късно ще го освободите от моята мрежа — отговори тихо тя, като се стараеше да прогони от гласа си всякакво чувство.

— Той може да си помогне сам. Не си мислете, че две премрежени кафяви очи са в състояние да го отклонят от голямата цел на живота му.

Премрежени кафяви очи? Тя ли беше това?

Мейлис обърна гръб на Криспин и се загледа в гъстата гора, без да вижда нищо. Мислите й бяха при Тристан. За първи път от онази нощ край Уитби бяха разделени и тя имаше чувството, че едната й половина липсва. Още отсега очакваше с нетърпение завръщането му. При това се отвращаваше от чакането.

През целия си живот беше чакала. Чакаше мила дума от баща си. Знак на внимание от братята си. Покана да се върне вкъщи. Човек, за когото да означава нещо. Нито едно от тези желания не стана действителност. Научи само едно: да чака, да чака, да чака… Защо тъкмо днес чакането беше непоносимо тежко? Дали защото чакаше Тристан д’Авал?

Тристан се върна в лагера малко след залез-слънце, водейки за юздата сиво-кафява кобила. Криспин с усмивка погали уплашеното животно, което гледаше да стои на разстояние от Арес.

— Дълго те нямаше.

— Откога си се загрижил за мен?

— Откакто вече не мога да предскажа със сигурност какво ще направиш.

Въпросите и отговорите следваха толкова бързо, че Мейлис почти не ги разбра. Проследи с учудване как двамата вдигнаха десните си ръце и всеки обхвана китката на другия, след което размениха шеговити гримаси.

— Какво ново? — попита Криспин.

— Крал Стивън заповядал да затворят епископите, които отказали да коронясат сина му Йосташ. Сега е настроил срещу себе си и църквата. Питам се какво още трябва да се случи, за да разбере най-сетне, че властта му е нестабилна — разказа Тристан. — Собствените му барони и графове настояват да се разбере с Хенри, преди да се стигне до ново проливане на кръв.

— Значи няма да има битка? — намеси се възбудено Мейлис. Мисълта, че Тристан ще воюва, й причиняваше гадене.

— Ще видим — отговори той и посочи кобилата. — Няма ли да я поздравите? Ваша е. Не е непременно красавица, но е здрава и надеждна. Увериха ме, че е спокойна, с благ характер, тъкмо подходяща за дама.

Мейлис огледа предпазливо кобилата и животното отговори на погледа й. Очите им бяха горе-долу на същата височина и двете изпитваха страхлив респект една пред друга. Мейлис се отдръпна първа.

— Но аз не мога да яздя… — призна разкаяно тя.

Едва когато улови смаяните погледи на двамата мъже, тя осъзна колко необикновен беше този факт за дама от благородното съсловие. Всяка благородна госпожица умееше да язди, за да се придвижва безпрепятствено от една крепост до друга.

— Нямах кога да се науча — побърза да се защити тя. — След като мама почина, ме изпратиха при монахините. В манастира нямаше коне.

— Ще ви научим да яздете — успокои я любезно Тристан, когато тя млъкна и не знаеше какво повече да каже. Махна заповеднически на Криспин, който бе отворил уста, и продължи със същия тон — Не е трудно. Прекарахте доста време на гърба на Арес и сигурно вече знаете какво трябва да правете. Не се притеснявайте, ще бъде по-лесно, отколкото мислите. Купил съм ви и скромни дрехи. Разчитах на преценката си, но се надявам, че ще ви станат.

Мейлис безмълвно притисна до гърдите си мекия вързоп и проследи как Тристан вади от чантата на седлото още съкровища. Пресен хляб. Череши. Месно руло. Вкуснотии, от които устата й се напълни със слюнка.

— Имаше ли проблеми със стражите на градските порти? — осведоми се Криспин.

— Бяха твърде заети и не ми обърнаха внимание. Магистратът на Йорк не допуска в града въоръжени групи, независимо на кой господар служат. Забраната важи и за хората на Балиол и стражите им отказаха достъп до града. Едва не се сбиха. Служителите на барона не ми харесаха. Много подозрителни физиономии.

— Не бива да се сърдим на магистратите, че са издали такива забрани. По време на гражданска война градовете трябва да се защитават. Хайде, седни, време е за вечеря.

Тристан се огледа за Мейлис, която не бе помръднала от мястото си и слушаше напрегнато. Много искаше да узнае с каква заповед са били изпратени рицарите от Бърнард Касъл. За разлика от нея Тристан откри, че отиването в Йорк го бе направило още по-чувствителен към женските й прелести. Тя беше съвсем различна от дръзките гражданки, които бе срещнал там. По-мила, по-нежна, нуждаеща се от защита. В разкошната рокля приличаше на райска птица, заблудила се в гората.

— Не искате ли веднага да изпробвате новата рокля? — подкани я той и прекъсна мрачните й мисли. — Вярвам, че ще ви е по-удобна от тази тежка и натруфена официална одежда.

Мейлис кимна безмълвно и се скри зад скалата. Тихият разговор на мъжете я проследи, докато бе заглушен от биенето на сърцето й. Дали воините на баща й бяха тръгнали да преследват избягалата му дъщеря? В момента тя беше единственото му дете, единствената му наследница. Затова беше толкова важна за него.

Развърза с треперещи пръсти шнуровете и панделките на кадифената рокля. Вързопчето, донесено от Тристан, съдържаше скромния гардероб на заможна гражданка. Избелен лен, тънка вълна и прилично боне с воал.

Въпреки това не й беше лесно да се облече. Имаше няколко неща, които се слагаха едно след друго. Трябваше й време, докато разбере кое след кое следва, защото възпитанието в манастира не включваше уроци по модно облекло. Първо облече ризата, върху нея права туника, след това връхна рокля без ръкави с дълбоко деколте и широки отвори на раменете, под които се виждаше светлата, затворена високо на шията долна рокля. Цял куп панделки стягаха роклите на талията, шията и ръкавите.

Тристан беше помислил дори за подходящите чорапи и обувки и Мейлис най-сетне се отърва от целия блестящ ансамбъл, подарен й от сестра Мери в Уитби. Дълбоко в сърцето си младата жена изпитваше съжаление, че вече няма да носи красивата рокля. Да, беше непрактична, биеше на очи и не беше много удобна, но беше най-красивата рокля в живота й.

Когато излезе иззад скалата, двамата мъже рязко замлъкнаха.

Мейлис не подозираше, че в простата градска одежда изглежда много по-елегантна, отколкото в пъстрата официална роба. Сега нито бисерите, нито ярките цветове не отклоняваха вниманието от нея. Кафявият шал на горната рокля беше в прекрасен контраст с долната рокля в цвят на слонова кост. Двата цвята подчертаваш крехката фигура и прозрачността на кожата й.

Мейлис се бе опитала да укроти буйните си коси, но опитът бе претърпял пълен провал. Без помощта на гребен и четка можеше само да опъне назад гъстите кичури и да ги сплете на плитка, стегната с кожена лента, също намерена във вързопа с дрехите. Бонето обграждаше лицето й като рамка и подчертаваше златния блясък на светлокафявите очи и розовината на устните.

Тристан се разтрепери от желание, което веднага бе победено от угризенията на съвестта. Облечена по този начин, Мейлис вече не беше загадка. Вече нямаше никакво съмнение — спътницата му беше от благородно потекло. Млада дама, попаднала в трудно положение, която имаше право на респект и учтивост. Не беше прилично да се пита какъв вкус ще имат целувките й. С мъка успя да скрие под жакета очевидното доказателство за желанието си и това го смути още повече от самообвиненията.

— Събрах във вързопа другите ми дрехи — съобщи Мейлис, без да забелязва настъпилото мълчание, и подаде вързопа на Тристан. — Скъпоценните камъни на колана и перлите на деколтето вероятно ще ви обезщетят за допълнителните разходи по новата ми одежда.

При тези думи Тристан буквално подскочи и с мъка се върна в реалността.

— Велики боже! За какво ми е вашата рокля? Запазете си я. Сигурно ще имате случай да я облечете отново. Не желая да ви лиша от скъпоценностите.

— Защо не? — в челото на Мейлис се вдълба отвесна бръчка. — За какво са ми тези камъни?

— Такава хубава одежда не се разваля — възрази убедено Тристан.

— Но аз нямам нищо друго, с което да платя новата одежда и кобилата — продължи да протестира тя. — Не искам подаяния от вас. Достатъчно е, дето вашият спътник смята, че оставам с вас само в своя собствена изгода.

Тристан шумно изпусна въздуха от дробовете си и се обърна към Криспин, който разпери ръце и енергично поклати глава.

— Аз не съм виновен за поведението й. Можеш да ми вярваш — защити се той.

Мейлис изпухтя презрително и Тристан реши въпроса, без да вникне по-дълбоко в обвиненията й.

— Престанете да пълните красивата си главичка с подобни глупости — заяви твърдо той, взе вързопа от ръцете й и го остави настрана. После посегна към ръцете й и я вдигна леко във въздуха, за да я накара да направи крачка към него. Меката материя последва движението на краката й и смущението му нарасна, вместо да изчезне. Трябваше да се прави, че нищо не се е случило.

— Вие ме помолихте за помощ и аз ви се заклех, че ще я получите, уважаема госпожице. А сега заповядайте на вечеря. Донесъл съм от града хубави неща за ядене и вино. Мисля, че имаме право на малко разнообразие след вечното печено, сухото сирене и коравия хляб.

Мейлис се отпусна колебливо на камъка, постлан с наметката на Тристан. Постоянната смяна между страх, възбуда и предпазливост я изнервяше.

— Заповядайте!

Тристан я обслужваше, сякаш беше придворна дама на кралската трапеза. Избираше й най-хубавите късчета, подаваше й череши и постоянно пълнеше чашата й. Постепенно Мейлис се отпусна и се наслади на вечерята. Страховете й изчезнаха и направиха място на ново, различно чувство, за което нямаше име.

— Беше прекрасно — пошепна тя, когато не остана нищо, и въодушевено събра трохичките от скута си. — Никога досега не бях опитвала нещо толкова вкусно.

— Но това беше само обикновено месно руло, купено от уличен търговец! — възрази изненадано Тристан. — Нима искате да ми кажете, че никога не сте опитвали месно руло?

— Поне не си спомням да е било толкова вкусно — побърза да поправи грешката си Мейлис и се изправи. Извън малкия им лагерен огън гората беше тъмна и студена. — Позволете да се оттегля за малко, преди да си легна да спя.

— Не се отдалечавайте много — Криспин, който по време на вечерята я беше наблюдавал замислено, без да пуска обичайните си шеги, се наведе напред. — През нощта гората е опасна.

Тя кимна и се отдалечи толкова бързо, че когато стигна до малката полянка, беше задъхана. Опря се на едно стъбло и притисна лудо биещото си сърце. Какво ставаше с нея? Какви чувства я вълнуваха? Какви бяха тези странни желания за топлина и близост, които я мъчеха?

Дево Мария, Майко Божия, помогни на бедната ми заблудена душа. Вече не знам какво да правя!

— Защо трябва да ядосвате Криспин даже с цената на собствената си сигурност? Той ви помоли да не се отдалечавате много. Защо преминахте почти половината гора?

Мейлис изпищя и се обърна рязко, но като усети ръката на Тристан върху рамото си, веднага се отпусна.

— Оставете ме — пошепна с треперещ глас тя.

— От какво бягате?

Широкият гръден кош на Тристан беше неустоимо изкушение. Искаше да опре чело на рамото му и да му признае всичко. Но каква щеше да изглежда после в очите му?

Лъжкиня? Непокорна дъщеря? Избягала годеница? Подла послушница… Не. Вече беше много късно. Беше се заплела твърде много в мрежата си от лъжи. Не виждаше изход.

— От какво се страхувате? — Тристан обхвана главата й с две ръце и нежно плъзна палец по фината линия на скулата й. — Доверете ми се, Мейлис. Усещам, че нещо тайно ви измъчва. Позволете да ви помогна. Сигурно има нещо общо с необмисленото ви бягство от Уитби…

Мейлис престана да чува. Само чувстваше. Изпита усещането, че се носи във въздуха. По тялото й се разпространи необичайна топлина. Вдигна поглед, макар че вътрешният глас я предупреждаваше да не го прави. Под светлината на изгряващата луна сивите очи на Тристан бяха станали сребърни. Виждаше се ясно в зениците му. Толкова малка. Крехка. Ранима.

— Колко си хубава — чу шепота му. — Мога да те гледам по цял ден и няма да ми омръзне, знаеш ли?

Мейлис потрепери. Не беше в състояние да каже дали думите или ръцете му са виновни за възбудата й.

Сигурно сънуваше. Това беше единственото логично обяснение за неописуемите й усещания. Всеки момент щеше да чуе тънкото тракане на манастирското клепало и да се събуди в твърдото си легло. Щеше да намъкне грубата одежда и да се затича към църквата за утринната молитва. С чувство за вина, изпълнена с желания и копнеж, които някой ден трябваше да изповяда на свещеника.

Пронизителен крясък я изтръгна от тези размишления. Стресната, тя се притисна към Тристан. Ръцете му я обхванаха закрилнически. Изненадана от топлината и твърдостта на гърдите му, тя разбра. Той не беше сън. Можеше да го докосне и да го чуе.

— Това беше само нощна птица, Мейлис — пошепна гласът му до ухото й. Устните му докоснаха слепоочието й. — Гората е опасна за малките и слабите същества. Затова те последвах.

Устата му продължи надолу, помилва зарасналата драскотина и намери хладните, недокосвани устни.

В първия момент Мейлис се вцепени, но много скоро ледът се разтопи. Един глас в главата й се възпротиви, но другата половина на съществото й се събуди за нов живот под меката и в същото време въпросителна целувка. Между вкуса на червено вино и месо тя усети нещо безименно, обещаващо. Поиска да изпита повече от него, да го вкуси по-дълбоко. Жадуваше да го изпита и тази жажда се различаваше из основи от жаждата, която можеше да утоли с вода.

Без да мисли, Мейлис отговори на задълбочаващата се целувка. Вдигна ръце, обви ги около шията на Тристан и се предаде на опияняващите чувства, които нежността му будеше у нея.

Тристан беше очаквал съпротива, поне малка превземка, опит за флирт или дори укор, че си позволява твърде много. Не беше редно да й натрапва целувките си. Мейлис го бе удостоила с доверието си и имаше всички основания да го укорява, че е нарушил клетвата си. Но тя не направи нищо подобно. Вместо да му се скара, че пиеше от сладостта на устните й и ръцете му откриваха примамливите линии на тялото й, тя го окуражаваше да продължи!

Замаян от отзивчивостта й, Тристан се опита да се пребори с изкушението да я направи своя още тук и сега. Мисълта, че няма да се възползва от благоприятната възможност, го подлудяваше, но чувството за чест беше по-силно от всичко. Инстинктите го тласкаха да постъпи като негодник, но той нямаше да го направи. Стисна зъби и рязко се отдели от нея.

Когато заговори, в гласа му вибрираше напрежението, което му бе струвало да оттегли ръцете и устните си:

— Подценявал съм те. Ти имаш свой специфичен начин да отнемеш волята на мъжа, красива Мейлис.

Тя го погледна объркано и попипа влажните си устни с върховете на пръстите. Луната заливаше полянката с бледа светлина и Тристан за пореден път я оприличи на заблудена фея с огромни тъмни очи.

— Хайде да се върнем при огъня, преди да съм забравил повелите на почтеността. Ти си способна да изкусиш дори светец.

Мейлис се олюля. В тялото й бушуваше буря от неизпитвани досега чувства. Напразно потърси опора.

— Не ме оставяйте сама — помоли тя дрезгаво. — Без вашата помощ не мога да стоя на краката си.

— О, разбира се, че можеш — Тристан нарочно отстъпи още крачка назад. — По-силна си, отколкото си мислиш.

Внезапно изтрезняла, Мейлис преглътна възражението си. Не можеше да разбере защо Тристан се бе променил така внезапно. Възможно ли беше да не е забелязал каква буря бе предизвикал в сърцето и тялото й?