Валери Лорд
Дуел на страстта (13)

Глава 13

Ухание на рози. Цяла градина с цъфтящи рози. Кадифените цветове блестяха под слънчевата светлина. Мейлис искаше да зарови лице в цветовете, да се потопи в аромата им, да напълни очите си с хубостта им. В манастира имаше само скромни розови храсти. Билки, полски цветя и лилии за олтара на Богородица в църквата. Никога не беше виждала цветя, които цъфтяха в такова изобилие и разкош само за красота.

Щастливо потопена в това чудо на природата, тя не обърна внимание на силното раздрусване. Някой я бе хванал за рамото и я дърпаше, но тя не пожела да отвърне очи от прекрасната гледка. Едва грубият удар по гърба разруши картината. Тя се разтече като отражение върху спокойна вода, в която е хвърлен камък. Мейлис се стресна и скочи.

Къде беше? В първия момент потърси розите от съня си. Напразно. Погледна учудено в догарящото пламъче на газената лампа. Приглади нападалите по челото й коси и позна разбърканата постеля на Тристан. Къде беше той? Защо не беше до нея? Огледа се и нададе задавен вик, когато забеляза мъжа, изправен до леглото.

— Не очакваше да ме видиш тук, нали? — изръмжа доволно Уолтър от Балиол, като видя пребледнялото й лице. — Какво правиш в това легло? Да не си станала лагерната курва на херцогските рицари? За бога, племеннице, много ниско си паднала!

Грозното обвинение извика червенина по лицето й, но от устата й не излезе нито дума. Измачканите дрехи, разбърканата коса, подутите от целувки устни и червените следи по китките й издаваха недвусмислено какво е преживяла. За щастие поне краката й бяха покрити.

Някой я бе предпазил от неловкостта да я заварят с голи крака. Тристан? Къде беше изчезнал?

— Ставай и тръгвай с мен — заповяда чичо й. — Имаш късмет, че си ми необходима жива.

Мейлис разтърка пулсиращата си китка и бавно се изправи. Огледа по-внимателно палатката, но пак не разбра какво се е случило с Тристан. Ами Криспин? Негова беше задачата да попречи на чичо й да влезе в палатката на господаря му. Нали й се закле, че ще бди над сигурността й? Защо не бе спазил обещанието си? Може би Тристан му е заповядал нещо друго?

Ами ако и двамата я бяха изоставили на произвола на съдбата? Съвпадението между изчезването на Тристан и появата на чичо й не допускаше друго обяснение: той я бе предал и продал.

Мейлис хвърли скрит поглед към чичо си. В Уитби се бе убедила в безчувствеността му. Гневът му я плашеше. Студеното презрение, което излъчваше днес, беше още по-страшно. От този човек не можеше да се очаква милост.

Съзнанието за собствената й слабост и горчивото разочарование убиха всички други чувства в сърцето й. Тя бе рискувала всичко и загуби. Вече нищо нямаше значение. Нямаше причини да се противопостави на чичо си. Каквото и наказание да бяха измислили с баща й, тя го заслужаваше. То щеше да бъде наказание за собствената й глупост. Дори да беше смърт, щеше да го приеме.

Тя се надигна и посегна към наметката си, оставена до входа. Обърна се към чичо си и проговори овладяно.

— Готова съм. Можем да вървим.

Той я хвана грубо за лакътя, но от устата й не излезе нито звук. Вече нищо не беше в състояние да й причини болка. Излезе от палатката на Тристан, без да хвърли поглед назад.

 

 

Шумът на реката се смесваше със започващия дъжд. Съвсем лек, просто влага, която се превръщаше в капки, но Тристан познаваше признаците. Първият есенен дъжд често продължаваше цяла седмица. Предстояха мрачни дни, в които облаците падаха чак до ушите на конете, а слънцето беше само смътен спомен. Подходящо време — не само за да унищожи последната реколта, а и да напомни на един мъж, че е пълен глупак.

Когато Тристан се запъти с увиснали рамене към квартирата си, хоризонтът вече посивяваше. Мократа земя полепваше по ботушите му. Между палатките се виждаха първите локви. Нощните пияници спяха дълбоко край огньовете, без да усещат мокротата.

Тристан подмина равнодушно фигурата, която се бе простряла на пътя в близост до собствената му палатка. Лицето забито в мократа трева, пясъчните коси разбъркани и потъмнели от мръсотия, сигурно някой пиян стрелец.

Ако скоро не се случи нещо, което да изтръгне войниците от летаргията и да събуди въодушевлението им за делото, херцогът ще си има проблеми с дисциплината в лагера, каза си горчиво Тристан. Хора като падналия стрелец бяха най-доброто доказателство за лошото настроение сред войниците.

Тристан вече бе отминал неподвижната фигура, когато нещо в облеклото му се стори познато. Смръщи чело и се върна към падналия. Под мътната светлина на зората хвана спящия за рамото и го обърна, за да види лицето му.

— Велики боже! Криспин!

Вдигна едната си ръка до очите и огледа по-внимателно тъмната кал, полепнала по дланта му. Не, това не беше кал. Кръв!

Едва сега забеляза грозната рана на тила на Криспин. Млечният му брат не спеше, а бе в безсъзнание. Тоягата, с която му бяха нанесли този удар, бе захвърлена наблизо. Тристан изруга, хвана спътника си под мишниците и го повлече към палатката си. Минаващите стражи пуснаха няколко груби шеги за напилия се до безсъзнание войник, но не предложиха да му помогнат.

Тристан ги наруга ядно и побърза да прибере Криспин в палатката си. Вътрешността тънеше в мрак. Маслото в лампата бе догоряло и на пръв поглед изглеждаше, сякаш в леглото спи крехка фигура. Внимателният оглед обаче показа, че това е било зрителна измама. Само смачкана завивка.

Тристан я захвърли на пода, за да направи място за Криспин. Скърцайки със зъби, се опита да пренебрегне силния аромат на рози и Мейлис, който струеше от чаршафите. Сега беше разгневен на първо място на себе си. Бе заповядал на Криспин да махне Мейлис от лагера. Дали подлото нападение имаше връзка с тази заповед? Какво се бе случило?

Тъй като нямаше вода подръка, той напои една кърпа с вино, за да измие раната на Криспин. Чаршафът се напои с вино и кръв. Най-сетне млечният му брат отвори очи и се огледа объркано.

— Какво е станало?

— И аз се питам същото — отвърна Тристан. — Намерих те пред палатката, а до теб лежеше тоягата, с която са ти направили тази рана. С кого си се сбил, приятелю?

— И аз бих искал да разбера — изохка Криспин и опипа подутата си глава. — По дяволите, как можах да го допусна? Имам чувството, че Арес ме е тъпкал с копитата си!

— Кое е последното, което си спомняш? — попита делово Тристан.

— Теб — отговори веднага Криспин. — Излезе от палатката, сякаш дяволът те гонеше по петите. Развика ми се и даде някакви неразбираеми заповеди. Направих няколко крачки, за да видя къде отиваш, и тогава… тогава главата ми експлодира и вече нищо не помня.

— Кой би имал причина да те нападне без предупреждение?

Криспин се питаше същото и му хрумна само един отговор.

— Някой е искал да влезе в палатката, без да му попреча. Не си ти. Кой друг би имал интерес?

— Херцогът?

Тристан се опита да потисне гнева си и превърза раната на Криспин с парче чист лен. Може би нежното писмо на съпругата му беше събудило похотта на Хенри Плантагенет и той бе пожелал да я удовлетвори веднага. Но откъде можеше да знае, че Мейлис го чака в палатката на верния му рицар?

— Не говори глупости — изръмжа раздразнено Криспин. — Защо му е на херцога да ме удря? Аз съм част от армията му.

— Може би защото не е искал свидетели…

Криспин цъкна неодобрително с език.

— Свидетели на какво?

— По дяволите, защо трябва да питаш! Нашата прекрасна лейди Мейлис се забавлява и с него. Сигурно не му се иска клюките да стигнат до ушите на уважаемата му съпруга в Руан. Всички знаят, че херцогът има огнен темперамент.

— Вече наистина се съмнявам в здравия ти разум, Тристан д’Авал — изрече Криспин със слаб глас, но с недвусмислена подигравка. — Мейлис дойде при теб, за да отстрани всички недоразумения, които стоят между вас. Ако съдя по продължителността на срещата ви, ти не си имал нищо против. Всъщност, къде е тя? Надявам се, че не си я изпратил да си върви сама в нощта? Даже ти не си толкова зъл и безогледен.

— Откъде да знам къде е? Когато те довлякох в палатката, я заварих празна. Надявам се да не я видя никога вече.

— Трябва да я потърсиш — Криспин се надигна и сграбчи Тристан за жакета, макар че при това напрежение главата му отново забуча. — Не бива да я открият в лагера. Херцогът й е заповядал да си стои в къщата. Тя дойде при теб против волята му. Рискува да загуби благоволението му, за да те види. За нея е много по-важно да не загуби любовта на един мъж с дървена глава, който я тъпче с краката си, отколкото да запази благоволението на бъдещия крал. Кога най-сетне ще разбереш?

— Как си могъл да се съгласиш с настояванията й и да я доведеш тук? — попита обвинително Тристан, без да отговори на предизвикателството.

— Защото реших, че това е единствената възможност да изясните недоразуменията помежду си — отговори твърдо Криспин. — Ти я обичаш. Можеш ли да го отречеш?

— Вероятно ударът по главата е виновен, че говориш такива глупости. За твое сведение, вече знам с кого си имаме работа. Тя е от семейство Балиол. Единствената дъщеря на господаря на Бърнард Касъл. Отгледана в манастира в Уитби. Потърсила спасение в бягството, когато чичо й се появил, за да я отведе у дома. Баща й иска да я омъжи за леърд Кайл.

— За стария Кайл? Не можеш да й се сърдиш, че се е спасила с бягство — подхвърли Криспин.

— Вероятно е знаела още от самото начало кои сме ние. Може би дори се е надявала, че в края на това приключение аз ще трябва да се оженя за нея, защото чувството за чест не ми оставя друг изход.

— Ти си луд по нея и честта не играе никаква роля — възрази упорито Криспин.

— Това беше, преди да разбера, че трябва да я деля с Хенри Плантагенет. Помниш ли как си помислихме, че е уличница и стигнахме до извода, че е благородна дама?

— Междувременно знам, че е и двете.

— Кой твърди това?

— Видях го със собствените си очи и…

Тристан млъкна изведнъж, наведе се и вдигна един предмет, паднал от леглото и полускрит под висящия чаршаф. В мътната светлина на утрото проблеснаха скъпоценни камъни. Коланът от зелената кадифена рокля на Мейлис…

— Не ми се вярва, че е забравила тази скъпоценна част от облеклото си — пошепна той, обзет от безпокойство.

— Освен ако не е трябвало да напусне палатката твърде бързо и не е успяла да попълни гардероба си — изръмжа в отговор Криспин и отново опипа подутината на тила си. — Освен ако не са я отвлекли насила, след като са обезвредили пазача й с удар по главата.

— Отвлекли? Ти си… — Тристан се удари по челото и извика гневно: — Балиол! Той търси племенницата си и е готов на всичко, за да я върне вкъщи!

— Как е открил следата й?

— Вероятно по моя вина — Тристан се отпусна на едно столче, опря ръце на коленете и плъзна колана между пръстите си. — Постоянно върви след мен. Убеден е, че общият ни произход от севера може да ме накара да кажа няколко добри думи на херцога. Снощи беше толкова досаден, че се отнесох грубо с него. Нищо чудно да ме е последвал, за да продължи да ме убеждава. Търсих те навсякъде, но не те намерих и реших да си легна. Вероятно си ме видял, като съм влязъл в палатката. Знаел си кого ще намеря вътре, затова си останал скрит.

Криспин избегна прекия отговор.

— Ако Балиол е бил наблизо, когато ми заповяда да отведа Мейлис, значи е чул думите ти. Да, така е станало. За бога, какво ще прави с момичето? Бедничката!

Тристан се поколеба. Мисълта, че Мейлис е в ръцете на чичо си, беше безкрайно неприятна. Като заключението, което се налагаше.

— Ще я отведе на север. Ще препуска като вятъра. Искат да я омъжат за шотландеца, за да роди синове. Имотът на Кайл и Бърнард Касъл имат нужда от наследници. Мейлис е само средство към целта.

— Синове? — Криспин се изплю презрително на пода. — Англия и Шотландия нямат нужда от синовете на леърд Кайл и ти го знаеш не по-зле от мен. Не можеш да допуснеш да я дадат на онзи варварин. Каквито и грешки да е направила Мейлис, такава съдба не заслужава никоя жена!

— Но ние не знаем дали предположенията ни отговарят на истината.

— По дяволите, Тристан, разбира се, че отговарят! Готов съм да заложа меча си, че ударът на главата ми е от Балиол. Веднага иди при херцога и му кажи какво се е случило тази нощ!

Тристан гневно захвърли колана, който стискаше в ръце.

— Да не мислиш, че ще му хареса да чуе, че си делим една жена? Какво да му кажа, за да обясня присъствието на Мейлис в палатката ми?

— Забрави гордостта и си спомни, че си християнски рицар — рече настойчиво Криспин. — Ти обеща на Мейлис да я закриляш.

Тристан му обърна гръб. Не искаше Криспин да види болката в очите му. Докато седеше на брега на реката, се бе заклел, че Мейлис Балиол вече няма да е част от живота му.

Искаше да забрави за съществуването й. Но нима можеше да стои и да гледа как тя върви безпомощно към нещастието? Как става плячка на хора като чичо й и леърд Кайл? Можеше ли да остане бездеен и да позволи да разрушат живота й?