Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Thorn Birds, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 200 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
noisy (2010)
Корекция
didikot (2010)
Допълнителна корекция
gogo_mir (2011)

Издание:

Колийн Макълоу. Птиците умират сами

„Народна култура“, София, 1982

Рецензент: Жени Божилова

Австралийска, първо издание

Литературна група — художествена литература. Код 04 95366 72612/5637–207–82

Редактор: Петко Бочаров

Художник: Иван Илиев

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Божидар Петров

Коректори: Евдокия Попова, Людмила Стефанова

Дадена за набор февруари 1982 г. Подписана за печат април 1982 г.

Излязла от печат май 1982 г. Формат 84х108/32

Печатни коли 39,75. Издателски коли 33,39. УИК 33,59. Цена 4,47 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДП „Георги Димитров“, кв. Лозенец — София

 

© Colleen McCullough, THORNBIRDS (The Thorn Birds)

New York, San Francisco, Harper and Row, 1977

Превод © Мариана Екимова-Мелнишка

История

  1. — Добавяне

„Тринадесет милиона сребърника“

С много малко и съвсем редки изключения австралийската литература е у нас почти непозната, така че романът на Колийн Макълоу ще запълни празнина — може би не толкова в художествено отношение (големите автори на страната-континент тепърва ще бъдат представяни на нашия читател), колкото в познавателно. „Птиците умират сами“ е истинска енциклопедия на австралийския бит, по-точно на бита на определена социална прослойка — на фермерите, подробностите от който са изложени в романа без пестеливост и епически точно. Постоянна грижа на неговите герои е да преодоляват житейските несгоди и природните бедствия, но упоритият всекидневен труд поддържа висок техния душевен и физически тонус. Хора, непреклонни в борбата си с живота — такива изпъкват пред нас членовете на семейство Клийри още от първите 200–250 страници на това произведение, голямо не само по обем, а и по обсег на темите, фокусирани обаче в един общ център: в проблема за невъзможността да се примирят любов и дълг. Както впрочем и любов и амбиция, любов и егоцентризъм, любов и бягство от живота… В отзив за съветското издание на книгата[1] В. Кантор неслучайно изтъква като най-интересен и дълбок епизод в нея изкушението на преподобния Ралф де Брикасар от господарката на имението Дройда, застаряващата Мери Карсън, сестра на Пади Клийри. Прозряла в самата същност на Ралф, същност на човек, който не би се спрял пред нищо, изпречено между него и въжделената цел, тя му отмъщава за отхвърлената нейна любов със сатанинската (по собствения й израз) съблазън да предпочете своята лична изгода пред възможността да облагодетелствува бедното фермерско семейство. От двете завещания Ралф де Брикасар избира второто, онова, което го дарява с тринадесет милиона лири и с приятни слухови халюцинации: шумолене на кардиналска мантия… Отказал се от Меги Клийри, той й шепне: „Аз те продадох за тринадесет милиона сребърника“ и тази разтърсваща нравствена колизия го лишава от спокойствие до самия край на живота му. Цената, която плаща за стремителното си преуспяване в църковната йерархия, е неимоверно, но заслужено висока. Стълкновението на любовта, на искрената човешка любов с християнския дълг, с католическата догма е един от възловите конфликти в романа — посочва съветският критик и се позовава на Достоевски: за да преодоляваш постоянното противодействие на лошото начало в окръжаващата те реалност, ти трябва да притежаваш извънредно повишен нравствен потенциал — в противен случай ставаш жертва.

Сюжетно-композиционният строеж на романа буди асоциация с други образци на разпространения в австралийската литература жанр на семейно-хроникално повествование, на фамилна „сага“: романите на Етел Флорънс Ричардсън, на Ванс Палмър, на Катарина С. Причард. Долавяме сходства и с творчеството на Патрик Уайт, лауреата на Нобелова награда, чиито известен роман „Дърво човешко“ представлява в същност хроника на фермерското семейство Паркърови, обхващаща четири десетилетия. Колийн Макълоу, лекарка по професия, понастоящем живее в САЩ и в литературата дебютира през 1974 година с романа „Тим“, останал незабелязан от критиката и широката читателска публика. Затова пък последвалият го — „Птиците умират сами“ (1977) стана бестселър в истинския смисъл на понятието. Произведението впрочем завладява читателя още с първите си страници, които повеждат читателя из един далечен и интересен свят в ритъма на спокойното, епически плавно повествование. Авторката плаща известен данък на мелодраматизма, но го изкупва с искреността, с развълнуваността на интонациите, с изненадващата свежест на колорита. Утвърждавайки стойността на живите човешки чувства, тя осъжда антихуманността на католическата догма, която подтиква към лъжливост и лицемерие. Панорамен по мащаб, романът запознава читателя с множество факти и събития, с отделни съдби, свързани със съдбата на страната в хода на нейното историческо развитие, а чрез устата на Ралф де Брикасар писателката разобличава и папа Пий XII, когото ненавистта към комунизма тласка към пряк сговор с хитлеристите.

Своеобразието на този роман се определя от взаимопроникването на реалистични и романтични елементи. Стремежът да откликват на ценностното в човешките отношения, на нравствено-етични, а не толкова на битово-материални подбуди, тласка героите му по пътища стръмни, понякога гибелни, но винаги съответствуващи на характера им, за което напомня както заглавието на романа така и епиграфно изнесената отпред старинна келтска легенда за отъждествяването на блаженство и агония.

Многопланово, богато с жизнен материал, земно правдиво и романтично обагрено, произведението на Колийн Макълоу се чете с увлечение, което и обяснява големия интерес към него в много страни на света.

Бележки

[1] Москва, „Художественная литература“, 1980. — Б.пр.

Край
Читателите на „Птиците умират сами“ са прочели и: