Колийн Маккълоу
Птиците умират сами (7)

7

Мери Карсън навършваше седемдесет и две години и смяташе да устрои най-голямото празненство в Дройда от петдесет години насам. Рожденият й ден се падаше в началото на ноември, когато е горещо, но още поносимо — поне за жителите на Гили.

— И к’во излезе, мисис Смит? — пошепна Мини. — К’во излиза — че била родена на трети ноември, а?

— Какво си си наумила, Мин? — недоумяваше икономката. Келтската загадъчност на Мини дразнеше здравите й английски нерви.

— Ами тя била Скорпион, а? Жена Скорпион, и как още!

— Представа нямам за какво говориш, Мин.

— Най-лошият знак, под който може да се роди една жена, миличка мисис Смит. Ой, дъщери на дявола са те! Помнете ми думата — намеси се Кет, ококорила очи, и се прекръсти.

— Ама наистина, Мини, ти и Кет сте невъзможни! — каза мисис Смит съвсем невъзмутима.

Но всеобщата възбуда растеше все повече. Старият паяк от креслото си точно в центъра на своята мрежа издаваше неспирен поток от заповеди: това да се направи, онова да се направи, тези и тези неща да се извадят, еди-какво си да се прибере. Двете ирландски прислужници тичаха насам-натам, излъскваха сребърните прибори, миеха скъпите порцеланови сервизи, превръщаха параклиса отново в приемна и подреждаха съседните столови.

Повече да пречат, отколкото да помагат, двете най-малки момчета на Клийри се въртяха около Стюърт и няколкото общи работници, които окосиха тревата и оплевиха цветните лехи, поръсиха верандите с влажни стърготини, за да изчистят прахта между испанските керамични плочки, и настъргаха тебешир по пода на салона, за да може по-леко да се танцува. Оркестърът на Кларънс О’Туул щеше да дойде чак от Сидни, както и стридите, скаридите, раците и омарите; за временни помощнички бяха наети няколко жени от Гили. Закипя цялата област от Рудна Хуниш през Инишмъри и Бугела до Нарингенг.

Когато из облицованите с мрамор коридори отекнаха необичайните шумове от местене на мебели и се разнесоха човешки викове, Мери Карсън се премести от креслото зад бюрото си, извади лист тънка хартия, потопи перото в мастилницата и започна да пише. Не се колебаеше, нито спираше да се замисли над мястото на някоя запетая. От пет години насам беше подреждала грижливо в ума си всяка сложна фраза, докато всичко бе станало идеално точно. Не след дълго привърши, изписвайки два листа, на втория от които повече от една четвърт остана празна. Сложи и последната точка и постоя още малко на мястото си. Стилното й бюро беше до един от големите прозорци, така че бе достатъчно да извърне глава, и обхващаше с поглед цялата градина. Смях, долетял отвън, я накара да се обърне небрежно, но после се вбеси. Дявол да го вземе и него, и тази негова любимка!

Отец Ралф беше научил Меги да язди. Макар и израснала в селско семейство, тя не беше възсядала кон и свещеникът се зае да запълни този пропуск. Колкото и странно, дъщерите на бедните селски семейства яздеха рядко. Това беше развлечение за богатите млади жени както на село, така и в града. А момичетата с потеклото на Меги караха двуколки или цял впряг товарни коне, дори трактори и понякога коли, но не яздеха. Да екипираш дъщеря си за езда, струваше скъпо.

Отец Ралф бе донесъл от Гили еластични къси ботушки и брич от мек вълнен плат, които тупна шумно на кухненската маса у Клийри. Пади, изненадан, вдигна поглед от книгата, която четеше след вечеря.

— Какво сте донесли, отче?

— Дрехи за езда на Меги.

— Какво? — гръмна гласът на Пади.

— Какво? — пригласи му тънкото гласче на Меги.

— Дрехи за езда на Меги. Честно казано, Пади, ти си истински глупак! Наследник си на най-голямата и най-богата ферма в Нови Южен Уелс, а да не научиш дъщеря си да язди кон! Как мислиш, че ще заеме мястото си между мис Кармайкъл, мис Хоуптън и мисис Ентъни Кинг — все добри ездачки? Меги трябва да се научи да язди както по дамски, така и по мъжки, разбра ли? Виждам, че не ти е до това и затова ще я уча аз, а ако ти не одобряваш — твоя си работа. И да й пречи на домакинските задължения, много съжалявам. По няколко часа в седмицата Фий просто ще трябва да се оправя без Меги. Това е.

Колкото и да искаше, Пади не можеше да спори с един свещеник. И Меги скоро се научи да язди. Години наред беше мечтала за това и даже веднъж се осмели плахо да попита баща си може ли, но той забрави начаса и тя не повтори въпроса си, мислейки, че това е начинът, по който татко казва „не“. Да учи нещо под ръководството на отец Ралф, представляваше за нея голяма радост, тя обаче не я показваше, защото досегашното й благоговение пред него се бе превърнало вече в пламенно девическо увлечение. Съзнавайки, че това в никой случай не можеше да се сбъдне, тя все пак си позволи удоволствието да го сънува, да си мечтае той да я вземе в прегръдките си и да я целуне. По-далеч от това въображението й не можеше да стигне, защото тя нямаше представа какво идва после и изобщо, че има нещо друго. А и да знаеше, че не бива да се сънува така един свещеник, тя едва ли можеше да си наложи да не го прави. Единственото, което й оставаше, беше да внимава той да не разбере нищо за волностите на нейните мисли.

Мери Карсън гледаше през прозореца на стаята си отец Ралф и Меги да се връщат от конюшнята, която беше между Къщата и жилището на главния пастир. Мъжете във фермата яздеха необучени коне, които през живота си не бяха вкарвани в конюшня и шареха из двора, впрегнати в работа, или пасяха из тревата, щом ги разпрегнеха. В Дройда имаше конюшня, макар че сега я използуваше само отец Ралф. Мери Карсън държеше две чистокръвни кобили на негово разположение: грубите работни коне не подхождаха на отец Ралф. Когато той я попита дали и Меги може да използва конете му, тя нямаше как да му откаже. Момичето й беше племенница и той имаше право — Меги наистина трябваше да се научи да язди прилично.

До мозъка на старите си болни кости Мери Карсън се измъчваше от желанието да откаже или поне да язди с тях. Но нито можеше да откаже, нито вече да яхне кон. И тя се задушаваше от жлъч, като ги гледаше сега как крачат заедно през тревата — мъжът в бричове, високи ботуши и бяла риза, грациозен като танцьор, и до него момичето, стройно в бричовете си, красиво по момчешки. От тях се излъчваше непринудено приятелство и за стотен път Мери Карсън се запита защо на никой друг освен на нея не се зловидят близките им, почти сърдечни отношения. Пади се радваше много, Фий — мумия такава! — както обикновено не казваше нищо, а момчетата ги считаха като брат и сестра. Дали защото самата тя обичаше Ралф де Брикасар, та виждаше онова, което никой друг не забелязваше? Или просто си въобразяваше и това бе наистина само приятелство между един мъж на около тридесет и пет години и момиче, което още не е станало жена? Глупости! Никой мъж на тридесет и пет, дори и Ралф де Брикасар, не можеше да остане сляп за разцъфващата роза. Дори и Ралф де Брикасар ли? Ами да! Та тъкмо Ралф де Брикасар! Нищо не убягваше на този човек.

Ръката й трепереше; писалката изпръска с тъмносини петна долната част на листа. Кокалестите пръсти измъкнаха нов лист от преградката, потопиха отново писалката в мастилото и преписаха текста така уверено, както и първия път. Тогава тя се надигна от стола и придвижи месестото си тяло към вратата.

— Мини! Мини! — провикна се тя.

— Господ да ни е на помощ, това е тя! — чу се ясно гласът на момичето откъм салона отсреща. Луничавото й лице, ни младо, ни старо, се показа на вратата. — К’во желаете, мисис Карсън? — попита тя, като не разбираше защо старицата не позвъни за мисис Смит, както й беше навикът.

— Върви да намериш Том и работника, дето прави оградите. Прати ми ги веднага.

— Да не викна ли първо на мисис Смит?

— Не! Правѝ, каквото ти се казва, момиче!

Градинарят Том беше стар, съсухрен човек, който преди седемнайсет години бе минал случайно оттук с торбичка и канчета на рамо и се бе заловил уж временно за работа, но после се влюби в градините на Дройда и не му даваше сърце да ги напусне. Работникът, който правеше оградите, скитник като другите си побратими, беше прекъснал безкрайната си работа да опъва тел между коловете в пасищата, за да поправи за празника белите колони на предната ограда. Само след няколко минути те се изправиха пред нея по работни панталони, тиранти и долни фланели, усуквайки нервно шапки в ръце.

— Можете ли да пишете? — попита ги Мери Карсън.

Те кимнаха, преглъщайки от смущение.

— Добре. Искам да видите как подписвам този лист, а после да си напишете имената и адресите точно под моя подпис. Разбрахте ли ме?

Те кимнаха отново.

— Внимателно се подпишете, както обикновено, и означете ясно постоянните си адреси. Все ми е едно дали е „до поискване“ или нещо друго, стига да могат да ви намерят, когато трябва.

Двамата я гледаха как написа името си — за пръв път почеркът й не беше сбит. Приближи се Том, заскърца мъчително с писалката по листа, после другият с големи кръгли букви написа „Ч. Хокинс“ и някакъв адрес в Сидни. Мери Карсън ги наблюдаваше внимателно. Като свършиха, тя даде всекиму по една червеникава банкнота от десет лири и ги отпрати, като строго им заръча да си затварят устата.

Меги и свещеникът отдавна се бяха изгубили от погледа й. Мери Карсън се стовари тежко на стола си, извади нов лист хартия и започна пак да пише. Този път не й вървеше така лесно и бързо. От време на време се спираше да помисли, разтегляше устни в безрадостна усмивка и продължаваше. По всичко личеше, че има много да пише — сбиваше думите и редовете плътно едни до други и въпреки това й трябваше втори лист. Накрая прочете написаното, събра листата, сгъна ги и ги пъхна в плик, който запечата с червен восък.

 

 

На празненството щяха да идат Пади, Фий, Боб, Джек и Меги, а на Хю и Стюърт — за голямо тяхно облекчение — беше възложено да пазят най-малките. Като никога досега Мери Карсън беше отворила широко кесията си, та всеки се премени в нови дрехи — най-хубавите, които можеха да се намерят в Гили.

Пади, Боб и Джек стояха като истукани с колосаните си нагръдници, високи яки и бели папийонки, черни фракове, черни панталони и бели жилетки. Всички щяха да бъдат много официални — мъжете във фракове, жените — с бални рокли.

Роклята на Фий беше от креп в особено наситен синьо-сив цвят и много й отиваше: спускаше се на меки дипли до земята, с дълбоко деколте и тесни ръкави до китките, богато обшити с мъниста — почти в стила „кралица Мери“. Подобно на същата кралица Фий беше с вдигната прическа и пищни букли по тила. От магазина в Гили бе купила огърлица и обици от изкуствени перли, но имитацията беше толкова добра, че само много набитото око можеше да познае. Прелестно ветрило от щраусови пера, боядисани в цвета на роклята й, завършваше тоалета, който в същност беше по-скромен, отколкото изглеждаше на пръв поглед. А времето беше необичайно горещо и в седем вечерта термометърът още показваше над 37 градуса.

Когато Фий и Пади излязоха от стаята си, момчетата ахнаха: през живота си не бяха виждали своите родители така царствено красиви, така празнични. Със своите шейсет и една години Пади имаше изискания вид на дипломат, а Фий изведнъж се бе подмладила с десет години и никой не можеше да й даде нейните четирийсет и осем — хубава, жизнена и загадъчно усмихната. Джимс и Патси се разреваха и не искаха да погледнат вече мама и татко, докато не станат пак като преди. Сред всеобщото смайване изискаността беше забравена, мама и татко се държаха както обикновено и скоро близнаците грейнаха от възторг.

Но погледите на всички останаха най-дълго вперени в Меги. Спомнила си навярно собствената младост и ядосана, че другите момичета бяха поръчали роклите си направо от Сидни, шивачката в Гили вложи цялото си сърце в роклята на Меги. Тя беше без ръкави и с драпирано дълбоко деколте. Фий не беше много съгласна, но Меги я молеше настойчиво, а шивачката я увери, че всички момичета ще бъдат облечени така — нали тя не иска да се подиграват на дъщеря й, че е провинциална и старомодна? Най-сетне Фий отстъпи великодушно. Направена от креп-жоржет и тежък шифон, роклята беше съвсем леко вталена, но имаше широк колан от същия плат на височината на ханша. Беше убито пепеляво розова — по това време наричаха този цвят „пепел от рози“, а шивачката избродира по нея и ситни розови пъпки. Меги се беше подстригала съвсем късо — по модата, проникнала вече дори сред момичетата от Гили. Въпреки това косата й си оставаше прекалено къдрава, но така й отиваше повече, отколкото дълга.

Пади понечи да се скара, защото това не беше неговата малка Меги, но бързо затвори уста и думите останаха неизречени: още помнеше поуката от онази сцена с Франк в презвитерството, много отдавна. Не, той не можеше вечно да я има за малко момиче — тя беше млада жена, и без това смутена от поразителната промяна, която й разкри огледалото. Защо да измъчва още повече клетото създание?

Той се усмихна нежно и й подаде ръка:

— О, Меги, колко си хубава! Ела, ела, аз ще те водя, а Боб и Джек ще водят майка ти.

Само след месец тя щеше да навърши седемнайсет години и за пръв път през живота си Пади се почувствува наистина стар. Но Меги беше най-скъпото му същество и нищо не биваше да развали първия й празник с големите.

Те вървяха до господарската къща бавно и пристигнаха много преди другите гости, защото трябваше да вечерят с Мери Карсън и после да й помагат при посрещане на поканените. Никой не искаше да е с мръсни обувки и след една миля път през прахта на Дройда трябваше да се отбият в готварницата да си лъснат обувките и да изчеткат прахта от панталоните и полите на роклите.

Отец Ралф беше в расо — както обикновено — и никое мъжко вечерно облекло не би му отивало така добре, както тази строга дреха с леко разширяващи се надолу линии, с безбройните малки платнени копчета от горе до долу и широкият колан с пурпурни краища, както изискваше неговият сан.

Мери Карсън бе решила да е в бял атлаз с бяла дантела и бяло щраусово ветрило. Фий я загледа изумена, нарушила обичайното си безразличие. Роклята на Мери бе нелепо булчинска и дразнещо неподходяща — защо, за бога, се беше натруфила като нарисувана стара мома, която се прави на булка? Напоследък беше и много затлъстяла, от което изглеждаше още по-зле.

Но Пади, изглежда, не намираше нищо нередно и целият грейнал, отиде да се ръкува със сестра си. Какъв мил човек — помисли си отец Ралф, като гледаше тази кратка сцена, която му беше забавна, но и безразлична.

— О, Мери! Колко добре изглеждаш! Като младо момиче!

В действителност тя изглеждаше точно като кралица Виктория на онази прочута снимка, направена малко преди смъртта й. Дълбоките бръчки личаха от двете страни на властния й нос, упоритата уста бе свита, малко изпъкналите студени очи бяха вторачени, без да мигат, в Меги. А красивите очи на отец Ралф се плъзнаха от племенницата към лелята и отново се върнаха на племенницата. Мери Карсън се усмихна на Пади и го хвана под ръка:

— Можеш вече да ме отведеш на вечеря, Падрайк. Отец де Брикасар ще придружи Фиона, а момчетата ще вземат Мегън помежду си. — И извръщайки глава назад, тя през рамо попита Меги: — Ще танцуваш ли тази вечер, Мегън?

— Тя е още малка, Мери. Няма седемнайсет — отвърна бързо Пади, като си спомни още един свой родителски пропуск: никое от децата му не умееше да танцува.

— Колко жалко! — забеляза Мери Карсън.

Приемът беше прекрасен, пищен, блестящ, великолепен — тези определения се чуваха наоколо най-често. Там беше Ройъл О’Мара от Инишмъри, на двеста мили оттук — бе дошъл от най-далеч с жена си, синовете си и единствената си дъщеря. Хората, които живееха около Гили, рядко биха пропътували двеста мили дори за мач на крикет, а какво остава за някакво си празненство. Беше и Дънкън Гордън от Ийч Юсидж, когото никой не можеше да накара да обясни защо е нарекъл толкова отдалечената си от океана ферма с шотландско-галското наименование за „морско конче“. Дошъл беше и Мартин Кинг с жена си, със сина си Ентъни и неговата жена. Мартин се смяташе за най-старият заселник — аристократ в Гили, понеже Мери Карсън — като жена — не можеше да носи това звание. Бяха и Ивън Пу от Брейк-и-Пул, Доминик О’Рурк от Дибън-Дибън, Хори Хоуптън от Бийл-Бийл и още десетки други.

Почти всички бяха от католически родове, а някои се гордееха с англосаксонските си имена: броят на ирландци, шотландци и уелсци беше приблизително еднакъв. Там, по родните си места, бяха загубили надежда да получат национална самостоятелност, а католиците в Шотландия и Уелс бяха гледани с лошо око от местните протестанти. Но тук, на хиляди квадратни мили около Гилънбоун, те бяха лордове, по-истински и от английските, господари на всичко, докъдето поглед стига. Дройда, най-голямото имение, надхвърляше по площ няколко европейски кралства. Хей вие, принцове на Монако и херцози на Лихтенщайн, внимавайте! Мери Карсън е по-велика. И ето ги сега как се носеха във валс под звуците на лъскавите инструменти на музикантите, дошли чак от Сидни, или се отдръпваха встрани да погледат със задоволство децата си, танцуващи чарлстон, как поглъщаха пирожките с омари и изстудените сурови стриди, пиеха петнайсетгодишното френско шампанско и дванайсетгодишно шотландско малцово уиски. Ако ги попитаха, биха си признали, че предпочитат да ядат печено агнешко бутче или осолено говеждо и да пият евтиния силен ром „Бъндаберг“ или бира „Графтън“ направо от бъчвата. Но колко приятно беше да знаят, че щом поискат, могат да имат и по-изисканите неща на този свят.

Вярно, имаше и оскъдни години, и то не малко. Парите от добрия добив на вълна биваха грижливо скътвани за черни дни, защото никой не можеше да предвиди кога ще вали. Но засега всичко вървеше добре, и то от доста време, а в Гили нямаше за какво толкова да се харчат пари. Пък и родени из необятния чернозем на Северозапада, за тях нямаше другаде по-хубаво място. Носталгията не ги пращаше на поклонение в родината на прадедите им — вместо да ги приласкае, тя беше поругала религията им. А Австралия беше гостоприемна към католиците и не ги унижаваше. Северозападът на Нови Южен Уелс бе станал истинската им родина.

При това тази вечер пиршеството беше за сметка на Мери Карсън. А тя можеше да си го позволи. Мълвеше се, че можела да купи и краля на Англия дори. Имаше акции в стоманодобива, в цветната металургия, в медните и златните мини и на още сто други места — все такива, които носеха печалба и в буквалния, и в преносния смисъл на думата. Дройда отдавна вече не бе основният източник на доходите й, а само едно изгодно хоби.

Отец Ралф не заговори Меги нито но време на вечерята, нито след нея и през цялата вечер старателно я отбягваше. Засегната, тя го диреше с очи, където и да мръднеше той из залата. Той усещаше погледа й и изгаряше от желание да спре до стола й и да й обясни, че заради доброто й име (пък и за неговото) не е уместно да й обръща повече внимание, отколкото например на мис Кармайкъл, мис Гордън или мис О’Мара. Също като Меги и той не танцуваше, но върху двамата бяха насочени много погледи — те бяха несравнимо най-красивите в залата.

Част от него я ненавиждаше, каквато бе тази вечер — с късата коса, с хубавата рокля, с изящните копринени пантофки в цвят на прашец от рози и с токчета по два инча: тя се беше източила и фигурата й бе станала много женствена. Но с другата част на душата си беше ужасно горд, че тя засенчва всички останали девойки. Мис Кармайкъл например имаше патрициански черти, но й липсваше великолепието на тези огнено златисти коси; мис Кинг носеше прекрасни руси плитки, но нямаше и следа от изящество във фигурата й, а мис Макейл с поразителното си тяло приличаше в лицето на кон, който гризе ябълка през телена ограда. Въпреки това отец Ралф изпитваше силно желание да върне времето назад: не искаше Меги да пораства, искаше да си остане все малкото момиченце, на което гледаше като на скъпоценност. Върху лицето на Пади той долови отражението на собствените си мисли и се усмихна леко. Какво блаженство би било поне веднъж в живота си да покаже своите истински чувства! Но навикът, дисциплината и благоразумието бяха твърде дълбоко вкоренени в него.

С напредването на вечерта танците ставаха все по-свободни; от шампанско и уиски се премина на ром и бира; атмосферата взе да напомня повече на селски празник, устроен по обичая след приключване на стригането. Към два часа сутринта — ако липсваха ратаи и прислужнички — балът щеше да прилича на една от забавите, каквито редовно ставаха в околностите на Гили.

Пади и Фий още бяха там, но точно в полунощ Боб и Джек си тръгнаха заедно с Меги. Фий и Пади не забелязаха това — те се забавляваха твърде много. Децата им не умееха да танцуват, но те двамата танцуваха добре и почти без почивка, по-често един с друг. Като ги гледаше, на отец Ралф му се стори, че между тях има по-голяма хармония навярно защото твърде рядко можеха да бъдат сами и на спокойствие. Не си спомняше да ги е виждал без поне едно дете край тях и си помисли, че на родители с големи семейства сигурно не е лесно да останат от време на време насаме — освен вечер в спалнята, където естествено ги вълнуваха други неща и не им беше до разговори. Пади беше винаги весел и жизнерадостен, но Фий тази вечер буквално блестеше и когато Пади отиде да покани от вежливост съпругата на някакъв фермер, тя веднага бе заобиколена от кавалери, нетърпеливи да танцуват с нея. А много други жени, значително по-млади, скучаеха седнали край стената и никой не ги канеше.

Отец Ралф нямаше много време да наблюдава двамата Клийри. Почувствал се с десет години по-млад, той се оживи, щом Меги напусна залата, и смая всичките госпожици — Хоуптън, Макейл, Гордън и О’Мара, като изтанцува, и то безупречно, с мис Кармайкъл един от най-модерните танци. След това започна да кани наред момичетата в залата, та дори и грозничката мис Пу. А тъй като по това време всички се държаха вече съвсем непринудено и излъчваха благосклонност, никой и не помисли да упреква свещеника. Нито пък някой можеше да каже, че дъщеря му не е успяла да танцува с отец де Брикасар. Разбира се, на обществено място той никога не би и помислил да танцува, но колко хубаво беше да видиш поне веднъж как един мил човек като него се весели.

В три часа Мери Карсън стана и се прозя.

— Не, не прекъсвайте празненството! Ако съм уморена, както и съм, мога да си легна и точно това ще направя. Но има още много за ядене и пиене, оркестърът е нает да свири, докато има макар и само един човек, на когото му се танцува, а малкото шум само ще ме приспи по-бързо. Отче, бихте ли ми помогнали да се кача по стълбите?

Щом излязоха от залата, тя не сви към величественото стълбище; облегната тежко на ръката му, поведе свещеника към кабинета си. Вратата беше заключена. Тя почака той да завърти ключа, който му подаде, и влезе пред него.

— Чудесен празник, Мери — заговори той.

— Моят последен празник.

— Не говорете така, мила.

— Защо не? Уморена съм от живота, Ралф, и ще спра дотук. — В студените й очи имаше насмешка. — Не ми ли вярваш? Повече от седемдесет години правя точно каквото искам и когато искам и ако смъртта си въобразява, че тя ще решава кога ще ме прибере, много се лъже. Ще умра, когато аз реша, и то без самоубийство. Нашата воля ни кара да се вкопчваме в живота, Ралф, затова не е трудно да спрем, когато наистина пожелаем. А аз съм уморена и искам да спра. Толкова е просто.

Той също беше уморен, но не точно от живота, а от безкрайното лавиране, от климата, от липсата на приятели със същите интереси, от самия себе си. Кабинетът беше слабо осветен от високата газена лампа със скъпо рубинено стъкло, което хвърляше прозирна сянка върху лицето на Мери Карсън и придаваше на властните й скули нещо демонично. Краката и гърбът го боляха — отдавна не беше танцувал толкова, макар да се гордееше, че не изостава от новостите в светския живот. На тридесет и пет години и само свещеник в провинцията. А какво стана с кариерата му в църквата? Свърши още преди да е започнала. Ех, младежки мечти! Тези непредпазливи младежки приказки, тази младежка избухливост! Не се беше оказал достатъчно силен да издържи на изпитанието. Но нямаше да повтори същата грешка вече никога, никога вече…

Той се размърда нетърпеливо, въздъхна. Каква полза? Втори път нямаше да му се удаде такъв случай. Време е да си даде ясна сметка за това, време е да престане да се надява и да мечтае.

— Спомняш ли си, като ти казах, Ралф, че ще те надхитря? Че ще те уловя в собствената ти клопка?

Сухият й старчески глас го изтръгна от унеса, който го бе обладал поради умората. Той погледна към Мери Карсън и се усмихна.

— Мила Мери, никога не забравям думите ви. Не знам какво бих правил без вас тези седем години. Острият ви ум, вашата жлъч, вашата проницателност…

— Ако бях по-млада, щях да те привлека с друго, Ралф. Нямаш представа как съм копняла да хвърля през прозореца тридесет години от живота си. Ако сатаната бе дошъл при мен и бе предложил да купи душата ми, за да ми върне младостта, бих я продала начаса, и то без да съжалявам за сделката като онзи глупак Фауст. Но няма сатана. Знаеш ли, никога не съм могла да повярвам нито в бога, нито в сатаната. Нямам ни най-малко доказателство за това, че съществуват. А ти?

— Аз също. Но вярата не почива на доказателства за съществуването им, Мери. Трябва просто да се вярва и това е пробният камък на религията. Без вяра няма нищо.

— Твърде съмнителна догма.

— Може би. Според мен вярата се ражда у човека. Самият аз непрестанно се боря за нея и никога няма да отстъпя.

— Ще ми се да те унищожа.

Сините му очи се смееха, придобили сив оттенък от светлината на лампата.

— Естествено, мила ми Мери! Знам това добре.

— Но знаеш ли защо?

Облъхна го ужасяваща нежност, почти нахлу в него, но той се бореше ожесточено.

— Знам, Мери, и повярвайте ми, много съжалявам.

— Освен майка ти, колко други жени са те обичали?

— Чудя се дали майка ми ме е обичала. Във всеки случай накрая ме мразеше. Както и повечето жени. Трябвало е да ме нарекат Иполит.

— Охо! Това вече говори много!

— А колкото до други жени, мисля, че само Меги… Но тя е още малка. Сигурно няма да преувелича, ако кажа, че стотици жени са ме искали, но дали са ме обичали? Много се съмнявам.

— Аз те обичам — каза тя прочувствено.

— Не, не ме обичате. Аз съм само тръпката на вашите старини. Напомням ви за онова, което не можете да направите поради възрастта си.

— Грешиш. Обичам те. Боже, колко много те обичам! Нима мислиш, че годините ми го изключват автоматично? Добре тогава, отче де Брикасар, чуй какво ще ти кажа. Вътре в това противно тяло аз все още съм млада — способна съм да чувствувам, да мечтая, да беснея срещу ограниченията, които ми налага това тяло. Старостта е най-суровото наказание, което нашият отмъстителен бог ни налага. Защо не направи да остарява и душата ни? — Тя се изпъна назад в стола и притвори очи, а зъбите й грозно се показаха. — Аз ще ида в ада, разбира се. Но преди това се надявам да успея да кажа на господа какво подло, зло и жалко подобие на бог е той.

— Много отдавна сте вдовица, Мери. Бог ви е дал възможност да избирате. Могла сте да се омъжите повторно. А щом сте решили да не го правите и поради това самотата ви е дотежала толкова, вие сте си виновна, а не господ.

Известно време тя не проговори, вкопчила здраво ръце в дръжките на креслото, после се отпусна и отвори очи. Те блестяха на светлината зачервени, но не от сълзи, а от нещо по-силно, по-неудържимо. Той затаи дъх, усетил страх. Тя приличаше на паяк.

— Ралф, на бюрото ми има един плик. Би ли ми го подал, моля те!

С болка и страх той стана, отиде до бюрото, взе писмото и го огледа озадачен. Пликът не беше надписан, но беше добре запечатан с червен восък, върху който личеше нейният герб — глава на овен с едно главно „Д“. Той протегна ръка да й го подаде, но тя не го пое, а му направи знак да седне.

— За теб е — каза тя с нервен смях. — В него е лостът на съдбата ти. Моят последен и най-значителен принос в дългата ти борба. Жалко само, че няма да съм тук да видя какво ще стане. Но аз знам какво ще стане, защото те познавам, да, познавам те по-добре, отколкото предполагаш. Каква самонадеяност, а? В този плик лежи съдбата на твоя живот и твоята душа. Щом трябва да те загубя заради Меги, направих така, че и тя никога да не може да те има.

— Защо толкова много мразите Меги?

— Вече ти казах. Защото ти я обичаш.

— Но не в този смисъл, който влагате. Тя е детето, което аз никога не ще имам, розата на моя живот. Меги е само един блян, Мери, само един блян.

Старицата се изсмя подигравателно.

— Не желая да говорим за твоята скъпоценна Меги! Няма повече да те видя и затова не искам да си губя времето в приказки за нея. Сега за писмото. Искам да ми се закълнеш в свещеническия си сан, че няма да го разпечатваш, докато не видиш с очите си мъртвото ми тяло, и че тогава ще го прочетеш незабавно, преди да са ме погребали. Закълни се!

— Няма нужда да се кълна, Мери. Ще направя както искате.

— Закълни ми се, иначе ще си го взема!

Той вдигна рамене.

— Добре тогава. Кълна се в свещеническия си сан да не разпечатвам писмото, докато не ви видя мъртва, а после да го прочета, преди да са ви погребали.

— Точно така.

— Мери, не се разстройвайте, моля ви. Това е само въображение. Утре сутрин ще се смеете над всичко това.

— Няма да видя утрото. Тази нощ ще умра. Не съм толкова слаба, че да робувам на удоволствието да те виждам. Каква развръзка, а? Това е всичко! Сега си лягам. Ще ме придружиш ли до горе?

Той не й вярваше, но разбра, че няма смисъл да спори, а тя не беше в такова настроение, че да я разсее с шеги. Единствено бог решава кога да умре човек — освен ако някой не се възползува от даденото му право да си отнеме сам живота. А тя каза, че няма да го направи. Затова той й помогна да се изкачи задъхана по стълбите, а горе взе ръцете й в своите и се наведе да ги целуне. Тя ги дръпна.

— Тази вечер не така, Ралф! Целуни ме по устата, като че сме влюбени.

На силната светлина от полилея, на който за празника бяха запалили четиристотин восъчни свещи, тя прочете по лицето му отвращение, инстинктивен ужас; тогава поиска да умре, поиска го силно и неустоимо.

— Мери, аз съм духовник! Не мога!

Тя се изсмя, остро, зловещо.

— О, Ралф, какъв измамник си ти! Нито мъж, нито свещеник! И като си помисля, че веднъж имаше дори дързостта да ми предложиш да се любим! Толкова ли беше сигурен, че ще ти откажа? Как съжалявам, че ти отказах! Душата си бих дала да видя как ще се измъкнеш, ако онази нощ се повтори. Измамник, измамник! Такъв си ти, Ралф! Безсилен, ненужен измамник! Безсилен като мъж, безсилен като свещеник! Ти не би могъл да станеш мъж и заради самата Дева Мария! Някога бил ли си мъж, отец де Брикасар? Измамник такъв!

 

 

Навън още не беше се зазорило, дори и не просветляваше. Мрак, гъст и топъл, обгръщаше Дройда. Веселбата беше станала прекалено шумна — ако наблизо имаше съседска къща, отдавна да бяха извикали полиция. На верандата някой повръщаше обилно и шумно, а край една купа сено две смътни фигури се бяха прегърнали. Като гледаше да не се приближава нито до единия, нито до другите, отец Ралф безшумно закрачи през меката прясно окосена ливада, но мислите му така го терзаеха, че той нито знаеше, нито го бе грижа къде върви. Искаше само да се махне от нея, от ужасния стар паяк, толкова сигурен, че в тази прекрасна нощ тъче пашкула на своята смърт. В такъв ранен час горещината не беше мъчителна. Въздухът се движеше тежко и едва-едва, витаеха томителни ухания на борония и на рози и цареше божествен покой, познат само в тропика и субтропика. О, господи, колко е хубаво да се живее, да се диша! Да се слееш с нощта, да живееш, да си свободен!

Той спря в другия край на ливадата и вдигна очи към небето, сякаш инстинктивно търсеше там господ. Да, някъде там горе, сред трепкащите точици светлина, тъй чисти и неземни… Как казваха за нощното небе? Че като се вдигне синият похлупак на деня, човек може да надникне във вечността. Нищо друго освен звездната панорама не би могло да убеди човека, че бог съществува.

Тя е права естествено. Измамник, истински измамник. Нито свещеник, нито мъж. Просто човек, който иска да знае как да бъде двете. Не! Не и двете! Не можеш да бъдеш едновременно и свещеник, и мъж — ако си мъж, значи, да не си свещеник. „Защо изобщо се заплетох в мрежата и? Отровата и е силна, може би по-силна, отколкото предполагах. Какво ли има в писмото? Само Мери може така да ме измъчва. Какво ли знае и какво само подозира? А какво ли има да се знае или да се подозира? Само безсилие и самота. Съмнения и болка. Постоянна болка. Но ти грешиш, Мери. Аз мога да бъда мъж. Само че не искам и години наред съм се опитвал да докажа на себе си, че съм в състояние да надвия, да овладея, да подчиня мъжа в мен. Защото само обикновеният човек доказва своята мъжественост, а аз съм свещеник.“

Някой ридаеше на гробището. Меги, разбира се. На кого друг би му дошло наум да иде там? Той повдигна полите на расото си и прекрачи през желязната оградка с чувството, че му предстоеше разговор и с Меги тази нощ. Щом като се беше заел да се обясни с едната от жените в своя живот, неизбежно трябваше да го стори и с другата. Насмешливото му отчуждение се завръщаше — о, тя не можеше за дълго да го прогони у него… колкото и силна да беше отровата й. Проклет стар паяк! Господ да я убие!

— Не плачи, мила ми Меги — заговори я той, като седна на росната трева до нея. — Ето, вземи — обзалагам се, че нямаш чиста кърпичка. Вие, жените, все нямате. Ето ти моята да си изтриеш очите като добро момиче.

Тя пое кърпата и послушно изтри сълзите.

— Не си преоблякла дори хубавата си рокля. От полунощ ли седиш тук?

— Да.

— Знаят ли Боб и Джек къде си?

— Казах им, че си лягам.

— Какво има, Меги?

— Дори не ме заговорихте тази вечер!

— А! Така си и мислех. Слушай, Меги, погледни ме.

Далеч на изток се бе появило перлено сияние, гъстият мрак отстъпваше и ранобудните петли на Дройда поздравяваха зората. Така че той можа да види как дори продължителният плач не бе нарушил красотата на очите й.

— Меги, ти беше несравнимо най-красивото момиче на празненството, а всички знаят, че аз идвам в Дройда по-често, отколкото е необходимо. Тъй като съм свещеник, трябва да съм извън всяко подозрение — нещо като жената на Цезар, — но боя се, че мислите на хората не са така невинни. За свещеник съм млад и не изглеждам зле. — Той замълча, представяйки си как Мери Карсън би посрещнала подобен намек, и беззвучно се изсмя. — Ако бях проявил и най-малко внимание към теб, за часове щеше да се разчуе из Гили. Та чак и телефонните жици из околността ще забръмчат от приказки. Разбираш ли какво имам пред вид?

Тя поклати глава; подстриганите къдрици светлееха в настъпващото утро.

— Още си млада наистина, за да знаеш как стоят нещата на този свят, но трябва да се научиш и, изглежда, все на мен се пада да те просвещавам, а? Исках да ти кажа, че хората ще започнат да мислят, че се интересувам от теб като мъж, а не като свещеник.

— Отче!

— Не е хубаво, нали? — засмя се той. — Но точно така биха казали хората, уверявам те. Виждаш ли, Меги, ти вече не си малко момиче. Ти си млада дама. Но още не си се научила да прикриваш чувствата си към мен и ако бях те заговорил пред очите на всички онези хора, ти щеше да ме гледаш по начин, който би бил зле изтълкуван.

Тя го гледаше странно, някаква внезапна непроницаемост бе засенила очите й, после се извърна рязко и той виждаше само профила й.

— Да, разбирам. Колко глупава съм била да не го разбера досега.

— Не е ли време вече да се прибираш? Сигурен съм че всички ще спят до късно, но ако случайно някой се събуди в обичайния час, ще изпаднеш в неудобно положение. А не можеш да кажеш, че си била с мен Меги — дори и на родителите си.

Тя стана и задържа погледа си надолу към него.

— Прибирам се, отче. Но ми се ще да ви познаваха по-добре и тогава никога не биха си помислили такива неща за вас. Вие просто не сте такъв човек, нали?

Кой знае защо, от думите й го заболя, заболя го дълбоко в душата, където жестокият присмех на Мери Карсън не беше стигнал.

— Да, Меги, права си. Не съм такъв човек. — Той скочи на крака, усмихвайки се тъжно. — Ще се учудиш ли, ако ти кажа, че бих искал да не е така? — Той сложи ръка на челото си. — О, как бих искал да не е така! Върви си Меги, върви си!

Лицето й беше помръкнало.

— Лека нощ, отче.

Той взе ръцете й в своите, наведе се и ги целуна.

— Лека нощ, скъпа моя Меги.

Проследи я с поглед как върви през гробовете, как прекрачва оградата. В роклята на розови пъпки отдалечаващата се фигура беше изящна, женствена и сякаш безплътна. Пепел от рози.

— Точно пепел от рози — обърна се той към ангела.

Автомобилите напускаха шумно Дройда, когато той се прибираше по пътеката — празненството най-сетне бе свършило. Вътре музикантите прибираха инструментите си, залитайки от рома и от изтощение, а уморените прислужнички и онези, наети за вечерта, се бяха заели да разтребват. Отец Ралф кимна на мисис Смит.

— Идете всички да спите. Много по-лесно ще си свършите работата, когато си отспите. Ще се погрижа мисис Карсън да не се сърди.

— Искате ли да хапнете нещо, отче?

— За бога, не! Лягам си веднага.

 

 

Късно следобед една ръка докосна рамото му. Безсилен да отвори очи, той посегна пипнешком да я задържи и се опита да я допре до бузата си.

— Меги! — прошепна той.

— Отче, отче! Събудете се, моля ви!

Като чу гласа на мисис Смит, веднага отвори широко очи.

— Какво има, мисис Смит?

— Мисис Карсън, отче… Мъртва!

Часовникът му показваше шест вечерта; замаян от тежкия унес, в който го бе потопила страхотната горещина през деня, той с мъка съблече пижамата и надяна свещеническите си дрехи, преметна на врата си тесен пурпурен епитрахил, взе миро, светена вода, големия сребърен кръст и кехлибарената броеница. И през ум не му мина да се усъмни в думите на мисис Смит; беше сигурен, че паякът е мъртъв. Дали все пак не беше глътнала нещо? Само се молеше, ако беше така, да не е останало никакво доказателство в стаята, а и докторът да не забележи нищо. И каква ли полза имаше да я миросва? Но трябваше да го направи. Ако откаже, ще има аутопсия и всякакви други усложнения. И не че се колебаеше заради внезапното си подозрение, че се е самоубила, а просто му се струваше скверно да полага нещо свято върху тялото на Мери Карсън.

Тя бе мъртва много отдавна, сигурно бе умряла минути след като се прибра, значи, преди петнадесет часа. Прозорците бяха плътно затворени и стаята бе пълна с влага от разлатите плитки съдове с вода, които тя караше да поставят във всеки ъгъл, за да е свежа кожата й. Във въздуха се носеше особен шум и след кратко недоумение той разбра, че това са мухи, рояци мухи, които вдигаха неистова врява, докато пируваха, чифтосваха се или снасяха яйца отгоре й.

— За бога, мисис Смит, отворете прозорците! — Той едва си поемаше въздух, пристъпвайки пребледнял към леглото.

Тя беше излязла от мъртвешкото вкочанение и тялото й отново се бе отпуснало, противно и грозно. Изцъклените очи бяха станали на петна, тънките устни бяха почернели, цялата беше накацана от мухи. Накара мисис Смит да ги пъди, докато той се занимаваше с нея, и едва чуто изричаше някакви заклинания на латински. Същински фарс, и то над това прокълнато тяло. А как вонеше! Господи! Така не мирише дори мъртъв кон в хубавия въздух в пасището. Той се гнусеше да я докосне и умряла, както и когато беше жива, особено издутите й от мухите устни. Само след няколко часа щяха да плъпнат червеи по нея.

Най-после свърши. Изправи се.

— Идете бързо при мистър Клийри, мисис Смит, и му кажете момчетата веднага да се залавят с ковчега. Няма време да го поръчваме от Гили — тя се разлага пред очите ни. Боже мили! Призлява ми! Ще ида да се изкъпя и ще оставя дрехите си пред вратата. Изгорете ги. Винаги бих усещал миризмата й, пропита в тях.

Когато се върна в стаята си по брич за езда и риза, защото не си беше взел друго расо, той си спомни за писмото й и за своето обещание. Беше минало седем часът и до него стигаше приглушената суетня на слугите, хукнали да разчистват остатъците от празненството, да подредят отново салона като параклис, да подготвят къщата за погребението утре. Нямаше как, трябваше да отиде тази вечер до Гили, за да вземе ново расо и одежди за погребалната литургия. Винаги когато напускаше презвитерството за някоя от по-далечните ферми, носеше със себе си необходимите неща, грижливо подредени в малкото му черно куфарче: причастието за в случай на раждане, смърт, благословия или богослужение, както и облекло за литургии според сезона. Но тъй като беше ирландец, не искаше да предизвиква съдбата, като носи и черните си одежди за погребение. Някъде отдалеч се разнесе гласът на Пади, но той не искаше сега да го вижда, мисис Смит щеше да се оправи с него.

Седнал до прозореца с изглед към Дройда, под гаснещото слънце, което позлатяваше евкалиптите и багреше с пурпур букетите от червени, розови и бели рози в градината, той извади от чантата си писмото на Мери Карсън и го подържа в ръцете си. Тя беше настояла той да го прочете, преди да я погребе, а някъде в съзнанието му едно тънко гласче му нашепваше, че трябва да го прочете точно сега, да не отлага за по-късно, след като е говорил с Пади и с Меги; сега, преди да е виждал когото и да е, освен самата Мери Карсън.

Вътре имаше четири листа хартия, той ги раздели и веднага забеляза, че на долните два е завещанието й. Горните бяха адресирани до него:

Скъпи мой Ралф,

Както си забелязал, другият документ в този плик е завещанието ми. Още преди време съм направила напълно редовно завещание, подписано и подпечатано в кантората на Хари Гау в Гили; приложеното тук е направено много по-късно и естествено обезсилва онова при Хари.

В същност аз изготвих второто едва завчера и извиках за свидетели Том и човека, който прави оградата, понеже знам, че никой от упоменатите в завещанието не може да бъде свидетел. Документът е напълно валиден, макар да не го е изготвил Хари. Никоя съдебна инстанция в страната не може да го оспори, уверявам те.

Но защо не съм накарала Хари да изготви новото завещание, щом съм искала да изменя разпределението на наследството? Много просто, мили Ралф. Не исках абсолютно никой да знае за съществуването на това завещание — освен ти, разбира се. Този е единственият екземпляр и той е в ръцете ти. Никой и не подозира за него. Това е много важен момент от плана ми.

Спомняш ли си онова място в Евангелието, когато сатаната завел Исус Христос на върха на планината и се опитал да го изкуши, предлагайки му целия свят. Колко съм доволна, че имам малко от властта на сатаната и мога да подложа на същото изкушение и теб, когото обичам. Нима се съмняваш, че сатаната е обичал Христос? Аз не се съмнявам. Като си мисля за дилемата, пред която ще бъдеш изправен, обзема ме луда радост и колкото повече се приближавам към смъртта, толкова по-живо си представям всичко.

Като прочетеш завещанието, ще разбереш какво съм наумила. Докато аз горя в ада отвъд сегашното си битие, ти все още ще си на този свят, но ще гориш в един ад с по-страшни пламъци от онези, които изобщо някой бог би могъл да създаде. О, мили Ралф, как точно съм те преценила! Ако не съм била способна на друго, то поне винаги съм знаела как да накарам онези, които обичам, да страдат. А ти си много по-ценна плячка, отколкото моят покоен Майкъл.

Когато се запознах с теб, ти искаше Дройда и парите ми, нали, Ралф? Знаеше, че това е начинът да откупиш връщането си там, където ти е мястото. Но после се появи Меги и ти забрави първоначалните си намерения да извлечеш полза от мен, нали? Аз станах само повод да идваш в Дройда, за да се виждаш с Меги. Чудя се дали би могъл така лесно да се отречеш от мен, ако знаеше колко струвам в същност. Знаеш ли, Ралф, а? Нямаш и най-малката представа. И тъй като не подобава на една дама да споменава в завещанието си точната сума на своите имущества, по-добре е да ти я съобщя тук, за да съм сигурна, че ще разполагаш с всички необходими сведения, преди да вземеш решението си. С няколкостотин хиляди повече или по-малко състоянието ми възлиза на тринадесет милиона лири.

Ето че наближавам вече края на листа, а нямам намерение да превръщам това писмо в научен труд. Прочети завещанието ми, Ралф, и след това реши какво да правиш с него. Дали да го връчиш на Хари Гау за заверка, или да го изгориш и никому да не казваш за него. Това е изборът, който трябва да направиш. Ще добавя само, че завещанието, което е в кантората на Хари, направих в годината след идването на Пади и всичко съм оставила на него. Сега вече знаеш какъв е залогът в играта.

Ралф, обичам те, толкова много те обичам, че бих те убила, загдето не ме искаш, ако нямах това далеч по-добро средство за отмъщение. Не съм от великодушните: обичам те, но искам да те накарам да се гърчиш в агония. Защото, виждаш ли, аз знам предварително какво решение ще вземеш. Знам го така сигурно, сякаш те наблюдавам в момента. И ти ще виеш от болка, Ралф, ще познаеш какво е агония. А сега чети нататък, мой красиви, амбициозни свещенико! Прочети завещанието ми и реши съдбата си.

Нямаше нито подпис, нито инициали. Той усети как потта избива по челото му, как се стича от косата назад по тила му. Прииска му се да скочи начаса, да изгори и двата документа, никога да не прочете съдържанието на втория. Но кръвожадният паяк добре бе омотал жертвата си! Разбира се, че ще продължи да чете: как би могъл да устои на изкушението! О, господи! Какво и бе сторил, та да постъпва с него така? Защо жените му причиняваха толкова страдания? Защо не се бе родил дребен, крив, грозен? Ако беше такъв, може би щеше да е по-щастлив.

И другите два листа бяха изписани със същия равен, ситен почерк. Пресметлива и скъперническа беше цялата й душа.

Аз, Мери Елизабет Карсън, в пълно съзнание и физическо здраве, обявявам настоящето за своя последна воля и завещание, анулирайки всички други завещания, направени досега от мен.

Изключая специалните уговорки, направени по-долу, завещавам всички свои имущества, пари и имоти на Светата католическа римска църква при следните условия:

Първо: Държа Светата католическа римска църква, която оттук нататък ще бъде назовавана само Църквата, да знае с какво голямо уважение и добри чувства от моя страна се ползва нейният служител, отец Ралф де Брикасар. Единствено неговата отзивчивост, духовни напътствия и неизменна подкрепа ме подтикнаха да взема такова решение относно имуществото си.

Второ: Завещанието ми е валидно в полза на Църквата само ако тя зачита качествата и способностите на споменатия отец Ралф де Брикасар.

Трето: Същият отец Ралф де Брикасар ще бъде натоварен с управлението и разпределението на моите имущества, пари и движими вещи като единствен разпоредител с наследството ми.

Четвърто: След смъртта на споменатия Ралф де Брикасар неговото последно завещание ще бъде юридически решаващо за по-нататъшното управление на моето наследство. Тоест Църквата ще продължи да бъде изцяло собственик, но единствено отец де Брикасар ще има думата при определянето на приемника си в качеството на разпоредител. При това той не е задължен да посочи непременно някой служител на Църквата, бил той ръкоположен или не.

Пето: Имението Дройда никога да не бъде продавано или разделяно.

Шесто: Брат ми Падрайк Клийри да остане управител на имението Дройда с правото да живее в къщата ми и да му се даде заплата, определена единствено от отец де Брикасар.

Седмо: В случай че брат ми, горепосоченият Падрайк Клийри, умре, неговата вдовица и децата му да получат правото да останат в имението Дройда и длъжността управител да се предава последователно на всеки от синовете му: Робърт, Джон, Хюи, Стюърт, Джеймс и Патрик, но не и на Франсис.

Осмо: След смъртта на Патрик или на онзи от синовете му, с изключение на Франсис, който е останал последен жив, същите права да бъдат прехвърляни върху внуците на Падрайк Клийри.

Специални разпореждания:

На Падрайк Клийри оставям покъщнината в сградата на имението Дройда.

Юнис Смит, моята икономка, да остане на служба при добра заплата, докогато пожелае, и освен това да й се изплати сумата от пет хиляди лири незабавно, а след като престане да работи, да й се даде прилична пенсия.

Минерва О’Бранън и Кетрин Донъли да останат на служба при добра заплата, докогато пожелаят, и освен това да се изплатят незабавно на всяка от тях по хиляда лири, а след като престанат да работят, да им се дадат прилични пенсии.

На Отец Ралф де Брикасар ежегодно да се изплащат по десет хиляди лири до края на живота му за лично и безотчетно ползване.

Следваха необходимите подпис, дата и подписи на свидетелите.

Стаята му гледаше на запад. Слънцето залязваше. Пелена от прах, винаги носена от лятото, се стелеше в неподвижния въздух, а слънцето провираше лъчи през ситните й частици и сякаш целият свят се обагряше в злато и пурпур. Влакнести облаци, обточени с ослепителен огън, пресичаха на сребристи ленти кървавочервеното кълбо, увиснало току над дърветата в най-отвъдните пасища.

— Браво! — рече той. — Признавам, Мери, надви ме! Майсторски удар. Глупак се оказах аз, а не ти.

Поради сълзите той не виждаше листата в ръцете си и ги остави настрана, за да не се намокрят. Тринадесет милиона лири! Тринадесет милиона! Към това наистина се бе стремил, преди да дойде Меги. Но после се отказа, защото не можеше вече да се бори със същото хладнокръвие, за да й отнеме наследството. Ами ако беше знаел колко е богат старият паяк? Тогава какво? Той не допускаше богатството й да е и на една десета от това. Тринадесет милиона лири!

Цели седем години Пади и семейството му живяха в къщата на главния пастир и се съсипваха да работят за Мери Карсън. И за какво? За мизерните пари, които им плащаше ли? Отец Ралф не беше запомнил Пади да се оплаче, че е ощетен, но сигурно си е мислел, че когато сестра му умре, щедро ще бъде възнаграден, загдето се е грижил за стопанството й само срещу заплатата на обикновен пастир и синовете му са вършили цялата работа около добитъка, а са им плащали като на общи работници. Но Пади се бе задоволил с малко и бе обикнал Дройда като своя, вярвайки — съвсем основателно, — че един ден тя наистина ще стане негова.

— Браво, Мери! — повтори отец Ралф и сълзите, първите от детството му насам, закапаха върху ръцете му, но далеч от писмото.

Тринадесет милиона лири и възможността все пак да стане кардинал де Брикасар. За сметка на Пади Клийри, жена му, синовете му… и Меги. Каква бе тази нейна демонична проницателност! Ако беше лишила Пади от всичко, неговият избор щеше да бъде съвсем ясен: щеше да отнесе завещанието до кухненската печка и да го пъхне в огъня без никакви угризения. Но тя се бе погрижила Пади да е напълно осигурен и след смъртта й да се чувства в Дройда много по-добре, отколкото докато тя е била жива, а имението никога да не му бъде напълно отнето. Без печалбите и собствеността наистина, но земята щеше да си остане негова, да бъде уважаван и да живее охолно. Меги няма да гладува, нито ще остане без покрив. Но няма да бъде и мис Клийри, за да може да застане наравно с мис Кармайкъл и другите като нея. С почтено име, приета в обществото, но не измежду първите. Никога измежду първите.

Тринадесет милиона лири — шансът му да се измъкне от Гилънбоун и вечното забвение, шансът му да заеме мястото си в йерархията на църковната власт, да спечели безусловното благоразположение на нему равните и на висшестоящите. И всичко това, докато е все още достатъчно млад, та да навакса загубеното. Благодарение на Мери Карсън името на Гилънбоун ще се появи не само върху картата на папския нунций, но и ще се чуе чак в Рим. Колкото и да беше богата Църквата, тринадесет милиона лири са си тринадесет милиона лири — такава сума не беше за пренебрегване. А единствено неговата ръка би ги насочила към лоното й, неговата ръка, упълномощена от думите на Мери Карсън, изписани със синьо мастило. Той знаеше, че Пади никога не ще оспори завещанието; знаела го е и Мери Карсън, дявол да я вземе! О, Пади сигурно щеше много да се разгневи, нямаше да иска нито да разговаря с него, нито да го вижда вече, но огорчението му никога нямаше да го отведе в съда.

Имаше ли изобщо някакъв избор? Нима не знаеше, и то още от момента, в който прочете завещанието й, какво ще направи? Сълзите бяха пресъхнали. Изящен както винаги, отец Ралф се изправи, провери дали ризата му е втъкната добре около кръста и се запъти към вратата. Трябваше да отиде до Гили, да си вземе расо и необходимите дрехи. Но най-напред искаше да види пак Мери Карсън.

Въпреки отворените прозорци вътре беше задушно и вонята беше станала непоносима, никакъв полъх на вятъра не помръдваше увисналите пердета. С твърда крачка той отиде до леглото, застана до него и се вгледа надолу. От яйцата на мухите бяха започнали да се излюпват личинки във всички влажни гънки на лицето й, напиращите газове бяха издули дебелите й ръце и пръсти и те се бяха покрили със зеленикави петна. „Божичко! Какъв отвратителен дърт паяк! Ти спечели, но що за победа е това? Един разлагащ се човешки изрод тържествува над друг. Само че моята Меги не можеш да сразиш, нито да й отнемеш онова, което никога не ти е принадлежало. Аз може да горя в ада заедно с теб, но знам, че за теб е приготвено специално изтезание: да гледаш как оставам безразличен към теб дори и в ада во веки веков.“

Пади го чакаше долу в хола разстроен и объркан.

— Отче! — спусна се той към него. — Колко ужасно! Потресени сме! Никога не съм очаквал да си отиде така — снощи беше толкова добре! Господи, ами, сега какво ще правя?

— Видя ли я?!

— Да! Пази боже!

— Тогава знаеш какво трябва да се прави. Никога не съм виждал труп да се разлага толкова бързо. Ако до няколко часа не бъде положена някак си в ковчег, ще се наложи да я излеете направо в бензинов бидон. Първата работа утре сутрин е да бъде погребана. Не губи време да украсяваш ковчега й — покрий го само с рози от градината или нещо такова. Но не се май, човече. Аз отивам до Гили да си взема дрехи.

— Върнете се колкото може по-скоро, отче! — погледна го умолително Пади.

Но отец Ралф се забави повече, отколкото беше необходимо да се отиде само до презвитерството. Преди да тръгне нататък, той зави по една от по-заможните улици на Гилънбоун и спря колата пред доста претенциозна на вид къща сред грижливо подредена градина.

Хари Гау тъкмо сядаше да вечеря, но дойде в гостната, щом прислужницата му каза кой го търси.

— Отче, заповядайте на вечеря с нас. Осолено говеждо със зеле и варени картофи със зелен сос, и този път месото не е пресолено.

— Не, Хари, не мога да остана. Дойдох само да ти кажа, че Мери Карсън почина тази сутрин.

— Исусе Христе! Та нали бях там снощи! Тя изглеждаше така добре, отче!

— Знам. Беше съвсем добре и когато й помогнах да се качи до стаята си към три часа, но вероятно е умряла, щом се е прибрала. Мисис Смит я намерила към шест тази вечер. Смъртта съвсем я беше вече обезобразила, при това целия ден стаята е била затворена като инкубатор, при тази горещина. Господи, моля се да забравя как изглежда! Неописуемо, Хари, ужасно!

— Утре ли ще я погребват?

— Трябва.

— Колко часът е сега? Десет ли? При тази жега почнахме да вечеряме късно като испанците — не е време вече да звъним по хората. Искате ли да се занимая аз с това, отче?

— Благодаря ти, голяма услуга ми правиш. Дойдох в Гили само да си взема дрехите. Като тръгвах вчера, не предполагах, че ще се наложи да правя и погребение. Трябва да се връщам в Дройда колкото може по-скоро — там имат нужда от мен. Опелото ще бъде в девет сутринта.

— Кажете на Пади, че ще взема с мен и завещанието, за да го отворя веднага след погребението. И вие сте сред наследниците, отче, затова ще ви моля да останете, докато го прочета.

— Боя се, че тук има малък проблем, Хари. Мери е направила друго завещание, разбираш ли. Снощи, като напусна празненството, тя ми даде един запечатан плик и ме накара да й обещая, че ще го отворя, щом видя с очите си мъртвото й тяло. Изпълних обещанието си и намерих вътре ново завещание.

— Мери е правила ново завещание? Без мен?

— Така изглежда. Мисля, че отдавна споменаваше такова нещо, но защо е трябвало да бъде толкова потайна, не разбирам.

— У вас ли е сега завещанието, отче?

— Да. — Свещеникът бръкна в ризата си и подаде сгънатите листове.

Без да се колебае, адвокатът веднага се зае да ги чете. Като свърши и вдигна поглед, в очите му имаше нещо, което отец Ралф предпочиташе да не е видял: удивление, гняв, презрение.

— Е, отче поздравявам ви! Значи, вие все пак спечелихте. — Той си позволяваше да говори така, защото не беше католик.

— Повярвай ми, Хари, аз бях още по-изненадан от теб.

— Това ли е единственият екземпляр?

— Доколкото ми е известно, да.

— И тя ви го даде едва снощи?

— Да.

— Тогава защо не го унищожихте, за да може клетият Пади да получи онова, което по право му се полага? Църквата няма никакво право на богатството на Мери Карсън.

Красивите очи на свещеника излъчваха мекота.

— Но това не е почтено, Хари, не мислиш ли? Имуществото е на Мери Карсън и тя има право да се разпорежда с него, както пожелае.

— Ще посъветвам Пади да оспорва.

— Добре ще направиш.

С тези думи се разделиха. Когато на сутринта всички запристигаха за погребението на Мери Карсън, в цял Гилънбоун и околовръст в четирите посоки на компаса вече се знаеше кой получава наследството. Жребият беше хвърлен. Връщане назад нямаше.

 

 

Беше четири часът сутринта, когато отец Ралф мина и през последната порта на Дройда и влезе в парка. Не беше бързал по обратния път: опитваше се да освободи съзнанието си от всичко, да не мисли за нищо. Нито за Пади, нито за Фий, нито за Меги, нито за онази воняща маса, която (горещо се надяваше) вече са изсипали в ковчега. Поемаше с очи и с мисъл само нощта, с нейните призрачни сребристи силуети на мъртви дървета, самотно стърчащи сред проблясващата трева, със сенките — като че от сърцето на мрака, — хвърлени от редки горички, с пълната луна, плуваща по небето като въздушен мехур. По едно време спря колата и слезе; отиде до оградата и се облегни на опънатата тел да вдъхне мириса на евкалиптите и омайния аромат на полски цветя. Земята беше така красива, така чиста и толкова равнодушна към съдбите на хората, които смятаха, че я владеят. Те можеха да я обработват, но в крайна сметка се оказваха под нейна власт. Щом не бяха в състояние да променят климата и да извикват дъжда, тя беше по-силна от тях.

Той паркира колата настрана и бавно закрачи към Къщата. Прозорците до един светеха ярко. От жилището на икономката долови гласа на мисис Смит, която четеше молитва, а двете ирландки повтаряха след нея. Някаква сянка се раздвижи в тъмното под глицинията. Той спря, настръхна. Нямаше ли да го остави на мира старият паяк! Но това беше само Меги, която търпеливо го чакаше да се върне. Беше с брич и ботуши, много бодра.

— Изплаши ме — каза той рязко.

— Съжалявам, отче, не исках. Но не можех да остана там вътре с татко и момчетата, а мама е още в къщи с малките. Сигурно е редно да се моля заедно с мисис Смит, Мини и Кет, но не ми се моли за нея. Това е грях, нали?

Не му се влизаше в ролята на защитник на паметта на Мери Карсън.

— Не това, а лицемерието е грях, Меги. И аз нямам желание да се моля за нея. Тя не беше… много добър човек. — За миг по лицето му пробягна усмивка. — Така че ако ти си съгрешила, като го признаваш, и аз направих същото и дори по-лошо. Защото от мен се очаква да обичам всички, а ти нямаш такова тежко задължение.

— Добре ли сте, отче?

— Да. Нищо ми няма. — Той погледна нагоре към Къщата и въздъхна. — Просто не искам да отивам там, това е. Не искам да съм там, където е тя, докато злите сили на мрака не бъдат пропъдени. Ако оседлая конете, ще пояздиш ли с мен, докато се съмне?

Тя докосна черния му ръкав с ръка и бързо я отпусна.

— И аз не искам да отивам там.

— Почакай тогава да оставя расото си в колата.

— Тръгвам към конюшнята.

За пръв път тя се опитваше да намери общ език с него, езика на възрастните; той усещаше промяната в нея така безпогрешно, както и мириса на розите в красивата градина на Мери Карсън. Рози. Пепел от рози. Рози, навсякъде рози. Листенца, окапали в тревата. Розите на лятото — червени, бели, жълти. Парфюм от рози, тежък и сладостен в нощта. Розови рози, станали пепеляви на лунната светлина. Пепел от рози, пепел от рози. „Меги моя, аз се отрекох от теб. Но не разбираш ли: ти се превърна в заплаха. Затова те стъпках под своите амбиции; за мен ти си вече само една смачкана роза в тревата. Мирис на рози. Миризмата на Мери Карсън. Рози и пепел, пепел от рози.“

— Пепел от рози — рече той, като се качваше на седлото. — Да идем далеч от този мирис на рози, далеч, чак до луната. Утре цялата къща ще бъде пълна с рози.

Той смушка кестенявата кобила и препусна в лек галоп пред Меги, изгарян от желанието да ридае. Защото едва когато усети мириса на цветята, които щяха да кичат ковчега на Мери Карсън, неумолимият факт прониза заетото му от мисли съзнание. Съвсем скоро той щеше да замине. Рояк мисли, рояк чувства — не можеше да ги обуздае, да ги подреди. Нямаше да го оставят в Гили нито ден повече, щом узнаеха за това невероятно завещание: веднага щяха да го извикат в Сидни. Незабавно! Той се мъчеше да избяга от тази болка, която досега не бе познавал, но тя го настигаше без усилие. Не ставаше въпрос за нещо, което може да се случи: то щеше да стане незабавно. И той виждаше вече лицето на Пади как се сгърчва от омраза, как се извръща. След това вече нямаше да бъде желан в Дройда, никога вече нямаше да види Меги.

И тогава започна да си втълпява — с тропота на копитата и с усещането, че лети. „Така е по-добре, по-добре, по-добре. Бягай, бягай в галоп.“ Да, подслонен в някоя килия на епископския дворец, сигурно ще боли по-малко, все по-малко и по-малко, докато накрая и самата болка избледнее в съзнанието. Сигурно ще е по-добре. По-добре, отколкото да стои в Гили, да я гледа как се променя не по вкуса му и да трябва един ден да я венчае за някой непознат. Далеч от очите — далеч и от мислите.

Тогава защо е с нея сега, защо яздят през горичката от чемшири и евкалипти чак оттатък реката? Не можеше като че ли да намери отговор, а чувстваше само болка. Но не болка от своята измяна — в него нямаше място за такава болка. Болеше го само, че я напуща.

— Отче, отче! Не мога да ви настигна! Почакайте ме, отче, моля ви!

Това бе зов към дълга и към действителността. Бавно, като насън, той изви кобилата, задържа я, докато устремът й стихна в танцови стъпки. И зачака Меги да го настигне. Да, точно там беше бедата. Меги го настигаше.

Близо до тях бучеше сондажът — голям димящ басейн, който миришеше на сяра, а една извита тръба като отдушник на кораб изхвърляше в него вряла вода. По цялата обиколка на това леко повдигнато езеро стърчаха отводнителни тръби, подобни на спици около главината на колело, и оросяваха наоколо равнината, обрасла с необичайно яркозелена трева. По бреговете на басейна имаше хлъзгава синя тиня, обитавана от сладководни раци.

Отец Ралф взе да се смее.

— Мирише като в ада, нали, Меги? Серни пари, и то в собственото й имение, почти в задния й двор. Сигурно ще й замирише, като минава оттук, цялата покрита с рози, как мислиш? О, Меги…

Конете бяха научени да стоят и отвързани; на повече от миля наоколо нямаше нито ограда, нито дърво. Но от едната страна на басейна, най-отдалечената от самата сонда, имаше повален пън. Там водата беше по-хладка и на пъна сядаха през зимата къпещите се да си изсушат краката.

Отец Ралф седна там, а Меги седна малко встрани и се извърна, за да го вижда.

— Какво има, отче?

Прозвуча му странно, че чува от нейните уста въпроса, който той често й беше задавал. Засмя се.

— Продадох те, мила ми Меги, продадох те за тринадесет милиона сребърника.

— Как така сте ме продали?

— Така е думата. Няма значение. Ела, седни по-близо до мен. Може би никога вече не ще ни се удаде да разговаряме.

— Докато сме в траур за леля ли? — Тя се примъкна по-нагоре по пъна и се настани до него. — Какво значение има траурът?

— Не това искам да кажа, Меги.

— Боите се, че съм вече голяма и хората може да ни одумват ли?

— Не точно. Аз си отивам.

Ето пак: посреща лошото с вдигната глава, поема новия удар — без вик, без сълзи, без протест. Само леко трепна, сякаш да намести товар, за да може по-добре да го носи. И затаи дъх, без дори да въздъхне.

— Кога?

— След няколко дни.

— О, отче! Ще бъде по-тежко, отколкото с Франк.

— А за мен това е най-тежкото нещо в живота ми. Аз нямам утеха. Ти поне имаш семейство.

— Вие имате вашия бог.

— Добре казано, Меги! Ти наистина си пораснала.

Но с упорството на жена мислите й се бяха върнали на въпроса, който за цели три мили езда не намери възможност да зададе. Той си отиваше, без него щеше да й бъде много тежко, но въпросът си имаше свой смисъл.

— Отче, в конюшнята казахте „пепел от рози“. За цвета на роклята ми ли се отнасяше?

— Донякъде може би да. Но струва ми се, че в същност имах наум друго.

— Какво?

— Няма да го разбереш, Меги. Умира един блян, който няма право да се роди, а още по-малко да бъде подхранван.

— Няма нещо, което да няма правото да се роди — особено ако е блян.

Той извърна глава да я погледне.

— Знаеш за какво говоря, нали?

— Мисля, че да.

— Не всичко родено е добро, Меги.

— Така е. Но щом се е родило, значи, трябва да го има.

— Спориш като йезуит. На колко си години?

— След един месец ще навърша седемнадесет отче.

— И през всичките тези години не си се спряла от работа. Да, усилният труд ни състарява преждевременно. За какво си мислиш, Меги, когато ти остане малко свободно време?

— Ами за Джимс и Патси и за другите момчета, за татко и мама, за Хал и леля Мери. Понякога за това как ще си имам бебета: много искам да си имам бебета. И за ездата, за овцете, за всичко, за което си говорят мъжете. За времето, за дъжда, за зеленчуковата градина, за кокошките, за това, което ще правя утре.

— Мечтаеш ли да си имаш съпруг?

— Не. Но сигурно ще трябва да имам, щом искам бебета. Не е хубаво за децата да нямат баща.

Въпреки болката си той се засмя: тя беше такава странна смесица от невежество и нравственост. Той се извърна рязко към нея, хвана брадичката й и се вгледа в лицето й. Как да постъпи? Какво трябва да стори?

— Меги, напоследък забелязах нещо, което е трябвало да усетя по-отдавна. Ти не беше съвсем искрена като изброяваше за какво си мислиш, нали?

— Аз… — започна тя и млъкна.

— Не ми каза, че мислиш и за мен, нали? Ако не чувствуваше вина, щеше да споменеш името ми наред с това на баща си. Сигурно е по-добре, че си отивам, нали? Не си вече във възрастта на ученическите увлечения, но и не си много голяма с твоите почти седемнадесет. В теб ми харесва липсата на житейска мъдрост, но знам колко болка причиняват тези момински увлечения — аз самият доста съм патил от тях.

Тя понечи да каже нещо, но само клепачите й се затвориха над блесналите от сълзи очи. И се дръпна да освободи главата си.

— Разбери, Меги, това е просто една фаза, пътен знак към съзряването ти като жена. А като станеш жена, ще срещнеш човека, предопределен да ти бъде съпруг, и ще си твърде погълната от живота си, за да мислиш за мен, освен може би като за стар приятел, помогнал ти в най-мъчителните конвулсии на израстването. В никакъв случай не бива да свикваш да мислиш за мен с някакво романтично чувство. Аз никога не бих могъл да гледам на теб като съпруг. Изобщо не те възприемам по този начин, разбираш ли, Меги? И като ти казвам, че те обичам, то не е като мъж. Аз съм свещеник, а не мъж. Затова не пълни главицата си с мисли за мен. Отивам си и не вярвам, че ще мога да дойда отново, дори и на гости.

Раменете й бяха приведени така, сякаш товарът беше твърде тежък, но тя вдигна глава, за да го погледне право в очите.

— Няма да си пълня главата с мисли за вас, не се безпокойте. Знам, че сте свещеник.

— И не съм убеден, че съм сгрешил в избора си на призвание. То запълва в мен някаква нужда и на това не е способно никое човешко същество, дори и ти.

— Знам. Долавям го, когато служите литургия. У вас има сила. Сигурно се чувствате като самия бог.

— Да знаеш как усещам всеки затаен дъх в черквата, Меги! С всеки изминат ден умирам и с всяка утринна литургия се възраждам. Но дали е, защото съм избран от бога да му служа, или защото долавям, че в църква хората едва дишат от захлас и знам каква власт имам над тях?

— Какво значение има? Важното е, че е така.

— За теб може да е без значение, но за мен не е. Измъчват ме съмнения, Меги, много съмнения.

Тя измести разговора на темата, която я вълнуваше.

— Не знам как ще живея без вас, отче. Първо Франк, сега вие. С Хал е някак по-различно: знам, че е мъртъв и няма никога да се върне. Но вие и Франк сте живи! Винаги ще се питам къде ли сте, какво ли правите, дали сте добре, дали мога с нещо да ви помогна. Може дори да си помисля дали не ви се е случило нещо лошо.

— И с мен ще бъде същото, Меги, а съм сигурен, че и с Франк е така.

— Не, Франк ни е забравил… Вие също ще ни забравите.

— Никога не бих могъл да те забравя, Меги — докато съм жив. А за мое наказание ще живея много, много дълго. — Той стана, изправи и нея на крака и я прегърна леко и нежно. — Сега трябва да се сбогуваме, Меги. Няма да можем вече да останем насаме.

— Ако не бяхте свещеник, отче, щяхте ли да се ожените за мен?

Обръщението го подразни.

— Не ме наричай вече така. Името ми е Ралф.

Но това не беше отговор на въпроса й.

Въпреки че я беше прегърнал, той нямаше никакво намерение да я целуне. Лицето, доближено до неговото, беше почти невидимо в тъмнината, понеже луната бе залязла. Той усещаше там до гърдите си нейните малки заострени гърди: странно, обезпокояващо усещане. При това ръцете й се бяха протегнали нагоре и бяха обгърнали врата му така здраво и непринудено, сякаш го правеха всеки ден.

Не беше целувал истински никого, не искаше да го прави и сега, а и Меги не иска — мислеше си той. Само една сърдечна целувка по бузата, една кратка прегръдка, каквато би очаквала от баща си, ако той заминаваше. Тя беше чувствителна и горда: трябва да я е засегнал дълбоко с хладнокръвния анализ на най-съкровените й мисли. Вероятно и тя като него бързаше да свърши по-скоро с това сбогуване. Дали би я утешило, ако знаеше, че неговата болка е много по-силна от нейната? Когато се наклони към нея, тя се повдигна на пръсти и по-скоро случайно, отколкото нарочно, докосна с устните си неговите. Той рязко отметна глава, усетил сякаш отровата на паяка, но пак се наведе бързо, преди да я е загубил, опита се да продума нещо над притворените нежни устни, които, за да му отвърнат, се разтвориха. Тялото й сякаш се размекна, разтопи се: тъмна разливаща се топлина. С едната си ръка я бе обхванал през кръста, с другата през раменете и заровил пръсти в косата на тила й, държеше лицето й до своето, сякаш се боеше, че в следващия миг няма да я има и той не ще успее да улови и да запомни това чудновато присъствие — Меги. Ала тази Меги беше съвсем друга, непозната досега; неговата Меги не беше жена, не я чувстваше като жена, никога не можеше да бъде за него жена. Така както и той не можеше да бъде за нея мъж.

Тази мисъл го изтръгна от унеса, той откопчи ръцете й от врата си, отстрани я от себе си и се опита да види лицето й в тъмнината. Но главата й бе сведена и тя не го погледна.

— Време е да вървим, Меги — промълви той.

Без да продума, тя отиде при коня си, възседна го и зачака. Досега обикновено той я чакаше.

 

 

Отец Ралф имаше право: по това време на годината Дройда беше потънала в рози, а Къщата беше направо засипана с тях. До осем сутринта в градината почти не остана роза. Малко след като опустошиха и последния розов храст, започнаха да пристигат хората за погребението; в малката столова беше сервирана лека закуска — кафе и току-що изпечени кифлички с масло. След полагането на Мери Карсън в гробницата чакаше ги по-солиден обяд, за да се подкрепят, преди да поемат дългия път обратно. Мълвата се беше разнесла навред: телефонните връзки на Гили, разклонени като дива лоза, позволяваха на всички да слушат едновременно. И докато устните изричаха обичайните за случая слова, очите и умовете работеха, правеха изводи, лукаво се подсмиваха.

— Чувам, че сме щели да ви загубим, отче — каза мис Кармайкъл язвително.

Никога не бе изглеждал така далеч от всичко, така лишен от човешки чувства както тази сутрин, облечен в семпъл стихар и строг черен филон със сребърен кръст. Сякаш присъстваше само с тялото си, докато духът му витаеше другаде. Но насочи разсеян поглед към мис Кармайкъл, после сякаш се опомни и се усмихна съвсем искрено.

— Неведоми са делата господни, мис Кармайкъл — отвърна той и отиде да разговаря с другиго.

Какво му беше в ума, никой не можеше да познае. Той мислеше за предстоящия си сблъсък с Пади относно завещанието: боеше се от гнева на Пади, но се и нуждаеше от този гняв, както и от презрението на Пади.

Преди да започне погребалната служба, той застана пред паството си: салонът беше препълнен и розите ухаеха така силно, че и разтворените прозорци не разсейваха тежкия им мирис.

— Не смятам да се впускам в дълга реч — започна той с чистата си, почти оксфордска дикция, с лека ирландска окраска. — Всички познавахте Мери Карсън. Тя беше опора на нашето общество, стълб на църквата, която обичаше повече от което и да е същество на земята.

На това място една част от присъствуващите можеха да се закълнат, че в очите му има насмешка, но други бяха не по-малко убедени, че същите тези очи са премрежени от истинска и дълбока скръб.

— Стълб на църквата, която обичаше повече от всяко живо същество — повтори той още по-отчетливо: на човек като него не можеше да не се вярва. — В последния си час тя беше сама, но не и самотна. Защото в часа на смъртта ни Христос е с нас, в самите нас, за да поеме товара на агонията. Както най-великият, така и най-низшият не умират сами и затова смъртта не е страшна. Сега сме се събрали тук да се помолим за безсмъртието на душата й, за да бъде тази, която обичахме приживе, заслужено възнаградена и във вечността. Да се помолим.

Набързо скованият ковчег, плътно покрит с рози, беше поставен върху количка, която момчетата бяха сглобили от разни части на селскостопански машини. Въпреки отворените прозорци лошата миризма се усещаше. Докторът беше споделил по телефона с Мартин Кинг:

— Като стигнах в Дройда, тя така се беше разложила, че стомахът ми не издържа. За никого не ми е така жал, както за Пади Клийри, и то не само защото му отнемат Дройда, а загдето трябваше да изсипе тази отвратителна шупнала маса в ковчега.

— Тогава нямам никакво желание да съм един от тези, дето ще носят ковчега й — отвърна Мартин съвсем тихо, защото знаеше, че и всички други слушалки са вдигнати, но докторът не го чу добре и го накара да повтори.

Затова направиха количката: никой не искаше да подложи рамо под тленните останки на Мери Карсън по пътя от Къщата до гробницата в края на градината. И на никого не му беше мъчно, когато вратата на гробницата се затвори зад нея — най-сетне можеха да дишат нормално.

Докато другите се трупаха в голямата столова да ядат или да си дават вид, че ядат, Хари Гау поведе Пади, семейството му, отец Ралф, мисис Смит и двете прислужнички към кабинета. Никой от гостите не искаше още да си отива и затова се правеха, че ядат. Всички искаха да видят каква физиономия ще има Пади, като чуе завещанието. От добри чувства към Пади и към семейството му те бяха запазили мълчание по време на погребението. Какъвто си беше добродушен, Пади бе плакал за сестра си, а Фий се държеше както обикновено — безучастна към всичко, което й се случва.

— Пади, ти трябва да оспорваш — настоя Хари Гау, като прочете изумителния документ с остър, негодуващ глас.

— Виж я ти старата кучка! — не се стърпя мисис Смит: тя харесваше свещеника, но много повече обичаше Клийри, изпълнили живота й с бебета и деца.

Но Пади поклати глава:

— Не, Хари, не мога да го направя. Имуществото си е нейно, нали? Тя е имала пълното право да прави с него, каквото пожелае. Щом иска да го даде на Църквата, да го даде. Не отричам, че съм малко разочарован, но нали съм обикновен човек — сигурно е за добро. Мисля, че не е за мен отговорността да притежавам такова голямо имение, каквото е Дройда.

— Но ти не разбираш, Пади — възрази му адвокатът тихо и отчетливо, сякаш обясняваше на дете. — Не става дума само за Дройда. Тя е най-малкото от онова, което оставя сестра ти, повярвай ми. Тя държи главния дял от акциите на сто преуспяващи компании, притежава металургични фабрики и златни мини, нейна е и „Майкар лимитид“ — с десететажна административна сграда в Сидни. Тя е по-богата от когото и да е в Австралия. Сега си спомням, че ме беше накарала да се обадя на директорите на „Майкар лимитид“ и да проверя точната стойност на авоарите и, и то преди по-малко от месец. Когато умря, тя е имала малко повече от тринадесет милиона лири.

— Тринадесет милиона лири! — повтори Пади, сякаш ставаше дума за нещо толкова непонятно, колкото е разстоянието между Земята и Слънцето. — Това решава въпроса, Хари: не желая да нося отговорността за толкова пари.

— Няма никаква отговорност, Пади! Още ли не разбираш? Многото пари сами се грижат за себе си. Ти нито ще се занимаваш с тях, нито ще ги събираш: работата на стотици хора е да се грижат за тях от твое име. Подай възражение, Пади, моля те! Ще ти намеря най-добрите адвокати в страната и ще се боря за теб дори ако трябва да стигна до кралския таен съвет.

Като се сети изведнъж, че това засяга семейството му не по-малко от него, Пади се обърна към Боб и Джек, седнали смутени един до друг на мраморната флорентинска пейка.

— Момчета, вие какво ще кажете? Да гоним ли тринадесетте милиона лири на леля ви Мери? Ако искате, ще оспорвам — иначе няма.

— Но ние можем да си останем в Дройда: нали там така е казано? — запита Боб.

Отвърна му Хари:

— Никой не може да ви мръдне от Дройда, докато е жив и един от внуците на баща ви.

— Ще живеем тук в голямата къща, мисис Смит и момичетата ще се грижат за нас, ще получаваме добри заплати — говореше Пади така, сякаш му бе трудно да повярва на късмета си, а не на загубата.

— Какво искаме повече от това, Джек? — обърна се Боб към брат си. — Съгласен ли си?

— На мен това ми стига — отвърна Джек.

Отец Ралф се размърда неспокойно. Беше прав, още в погребалните одежди. Като някакъв смугъл, чаровен вълшебник стоеше той в полусянка в дъното на стаята, скрил ръце под черния филон, с нетрепващо лице, а в глъбините на безучастните сини очи имаше смайване и гняв. Не ще го накажат дори с така желаните омраза и презрение: Пади щеше да му даде всичко на златен поднос и дори да му благодари, загдето е свалил такова бреме от плещите на семейството му.

— Какво мислят Фий и Меги? — запита свещеникът остро Пади. — Не уважаваш ли достатъчно жените, че не ги питаш и за тяхното мнение?

— Фий? — обърна се Пади боязливо към нея.

— Както решиш, Пади. За мен е все едно.

— Меги?

— Не желая нейните тринадесет милиона сребърника — отвърна Меги с поглед, прикован върху отец Ралф.

Пади се обърна към адвоката:

— Това е положението, Хари. Не искаме да оспорваме завещанието. Нека Църквата си получи парите и да са й честити.

Хари удари длани една в друга:

— По дяволите! Не мога да гледам как те мамят!

— Щастлива звезда ме изпрати при Мери — отговори Пади кротко. — Ако не беше тя, още щях да мизерствам в Нова Зеландия.

Като излизаха от кабинета, Пади спря отец Ралф и му подаде ръка пред слисаните погледи на гостите, скупчили се на вратата на столовата.

— Отче, не мислете, че таим някакви лоши чувства към вас. Знам, че никой не е имал влияние над Мери през целия й живот — бил той свещеник, брат или съпруг. Убеден съм, че е постъпила така, защото тя го е искала. Вие проявихте голяма добрина и към нея, и към нас. Никога не ще го забравим.

Вината му тежеше. Товарът му тежеше. Отец Ралф почти не смееше да поеме тази загрубяла и захабена ръка, но разумът на кардинала в него надделя: той я стисна пламенно и се усмихна, а сърцето му беше свито от болка.

— Благодаря ти, Пади. Бъди сигурен, че ще се погрижа никога да не ви липсва нищо.

Преди да изтече седмицата, Ралф замина, без да се отбие пак в Дройда. Няколко дни му трябваха да опакова малкото багаж и да обиколи — с изключение на Дройда — всички ферми в областта, където живееха католически семейства.

Отец Уоткин Томас, изпратен неотдавна от Уелс, дойде да поеме задълженията на енорийски свещеник в Гилънбоун и околностите, а отец Ралф де Брикасар стана личен секретар на архиепископ Клюни Дарк. Работата му не беше тежка, имаше двама помощник-секретари. През по-голямата част от времето беше зает с това да установи точно какво и колко е притежавала Мери Карсън и от името на Църквата да поеме управлението на имуществото.