Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Thorn Birds, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 199 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
noisy (2010)
Корекция
didikot (2010)
Допълнителна корекция
gogo_mir (2011)

Издание:

Колийн Макълоу. Птиците умират сами

„Народна култура“, София, 1982

Рецензент: Жени Божилова

Австралийска, първо издание

Литературна група — художествена литература. Код 04 95366 72612/5637–207–82

Редактор: Петко Бочаров

Художник: Иван Илиев

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Божидар Петров

Коректори: Евдокия Попова, Людмила Стефанова

Дадена за набор февруари 1982 г. Подписана за печат април 1982 г.

Излязла от печат май 1982 г. Формат 84х108/32

Печатни коли 39,75. Издателски коли 33,39. УИК 33,59. Цена 4,47 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДП „Георги Димитров“, кв. Лозенец — София

 

© Colleen McCullough, THORNBIRDS (The Thorn Birds)

New York, San Francisco, Harper and Row, 1977

Превод © Мариана Екимова-Мелнишка

История

  1. — Добавяне

5

Когато стригачите си отидоха и в цялата околност настъпи полубезделието на зимата, дойде време за ежегодните конни надбягвания с панаир и увеселения в Гилънбоун. Това най-голямо събитие в обществения календар траеше два дни. Фий се чувстваше неразположена и Пади трябваше с „Ролс Ройса“ да откара в града Мери Карсън — като не беше с него жена му, нямаше кой да го подкрепи и да държи затворена устата на Мери. Той беше забелязал, че по някаква необяснима причина присъствието на Фий обуздаваше сестра му, поставяше я в неблагоприятно положение.

Отиваха всички. Предупредени под смъртна заплаха да се държат добре, момчетата се натовариха на камиона с Пит Биреното буре, Джим, Том, мисис Смит и двете домашни прислужници, а Франк замина рано сутринта сам с „Форда“. Възрастните щяха да останат и за втория ден на състезанията; по причини, известни само на самата нея, Мери Карсън не прие предложението на отец Ралф да пренощува в презвитерството, но настоя Пади да остане там с Франк. Никой не знаеше къде ще отседнат двамата пастири и Том, общият работник, но мисис Смит, Мини и Кет имаха приятели в Гили, които щяха да ги приютят.

В десет часа сутринта Пади вече беше настанил сестра си в най-добрата стая, с която разполагаше хотел „Империал“, и слезе долу в бара, където намери Франк с халба бира в ръка.

— Нека да черпя и аз по една, момчето ми — заговори го дружелюбно Пади. — Предстои ми да заведа леля ти Мери на обяда и трябва да се подкрепя душевно, щом ще минавам през това изпитание без майка ти.

Докато човек не се опита да наруши установеното от годините, няма представа колко трудно е да надделее навика и страха. Франк установи, че не е в състояние да направи онова, което искаше — не можеше да плисне съдържанието на чашата в лицето на баща си, поне не пред хората в бара. Затова изпи на един дъх остатъка от бирата си, усмихна се малко насила и отвърна:

— Съжалявам, татко, но съм обещал на няколко момчета да ги чакам долу на панаира.

— Добре, бягай тогава. Ето, вземи това да си харчиш както искаш. Приятно прекарване и ако се напиеш, гледай да не разбере майка ти.

Франк впери очи в новичката синя банкнота от пет лири в ръката си и го обзе желание да я скъса на парченца и да ги хвърли в лицето на Пади, но навикът отново надделя: той я сгъна, пъхна я в малкото джобче на панталона си и благодари. Изхвръкна от бара колкото можеше по-бързо.

Облечен в най-официалния си син костюм, със закопчана жилетка, със златен часовник на златен ланец, Пади понамести целулоидната си яка и огледа дали в бара нямаше нечие познато лице. Той не бе идвал много често в Гили през деветте месеца, откакто пристигнаха в Дройда, но заради това, че беше брат на Мери Карсън и неин пряк наследник, посрещаха го винаги много гостоприемно и го познаваха по лице. Няколко души му се усмихнаха дружелюбно, поканиха го да го черпят с бира и той скоро се озова в приятна малка компания. Франк беше забравен.

Напоследък Меги носеше косата си на плитки, тъй като никоя от монахините не искаше (въпреки парите на Мери Карсън) да се занимава с къдриците й. Затова те се спущаха сега по раменете й на две дебели въжета, вързани в края с тъмносини панделки. В строга тъмносиня униформа на ученичка в Светия кръст, тя вървеше през ливадата между манастира и презвитерството; една сестра я придружаваше и я предаде на Ани, икономката на отец Ралф, която обожаваше момичето. Веднъж той се беше учудил на това, защото Ани не обичаше малките момичета и все съжаляваше, че презвитерството е толкова близо до училището.

— Ой, че туй дете има най-хубавите коси в Гили — опита се да обясни тя на свещеника.

— Хайде, хайде, Ани! Косата да няма душа — не се обича човек само заради цвета на косата — подразни я той.

— Ами тя… тя е такова едно миличко, като… като… нали?

Той не разбра като какво, но и не я попита, нито й помогна да се сети. Понякога беше по-добре да не знае какво има пред вид Ани и да не я насърчава, като обръща прекалено внимание на приказките й. Тя беше — както сама казваше — милозлива и ако съжаляваше детето, той не искаше да му напомнят, че такова чувство буди не толкова миналото, колкото бъдещето на Меги.

Пристигна и Франк, който нямаше никаква уговорена среща с приятели; беше все още разтреперан от разговора с баща си в бара.

— Хайде, Меги, ела да те заведа на панаира — подкани я той и й подаде ръка.

— Защо да не ви заведа и двамата, а? — предложи отец Ралф и също подаде ръка.

Между двамата мъже, които обожаваше, вкопчена здраво за ръцете им, Меги беше на седмото небе.

Панаирът на Гилънбоун устройваха по бреговете на река Барун, в съседство с пистата за надбягване. Въпреки че бяха минали вече шест месеца от наводненията, пръстта не беше изсъхнала напълно и нетърпеливите крака на дошлите по-рано я бяха превърнали в кал. Зад оборите с овце и говеда, с кози и прасета — най-качествената и породиста жива стока, претендираща за наградите — бяха опънати палатки, пълни със занаятчийски произведения и лакомства. Тримата минаваха бавно покрай добитък, сладкиши, плетени шалове, бебешки дрешки, бродирани покривки, котки, кучета, канарчета.

В най-отдалечения край беше манежът, в който млади ездачи и ездачки загряваха своите коне с къси опашки пред погледите на съдиите, приличащи самите те на коне, както установи през смях Меги. Ездачките във великолепни шевиотни костюми седяха странично на високите си коне — с цилиндри, препасани грациозно с воал. Меги не можеше да си представи как човек, яхнал кон така нестабилно, и при това с шапка на глава, би останал невредим, когато конят препусне, но видя една красавица да превежда своя съпротивяващ се кон през цял ред трудни препятствия и накрая си остана непокътната. После дамата нетърпеливо пришпори животното, прекоси с лек галоп разкаляното място и дръпна юздите точно пред Меги, Франк и отец Ралф, за да им препречи пътя. Кракът в излъскан черен ботуш се измъкна от стремето, дамата седеше действително на крайчеца на седлото; тя протегна елегантно ръцете си в ръкавици.

— Отче, ще бъдете ли така любезен да ми помогнете да сляза!

Той посегна да обхване талията й, докато тя облягаше ръце на раменете му, и леко я смъкна долу. Щом токовете й докоснаха земята, той я пусна, хвана поводите на коня и тръгна редом с дамата, която с лекота пристъпваше в крак с него.

— Е, какво, ще спечелите ли надбягването, мис Кармайкъл? — попита я той с подчертано равнодушен глас.

Тя се нацупи: беше млада и много красива и това явно безразличие я засегна.

— Надявам се, но не съм съвсем сигурна. Ще се състезават също мис Хоуптън и мисис Антъни Кинг. Но обездката ще спечеля. Така че и да загубя надбягването, няма да ме е яд.

Тя говореше с приятно приглушени гласни и с твърде изискани изрази на млада дама, получила добро образование, което не допускаше никаква образност или топлина да оцветят речта й. Като се обръщаше към нея, отец Ралф също говореше по-изискано, без приятните ирландски нотки, сякаш тя му напомняше за време, в което и той е бил като нея. Меги се намръщи, озадачена и смутена от незначителните, но внимателно подбрани думи, без да схваща каква е тази промяна у отец Ралф. Само усещаше, че има някаква промяна, която не бе по вкуса й. Тя пусна ръката на Франк, защото вече не можеха да вървят всички в крак.

Когато стигнаха до една голяма локва, Франк беше изостанал. Очите на отец Ралф зашариха, оглеждайки водата, образувала плитко езерце; той се извърна към детето, чиято ръка държеше здраво в своята, и се наведе към него с особена нежност, която дамата веднага долови, тъй като бе липсвала изцяло във вежливия разговор с нея.

— Съжалявам, че нямам плащ, мила Меги, за да бъда твоя сър Уолтър Рали[1]. Нали ще ме извините, мила мис Кармайкъл — подаде й той поводите, — не мога да оставя любимката си да си изкаля обувките.

Той вдигна Меги и с уверено движение я настани на хълбока си, като остави мис Кармайкъл, подхванала тежките си дълги поли в една ръка и поводите в друга, да прегази сама водата. Подигравателният смях на Франк зад гърба им съвсем не подобри настроението й и в другия край на локвата тя рязко ги остави.

— Убеден съм, че би ви убила, ако можеше — рече Франк, когато отец Ралф пусна Меги на земята. Беше възхитен от сцената и от преднамерената жестокост на отец Ралф. Мис Кармайкъл му се бе видяла толкова красива и надменна, че никой мъж не би могъл да й се противопостави, но ето как отец Ралф дръзна да разклати високото й мнение за нейната пленителна женственост, която тя размахваше като оръжие. Изглежда, свещеникът ненавиждаше и нея, и това, което тя представлява — света на жените, мислеше си Франк, — онази очарователна загадка, в която той още не бе успял да проникне. Жегнат от думите на майка си, щеше му се мис Кармайкъл да го забележи — него, най-големия от синовете на наследника на Мери Карсън, — но тя не го бе удостоила дори с поглед. Цялото й внимание беше насочено към свещеника — това безполово, осакатено същество. Какво от това, че беше висок, смугъл и красив?

— Не се бой, тя пак ще се върне: малко й беше — успокои го отец Ралф, без да се церемони. — А понеже е богата, другата неделя съвсем високомерно ще остави в дискоса банкнота от десет лири. — После се разсмя на изражението на Франк. — Аз не съм много по-стар от теб, синко, и съм съвсем светски човек въпреки призванието си. Не ме кори, а го отдай просто на житейския опит.

Бяха оставили вече манежа зад гърба си и влязоха в увеселителната площадка на панаира. За Меги и Франк тя беше вълшебен свят. Отец Ралф беше дал на Меги цели пет шилинга, а Франк имаше петте лири: прекрасно беше, че можеха да си платят входа за всички тези мамещи павилиони и шатри. Навсякъде се тълпяха хора, деца се щураха наоколо, вперили разширени очи в пъстрите и малко неправилно изписани надписи по оръфаните платнища:

НАЙ-ДЕБЕЛАТА ЖЕНА НА СВЕТА

ПРИНЦЕСА ХУРИ — ТАНЦЬОРКАТА СЪС ЗМИИ (ВИЖТЕ Я КАК РАЗПАЛВА ГНЕВА НА КОБРАТА)

ЧОВЕКЪТ ОТ ИНДИЙСКА ГУМА

ГОЛИАТ — НАЙ-СИЛНИЯТ МЪЖ НА СВЕТА

ТЕТИС — РУСАЛКАТА

Навсякъде даваха по няколко пенита и гледаха онемели, без да забелязват поизтритите люспи на Тетис, нито беззъбата усмивка на кобрата.

На другия край, заела цяла една страна на площадката, беше опъната огромна шатра с издигната дъсчена пътека отпред и приличен на завеса фриз с рисувани фигури, надвиснали заплашително над тълпата. Един човек с мегафон в ръка канеше насъбралите се:

— Насам, насам, господа, при прочутата боксова трупа на Джими Шермън! Осем от най-добрите боксьори на света! Кесия пари за онзи, който се пребори с тях!

Жените и момичетата отстъпваха от тълпата, а мъжете и момчетата се стичаха от всички страни и се скупчваха нагъсто под дъсчената пътека. Тържествено, като процесия на гладиатори в цирк „Максимус“, осем мъже се строиха на пътеката и застанаха разкрачени, долепили до бедрата си ръце с превръзки на китките, наперени пред възторжените възгласи на тълпата. Меги помисли, че са по долни дрехи, понеже бяха облечени в дълго черно трико и елеци, с много тесни панталони от кръста до средата на бедрата. На гърдите им с големи латински печатни букви беше написано:

ТРУПА ДЖИМИ ШЕРМЪН

Не бяха еднакви на ръст — и високи, и ниски, и средни, — но всички бяха изключително добре сложени. Като си приказваха и се смееха помежду си — така свободно сякаш им беше ежедневие, — те стягаха мускулите си и си даваха вид, че не го правят за показ.

— Хайде, момчета, кой ще надене ръкавицата? — ревеше в тръбата глашатаят. — Кой ще опита? Кой ще спечели петачката? — провикваше се той сред ударите на един тъпан.

— Аз! — извика Франк. — Аз! Аз!

Той се отскубна от възпиращата го ръка на отец Ралф, а хората до тях, като видяха дребния ръст на Франк, започнаха да се смеят и добронамерено да го побутват напред.

Но глашатаят беше съвсем сериозен, а и един от трупата протегна приятелски ръка, изтегли Франк по стълбата и го нареди до осмината на дъсчения мост.

— Не се смейте, господа. Той не е едър, но пръв пожела да излезе. Важно е не кучето да е голямо, а зъбите му да са остри. Хайде, ето как малкият ще си опита късмета. Ами по-големите? Който е смел, той ще спечели. Кой ще си премери силите с момче от трупата на Джими Шермън?

Постепенно кандидатите ставаха все повече и повече — младежи, които стеснително мачкаха в ръце шапките си и поглеждаха изпод око професионалистите, застанали до тях като истукани. Въпреки че изгаряше от желание да остане и да види какво ще се случи, отец Ралф с неохота реши, че е крайно време да отведе Меги оттук, затова я вдигна на ръце и се обърна да си върви. Меги започна да вика и колкото повече се отдалечаваха, толкова по-силни ставаха писъците й, та хората се заобръщаха да ги гледат и понеже всички го познаваха, беше много неудобно, дори неприлично.

— Разбери, Меги, не мога да те заведа вътре. Баща ти жив ще ме одере, и с право.

— Искам да остана при Франк, искам да остана при Франк! — ревеше тя с цяло гърло, риташе и се мъчеше да го ухапе.

— О, по дяволите! — изруга отец Ралф.

И като се примири с неизбежното, бръкна в джоба си за входната такса и се приближи към повдигнатото платнище, което служеше за врата на шатрата, оглеждайки се за някое от момчетата на Клийри. Но тях ги нямаше наоколо и той реши, че те са на някое безопасно място — я опитваха късмета си на стремената, я се тъпчеха с банички с месо и със сладолед.

— Не бива да я водите вътре, отче — спря го изумен шефът на трупата.

Отец Ралф вдигна очи към небето.

— Ако ми кажеш как да я отведем оттук, без полицията на Гили да ни арестува за насилие над дете, с удоволствие ще те послушам. Но брат й е един от кандидатите да се боксира и тя няма да се отдели от него без борба, която би ви направила да изглеждате като аматьори.

Боксьорът вдигна рамене.

— Добре, отче, няма да споря с вас я! Дръжте я само по-настрани, че не отговарям. Не, не, отче, приберете си парите. Джими няма да ги вземе.

Шатрата се бе изпълнила с мъже и момчета, струпани около ринга в средата. Отец Ралф намери едно местенце зад гърбовете на тълпата до брезентовата стена и здраво стисна Меги. Въздухът беше сивкав от тютюнев дим и ароматизираните стърготини, хвърлени да поемат калта. Франк, надянал вече ръкавиците, щеше да се боксира пръв този ден.

Макар и да се случваше рядко, не беше изключено човек от тълпата да издържи всички рундове срещу някого от професионалните боксьори. Те, разбира се, не бяха най-добрите в света, но няколко от тях бяха най-добри в Австралия. Излязъл срещу един от категория муха — поради ръста си, — Франк го свали в нокаут още с третия удар и поиска да се бие с някой друг. Докато се боксираше с третия професионалист, наоколо се беше разчуло и шатрата така се натъпка с хора, че не можеше вече нито един любопитен да пристъпи вътре.

Франк още не беше усетил истински удар и няколкото докосвания на ръкавицата на противника му само разпалиха вечно тлеещия му гняв. Гледаше диво, почти озверен, и всеки от противниците му приемаше образа на Пади, а виковете и възгласите на тълпата пулсираха в главата му като един безкраен зов: „Давай! Давай! Давай!“ О, как беше копнял за тази възможност да се бие, отнета му след идването в Дройда! Защото боят беше единственият начин, който познаваше, за да уталожи гнева и болката си, а като нанасяше повалящия удар, струваше му се, че мощният глух глас в ушите му започва да напява: „Убий го! Убий го! Убий го!“

Тогава го изправиха срещу един от шампионите в лека категория, на когото наредиха да държи Франк на разстояние и само да разбере дали той наистина умее да се боксира, или можеше само да нанася силни удари. Очите на Джими Шермън светеха. Той непрекъснато търсеше нови боксьори и на всеки провинциален панаир намираше по някого. Боксьорът лека категория постъпваше както му бяха казали и беше изпаднал в доста затруднено положение въпреки по-дългите си ръце, докато Франк беше така обладан от желанието да убие тази подскачаща и изплъзваща му се фигура, че се бе устремил след нея, сляп за всичко друго. Но от всяка схватка или серия удари Франк се учеше, защото беше от ония странни хора, които и в титаническия си гняв са способни да разсъждават. Франк издържа всичките рундове въпреки понесените удари от ловките юмруци на другия. Окото му се бе подуло, веждата и устната му бяха сцепени. Но беше спечелил двадесет лири и уважението на всички присъствуващи.

Меги се изтръгна от поотпуснатата прегръдка на отец Ралф и хукна навън от шатрата, преди той да успее да я задържи. Когато я намери отвън, тя беше повръщала и се мъчеше да изчисти с малка носна кърпичка опръсканите си обувки. Той мълчаливо й подаде своята и започна да гали русата й, разтърсваща се от хълцания главица. Атмосферата вътре не беше понесла и на него, но свещеническият сан не му позволяваше да се освободи като нея от насъбралото се в гърлото му.

— Искаш ли да чакаш Франк, или предпочиташ да си вървим?

— Ще чакам Франк — промълви тя, облегната на него, благодарна за проявеното търпение и разбиране.

— Защо ли, като те гледам, така се свива несъществуващото ми уж сърце? — мърмореше си той убеден, че Меги се чувства твърде зле, за да го слуша, подтикван от необходимостта да изрече мислите си гласно, както става обикновено с онези, които живеят сами. — На майка ми не ми напомняш, а сестра не съм имал, но много ми се ще да знам нещо повече за теб и окаяното ти семейство… Тежък ли е бил животът ти, малка моя Меги?

Франк излезе от шатрата с лейкопласт на окото, като попиваше с кърпа изранената си устна. За пръв път, откакто го беше видял отец Ралф, той изглеждаше щастлив, така както обикновено изглеждат мъжете след една несъмнено хубава нощ, прекарана с жена — мислеше си свещеникът.

— Какво търси тук Меги? — сопна се той, още не отрезнял от възбудата на ринга.

— Трябваше да й вържа ръцете и краката и дори да й запуша устата, за да я отведа оттук — отвърна троснато отец Ралф, ядосан, че трябва да се оправдава; дали пък Франк няма сега да се хвърли и върху него? Той ни най-малко не се боеше, но не искаше да прави скандали пред хората. — Тя се страхуваше за теб, Франк, и искаше да бъде наблизо, да е сигурна, че си добре. Не й се сърди, тя без друго е доста разстроена.

— Гледай само татко да не разбере, че си била на по-малко от една миля оттук — обърна се Франк към Меги.

— Хайде да си ходим — каза свещеникът. — Мисля, че за всички ни би било добре да изпием по чаша чай в презвитерството. — Той щипна Меги по върха на носа. — А ти, малка госпожичке, имаш нужда хубаво да се измиеш.

Пади беше прекарал мъчителен ден — трябваше да изпълнява прищевките на сестра си (Фий никога не бе имала прищевки), да й помага, когато тя превзето и мърморейки, с вносните си обувки с дантели, избираше пътя си през калта на Гили, да се усмихва и да приказва с хората, които тя царствено поздравяваше, да стои до нея, докато тя връчваше смарагдовата гривна на победителя от главното надбягване — за Трофея на Гилънбоун. Той не можеше да проумее защо трябваше да се изразходва цялата награда за една женска дрънкулка, вместо да се даде една позлатена купа и солидна сума в брой — не разбираше, че състезанието се устройва само за престиж и че за онези, които участвуват в него, е под достойнството им да се занимават с пари и като нищо можеха да се обидят и да не приемат парична награда. Хори Хоуптън, чийто дорест кон Кинг Едуард спечели смарагдовата гривна, притежаваше вече рубинена, диамантена и сапфирена гривна от предишните години. Той имаше жена и пет дъщери и казваше, че не може да спре, докато не спечели шест гривни.

Колосаната риза и целулоидната яка притесняваха Пади, със синия костюм му беше много горещо, а екзотичните ястия от морски деликатеси, които поднесоха за обяд, и шампанското се отразиха на стомаха му, привикнал на овнешко месо; чувстваше се като глупак и мислеше, че и другите го виждат такъв. Макар костюмът му да беше официален, личеше си, че е шит при евтин шивач и е по селски демодиран. Те не бяха от неговата черга, тези погражданени фермери, тези надменни матрони и зъбати момичета с конски физиономии — каймакът на онова, което местният вестник наричаше „заселническа аристокрация“. Защото те всячески се мъчеха да забравят онези дни от миналото столетие, когато се бяха настанили по тези земи съвсем незаконно, бяха си присвоили огромни пространства, а после, при федерацията и самоуправлението, бяха получили право на собственост по давност. Постепенно бяха станали най-богатите хора на континента, създадоха си политическа партия, изпращаха децата си в скъпи училища в Сидни, бяха делили трапеза с гостуващия Уелски принц. А той, простият Пади Клийри, си беше работник. Той нямаше нищо общо с тези колониални аристократи, които твърде много и неприятно напомняха за семейството на жена му.

Ето защо, като влезе в салона на презвитерството и намери Франк, Меги и отец Ралф, разположени край огъня така, сякаш бяха прекарали чудесен, безгрижен ден, се раздразни. Непоносимо му беше липсвала изискаността и подкрепата на Фий, а сестра си все още ненавиждаше така, както и през най-ранното си детство в Ирландия. В следващия момент забеляза лейкопласта върху окото на Франк. Сякаш небето пращаше оправдание за гнева му.

— А сега как ще се явиш пред майка си в този вид? — кресна той. — Един ден се изплъзна от погледа ми и пак постарому — биеш се с всекиго, който те погледне накриво.

Стреснат, отец Ралф скочи, понечи да издума нещо успокоително. Но Фрак го изпревари.

— Пари спечелих с това — каза той много тихо, като посочи лейкопласта. — Двайсет лири за няколко минути работа е по-добра заплата от онова, което леля Мери дава на теб и на мен заедно за цял месец. Днес следобед в шатрата на Джими Шермън победих трима добри боксьори и издържах цял мач с шампион от лека категория. Така се сдобих с двайсетте лири. Може да не ти харесва какво правя, но днес спечелих и уважението на всички наоколо.

— Ха, стигат ти някакви уморени и затлъстели от пиянство бивши слави от провинциални панаири, за да си доволен, а? Време е да пораснеш, Франк! Знам, че не можеш да пораснеш повече на ръст, но поне заради майка си се постарай да пораснеш по ум!

Колко бяло беше лицето на Франк! Като мъртвешко! Това бе най-тежката обида, която можеше да му нанесе един мъж, а при това идваше от баща му. Не можеше да му отвърне с удар. Започна да диша дълбоко с целия си гръден кош, като се мъчеше да усмири ръцете край тялото си.

— Не са бивши, татко. Кой е Джими Шермън — знаеш така добре, както и аз. Именно Джими Шермън ми каза, че съм имал страхотно бъдеще като боксьор и иска да ме вземе в трупата си да ме обучава. И дори ще ми плаща! Може да не стана по-висок, но съм достатъчно голям да набия всеки мъж под слънцето, дори и теб, противен стар пръч!

Намекът зад този епитет не убягна на Пади — той пребледня като сина си.

— Не смей да ме наричаш така!

— Точно такъв си! Отвратителен, по-лош и от разгонен пръч! Не можеш ли да я оставиш на мира, не можеш ли да не я докосваш вече?

— Не! Недейте! — писна Меги. Ръцете на отец Ралф се впиха в раменете й до болка и я държаха до него. Сълзи рукнаха по лицето й. Тя неистово се дърпаше да се освободи, но напразно. — Не, татко, недей! О, Франк, моля те! Моля ви се, моля ви се! — викаше тя пронизително.

Но само отец Ралф я чуваше. Франк и Пади бяха впили очи един в друг, да̀ли най-сетне воля на взаимната си ненавист и страх. Бентът на общата им любов към Фий се бе скъсал и се отприщи непримиримото им съперничество за нея.

— Аз съм неин мъж. Бог ни е благословил да имаме деца — рече Пади, като се мъчеше да се овладее.

— Ти не струваш повече от старо мръсно псе, което тича по всяка разбесувала се кучка!

— А ти не струваш повече от мръсното псе, дето те е направило, дявол го знае кой е бил! Добре, че нямам нищо общо с това! — кресна Пади и замлъкна. Гневът му затихна като отшумяла буря. Той клюмна, сви се и ръката му замачка устните, като че ли да отскубне езика, изрекъл непозволеното. — Не исках да кажа това! Не исках! Не исках!

В момента, в който думите бяха изречени, отец Ралф пусна Меги и сграбчи Франк. Изви дясната му ръка зад гърба, а с лявата си ръка обви шията му, за да го възпре. Беше силен и държеше здраво; Франк се бореше да се освободи, но после внезапно се отпусна и поклати глава примирено. Меги се беше смъкнала на колене на пода и ридаеше, като местеше умолителен поглед от брат си към баща си в безпомощно страдание. Тя не разбираше какво става, но знаеше, че заради случилото се не ще може да ги има вече и двамата заедно.

— Точно това искаше да кажеш! — рече с дрезгав глас Франк. — Знаех си аз! Знаех си! — Опита се да извърне глава към отец Ралф. — Пуснете ме, отче! Няма да го пипна. Бог ми е на помощ, няма да го докосна.

— Бог да ти е на помощ ли? Бог да ви порази и двамата! Ако сте разстроили душата на детето, ще ви убия! — изрева свещеникът, единственият разгневен сега. — Държах я тук да слуша, защото се боях, че ако я изведа, ще се избиете, докато ме няма. Но трябваше да ви оставя да го направите, жалки, глупави егоисти!

— Добре, отивам си — проговори Франк със странен, глух глас. — Отивам с трупата на Джими Шермън и вече няма да се върна.

— Трябва да се върнеш — прошепна Пади. — Какво ще кажа на майка ти? Тя държи на теб повече, отколкото на всички нас, взети заедно. Никога няма да ми прости!

— Кажи й, че съм отишъл с Джими Шермън, та дано направя нещо от себе си. Това е истината.

— Онова, което казах… не е вярно, Франк.

Чуждите черни очи на Франк заискриха насмешливо, очите, които бяха учудили свещеника, когато ги видя за първи път — какъв беше този черноок син на сивооката Фий и на синеокия Пади? Отец Ралф познаваше законите на Мендел и не допускаше, че това се дължи само на сивите очи на Фий.

Франк си взе шапката и палтото.

— О, вярно е! И винаги съм го знаел. Понякога си спомням мама да свири на спинет в една стая, каквато ти никога не си могъл да имаш! А още и чувството, че не си бил винаги с нас, че си дошъл след мен, че тя най-напред е била моя. — Изсмя се беззвучно. — И като си помисля, че през всичките тези години съм обвинявал теб, че я теглиш надолу, а в същност виновният съм бил аз. Аз, аз!

— Никой не е виновен, Франк, никой! — извика свещеникът, като се мъчеше да го задържи. — Това е част от великия непонятен замисъл на господа. Приеми го така!

Франк отблъсна възпиращата го ръка и се запъти към вратата с леката си като на призрак походка, стъпвайки почти на пръсти. Роден е за боксьор — премина през някакво далечно кътче в мозъка на отец Ралф, един мозък на кардинал.

— Великият, непонятен замисъл на господа, а? — имитираше го гласът на младежа откъм вратата. — В ролята си на свещеник ми приличате на папагал, отче де Брикасар! Аз пък ще ви кажа — бог на вас да помага, защото вие единствен тук не знаете какво сте в същност.

Пади седеше на стол — с пепеляво лице, с уплашени очи, вторачени в Меги, която се беше свила на колене до камината, плачеше и се поклащаше напред-назад. Той понечи да отиде при нея, но отец Ралф грубо го спря:

— Остави я. Стига й толкова! В бюфета има уиски, налей си. Аз отивам да сложа детето да спи и ще се върна да поговорим — чакай ме. Чуваш ли какво ти казвам, човече?

— Ще ви чакам, отче. Сложете я да спи.

 

 

Горе в приятната светлозелена спалня свещеникът разкопча роклята и ризката на момиченцето, сложи го да седне на края на леглото, за да му събуе обувките и чорапите. Нощницата на Меги беше върху възглавницата, където я бе оставила Ани: той я нахлузи през главата й и благоприлично я издърпа надолу, преди да й свали гащичките. През цялото време й говореше за разни работи, разказваше й глупави истории за копчета, които не искат да се разкопчеят, за обувки, които упорстват и не се развързват, и за панделки, които са залепнали за косите. Невъзможно беше да познае дали тя го слуша: очите й, пълни с неизказани детски трагедии, с грижи и болка, несвойствени за годините й, гледаха тъжно някъде зад гърба му.

— А сега лягай, миличка, и се опитай да заспиш. След малко ще дойда да те видя. Не се тревожи, чу ли? После ще поговорим.

— Добре ли е? — попита Пади, когато той се върна при него.

Отец Ралф посегна към бутилката с уиски върху бюфета и си наля половин чаша.

— Ей богу, не знам. Чудя се, Пади, кое е по-тежкото проклятие над ирландеца — алкохолът или нравът му. Какво те прихвана да говориш така? Не, не се опитвай да ми отговаряш. Нравът, нали? А онова е истина, разбира се. Сетих се, че не е твой син още щом го видях.

— Може ли нещо да ви убегне!

— Сигурно не. Достатъчно съм наблюдателен, за да разбера кога хората от моята енория са угрижени или страдат. А след като съм разбрал, мой дълг е да им помогна с каквото мога.

— В Гили ви обичат много, отче.

— Което дължа несъмнено на лицето и на фигурата си — отвърна свещеникът с горчивина, неуспял да придаде шеговитост на гласа си, както искаше.

— Така ли мислите? Не съм съгласен с вас. Ние ви обичаме, защото сте добър пастор.

— Е, поне във вашите грижи се оказах изцяло въвлечен — отбеляза отец Ралф с известно неудобство. — Я вземи да ми разкажеш, че да ти олекне, а?

Пади се беше втренчил в огъня, който беше разпалил като пещ, докато отецът слагаше Меги да спи, защото угризенията не му даваха мира и трябваше да върши нещо. Празната чаша в ръката му се затресе силно; отец Ралф стана за бутилката уиски и му наля отново. Като отпи дълга глътка, Пади въздъхна и изтри забравените по лицето си сълзи.

— Не знам кой е бащата на Франк. Станало е, преди да срещна Фий. Нейният род в същност пръв се е заселил в Нова Зеландия, а баща й имаше голямо земеделско и скотовъдно имение край Ашбъртън, на Южния остров. Пари имаше колкото иска, а Фий беше единствената му дъщеря. Доколкото разбрах, той сам намислил как да подреди живота й — пътуване до Англия, въвеждане в двореца, подходящ съпруг… Тя не си помръдвала пръста в къщи, разбира се. Имали прислуга, икономи, коне, големи каляски — живели като лордове.

Работех в мандрата им и понякога виждах Фий в далечината да разхожда едно малко момченце на около година и половина. Един ден старият Джеймс Армстронг дойде при мен. Дъщеря му, каза той, опозорила семейството — не била омъжена, а имала дете. Потулили работата естествено, но като се опитали да я изпратят някъде далеч, баба й така се разфучала, че трябвало да оставят внучката й в имението, колкото и да било неудобно. Но сега бабата била на смъртен одър и нямало кой да им пречи да се отърват от Фий и детето. И понеже не съм задомен — продължаваше Джеймс, — ако се оженя за нея и обещая да я отведа от Южния остров, те щели да ни платят пътя и още пет хиляди лири отгоре.

За мен, отче, това беше истинско състояние, а се бях и уморил от ергенския живот — бях стеснителен и никак не ми вървеше с момичетата. Предложението ми хареса и, честно казано, нямах нищо против детето. Бабата научила и изпрати да ме извикат, макар че беше тежко болна. На времето си е била истински тиранин, но иначе беше много благородна жена. Разказа ми някои работи за Фий, но не издаде кой е бащата, а и аз не исках да питам. Накара ме обаче да обещая, че ще съм добър с Фий — знаела, че ще изгонят Фий от имението веднага щом тя умре, и затова предложила на Джеймс да й намерят съпруг. Стана ми мъчно за бедната старица, която толкова много обичаше Фий. Ще повярвате ли, отче, че за пръв път се доближих до Фий, колкото да й кажа „здравей“, едва в деня, в който се оженихме?

— Вярвам ти — отвърна свещеникът едва чуто. После премести поглед върху течността в чашата си, изпи я на един дъх и посегна към бутилката, за да напълни и двете чаши. — Значи, сте взели за съпруга жена, която много ви превъзхожда, а, Пади?

— Да. Отначало се страхувах до смърт от нея. Тя беше толкова хубава по онова време, отче, и толкова… далеч от всичко, ако ме разбирате какво искам да кажа. Като че ли изобщо я нямаше и като че ли не ставаше въпрос за нея.

— Тя и сега е хубава, Пади — увери го отец Ралф кратко. — Виждам по Меги каква е била, преди да започне да застарява.

— Животът й не беше лек, отче, но не знам какво друго бих могъл да сторя. С мен не можеше да й се случи нищо лошо и никой нямаше да я обиди. Минаха две години, докато събера смелост да й стана… ъ-ъ-ъ… истински съпруг. Трябваше да я уча да готви, да мете, да пере и да глади. Тя не умееше нищо.

И нито веднъж, отче, през всичките тези години, откакто сме женени, нито веднъж тя не се ожали, нито се засмя, нито заплака. Само в най-интимните моменти от живота ни показва някакво чувство, но дори и тогава не продумва нищо. Все се надявам да каже нещо, но същевременно и не искам, защото ми се струва, че ако проговори, ще изрече неговото име. О, не искам да кажа, че не обича мен или децата ни. Но аз я обичам толкова много, та ми се струва, че тя просто вече не е способна на такова чувство. Освен към Франк. Винаги съм долавял, че обича Франк повече от всички ни заедно. Сигурно е обичала и баща му. Но нищо не знам за този човек — кой е бил, защо не е могла да се омъжи за него.

Отец Ралф сведе очи към ръцете си и запримига.

— О, Пади, каква болка е животът! Слава богу, че нямам смелост да проникна в него по-дълбоко от повърхността му!

Пади се изправи, беше малко несигурен на краката си.

— Хубава я свърших, отче. Прогоних Франк и Фий няма никога да ми прости.

— Не трябва да й казваш, Пади. Никога не трябва да узнае. Кажи й просто, че Франк е избягал с боксьорите, и толкова. Тя знае, че Франк е буен, и ще ти повярва.

— Не мога да го направя, отче! — недоумяваше Пади.

— Трябва, Пади. Не й ли стигат болките и страданията? Защо да й причиняваш нови? — А в себе си помисли: кой знае, може би тя най-сетне ще съумее да даде на теб обичта, която е изпитвала към Франк — на теб и на онова малко същество горе.

— Наистина ли мислите така, отче?

— Наистина. Станалото тази вечер не бива да отива по-далеч.

— Ами Меги? Тя чу всичко.

— Не се безпокой за Меги. Аз ще се погрижа за нея. Едва ли е разбрала нещо повече от това, че ти и Франк сте се скарали. Ще й обясня, че сега, като го няма Франк, ако каже на майка си и за кавгата, ще й причини още по-голяма болка. Освен това имам чувството, че Меги и без това не казва на майка си всичко. — Той стана. — Лягай си, Пади. Не забравяй, че утре трябва да изглеждаш добре и да се въртиш цял ден около Мери.

Меги не беше заспала. Лежеше с широко отворени очи на мъждивата светлина от малката лампа до леглото. Свещеникът седна до нея и забеляза, че косата й още е сплетена. Той внимателно развърза тъмносините панделки и нежно разпусна косата й, докато тя се разстла като вълнист меден лист върху възглавницата.

— Франк замина, Меги — рече й той.

— Знам, отче.

— Знаеш ли защо, миличка?

— Скара се с татко.

— Какво ще правиш сега?

— Ще отида с Франк. Той има нужда от мен.

— Не може, момичето ми.

— Може. Щях да го намеря още тази вечер, но просто не мога да стоя на краката си, а и не обичам тъмното. Но утре ще го потърся.

— Не бива, Меги. Разбери, Франк трябва да живее свой живот и е крайно време да се отдели. Знам, че не искаш да си отива, но той отдавна се гласи да го направи. Не бъди егоистка. Трябва да го оставиш да има свой живот. — „Повтаряй го, мислеше си той, повтаряй го, докато й го втълпиш.“ — Когато човек порасне, естествено е и има право да поиска да живее далеч от дома, в който се е родил. А Франк е вече мъж. Той трябва да си има свой собствен дом, своя жена и семейство. Разбираш ли, Меги? Кавгата между татко ти и Франк само показа, че Франк иска да си върви. Не че не се обичат, но повечето млади мъже напускат дома си точно по този начин — като за оправдание. Караницата беше просто оправдание за Франк да направи това, което отдавна е искал, оправдание да си иде. Разбираш ли, Меги?

Погледът й се премести върху лицето му и остана там. Очите й бяха толкова уморени, пълни с толкова болка, с толкова зрелост.

— Знам — отвърна тя. — Знам, Франк искаше да си иде още когато бях малка, но не можа. Татко го върна и го накара да остане при нас.

— Но този път няма да го върне, Меги, татко ти не може вече да го задържи насила. Франк си отиде завинаги, Меги, и няма да се върне.

— Никога ли повече няма да го видя?

— Не знам — отвърна той искрено. — Бих искал да те уверя, че ще го видиш, но никой не може да предскаже бъдещето, Меги… дори свещениците. — Той си пое въздух. — Не бива да казваш на мама, че са се карали, Меги, чуваш ли? Много ще се разстрои, а тя и без това не е добре.

— Защото ще има ново бебе ли?

— Какво знаеш за това?

— Мама обича да има бебета и е имала много. Нейните бебета са толкова хубави, отче, дори когато не е била добре. И аз ще си имам едно бебе като Хал и тогава Франк няма да ми липсва толкова, нали?

— С непорочно зачатие ли? — промърмори той. — Желая ти успех, Меги. Ами ако не можеш да имаш бебе като Хал?

— Нали сега си имам Хал — отвърна тя сънливо, като се намести в леглото. После попита: — Отче, и вие ли ще си идете? И вие ли?

— Може би някой ден, Меги. Но няма да е скоро, мисля. Така че не се безпокой. Няма да мръдна от Гили още дълго, дълго време — каза свещеникът с тъга в очите.

Бележки

[1] Английски царедворец, пътешественик и писател, любимец на кралица Елизабет I. — Б.пр.