Колийн Маккълоу
Птиците умират сами (8)

8

Новата година настъпи с традиционното шотландско честване, което Енгъс Маккуийн устройваше в Рудна Хуниш, а Клийри още не се бяха пренесли в Къщата. Не беше работа за един ден, още повече, че трябваше да се събират вещи, трупани цели седем години, а Фий беше заявила, че иска най-напред да подреди гостната. Никой не си даваше зор, въпреки че всички чакаха с нетърпение да заживеят там. В известно отношение гостната нямаше да се промени много: пак щеше да е без електричество и все така да гъмжи от мухи. Но през лятото там беше значително по-хладно, отколкото навън, поради дебелите каменни стени и евкалиптите, които хвърляха сянка върху покрива. Банята беше истински лукс: цяла зима имаше гореща вода, която идваше по тръби, прокарани зад голямата печка в съседната готварница, и всяка капка от тази вода беше дъждовна. В това голямо помещение с десет отделения човек можеше да си вземе душ или вана, а освен това цялата къща и по-малките къщи около нея бяха щедро обзаведени с вътрешни тоалетни и умивални с такива удобства, че в завистта си някои хора от Гили ги смятаха за разточителни. С изключение на хотел „Империал“, двата ресторанта, католическото презвитерство и манастира, всички къщи в района на Гилънбоун се задоволяваха с външни тоалетни. Дройда правеше изключение благодарение на многото си цистерни и специални покриви за събиране на дъждовната вода. А и режимът беше строг — да не се хаби излишно вода и обилно да се дезинфекцира с препарат. В сравнение с ямите в земята това беше истински рай.

В началото на декември отец Ралф беше изпратил на Пади чек за пет хиляди лири, за да са му в помощ, както беше писал в писмото си. Пади го подаде на Фий, ахвайки от изненада.

— Едва ли съм успял да спечеля толкова през всичкото време, откакто работя — каза той.

— Какво да правя с тях? — запита го Фий, като погледна втренчено чека, и после вдигна навлажнени очи към Пади. — Пари! Пари! Най-после пари, разбираш ли? О, никак не съжалявам за тринадесетте милиона на Мери: какво бихме правили с такава сума? Но тези тук са истински пари! Какво да правя с тях?

— Харчи ги — рече й Пади просто. — Купи някоя и друга нова дреха за децата и за себе си. А може би трябва и нещо за голямата къща? Не ми идва наум от какво друго имаме нужда.

— И на мен. Не ти ли се струва смешно?

След закуска Фий стана от масата и кимна повелително на Меги:

— Хайде, момичето ми, ела да идем до голямата къща да поогледаме.

Въпреки че бяха минали вече три седмици от залисията през първите дни след смъртта на Мери Карсън, никой от Клийри не беше приближавал Къщата. Но покрай Фий сега и другите забравиха нежеланието си да влязат там. Фий шестваше от стая в стая, следвана от Меги, мисис Смит, Мини и Кет, възбудена — за голяма изненада на Меги — както никога досега, и непрекъснато се възмущаваше полугласно: отвратително, истински ужас, далтонистка ли е била Мери Карсън, никакъв вкус ли не е имала?

Най-дълго Фий се застоя в гостната, като я оглеждаше с вещина. Тя беше по-малка от салона, защото дължината й беше дванадесет метра, ширината — девет, а от пода до тавана имаше четири метра и половина. Вътрешната й украса представляваше смесица от красиво и грозно, боядисана бе в неизменното бежово, което беше пожълтяло и с нищо не подчертаваше прекрасните орнаменти по тавана, нито барелефите по стените. Грамадните прозорци от пода до тавана, които опасваха цялата дванадесетметрова стена покрай верандата, бяха закрити с кафяви плюшени завеси и потапяха в мрак изтърканите кафяви столове, двете великолепни малахитови пейки, други две също тъй красиви пейки от флорентински мрамор и тежката камина от кремав мрамор с тъмно розови жилки. Върху излъскания под от тиково дърво бяха постлани в безупречна симетрия три обюсонски килима, а отгоре полилей от Уотърфърд, около два метра дълъг, висеше на усукана верига.

— Заслужавате похвала, мисис Смит — рече Фий. — Отвратително е наистина, но поне е безупречно чисто. Ще видите колко хубаво ще подредя. Срамота! Тези ценни скамейки, така забутани сред другото. Още от първия път, когато видях тази стая, си мечтая да я направя такава, че който влезе, да й се възхищава и същевременно да се чувства така удобно, че да не му се излиза от нея.

Бюрото на Мери Карсън с телефона, поставен отгоре, беше една викторианска грозотия. Фий се приближи до него и пренебрежително чукна с пръст потъмнялото му дърво.

— Моето писалище ще стои чудесно тук. Започвам с тази стая и чак когато е готова, тогава ще се преместим, не по-рано. За да имаме поне едно място, където да седнем, без да се притесняваме.

Фий се настани пред бюрото и откачи телефонната слушалка. Докато дъщеря й и прислугата, скупчени, я гледаха в недоумение, тя се зае да дава разпореждания на Хари Гау. Марк Фойс да изпрати мостри заедно с вечерната поща, „Нок и Кърбис“ да изпрати мостри от боите, братя Грейс — от тапетите, а тези и други магазини в Сидни да подготвят за нея специални каталози със свои идеи за обзавеждане. Като се смееше доволен, Хари обеща да намери добри тапицери и бояджии, които да се справят и с най-сложната работа, изисквана от Фий. Браво на мисис Клийри! Тя щеше най-сетне да изгони напълно Мери Карсън от къщата.

Щом свърши с телефона, Фий нареди да се свалят незабавно плюшените завеси. Изхвърлиха ги на боклука като в някаква оргия на разточителство, дирижирана от Фий, която ги подпали със собствените си ръце.

— Ние нямаме нужда от тях, пък и не смятам да ги натрапвам на бедните от Гилънбоун.

— Да, мамо — каза Меги смаяна.

— Изобщо няма да окачваме завеси — разпореди Фий, без ни най-малко да се смущава от това дръзко нарушаване на тогавашните норми на обзавеждане. — Верандата е достатъчно вдадена, за да не ни грее силното слънце: защо са ни тогава завеси? Искам в тази стая да се вижда.

Пристигнаха материалите, дойдоха и бояджиите и тапицерите; Меги и Кет трябваше да се качат на стълба да мият и лъскат горните прозорци, докато мисис Смит и Мини се справяха с долните, а Фий обикаляше наоколо и нищо не убягваше от погледа й.

До средата на януари всичко беше готово и някак си естествено новината плъзна по телефонните жици. Мисис Клийри превърнала гостната на Дройда в дворец и вежливостта налага мисис Хоуптън да придружи мисис Кинг и мисис О’Рурк, за да честитят на Клийри влизането в Къщата.

Всички се съгласиха, че усилията на Фий бяха дали съвършен резултат. Бежовите обюсонски килими с поизбледнелите си букети от розови и червени рози със зелени листа бяха постлани почти небрежно по лъснатия като огледало под. Стените и таванът бяха прясно боядисани в бежово, като всяка отливка или украса по тях беше старателно подчертана с варак, а големите плоски кесони бяха облепени с матова черна коприна и върху нея — подобно на изящни японски рисунки с меки тонове в позлатена рамка — имаше същите букети от рози като на трите килима.

Уотърфърдският полилей беше спуснат толкова ниско, че висулките му се полюшваха само на около два метра от пода и всяка от хилядите му призми беше излъскана и блестеше с всичките цветове на дъгата. Дебелата му месингова верига се проточваше чак до тавана. Върху продълговати кремави маси с позлата уотърфърдски лампи стояха до уотърфърдски пепелници и уотърфърдски вази, пълни с розови и чайни рози. Големите кресла бяха тапицирани наново в копринено бежово моаре и подредени в уютни кътчета, а към тях примамливо бяха придърпани удобни големи табуретки за краката. В един огрян от слънцето ъгъл стоеше старинен клавесин и върху него — грамадна ваза с розови и чайни рози. Над камината бе окачен портрета на бабата на Фий с нежнорозовата си кринолинена рокля, а срещу нея, в другия край на стаята, висеше още по-голям портрет на Мери Карсън като млада, с червеникава коса и лице, напомнящо кралица Виктория на младини, в черна пристегната рокля с модни на времето турнюри.

— Така — рече един ден Фий, — сега вече можем да напуснем къщата край реката. Другите стаи ще подредя една по една на спокойствие. О, колко е хубаво да имаш пари и прилична къща, за която да ги харчиш!

Няколко дни преди да се преместят, една ранна утрин, когато слънцето още не беше изгряло, петлите в кокошарника се разкудкудякаха възбудено.

— Негодници — възмути се Фий, докато опаковаше в стари вестници порцелановите си сервизи. — За какво вдигат толкова врява, като в полога няма и едно яйце за закуска, а и мъжете няма да стават рано за пасищата, докато не приключим с пренасянето. Меги, ще трябва ти да слезеш до кокошарника, аз си имам работа. — Тя се взря в една пожълтяла страница от „Сидни морнинг херълд“ и презрително изсумтя над някаква реклама за корсети, пристягащи талията съвсем неестествено. — Защо ли настоява Пади да получаваме всички тези вестници, като никой няма време да ги чете? Само се трупат и не успяваме дори да ги изгорим в печката. Сега поне ще ми послужат за опаковането.

Колко е хубаво, че мама е така весела — си мислеше Меги, докато тичаше надолу по задното стълбище и през прашния двор. Всички очакваха, разбира се, с нетърпение, да се настанят в Къщата, но майка й направо жадуваше за това, сякаш имаше някакъв спомен от живот в голяма къща. Колко беше умна и какъв прекрасен вкус имаше! А досега никой не бе забелязал това, защото нямаха нито време, нито пари, за да проличи. Меги потръпна от вълнение: татко беше ходил при бижутера в Гили и с част от петте хиляди лири беше купил на мама огърлица от истински перли, а също и перлени обици с мънички диаманти по тях. Щеше да й ги подари на първата вечеря в новия им дом. Видяла вече как изглежда майка й без обичайната суровост, Меги нямаше търпение да види изражението й, когато получи перлите. Всички деца — от Боб до близнаците — трескаво чакаха този момент, защото Пади им беше показал голямата плоска кожена кутия и я отвори да видят млечнобелия матов наниз върху ложето му от черно кадифе. Разцъфналото щастие на майката беше подействало силно на всички, сякаш виждаха как завалява хубав, напоителен дъжд. Дотогава не предполагаха колко много е страдала през всичкото време, откакто я познаваха.

Кокошарникът беше голям, обитаван от четири петела и над четиридесет кокошки. Нощем те се прибираха в курника, по чийто грижливо пометен под бяха наредени щайги от портокали, пълни със слама, където да снасят яйцата, а в дъното на различна височина имаше летви — да кацат по тях. Денем пернатите важно се разхождаха и къткаха из широкия си двор, ограден с тел. Когато Меги отвори вратата на оградата и се вмъкна вътре, всички я заобиколиха нетърпеливо, очаквайки, че им носи храна. Но понеже ги хранеше само вечер, Меги се разсмя на глупавата им врява и ги разбута, за да влезе в колибата им.

— Ей, ама наистина сте били много загубени птици — нареждаше тя строго, докато ровеше из полозите. — Четирийсет, а снесли само петнайсет яйца. Няма да стигнат и за закуска, а камо ли за сладкиш. Предупреждавам ви съвсем сериозно: ако не направите нещо в най-скоро време, всички ще идете на дръвника. Това важи и за вас, господа, както за жените ви, така че не перчете опашки и не надувайте гуши, сякаш не говоря на вас.

Събрала внимателно яйцата в престилката си, Меги забърза обратно към кухнята, като си тананикаше.

Фий седеше в стола на Пади, вторачена в една страница от „Смитс уийкли“, лицето й беше бяло, устните й се мърдаха. Меги чу, че мъжете вече са станали; шестгодишните Джимс и Патси се смееха в кошарата си: не им разрешаваха да стават оттам, докато мъжете не са излезли.

— Какво има, мамо? — попита Меги.

Фий не отговори и остана с вперен напред поглед, по горната й устна бяха избили капки пот, очите й бяха застинали в отчайваща болка и тя като че събираше всичките си останали сили, за да не извика.

— Татко, татко! — нададе Меги остър, изплашен вик.

Гласът й го накара да се спусне, недозакопчал още долната си фланела, а Боб, Джек, Хюи и Стю го последваха. Меги безмълвно посочи майка си.

Сърцето на Пади сякаш заседна в гърлото му. Той се наведе над Фий, вдигна с една ръка отпуснатата й китка.

— Какво ти е, мила? — заговори й той с нежност, каквато децата не бяха свикнали да чуват от него, но усещаха някак, че когато са сами, той й говори точно с такъв глас.

Тя, изглежда, също разпозна този глас, защото дойде на себе си, и извърна към него големите си сиви очи, добри и уморени, вече не млади.

— Виж — промълви тя, като сочеше малка колонка новини в долния край на страницата.

Стюърт беше застанал зад майка си, сложил леко ръка на рамото й. Преди да започне да чете, Пади погледна сина си в очите — досущ като тези на Фий — и той му кимна. Към Стюърт не можеше никога да изпита ревността, която се надигаше у него срещу Франк: обичта и на двамата към Фий ги свързваше, а не ги разделяше. Пади зачете високо, бавно, с все по-тъжен и по-тъжен глас. Заглавието гласеше:

БОКСЬОР, ОСЪДЕН НА ДОЖИВОТЕН ЗАТВОР

Франсис Армстронг Клийри, 26-годишен, професионален боксьор, беше признат днес от областния съд на Гулбърн за виновен в убийството на Ронълд Албърт Къминг, 32-годишен, работник, извършено през юли. Съдебните заседатели взеха това решение само след десетминутно съвещание и препоръчаха на съда да издаде най-суровата присъда. Според съдията Фитцхю Кънийли касаело се за съвсем ясен от юридическа гледна точка случай. Къминг и Клийри се скарали в бара на „Харбър хотел“ на 23 юли. По-късно същата нощ сержант Том Биърлсмър от полицията в Гулбърн заедно с двама други полицаи бил извикан от собственика на хотела, Джеймс Оугилви. В двора зад хотела полицията заварила Клийри да рита в главата изпадналия в безсъзнание Къминг. Юмруците му били окървавени и стискали кичури от косата на Къминг. Когато го арестували, Клийри бил пиян, но в пълно съзнание. Обвинили го в нанасяне на тежка телесна повреда, а после и в убийство, след като Къминг вследствие мозъчни травми починал в болницата на Гулбърн.

Адвокатът Артър Уайт пледира за оневиняване на подсъдимия поради невменяемост, но четирима медицински експерти на прокуратурата единодушно установили, че по нормите на М’Нагтън, Клийри не може да бъде смятан за невменяем. Обръщайки се към съдебните заседатели, съдията Фитцхю Кънийли заяви, че нямало съмнение за вината на подсъдимия, но ги помолил да обсъдят внимателно дали ще искат строга или снизходителна присъда, тъй като за последната си дума щял да се ръководи от тяхното мнение. Когато произнасяше присъдата, съдията окачестви престъплението като проява на „нечовешка жестокост“ и изрази съжаление, че поради употребата на алкохол и липсата на предумисъл извършителят не може да бъде обесен, но според него ръцете на Клийри били не по-малко опасни от пушка или нож. Клийри беше осъден на доживотен затвор и каторга, които да бъдат излежани в затвора на Гулбърн, отреден специално за особено опасни затворници. Запитан дали има да каже нещо, Клийри отговори: „Само не казвайте на майка ми.“

Пади потърси датата в горния край на страницата: 6 декември 1925 г.

— Станало е преди повече от три години — промълви той безпомощно.

Никой не му отговори и не се помръдна, защото никой не знаеше какво трябва да се направи. От предната стая се носеше веселият смях на близнаците, които вече викаха с тънките си гласчета.

— Само… не казвайте… на майка ми — повтори Фий сковано. — И никой не ми е казал! О, господи! Мой клети, клети Франк!

Пади изтри сълзите си с опакото на свободната си ръка, после приклекна край Фий и взе да гали нежно скута й.

— Фий, мила, стягай багажа. Отиваме при него.

Тя се надигна, но веднага пак се отпусна, а на малкото й лице очите й светеха неподвижни, като мъртви, с разширени зеници, покрити с позлата.

— Не мога да ида — рече тя без нотка на болка, но всички почувстваха нейната мъка. — Той няма да понесе да ме види. О, Пади, няма да го понесе! Така добре го познавам — и гордостта му, и амбицията му, и желанието му да бъде уважаван. Нека да носи срама си сам: такова е неговото желание. Нали прочете? „Само не казвайте на майка ми.“ Трябва да му помогнем да запази своята тайна. Каква полза за него или за нас да го видим?

Пади още плачеше, но не за Франк: за жизнеността, изчезнала от лицето на Фий, за угасналите й очи. Все нещастия носеше това момче — като несретника Йов^[1]. Застанал вечно между Фий и него, той беше причината да бъде тя далеч от сърцето му, далеч от сърцата на неговите деца. Всеки път, когато щастието като че ли се усмихваше на Фий, той й го отнемаше. Но любовта на Пади към нея беше така дълбока и неизкоренима, както нейната към Франк, и той нямаше вече сърце да използва момчето като изкупителна жертва, поне не след онази нощ в презвитерството.

Затова й каза:

— Щом мислиш, че е по-добре да не правим опит да го видим, така да бъде. Но бих искал да се уверя поне, че е добре и да направя каквото мога за него. Дали да не пиша на отец Ралф де Брикасар и да го помоля да се погрижи за Франк?

Погледът й не се оживи, но лека руменина докосна страните й.

— Да, Пади, пиши му. Само че го помоли да не казва на Франк, че сме узнали.

За няколко дни Фий си възвърна голяма част от енергията и желанието, с което обзавеждаше Къщата. Но пак стана мълчалива и затворена, макар и не така мрачна, и се оттегли зад някакво безизразно спокойствие. Като че ли от по-голямо значение беше за нея как ще изглежда Къщата, а не как се чувства семейството й. Може би смяташе, че те могат сами да се грижат за настроението си, а останалото беше работа на мисис Смит и момичетата.

Откритието за бедата на Франк остави дълбок отпечатък върху всички. По-големите момчета искрено тъгуваха за майка си и прекарваха безсънни нощи, като си спомняха лицето й в онзи ужасен момент. Те я обичаха и веселостта й през няколкото седмици преди това я беше разкрила пред тях такава, каквато никога нямаше да я забравят, и горещо щяха да копнеят да стане пак същата. Ако досега баща им беше оста, около която се въртеше животът им, отсега нататък до него беше поставена и майка им. Те започнаха да се отнасят към нея с нежна и всеотдайна грижа, която безразличието й не можеше да охлади. Всички от Пади до Стю се заеха да направят живота на Фий, какъвто тя го искаше, и всеки трябваше да се съобразява с това. Никой не биваше вече да й причинява болка или да й създава грижи. А когато Пади й подари перлите, тя ги пое с кротко, сухо „благодаря“ и им хвърли един поглед без радост и без интерес и в този момент всички си помислиха колко различна щеше да е реакцията й, ако не беше Франк.

Ако не беше преместването в Къщата, Меги щеше да страда много повече, защото, макар да не я допущаха като пълноправен член в изключително мъжкото си „общество за защита на мама“ (долавяйки навярно, че тя би участвувала с по-голяма неохота от тях), баща й и по-големите й братя очакваха от нея да поеме всичката работа, към която Фий се отнасяше с нескрита ненавист. Добре, че мисис Смит и двете прислужнички поеха част от бремето на Меги и понеже Фий се грижеше направо с нежелание за двамата си най-малки сина, мисис Смит се зае изцяло с тях, и то с такова усърдие, че Меги не я жалеше, а се радваше, че двете деца най-сетне принадлежаха напълно на икономката. И на нея й беше мъчно за майка й, но в никакъв случай не чак толкова, колкото на мъжете, защото чувството й за справедливост беше поставено на тежко изпитание: силният майчински инстинкт у нея беше дълбоко засегнат от растящото безразличие на Фий към Джимс и Патси. „Когато един ден имам деца — казваше си тя, — никога няма да обичам едното от тях повече от другите.“

Животът в голямата къща беше безспорно съвсем различен. Най-напред им се видя странно всеки да спи в отделна стая, а жените да не трябва да се грижат за нищо в домакинството, вътре или вън от къщи. Мини и Кет заедно с мисис Смит вършеха всичко — от прането и гладенето до готвенето и чистенето и се ужасяваха, ако някой предложеше да им помогне. Срещу обилна храна и известно заплащане постоянно прииждаха скитници, които биваха вписвани в сметките на Дройда като общи работници — да цепят дърва за камините, да хранят кокошките и прасетата, да доят овцете, да помагат на Том в поддържането на хубавата градина, да вършат всичката тежка работа по чистенето.

Пади беше писал на отец Ралф. И получи отговор.

Доходите от владенията на Мери възлизат приблизително на четири милиона лири годишно благодарение на това, че „Майкар лимитид“ е частна компания и по-голямата част от авоарите й са вложени в стоманодобива, корабостроенето и мините — пишеше отец Ралф. — Така че онова, което отделям за вас, е само капка от състоянието на Карсън, дори не и една десета от годишните приходи на Дройда. Нямайте грижа и за лоши години. Дройда носи такива печалби, че ако се наложи, мога до безкрайност да ви плащам само от лихвите. Тъй че парите, които получавате, изцяло ви се полагат и не засягат с нищо „Майкар лимитид“. Те идват от фермата, а не от компанията. Искам от вас само да вписвате всичко редовно и добросъвестно в тефтерите на Дройда заради ревизорите.

Като получи това писмо, Пади свика една вечер събрание в красивата гостна, когато всички си бяха у дома. Беше седнал в голямо бежово кресло, изпънал удобно крака на табуретка в същия цвят, с очила за четене с метални рамки на римския му нос, а лулата му лежеше в един уотърфърдски пепелник.

— Колко е приятно тук, нали? — огледа се той с доволна усмивка. — Мисля, че трябва да изкажем на мама публична благодарност, а, момчета?

Момчетата одобрително му отговориха един през друг, а Фий закима от мястото си в някогашното кресло на Мери Карсън, тапицирано сега в бежово моаре. Меги само се сгуши върху табуретката, на която беше предпочела да седне, и не отмести поглед от чорапа, който кърпеше.

— Е, отец де Брикасар добре се е погрижил за нас, без да се скъпи — продължи Пади. — Вложил в банката седем хиляди лири на мое име и на всекиго е открил сметка от по две хиляди лири. Като управител на имението ще ми се плаща годишно по четири хиляди лири, а Боб като мой помощник ще получава три хиляди. Всички други момчета, които работят, ще получават по две хиляди, а най-малките — по хиляда, докато станат на възраст да решат какво ще правят.

Като пораснат Джимс и Патси, ще им бъде гарантиран годишен доход като на работещи в Дройда, дори да не искат да работят тук, а станат ли на дванадесет години, ще бъдат изпратени в колежа „Ривървю“ в Сидни, където ще живеят и ще се учат за сметка на Дройда.

Мама ще има на свое име по две хиляди годишно, а същото се полага и на Меги. За домакински нужди се предвиждат по пет хиляди лири, но аз все пак се чудя защо отец Ралф смята, че са ни необходими толкова много пари за това. Казва — в случай, че решим да направим някои по-съществени промени. Дава ми и наставления колко да плащам на мисис Смит, Мини, Кет и Том и трябва да ви кажа, че е много щедър. Заплатите на другите ще определям сам. Но първата ми работа като управител е да взема още шестима пастири, за да върви работата в Дройда както трябва. Шепа хора не стигат.

Тези думи бяха единственият израз на мнението му за това как сестра му се беше разпореждала с фермата.

Никой от тях не беше дори чувал за такива суми; седяха смълчани и се мъчеха да проумеят благосклонността на съдбата.

— Няма да можем да похарчим и половината, Пади — обади се Фий. — Та той не е оставил нещо, за което да ни трябват пари.

Пади я погледна нежно.

— Така е, майко. Но нали е хубаво да знаем, че никога вече няма да ни липсват пари? — Той се покашля. — Излиза, че мама и Меги нямат никакви задължения. Но виждате ли, аз никога не съм бил добре със смятането, а мама може да събира, изважда, дели и умножава като математичка. Ето защо тя ще поеме счетоводството на Дройда, което досега се водеше от кантората на Хари Гау. Както разбрах, Хари бил назначил един човек специално за това, а сега той му трябвал за друга работа и с удоволствие оставя цялото това счетоводство на нас. В същност той ми даде идеята, че мама чудесно би се справила. Изглежда, е доста сложно. Трябва да се водят главна счетоводна книга, касови книги, текущи сметки, да се вписва всичко в дневника и така нататък. Работа много, само че не така изтощителна както готвенето и миенето, нали?

На Меги й идеше да извика: ами аз? Да не би аз да съм готвила и мила по-малко от мама!

Фий наистина се усмихваше — за първи път, откакто научи за Франк.

— С удоволствие ще върша тази работа, Пади, вярвай ми. Ще ме накара да се почувствам част от Дройда.

— Боб ще те научи да караш новия „Ролс“, защото ще ти се налага да ходиш в Гили до банката или при Хари Гау. А и не е зле да можеш да отидеш където поискаш, без да чакаш някой от нас да те закара. Тук сме доста отдалечени. Отдавна искам да ви науча и двете да шофирате, но все не ни е оставало време. Съгласна ли си, Фий?

— Съгласна съм, Пади — зарадва се тя.

— Сега имам и на теб да кажа нещо, Меги.

Меги остави чорапа и иглата и погледна баща си със смесица от любопитство и неприязън, сигурна какво ще й каже: майка й ще е заета със сметките и затова нейната работа ще е да наглежда къщата и двора.

— Не бих искал да станеш ленива, надута госпожичка като някои дъщери на познатите ни фермери — заговори Пади с усмивка, която изключваше всякаква злонамереност. — Затова ще ти възложа и на теб отговорна работа, малката ми. Ще се грижиш вместо нас за вътрешните пасища — Кладенеца, Потока, Карсън, Уинимъръ и Северното водохранилище. Ще наглеждаш и стопанския двор. Ще разпределяш също и конете — кои да работят и кои да почиват. При прегледа на стадата и при ягненето ще работим всички заедно, разбира се, но през другото време смятам, че ще се справяш сама. Джек ще те научи да използваш кучетата и камшика. Ти си пъргава като момче и затова реших, че ще предпочетеш да работиш из пасищата, вместо да се мотаеш из къщи. — Той свърши, усмихнат по-широко от всякога.

Неприятните предчувствия бяха отлетели през прозореца още докато говореше и той пак беше нейният татко, който я обичаше и мислеше за нея. Какво я бяха прихванали, та да се съмнява в него? Така се засрами от себе си, че и се дощя да забие в крака си дебелата игла за кърпене, но щастието й бе твърде голямо, за да се занимава със самоупрекване, пък и това беше много претенциозен начин да изрази угризенията си.

Лицето й грейна.

— О, татко, толкова ще се радвам!

— Ами аз, татко? — запита Стюърт.

— Жените нямат нужда повече от твоята помощ и затова ще дойдеш пак на пасищата, Стю.

— Добре, татко. — Той погледна към Фий с копнеж, но не каза повече нищо.

 

 

Фий и Меги се научиха да карат новия „Ролс Ройс“ който Мери Карсън беше купила една седмица преди да умре, а Меги свикна да си служи с кучетата, докато Фий усвояваше счетоводството.

Ако не беше продължителното отсъствие на отец Ралф, Меги би била напълно щастлива. Защото винаги беше мечтала да се занимава точно с това: да обикаля пасищата, яхнала коня по мъжки, да върши мъжката работа. Но болката по отец Ралф не я напускаше, а за целувката му си спомняше, бленуваше я, хиляди пъти я усещаше. Ала споменът не беше в състояние да замени действителността и колкото и да се напрягаше, не можеше да изпита същото, а само някакъв полъх от изживяното, някакъв горестен ефирен облак.

Когато отец Ралф им написа за Франк, надеждите й, че той може би ще използва повода да ги посети, рухнаха. С внимателно подбрани думи той им разказваше за отиването си до Гулбърнския затвор, за да не проличи, че психозата на Франк се влошава. Той напразно се опитвал да издейства прехвърлянето на Франк в затвора за невменяеми „Морисит“. Затова просто създаваше впечатлението за един Франк, който се е примирил с необходимостта да изкупи греховете си към обществото, и в един пасаж изрично уверяваше Пади, че Франк не подозира, че те знаят за станалото. Обяснил на Франк, че научил от вестниците в Сидни и щял да се погрижи семейството му никога да не узнае. Като чул това, Франк се успокоил и не искал нищо повече.

Пади споменаваше да продадат кестенявата кобила на отец Ралф. Меги яздеше, както и по-рано, дългокракия черен кон, защото той беше с по-гъвкава захапка и по-добър нрав от капризните кобили или злонравите скопци по пасищата. Повечето коне бяха умни, но не и кротки. Дори липсата на жребци не ги правеше по-дружелюбни.

— Недей, татко, моля те! Аз ще яздя и кобилата — замоли се Меги. — Представи си, че след всичката си любезност към нас отецът дойде да ни види и разбере, че сме му продали коня!

Пади се вгледа в нея замислено.

— Меги, отец Ралф няма да дойде.

— Може и да дойде. Не се знае.

Той не можеше да устои на погледа й, досущ като на Фий, не му даваше сърце да нарани клетото създание.

— Добре, Меги, ще оставим кобилата, но гледай да яздиш и двата коня редовно, защото не искам затлъстели коне в Дройда, разбра ли?

Дотогава Меги не беше яздила коня на отец Ралф, но започна вече да ги редува, за да си заслужат овеса.

Добре, че мисис Смит, Мини и Кет бдяха като луди за близнаците, защото двете деца се чувстваха съвсем свободни, откакто Меги тръгна по пасищата, а Фий седеше с часове пред бюрото си в гостната. Правеха и пакости, но бяха толкова весели и добродушни, че никой не можеше дълго да им се сърди. Вечер в малката си къщичка мисис Смит, станала отдавна католичка, коленичеше за молитва с дълбока признателност в сърцето, която трудно можеше да изрази. Докато Роб беше жив, собствени деца не я бяха ощастливили, а години наред в Къщата не бе стъпвало дете и на обитателите й бе забранено да общуват със семействата на говедарите. Но Клийри бяха все пак роднини на Мери Карсън и най-после доведоха деца. А ето че Джимс и Патси вече живеят в самата Къща.

Зимата беше суха, а летни дъждове не паднаха. Висока до коленете и тучна, светлокафявата трева изсъхна на силното слънце, сбръчка се дори сърцевината на всяко стръкче. През пасището можеше да се гледа само с присвити очи и ниско нахлупена шапка, тревата беше огледално-сребриста и вятърът на тънки вихри се втурваше между трептящите сини миражи, като разнасяше мъртви листа и накъсана трева от една мърдаща купчина върху друга.

Каква суша! Даже дърветата изсъхнаха и кората им се лющеше на твърди, чупливи ивици. Все още нямаше опасност овцете да останат без храна — тревата щеше да им стигне поне за още една година, а може би и повече, — но на никого не беше приятно, че всичко съхне така. Не беше изключено да не завали и догодина, та дори и следващата. В добри години падаха по триста до четиристотин милиметра дъжд, а в лоши едва се събираха и пет.

Въпреки жегата и мухите Меги обичаше да живее сред пасищата, да следва върху кестенявата кобила блеещо стадо овце и да наблюдава как кучетата полягат по корем на земята с изплезени езици, привидно разсеяни. Но само някоя овца да се отлъчи от гъстата маса, и най-близкото куче е вече на крака, втурва се настървено към нея и острите му зъби са жадни да се забият в злочестия крак на непокорницата.

Меги яздеше пред стадото — истинско облекчение, след като беше дишала прахта му няколко мили — и отвори вратата на оградата. Изчака търпеливо, докато кучетата, доволни от възможността да й покажат на какво са способни, вкарваха овцете, като ги гонеха и хапеха. По-трудно беше да се води стадо едър добитък, защото животните ритаха или нападаха и често се случваше да убият някое невнимателно куче. Точно тогава пастирът трябваше да е готов да се намеси, да използва камшика си, но и самите кучета обичаха вкуса на опасността, когато трябваше да пазят едрия добитък. Това обаче не влизаше в задълженията на Меги: Пади се занимаваше с тази работа.

Кучетата непрестанно будеха възхищение у Меги: интелигентността им беше поразителна. Повечето бяха шотландска порода, с наситено-кафява козина и бежови лапи, гърди и вежди, но имаше и куийнслендски овчарки, по-едри, със синьо-сиви кожуси, изпъстрени с черно, а след тях идваха всякакви мелези между едните и другите. Като се разгонеха женските, заплождаха ги методично, после те наедряваха и се окучваха, а щом малките биваха отбити от майките и поотраснеха, изпробваха ги за пасищата — ако се окажеха добри овчари, или ги задържаха, или ги продаваха, ако не — убиваха ги.

Като подсвирна на кучетата, Меги затвори вратата зад стадото и обърна кобилата към къщи. Наблизо имаше доста гъста гора от евкалипти с чемшир между тях. Тя с благодарност се запъти към сянката им да си почине и да се наслади на гледката. Евкалиптите гъмжаха от папагалчета, които се мъчеха да подражават на птичите песни, сипки описваха кръгове от клон на клон, две папагалчета какаду със светложълти коремчета бяха извили главички на една страна и с примигващи очи я гледаха как се приближава, палави стърчиопашки, вирнали смешните си задници, кълвяха из пръстта мравки, врани грачеха безспирно и жално. Те издаваха най-неприятния звук в целия птичи концерт: безрадостен, унил, смразяващ кръвта, напомнящ за нещо гнило, за леш, за мухи. Та нима би могла враната да пее като пойна птица: на нея й прилягаше само да грачи и да оплаква.

Мухи имаше навсякъде. Лицето си Меги пазеше с воала на шапката, но насекомите не щадяха голите й ръце. Кобилата пък постоянно махаше с опашка, а кожата й постепенно потръпваше и настръхваше. Меги се чудеше, че дори през дебелата си кожа с козина конят усеща дребните и леки мухи. Тези насекоми смучеха пот, затова тормозеха така и коне, и хора. Но тях поне не можеха да използват за онова, за което им служеха овцете — да снасят яйцата си във вълната около задниците им и навсякъде, където тя беше влажна и замърсена.

Въздухът жужеше от пчели, пърхаха лъскави водни кончета и търсеха отводнителните тръби, летяха изящни пъстроцветни пеперуди. Конят събори с копито един гнил пън, Меги погледна какво има под него и я побиха тръпки. Плъзнаха зловещи червеи, тлъсти, бели и гадни, дървесни въшки и плужеци, грамадни стоножки и паяци, зайци наизскачаха от дупките си и плашливо се стрелнаха встрани, пак се мушнаха вътре, размахали във въздуха бели пухчета като за пудра, после подаваха главички с трепкащи муцуни. По-нататък една ехидна се отказа да гони мравките, стресната от приближаването на Меги: като копаеше така бързо, че силните й лапи с извити нокти изчезнаха за секунди, животното скоро цяло се изгуби под големия пън. Тялото й се кривеше много смешно, а острите шипове по него бяха прибрани, за да не пречат на потъването й в пръстта, която тя изхвърляше на купчини.

Меги излезе от горичката и тръгна по пътя към дома. Нещо като пъстро сив килим се стелеше в прахта. Розови какаду кълвяха за насекоми или личинки, но като я чуха, хвръкнаха всички вкупом. После сякаш я плисна тъмно пурпурна вълна: над главата си видя само гърдички и крила, омагьосани изведнъж — от сиви в пурпурно розови. „Ако трябва утре да напусна Дройда — помисли си тя — и никога да не се върна, в сънищата си ще я виждам обагрена в розовия цвят по перушината на тези папагалчета. Сушата отвъд трябва да е станала още по-непоносима: кенгурата постоянно прииждат ли, прииждат…“

Голямо стадо кенгура, може би две хиляди, които пасяха кротко, се сепнаха от ятото какаду и побягнаха с дълги грациозни скокове — пробягваха разстоянията по-бързо от което и да е друго животно, с изключение на емуто. Конете не можеха да ги настигнат.

Дори и при това очарователно общуване с природата отец Ралф както винаги не излизаше от ума на Меги. Пред себе си тя никога не окачествяваше чувството си към него като ученическо увлечение, а го наричаше просто любов, както пишеха в книгите. Симптомите и усещанията й не се различаваха от тези на героините на Етел Дел. И смяташе, че е несправедливо, дето такава изкуствена пречка като призванието му заставаше между нея и онова, което искаше от него, а именно да й стане съпруг. Да живее с него, както татко с мама, в такова разбирателство, че да я обожава, както татко обожаваше мама. На Меги винаги й се беше струвало, че мама не прави кой знае какво, за да заслужи това, но татко все пак я боготвореше. И Ралф скоро би се убедил, че е много по-добре да живее с нея, отколкото сам, но не й минаваше през ум, че Ралф нямаше да напусне Църквата в никакъв случай. Знаеше, разбира се, че е забранено да се омъжиш за свещеник или да го обичаш, но успяваше някак си да заобикаля този факт, като не мислеше за църковния сан на отец Ралф. В религиозното си образование не беше стигнала дотам да знае какво означава да се посветиш на Църквата, пък и самата тя не чувстваше нужда от религия и не я изповядваше убедително. Молитвите не й даряваха душевен мир и Меги се подчиняваше на църковните закони само защото иначе щеше вечно да гори в ада.

Сега замечта за блаженството да живеят заедно, да спят заедно, както татко спеше с мама. Мисълта за близост с него я възбуди, накара я да се размърда неспокойно на седлото и в мечтите си тя превърна това в порой от целувки, защото в нея не съществуваха други представи. Язденето из пасищата не беше допринесло с нищо за половата й просвета, защото животните само като подушеха куче в далечината, губеха всякакво желание да се чифтосват, а както в другите ферми, така и тук не оставяха това да става безразборно. Когато в някое пасище пуснеха кочове между овцете, изпращаха Меги другаде, а видеше ли някое куче да се качи на гърба на друго, за нея това означаваше само, че трябва да ги шибне с камшика си, за да спре „играта“ им.

Може би никое човешко същество не е в състояние да прецени кое е по-лошо: едва зародилият се копнеж и съпътстващите го безпокойство и възбуда или осъзнатото желание с непреодолимия стремеж да бъде то осъществено. Клетата Меги копнееше, без да знае за какво точно, но влечението вече съществуваше и неумолимо я теглеше към Ралф де Брикасар. Тя го сънуваше, бленуваше, желаеше, но й беше мъчно, дето макар да бе показал, че я обича, толкова малко държеше на нея, че не идваше да я види.

Мислите й бяха прекъснати от Пади, който яздеше към къщи по нейния път. Тя му се усмихна, дръпна юздите на кобилата и го изчака да я настигне.

— Виж ти, каква приятна изненада — рече Пади, като изравни стария си дорест кон с доста по-младата кобила на Меги.

— Да, наистина — отвърна Меги. — Голяма ли е сушата към вътрешността, татко?

— Малко по-зле оттук, струва ми се. Ей, никога не съм виждал толкова много кенгура! Трябва да е съвсем пресъхнало към Милпаринка. Мартин Кинг казваше да започнем да ги стреляме, но според мен и цял взвод картечари да дойде, пак няма да проличи, че са намалели.

Той беше много мил, много внимателен, незлоблив и любещ, а тя просто рядко оставаше насаме с него, без някое от момчетата да е наблизо. И преди да се откаже, Меги зададе бързо онзи въпрос, който все се боеше да изрече, но който я глождеше и терзаеше, колкото и да го отпъждаше.

— Татко, защо отец де Брикасар вече не идва при нас?

— Много е зает, Меги — отвърна й той с явна предпазливост.

— Нали и свещениците имат отпуск? Той толкова много обичаше Дройда и сигурно би искал да прекара отпуската си тук.

— Да, свещениците имат отпуск, Меги, но дори и тогава не са свободни. Например всяка сутрин трябва да четат молитва, дори и когато са сами. Според мен отец де Брикасар е много умен човек и знае, че не може да се върне към един живот, който е вече отминал. За него, Меги, Дройда е част от миналото. Ако се върне, няма да му е така хубаво както преди.

— Искаш да кажеш, че ни е забравил — отвърна тя унило.

— Не, не е. Ако ни е забравил, нямаше да ни пише толкова често и да пита за всекиго поотделно. — Той се изви на седлото към нея и я погледна съчувствено. — Аз мисля, че е по-добре да не идва, Меги, и за да не го карам да мисли за това, не го и каня.

— О, татко!

Пади настойчиво продължи:

— Слушай, Меги, не е редно да се увличаш по един свещеник и крайно време е да го разбереш. Ти много добре пазеше тайната си и едва ли някой знае какво чувстваш към него. Но щом първа ми спомена, ще ти отговоря. Повярвай ми, трябва да престанеш, разбра ли? Отец де Брикасар е дал свещен обет и знам, че няма никакво намерение да го нарушава, а ти погрешно си разбрала отношението му към теб. Когато те видя за пръв път, той беше зрял мъж, а ти — малко момиченце. Точно така гледа той на теб и сега.

Тя мълчеше, изразът на лицето й не се промени. Няма що — помисли си той, — нали е дъщеря на Фий.

След малко тя заговори с усилие:

— Но той би могъл да се откаже от Църквата. Аз просто не успях да поговоря с него за това.

По лицето на Пади се изписа такова искрено смайване, че порази Меги по-силно от разпалените му думи.

— Меги! О, господи, ето най-лошото на нашето отшелничество! Ти трябваше да ходиш на училище, момичето ми, и ако леля Мери беше умряла по-рано, щях да те изпратя в Сидни поне за няколко години, да ти налеят в главата малко здрав разум. Но вече си твърде голяма и не искам да ти се смеят, клетото ми момиче. — Той продължи по-спокойно, като отделяше думите си, за да звучат отчетливо, остро и безпощадно, макар че не искаше да е жесток, искаше само веднъж завинаги да унищожи илюзиите. — Отец де Брикасар е свещеник, Меги, и никога, никога няма да престане да бъде свещеник, разбери това. Обетът, който е дал, е свещен и толкова тържествен, че не може да бъде нарушен. Щом човек е станал свещеник, връщане назад няма, а и неговите възпитатели в семинарията са му внушили достатъчно добре в какво се кълне, преди да го направи. Онзи, който положи тази клетва, дори и не помисля, че може да я наруши. Отец де Брикасар я е положил и няма никога да се отрече от нея. — Той въздъхна. — Сега вече разбра, нали, Меги? От този момент нататък нямаш никакво оправдание да мечтаеш за отец де Брикасар.

Бяха влезли в двора откъм предната му страна, така че конюшните бяха по-близо до кошарите. Без да продума, Меги насочи кобилата към конюшнята и остави баща си да продължи сам. Известно време той се обръщаше да я проследи с поглед, но когато тя се скри зад оградата, той смушка дорестия кон и препусна в галоп, като ненавиждаше и себе си, и това, че трябваше да й казва тези неща. Дявол да я вземе тази история с мъжете и жените! Нейните правила противоречаха на всякакви закони.

 

 

Гласът на отец Ралф де Брикасар беше студен, но още по-студени бяха очите му, приковани в пребледнялото лице на младия свещеник, докато изричаше тежките, добре премислени думи.

— Поведението ти не отговаря на изискванията, които нашият бог Исус Христос поставя пред своите служители. Знаеш защо, и то по-добре от нас, които те порицаваме, но аз трябва да те накажа от името на нашия архиепископ, който е не само твой събрат по призвание, но и твой висшестоящ. Ти му дължиш пълно подчинение и не е в правото ти да оспорваш неговото становище или решенията му.

Даваш ли си сметка за позора, който си нанесъл на себе си, на енорията и най-вече на Църквата, която си се заклел да обичаш повече от всяко човешко същество? Клетвата за целомъдрие е не по-малко тържествена и обвързваща от другите и нарушаването й е тежък грях. Разбира се, ти няма никога вече да видиш тази жена, но дългът ни повелява да ти помогнем да се пребориш с изкушението. Затова уредихме да заминеш незабавно на служба в енорията на Даруин, в Северната територия. Ще тръгнеш тази вечер за Бризбейн с експреса и оттам ще продължиш пак с влак за Лонгрийч. В Лонгрийч ще вземеш самолета на „КУАНТАС“ за Даруин. В момента опаковат багажа ти и ще го занесат на влака преди тръгването му. Така че не е необходимо да се връщаш вече в енорията.

А сега иди в параклиса с отец Джон и се моли. Ще останеш там, докато дойде време за влака. За удобство и утеха отец Джон ще те придружи до Даруин. Свободен си.

Мъдри и бдителни бяха тези отци от управата: не биваше да дават на грешника никаква възможност отново да установи връзка с момичето, което беше направил своя любовница. В енорията му беше избухнал цял скандал и положението беше безкрайно неприятно. А колкото до момичето — нека да чака и да се чуди. Отсега до пристигането му в Даруин нейният свещеник щеше да бъде под наблюдението на добродетелния отец Джон, който беше получил вече нареждания, а после всяко писмо, изпращано от Даруин, щеше да бъде отваряно и нямаше да му се позволи да води по телефона междуградски разговори. Тя никога нямаше да узнае къде е, нито той щеше да има възможност да й съобщи. А нямаше да има и възможност да се захване с друго момиче: Даруин беше на границата на цивилизования свят и жени там почти нямаше. Обетът беше неотменим и той не можеше никога да се откаже от него; ако беше твърде слаб да се контролира сам, Църквата трябваше да го направи вместо него.

Като изпрати младия свещеник и другия, комуто беше възложено да го съпровожда, отец Ралф стана от бюрото си и влезе в една вътрешна стая. Архиепископ Клюни Дарк седеше в обичайния си стол, а под прав ъгъл от него беше седнал смирено друг човек с пурпурен колан и шапчица. Архиепископът беше едър мъж, с буйна хубава коса и подчертано сини очи, много жизнен, със силно чувство за хумор и слабост към хубавата трапеза. Гостът му беше пълна противоположност: дребен и слаб, с няколко оскъдни кичури черна коса покрай шапчицата, а под тях — ъгловато, аскетично лице с жълтеникава кожа, тъмна, гъста брада и големи тъмни очи. На външен вид можеше да е между тридесет и петдесет години, но в същност беше на тридесет и девет — три години по-възрастен от отец Ралф де Брикасар.

— Седнете, отче, вземете чаша чай — покани го сърдечно архиепископът. — Тъкмо си мислех, че трябва да ни донесат още чай. Отпратихте ли младия човек с полагащото му се предупреждение да поправи поведението си?

— Да, ваше преосвещенство — отвърна кротко отец Ралф и се настани на третия стол край масата за чай, отрупана с фини като нафора сандвичи, с ефирни розово-бели сладкиши със сладолед, топли кифлички с масло, с кристални купички за конфитюр и сметана, със сребърен чайник и чаши от фин порцелан, покрити с тънка позлата.

— За такива случаи може само да се съжалява, драги ми архиепископе, но дори и ние, ръкоположени да служим на нашия бог, носим в себе си съвсем човешки слабости. Сърцето ми изпитва жалост към него и тази вечер ще се моля той да намери повече сили за в бъдеще — каза гостът.

Говореше с подчертано чужд акцент, с тих глас и произнасяше „с“-тата леко шипящо. По националност беше италианец, по ранг — папски нунций към Австралийската католическа църква, а името му беше Виторио Скрабанца ди Контини-Верчезе. Нему беше възложена деликатната мисия да поддържа връзката между австралийската църковна йерархия и центъра във Ватикана, което означаваше, че е най-важният духовник в тази част на света.

Преди да го изпратят тук, той се бе надявал естествено за Съединените американски щати, но като поразмисли, реши, че и в Австралия ще е много добре. Макар и по-малка по население, но не и по площ, Австралия беше много по-католическа. За разлика от останалата част на английски говорещия свят, да си католик в Австралия, не означаваше, че си в по-ниска социална категория, нито беше пречка за амбициозния политик, бизнесмен или юрист. А страната беше богата и добре поддържана. Не можеше да се опасява, че Рим ще го забрави, докато е в Австралия.

Архиепископът папски нунций беше много проницателен човек и погледът му над златния ръб на чашата за чай беше насочен не към архиепископ Клюни Дарк, а към отец Ралф де Брикасар, който скоро щеше да стане негов секретар. Всеизвестен факт беше, че архиепископ Дарк харесваше свещеника безкрайно много, но архиепископът папски нунций се чудеше доколко такъв човек би допаднал на самия него. Толкова едри хора бяха тези ирландско-австралийски свещеници, все по-високи от него: омръзнало му беше да извива глава нагоре, за да види лицата им. Отец де Брикасар се държеше безупречно със сегашния си началник: непринудено, спокойно, с уважение, но и с достойнство, с много чувство за хумор. Как ли би се приспособил към напълно различен шеф? Обикновено секретарят на нунция беше италиански духовник, но Ватиканът прояви голям интерес към отец Ралф де Брикасар. Забележителното у него беше не само че е много богат (противно на общото мнение, неговите висшестоящи нямаха пълномощия да разполагат с парите му, а и той не беше проявил желание да им ги предаде), но и това, че съвсем сам беше донесъл на Църквата много пари. Така че Ватиканът реши да назначи отец де Брикасар за секретар на папския нунций, та да може той да опознае отблизо младия духовник и да разбере що за човек е.

Някой ден Светият отец трябваше да възнагради и австралийската църква с кардиналска мантия, но беше още рано за това. Засега трябваше само да проучи свещениците от възрастовата група на отец де Брикасар, измежду които той беше безспорно най-интересният. Така да бъде. Нека отец де Брикасар премери силите си с италианеца. Може да е забавно. Но защо не беше поне малко по-нисък?

Докато отпиваше с благодарност от чая си, отец Ралф беше необичайно мълчалив. Архиепископът папски нунций забеляза, че той изяде един малък триъгълен сандвич и се въздържа от другите деликатеси, но изпи жадно четири чаши чай, без да им слага нито захар, нито мляко. Е, така пишеше и в доклада му: в навиците си свещеникът е забележително скромен и единствената му слабост е добрата (и много бърза) кола.

— Името ви е френско, отче — обърна се към него архиепископът папски нунций с тих глас, — но разбирам, че сте ирландец. — Как да си обясня това? Сигурно сте от френски произход.

Отец Ралф поклати глава и се засмя.

— Името е нормандско, ваше преосвещенство, и то много старо и благородно. Пряк потомък съм на Ранулф де Брикасар, барон при двора на Вилхелм Завоевателя. В 1066 година той бил с Вилхелм при завладяването на Англия и един от синовете му се заселил там. Неговият род преуспял по времето на нормандските крале на Англия и по-късно някои от потомците му прекосили Ирландското море при царуването на Хенри Четвърти и се установили в Източна Ирландия. Когато Хенри Осми отделил английската църква от Рим, ние сме запазили вярата на Уилям, което ни е свързвало преди всичко с Рим, а не с Лондон. Но по времето на Кромуел ние безвъзвратно сме загубили земите си заедно с титлите. Чарлз пък раздал ирландската земя на английските си фаворити. Не е без причина, както виждате, омразата на ирландците към англичаните.

Постепенно нашият род потънал едва ли не в забвение, оставайки лоялен на Църквата и Рим. По-големият ми брат има доходен конезавод в графството Мийт и се надява един ден да отгледа някой шампион на Дарби или дори на националния стипълчейз. Аз съм вторият син, а според семейната традиция той се посвещава на Църквата, стига да има такова влечение. Не крия, че се гордея много с името и потеклото си. Родът де Брикасар съществува от петнадесет века.

Аха, много добре! Старо аристократично име с отличната репутация, че е запазило вярата си въпреки емиграцията и преследванията.

— А защо се казвате Ралф?

— Съкратено от Ранулф, ваше преосвещенство.

— Разбирам.

— Много ще ми липсвате, отче — заговори архиепископ Клюни Дарк, намаза обилно мармалад и сметана върху половин кифличка и я лапна наведнъж.

Отец Ралф се разсмя.

— Поставяте ме в затруднено положение, ваше преосвещенство. Както съм седнал така между сегашния си началник и бъдещия, ако с отговора си зарадвам единия, ще разочаровам другия. Затова позволете ми да кажа, че ще съжалявам за вас, ваше преосвещенство, и очаквам с нетърпение да служа на вас, ваше преосвещенство.

Браво на него, дипломатически отговор. Архиепископ ди Контини-Верчезе започна да мисли, че ще бъде доволен от новия си секретар. Само дето беше с толкова хубава външност и такива изящни черти, с прекрасно телосложение и толкова смугъл.

Отец Ралф отново потъна в мълчание, загледан в масата, без да я вижда. Той си мислеше за младия свещеник, когото току-що беше наказал, и за погледа в изстрадалите му очи, когато разбра, че няма да го оставят дори да се сбогува със своето момиче. Господи, ами ако това се беше случило с него и с Меги? На някои може би им се разминаваше за известно време, ако проявяват дискретност, други биха се прикривали по-дълго време, ако ограничават връзките си с жени само през годишния си отпуск далеч от енорията. Но стигнеше ли се до сериозни чувства към една жена, непременно щяха да ги разкрият. Имаше периоди, в които се въздържаше да не вземе следващия влак за Гили и Дройда само ако стоеше с часове, докато се схване от болка, на колене върху мраморния под в дворцовия параклис. Казваше си, че просто е станал жертва на самотата, че му липсва човешката обич, която бе имал в Дройда. Казваше си, че нищо не се е променило от това, дето се е поддал на слабостта да отвърне на целувката на Меги, че обичта му към нея е само плод на въображението и възторга му и не е прераснала в тревожно и разстройващо го състояние, каквото не познаваше преди. Защото не можеше дори пред себе си да признае промяната и пазеше в съзнанието си Меги като малко момиченце, отпъждайки всички други представи за нея, които биха го опровергали.

Но грешеше. Болката не затихна. Напротив, ставаше сякаш по-силна, мъчителна, вцепеняваща. По-рано самотата му не беше свързана с никого и той не можеше да каже, че нечие присъствие в живота му би я излекувало. Но сега вече самотата имаше име: Меги, Меги, Меги, Меги…

Излязъл от унеса си, той установи, че архиепископ ди Контини-Верчезе го гледа втренчено, а тези големи тъмни очи бяха много по-опасно проницателни от кръглите живи очички на досегашния му шеф. Достатъчно умен, за да не се преструва, че няма причина за мрачното му настроение, отец Ралф отвърна на своя бъдещ шеф със същия проницателен поглед, после се усмихна леко и вдигна рамене, сякаш искаше да каже: всеки човек таи някаква болка и не е грях да си спомни за нея.

— Кажете, отче, този внезапен упадък в икономиката засегна ли вашите финанси? — запита невъзмутимо италианският прелат.

— Засега нямам никакво основание за безпокойство, ваше преосвещенство. „Майкар лимитид“ е почти неуязвим за колебанията в пазара. Според мен най-много е загубил онзи, който е вложил капиталите си по-неразумно от мисис Карсън. Естествено фермата Дройда малко ще пострада: цената на вълната спада. Но мисис Карсън беше достатъчно умна да не влага парите си само в селското стопанство, а предпочете нещо по-солидно, като метала например. При все че по мое мнение сегашният момент е много подходящ да се купува земя и не само ферми, а къщи и сгради в големите градове. Цените са смешно ниски, но няма да останат такива. Поземлената собственост, купена сега, ще носи печалба и след години. Все някой ден депресията ще мине.

— Така е — съгласи се архиепископът папски нунций. Значи, отец де Брикасар беше не само дипломат, но у него имаше и нещо от бизнесмена! Рим наистина не трябва да го изпуска от поглед.