Колийн Маккълоу
Птиците умират сами (18)

18

Като съпоставяха разстоянията, в Дройда можеха да кажат, че Рим и Лондон не са по-далеч, отколкото е Сидни, и че порасналите Дейн и Джъстийн са все още ученици в пансиона. Е, те наистина не можеха да се връщат както по-рано за всяка ваканция, колкото и да е кратка, но поне веднъж в годината прекарваха там най-малко един месец — обикновено август или септември. Те изглеждаха както винаги — съвсем млади. Какво значение имаше дали са на петнадесет, шестнадесет или двадесет и две — двадесет и три? И ако всички в Дройда живееха само с мисълта за този месец в началото на пролетта, никой не си позволяваше да спомене нещо като „Ох, остават още няколко седмици“ или „Божичко, няма и месец откак са си заминали“. Само дето през юли всички започваха да се движат някак по-чевръсто и усмивките сякаш не слизаха от лицата им. В готварницата, из пасбищата, в гостната — навсякъде се подготвяха като за празник.

През останалото време се изпращаха писма и в едната, и в другата посока. В повечето случаи в тях се оглеждаха характерите на авторите им, но имаше и изненади. От Дейн например всички биха очаквали да пише най-редовно и добросъвестно, а Джъстийн да е по-небрежна в това отношение, Фий да не пише нито ред, братята да изпращат най-много по две писма в годината, Меги да увеличи печалбите на пощенските служби с ежедневна кореспонденция поне до Дейн, мисис Смит, Мини и Кет да изпращат честитки за рождените дни и за Коледа, а Ан Мюлер да пише често на Джъстийн, но не и на Дейн.

Обзет от добри намерения, Дейн наистина пишеше често. Бедата беше там, че забравяше да занесе писмото на пощата, в резултат на което по два-три месеца нямаха никаква вест от него, а после изведнъж в Дройда се изсипваха десетки писма с една и съща поща. Словоохотливата Джъстийн пишеше дълги излияния, които бяха толкова пиперливи, че караха читателите им да се изчервяват, да цъкат, да се ужасяват и въпреки това да им се възхищават. Веднъж на две седмици Меги изпращаше по едно писмо на всяко от децата си. Джъстийн не получи нито едно писмо от баба си, която пишеше редовно на Дейн. Често му пишеха и вуйчовците — за земята, за овцете, за здравето на жените в Дройда; те смятаха за свой дълг да го уверяват, че у дома всичко е наред. Джъстийн не получаваше, разбира се, такива писма, които и без това биха я смаяли. Кореспонденцията на мисис Смит, Мини и Кет и Ан Мюлер оправда напълно очакванията.

Какво удоволствие беше да се четат писма, а колко неприятно задължение беше да ги пишеш. Така мислеха всички, освен Джъстийн, която от време на време изпадаше в отчаяние, загдето никой не й пишеше писма, каквито тя обича — сочни, многословни и откровени. И именно от Джъстийн в Дройда узнаваха повечето неща за Дейн, защото неговите писма никога не въвеждаха читателите в същността на събитието. А Джъстийн умееше точно това.

Рейн пристигна днес в Лондон (писа тя веднъж) и ми разказа, че се видял с Дейн в Рим миналата седмица. Е, той и без това вижда Дейн по-често от мен, тъй като Рим обикновено е в центъра на маршрута му, а Лондон е някъде в периферията. И трябва да призная, че Рейн е основната причина, поради която се срещам с Дейн в Рим всяка година, преди да се върнем в къщи. Дейн обича да идва в Лондон, само че аз не го пускам, ако Рейн е в Рим. Егоистка, нали? Нямате представа колко ми е приятно с Рейн. Той е един от малцината истински забавни хора, които познавам, и много ми се ще да се виждаме по-често.

В едно отношение Рейн е по-късметлия от мен. Той се среща със състудентите на Дейн, което на мен ми е забранено. Сигурно Дейн мисли, че веднага ще ги прелъстя. Или се бои, че те ще ме прелъстят. Ха! Това може да стане само ако ме видят в костюма на Чармиън. Страхотен е, ще знаете. Нещо като съвременна Теда Бара. Две малки сребристи кръгчета на гърдите, тежки нанизи на врата и нещо като девствен пояс, който може да се свали само с ножици за ламарина. Страхотна съм с дългата черна перука, с мургава кожа (боядисана, разбира се) и с това метално облекло.

… Та докъде бях стигнала??? А, да: за Рейн в Рим миналата седмица с Дейн и приятелите му. Отишли всичките на гуляй. Рейн настоял да плати, за да спести на Дейн неудобството. Прекарали великолепно. Е, нямало жени наистина, но нищо друго не им липсвало. И можете ли си представи, Дейн, коленичил в някаква скапана римска кръчма, да рецитира „Прекрасни нарциси, защо тъй бързо ни напускате…“ пред една ваза с нарциси? Цели десет минути той се мъчил да налучка точните думи на стихчето и като не успял, пъхнал един нарцис между зъбите си и затанцувал. Представяте ли си го Дейн как танцува в кръчмата с нарцис между зъбите. Рейн казва, че било съвсем безобидно, а и много необходимо, защото, както нямало жени, оставало им само да се налеят с грог. Поне така твърди Рейн. Само да не си помислите, че го правят често — съвсем не, а и когато се случи, доколкото разбирам, все Рейн е тарторът, така че винаги са му под око тези наивници. Ама аз доста се посмях, като си представих как ореолът на Дейн се килва на една страна, докато той играе фламенко с нарцис между зъбите.

Дейн прекара в Рим осем години, докато се изучи за свещеник, и в началото на всички им се струваше, че това е безкрайно дълго време. Но осемте години се изнизаха по-бързо, отколкото очакваха. Не знаеха какво точно възнамерява той да прави, след като бъде ръкоположен, но предполагаха, че ще се върне в Австралия. Само Меги и Джъстийн подозираха, че ще поиска да остане в Италия, а Меги се мъчеше да приспи тези съмнения със спомена за неговата радост, когато се завръщаше всяка година у дома. Та той се чувствуваше австралиец и сигурно щеше да пожелае да си остане в Австралия. Виж, с Джъстийн беше по-друго. Никой не допускаше, че тя ще се върне завинаги. Тя беше актриса и кариерата й щеше да се провали в Австралия. Дейн обаче можеше да работи навсякъде с еднакво усърдие.

Така че на осмата година вече не се правеше подготовка за ваканцията на децата в Дройда, а обитателите на Дройда се готвеха да отидат в Рим да присъствуват на ръкополагането на Дейн за свещеник.

 

 

— Какъв безславен край — рече Меги.

— Какво казваш, мила? — попита Ан.

Двете бяха седнали да четат в едно топло кътче на верандата, но Меги беше пуснала книгата в скута си и разсеяно наблюдаваше играта на две стърчиопашки на моравата. Годината беше дъждовна: бяха плъзнали червеи и птиците бяха охранени и весели както никога преди. Песните им изпълваха простора от изгрев до здрач.

— Казах, че завършихме съвсем безславно — повтори Меги прегракнало. — Халосен патрон! А само какви надежди хранехме! Кой би предположил това в 1921 година, когато пристигнахме в Дройда?

— Не те разбирам.

— Бяха шестима сина и аз. След една година — още двама сина. Всеки би очаквал те да имат десетки деца и петдесетина внуци. А я ни виж сега! Хал и Стю са мъртви, а от живите никой няма изобщо намерение да се жени. Само на мен, която единствена не продължавам името, беше отредено да дам наследници на Дройда. Но боговете и от това, изглежда, не бяха доволни. Син и дъщеря — добре. Редното е да имам поне няколко внука. А то какво става? Синът ми се обрича на Църквата, а дъщеря ми остава стара мома, отдадена на кариерата си. Пак никаква надежда за Дройда.

— Защо се учудваш? — отвърна Ан. — В края на краищата какво можеш да очакваш от мъжете? Изолирани тук от света, плахи като кенгура, изгубили възможност да срещнат момичетата, за които биха се оженили. Ами Джимс и Патси след тази война? Допускаш ли, че Джимс би се оженил, като знае, че Патси не може — те се обичат толкова много. Освен това земята ги иска безполови. Тя им отнема всичко, което имат, а според мен то не е чак толкова много. Имам пред вид физическите им сили. Не си ли се замисляла, Меги — твоето семейство не е особено сексуално, казано направо. Дейн и Джъстийн също. Мисълта ми е, че има хора, които това просто ги влече, като котките, но вие не сте такива. Макар че Джъстийн може би ще се омъжи — изглежда, много й харесва този германец Райнер.

— Съвсем точно го каза — отвърна Меги, все още в лошо настроение, което думите на Ан не можеха да подобрят. — Тя просто го харесва. А го познава от седем години. Ако искаше да се омъжи за него, щеше да го направи много, много отдавна.

— Така ли мислиш? Познавам Джъстийн доста добре — възрази Ан убедено, защото тя наистина познаваше Джъстийн по-добре от който и да е в Дройда, включително Фий и Меги. — Мисля, че Джъстийн се бои да се обвърже с любов, каквато бракът предполага, и в това отношение не мога да не се възхитя от Райнер. Той, изглежда, отлично я разбира. Не твърдя, че е влюбен в нея, но ако е така, поне не му липсва здрав разум да изчака, докато тя бъде готова да вземе окончателно решение. — Ан се наведе напред, забравила книгата, която падна на плочките. — Я чуй тази птичка: пее по-сладко и от славей. — После и каза онова, което седмици наред се канеше да й каже. — Меги, защо не заминеш за Рим да присъствуваш на ръкополагането на Дейн? Ще бъде забележително.

— Няма да ходя в Рим! — отвърна Меги през стиснати зъби. — Вече никога няма да напусна Дройда.

— Не говори така, Меги! Ти не би могла да го разочароваш толкова много. Моля ти се, върви! Ако не идеш, няма да има нито една жена от семейството, защото само ти си достатъчно млада да понесеш пътуването. Уверявам те, ако имах и най-малката надежда да издържа физически, вече да съм взела самолета.

— Да отида в Рим, та да гледам как Ралф де Брикасар се усмихва самодоволно? По-скоро бих умряла!

— Ах, Меги, Меги! Защо трябва да си изкарваш отчаянието върху него и върху сина си? Нали сама беше казала, че вината си е твоя. Затова надвий гордостта си и заминавай за Рим. Моля те!

— Не е въпрос на гордост — възрази Меги и потръпна цялата. — О, Ан, страх ме е да отида! Защото не мога да го повярвам, просто не мога! Тръпки ме побиват, като си помисля.

— Ами ако не се върне в къщи, като стане свещеник? Помислила ли си за това? Той няма да има толкова големи отпуски както в семинарията, така че, реши ли да остане в Рим, ще се налага ти да ходиш дотам, ако искаш изобщо да го видиш. Заминавай за Рим, Меги!

— Не мога! Ако знаеш колко ме е страх! Не мисли, че го правя от гордост или за да не се окаже Ралф по-силен от мен, или заради всичко онова, което разправям на другите. Господ ми е свидетел, че ми е толкова мъчно за двамата ми мъже, че ако трябва, и на колене ще пълзя, за да ги видя, ако макар и за миг допусна, че имат нужда от мен. О, Дейн би се радвал да ме види. Но Ралф? Той съвсем е забравил за моето съществуване. Страх ме е, разбери. Усещам, че ако ида в Рим, ще се случи нещо. Затова няма да отида.

— Какво, за бога, може да се случи?

— Не знам… Ако отида, ще трябва да се преборя с нещо, с някакво чувство. А как да се боря с чувство, с предчувствие? Все едно, че боговете са срещу мен.

Ан се разсмя.

— Ти наистина остаряваш, Меги. Престани!

— Не мога, не мога! И наистина остарявам.

— Глупости! Ти си в най-активната средна възраст. И достатъчно млада да се качиш на самолет.

— О, остави ме на мира! — яростно я прекъсна Меги и се наведе да си вземе книгата.

 

 

В Рим пристигат хора с определена цел. Те не са туристи, дошли да разгледат останките от минала слава, запазила се в днешните реликви, нито са се отбили да запълнят малкото свободно време между цел А и цел Б, а Рим се е оказал просто една точка по средата. Това са хора, свързани от едно и също чувство: неудържима гордост. Защото са дошли да видят как техният син, племенник, братовчед или приятел ще бъде ръкоположен за свещеник в голямата базилика — най-почитаната църква в света. Приютили се на различни места — в пансиони, в луксозни хотели, в домовете на приятели или роднини, — всички членове на тази група се чувствуват дълбоко свързани помежду си, в мир един с друг и със света. Те задължително разглеждат и забележителностите: Ватиканския музей със Сикстинската капела накрая като награда за търпението, Форума, Колизея, Виа Апия, площад Испания, алчния фонтан Треви, атракцията „звук и светлина“. Така си запълват времето, докато чакат големия ден. Ще имат рядката привилегия да бъдат приети на частна аудиенция от Светия отец и Рим не ще се поскъпи за нищо заради тях.

Този път Джъстийн видя, че на перона я чака не Дейн, както винаги досега. Той се беше оттеглил за молитви. Вместо него по мръсния плочник крачеше Райнер Мьорлинг Хартхайм, който й заприлича на огромно животно. Той нямаше навик да я поздравява с целувка: само обгърна раменете й и силно я притисна.

— Същинска мечка си — не се стърпя Джъстийн.

— Мечка ли?

— Когато за пръв път те видях, си помислих, че си някакъв непознат досега преходен екземпляр между горилата и човека, но после реших, че повече приличаш на мечка, отколкото на горила. Сравнението с горилата ми се стори някак твърде грубо.

— А мечките по-нежни ли са?

— Е, и мечката е не по-малко страшна, но е поне по-пухкава. — Тя мушна ръка в неговата и изравни крачка с него, защото бяха почти равни по височина. — Как е Дейн? Успя ли да го видиш, преди да се оттегли? Щях да убия Клайд, дето не ме пусна по-рано.

— Дейн си е същият.

— Да не си го вкарал в грях?

— Аз ли? Разбира се, че не. Много си хубава, херцхен.

— И се мъча да се държа добре. А междувременно изкупих всички модни дрехи в Лондон. Харесва ли ти новата ми къса пола? Наричат я мини.

— Върви пред мен, за да ти кажа.

Широката копринена пола, стигаща до средата на бедрата й, се полюшна, когато тя се обърна да се върне при него.

— Какво ще кажеш, Рейн? Скандализиран ли си? В Париж забелязах, че още никой не носи толкова къси поли.

— В едно нещо съм сигурен, херцхен — с крака като твоите е направо скандално да носиш и един милиметър по-дълга пола. Сигурен съм, че римляните ще се съгласят с мен.

— А това значи, че ще ме насинят от щипане не за един ден, а за един час. Дявол да ги вземе! Но знаеш ли какво се сетих, Рейн?

— Какво?

— Никога не ме е щипал свещеник. Толкова години се мотая из Ватикана и да не мога да се похваля поне с едно ощипване. Затова си помислих, че ако облека минипола, може да успея да вкарам в грях някой прелат.

— Внимавай мен да не вкараш в грях — засмя се той.

— Теб ли? С това оранжево? Нали не ме харесваш в оранжево, каквато съм червенокоса.

— Натрапчивият цвят възбужда.

— Престани да се заяждаш с мен — каза тя възмутена и се качи в неговия „Мерцедес“ с германско флагче, веещо се на калника. — Откога имаш това флагче?

— Откакто заех новия си пост в правителството.

— Вярно, четох за това в „Нюз ъв дъ уърлд“. Ти чете ли го?

— Нали знаеш, че не чета жълта преса, Джъстийн.

— И аз. Някой ми го беше показал — отвърна тя и продължи с преправен по-тънък и превзет глас: — „Коя многообещаваща червенокоса австралийска актриса поддържа сърдечни отношения с този бонски министър?“

— Никой не подозира откога се познаваме — отвърна той невъзмутимо, протегна напред крака и се настани удобно.

Джъстийн огледа дрехите му с нескрито одобрение: облечен беше съвсем спортно, по италиански. И той не изоставаше от европейската мода и сега не се беше поколебал да сложи една от онези ризи като от рибарска мрежа, с които италианските мъже демонстрират косматите си гърди.

— Не трябва никога да носиш костюм с риза и връзка — внезапно каза тя.

— Така ли? Защо?

— Сега си облечен точно в своя стил, с този медальон на златна верижка на врата ти. В костюм изглеждаш възпълен, което изобщо не е вярно.

За момент той я погледна изненадан, после очите му придобиха онова напрегнато изражение, което тя наричаше „съсредоточения мислещ поглед“.

— Най-сетне — отбеляза той.

— Какво най-сетне?

— През седемте години, откакто те познавам, никога не си говорила за външния ми вид по друг начин освен с пренебрежение.

— О, господи, наистина ли? — попита тя, малко засрамена. — Небето ми е свидетел, че често съм мислила за това, и то съвсем не с пренебрежение. — И, кой знае защо, побърза да добави: — За това как изглеждаш в костюм.

Той не отговори, но се усмихваше като на много приятна мисъл.

Това пътуване в колата на Райнер беше последното спокойно преживяване от няколко дни насам. Малко след като посетиха кардинал де Брикасар и кардинал ди Контини-Верчезе, лимузината, наета от Райнер, стовари гостите от Дройда в хотела им. С ъгълчето на окото си Джъстийн наблюдаваше как ще реагира Рейн на семейството й, цялото от чичовци. До момента, в който не се увери с очите си, че майка й я няма, Джъстийн беше сигурна, че тя ще промени решението си и ще дойде в Рим. Затова почувствува отсъствието й като тежък удар — Джъстийн не знаеше дали я боли повече заради Дейн или заради самата нея. Но сега вуйчовците й бяха тука и тя трябваше да ги посрещне добре.

О, колко стеснителни бяха! И почти не се различаваха един от друг — колкото повече остаряваха, толкова повече заприличваха един на друг. А на фона на Рим се открояваха като… ами да, като австралийски пастири на екскурзия в Рим. Всички се бяха пременили като заможни скотовъдци за разходка в града — бежови ботуши, сивкави панталони, бежови спортни жакети от много тежка влакнеста вълна, целите в кожени кръпки, с бели ризи, плетени вълнени връзки, плоскодънни широкополи сиви шапки. Из улиците на Сидни по Великден не биха направили впечатление, но в Рим, и то в края на лятото, бяха необикновена гледка.

И съвсем искрено ще кажа — благодаря на бога за Рейн! Колко е добър с тях. Не бих повярвала, че някой може да накара Патси да говори, но ето че той успя, хвала му. Разбъбрили са се като стари клюкарки… и откъде ли им е намерил австралийска бира? Изглежда, ги харесва и са му интересни. От какво ли не се интересува един политик? Интересно как съумява да се справи с всичко, с което се нагърбва? Загадка си ти, Райнер Мьорлинг Хартхайм. Приятел с папи и кардинали, приятел на Джъстийн О’Нийл. О, ако не беше толкова грозен, щях да те целуна — толкова съм ти благодарна. Господи, ами ако бях сама в Рим с вуйчовците и без Рейн! Рейн, ти си истинска благодат — като дъжда!

Облегнат назад в стола си, той слушаше обясненията на Боб как се стрижат овце и облекчена напълно от всякакви грижи, на нея не й оставаше друго, освен да го наблюдава с интерес. Обикновено тя забелязваше веднага всички подробности от външния вид на хората, но понякога бдителността й изневеряваше и имаше хора, които проникваха близо до нея и се загнездваха в живота й, без да са минали през тази важна първоначална преценка. И тогава можеха да минат години, преди тези хора да се натрапят отново на мислите й като съвсем чужди. Същото усещане имаше и сега, като наблюдаваше Рейн. Виновни бяха обстоятелствата на първата им среща, разбира се — заобиколена от толкова много духовници, смутена, изплашена, даваше си вид, че й е все едно. Тогава беше забелязала само най-очевидното: масивното му телосложение, косата му, мургавата му кожа. А когато той я отведе на вечеря, възможността да се навакса пропуснатото беше напълно изгубена, защото тогава той прикова вниманието й с неща, много по-съществени от физическите му качества — беше твърде погълната от онова, което говореха устата, и не забеляза самата уста.

Той в същност изобщо не беше грозен, реши тя сега. Външният му вид беше като самата му същност — смесица от най-доброто и най-лошото. Като римските императори. Нищо чудно, че беше влюбен в този град. Той беше неговото духовно отечество. Широко лице с високи едри скули и малък, но все пак орлов нос, гъсти черни вежди, прави, а не извити около очните орбити, дълги като на жена черни мигли и доста красиви черни очи, обикновено заслонени под черните вежди, за да не се четат мислите му. Устата му беше несъмнено най-красивото нещо у него — нито голяма, нито малка, нито дебели, нито тънки устни, които имаха много красива форма и бяха силно подчертани, а той ги държеше така, че излъчваха особена твърдост — човек би си помислил, че ако ги поотпусне, ще издадат тайната на неговата природа. Интересно какво може да разкрие едно лице, което е едновременно толкова познато и толкова чуждо.

Тя излезе от унеса си и видя, че той я гледа как го наблюдава, което беше равносилно да я съблекат гола пред тълпа, въоръжена с камъни. Очите му задържаха за момент нейните — широко отворени и живи, не точно стреснати, а по-скоро приковани. След това той спокойно премести погледа си върху Боб и му зададе съвсем уместен въпрос за ножиците за стригане на овце. Джъстийн се опомни вътрешно и си каза да не почва сега да си въобразява разни работи. Но беше очарована, че изведнъж си е представила един мъж, който й беше приятел от години, като евентуален любовник. И при това тази мисъл не й беше неприятна.

Бе имала и други мъже след Артър Лестрейндж и беше престанала да се смее. О, много неща преживях от онази незабравима нощ насам. Но се чудя, дали изобщо са ме променили? Много е приятно да имаш до себе си мъж и, по дяволите, дето Дейн разправя, че трябвало да бъде един-единствен. Аз не искам един-единствен мъж и затова няма да спя с Рейн, в никакъв случай! Това би променило твърде много неща и ще го загубя като приятел. А аз имам нужда от него като приятел и не бих могла да се лиша от приятелството му. Ще го запазя така, както пазя Дейн — като човек от мъжки пол, който няма физическо значение за мен.

 

 

Църквата събираше двадесет хиляди души и сега не беше препълнена. Нямаше в света друг божи храм, в който да са били вложени толкова много време, мисъл и гений — произведенията на езичеството в древността бледнееха пред него. И наистина — колко много любов, колко много усилия. Базиликата на Браманте, куполът на Микеланджело, колонадата на Бернини. Паметник не само на бога, но и на човека. Дълбоко под изповедалнята в малко каменно помещение беше погребан самият свети Петър; тук е бил коронясан и император Карл Първи. Ехо от древни гласове шепнеше сякаш между сноповете светлина, мъртви пръсти излъскваха лъчите от бронз в олтара и нежно докосваха усуканите бронзови колони на балдахина.

Той лежеше върху стъпалата, захлупил лице, сякаш мъртъв. За какво ли мислеше? Дали в него имаше болка, която не трябваше да изпитва сега, болка от това, че майка му не е дошла? Кардинал Ралф се взря през сълзите на Дейн и не намери там и следа от болка. Преди това — може би да, след това — сигурно, но сега вече не. Всичко в него беше устремено към мига, към чудото. В душата му нямаше място за нищо друго освен за бога. Днес беше най-великият ден за него, в който от значение беше единствено онова, предстоящото — да обрече живота и душата си на бога. Той може би щеше да го постигне, но колцина бяха успели? Във всеки случай не и самият той, кардинал Ралф, макар че още си спомняше святото чудо на своето ръкополагане. Беше правил усилие с всяка клетка от себе си, но нещо в него винаги се съпротивяваше.

Моето ръкополагане не беше така величествено, но сега ще го изживея пак чрез него. Питам се: що за човек е той, след като въпреки страховете ни за него, след толкова години, прекарани сред нас, не си създаде нито един неприятел? Обичат го всички и той обича всички. Не му и мина през ума, че това е необичайно. Все пак, като дойде при нас, не беше така сигурен в себе си — ние му дадохме тази сигурност, което оправдава може би съществуването ни. Тук са били създавани много свещеници, хиляди, но той е нещо по-различно. О, Меги! Защо не дойде да видиш какъв дар принасяш на бога, дар, който аз не можах да му дам, защото обрекох себе си? И сигурно поради това днес той е облекчен от болката. Защото днес поне ми е дадена власт да поема болката му върху себе си, да го освободя от нея. Аз лея неговите сълзи, аз тъгувам вместо него. И така трябва да бъде.

По-късно той извърна глава и огледа редицата гости от Дройда в несвойствени черни костюми — Боб, Джек, Хюи, Джимс, Патси, празен стол за Меги, после Франк, огнената коса на Джъстийн, приглушена под воал от черна дантела — единствената жена от семейство Клийри. До нея Райнер. А по-нататък още много хора, които не познаваше, но които участвуваха в днешното събитие не по-малко пълноценно от пратениците на Дройда. Само че за него днес беше по-различно, по-особено. Като че ли той посвещаваше на бога своя собствен син. Усмихна се и въздъхна. Какво ли вълнува Виторио, който дарява на Дейн свещенически сан?

 

 

Сигурно защото му беше толкова мъчно, че майка му я няма, Джъстийн беше първият човек, когото Дейн успя да дръпне настрана по време на приема, даден от кардинал Виторио и кардинал Ралф в негова чест. „Изглежда великолепно в това черно расо с висока бяла яка — помисли си тя, — само че изобщо не прилича на свещеник. По-скоро актьор в ролята на свещеник, докато не се взреш в очите му.“ И там, там беше онази вътрешна светлина, онова, което го превръщаше от просто красив мъж в изключителен човек.

— Отец О’Нийл — рече тя.

— Не мога да го повярвам, Джус.

— Разбирам те. И аз се чувствувах малко особено в катедралата, а на теб какво ти е било, не мога да си представя.

— О, сигурен съм, че можеш — дълбоко в себе си. Ако действително не можеше, нямаше да си толкова добра актриса. При теб, Джус, това става несъзнателно. И не се превръща в мисъл, докато не почувствуваш необходимостта да го използуваш.

Бяха седнали на малко канапе в един отдалечен ъгъл на залата и никой не дойде да ги безпокои. След малко, гледайки как Франк разговаря с Райнер с такова оживление, изписано и по лицето му, каквото двамата му племенника не бяха виждали досега, той каза:

— Така се радвам, че Франк е тук. Спомням си един стар свещеник, който обичаше да казва „О, клетият!“ с толкова съчувствие в гласа… Не знам защо, но винаги съм се улавял, че мисля същото за Франк. Но защо, Джус, защо?

Но Джъстийн не се подведе, а пристъпи направо към болната тема.

— Иде ми да убия мама! — процеди тя през зъби. — Нямаше никакво право да постъпва така с теб.

— О, Джус! Аз я разбирам. Опитай се да я разбереш и ти. Ако го беше направила от омраза или за отмъщение, щеше да ме заболи, но ти я познаваш не по-зле от мен и знаеш, че не е така. Ще ида в най-скоро време в Дройда, ще поговоря с нея да разбера какво има.

— Сигурно дъщерите нямат към майките си онова търпение, което имат синовете. — Тя сви ъгълчетата на устните си в тъжна гримаса и въздъхна. — Добре, че не искам да се омъжа, та да се натрапвам на някого в ролята на майка.

Сините очи я гледаха много кротко и нежно. Джъстийн усети как настръхва при мисълта, че Дейн я съжалява.

— Защо не се омъжиш за Райнер? — попита той внезапно.

Челюстта й увисна, тя онемя.

— Изобщо не ми е предлагал — промълви тя едва чуто.

— Защото мисли, че ще му откажеш. Но мога да ти помогна.

Без да се замисля, тя го сграбчи за ухото, както правеше, когато бяха деца.

— Само да посмееш, глупак такъв! Само да си посмял да кажеш и думица! АЗ НЕ ОБИЧАМ РЕЙН! Той ми е просто приятел и такъв искам да си остане. Ако посмееш дори и една свещ да запалиш за това, кълна се, че ще седна, ще си изкривя очите и ще изрека към теб едно от онези проклятия, които те смразяваха от страх, като беше малък, помниш ли?

Той отметна назад глава и се разсмя:

— Няма да има полза, Джъстийн! Моята магическа сила сега е по-голяма от твоята. И няма смисъл да се вълнуваш толкова, заядливка такава. Сгрешил съм и толкова. Мислех си, че между теб и Рейн има нещо.

— Няма нищо. Как го мислиш ти — след седем години! Остави тези работи: и на куково лято няма да стане. — Тя млъкна и като че ли затърси какво да каже. — Много се радвам за теб, Дейн. Мисля, че ако беше тук, и мама щеше да се чувствува така. Тя трябваше само да те види сега. Но почакай — тя сама ще си промени мнението.

Много нежно той обхвана с длани изостреното й личице и й се усмихна с толкова много обич, че дланите й стиснаха китките му, за да поемат с всяка пора тази обич. Всичките години на детството се помнеха и пазеха като скъп спомен.

Но зад онова, което очите му изразяваха към нея, тя долови сянка на съмнение или ако съмнение е твърде силна дума — на безпокойство. Беше почти сигурен, че мама ще го разбере в края на краищата, но той беше преди всичко човек, макар всички, с изключение на него, да бяха склонни да забравят това.

— Джус, ще направиш ли нещо за мен? — попита я той, като я пусна.

— Всичко — отвърна тя съвсем искрено.

— Имам нещо като ваканция, в която да реша какво ще правя. Тя е два месеца. Смятам да размишлявам в Дройда на кон, след като разговарям с мама: струва ми се някак, че не бих могъл да си дам сметка за нещата, преди да съм говорил с мама. Но най-напред, е, добре… Трябва да събера достатъчно смелост, за да се върна у дома. Затова, ако можеш, ела с мен в Пелопонес за няколко седмици, наприказвай ми едно хубаво, че съм страхливец, докато така ми дотегне да те слушам, че взема самолета, да избягам от гласа ти. Защото, Джуси, да не мислиш, че ще те изключа от живота си напълно — нито теб, нито мама. И ти имаш нужда от време на време да чуваш гласа на съвестта си.

— О, Дейн, разбира се, че ще дойда!

— Чудесно! — каза той, засмя се широко и я погледна закачливо. — Имам нужда от теб, Джус. Като те слушам как постоянно се бунтуваш, ще се чувствувам като едно време.

— Охо! Без сквернословия, отче О’Нийл!

Той сключи ръце зад тила си и се облегна доволен назад.

— Да, станах. Не е ли прекрасно? А като поговоря и с мама, сигурно ще мога да се съсредоточа върху бога. Това е най-голямото ми желание, разбираш ли? Просто да мисля за бога.

— Трябваше да се присъединиш към някой орден, Дейн.

— Още не е късно и сигурно ще го направя. Животът е пред мен — защо да бързам?

Джъстийн си тръгна от приема заедно с Райнер и като му съобщи, че ще отива в Гърция с Дейн, той й каза, че ще се връща в Бон.

— Крайно време е — отвърна тя. — На един министър приляга да е по-работлив, не смяташ ли? Всички вестници взеха да пишат, че си плейбой, който се мотае насам-натам с разни червенокоси австралийски актриси, ах ти, старо куче.

Той размаха големия си юмрук.

— За своите малки удоволствия аз си плащам по-скъпо, отколкото предполагаш.

— Имаш ли нещо против да повървим пеша, Рейн?

— Не, но ако оставиш обувките на краката си.

— Вече нямам друг изход. Миниполите имат и недостатъци: свърши вече онова време, в което набързо да си смъкна чорапите. Сега са измислили нещо досущ като театрално трико, което не можеш да свалиш на публично място, без да предизвикаш най-големия фурор от времето на лейди Годайва^[1] насам. И ако не искам да си съсипя чорапогащника за пет гвинеи, трябва да остана в плен на обувките си.

— Поне научих от тебе нови работи за женското облекло — и горно, и долно — каза той кротко.

— Хайде де! Обзалагам се, че имаш цяла дузина любовници, които трябва да събличаш.

— Само една, която — като добра любовница — ме чака по пеньоар.

— Знаеш ли, досега май никога не сме говорили за сексуалния ти живот. Превъзходно! Как изглежда тя?

— Руса, дебела, четиридесетгодишна и разплута.

Джъстийн замръзна на мястото си.

— Залъгваш ме — бавно рече тя. — Не мога да си те представя с такава жена.

— Защо не?

— Имаш твърде добър вкус.

— Всеки си има свой вкус, мила моя. И аз не съм кой знае колко красив — защо смяташ, че мога да накарам едно младо и хубаво момиче да ми стане любовница?

— Как да не можеш! — възмути се тя. — Разбира се, че можеш!

— С парите ми, искаш да кажеш.

— Не, не с парите ти! Престани да ме дразниш, постоянно ме дразниш! Райнер Мьорлинг Хартхайм, ти много добре знаеш колко си привлекателен, защото иначе нямаше да носиш златни медальони и мрежести ризи. Не че външният вид е чак толкова важен, но все пак…

— Вниманието ти към мен е трогателно, херцхен.

— Защо, като съм с теб, все имам чувството, че трябва непрекъснато да тичам, за да те догоня, а пък не успявам? — Тя се укроти и го погледна малко недоверчиво. — Не говориш сериозно, нали?

— А ти как мислиш?

— Че не. Ти не си надменен, но знаеш, че си много привлекателен.

— Дали знам, или не — не е важно. Важното е, че ти ме харесваш.

Тя искаше да му каже: разбира се, че те харесвам, преди малко дори се опитах да си те представя като любовник, но веднага реших, че няма нищо да излезе и че е по-разумно да си останем приятели. Ако я беше оставил да го каже, щеше сигурно да разбере, че още не е дошло времето му, и щеше да постъпи по друг начин. Но преди още устните й да изрекат думите, той я беше прегърнал и я целуваше. Цели шестдесет секунди тя стоя така, примряла, разтърсена издъно, поразена, буйната й природа ликуваше диво от срещата с не по-малко буйна сила. Устните му — те бяха чудесни! А косата — невероятно гъста, жива — мамеше да вплете с всичка сила пръстите си в нея. След това той пое лицето й в дланите си и я погледна, като й се усмихваше:

— Обичам те — рече той.

Ръцете й обхванаха китките му, но не нежно като китките на Дейн; ноктите се забиха свирепо в плътта, оставяйки дълбоки бразди. Тя отстъпи две крачки назад и взе ожесточено да трие с опакото на дланта устните си, разширила от уплаха очи, дишайки тежко.

— Няма да стане — едва продума тя. — Нищо няма да излезе от това, Рейн!

Изу обувките, наведе се да ги вземе, обърна се и след три секунди бързите меки ходила вече не се виждаха.

Той нямаше никакво намерение да я гони, макар че тя може би очакваше точно това. И двете му китки бяха разкървавени и го боляха. Той попи с кърпичката си първо едната, после другата, вдигна рамене, хвърли кърпата и се съсредоточи върху болката. След малко извади табакерата, взе си цигара, запали я и бавно закрачи. Никой минувач не би отгатнал по лицето му какво чувствува. Всичко, което му се бе струвало достижимо, към което се беше стремил, беше загубено. Хлапачка. Кога най-сетне ще порасне? Прие го, отвърна му и после се отказа.

Но той обичаше да рискува, да губи, да печели. Беше чакал цели седем години, преди да си опита късмета след тази церемония по ръкополагането. Но явно, че е избързал. Добре тогава. И утре е ден или — доколкото познаваше Джъстийн — и догодина, по̀ догодина. Но нямаше никакво намерение да се отказва. Ако я следи внимателно, рано или късно ще успее.

Разтърси го беззвучен смях — руса, дебела, четиридесетгодишна и разплута. Как му дойде на езика, и той не знаеше; много отдавна го беше чул от бившата си жена — четирите качества, типични за жертвите на камък в жлъчката. Клетата Анелизе, много страдаше от жлъчка, макар да беше чернокоса, мършава и стегната като дух в бутилка. Сега пък какво се сетих за Анелизе? Дългогодишните ми търпеливи усилия претърпяха пълен провал и изпаднах в положението на клетата Анелизе. Значи, така, фройлайн Джъстийн О’Нийл! Ще ви науча аз вас!

Прозорците на двореца светеха: ще се качи горе за няколко минути да поговори с кардинал Ралф, който изглеждаше вече много стар. И болнав. Може би трябва да го убеди да отиде на лекар. Болка прониза Райнер, но не за Джъстийн — тя беше млада, имаше още време. Болеше го за кардинал Ралф, който беше присъствувал днес на ръкополагането на сина си, без да знае това.

 

 

Беше още рано и фоайето на хотела беше пълно с хора. Вече обута, Джъстийн бързо се отправи към стълбите и затича нагоре с наведена глава. После припряно взе да рови из чантата си за ключа и като не можа да го намери, реши, че ще трябва отново да слиза и да разблъсква тълпата пред администрацията. Но най-сетне го напипа: сигурно поне десет пъти го е докоснала с разтрепераните си пръсти, без да усети.

Останала най-сетне сама, тя се добра до леглото си, седна в единия край и започна постепенно да си възвръща способността да разсъждава. Казваше си, че е отвратена, ужасена, разочарована, не отместваше тъжния си поглед от белезникавия правоъгълник на прозореца, през който се виждаше бледото сияние на нощта, искаше й се да ругае, да плаче. Вече никога нямаше да бъде същото и това бе истинска трагедия. Да загуби най-добрия си приятел. Това е измяна.

Празни, неверни думи… Тя изведнъж ясно съзна какво в същност я беше изплашило и накарало да побегне от Рейн, сякаш той се беше опитал да я убие, а не да я целуне. Колко правилно беше постъпил! Точно така, както тя бе желала, въпреки че толкова се боеше именно от това, боеше се да не се влюби. Любовта щеше да разруши всичко. Но не само това: колкото и да се срамуваше да си го признае, не беше сигурна, че е способна да обича. Ако можеше, бдителността й несъмнено щеше да й е изневерила поне един-два пъти, поне един-два пъти щеше да я е разтърсило нещо по-силно от приятното, граничещо с търпимост чувство, което, беше изпитвала към не чак толкова многото мъже в живота си. И през ум не й минаваше, че съзнателно беше избирала точно такива мъже, които да не застрашават самоналоженото й безразличие, станало й вече втора природа. За пръв път през живота си чувствуваше, че няма на какво да се опре — никога не й се беше случвало подобно нещо, та да знае как да постъпи, не се беше сблъсквала със силно чувство нито у себе си, нито у своите безинтересни любовници. Не можеше да поиска помощ и от роднините си от Дройда, понеже никога не беше търсила близост с тях.

Трябваше да избяга от Рейн. Нима би могла да каже „да“, да се свърже с него и после да го види как се отдръпва, откривайки огромния й недостатък? Не би могла да го понесе! Той рано или късно щеше да разбере истинската й същност и тогава с любовта му към нея беше свършено. Не, непоносимо беше да каже „да“ и после да бъде отблъсната завинаги. По-добре да се отдръпне сама. Така поне гордостта й ще бъде удовлетворена — цялата гордост, която Джъстийн беше наследила от майка си. Рейн не бива никога да узнае какво се крие зад фасадата на нейната дързост и бъбривост.

Той се беше влюбил в онази Джъстийн, която виждаше; тя не му беше дала възможност дори да подозира какво море от съмнения бушуваше в нея. За тях се досещаше само Дейн, и не само се досещаше — той ги знаеше.

Тя се наведе и долепи чело до хладината на нощното шкафче, а по лицето й се стичаха сълзи. Ето защо обичаше Дейн толкова много. Той познаваше истинската Джъстийн и въпреки това я обичаше. Това сигурно се дължеше на кръвта, но и на взаимните преживявания, проблеми, болки, радости през толкова много години. А Рейн беше чужд човек, не беше свързан с нея като Дейн, нито дори като другите членове на семейството й. От къде на къде ще я обича?

Тя подсмъркна, обърса с ръка лицето си, вдигна рамене и се зае с трудната работа да изтласка и тази болка в някое далечно ъгълче на съзнанието си, където тя да кротува в забрава. Знаеше, че ще съумее да го постигне — та нали през целия си живот досега беше усъвършенствувала тази способност. Само че това означаваше да е непрекъснато заета, да е изцяло погълната от неща извън нея. Пресегна се и запали нощната лампа.

Някой от вуйчовците трябва да беше донесъл писмото в стаята й, понеже тя го видя на шкафчето си — светлосин плик за въздушна поща с кралица Елизабет на марката в горния ъгъл.

Скъпа Джъстийн, пишеше Клайд Далтинъм-Робъртс, върни се при нас, имаме нужда от теб! Веднага! Имам една роля в репертоара на новия сезон, която плаче за изпълнителка, и едно малко птиченце ми пошушна, че може би ти ще я искаш. Дездемона — какво ще кажеш, скъпа, а? С Марк Симпсън в ролята на Отело. В случай, че те интересува, репетициите на главните изпълнители започват другата седмица.

В случай, че я интересува ли? Дездемона! Дездемона в Лондон! И при това с Марк Симпсън като Отело! Душевното й състояние отскочи във висини, където случката с Рейн губеше всякакво значение или по-точно придобиваше друго значение. Може би, ако беше много, много внимателна, щеше да успее да запази любовта на Рейн — една много известна и търсена актриса и без това е твърде заета, за да се раздава на мъжете, които среща в живота си. Заслужаваше си да опита. И ако забележи, че Рейн се доближава твърде много до истината, винаги би могла да се оттегли. За да задържи Рейн, особено такъв, какъвто се беше разкрил пред нея сега, тя би направила всичко, с изключение на това да свали маската си.

Но междувременно новина като днешната заслужаваше да се отпразнува по някакъв начин. Все още не беше готова за Рейн, но наблизо имаше други хора, с които да сподели радостта си. Тя си обу обувките и отиде в другия край на коридора, където беше общата гостна на вуйчовците. Патси й отвори и тя влезе с разперени ръце, сияеща.

— Отваряйте бутилките! Ще играя Дездемона! — обяви тя със звънък глас.

В първия момент никой не и отговори, после Боб рече топло:

— Много хубаво, Джъстийн.

Радостта й не помръкна, а прерасна в неудържим възторг. Смеейки се, тя се отпусна в едно кресло и загледа вуйчовците си. Колко мили хора бяха! Нейната новина естествено не означаваше нищо за тях. Те нямаха и представа коя е Дездемона. Ако беше дошла да им съобщи, че се жени, Боб щеше да й отговори почти по същия начин.

Те бяха част от живота й, откакто се помнеше, но за жалост тя им беше обърнала гръб със същото пренебрежение, с което се отнасяше към всичко в Дройда. Вуйчовците — обобщаващо понятие, с което Джъстийн О’Нийл не се чувствуваше свързана. За нея те бяха просто един конгломерат, чиито членове се движеха насам-натам из Дройда, усмихваха й се свенливо и я отбягваха, ако имаше опасност да ги заговори. И не защото не са я харесвали, даваше си тя сметка сега, а защото са усещали колко е далеч от тях и са се чувствували неудобно. Но в Рим, който им беше съвсем чужд, а на нея — много близък, тя започваше да ги разбира по-добре.

Затоплена от нещо, което би могло да бъде обич към тях, Джъстийн обходи с поглед загрубелите, засмени лица едно след друго — Боб, жизнената сила на групата, управителя на Дройда, който при това беше и толкова деликатен; Джек, който като сянка следваше Боб навсякъде или просто много добре се разбираха двамата; Хюи, у когото имаше нещо дяволито, липсващо у другите, но който въпреки това беше досущ като тях; Джимс и Патси, положителния и отрицателния полюс на едно завършено цяло; клетия смазан Франк, единствения, когото терзаеха страхове и несигурност. Всички, с изключение на Джимс и Патси, бяха вече посивели, а Боб и Франк имаха дори съвсем бели коси, но иначе си бяха почти същите, каквито си ги спомняше от дете.

— Не знам дали бива да ти давам бира — колебаеше се Боб, застанал с ледена бутилка бира в ръка.

Само преди половин ден думите му биха я подразнили много, но сега тя беше твърде щастлива, за да се засяга.

— Слушай, миличък, знам, че и през ум не ти минаваше да ми предложиш чаша бира, докато разговаряхме с Рейн, но имай пред вид, че аз съм вече голяма и нищо няма да ми стане от една бира. Уверявам те, че в това няма нищо лошо. — И му се усмихна.

— Къде е Райнер? — попита Джимс, като взе пълната чаша от Боб и й я подаде.

— Скарахме се.

— С Райнер ли?

— Да. Но вината беше изцяло моя. По-късно ще говоря с него и ще му се извиня.

Никой от вуйчовците не пушеше. Макар че досега не си беше поисквала бира, Джъстийн неведнъж предизвикателно беше пушила пред тях, когато седяха и разговаряха с Райнер, сега обаче не можеше да събере достатъчно смелост да си извади цигарите и затова се задоволи с по-малката победа — бирата, като изгаряше от желание да я изпие жадно наведнъж, но се въздържа заради недоверчивите им погледи. Отпивай мънички глътки като дама, Джъстийн, дори да умираш от жажда.

— Рейн е свястно момче — каза Хюи, понамигвайки.

Сепната, Джъстийн внезапно осъзна защо бяха започнали изведнъж така да я уважават: беше си хванала мъж, какъвто те биха искали да имат в семейството.

— Да, наистина — отвърна тя кратко и смени темата. — Хубав ден беше, нали?

Всички глави кимнаха едновременно, дори и Франк, но като че ли на никого не му се говореше за това. Тя виждаше, че са много уморени, но не съжаляваше за хрумването си да ги посети. Необходимо й беше време да си припомни функциите на почти атрофираните си сетива и чувства, а вуйчовците й предлагаха отлична възможност за това. Там беше лошото да живееш сам — забравяш всичко отвъд себе си.

— Коя е Дездемона? — обади се Франк от сянката, в която се беше приютил.

Джъстийн се впусна оживено да обяснява, развеселена от ужаса им, като узнаха, че тя всяка вечер ще бъде удушвана, и се сети колко са изморени едва след като Патси се прозина половин час по-късно.

— Трябва да си вървя — каза тя и остави празната чаша. Не й бяха предложили втора, очевидно смятаха, че една е достатъчна за дама. — Благодаря ви за търпението да изслушате глупостите ми.

Боб беше много изненадан и смутен, когато тя го целуна за лека нощ. Джек се поотмести, но тя не го остави да й се изплъзне, а Хюи дори се зарадва на такова сбогуване. Джимс, цял почервенял, го понесе безмълвно. Тя не само целуна Патси, но го и прегърна, защото и той като нея беше един самотен остров. Но Франк не целуна — той си извърна главата и когато го прегърна, Джъстийн долови в него слабото ехо на някаква чувственост, която липсваше у другите. Клетият Франк! Защо ли е станал такъв?

Като затвори вратата, тя се облегна за момент на стената. Рейн я обичаше. Но когато се опита да му позвъни в стаята, телефонистката й каза, че е напуснал хотела и заминал за Бон.

Нищо. Може би е по-добре да изчака и да го види в Лондон. Ще му се извини много искрено в писмо с въздушна поща и ще му предложи да вечерят заедно, когато той има път към Лондон. Не смяташе, че го познава напълно, но в едно не се съмняваше — той щеше да дойде, защото никак не беше злопаметен. А откакто се занимаваше с външна политика, Англия беше една от страните, които посещаваше най-редовно.

— Почакай, моето момче — говореше тя на огледалото, където вместо собственото си лице виждаше сякаш неговото. — Ако не направя Англия най-важната ти външнополитическа цел, да не ми е името Джъстийн О’Нийл.

И през ум не й минаваше, че що се отнася до Рейн, точно за името й беше въпросът. Тя беше определила своя стил на живот и той не включваше брака. Изобщо не се сещаше, че Рейн може би иска да я превърне в Джъстийн Хартхайм. Сега беше заета само с това да си спомня вкуса на целувката му и да мечтае за още.

Оставаше й само да каже на Дейн, че не ще може да го придружи в Гърция, но това нямаше да е трудно. Дейн щеше да я разбере както винаги. Но все пак той не биваше да знае всички причини, които я спираха да замине за Гърция. Колкото и да обичаше брат си, никак не й се щеше да слуша някоя от строгите му проповеди. Той искаше тя да се омъжи за Райнер и ако узнаеше какви са намеренията й, щеше да я замъкне със себе си в Гърция дори ако трябваше да я отвлече насила. Което не стигнеше до ушите на Дейн, нямаше да легне и на сърцето му.

Мили Рейн — гласеше краткото писмо. — Съжалявам, че онази нощ избягах като дива коза — не знам какво ме прихвана. Беше такъв напрегнат ден и изобщо… Моля те да ми простиш, че се държах като последна глупачка. Срамувам се от себе си, че направих такъв въпрос от нищо. Но ми се струва, че и на теб ти беше дошло малко множко този ден, та взе да говориш за любов и такива работи. Затова ти предлагам следното: ти да не ми се сърдиш и аз да не ти се сърдя. Нека да си останем приятели, моля ти се. Не бих понесла да се скарам с теб. Следващия път, като дойдеш в Лондон, ела да вечеряме заедно и ще изготвим официално мирния договор.

Подписът беше както обикновено само „Джъстийн“. Никакви нежни думи — тя изобщо не употребяваше такива. Смръщен, той се мъчеше да вникне в простичките кратки изречения, сякаш да вникне в мислите й, които се крият зад тях. Без съмнение му предлагаше приятелство, но само това ли? Той въздъхна, принуден да си даде за съжаление положителен отговор. Здравата я беше изплашил, а щом държеше да запази приятелството си с него, той явно значеше много за нея. Но дълбоко се съмняваше дали тя самата разбира какво точно изпитва към него. След като знаеше вече, че той я обича и ако се познаваше достатъчно добре да си даде сметка, че и тя го обича, щеше да го каже направо в писмото си. Но защо все пак се беше върнала в Лондон, вместо да иде в Гърция с Дейн? Той не си правеше илюзии, че е заради него, но въпреки това тази надежда се прокрадна в мислите му и развеселен, той позвъни на секретарката си. Беше десет часът сутринта по Гринуич — най-подходящият момент да я намери в къщи.

— Свържете ме с апартамента на мис О’Нийл в Лондон — нареди той и докато секундите се точеха, чакаше смръщен, подръпвайки вътрешните крайчета на веждите си.

— Рейн! — чу се гласът на Джъстийн, явно много зарадвана. — Получи ли ми писмото?

— Току-що.

Тя деликатно направи пауза и попита:

— И кога ще дойдеш на вечеря?

— Ще бъда в Англия в петък и събота. Много скоро ли е?

— Не, ако събота вечер те устройва. Правя репетиции за Дездемона и в петък ми е невъзможно.

— Дездемона ли?

— Ама ти не знаеш! Клайд ми писа в Рим да ми предложи ролята. В ролята на Отело — Марк Симпсън, режисьор — лично Клайд. Не е ли прекрасно! Върнах се в Лондон с първия самолет.

Той закри очи с длан, благодарен, че секретарката му е чак оттатък и не може да види лицето му.

— Джъстийн, миличка, това е великолепна вест — успя той да изрече зарадвано. — Аз пък се чудех какво ли те е накарало да се върнеш в Лондон.

— О, Дейн ме разбра — заобяснява тя весело — и дори донякъде беше доволен, че ще пътува сам. Той просто беше съчинил това, дето ще му трябвам, за да го ръчкам непрекъснато да се върне у дома, но в същност е било, за да не се почувствувам изведнъж изолирана от живота му, след като е станал свещеник.

— Сигурно — съгласи се той вежливо.

— Тогава до събота вечер, нали? — уточни тя. — Към шест часа, за да може спокойно да изготвим мирния договор с помощта на една-две бутилки, а като постигнем задоволителен компромис, да имам време и да се нахраня. Съгласен?

— Разбира се. Довиждане, херцхен.

Връзката беше веднага прекъсната, защото тя рязко окачи слушалката; той задържа своята още малко в ръка, вдигна рамене и я остави на вилката. Дявол да я вземе Джъстийн! Тя започваше да му пречи на работата.

Продължи да му пречи и през следващите няколко дни, макар че едва ли някой го забелязваше. В събота вечер малко след шест той се появи на вратата й с празни ръце както обикновено, защото Джъстийн не се радваше на подаръци. Към цветята беше безразлична, бонбони не ядеше, а по-скъп дар просто би захвърлила в някой ъгъл, докато го забрави. Единствените подаръци, които Джъстийн ценеше, бяха от Дейн.

— Шампанско преди вечеря? — погледна я той изненадан.

— Мисля, че случаят го изисква. Това е първото ни скарване и първото ни сдобряване — отвърна тя убедително и му посочи едно удобно кресло, а тя, настанена на светлокафява кожа от кенгуру, разтвори леко уста, сякаш беше репетирала вече отговорите на всичко, което очакваше да чуе от него.

Само че на него не му беше до разговор — поне докато не прецени по-добре настроението й — и просто я наблюдаваше мълчаливо. Преди да я беше целунал, се държеше без усилие доста резервирано с нея, но като я видя отново за пръв път оттогава, разбра, че занапред това ще му е много трудно.

Вероятно и на стари години лицето и поведението и пак ще излъчват нещо детско — истинската женственост като че ли все ще я отминава. Хладният, егоцентричен, логичен разум взимаше връх над всичко у нея, но за него тя притежаваше такова силно очарование, че той се съмняваше дали изобщо някога би могъл да я замени с друга жена. Нито веднъж не си беше задавал въпроса дали си заслужава да води такава дълга борба. Философски погледнато — едва ли. Но какво от това? Тя беше една цел, един стремеж.

— Много си хубава тази вечер, херцхен — каза той най-сетне, като чукна чашата си с шампанско в нейната с жест, означаващ едновременно наздравица и зачитане на противника.

В малката открита викторианска камина пламтеше огън, но на Джъстийн, свила се наблизо с поглед, прикован в Райнер, изглежда, не й беше горещо. Тя остави чашата си, която издрънча, върху етажерката над камината и седна с ръце, обвити около коленете, а босите й крака бяха скрити под диплите на черната рокля.

— Не мога да търпя заобикалките — заяви тя. — Сериозно ли го каза, Рейн?

С дълбоко облекчение той се облегна назад в креслото си.

— Какво да съм казал сериозно?

— Онова, в Рим… Че ме обичаш.

— Това ли била работата, херцхен?

Тя отмести очи от него, вдигна рамене, погледна го пак и кимна:

— Ами да, разбира се.

— Защо пак повдигаш този въпрос? Ти ми отговори тогава и аз смятах, че тази вечер ме каниш не за да ровим в миналото, а да направим план за бъдещето.

— О, Рейн, държиш се, като че ли аз го правя на въпрос! Но дори и да е така, не разбираш ли защо?

— Не, не разбирам. — Той остави чашата си и се наведе напред, за да я наблюдава по-отблизо. — Ти ми даде да разбера по много убедителен начин, че не желаеш да имаш нищо общо с любовта ми и се надявах, че поне ще имаш благоприличието да не говориш за това.

Тя не беше предполагала, че тази среща — независимо какъв ще е завършекът — ще бъде толкова тягостна; та нали в края на краищата той беше молителят и трябваше смирено да я чака да промени решението си. А той, напротив, беше разменил неусетно позициите. Така че тя изведнъж се оказа непокорната ученичка, която трябва да отговаря за някаква глупава лудория.

— Слушай, приятелю, ти си този, който промени статуквото, а не аз! Не те поканих тази вечер, за да моля за прошка великото наранено „аз“ на Хартхайм!

— Да се отбраняваш ли започна, Джъстийн?

Тя се размърда нервно.

— Да, по дяволите! Как успяваш да го постигнеш, Рейн? О, как ми се ще поне веднъж да ми доставиш удоволствието аз да съм по-силната!

— Ако го направя, ще ме изхвърлиш като мръсен парцал — отвърна й той с усмивка.

— Нищо не ми пречи и сега да го направя, приятелю!

— Глупости! Щом не си го направила досега, няма да го направиш никога. Ще продължаваш да се виждаш с мен, защото те държа в напрежение — никога не знаеш какво можеш да очакваш от мен.

— Затова ли ми каза, че ме обичаш? — попита тя с болка. — Това номер ли беше, за да ме държиш в напрежение?

— А ти как мислиш?

— Мисля, че си кучи син! — процеди тя през зъби и се изправи на колене и така се примъкна по кожата по-близо до него, за да излее върху му цялата си ярост. — Само смей да ми кажеш пак, че ме обичаш! Ще видиш ти!

Сега вече и той се разгневи.

— Не бой се, няма да ти го кажа! Не си ме поканила, за да ти го кажа, нали? Моите чувства не те засягат ни най-малко, Джъстийн. Ти ме извика, за да направиш експеримент със собствените си чувства, без изобщо да ти мине през ума дали това е почтено спрямо мен.

Но преди тя да се дръпне, той се пресегна, хвана я над лактите и я стисна здраво между коленете си. Гневът й се изпари начаса. Тя се облегна с длани на бедрата му и повдигна лице. Но той не я целуна. Пусна ръцете й и се извърна да изгаси лампата, после поотхлаби тялото й, облегна глава назад и тя не можа да разбере дали като остави само горящите въглени да осветяват стаята, той смяташе да я приласкае, или просто искаше да прикрие израза на лицето си. Неуверена, боейки се да не бъде отблъсната, тя чакаше да й подскажат как да постъпи. Трябваше да разбере по-рано, че с човек като Рейн не бива да си играе. Както не можеш да си играеш със съдбата. Защо да не склони глава на скута му и да каже: Рейн, обичай ме — имам нужда от теб и те моля да ми простиш. О, ако започнеха да се любят, може би в нея нещо щеше да се освободи и чувствата щяха да се отприщят…

Все още затворен в себе си, недостъпен, той я остави да свали сакото и връзката му, но когато стигна до копчетата на ризата, тя разбра, че нищо няма да се получи. Инстинктивното изкуство да влага еротика и в най-обикновените жестове не беше в репертоара й. Ето че се оказа много важно, а тя изобщо не го владееше. Пръстите й се отпуснаха, устните й се нацупиха. Тя се разплака.

— О, недей! Херцхен, миличка, не плачи! — Той я притегли в скута си, положи главата й на рамото си, обгърна я. — Извинявай, херцхен, не исках да те разплача.

— Разбра ли сега? — продума тя, хлипайки. — Не ме бива за нищо. Нали ти казах, че няма никакъв смисъл. Рейн, толкова много исках да те задържа, но знаех, че няма да мога, щом разбереш каква съм ужасна!

— Разбира се, че не се получава. Та как ще се получи, като не ти помагам. — Той я хвана за косата и приближи лицето й до своето, целуна клепачите й, мокрите й бузи, ъгълчетата на устата й. — Вината е моя, херцхен, а не твоя. Исках да ти отмъстя, исках да видя докъде можеш да стигнеш без моя помощ. Но, изглежда, съм те разбрал погрешно, нали? — Гласът му стана по-плътен, по-германски. — Щом го искаш, добре; само че ще го направим заедно.

— Рейн, моля ти се, нека да се откажем! Липсва ми нещо, без което не може. Само ще те разочаровам.

— Не ти липсва, херцхен, нали те виждам на сцената. Как можеш да се съмняваш в себе си, когато си с мен?

В думите му имаше толкова истина, че сълзите й пресъхнаха.

— Целуни ме както в Рим — прошепна тя.

Но тази целувка съвсем не беше като в Рим. Тогава беше някак буйна, внезапна, като взрив, сега целувката му беше упойващо дълбока — да я вкуси, да я вдъхне, да я усети и лека-полека да се отдаде на истинска чувствена наслада. Пръстите й се заеха пак с копчетата, неговите — с ципа на роклята й, после дланта му покри нейната и я мушна под ризата си върху кожата с гъсти меки косми. Ненадейно властният натиск на устните му върху шията й събуди у нея толкова остра безпомощност, че почувствува как премалява, как пада, докато се намери по гръб на меката козина, Рейн наведен над нея. Беше без риза — тя не видя повече, само отблясъците на огъня очертаваха плещите му, сведени над нея, само красивата строга уста. Решена твърдо да изличи тази строгост завинаги, тя вплете пръсти в косата му и го накара да я целува отново и отново, по-силно и по-силно.

Какво усещане! Като да се завърнеш у дома, откривайки с устни, ръце и тяло всяка частица от него — познат и същевременно приказен и нов. И докато светът за нея се смаляваше до ивичката сияние от камината, разсейващо тъмнината, тя се отдаде на всяко негово желание и узна нещо, което той сполучливо бе крил, откакто я познаваше — че я бе любил мислено хиляди пъти. Подсказа й го опитът и току-що събудената й интуиция. Беше напълно обезоръжена. С друг мъж тази интимност и поразителна чувственост биха я отблъснали, но той я накара да разбере, че тези неща са изцяло и само в нейна власт. И тя пое властта си над тях. Докато най-сетне, усетила в обръча на прегръдката си чак очертанията на костите му, тя потърси края с вик.

Райнер навярно беше поддържал огъня, защото, когато слабата светлина на лондонското утро проникна през завесите, в стаята беше още топло. Когато той понечи пак да стане, Джъстийн го усети и уплашено се вкопчи в ръката му.

— Не си отивай!

— Няма, херцхен. — Той смъкна още една възглавница от канапето, мушна я под главата си и привлече Джъстийн по-плътно до себе си, въздъхвайки леко. — Така добре ли е?

— Да.

— Студено ли ти е?

— Не, но ако на теб ти е студено, да отидем в леглото.

— След като сме се любили с часове върху кожата? В никакъв случай! Дори да имаш чаршафи от черна коприна.

— Най-обикновени бели памучни чаршафи. А това късче от Дройда си го бива, а?

— Какво късче от Дройда?

— Кожата. От кенгурата в Дройда е — обясни тя.

— В това животно няма нищо екзотично, нито еротично. Ще ти поръчам от Индия тигрова кожа.

— Напомня ми за едно шестстишие, което бях чувала:

Искаш ли да съгрешиш

с Елинор Глин

върху кожа от тигър?

Или предпочиташ

да те вкара в грях

върху друга кожа?

— Да, херцхен, крайно време е да влезеш в собствената си кожа. Раздвоена между Ерос и Морфей, от половин ден насам не си се заяждала за нищо — каза той с усмивка.

— Сега изобщо не ми е до заяждане — отвърна тя с усмивка и намести удобно ръката му между краката си. — Тази безсмислица за тигровата кожа ми хрумна просто така и не можах да устоя да не ти я кажа, но вече нямам тайни от теб и затова е излишно да се заяждам. — Тя взе да души въздуха, усетила изведнъж лек мирис на застояла риба. — Божичко, ти не си вечерял, а стана време за закуска! Не мога да те храня само с любов.

— Особено ако я искаш на такива изтощителни порции.

— Хайде, хайде! Услади ти се всяка хапка.

— Вярно е. — Той въздъхна, протегна се и се прозя. — Чудя се дали имаш представа колко съм щастлив.

— Предполагам — отговори му тя спокойно.

Той се надигна на лакът да я вижда.

— Кажи ми, само заради Дездемона ли се върна в Лондон?

Тя сграбчи ухото му и го изви до болка.

— Сега е мой ред да отвърна на всичките ти даскалски въпроси. Ти как мислиш?

Той с лекота разтвори пръстите й и се ухили:

— Ако не ми отговориш, херцхен, ще те удуша много по-истински от Отело.

— Дездемона беше само поводът, а истинската причина беше ти. Откакто ме целуна в Рим, чувствувах, че не принадлежа вече на себе си, което ти много добре знаеше. Ти си много интелигентен мъж, Райнер Мьорлинг Хартхайм.

— Поне достатъчно интелигентен, за да разбера, че те искам за своя жена още от момента, в който те видях за пръв път.

Тя изведнъж се надигна и седна.

— За жена ли?

— Да, за жена. Ако исках да си ми само любовница, щях да го направя още преди години. Нямаше да е много трудно — знам отношението ти към това. Въздържах се само защото исках да се оженя за теб, а знаех, че не си още готова да приемеш мисълта за съпруг.

— Не знам дали и сега съм готова — отвърна тя, смилайки думите му.

Той стана и я изправи срещу себе си.

— Е, поупражни се сега, като ми приготвиш закуска. Ако бях у дома си, щях да имам аз тази чест. Но в твоята кухня се разпореждаш ти.

— Нямам нищо против да ти приготвя закуска тази сутрин, но не да съм длъжна да го правя цял живот. — Тя поклати глава. — Не ми е по вкуса, Рейн.

Пак онова лице на римски император, величествено и невъзмутимо пред заплахите от непокорство.

— Джъстийн, с това игра не бива, а и аз не съм човек, с когото можеш да си играеш. Има достатъчно време. Вече съм ти доказал, че мога да чакам. Но си избий от главата, че можем да бъдем друго освен мъж и жена.

— Аз не се отказвам от сцената! — заяви тя нападателно.

— А аз да не съм те карал, дявол да те вземе! Кога най-сетне ще пораснеш, Джъстийн! Ще помисли човек, че съм те осъдил да прекараш целия си живот край мивката и печката. Още не сме се наредили на опашката за безработни. Можеш да си вземеш колкото искаш прислужници, бавачки за децата и всичко, каквото е необходимо.

— Бррр! — потръпна Джъстийн, която не беше и помисляла за деца.

Той отметна глава и се разсмя.

— О, херцхен, това се нарича „отмъщение на другата сутрин“! Знам, че е глупаво, дето те карам веднага да стъпиш на земята. Ще те оставя да си помислиш за тези неща. Но отсега те предупреждавам: докато решаваш, знай, че ако не мога да те имам като съпруга, не те искам изобщо.

Тя го обви с ръце, притисна го силно.

— О, Рейн, не ме поставяй в такава безизходица!

 

 

Сам в „Лагондата“, Дейн се движеше на север по ботуша на Италия — отмина Перуджа, Флоренция, Болоня, Ферара, Падуа, реши да отмине и Венеция и да пренощува в Триест. Това беше един от любимите му градове и той прекара на адриатическия бряг още два дни, преди да поеме планинския път към Любляна, после остана една нощ и в Загреб. За Белград се минаваше по долината на пълноводната река Сава през поля, синеещи от цикория, после към Ниш, още една нощ. Македония и Скопие, още в развалини от земетресението преди две години, курортното селище Тито-Велес с джамии и минарета, които му придаваха причудливия вид на турски град. Из целия път през Югославия беше ял съвсем скромно, защото го беше срам да седне пред чиния, пълна с месо, когато местните хора се задоволяваха само с хляб.

Прекоси гръцката граница при Евзони, отвъд беше Солун. Италианските вестници бяха пълни със съобщения за революционния кипеж в Гърция; застанал до прозореца на хотелската си стая, откъдето се виждаха хилядите пламтящи факли, тревожно разлюлени в тъмната солунска нощ, той беше доволен, че Джъстийн не е с него.

„Па-пан-дре-у! Па-пан-дре-у!“ — ревяха тълпите, скандираха и се биеха на светлината на факлите до късно след полунощ.

Но революцията беше явление на градовете, където хората живеят нагъсто и в беднота, а набраздената Тесалийска равнина изглеждаше така, както сигурно са я видели и легионите на Цезар, поели през угарите към Помпей при Фарсала. Овчари спяха под сянката на опънати кожи, щъркели стърчаха на един крак в гнездата си над бели къщурки и навсякъде беше страхотно безводно. Тази кафява пустош без дървета, с дълбокото синьо небе му напомняше на Австралия. И той вдъхна уханието й, усмихвайки се на мисълта за дома. Мама ще разбере, като поговорят.

Малко преди Лариса пътят излезе на морето. Той спря колата и слезе. Тъмното като вино море на Омир, бистро синьо покрай брега, а навътре към заобления хоризонт — на морави петна като гроздове. Ниско долу на една зелена морава се виждаше малък кръгъл храм на колони, много бял на слънцето, а на склона на хълма зад него беше оцеляла една свъсена крепост на кръстоносци. Гърция, ти си много красива, по-красива от Италия, колкото и да я обичам. Но тук е същинската люлка — навеки.

Задъхан от нетърпение да стигне по-скоро в Атина, той пое пак, като караше червената спортна кола с пълна скорост по стръмните остри завои на прохода Донак, и се озова от другата страна във Вестия — поразителна панорама с маслинови горички, ръждивочервеникави хълмове, планини. Колкото и да бързаше, при Термопилите той се спря да погледне направения, кой знае защо, по холивудски маниер паметник на Леонид и неговите спартанци. На камъка пишеше: „Пътнико, съобщи на спартанците, че тук лежим, подчинявайки се на техните закони.“ Това докосна някаква струна у него, сякаш думите придобиха ново значение, друг смисъл; той потръпна и побърза да си тръгне.

Слънцето, нажежено, се топеше, когато той спря за малко над Камена вурла; поплува в бистрата вода и през тесния проток насочи поглед към Евбея — тук трябва да е била Авлида, откъдето са отплували хилядата кораба към Троя. Течението беше силно и теглеше навътре, така че на гребците едва ли са били нужни много усилия. Старицата в черно от съблекалнята на плажа така се захласна да му се радва и да го гали, че му стана чак неудобно и едва успя да се отърве от нея. Купи набързо от близкия магазин два огромни козунака, подкара надолу по брега на Атика и пристигна в Атина, когато залязващото слънце тъкмо беше позлатило големия скалист хълм с безценната корона от бели колони.

Но Атина беше настръхнала и гневна, а откритото възхищение на жените го обиждаше; жените в Рим бяха по-сдържани, по-изтънчени. Тълпите се вълнуваха, на места ставаха бунтове, народът упорито искаше Папандреу. Не, Атина не беше на себе си — по-добре да иде другаде. Остави „Лагондата“ в един гараж и се качи на кораба за Крит.

И едва там — сред маслиновите горички, мащерката и планините — той намери покой. След дълго пътуване в един автобус, в който от вързопите квичаха кокошки и се носеше натрапчивата миризма на чесън, той намери една малка бяла странноприемница със сводеста колонада отпред и с три маси под чадъри, изнесени на тротоара. Пъстри гръцки торби висяха по стените като фенери. Имаше и австралийски евкалипти, посадени тук в почва, твърде безводна за европейските дървета. Приглушено боботеха полски машини, прахоляк се кълбеше на червени облаци.

Нощем спеше в стая, малка като килия, с широко отворени прозорци. В утринната тишина той си прочиташе молитвата и по цял ден се разхождаше. Никой не му пречеше и той не пречеше на никого. Само тъмните очи на селяните често се извръщаха бавно да го проследят с удивление и върху всяко лице се изписваше все по-широка усмивка. Беше горещо, много тихо и някак сънливо. Пълен покой. Дните се нижеха един след друг като зърната на броеница в грубите ръце на критяните.

Молеше се безмълвно, с чувство, с всичко, което го изпълваше — броеница от мисли, броеница от дни. Господи, аз съм само твой. Благодаря ти за добрините, които ми стори. За кардинала, за помощта му, за искреното му приятелство, за вярната му обич. За Рим и за възможността да бъда в самото ти сърце, да сведа чело пред теб в твоя храм, да почувствувам в сърцето си опората на твоята църква. Дори не съм достоен за благословията ти. Научи ме с какво да ти се отблагодаря. Не съм страдал достатъчно. Откакто започнах да ти служа, животът ми е една непрестанна пълна радост. Трябва да страдам — ти, който си страдал, знаеш това най-добре. Само страданието може да ме извиси над самия мен, за да те разбера по-добре. Защото това е смисълът на този живот — пътят към проумяване на загадката, която си ти. Забий копието си в гърдите ми, нека потъне там толкова дълбоко, че да не мога да го изтръгна! Накарай ме да страдам… Заради теб се отричам от всички други, дори от майка си, от сестра си и от кардинала. Ти единствен си моята болка и моята радост. Унижи ме и аз ще славя с песни любимото ти име. Унищожи ме и аз ще се възрадвам. Обичам те. Само теб…

Беше стигнал до малкия плаж — жълт полумесец между надвиснали скали, — където често идваше да плува, и спря, зареял поглед през Средиземното море, натам, където трябва да е Либия, далеч зад тъмния хоризонт. После изтича пъргаво по стълбите към брега, изу гумените обувки, взе ги в ръка и закрачи през мекия пясък към мястото, където обикновено оставяше обувките, ризата и панталоните си. Недалеч се печаха като раци на слънцето двама млади англичани, които разговаряха с провлачен оксфордски акцент, а още по-нататък две жени сънливо си приказваха на немски. Дейн ги погледна и смутено попридърпа банските си гащета, като усети, че те са прекъснали разговора си и вече седнали, оправят косите си и му се усмихват.

— Как е? — заговори той англичаните, наричайки ги мислено така, както им казваха в Австралия. Те като че ли се бяха закотвили тук, защото ги виждаше всеки ден.

— Великолепно, приятелю. Пази се от течението — много е силно за нас. Сигурно някъде навътре има буря.

— Благодаря — засмя се Дейн, втурна се към невинно плискащите се вълнички и се гмурна изящно в плитката вода като опитен плувец, какъвто и беше.

Чудно, че спокойното море може да бъде толкова коварно. Течението беше наистина много силно — той усещаше как го тегли за краката надолу, но беше твърде добър плувец, за да се безпокои. Потопил глава, той плавно пореше водата, наслаждавайки се на хладината, на свободата. Като спря да погледне към брега, забеляза, че двете германки тичат със смях към вълните и си слагат гумените шапки.

Той сви длани пред устата си и им извика на немски да стоят на плитко, защото тегли навътре. Смеейки се, те му махнаха с ръце, че са го чули. Той отново се гмурна, пак заплува и му се стори, че чува вик. Продължи още малко, после спря и на едно място, където течението не беше чак толкова силно, заплува прав. Наистина се чуваха викове, а като се обърна, видя как жените се борят с водата, надават писъци, разкривили лица, а едната от тях бе вдигнала ръце нагоре и потъваше. Двамата англичани на брега се бяха изправили и неохотно се приближаваха към водата.

Той се обърна по корем и се стрелна под водата — по-близо и по-близо. Изплашени ръце посягаха към него, вкопчваха се в него, дърпаха го надолу, той успя да обхване едната жена през кръста и да я зашемети с удар по брадичката, после сграбчи другата за презрамката на банския костюм, удари я силно с коляно в гръбнака и я обърна по гръб. Като кашляше, защото беше погълнал вода, той заплува на гръб, теглейки безпомощния си товар.

Двамата англичани бяха се потопили само до раменете във водата, твърде изплашени да идат по-навътре, за което Дейн ни най-малко не ги упрекваше. Пръстите на краката му едва докоснаха пясъка и той въздъхна облекчено. Изтощен, той направи още едно свръхчовешко усилие и изтласка жените до безопасно място. Те бързо се съвзеха и пак започнаха да пищят и да пляскат като обезумели. Едва поемайки си въздух, Дейн успя да се усмихне. Беше направил каквото трябва, другото оставаше на англичаните. Докато си почиваше и гръдният му кош усилено се надигаше, течението пак го дръпна навътре и вече не стигаше дъното с крака дори като ги опъна. Значи, е било много опасно. Ако не беше той, сигурно щяха да се удавят. Англичаните нямаха нито силата, нито умението да ги спасят. Само че, заговори му един глас, те влязоха да плуват, за да са близо до теб — преди да те видят, нямаха никакво намерение да се къпят. Ти беше виновен, че изпаднаха в беда, само ти.

Докато се носеше леко над водата, страхотна болка лумна в гърдите му, преряза го като с копие — дълго нажежено острие на крещяща агония. Той извика, разпери ръце над главата си, вцепени се, мускулите му конвулсивно се свиха, болката се засили, принуди го да прибере ръце и да пъхне юмруци под мишниците си, да сгъне нагоре колене. Сърцето ми! Това е разрив на сърцето — умирам! Сърцето! Не искам да умра! Не още — още не съм започнал работата си, още не съм се изявил! Господи, помогни ми! Не искам да умра! Не искам да умра!

Спазъмът премина, тялото се отпусна. Дейн се обърна по гръб, остави се да го носи водата въпреки болката. Впери поглед през мокрите си ресници към високия небесен свод. Това е то — твоето копие, за което в гордостта си те молих преди по-малко от час. Дай ми възможност да страдам, казах аз, накарай ме да страдам. А когато ми изпращаш страданието, се съпротивявам, неспособен да обичам истински. Мили боже, твоята болка! Аз трябва да я приема, не бива да се боря срещу нея, не бива да се боря срещу волята ти. Ръката ти е всемогъща и това е твоята болка, каквато си я изпитал на кръста. Господи, аз съм твой! Щом е такава волята ти, нека така да бъде. Като дете се оставям на вездесъщите ти ръце. Ти си твърде добър към мен. С какво съм заслужил толкова много от теб и от онези, които ме обичат най-много? Защо си тъй щедър към мен, недостойния? Болката, болката! Нека да е по-скоро, помолих те и ти ме чу. Страданията ми не ще траят дълго, бързо ще свършат. Скоро ще видя лика ти, но сега, докато съм още в този живот, ти благодаря. Болката! Мой мили боже, толкова си добър към мен! Обичам те!

Силна тръпка премина през притихналото, чакащо тяло. Устните му се раздвижиха, промълвиха името, опитаха да се усмихнат. После зениците се разшириха, изтласкаха синьото от очите му навеки. Излезли на брега, вън от опасност, двамата англичани стовариха хълцащите жени на пясъка и затърсиха с очи Дейн. Но спокойната, дълбока морска синева беше пуста, безбрежна; само вълничките се втурваха към брега и се отдръпваха. Дейн го нямаше.

Някой се сети, че наблизо има база на американските военновъздушни сили, и хукна за помощ. Не бяха минали и тридесет минути, откакто Дейн изчезна, и излетя хеликоптер: порейки бясно въздуха, той заописва все по-широки кръгове над морето навътре, като се снижаваше, за да търси. Никой не очакваше да се забележи нещо. Удавниците потъваха на дъното и изплуваха едва няколко дни по-късно. Мина един час; тогава на петнадесет мили от брега видяха Дейн спокойно да се носи в прегръдките на морето с разперени ръце и извърнато към небето лице. В първия момент помислиха, че е жив, и нададоха радостни викове, но когато хеликоптерът слезе толкова ниско, че вдигна свистящи струи разпенена вода, стана им ясно, че той е мъртъв. Съобщиха координатите по радиото, към мястото веднага се насочи катер, който след три часа се завърна.

Вестта бързо се разнесе. Критяните бяха свикнали да виждат Дейн по улиците и свенливо разменяха с него по няколко думи. Обичаха го, макар и да не го познаваха. Те се струпаха на брега — жени, целите в черно като птици, мъже в старомодни торбести панталони, бели ризи с разкопчани яки и навити ръкави. Стояха смълчани на групички и чакаха.

Като пристигна катерът, от него скочи един плещест сержант и се обърна да поеме нещо, завито в одеяло. Той се отдалечи по брега на няколко крачки от водата и с помощта на още един човек положи тялото. Одеялото се разтвори, силен шепот се разнесе между критяните. Те се скупчиха наоколо, притискайки разпятия до загрубелите си устни, жените тихо заоплакваха: едно безсловесно напевно „ооооооооо!“ — жално, примирено, земно, по женски.

Наближаваше пет следобед и слънцето, пресечено от ивици, се спускаше на запад отвъд свъсената скала, но беше все още достатъчно високо и огряваше малката тъмна купчина хора на брега, дългото, неподвижно тяло на пясъка — златиста кожа, затворени очи с мигли, събрани на снопчета от засъхналата сол, лека усмивка на посинелите устни. Донесоха носилка и заедно — критяни и американски войници — отнесоха Дейн.

Атина кипеше, тълпите въставаха, цареше пълно безредие, но полковникът от американските ВВС, разтворил пред себе си паспорта на Дейн, успя да се свърже по специалния радиопредавател със своите началници. Както обикновено, от такъв документ не можеше да се разбере нищо за притежателя му. В графата „професия“ пишеше просто „студент“, а отзад като най-близък родственик фигурираше Джъстийн с адреса й в Лондон. Без да обръща внимание на юридическия смисъл на графата, Дейн беше записал нейното име, защото Рим беше много по-близо до Лондон, отколкото до Дройда. В малката му хотелска стая правоъгълното черно куфарче със свещеническите принадлежности не беше отворено. Заедно с куфара му то щеше да чака, докато се разбере къде да ги изпратят.

Когато телефонът иззвъня в девет сутринта, Джъстийн се обърна, отвори с мъка едното си око и както лежеше, взе да ругае наум, заричайки се, че ще поръча да й изключат този проклет апарат. Ако за останалата част от света беше съвсем в реда на нещата да се залавя за работа от девет часа нататък, защо смятаха, че това важи и за нея?

Но телефонът не преставаше да звъни. Може да е Рейн — тази мисъл я накара да се разсъни, тя стана и тръгна със залитане към всекидневната. Парламентът в Бон имаше извънредно заседание. Тя не бе виждала Рейн от една седмица и не се надяваше да го види поне още толкова. Но може пък и да са намерили изход от кризата и той да й се обажда, че пристига.

— Ало?

— Мис Джъстийн О’Нийл?

— Да, на телефона.

— Тук е австралийското посолство в Олдуич. — Гласът имаше английски акцент и спомена някакво име, което тя не успя да запомни, защото още асимилираше факта, че това не е гласът на Рейн.

— Слушам ви — отвърна тя с прозявка и както стоеше права, взе да чеше пръстите на единия си крак със стъпалото на другия.

— Имате ли брат на име Дейн О’Нийл?

Очите на Джъстийн се отвориха.

— Да. Имам.

— В Гърция ли е той в момента, мис О’Нийл?

И двата й крака стъпиха на килимчето и останаха като заковани.

— Там е — потвърди тя, без да й мине през ум да поправи човека, да му обясни, че става дума за отец О’Нийл, а не просто за Дейн О’Нийл.

— Мис О’Нийл, дългът ми за съжаление изисква да ви съобщя лоша новина.

— Лоша новина ли? Каква лоша новина? Какво има? Какво се е случило?

— Съжалявам, но трябва да ви съобщя, че брат ви, мистър Дейн О’Нийл, се е удавил вчера край Крит, изпълнявайки геройски спасителна операция. Но, както знаете, в Гърция има събития и сведенията, които получихме, са съвсем откъслечни, а може и да не са верни.

Телефонът беше на масичка до стената и Джъстийн потърси опора в стената. Коленете й се подгънаха, тя започна бавно да се свлича, докато рухна на купчинка на пода. Издаваше звуци, които не бяха нито смях, нито плач, а нещо по средата — някаква шумна въздишка като стон. Дейн удавен. Стон. Дейн мъртъв. Стон. Крит, Дейн удавен. Стон. Удавен, удавен.

— Мис О’Нийл? Там ли сте, мис О’Нийл? — настойчиво я зовеше гласът.

Мъртъв. Удавен. Моят брат!

— Мис О’Нийл, обадете се!

— Да, да, да! О, господи! Тук съм.

— Както разбрах, вие сте най-близката му сродница и затова трябва да ни кажете какво да правим с тялото. Мис О’Нийл, чувате ли ме?

— Да, да!

— Какво искате да се направи с тялото, мис О’Нийл?

Тяло! Той е тяло и те дори не си правят труда да кажат неговото тяло. Дейн, моят Дейн. Той е тяло. „Най-близка сродница ли? — чу тя гласа си, съвсем слаб, прекъсван от онези дълбоки стонове. — Аз не съм най-близката сродница на Дейн. Майка ми е, мисля.“

Настана мълчание.

— Това усложнява нещата, мис О’Нийл. Щом не сте вие най-близката му сродница, значи, сме губили ценно време. — Вежливото съчувствие беше заместено от нетърпение, премина в раздразнение. — Вие, изглежда, не разбирате, че в Гърция има събития, а нещастието е станало в Крит, което е още по-далеч и още по-трудно се свързваме. С Атина е направо невъзможно да се говори и ние получихме нареждане незабавно да предадем какви са желанията на най-близкия сродник относно тялото. Там ли е майка ви? Мога ли да говоря с нея?

— Майка ми не е тук. Тя живее в Австралия.

— В Австралия ли? Толкова по-зле! Сега трябва да изпращаме телеграма в Австралия и ще се забавим още повече. А щом не сте най-близката сродница, защо тогава в паспорта на брат ви е вписано вашето име?

— Не знам — отвърна тя и установи, че се е изсмяла.

— Дайте ми адреса на майка си да й изпратим веднага телеграма. Трябва да разберем какво да правим с тялото. Докато телеграмата стигне и докато се получи отговор, ще минат още дванадесет часа, разбирате ли? И без това е толкова сложно.

— Телефонирайте й тогава. Не губете време с телеграми.

— Бюджетът ни не ни позволява да водим телефонни разговори с чужбина, мис О’Нийл — отвърна сухо гласът. — Сега дайте ми, моля, името и адреса на майка си.

— Мисис Меги О’Нийл — издекламира Джъстийн. — Дройда, Гилънбоун, Нови Южен Уелс, Австралия. — После произнесе по букви непознатите за него думи.

— Още веднъж, мис О’Нийл, моите най-искрени съболезнования.

Вилката щракна и се разнесе продължителният сигнал за свободна линия. Джъстийн седна на пода и остави слушалката да падне в скута й. Сигурно е някаква грешка — всичко ще се оправи. Как може да се удави Дейн, който плуваше като шампион? Не, не е вярно. Вярно е, Джъстийн, и ти много добре знаеш. Не отиде с него да го пазиш и той се удави. Той ти беше поверен още от бебе и ти трябваше да си при него. Ако не можеше да го спасиш, трябваше поне да се удавиш заедно с него. А единствената причина, поради която не отиде с него, беше да си в Лондон, за да се сдобриш с Рейн и да се любиш с него.

Трудно й беше да мисли. Всичко й беше трудно. Нищо в нея не действуваше, дори и краката й. Не можеше да стане, нямаше никога вече да стане. В главата й имаше място само за Дейн и мислите й се въртяха около него във все по-тесни кръгове. После се сети за майка си и за всички в Дройда. О, боже! Вестта щеше да стигне и там, при нея, при другите. Мама дори не видя за последен път красивото му лице в Рим. Ще изпратят телеграмата в полицията на Гили, предполагам, и старият полицай Ърн ще се качи на колата си и ще измине цялото разстояние до Дройда, за да съобщи на мама, че единственият й син е мъртъв. Не е редно да го прави непознат човек. Мисис О’Нийл, приемете моите най-дълбоки, най-искрени съболезнования — вашият син е мъртъв. Формални, любезни, празни думи… Не! Няма да допусна да постъпят така с нея — тя е и моя майка! Не трябва да й го съобщят както на мен.

Тя дръпна телефонния апарат от масата върху скута си, допря слушалката до ухото си и набра номера на централата.

— Централа? Искам международна линия, моля. Ало? Свържете ме спешно с Австралия, Гилънбоун, едно — две, едно — две. Но моля ви, моля ви, по-бързо.

 

 

На телефона беше Меги. Беше късно и Фий си беше легнала. Напоследък Меги не обичаше да се прибира рано. Предпочиташе да седи и да слуша щурците и жабите, да се унася над някоя книга, да потъва в спомени.

— Ало?

— Търсят ви от Лондон, мисис О’Нийл — съобщи й Хейзъл в Гили.

— Здравей, Джъстийн — каза Меги съвсем спокойна. Джуси се обаждаше от време на време да чуе как са.

— Мамо? Ти ли си, мамо?

— Да, мама е тук — нежно отвърна Меги, долавяйки, че Джъстийн е разстроена.

— О, мамо! О, мамо! — Чу се нещо като въздишка или ридание. — Мамо, Дейн е мъртъв. Дейн е мъртъв!

Яма се отвори под краката й. Все по-дълбока и по-дълбока, без дъно. Меги потъна в нея, усети как отворът се затваря над главата й и разбра, че няма да излезе оттам, докато е жива. Какво повече можеха да й сторят боговете? Не е знаела, когато си го търсеше. Как е могла да си го търси? Как е могла да не знае? Не изкушавай боговете — те точно това чакат. Като не отиде да го види в най-хубавия момент от живота му, да го сподели с него, мислеше, че най-сетне ще си плати. Ще освободи и Дейн, и себе си. Като не види лицето, което й беше най-скъпо от всички, ще изкупи вината си. Ямата се затвори, задуши я. Меги стоеше, разбирайки, че вече е твърде късно.

— Джъстийн, миличка, успокой се — каза Меги, като се владееше и гласът й не трепваше. — Успокой се и ми кажи. Сигурна ли си?

— Обадиха ми се от австралийското посолство; мислели, че аз съм му най-близка сродница. Някакъв отвратителен човек, който само ме питаше какво искам да направят с тялото. „Тялото“ — така говореше той за Дейн. Като че ли ставаше дума за нещо ненужно, чуждо. — Меги я чу да ридае. — Господи! Сигурно и на клетия човек не му е било приятно да се занимава с това. О, мамо, Дейн е мъртъв!

— Как, Джъстийн? Къде? В Рим ли? Защо не ми се обади Ралф?

— Не, не в Рим. Кардиналът вероятно още не знае. Станало е в Крит. Онзи човек каза, че се бил удавил, като спасявал някого. Той отиде там на почивка, мамо, и ми предложи да отида с него, но аз отказах, защото исках да играя Дездемона и да бъда с Рейн. Ах, защо не бях с него. Ако бях отишла, може би нямаше да се случи. О, господи, какво да правя сега?

— Престани, Джъстийн — строго каза Меги. — Няма да мислиш така, чуваш ли? И Дейн не би искал да мислиш така — сама знаеш. А над онова, което ни се случва, нямаме власт. Важното е, че поне ти си добре, че не съм ви загубила и двамата. Сега само ти ми оставаш. О, Джуси, колко си далеч! Светът е толкова голям, прекалено голям. Ела си в Дройда. Мъчно ми е, че си съвсем сама.

— Не, мамо, трябва да работя. Работата е единственото ми спасение. Ако не работя, ще полудея. Не искам хора, не искам утеха. О, мамо! — И тя горчиво се разрида. — Как ще живеем без него?

Как ли наистина? Живот ли щеше да бъде това? Ти принадлежеше на бога и се върна при бога. Прах при прах. А животът е за непосветените. Алчен бог, вземаш си добрите, а нас оставяш живи, за да гнием.

— Не ние решаваме колко ще живеем — отвърна Меги. — Благодаря ти, Джуси, че ти се обади да ми съобщиш.

— Не можех да понеса да узнаеш от чужд човек, мамо. Не от чужд човек! Какво ще правиш сега? Какво би могла да направиш?

Меги напрегна всички сили да даде топлина и утеха на своето покрусено момиче чак в Лондон. Синът й беше мъртъв, но дъщеря й беше жива. Трябваше да й помогне. Ако можеше. Цял живот Джъстийн бе обичала само Дейн. Никой друг, дори не и майка си.

— Не плачи, мила Джъстийн. Помъчи се да не скърбиш. Той не би искал това, нали? Ела си у дома и забрави. Ще приберем и Дейн в Дройда. По закон той пак е мой — не принадлежи на Църквата и никой не може да ми попречи. Веднага ще телефонирам в посолството в Лондон, а и в Атина, ако ме свържат. Трябва да си го приберем! Не искам да лежи заровен някъде далеч от Дройда. Неговото място е тук и трябва да се върне. Ела си с него, Джъстийн!

Но Джъстийн се беше свила на пода и клатеше глава, сякаш майка й можеше да я види. Да се върне у дома? Никога не можеше да се върне у дома. Ако беше отишла с Дейн, сега той нямаше да е мъртъв. Да се върне у дома и да трябва да гледа лицето на майка си всеки ден до края на живота й? Не, немислимо беше.

— Не, мамо — отвърна тя и сълзите се стичаха по лицето й като разтопен метал. Кой, по дяволите, е казал, че човек не плаче, когато страда дълбоко? Нищо не е разбирал. — Ще остана тук и ще работя. Ще дойда с Дейн, но веднага след това се връщам. Не бих могла да живея в Дройда.

Цели три дни чакаха в бездействие и празнота — Джъстийн в Лондон, Меги и семейството в Дройда, мълчанието на властите пораждаше слаба надежда. О, след като мина толкова време, сигурно ще се окаже, че е станала грешка; ако беше вярно, не можеше да не им съобщят досега. Дейн ще се появи на вратата на Джъстийн и пренебрежително ще се изсмее на този слух за смъртта му, ще стои пред нея, висок, силен, жив и ще се смее. Надеждата растеше с всяка измината минута на чакане. Измамна, жестока надежда. Не, той не беше мъртъв! Не се е удавил — Дейн, който плуваше толкова добре, че би се преборил и с най-страшното море. Те чакаха и не искаха да повярват на случилото се, надявайки се, че ще се окаже грешка. По-късно щяха да съобщят и в Рим.

На четвъртата сутрин Джъстийн получи съобщението. И пак вдигна слушалката да поиска Австралия.

— Мамо?

— Джъстийн?

— О, мамо, вече са го погребали и не можем да си го вземем! Какво ще правим сега? Казаха само, че Крит бил голям, не знаели името на селото и докато пристигнала телеграмата, той бил вече отнесен някъде и погребан. Сега лежи кой знае къде в безименен гроб! Аз не мога да получа виза за Гърция, никой не иска да ми помогне, хаос е. Какво ще правим, мамо?

— Посрещни ме в Рим, Джъстийн — каза Меги.

Всички освен Ан Мюлер бяха около телефона все още като в шок. Мъжете само за три дни бяха остарели с двадесет години, а Фий, съсухрена, заприличала на птица, побеляла и грохнала, ходеше из къщи и само повтаряше: „Защо не мен? Защо трябваше него да вземат? Аз съм толкова стара, толкова стара! По-добре аз да бях си отишла, а не той. Защо не бях аз? Толкова съм стара!“ Ан беше припаднала, а мисис Смит, Мини и Кет денем и нощем се обливаха в сълзи.

Меги затвори телефона и мълчаливо се вгледа в тях. Ето какво беше останало от Дройда — групичка старци и старици, безплодни и съсипани.

— Дейн го няма — каза им тя. — Не можели да го открият. Погребан бил някъде на Крит. Толкова далеч! Как може да остане толкова далеч от Дройда! Отивам в Рим при Ралф де Брикасар. Само той може да ни помогне.

 

 

Секретарят на кардинал де Брикасар влезе в стаята му.

— Ваше високопреосвещенство, извинете, че ви безпокоя, но една дама иска да ви види. Обясних й, че има конгрес, че сте много зает и не приемате никого, но тя каза, че ще седне във вестибюла и ще чака, докато намерите време за нея.

— В беда ли е изпаднала, отче?

— В голяма беда, ваше високопреосвещенство, вижда се по лицето й. Каза да ви предам, че се казва Меги О’Нийл. — С напевното му италианско произношение името прозвуча малко особено.

Кардинал Ралф скочи на крака с побеляло като косата си лице.

— Ваше високопреосвещенство! Да не ви е зле? Зле ли ви е?

— Не, отче, съвсем добре съм, благодаря. Отложи всичките ми ангажименти до второ нареждане и веднага доведи мисис О’Нийл. Да не ни безпокои никой освен Светият отец.

Свещеникът се поклони и излезе. О’Нийл. Разбира се! Та това беше името на младия Дейн — как можа да го забрави. Само че в кардиналския дворец всички му викаха просто Дейн. Голяма грешка беше направил, дето я остави да чака. Щом Дейн е обичният племенник на негово високопреосвещенство, мисис О’Нийл трябва да е обичната му сестра.

Когато Меги влезе в стаята, кардинал Ралф едва я позна. Не беше я виждал от тринадесет години; тя беше на петдесет и три, а той — на седемдесет и една години. Бяха остарели вече и двамата — не само той. И не че толкова лицето й се беше променило, а бе добило ново изражение, не такова, каквото въображението му бе рисувало. Вместо миловидност сега в него имаше суровост, вместо мекота — желязна жилка. Меги приличаше повече на енергичен, застаряващ, упорит мъченик, отколкото на кроткия замечтан ангел, отдаден на съзерцание и мечти. Красотата й беше все така поразителна, очите й — все така бистри, сребристосиви, само че по-остри, а живата някога коса беше избеляла до бежово — като на Дейн, но без блясък. Но най-много го смути това, че тя бързо отмести поглед от него, преди той да е задоволил голямото си, пълно с обич любопитство.

Неспособен да поздрави тази Меги непринудено, той сковано й посочи стол.

— Заповядай, седни.

— Благодаря — отвърна тя също тъй сковано.

Едва когато тя седна, той можа добре да я види цялата и забеляза колко подути са краката и глезените й.

— Меги! Да не си изминала целия път от Австралия дотук със самолет? Какво има?

— Да — отвърна тя. — Последните двадесет и девет часа прекарах само в самолети от Гили до Рим и през цялото време само гледах през прозореца облаците и мислех. — Гласът и беше рязък, студен.

— Какво има? — повтори той нетърпеливо, с боязън и лошо предчувствие.

Тя вдигна поглед и го прикова върху него.

В очите й имаше нещо страшно — толкова тъмно и вледеняващо, че по врата му полазиха тръпки и той неволно вдигна ръка да го разтърка.

— Дейн е мъртъв — рече Меги.

Той се смъкна на един стол, а ръката му се отпусна и тупна като парцалена кукла в скута му.

— Мъртъв ли? — попита той бавно. — Дейн… мъртъв?

— Да. Удавил се преди шест дни край Крит, когато спасявал някакви жени от морето.

Той се приведе, закри лице с длани.

— Мъртъв? — мълвеше той едва чуто. — Дейн мъртъв? Красивото ми момче! Не може да е мъртъв! Дейн… та той беше съвършеният свещеник… беше всичко онова, което аз не можах да бъда. Той притежаваше онова, което липсваше на мен. — Гласът му пресекна. — Той го имаше в себе си… това признаваха всички… всички… Мъртъв? О, мили боже!

— Не се тревожи за милия си господ, Ралф — каза непознатата жена, седнала срещу него. — Трябва да направиш по-важни неща. Дойдох при теб за помощ, а не да те гледам как скърбиш. През всичките тези часове, прекарани във въздуха, мислех само как ще ти го кажа — безкрайни часове с поглед в облаците и с мисълта, че Дейн е мъртъв. Така че твоята скръб вече не е в състояние да ме трогне.

Но когато той вдигна лице от ръцете си, нейното мъртво ледено сърце трепна, сви се, заби. Това беше лицето на Дейн с изписано по него такова страдание, каквото Дейн не доживя да изпита. О, слава богу! Слава богу, че е мъртъв, че никога не ще преживее онова, през което сме минали този човек и аз.

— С какво мога да ти помогна, Меги? — попита той тихо, потиснал собствените си чувства, за да облече душата си в плаща на духовен съветник.

— В Гърция има събития. Погребали са Дейн някъде в Крит, но не мога да разбера къде, кога и защо. Предполагам само, че поради гражданската война късно са получили заръката ми да го изпратят у дома, а и в Крит е топло като в Австралия. Докато са чакали, решили са, че той няма никого и са го погребали. — Напрегната, тя се приведе напред в стола си. — Искам си сина, Ралф. Искам да бъде намерен и закаран да почива там, където е мястото му — в Дройда. Обещала съм, че ще е в Дройда, и ще го направя дори ако трябва да пълзя на колене и да преровя с ръце всяко гробище в Крит. И за никакви ватикански гробници не ща да чувам, Ралф; докато съм жива, ще се боря с всичките си юридически права за него. Той ще си дойде у дома.

— Никой няма да ти оспорва това, Меги — каза той. — Единственото изискване на Църквата е той да бъде погребан в християнско католическо гробище. И аз съм казал да ме погребат в Дройда.

— Не мога да се справя с всичките формалности — продължи тя, сякаш той не беше казал нищо. — Не знам гръцки, нямам никаква власт, нито влияние. Затова дойдох при теб да си послужа с твоята власт и влияние. Върни ми сина, Ралф!

— Не се безпокой, Меги, ще го намерим, макар и не много скоро. Имам приятели в Гърция и ще успея да го намеря. Веднага ще задвижа нещата, а ти не се тревожи. Той е служител на Католическата църква и ще си го вземем.

Ръката му беше посегнала към ширита на звънеца, но пронизващо леденият поглед на Меги я спря.

— Не ме разбра, Ралф. Аз не желая да задвижваш нещата. Искам си сина — не след седмица или месец, а веднага. Ти говориш гръцки, можеш да получиш визи за себе си и за мен, да направиш всичко. Искам веднага да тръгнеш с мен за Гърция и да ми помогнеш да открия сина си.

Много неща имаше в погледа му — и нежност, и състрадание, и изненада, и скръб. Но това беше вече поглед на свещеник — трезв, логичен, разумен.

— Меги, обичам сина ти като свой, но не мога да напусна Рим тъкмо сега. Аз не съм свободен човек и ти най-добре от всички би трябвало да знаеш това. Колкото и да ти съчувствувам, колкото и да страдам самият аз, не мога да напусна Рим точно по средата на този важен конгрес. Аз съм съветник на Светия отец.

Тя се дръпна назад, поразена и оскърбена, поклати глава — като че ли гледаше някакъв неодушевен обект, върху който нямаше власт; тръпка мина през нея, тя облиза устни, взе, изглежда, някакво решение, изправи гръб и остана някак сковано.

— Наистина ли обичаш сина ми като свой собствен, Ралф? — започна тя. — Какво би сторил за собствения си син? Би ли стоял така спокойно, разправяйки на майка му: „Не, много съжалявам, но не мога да се освободя.“ Би ли казал така на майката на своя син?

Очите на Дейн, и все пак не съвсем като тях, я гледаха смутени, скръбни, безпомощни.

— Аз нямам син — отвърна той, — но между многото неща, които съм научил от твоя син, е, че колкото и да е трудно, първото ми и най-важно задължение е към Всевишния.

— Дейн беше и твой син — рече Меги.

Той я погледна в недоумение.

— Какво?

— Казах, че Дейн е и твой син. Като напуснах остров Матлък, бях бременна. Дейн беше от теб, а не от Люк О’Нийл.

— Това… не е… вярно!

— Нямах намерение да ти казвам — дори и сега. Мислиш ли, че бих те лъгала?

— За да си върнеш Дейн ли? Да — рече той немощно.

Тя се изправи, приближи се и се надвеси над него в червения брокатен стол, пое с две ръце слабата му ръка с кожа като пергамент и целуна рубина, който се замъгли от дъха й.

— Кълна се във всичко свято за теб, Ралф, че Дейн бе твой син. Не беше и не можеше да бъде на Люк. Кълна се в смъртта му.

Чу се стон — звукът на душата, която минава през портите на ада. Ралф де Брикасар падна по лице от стола си и се разрида, сгърчен върху аления килим — сякаш алена локва прясна кръв, скрил лице в гънките на лактите си, вкопчил пръсти в косата си.

— Плачи! — каза Меги. — Плачи сега, като знаеш! Редното е поне един от родителите му да може да рони сълзи за него. Плачи, Ралф! Цели двадесет и шест години имах твоя син, а ти дори и не знаеше, не можеше и да видиш. Не забеляза, че целият приличаше на теб. Когато майка ми го пое при раждането му, тя разбра, но ти не можа да разбереш. Твоите ръце, твоите крака, твоето лице, твоите очи, твоето тяло. Само цветът на косата му си беше негов, всичко останало беше твое. Сега разбираш ли? Когато го изпратих тук при теб, казах ти в писмото си: „Връщам онова, което откраднах.“ Спомняш ли си? Само че ние и двамата откраднахме, Ралф. Откраднахме онова, за което ти беше дал обет на господа, и сега трябва и двамата да плащаме.

Тя седеше в стола си, невъзмутима и безмилостна, и наблюдаваше червената фигура, свита в агония на пода.

— Обичах те, Ралф, но не можех да те имам. Трябваше да открадна онова, което исках да притежавам. Дейн беше единственото нещо от теб, което успях да задържа. Заклех се никога да не узнаеш, никога да не можеш да ми го отнемеш. А той дойде при теб по собствена воля. Съвършеният свещеник — така те наричаше той. Колко съм се смяла на това! Но за нищо на света не бих ти дала оръжието да знаеш, че е твой. Освен заради това! Само заради това! За нищо друго на света не бих ти казала. Макар че сега то едва ли има някакво значение. Той не принадлежи вече на нито един от двама ни.

 

 

Кардинал де Брикасар замина със специален частен чартърен самолет за Атина; той, Меги и Джъстийн прибраха Дейн в Дройда — живите седяха мълчаливо, покойникът лежеше безмълвен в ковчега, без да иска нищо повече от този свят.

Аз трябва да прочета тази молитва, този реквием за своя син. Плът от моята плът — синът ми. Да, Меги, вярвам ти. Ако бях имал време да се опомня, щях да ти повярвам и без онази страшна клетва, която даде. Виторио беше разбрал още щом бе зърнал момчето; дълбоко в сърцето си аз също трябва да съм знаел. Иззад розите беше долетял твоят смях, но после момчето ме погледна с моите очи — каквито са били в детството ми. Фий знаела. Ан Мюлер знаела. Но не и ние, мъжете. Не сме достойни да ни се каже. Поне така мислите вие, жените, и криете тайните си, обръщайки ни гръб заради обидата, която бог ви е нанесъл, като не ви е създал по свой образ и подобие. Само Виторио знаел, но женското в него го карало да мълчи. Превъзходно отмъщение.

Хайде, чети молитвата, Ралф де Брикасар, отвори си устата, вдигни ръка за благословия, започни да се молиш на латински за душата на покойния. Онзи, който беше твой син. Онзи, когото обичаше повече от майка му. Да, повече! Защото той беше твое подобие, само че по-съвършено.

 

 

Параклисът беше претъпкан; бяха дошли всички: Кинг, О’Рурк, Дейвис, Маккуийн, Гордън, Кармайкъл, Хоуптън и Клийри, обитателите на Дройда. Разбити надежди, угаснала светлина. Отпред, в ковчег, обкован с олово, лежеше отец Дейн О’Нийл, покрит с рози. Защо колкото пъти се върнеше в Дройда, все беше пълно с рози? Беше октомври, разгарът на пролетта — разбира се, че ще е пълно с рози. Това е сезонът им.

 

 

Не забравяй, че над теб бди най-светият от светите. Дейн, хубавият ми син. Така е по-добре. Не бих желал ти да стигнеш дотам, докъдето стигнах аз. Сам не знам защо го казвам за теб. Ти нямаш нужда от такива думи, никога не си имал. Аз търсех опипом онова, което ти вече знаеше инстинктивно. Не ти си нещастен, а ние, които сме все още тук. Смили се над нас, а когато настъпи часът ни, помогни ни.

 

 

Навън през моравата, после надолу — покрай призрачните евкалипти, покрай розите, покрай другите евкалипти — към гробището. Спи спокойно, Дейн, понеже само добрите умират млади. Защо скърбим? Ти си щастлив, че напусна този изнурителен живот тъй рано. Може би точно това е адът — да сме роби, приковани към земята. Може би ние минаваме през ада именно като живеем…

Денят отмина, гостите си отидоха, обитателите на Дройда се движеха като сенки, като отбягваха да се срещат. Кардинал Ралф беше погледнал Меги в началото и нямаше сили да я погледне пак. Джъстийн замина с Джийн и Бой Кинг, за да хване вечерния самолет за Лондон. Струваше му се, че през цялото това време нито е чул дрезгавия й омаен глас, нито е видял странните й бледи очи. Откакто тя и Меги го посрещнаха в Атина, до заминаването й с Джийн и Бой Кинг, Джъстийн приличаше на призрак, скрит под някаква мантия. Защо не беше извикала Райнер Хартхайм, защо не го беше помолила да дойде с нея? Тя сигурно знае колко много я обича, колко би искал да бъде сега при нея. Но кардинал Ралф не се реши сам да му телефонира, макар че няколко пъти му бе минавало през ум да го направи още преди да напусне Рим. Странни бяха тези обитатели на Дройда — не желаеха да споделят скръбта си с никого, предпочитаха да са сами с болката си.

Само Фий и Меги седнаха с кардинал Ралф след вечерята, останала недокосната. Никой не проговори, часовникът на мраморната плоча над камината цъкаше оглушително и от портрета очите на Мери Карсън гледаха с нямо предизвикателство бабата на Фий на отсрещната стена. Фий и Меги седяха една до друга на бежовото канапе, раменете им едва-едва се докосваха — такава близост кардинал Ралф не помнеше да е имало между тях. Но те не продумваха, не поглеждаха една към друга, нито към него.

Той се опита да проумее в какво точно беше сгрешил. Много беше сгрешил — там е работата. Гордост, амбиция, известна безскрупулност. И сред тях бе цъфтяла любовта му към Меги. Но славата, увенчала тази любов, той не беше познал. Какво ли значение би имало да знае, че Дейн е негов син? Би ли могъл да обича момчето повече от това? Би ли тръгнал по друг път, ако знаеше за сина си? Да! — викаше сърцето му. Не! — подиграваше се разумът му.

Той гневно се нахвърли върху себе си. Глупак? Трябваше да знаеш, че Меги не е в състояние да се върне при Люк. Трябваше веднага да разбереш чие дете е Дейн. Тя толкова се гордееше с него! Всичко, което е могла да вземе от теб — така ти каза тя в Рим. Е, Меги… То беше и най-доброто. Господи, Ралф, как можа да не разбереш, че той е твой? Трябваше да познаеш поне, като дойде при теб в Рим. Тя чакаше да разбереш, умираше да разбереш. Ако само беше познал, тя щеше да падне на колене пред теб. Но ти беше сляп. Не желаеше да прогледнеш. Ралф Раул, кардинал де Брикасар, ти искаше нещо повече от нея, повече от сина си. Повече от сина си!

Стаята се бе изпълнила с тихи викове, шумолене, шепот, часовникът цъкаше в такт със сърцето му. После вече не в такт. Той беше изостанал. Меги и Фий плуваха, станали на крака, носеха се с изплашени лица във водниста прозирна мъгла, говореха му неща, които той сякаш не можеше да понесе.

— Аааааааа! — извика той, разбирайки.

Почти не усещаше болката, насочил цялото си внимание към ръцете на Меги, обвили се около него, и усети, че отпуска глава на гърдите й. Но успя да се обърне, за да види очите й и да впие поглед в тях. Опита се да каже „прости ми“ и видя, че тя отдавна му е простила. Тя знаеше, че е имала най-доброто. Тогава поиска да изрече нещо толкова хубаво, че да й бъде за утеха навеки, но разбра, че и това не е необходимо. Тя беше така устроена, че можеше да изтърпи всичко. Всичко! Затова той притвори очи и потърси — за сетен път — забрава в Меги.