Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Touch of Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 56 гласа)

Информация

Източник: http://bezmonitor.com

Copyright Linda Kichline, 1994

История

  1. — Корекция

Глава двадесет и първа

„Любовта побеждава всички. Нека ние също се предадем на Любовта.“

Публий Вергилий Марон, „Поеми“

 

Лусиен се намръщи пред вратата на апартамента на майка си. Знаеше, че тя е вътре. Беше я видял да влиза в сградата и се бе изненадал от промяната във вида й. Тъмнокестенявата й коса беше почти изцяло побеляла. Освен това беше много по-слаба, отколкото я помнеше. Разбира се, откакто я бе видял за последен път, бяха изминали трийсет години и промените можеха да се очакват. Интересно какво ли щеше да си помисли, когато го видеше? Дали щеше да се зарадва, като го види? Или щеше да бъде разочарована? Или, още по-лошо, нямаше да реагира нито по единия, нито по другия начин?

Последната възможност се оказа почти достатъчна да го накара да си тръгне, но не можеше да го направи. През последните две седмици Себастиан ежедневно го бе подканял да дойде да я види. Макар да използваше посещението си при майка си като извинени, трябваше да признае, че не това беше истинската причина.

Простата истина беше, че Ариел му липсваше толкова много, че чувстваше непрестанна болка, която се засилваше с всеки изминат ден. Продължаваше да си повтаря, че трябва да я забрави. Тя го бе предала. Освен това самата тя бе казала, че ако иска да разчита на нечия любов, трябва да даде на този човек причина самият той да му повярва. Беше го помолила да й даде шанс. През последните няколко дни Лусиен бе започнал да осъзнава, че желае да й даде тази възможност. Беше видял какво бъдеще го очаква без нея, а то беше пусто, болезнено съществуване. Проблемът беше там, че самият той не можеше да живее в света на простосмъртните, а не знаеше дали Ариел ще бъде щастлива в света на сборището.

Ето защо накрая се поддаде на тормоза на Себастиан. Знаеше, че майка му бе напуснала сборището, защото беше нещастна там и искаше да узнае причината. Ако решеше да гради нов живот с Ариел, не желаеше тя да бъде толкова нещастна, та ако с него се случеше нещо, тя да изостави детето им. Не че вярваше, че Ариел е способна на подобно нещо. Както бе доказала с брат си, тя беше привързана до ярост към тези, които обичаше.

Все пак беше важно да знае дали нещастието на майка му в сборището е присъщо на всички простосмъртни или е било личен проблем. Вече беше обрекъл Ариел на нещастен, самотен живот, но в своя свят тя поне имаше близките и приятелите си. А неговото семейство го нямаше, така че в неговия свят тя би имала само него и детето, което щяха да заченат заедно, а това можеше да се окаже недостатъчно да я направи щастлива.

Като пое дълбоко дъх, Лусиен почука на вратата. Няколко секунди по-късно майка му отвори с раздразнен вид, но щом го погледна, кръвта се оттегли от лицето й.

— Лусиен! — дрезгаво прошепна тя.

Лусиен се взря в лицето й, което се бе променило съвсем малко с годините. Имаше няколко нови бръчки край очите и устата, а лицето й беше малко по-слабо. Но все пак си оставаше лицето на жената, която бе му чела смешните приказки за спящи красавици и ревниви феи.

— Здравей, майко — каза той.

В този миг тя избухна в сълзи. Лусиен се почувства така объркан, както когато Ариел плачеше. Нямаше представа какво да прави. Ако беше Ариел можеше да я целуне, за да я успокои, но в случая този вариант определено не беше подходящ.

За щастие не му се наложи да взима решение, тъй като тя бързо се съвзе. Отправи му една слаба усмивка и каза:

— Имаш същия удивен вид, като баща си, когато плачех. Заповядай, влез. Обещавам ти, че няма да проливам повече сълзи.

Лусиен предположи, че от него се очаква да каже нещо в отговор на думите й, но не го направи, защото нямаше представа какво би било подходящо в случая. Времето си в света на простосмъртните бе прекарал зад бара във „Вещерска отвара“ и нямаше представа как да се справя с плачещи жени. Трябваше ли да й каже, че може да плаче? Или трябваше да я накара да спре?

— Искаш ли нещо за ядене? — попита тя, като го въведе в малката си, обзаведена с вкус дневна.

— Не, не съм гладен — отвърна той, докато сядаше на канапето. Тя се настани в креслото срещу него. — Ако съм дошъл в неподходящ момент мога да намина друг път.

— Лусиен, никога не би могъл да дойдеш в неподходящ момент — каза тя, а очите й плувнаха в нови сълзи. — Дядо ти ми обеща да те изпрати при мен, когато стане време да научиш истината за раждането си, но бях започнала да смятам, че никога вече няма да те видя. Зная, че той не ме одобрява и... Е, сега не е време да го обсъждаме — каза тя, като махна с ръка. — Дошъл си да научиш за себе си. Какво ти каза дядо ти?

— Всъщност той никога нищо не ми е казвал — отговори Лусиен.

— Съвсем нищо? — недоверчиво попита тя. Когато Лусиен поклати глава, тя продължи: — Искаш да кажеш, че те е изпратил при мен, без да ти даде никаква информация?

— Не ме е изпращал — поясни той. — Дядо умря преди три години.

— О, Лусиен, съжалявам! — искрено възкликна тя. — Дядо ти и аз имахме търкания, но аз го уважавах. Сигурна съм, че ти си също такъв чудесен висш свещеник, какъвто беше той.

Лусиен се размърда сконфузено.

— Боя се, че не съм висш свещеник. След смъртта на дядо последваха някои... някои усложнения и поста бе приет от друг.

— Какви усложнения? — попита тя, а очите й се присвиха. Преди Лусиен да успее да отговори, тя каза: — Защото си наполовина простосмъртен, нали?

— Да.

— Проклятие! — промърмори тя, като стана и започна да крачи напред-назад. — Казах на баща ти, че ще се случи нещо такова, но той не ми повярва. Той беше толкова приятен и разбран човек, че не можеше да види високомерието, което е обхванало сборището. Постоянно му повтарях, че считат простосмъртните за по-низши, но той възразяваше, че съм свръхчувствителна. Виждаше в теб само предизвикателството към бъдещето и беше така погълнат от мечтата си, че не забелязваше ада, през който те прекарваха останалите.

Изведнъж спря да се разхожда и тъжно поклати глава.

— Съжалявам, че са се отнесли толкова зле с теб, Лусиен. Може би щеше да бъде различно, ако баща ти беше жив. Може би щеше да ги накара да видят бъдещето така, както той го виждаше, но, честно казано, не съм сигурна, че щеше да успее.

— Не ти харесва народа ми, нали? — отбеляза Лусиен.

— Твоят народ — печално повтори тя. — Ето това е поведението, за което говоря, Лусиен. Вярно е, че расата ти превъзхожда в много отношения останалите хора, но също така е вярно, че сте човешки същества, също като мен или кой да е друг. Обаче именно това поведение на расово превъзходство, доведе същата тази висша раса на границата на изчезването. Твоят народ е бил толкова изключителен, че е ограничил кръвните си линии и преди повече от хиляда години генетиката си е казала думата.

— Имаш предвид ограниченото възпроизводство? — попита Лусиен.

— Да — отвърна тя. — Баща ти беше видял къде е проблемът и затова ме бе потърсил.

— Потърсил ли?

— Значи наистина не знаеш нищо, така ли? — промърмори удивено тя. — Дядо ти никога ли не ти е казвал, че съм генетик?

— Не — зашеметен отвърна Лусиен. — Знаех, че си доктор, но мислех, че си медик.

Майка му се отпусна назад в креслото и разтри слепоочията си с пръсти.

— Предполагам, че е по-добре да започна от самото начало, иначе нищо няма да разбереш. Както вече казах, баща ти беше проумял проблемът с твоята раса и слуховете за изчезването ви го безпокояха. Започнал да изучава генетика и стигнал до извода, че ако расата ти се смеси с простосмъртните, проблемът ще бъде решен. Но осъзнал, че ще има несъгласие с предложението му. Именно тук е проблемът с елитаризма. Ставаш толкова загрижен за поддържането на собствената си изключителност, че губиш реална преценка за нещата.

Тя спря, отпусна глава назад и се загледа в тавана, сякаш изгубена в спомените си.

— Баща ти решил, че най-добрият начин да се докаже теорията е да разполага с пълно генетично изследване и ето тук се появявам аз. Прочел няколко мои статии и бил впечатлен от тях — тя изведнъж погледна към Лусиен и се усмихна. — Или поне така ми каза. Вероятно беше дошъл при мен просто защото съм била най-близкия генетик.

— Значи така сте се запознали? — попита Лусиен, очарован от разказа й.

Майка му кимна утвърдително.

— Трябва да призная, че отначало помислих баща ти за луд. Бях учен и знаех, че такива неща като вещици и магьосници не съществуват. Но след това баща ти ми показа няколко от неговите номера и аз се убедих, че той е точно това, за което се представя. Съгласих се да му направя генетично изследване. Няколко месеца по-късно открих, че расата ти има един ген повече от останалите хора. Предполагам, че именно този ген ви дава свръхестествените ви сили. Освен това се оказа доминантен, което означава, че дори да се ожениш за простосмъртна, способностите ти ще бъдат предадени на децата ти. Истина е, че силата ще бъде донякъде отслабена, както се случи с теб. Но, погледнато най-общо, тази слабост е несъществена в сравнение с факта, че децата от смесени бракове ще могат да имат толкова деца, колкото и простосмъртните им родственици. Ето това беше мечтата на баща ти. Ти беше предопределен да дадеш ново начало на расата си.

— Да не искаш да кажеш, че ти и татко сте се оженили само, за да... ме създадете? — слисан попита Лусиен.

— О, не! — възрази тя през смях. — Баща ти и аз се оженихме, защото се влюбихме, макар да съм сигурна, че, ако не се бе влюбил в мен, щеше да си потърси друга простосмъртна, която би могъл да обича. Беше предан на сборището и беше решен на всяка цена да види оцеляването на расата си. След това, когато ти станеше на осемнайсет години, щяхме да те изпратим в университет и да те окуражим да си потърсиш простосмъртна съпруга. Баща ти беше сигурен, че щом веднъж сборището осъзнае, че могат да имат повече от едно дете, другите вещици и магьосници сами ще пожелаят да си потърсят съпрузи извън сборището. Пресметнах, че дори ако само трима или четирима от сборището го направят, след няколко поколения заплахата от изчезване няма да съществува.

Изведнъж изрида и тъжно поклати глава.

— Но когато баща ти умря, с него умря и мечтата му. Дядо ти ясно ми показа, че не желае да я подкрепи и несъмнено основната част от висшия съвет е била на неговото мнение. Без баща ти, който да те защитава, в техните очи ти се превърна в провален експеримент.

Думата „експеримент“ припомни на Лусиен разказа на Грифит за петицията на семейство Морган, която съветът бе отхвърлил. Бяха казали на Морганови, че се провежда експеримент и, докато не настане време да се изпита целия му потенциал, няма да насрочват турнир.

— Заради това ли напусна сборището и не пожела да ми се обадиш? — попита я той. — Защото се оказах провален експеримент?

Тя го погледна ужасена.

— Не, разбира се! Просто знаех, че не мога да остана в сборището без баща ти. Всички, включително дядо ти и баба ти, ме считаха за по-низша и се отнасяха към мен с обидна снизходителност. Когато казах на дядо ти, че искам да се махна, възнамерявах да те взема с мен, но той настоя да ти дам правото да избереш. Ако пожелаеш да тръгнеш — мога да те взема. Ако решиш да останеш, обаче, трябваше да прекъсна всички връзки с теб, докато дядо ти не почувстваше, че е дошло време да научиш истината за раждането си. Дядо ти ми каза, че когато дойде това време, ще те изпрати при мен, но не искаше да те смущавам повече, защото и без това вече беше объркан. Отказът ти да дойдеш с мен почти ме уби — призна тя, а очите й отново се насълзиха, — но знаех, че дядо ти е прав. Ти беше смутен и разгневен, и нещастен. Ако някой от нас трябваше да страда, щеше да е по-честно това да бъда аз. Аз бях възрастната. Ти беше само едно малко момче — или, по-скоро, малък магьосник. Спомням си как мразеше да те наричам момче.

— Значи си отиде и повече не погледна назад — додаде Лусиен, недоволен от горчивината в гласа си, която не успя да подтисне.

Майка му се надигна в креслото и възрази със силен глас:

— Грешиш, Лусиен! Гледах назад всеки ден и след няколко месеца реших, че е по-добре да бъда нещастна, отколкото да живея без теб. Но когато се свързах с дядо ти и го помолих да ми позволи да се върна, той ми отказа. Каза ми, че в сборището няма място за простосмъртни и настоя да спазя съглашението ни. Повтори ми, че когато дойде време да научиш истината, той ще те изпрати при мен. Дотогава няма да ми позволи да ти пиша или дори да изпратя подарък за рождения ти ден. Сега, след като знам, че е умрял, без да ти каже за мен, подозирам, че изобщо не е имал такова намерение — горчиво завърши тя.

Нещастен и несигурен какво трябва да каже, Лусиен погледна към ръцете си. Вярваше на разказа й. Обичаше силно дядо си и беше готов да направи всичко за него, но също така знаеше, че когато стареца си наумеше нещо, нищо не можеше да му повлияе. Освен това трябваше да се съгласи с предположението й, че дядо му изобщо не е възнамерявал да му казва истината за раждането. Ако бе имал подобно намерение, щеше да го е изпратил тук още преди години. Вместо това винаги бе повтарял на Лусиен, че майка му го е изоставила.

Погледна към нея и рече:

— Съжалявам. Дядо е сгрешил.

Майка му примирено сви рамене.

— Грешката беше колкото негова, толкова и моя, Лусиен. Преди всичко изобщо не трябваше да те изоставям.

Лусиен не намери какво да отговори на това, така че просто додаде:

— Е, чухме твоята история. Искаш ли да чуеш моята?

— Лусиен, бих дала десет години от живота си, за да чуя всичко, което ти се е случило, откакто напуснах сборището — каза му тя с искреност, която го разтърси до дъното на душата му.

— След като чуеш това, което имам да казвам, може би няма да мислиш същото — сухо заяви той.

— Ами тогава просто я разкажи.

През следващия час Лусиен й разказа всичко, което се бе случило след смъртта на дядо му, включително брачната магия, която бе направил на Ариел.

— Така, че виждаш къде е моята дилема — завърши той. — Като направих брачната магия на Ариел, аз я принудих да се влюби в мен. Сега не знам какво да правя. Умирам без нея, но честно ли ще бъде да я помоля да дойде с мен в сборището и да заживее с мен? Какво ще стане, ако се окаже така нещастна, както беше ти?

— О, Лусиен, виждам, че магьосниците не са станали по-малко егоистични през последните трийсет години — сухо заяви тя. — Не можеш да насилиш Ариел да се влюби в теб. Брачната магия не би сработила, ако Ариел е неспособна да ти даде чистата любов, която очакваш от своят другар в живота. Що се отнася до щастието й с теб, очевидно е, че съветът е решил, ако ти желаеш да изпълниш мечтата на баща си, те да ти дадат тази възможност. Ще бъде висш свещеник, Лусиен. Ще можеш да научиш сборището на толерантност и колкото повече членове се женят за простосмъртни, толкова повече ще се смалява недостатъка ви. Междувременно намирай начини да я караш да се чувства полезна в твоето общество. И, преди всичко, всеки ден я уверявай, че макар да няма силите на една вещица, ти я обичаш с цялото си сърце.

— Значи мислиш, че мога да я помоля да заживее с мен?

— Мисля, че ще се окажеш най-големия глупак на света, ако преживееш още един ден без нея. Но, преди да си тръгнеш, бих искала да ти дам един съвет. Случил си с твоята Ариел, но когато останалите членове на сборището си търсят простосмъртни партньори, трябва да бъдат внимателни. Обществото не е готово да приеме раса от хора със свръхестествени способности, така че за вас е от жизненоважно значение да продължите да бъдете в тайна.

— Но как можем да поддържаме тайната и да сключваме смесени бракове? — намръщено попита той.

— Трябва да подчертаеш пред сборището, че подобни връзки трябва да са основани на дълбока любов — отвърна тя. — Те ще познаят тази любов, когато я намерят. Това е една черта на твоето общество, с която можеш да се гордееш. При твоята раса любовта може да достигне най-чиста форма. Ето защо щом веднъж се ожените, никога не се жените повторно за някой друг. Всеки простосмъртен, който веднъж изпита такава любов, никога няма да предаде сборището. Аз съм живото доказателство за това. А сега, върви и намери Ариел! — подкани го тя, като стана на крака. — Обичай я и й направи много бебета. Изпълни мечтата на баща си.

— Ще ни дойдеш ли на гости? — попита Лусиен, като също се изправи.

Очите й отново се напълниха със сълзи.

— Ако поканата ти е искрена, ще ти идвам на гости толкова често, че ще ти омръзне да ме виждаш.

— Никога няма да ми омръзне да те виждам — навъсено рече той, протегна ръце и я прегърна. — Съжалявам, че дядо ни е държал разделени през всичките тези години, но ще си наваксаме и за тях, обещавам.

— Сигурна съм — рече тя и, като се отдръпна от него, подсмъркна. — А сега се махай, преди да съм се разплакала.

Лусиен вдигна очи към тавана.

— Предполагам, че това е една от особеностите на живота с простосмъртна жена, към която трябва да привикна. Защо простосмъртните жени плачат за щяло и нещяло?

— Проклета да съм, ако знам — отвърна майка му през смях.

 

— Ариел, добре ли си? — загрижено попита Джийн.

— Разбира се — отвърна Ариел, като откъсна поглед от прозореца на офиса си. — Защо питаш?

— Ами, нямам представа — шеговито промърмори Джийн, като остави на бюрото й купчина документи. — Може би защото не си казала повече от двайсет-трийсет думи през последните две седмици. Почти през цялото време се взираш през този прозорец. Нещо става с теб, откакто се върнахте с Арманд от онази почивка. Да не сте се скарали двамата за нещо?

— Не — рече Ариел, като отново се обърна към прозореца. — Много добре се разбираме.

Беше шокирана, когато се върна в къщи и откри, че Джийн ни най-малко не се бе обезпокоила за нея. Помислила, че Ариел е отишла на почивка с Арманд. Очевидно Лусиен бе направил и други магии, освен онази, заради която се обаждаше само в къщи. Донякъде се радваше, че е станало така. Не би искала да отговаря на въпросите на Джийн. В същото време обаче това затрудняваше нещата, защото нямаше с кого да сподели болката от разбитото си сърце. Не можеше да поговори дори с брат си, а с него винаги бе споделяла всичко.

Когато Лусиен я бе попитал дали иска да забрави, тя му бе отговорила отрицателно, но сега се чудеше дали нямаше да бъде истински благодат, ако я бе накарал да забрави. Сега можеше само да стои до прозореца и да чака първото докосване на нощта да се прокрадне по небето. Тогава бързаше в къщи и се взираше в стените, докато станеше време за лягане. Беше щастлива само когато беше в леглото и спеше, защото всяка нощ Лусиен идваше в сънищата й и двамата правеха луда, страстна любов.

Но за съжаление знаеше, че нощите, изпълнени с любов, не са нищо друго, освен фантазии. Щом се събудеше те не оставяха онова усещане за реалност, което имаха, през онези нощи, в които Лусиен наистина бе правил любов с нея в съня й.

— Ариел, моля те, кажи ми какво има! — помоли я Джийн, като застана до нея до прозореца. — Аз съм най-добрата ти приятелка и се безпокоя за теб.

— Няма причини да се безпокоиш — увери я тя, като я прегърна през раменете. — Изглежда, че съм в лошо настроение заради настъпването на зимата. До няколко дни ще съм си пак старата.

Изражението на Джийн ясно показа, че не й вярва, но за щастие камбанката на магазина иззвъня и тя я остави, за да посрещне клиента.

„Утре ще се стегна“, обеща си сама Ариел. Всяка вечер, откакто се беше прибрала у дома, тя си даваше същото обещание, но всеки следващ ден изгледаше по-лош от предишния. Лусиен не бе преувеличил, когато бе казал, че животът й ще бъде пуст и самотен.

Въздъхна и се върна при бюрото с намерението да се заеме с пощата, която се бе натрупала върху него по време на отсъствието й. Когато откри, че чете едно и също писмо за трети път и все още не знае какво се казва в него, тя го остави настрани и скри лице в дланите си. Трябваше да направи нещо с тази депресия. Ако не вземеше мерки, щеше да свърши в някоя лудница.

— Ариел, имаш клиент — обяви Джийн. — Искаш ли да ти го пратя или да му кажа да дойде друг път?

Първият подтик на Ариел бе да накара Джийн да го отпрати, но знаеше, че трябва да се стегне и да продължи живота си. Все още имаше сметки за плащане и работа за вършене. Мислите по Лусиен нямаше да променят нищо.

Вдигна глава и каза:

— Покани го.

— Добро момиче — намигна й Джийн.

Ариел стана и напъха блузата в панталона си. Тъкмо бе вдигнала ръка да приглади косата си, когато в стаята влезе Лусиен. Ариел замръзна и го погледна, без да вярва на очите си.

Въобразяваше си! Не бе възможно той наистина да стои пред нея! Но щом погледът й се плъзна от главата до върховете на протритите му черни боти, тя разбра, че е истински.

В нея пламна възбудата. Прииска й се да притича и да се хвърли в ръцете му, но страхът да не би отново да я отхвърлят я накара да се сдържи. Вместо това бавно вдигна очи към лицето му. Наистина ли изглеждаше по-слаб? А чертите на лицето му по-дълбоки? Нима бе възможно той да страда колкото нея? Дали не бе дошъл точно заради това?

В нея се надигна надежда, но Ариел се предупреди сама да не й обръща внимание. Все още беше простосмъртна, а Лусиен презираше простосмъртните. Трябваше да помни това на всяка цена.

— Лусиен? Какво те води насам? — попита тя, а гласът й прозвуча странно задъхан.

Лусиен мушна ръце в джобовете на панталона си и сви рамене.

— Минавах наблизо и си помислих, че мога да се отбия да видя какво правите с Арманд.

— Разбирам — рече тя, а сърцето й се сви. Беше права. Не бе дошъл при нея. Каква глупачка бе, че си го беше въобразила! Сълзите опариха очите й и тя побърза да сведе поглед, като примигна, за да ги спре. Нямаше да плаче пред него. Нямаше!

Щом се овладя, Ариел вдигна очи към него.

— Арманд е добре. Подготвя се за ново проучване.

— А ти как си? — тихо попита той.

„Ужасно!“, прииска й се да каже. „Обичам те и умирам без теб!“

— Добре — рече тя на глас. — А ти?

— Толкова много се случи напоследък в живота ми — сви рамене той, — че не ми остава време да асимилирам всичко.

Искаше й се да го попита какво се бе случило, но се въздържа. Колкото по-дълго стоеше Лусиен, толкова по-голяма бе вероятността тя да се разплаче. Защо бе дошъл тук? За да я измъчва?

— Е, сигурна съм, че скоро ще се оправиш.

Лусиен кимна и огледа стаята. Когато погледът му отново се срещна с нейния, той прошепна:

— Щастлива ли си, Ариел?

— Щастлива ли? — дрезгаво повтори тя, мигайки отчаяно, за да сдържи заплашващите я сълзи. Помисли да го излъже, но гневът й започна да се надига. Реши, че щом Лусиен беше до такава степен безчувствен, та да дойде тук и да я измъчва по този начин, значи заслужава неподправената истина.

— Не, не съм щастлива — отвърна тя и изгуби битката със сълзите си. Те започнаха да се стичат по бузите й, а Ариел продължи: — Всъщност се чувствам по-нещастна, отколкото ми бе казал, че ще бъда. По цял ден мисля за теб, а нощем те сънувам. Не мога да издържам, Лусиен.

Той я изгледа продължително, преди да попита:

— Искаш ли да ти направя магия, която да те накара да ме забравиш?

— Не! — отговори тя толкова бързо и силно, че сама се изненада. Обаче беше още по-изненадата, когато разбра, че това е самата истина. Самата мисъл повече да не го помни изглеждаше непоносима. — По-скоро бих страдала, отколкото да те забравя.

— В такъв случай какво ще кажеш да се върнеш с мен в Сенктюъри и да заживеем заедно? — попита той.

Когато отначало го видя не можа да повярва на очите си, но сега беше буквално изумена. Седна на един стол, защото краката й се подкосиха.

— Не се шегувай с мен, Лусиен.

— Не се шегувам, Ариел — отвърна той. — Аз също съм нещастен.

— Наистина ли искаш да бъдем съпруг и съпруга?

— Е, ние го наричаме мъж и жена, но смисълът е същия. Но преди да ми дадеш отговора си, има някои неща, които трябва да знаеш.

Ариел го гледаше ококорена, докато Лусиен й обясняваше за майка си и баща си, и как той ще даде ново начало на расата.

В заключение каза:

— Така че, както сама виждаш, сега, когато ще бъда отговорен за сборището, ще съм изправен пред големи проблеми, свързани с намирането на простосмъртни съпрузи на моите хора. Ако се съгласиш да дойдеш с мен, ще разчитам на теб да ни помогнеш да разберем психиката на простосмъртните, така че хората ми да могат да направят добър избор. Но няма да бъде лесно — предупреди я той — и не мога да ти обещая, че всички в сборището ще те харесат. Мога да ти обещая само, че ако ми дадеш възможност, аз ще ти дам в замяна всичко, което е по-силите ми. И никога няма да те изоставя, Ариел. Никога. Обещавам.

Прииска й се да изтича при него, да се хвърли в обятията му и да извика „да“ на предложението му. Мечтаеше за това, а сега, когато мечтата беше достижима, на повърхността изплуваше вродения й страх. Дали щеше да се справи с живота, който той й предлагаше? Нещо повече — можеше ли да бъде за него тази жена, от която той се нуждаеше, която заслужаваше? Дали нямаше да му бъде по-добре с някоя вещица, която споделя силите и миналото му? Дали любовта й щеше да бъде достатъчна?

— Мога ли да те попитам нещо? — каза тя, знаейки, че отбягва прекия отговор на въпроса му, но имаше нужда от малко време, за да обмисли дали да приеме предложението му. Трябваше отсега да знае, че ако се съгласеше, щеше да бъде защото чувстваше, че така ще е най-добре за Лусиен, а не за нея самата. Обичаше го прекалено силно, за да направи грешен избор.

— Питай — каза той.

— Знам, че в сборището не практикувате сатанизма, но все пак в какво вярвате?

Лусиен й се усмихна иронично.

— Последователи сме на природата. Такива сме били винаги, дори когато сме практикували Старите магии.

— Какво всъщност са Старите магии? Черна магия?

— И да, и не — отговори той. — Съществуват, както ги наричаме ние, тъмни и светли сили. Ние смятаме, че за да има съвършено равновесие в природата е нужно да съществуват и двата вида сили. Тъмните сили, обаче, са опасни и могат да се превърнат в зли, ако с тях не се работи както трябва. Това е било една от причините съветът на висшите свещеници да забрани практикуването на Старите магии. Трябва да си много силен, за да откажеш съблазните им и вероятно в миналото някои от моят народ са били съблазнени от тях и са използвали мощта им по неподходящ начин. Така е започнало преследването на вещиците.

Ариел се замисли над казаното. Имаше още въпроси за Старите магии, но засега информацията беше достатъчна.

— Имам един друг въпрос. Защо се наричаш магьосник? Разбрах, че това название е обидно за повечето хора, които се занимават с магии.

— Така е — съгласи се той — и именно затова го използваме. Преди много столетия имало някои членове на сборищата, които отказали да се подчинят на законите им. Те станали чародеи и били прокудени от сборищата. Те си отмъстили като ни предали на враговете ни и така се превърнали в магьосници, което на староанглийски значи предатели. Тъй като на нас не ни е позволено да нараняваме друго човешко същество дори при самоотбрана, мнозина от нас загинали заради тяхното предателство. Съветът на висшите свещеници решил, че е важно да помним последиците от тяхното вероломство. Стигнали до заключението, че най-добрият начин да го запомним е като сами се наречем магьосници. Знам, че аргументацията им звучи странно, но е в сила повече от хиляда години и може би е просто навик, а не нещо логично.

Ариел трябваше да се съгласи с него. Звучеше странно, но такива бяха десетки други неща, които й се бяха случили, откакто го познаваше.

— Каза, че не ти е позволено да нараниш друго човешко същество. Ами Гейлън? Това, което той стори с брат ми, беше опасно, а той определено се опита да нарани мен и теб. Това изключение от правилото ли беше?

— Да, той беше изключение, Ариел.

— Какво стана с него? — попита тя.

— Бяха отнети всичките му сили и бе изтрита почти цялата му памет, с изключение на някои основни части. Сега е като дете и подобно на дете ще бъде учен да води живот, който подобава на един магьосник.

Ариел реши, че това й харесва как звучи. Наказанието беше цивилизовано и можеше истински да превърне Гейлън в пълнокръвен член на обществото му.

— Имам един последен въпрос. Защо имената на всички в сборището започват с буквите М-О-Р?

Лусиен се засмя и Ариел бе възхитена от този звук. За първи път го чуваше.

— Малко е сложно, но ще се опитам да ти обясня. Буквата М е лесна за разбиране. Тя е тринадесетата буква в азбуката и символизира първоначалните тринадесет сборища. Буквата О е петнадесетата, а Р — осемнадесетата. (В българската азбука Р е седемнадесетата буква, но в английската R е осемнадесетата. Останалите две букви запазват позициите си. — Б. пр.) Като събереш тринадесет, петнадесет и осемнадесет получаваш четиридесет и шест. Събираш четири и шест и получаваш десет. Нулата автоматично отпада и остава числото 1. То е символично, защото означава, че всички в сборището са обединени в едно. Разбра ли ме?

Ариел не му отговори. Гледаше го, неспособна да откъсне очи от лицето му. Тя го обичаше, той й предлагаше живот с него. Можеше ли да бъде жената, която му беше нужна, за да постигне целта си? Дали щеше да й стигне любовта й?

„Да — прошепна вътрешният й глас. — Да!“

В този миг Ариел разбра, че, дори да искаше, не можеше да изостави Лусиен. Той беше за нея като въздуха и светлината. Без него щеше да се съсухри и да умре. А дали беше подходяща да му бъде жена? Е, ако се провалеше, нямаше да бъде защото не е опитала.

— Не знам дали го разбрах — каза тя, — но предполагам, че ще имаш достатъчно време през всичките следващи години да ми го повтаряш, докато накрая го проумея.

Лусиен застина и я изгледа внимателно.

— Това да ли беше, Ариел? Искаш ли да дойдеш с мен в Сенктюъри? Искаш ли да бъдеш моя жена и да ми родиш деца?

— Да! — каза тя и, като стана от стола си, изтича до него и се хвърли в обятията му. — И ако някога ме изоставиш, Лусиен Моргрет, ще те намеря и ще те прокълна.

За пръв път в нейно присъствие той се разсмя — разсмя се истински — и звукът беше толкова богат и красив, че на очите й се показаха сълзи.

— Обичам те, Лусиен.

— О, Ариел, и аз те обичам — прошепна той, като наведе глава да я целуне и плъзна ръце надолу по тялото й в любовна ласка. Когато ръцете му достигнаха корема й, Лусиен се отдръпна и я зяпна:

— Ти си бременна! Имаш близнаци! Никога в историята на магьосниците и вещиците не е имало близнаци!

— Лусиен, сигурно си луд — възрази Ариел. — Даже да съм бременна, има още доста време, преди да може да бъде открито дори с тест.

— Магьосникът винаги пръв разбира кога жена му е бременна, Ариел. Повярвай ми, ще имаш близнаци.

— Как ти се струва това? — нервно го попита тя.

— Чудесно е — промърмори той и го доказа с целувка.

— Да вървим у дома — прошепна тя, когато накрая той я пусна да си поеме дъх. — Предстои ни много работа, ако ще ходим в сборището, за да търсим простосмъртни съпрузи, и знаеш ли кой мисля, че ще бъде подходящ за първия ни експеримент?

— Кой? — снизходително попита той.

— Шана.

— Шана ли? — скептично повтори той. — Не знам, Ариел. Шана е бунтовник. Не съм сигурен, че светът на простосмъртните е готов за нея.

— О, повярвай ми, готов е, Лусиен. Простосмъртните мъже най-много обичат предизвикателствата, а Шана определено ще бъде предизвикателство.

— Ще го обмислим по-късно — каза той, като я целуна още веднъж. — Засега искам да се съсредоточа върху красивата простосмъртна, която се съгласи да стане моя жена и да ми роди деца.

Лусиен вдигна рязко глава и я изгледа с невярващ поглед.

— Ариел, знаеш ли, че може би аз съм първият магьосник, който произнася тези думи?

— Кои думи?

— „Децата ми.“ Не дете, Ариел. Деца.

Край
Читателите на „Докосването на нощта“ са прочели и: