Карън Рафърти
Докосването на нощта (10)

Глава девета

„Чувствам палци ме сърбят —

значи, злото е на път!

Гост на праг —

ключалко: щрак!“

У. Шекспир, „Макбет“ 4.1.44

 

След като Лусиен затръшна вратата на спалнята на Ариел, известно време той беше бесен, но след като се докосна до мислите й, той пребледня от гняв така, че край него бурно зафуча вятър, който започна да тресе съседните врати и прозорци. Тя — една простосмъртна — си позволяваше да го съжалява! Незабавно прекъсна връзката с ума й, преди да е излязъл от кожата си.

„Грешката е твоя“, сгълча го съвестта му, докато Лусиен отиваше към кухнята. „Изобщо не трябваше да й даваш кристала, но след като вече бе го направил, не трябваше да й позволяваш да установява контрол над тебе. Знаеш колко е опасно да отговаряш вярно на всички всичките й въпроси, след като веднъж си попаднал под властта й.“

Да, много добре знаеше какви могат да бъдат последиците. Но кой би повярвал, че един от първите въпроси, излезли от устата й, ще го накара да разкрие обстоятелствата около раждането си?

Докато стигне до кухнята, той успя да се овладее достатъчно, за да спре вятъра край себе си, но все още беше достатъчно бесен, за да му се иска да изпотроши цялата стая. Това обаче щеше да бъде неоправдано разрушение, което не подхожда на един магьосник и въпреки кръвта на простосмъртните, която течеше във вените му, той беше преди всичко магьосник.

Така че, вместо да сее опустошение из кухнята, той си наля чаша кафе и седна край масата да анализира ситуацията. Наистина без кристала той беше като осакатен, но далеч не беше безсилен. Трябваше, обаче, да признае, че истинският проблем представляваше Ариел. Колкото по-дълго кристала стоеше в нея, толкова повече въпроси щеше да задава. Като се вземеше предвид, че за по-малко от десет минути бе успяла да научи подробностите за раждането му, можеше да се предположи, че не след дълго тя щеше да го познава не по-зле отколкото той самия себе си. Щом това се случеше тя щеше да премине в пълно владение на душата му и с това щеше да дойде края му.

Лек аромат на нежен парфюм прекъсна размислите му. Вдигна глава и видя, че Ариел е застанала на прага.

Погледът му механично се плъзна по тялото й. Беше облечена в обикновена памучна блуза и чифт размъкнати джинси. Облеклото й придаваше целомъдрен вид, но Лусиен вече беше запознат с нецензурната й спалня и сексапилното й бельо и знаеше, че всъщност в нея няма нищо целомъдрено. Тогава защо криеше и отричаше страстта си? Инстинктивно знаеше, че Ариел прави точно това. Освен това разбираше, че е тема, за която е по-добре дори да не помисля.

Насочи вниманието си обратно към лицето й. Ариел го наблюдаваше със силно безпокойство, но щом се свърза с ума й, научи, че тя се бе заклела да се бори с нокти и зъби за запазването на връзката с брат си. Това го разочарова, но не можеше да не й се възхити. Оказваше се, че Ариел е един интригуващ парадокс от страх и смелост.

Като вдигна чашата си с кафе, Лусиен отпи една глътка, преди да подхвърли:

— На печката има кафе, а в хладилника сок. Налей си, но не забравяй, че може да съм ги отровил, като разбира се предварително съм изпил противоотрова.

Ариел почувства как страните й пламват от подигравката на Лусиен и това я раздразни. Искаше й се да отстъпи, че може би бе преиграла при сцената с чая, но си спомняше как предишната вечер Лусиен й бе дал нещо. След това всичко се губеше в едно петно от странни образи, които не можеше да постави на фокус, като ми ли да свърже в последователност.

„Не всичко е замъглено“, подразни я вътрешния й глас, докато Ариел отиваше към печката.

„Не сме правили любов“, твърдо си рече тя. Дори Лусиен не можеше да бъде толкова долен, та да прави любов с нея и след това да я облече, за да може тя да си помисли, че нищо не се е случило. Беше просто сън и Ариел отказа да допусне каквото и да е друго.

На рафта бяха наредени половин дузина чаши за кафе. Тя напълни една от тях, обърна се към Лусиен и отпи от кафето. В този момент през лицето му премина изражение, което Ариел не успя напълно да определи, но поразително приличаше на облекчение. Изведнъж й се стори, че като го бе обвинила, че се опитва да я отрови, може би нараняваше чувствата му.

Откри, че предположението за наличието на деликатни чувства в Лусиен е трудно за преглъщане. Той сякаш имаше само една фасада — заплашителната. Всъщност единственото време, през което не се боеше от него, бе в сънищата й. Може би точно затова ги имаше. Може би единственият начин да се справи с истинския му образ бе като го прави по-човешки в подсъзнанието си.

„О, небеса! Почнах да правя същите любителски психоанализи като Джийн!“, отвратена си помисли тя.

Като се приближи към масата, тя седна срещу Лусиен. Той се взираше към нея с присвити очи и Ариел едва успя да си наложи да не се загърчи под изучаващия му поглед. Знаеше, че Лусиен се опитва да я сплаши и за нейно огорчение се справяше дяволски добре със задачата си.

Като реши, че най-добрата й защита ще бъде прякото нападение, тя го попита:

— Какво си намислил, Лусиен?

— Знаеш какво.

— Няма да ти дам кристала.

— Той не е свързан с брат ти.

Ариел сви рамене.

— Може би не е. Всичко, което знам е, че щом го докоснах, образа му се появи.

— Видяла си го, защото си казала името му.

— Това е само твое твърдение и докато не съм в състояние да го проверя, няма да ти дам кристала — заяви тя с решително повдигната брадичка.

Лусиен повдигна вежди.

— И как възнамеряваш да го провериш? Ще попиташ Гейлън дали е направил магия, която влиза в действие ако кажеш името на брат си?

— Не, разбира се — нетърпеливо възрази тя.

— Е, поне имаш някакви заченки на разум — язвително промърмори той.

Ариел при подигравката в стила, в който бе отправена. Лусиен беше разочарован и гневен и на негово място би се чувствала по същия начин, особено ако онова, което казваше за кристала, беше вярно.

— Ако кристала не е у тебе това... х-м-м... ще ти причини ли нещо?

— Ако питаш дали ще изпитам физическа болка — не.

— Но това... те ограничава, нали?

— Да.

— Щом кристалът е толкова важен за теб, защо не си го взе докато спях?

На челюстта му потрепна един мускул и Ариел почувства нежеланието му да отговори, но въпреки това Лусиен каза:

— Аз ти го дадох, значи ти трябва да ми го върнеш.

Ариел искрено се изненада от отговора му.

— И какво ще се случи, ако просто си го вземеш?

— Ще изгуби мощта си.

— О! — понеже не знаеше какво да каже, Ариел отпи глътка кафе. Изминаха няколко изпълнени с напрежение секунди, преди да събере смелост да попита: — Какво се случи снощи?

Лусиен се отпусна назад и преметна едната си ръка през облегалката на стола.

— Ако искаш да ти отговоря, трябва да бъде по-конкретна.

— Не мога да бъда по-конкретна — призна тя, като приглади косата си с ръка. — Помня, че пристигнах в къщата. Спомням си срещата с момичето и кучето. Помня как докоснах кристала и видях ужасния образ на брат си и след това спомените ми се загубват до... тази сутрин — излъга тя, тъй като не желаеше да признае за еротичния си сън. — Искам да знам какво се случи, след като видях брат си.

Ъгълчетата на устните му потрепнаха иронично, сякаш Лусиен знаеше, че Ариел лъже.

— Щом каза името му, образът му се появи и магията на Гейлън влезе в действие. Тя щеше да разруши ума ти, ако...

— Ако? — окуражи го Ариел, когато той изведнъж спря да говори.

Веждите му се сключиха в мрачна гримаса, но гласът му остана спокоен, докато отвръщаше:

— Ако не бе докоснала кристала и не ме бе призовала.

Ариел инстинктивно вдигна ръка към кристала, криещ се под ризата й. Щом го докосна, в ума й се се избистриха някакви образи. Тя лежеше на пода и се мъчеше да докосне кристала. Но в мига, в който успя, Лусиен се втурна в къщата и...

— По дяволите, Ариел, остави миналото на мира! — дрезгаво заповяда Лусиен.

Ариел рязко вдигна глава към него и щом погледите им се срещнаха, тя преглътна от страх пред дивия блясък в очите му и гневно стиснатите му челюсти.

Но колкото й плашещо да беше изражението му, Ариел го изгледа удивено.

— Ти си спасил живота ми!

— Разбира се, че те спасих — промърмори той. — Не бих искал някой простосмъртен да умре в дома ми.

Ариел изненадано примигна срещу него.

— Това твоята къща ли е?

— Тя е — или по-точно беше — домът на моето семейство — неохотно призна Лусиен. — Но това няма нищо общо със снощи.

Беше очевидно, че не иска да разговаря за къщата, което предизвика любопитството на Ариел. Искаше й се да разчопли въпроса, но реши, че момента не е подходящ.

— Добре, спасил си ме, а после какво?

— Сложих те в леглото и ти дадох приспивателна отвара за да спиш и да оздравееш.

При тези думи в ума на Ариел проблесна друг спомен и тя почувства как кръвта се оттегля от лицето й. В края на съня, през който двамата с Лусиен бяха правили любов, той й бе казал: „А сега спи, Ариел, за да оздравееш. Спи и оздравявай.“

Небесата да са й на помощ. Бяха правили любов!

Не, беше само сън!

Ами ако не е било сън? Ами ако...?

Тя тръсна рязко глава, отказвайки да позволи на мислите си да следват тази посока. Току-що Лусиен й бе казал, че й е дал сънотворно, което означаваше, че е била упоена. Вероятно е казал тези думи, докато й е давал отварата и тя просто ги е смесила с фантазиите си.

Като се облегна, тя впи очи в Лусиен. Искаше да му зададе един въпрос за Арманд, но го избягваше, защото се боеше от отговора.

Като пое дълбоко дъх, за да се окуража, тя попита:

— Образът на брат ми истински ли беше?

— Не знам — отвърна Лусиен, като вдигна ръката си от облегалката на стола и се наведе напред, така че да може да подпре лакти на масата. Взе чашата си в ръце, преди да допълни: — Интуицията ми подсказва, че образът му не е бил истинско отражение на физическото му състояние, а създадена от Гейлън картина с цел да те изплаши.

— Но ако е бил истински?

Лусиен я погледна със сериозно изражение.

— Ще се молим да не е.

Отговорът му сериозно разтърси Ариел. Като се опитваше да овладее чувствата си, тя додаде:

— Магьосниците молят ли се?

С нищо нямаше да помогне на Арманд, ако се разкиснеше. Трябваше да бъде силна.

— Ежедневно.

На Ариел й се прииска този отговор да й даде утеха, но не намери такава, защото си спомни на кого се молеха.

— Е? Какво ще правим сега?

— Гейлън е насочил вниманието си към теб. Където и да отидеш, той ще е по петите ти, докато не разбере дали представляваш заплаха — заяви Лусиен. — Затова искам да отидеш в града и да се преструваш на обикновен турист. Това ще ангажира вниманието на Гейлън, докато аз търся брат ти. След като узнаем къде се намира ще изработим план за спасяването му.

— На думи звучи лесно — рече Ариел.

— Повярвай ми, нищо няма да бъде лесно — мрачно отговори той. — Възможно е Гейлън да се разяри до такава степен от това, че не може да разбере дали представляваш заплаха, че да привлече силите на сборището, за да се опита да развали магията ми над теб. Когато това се случи, ще бъдем в огромна опасност, защото той ще узнае, че аз съм те омагьосал. Ето заради това трябва колкото е възможно по-скоро да открием брат ти и да се махнем оттук. На неосветена земя може би ще имаме някакъв шанс да го победим, но тук...

Ариел потрепери, щом гласът му заглъхна. Не бе нужно Лусиен да завършва изречението си, защото въображението й се справяше добре с тази задача. Страхливостта й изскочи на повърхността, за да й прошепне, че ако има поне една частица здрав разум веднага трябва да се махне оттук и да потърси друг начин да спаси Арманд.

— Прекалено късно е за бягство, Ариел — усети мислите й Лусиен. — Гейлън вече се е впил в аурата ти и не можеш да му избягаш. Ще те открие където и да отидеш и вероятно ще те унищожи. Единственият ти шанс да оцелееш е да останеш и да се бориш с него.

Ариел отвори уста да попита как точно се трябва да се бори с него, но преди да каже нещо из къщата отекна странен, кух звук.

— Какво е това? — ахна тя. Оумен се втурна в кухнята, скочи в скута на Лусиен и така измяука, че всички косми по тялото на Ариел настръхнаха. Лусиен погледна към входа на къщата с лице, до такава степен лишено от изражение, че чак изглеждащо безжизнено.

Гласът му беше също тъй лишен от емоции, когато обяви:

— Според Оумен Гейлън стои на входа.

— О, Боже! — ужасена прошепна Ариел. — Какво прави тук?

Лусиен бавно извърна глава към нея.

— Бих казал, че търси теб.

— Какво да правя сега?

— Отвори вратата — предложи Лусиен.

— А след това? — попита тя, объркана от спокойното му държание.

През последните няколко дни Лусиен й бе разяснявал колко зъл е Гейлън, а сега, когато този човек — не, магьосник, излязъл от Ада — чукаше на вратата й, той се държеше така, сякаш не ставаше нищо нередно.

Лусиен сви рамене.

— Няма нищо страшно, докато не го поканиш да влезе.

— А ако настоява да влезе?

— Няма да настоява.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото съм магьосник и знам правилата на играта — отговори той. — А сега върви да отвориш вратата. Завий наляво по коридора и ще я видиш от дясната си страна.

 

Щом Ариел влезе в мрачното предверие, кухият звук отново отекна из къщата. Ариел потрепери. Огледа голите каменни стени и реши, че първото й впечатление за тази къща не е било погрешно. Най-слабото определение за това място беше „ужасяващо“.

Щом влезе в стаята с пентаграмата, в ума й нахлуха куп неясни спомени, които бяха колкото смущаващи, толкова и обезпокоителни. Ако бе последвало трето почукване, вероятно щеше да подвие опашка и да избяга оттам.

Вместо това, тя побърза да открехне вратата. Надзърна през процепа и се увери, че свадливата котка на Лусиен бе права. На верандата стоеше Гейлън Морган, по-красив дори от вчера. В ръката си държеше огромен букет червени рози, увити в розова хартия.

— Добро утро — усмихна й се той. — Надявам се, че не съм ви прекъснал.

— Не, аз... ъ-ъ... тъкмо се канех да излизам

— Е, радвам се, че не ви изпуснах — той й протегна розите. — За вас са.

Ариел с неохота отвори вратата по-широко.

— Много са красиви, мистър Морган, но се боя, че не мога да ги приема.

— Ариел, трябва да ме наричате Гейлън. И освен това, разбира се, че ще ги приемете. Те са просто моят начин да приветстват с добре дошла новата съседка и ако ги откажете ще разбиете сърцето ми. Нали не искате да разбиете сърцето ми?

Той й отправи такъв очарователен, престорено отчаян поглед, че на устните на Ариел се появи усмивка.

— Е, щом това означава толкова много за вас, мисля, че мога да приема розите.

„Не!“, изкрещя с такава сила гласът на Лусиен в главата й, че Ариел отстъпи крачка назад. Поклати глава, чувствайки се замаяна. Беше приела, че Лусиен често чете мислите й, но неочакваното му проговаряне в главата й беше дяволски изнервящо.

— Добре ли сте, Ариел? — загрижено попита Гейлън.

— Ъ-ъ... да — смутолеви тя, като прекара пръсти през косата си.

— Сигурна ли сте?

— Напълно — увери го тя, като се насили да се усмихне.

— Добре — рече той, без да изглежда убеден. Гледаше толкова напрегнато към нея, че когато отново й протегна розите, Ариел автоматично ги взе, така че да ги използва като параван за смущението си.

— Наистина са красиви. Благодаря ви.

— За мен беше удоволствие. Съжалявам, че не са във ваза, но изглежда, че неочаквано всички вази в града са се свършили.

— Няма нищо. Сигурна съм, че ще намеря ваза някъде.

Гейлън кимна, а изражението му стана обезпокоено.

— Изглеждате изморена. Не спахте ли добре?

Ариел пристъпи смутено от крак на крак.

— Нали знаете как е. Трудно се свиква с чуждо легло. Ще са ми нужни няколко дни, за да свикна.

Той отново кимна, без да казва нищо. Ариел осъзна, че очаква да го покани да влезе и се опита да измисли как би могла да отклони евентуалното му настояване, без да го обиди. В края на краищата Лусиен бе казал, че докато той търси Арманд, вниманието на Гейлън ще е заангажирано с нея. Това едва ли можеше да стане, ако предизвикаше гнева му.

— Вижте, Гейлън...

— Ариел, аз... — каза той едновременно.

И двамата спряха. Гейлън се усмихна извинително.

— Съжалявам. Кажете вие.

— Просто исках да кажа, че имам уговорена среща, така че след малко трябва да тръгвам.

— Разбирам. Махам ви се от главата. Просто исках да кажа, че вчерашното ви посещение в магазина ми достави истинско удоволствие и се чудех дали не бихте се съгласили да вечеряте с мен.

Ариел примигна, когато в ума й проблесна друго силно „Не!“. Този път не беше толкова изненадващо и тя се възстанови по-бързо.

— Вечеря ли? Ох, Гейлън, не знам какъв ще бъде графика ми и...

— Е, щом вечерята ще ви затрудни — бързо вмъкна той, — тогава можем да обядваме заедно.

— Да обядваме ли? — колебливо повтори тя, очакваща да види какво ще каже Лусиен за това предложение. Тъй като не получи нищо, тя отговори: — Мисля, че мога да отделя време за един обед. По кое време ще бъде най-удобно за вас?

— Когато сте свободна. Просто елате в магазина. Ще ви чакам.

— Добре — съгласи се тя, докато Гейлън слизаше надолу по стъпалата на верандата. Спря долу и я погледна. Ариел добави: — Още веднъж, благодаря за розите.

— Няма нищо. Ще се видим по-късно.

Ариел изчака докато потегляше с колата си и затвори вратата. Дрезгавата глас на Лусиен зад нея я накара да извика уплашено.

— Хвърли веднага цветята, Ариел.

— Никога вече не се промъквай така зад мен! Изплаши ме до смърт! — извика тя, хвана се тя с ръка за сърцето и се обърна, за да види как Лусиен с бързи крачки идва към нея.

— Хвърли цветята! — зловещо повтори той, без да обръща внимание на думите й.

Жарта в очите му се появи отново, така че Ариел пусна цветята на земята и отвърна:

— Ето, доволен ли си?

Лусиен изгрухтя нещо, което Ариел не разбра, но предположи, че така е по-добре. Щом стигна до нея, той я хвана за мишницата и я повлече с такава скорост по коридора, че трябваше да тича, за да го настигна.

Секунда по-късно я избута към миниатюрната баня, където се бе изкъпала по-рано и я тласна към мивката. Докато минаваше покрай него, той я тупна по хълбока, но Ариел предположи, че не се е държал умишлено грубо. Просто банята беше прекалено тясна за двама души.

Като запали лампата, Лусиен сграбчи ръцете й и започна да ги разглежда отвсякъде.

— Убоде ли се?

— За какво говориш?

— За розите — изръмжа той. — Убоде ли се на някой трън?

— Не.

— Сигурна ли си?

— Да, разбира се.

— Измий си ръцете.

— Какво?

— По дяволите, Ариел, чу ме, не си глуха! — извика той. — А сега прави каквото ти казвам!

Очевидно Лусиен чувстваше, че в розите има нещо нередно и докато се обръщаше към мивката, по гърба на Ариел пробягаха тръпки на страх. Докато си миеше ръцете в нея започна да се надига паническа вълна. Ако не можеше да вярва на нещо толкова елементарно като букет рози, как тогава трябваше да се отнася към тези хора?

Пое дълбоко дъх. Паникьосването нямаше да реши нищо, а тя можеше да се справи с тези хора. Трябваше да го повярва, защото алтернативата беше непоносима.

Когато най-сетне успя да се овладее, тя сграбчи кърпата за ръце и се обърна към Лусиен.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш за какво беше всичко това?

Вместо да й отговори, Лусиен попита:

— Защо не ме послуша?

— Не знам за какво говориш.

— Разбира се, че знаеш. Заповядах ти да не вземаш розите, така че защо ги взе?

Снизходителният тон на Лусиен разпали гнева на Ариел. Почувства, че я правят на глупак. Лусиен вече се бе държал ядосано с него. Спорът с него само можеше да влоши нещата, но като си спомни как изведнъж бе проговорил в главата й, Ариел не можа да се сдържи. Достатъчно бе, че чете мислите й, но когато изведнъж започна да я командва, това я хвърли в ужас. Започна да се чувства безполезна, а ако й отнемеше самоконтрола, тогава какво й оставаше?

Като изправи гръб, Ариел заяви:

— Не ми се иска да ти го напомням, Лусиен, но аз съм пълнолетна. Не получавам заповеди от никого и особено от надути и надменни магьосници, които нарушават личната ми свобода, като се натрапват в мозъка ми!

Опита се да се промуши край него, но Лусиен я сграбчи за раменете и я притегли към себе си. Гласът му беше мек и съскащ като плясък на камшик.

— Дойде при мен и ме попита дали мога да ти помогна да откриеш брат си. Въпреки противното ми мнение, аз се съгласих да ти помогна. Но ако си мислиш, че ще стоя отстрани и ще гледам как ще ме убият, защото си прекалено опърничава, за да ми се подчиняваш, това няма да стане. Тази игра е моя и ти ще я играеш по моите правила. Ако не искаш, тогава на Гейлън няма да му се налага да се безпокои заради тебе, защото за теб ще се погрижа самият аз. Ясно ли ти е?

Непокорството на Ариел се стопи бързо и тя кимна, тъй като беше прекалено изплашена, за да говори. Знаеше как изглежда Лусиен, когато е разгневен, но това беше нещо повече от гняв. Това беше толкова силна ярост, че кристалът стана студен като лед, пронизващ я до костите й.

За щастие Лусиен изглежда, че прие кимването й като съгласие, защото пусна ръцете й и добави безстрастно.

— Измий си отново ръцете и ела в кухнята.

При тези думи той се обърна и се отдалечи с широки крачки, без да поглежда назад.

Ариел потри ръцете си там, където Лусиен я бе държал, като разсеяно отбеляза, че макар хватката му да бе стоманена, той не беше я наранил. При нормални условия това щеше да уталожи страха й, но сега само го засили. Щом можеше да бъде толкова разярен и в същото време да се владее достатъчно, че да не я нарани, тогава не можеше да има съмнение, че можеше и сигурно щеше да изпълни заплахата си, ако не му се подчинеше.

Понеже знаеше, че ако продължава да мисли в тази насока ще припадне, тя си наложи да изпразни главата си от мисли, обърна се към мивката и започна отново да мие ръцете си.

 

Лусиен коленичи на пода и внимателно, една по една събра бодливите рози в кошчето за боклук. Спомни си една приказка, която някога бе му разказала майка му. Приказката беше за една принцеса, наречена Спящата красавица, която била прокълната от ревнива фея. Ако паметта му не го подвеждаше, на шестнадесетия си рожден ден принцесата убола пръста си на едно вретено и заспала дълбоко. Накрая един принц я събудил с целувката си.

Още като малко момче Лусиен бе забелязал колко глупава е приказката. Първо, всички знаеха, че такива неща като феи не съществуват. Освен това всички знаеха, че нито едно проклятие не може да се снеме с целувка. Обаче майка му изглеждаше така пленена от историята, че не бе посмял да й каже истината.

— А какво проклятие си приготвил за Ариел, когато убоде пръста си, Гейлън? — промърмори той, като вдигна последната роза и я огледа замислено.

Каквото и да беше, едва ли щеше да предизвика нещо толкова просто, като например да накара Ариел да заспи дълбоко. По-скоро щеше да изпадне в безкраен кошмар.

Хвърли последната роза в кошчето и седна на петите си. Остави ума му да се съедини с този на Ариел. Той беше странно пуст, но щом задълба по-навътре откри, че така я е изплашил, че тя отказваше да мисли.

Въздъхна тежко и разтри преградката между челото и носа си с палец и показалец. Не трябваше така да я плаши, но когато му се противопостави, нещо в него превъртя.

„Признай го! Беше се изплашил до смърт и за това изгуби самообладание.“

Колкото и да искаше да го отрече, наистина се бе изплашил по глупав начин. Гейлън сигурно знаеше, че предишната вечер Ариел е активирала магията му. Освен това знаеше, че някой я е спрял. Когато Лусиен разбра, че Гейлън стои на вратата, можа да измисли само една причина, поради която Гейлън се бе осмелил на подобна дързост и тя бе, че е разбрал, че омагьосалият Ариел е Лусиен и бе дошъл да се изправи срещу него.

Очевидно не това бе причината, поради което Лусиен се чувстваше още по-нервен. Гейлън беше прекалено умен, че да се подлага на ненужни рискове, а след като бе дръзнал да застане пред входната врата, значи е бил изплашен. Но от кого? От неизвестния магьосник? Сигурно беше така, защото нямаше друго разумно обяснение.

Това поставяше Ариел в още по-голяма опасност, тъй като, както подозираше Лусиен, Гейлън мислеше, че Ариел е свързана със загадъчния магьосник. Ако това беше вярно, тогава толкова по-важно бе Ариел незабавно да се подчинява на всяка негова команда.

За нещастие в момента тя се боеше повече от него, отколкото от Гейлън и Лусиен съзираше опасност в това положение. Като се вземеха предвид вродения чар на Гейлън и странностите на мозъка на простосмъртните, Ариел вероятно можеше да убеди сама себе си, че истинският враг е Лусиен и да се обърне за защита към Гейлън. За да бъде сигурен, че това няма да се случи, трябваше да намери начин да поправи сторено от избухването му.

Въздъхна още веднъж и понесе кошчето към камината. Тъй като не знаеше каква магия е скрил в розите Гейлън, Лусиен реши да изчака, докато Ариел излезе и да ги изгори.

Постави кошчето в огнището и тръгна към кухнята. Трябваше по някакъв начин да накара Ариел да разбере правилата на играта. Освен това трябваше да й втълпи да се пази от магьосници, които й даваха подаръци.