Карън Рафърти
Докосването на нощта (18)

Глава седемнадесета

„... началото на края...“

Шарл Морис дьо Талейран-Перигро,

Из „Битката при Бородино“

 

Ариел разочаровано сви рамене след мелодраматичното излизане на Лусиен. Явно опитите да го вразуми бяха безнадеждно усилие. Тя знаеше, че кристала му е нужен, за да засили мощта му. Откакто й го беше дал, той се стремеше към него. Тогава защо отказваше да си го вземе? В отказа му нямаше логика, но в това нямаше нищо ново. В поведението на Лусиен нямаше нищо логично.

Отказа се да решава тази гатанка, стана от леглото и тръгна към гардероба. Замисли се за една друга досадна подробност — подлудяващото желание на Лусиен да ръководи във всичко. Макар да беше готова да признае, че, що се отнася до Гейлън, експертът беше той, тя все пак искаше да действат като един отбор. Ако Лусиен си мислеше, че ще седи тихо и ще го остави да се прави на шеф, очакваше го голяма изненада. За Бога, беше й направил любовна магия, а не лоботомия! Щеше да го накара да разбере това, дори ако се наложеше да му го набие в главата с помощта на някой твърд предмет.

Но, когато малко по-късно влезе в кухнята, забрави за намерението си да се противопостави на Лусиен. Стаята изглеждаше така, сякаш през нея бе преминало торнадо. Вратичките на всички кухненски шкафове бяха отворени и целия под беше осеян с изпочупени чаши и чинии. Обзе я страх. Да не би в къщата да имаше още някоя демонична магия?

— Лусиен? — панически извика тя, щом осъзна, че него го няма в стаята.

— Тук съм — каза той зад гърба й.

Ариел извика сепнато и се обърна. Лусиен идваше към кухнята с метла и лопата за смет в ръка. Бързо го огледа за някакви следи от наранявания. Беше облечен в обичайните си черни джинси и риза, и изгледаше добре. Прииска й се да се хвърли в обятията му и да го прегърне от облекчение. Зловещия израз на намръщеното му лице я възпря да се поддаде на порива си.

— Какво се е случило? — попита тя вместо това.

— Оумен — мрачно промърмори той.

— Котката ти е направила това? — прошепна недоверчиво Ариел. — Защо?

— Защо има силно развито собственическо чувство и е адски ревнива.

— Да не искаш да кажеш, че го е направила, защото ние...?

— Направихме брачната магия — допълни той. — Би ли извадила за миг кристала? Искам да го докосна.

Ариел автоматично хвана синджира и издърпа кристала изпод блузата си.

— Всички домашни любимци тук ли са така ревниви? — попита тя.

— Само тези, които принадлежат на магьосници — отговори с недоволен тон той.

Докато говореше, той докосна кристала и щракна с пръсти. Пред смаяния поглед на Ариел всички счупени парчета се събраха на купчина. Беше сигурна, че почти всяка жена бе готова да продаде душата си, за да научи този номер.

— Кристалът поправя ли прозорци? — пошегува се тя.

Презрителният поглед, който й бе хвърлен в отговор, я увери, че Лусиен не е в настроение за закачки. Всъщност, от това, което бе видяла, той никога не беше в настроение за шеги.

Докато Лусиен търсеше кошчето за боклук, което също бе станало жертва на изблика на ревност на Оумен и го носеше към купчината порцелан, Ариел попита:

— Защо само домашните любимци на магьосниците се държат по този начин?

— Защото, за да функционират истинските отношения между господар и питомник, необходимо е животното да е от противоположния пол — обясни той, докато смиташе парчетата в лопатата. — При вещиците връзката работи без проблеми, защото мъжките животни служат основно за защитници. Женските питомци, обаче, са предимно другари на магьосника и негодуват срещу всеки, който отвлича вниманието му от тях. Ето защо магьосниците рядко си взимат животно.

— Тогава защо взе тази котка? — полюбопитства тя.

Лусиен й отправи още един раздразнен поглед.

— Никога ли не спираш да задаваш въпроси?

— Ако човек спре да задава въпроси, той спира да се учи, Лусиен. Та защо взе Оумен?

Лусиен примирено поклати глава и насочи вниманието си към метенето на парчетата.

— Когато попаднах на Оумен, аз бях прокълнат изгнаник. Не можех да търпя компанията на простосмъртните и почувствах, че котката ще ми бъде интелигентен спътник. Освен това...

— Освен това какво? — подкани го Ариел, когато Лусиен изведнъж млъкна.

Той се напрегна и в един миг Ариел си помисли, че няма да й отговори, но след това додаде:

— Освен това е мелез.

От всички обяснения, които Лусиен й бе дал, това й се стори най-проясняващо, защото казваше всичко, което трябваше да знае за него. Той беше мелез и заради това не бе намерил място в сборището. Но когато са го прокудили, той не е успял да намери мястото си и в света на простосмъртните. Останал сам, той бе си избрал спътник, който споделя неговото проклятие.

Почувства жалост в сърцето си, но предпочете да не казва нищо. Един магьосник никога не би приел състрадание от една простосмъртна, а в ума си той беше магьосник. Ариел се зачуди дали той някога щеше да се примири с простосмъртната си половина. Дано, защото тя инстинктивно чувстваше, че Лусиен няма да намери покой, докато не го направи.

— Е, сигурна съм, че щом обясниш ситуацията на Оумен, тя ще ти прости за... неблагоразумието — рече тя.

Лусиен смете последните останали парчета в лопатата и я изсипа в кофата.

— Не я интересуват обяснения. Избяга и добре направи.

Въпреки думите му, Ариел чувстваше, че бягството на Оумен бе засегнало Лусиен, но отново се отказа да му каже нещо. Имаха достатъчно спорни въпроси за обсъждане, за да влизат в пререкания по повод на чувствата му към домашната му любимка. Освен това беше сигурна, че котката ще се завърне. Щом чувствата й към Лусиен бяха толкова силни та бе причинила толкова поразии, тя не би го изоставила завинаги. Всъщност Ариел предполагаше, че в мига, в който си тръгне, котката щеше да се върне.

Беше останала цяла само една чаша за кафе. Ариел прекоси стаята, вдигната кафеварката от пода и се зае да прави кафе. По някакво чудо тостерът бе избягнал погрома, така че можа да изпече няколко филии, докато кафето завираше. Докато стане готово, Лусиен бе събрал малкото останали чинии, бе прибрал тенджерите и тиганите и бе изправил столовете.

Настаниха се на масата и Ариел се опита да намери дипломатичен начин да засегне темата за отказа му да вземе обратно кристала си.

Лусиен я изпревари, преди да е казала нещо.

— Ако искаш да разбереш защо отказах да взе кристала, просто попитай.

Очевидно четеше мислите й.

— Нали знаеш, Лусиен — намръщи му се тя, — че четенето на мисли е грубо нарушаване на личната неприкосновеност?

— Както и задаването на лични въпроси, но това не ти пречи постоянно да ми досаждаш с тях — отвърна той, като се облегна назад и кръстоса ръце пред гърдите си.

— Има голяма разлика между това, което правя аз и това, което правиш ти — защити се тя. — Нямам как да ти попреча да влезеш в ума ми. Но ти, обаче, не си задължен да отговаряш на въпросите ми.

— Откъде си толкова сигурна?

— За какво да съм сигурна? — озадачено попита тя.

— Мисля, че ще ти помогна да разбереш и, за да спестя малко време, ще ти отговоря на въпроса, преди да си го задала. Не взех кристала поради две причини. Първата е, че докато той е в теб, можеш да ме призовеш в мига, в който почувстваш нужда от мен. Другата е, че преди да отидеш в града ще ти направя магия, която ще позволи на кристала да действа подобно на видео-камера и да запише всичко, което видиш.

— Искаш да ми направиш друга магия ли? — наостри се тя.

— Не се безпокой, Ариел — мрачно се усмихна той. — Тази магия няма да има продължителен ефект. Просто едно заклинание, което ще изчезне, щом се върне в къщи.

— Защо искаш да запишеш всичко, което видя в града? Мислиш ли, че някъде там е скрит брат ми?

— Би било твърде опасно да го държат толкова близо до хората — поклати глава Лусиен, — но Гейлън сигурно е оставил някой да го пази. Можем да разберем кой е пазача, като видим кой липсва в града. Ето защо искам да погледнеш към всеки човек във всички магазини по улицата, дори ако той ти се струва най-обикновен турист. Колкото повече запишеш, толкова по-голям шанс ще имаме да стесним кръга на търсенията си.

— Може би още сега мога да стесня кръга на търсенията ни — възбудено рече тя. — Вчера в ресторанта попаднах на един мъж. Имах странното усещане, че го познавам. По някаква причина почувствах неустоимото желание да докосна кристала. Щом го направих, видях неясната картина на брат ми разговарящ с непознатия. За съжаление избяга, преди да успея да поговоря с него, но сигурно той пази брат ми.

— Говориш за неизвестния магьосник, Ариел — поклати отрицателно глава Лусиен. — Сигурен съм, че не той пази брат ти.

— Неизвестният магьосник ли? — озадачено повтори тя. — Какво означава неизвестен магьосник?

— Нарекох го така, просто защото не е от нашето сборище и не знам кой е той — обясни Лусиен. — Искам да стоиш настрана от него, ако отново го срещнеш. Убеден съм, че Гейлън се бои от него. Освен това, Гейлън вероятно смята, че магията ти е направена от него и ако те види с него може да се почувства още повече заплашен.

— Но, Лусиен, този неизвестен магьосник е говорил с брат ми. Може би може да ни каже какво се е случило с него — възрази тя. — Не мислиш ли, че поне трябва да се приближи до него?

Без никакво предупреждение Лусиен скочи напред и удари с длан по масата с такава сила, че чашите с кафе подскочиха.

— По дяволите, Ариел — изкрещя той, — не чу ли какво ти казах? Гейлън се бои от този магьосник. Щом той се бои от него, тогава ние сигурно трябва да сме ужасени. Така че, ако го видиш, бягай оттам и стой надалеч от него. Разбра ли това или трябва да ти го повтарям, докато най-сетне го запомниш?

— Знаеш ли, Лусиен, омръзна ми да си играем на малоумната простосмъртна и тираничния магьосник — додаде тя с глас изпълнен с гняв. — Съгласна съм, че в тази ситуация ти си специалиста, но, дори при твоите превъзхождащи ме умствени способности, не си безпогрешен. Ако беше, никой от нас нямаше да е в това опасно положение. След като не си съвършен, това ми дава правото да правя предложения. Ако не си съгласен с тях, тогава очаквам от теб да обсъдиш с мен възраженията си по разумен и цивилизован начин, вместо да се държиш като побеснял маниак. Разбра ли това или трябва да ти го повтарям, докато най-сетне го запомниш?

Лусиен я изгледа свирепо и тя му върна свирепия поглед. Изминаха няколко секунди, преди Лусиен да й отвърне троснато, със злобен глас:

— Добре. В бъдеше ще се опитам да бъда разумен.

— А аз ще се опитам да стоя настрана от неизвестния магьосник — извика му тя също тъй злобно.

Строгият му поглед й подсказа, че не е доволен от отговора й, но Лусиен се въздържа да продължи спора.

— След като уредихме този въпрос, да преминем към Гейлън. Сигурен съм, че вече е съставил план как да те омагьоса или да те унищожи, което означа, че трябва да бъдеш изключително предпазлива с него. Силите му са най-слаби от пладне до здрач, така че предполагам, че няма да предприеме някакви опасни действия срещу теб, докато си в града. Но не ходи никъде с него, не приемай нищо от него и под никаква форма не му отправяй покани. Освен това, постарай се да се върнеш преди залез. Ако не си в къщата при първото докосване на нощта, ще бъдеш в сериозна опасност. Имаш ли някакви въпроси?

— Не — отвърна тя.

Лусиен стана, заобиколи масата и застана до нея. Отвори магьосническата кесия, която носеше на кръста си и извади малко, матирано шишенце. Подаде й го и й нареди:

— Дръж кристала и изпий това, така че да мога да направя заклинанието.

Ариел погледна шишенцето и си спомни как Лусиен й бе дал приспивателната отвара. Спомни си как след това се бе чувствала объркана и дезориентирана. Все още не можеше да си спомни какво се бе случило, след като й бе дал отварата.

Изведнъж в нея се пробудиха съмненията. По някое време бе започнала да вярва на Лусиен, но сега осъзна, че всъщност той не бе й дал нищо, с което да спечели доверието й. Напротив, миналата нощ й бе казал, че не може да му вярва, а промените на настроението му тази сутрин определено го класифицираха като шизофреничен тип. Твърдеше, че отварата е безвредна, но каква щеше да стане, ако отново се опитваше да я упои?

Но защо ще се опитва да я упоява точно сега? Какво би могъл да спечели от това? Нали му сътрудничеше.

Този довод беше сериозен. Нямаше явни причини, поради които отварата да й стори нещо друго, освен това, което казваше той, но това не облекчи съмненията й. Освен това, както също бе казал миналата нощ, той не даваше пукната пара за Арманд. Това значеше, че трябва да бъде нащрек с него. Ако не внимаваше, рискуваше никога да не спаси близнака си.

Бавно вдигна очи към него с надеждата да види нещо — някакъв признак, който да й подскаже дали Лусиен е съюзник или враг. Очите му бяха приели обичайния си блясък, а изражението му беше толкова спокойно, че можеше да бъде сбъркан с каменна статуя. Знаеше, че чете мислите й. Тогава защо не й предложеше някаква причини, поради която да му вярва?

Тъй като Лусиен отказваше да й помогне, Ариел посегна към кристала в търсене на чувствата му. Когато го докосна, тя примигна от изненада, защото там нямаше нищо — само студена, мрачна празнота. Сякаш емоциите му бяха изключени. По гърба й пробяга ужасена тръпка.

— Какво решаваш, Ариел? — провлече той с лишен от чувства като изражението му глас. — Ще ми позволиш или няма да ми позволиш да ти направя магията?

Разумът й подсказваше да не му позволява да й прави други магии. Но омагьосаната й част, която беше влюбена в него, възразяваше, че Лусиен е прекарал целия си живот в доказване на способностите си, защото е със смесена кръв. Беше време някой да ги признае само въз основа на най-обикновено доверие. И тъй като тя беше влюбена в него, трябваше пак тя да направи първата стъпка.

Молейки се това да не грешка, Ариел посегна към шишенцето и го изпи, преди да е променила решението си. Съдържанието му едва ли беше повече от четвърт чаена лъжичка, но вкусът му беше толкова неприятен, че тя едновременно се намръщи и потрепери, докато Лусиен мърмореше някакви думи. След това й подаде кафената чаша и каза:

— Магията е направена.

Ариел бързо изпи хладкото кафе, за да отмие от устата си ужасния вкус на отварата. След това остави чашата на масата, изправи се и рече:

— Е, предполагам, че е по-добре да тръгвам към града.

Лусиен кимна.

— Помни, внимавай с Гейлън, не се приближавай до неизвестния магьосник и се прибери в къщи преди първото докосване на нощта!

Изглеждаше и звучеше така безстрастен, както и преди Ариел да бе тръгнала срещу интуицията си и да му бе позволила да я омагьоса. Заболя я, защото искаше да покаже някаква форма на признателност, че му се бе доверила. Фактът, че не изразяваше нищо, я накара да се съмнява, че е извършила ужасна глупост.

Но вече беше твърде късно да се безпокои, реши тя с огорчение. Магията вече бе направена.

— Ще се видим по-късно — каза тя и тръгна към вратата.

Лусиен не отговори, но Ариел чувстваше погледа му забит в гърба си. Устоя на желанието си да се обърне към него. Беше съвсем объркан и имаше смътното усещане, че щеше да остане в това състояние до края на живота си.

 

Лусиен изчака, докато колата на Ариел се отдалечи от къщата, преди да позволи на чувствата си да излязат на повърхността. Когато изведнъж тя бе започнала да изпитва съмнения и недоверие към него въпреки магията, почувства такава силна болка, че се наложи да блокира чувствата си, за да не избухне.

Сега емоциите му се променяха из цялата гама от гняв до наранена гордост. Лусиен поклати глава с досада. Опита се да се успокои с мисълта, че поведението й е само страничен ефект от любовната магия, но знаеше, че не това е истината. От мига, в който се бе запознал с Ариел, тя го държеше в постоянно напрежение. Беше влудяващо, но по един странен начин му се струваше приятно. Ако не друго, поне Ариел беше едно истинско предизвикателство. Дори когато четеше мислите й, тя притежаваше способността да го изненадва и да го изкарва от кожата му. Щеше да му липсва, когато си идеше.

Ето това със сигурност беше ефект от любовната магия, незабавно заключи той. Ариел беше упорита, непредсказуема простосмъртна, която постоянно го ядосваше и колкото по-скоро изчезнеше от живота му, толкова по-добре. А най-бързият начин това да се случи бе да намери брат й. Стигнал до това заключение той тръгна към задната врата. Тъй като не можеше да стори нищо друго, преди Ариел да се е върнала с кристала, можеше да продължи търсенето. С малко успех можеше да открие Арманд, преди тя да си е дошла от града.

Тъкмо бе навлязъл в гората, когато чу жалостиво котешко мяукане. Звукът го накара незабавно да застине. Знаеше, че това е Оумен, но беше прекалено зает с мислите си и не разбра какво му казваше.

„Забрави тази глупава котка! — му каза един вътрешен глас. — Направи кухнята ти на пух и прах, и избяга. Ако това е всичката й лоялност, тогава по-добре да я няма.“

Може би щеше да успее да убеди сам себе си, ако Оумен не бе измяукала още веднъж. Отново не успя да разбере какво му казва, но тонът й му подсказа, че е в беда. Знаеше, че е лудост, но се насочи в посока на звука. От три години Оумен беше единствената му другарка и спътница. Просто не можеше да я изостави в беда, при все че тя бе го напуснала по свой избор, когато бе направил брачната магия на себе си и Ариел.

Тръгна предпазливо между дърветата и се опита да свърже ума си с нея. Не успя да постигне нищо друго, освен да я накара отново да измяука.

Не бе изминал голямо разстояние, когато въздухът пред него изведнъж започна да трепти. Преди да успее напълно да разбере какво става, пред него изникна неизвестният магьосник.

— Тази котка ли търсиш? — попита магьосникът, като погали отчаяно гърчещата се и съскаща Оумен, която стискаше здраво в ръцете си.

Ето защо не бе успял да се свърже с нея, помисли си Лусиен. Неизвестният магьосник бе направил на себе си и на котката магия за невидимост.

— Кой си ти и какво искаш? — запита Лусиен и инстинктивно отстъпи крачка назад, като измери с поглед противника си. Бяха еднакви на височина и тегло, но можеше да почувства извънмерната мощ, която струеше от магьосника. Дори да беше с кристала, усещаше, че нямаше да може да му се противопостави. Това също така обясняваше защо Гейлън се бои от него. Лусиен подозираше, че дори Гейлън да привлече силите на цялото сборище ще му бъде трудно да противостои на магическата сила на този магьосник.

— Името ми е Себастиан Моран — каза магьосникът, като пусна Оумен. Тя се втурна към Лусиен и, като застана до него, изфуча злобно към Моран. Той поклати учудено глава и премести погледа си от котката към Лусиен. — На твое място бих й направил магия за покорство. Тази котка е най-злонравния домашен любимец, който съм виждал.

Лусиен сви рамене с престорено безразличие.

— Харесвам своенравието й.

Моран повдигна вежди.

— По някакъв начин това не ме изненадва. Отговаря на описанието ти.

— Какво описание? — предпазливо попита Лусиен, макар да се страхуваше, че знае отговора. Моран сигурно беше пратеник на висшия съвет. Проклятие! Беше закъснял. Сборището щеше да бъде унищожено и нищо не може да предотврати това. Но ако Моран знаеше с какво се занимава Гейлън, тогава съветът нямаше ли вече да е направил нещо? Може би не беше прекалено късно. Може би ако се държеше хладнокръвно на тази среща щеше да запази възможността си да ги спаси.

— Това, което ми дадоха, за да ти помогна — отвърна Моран. — Все пак трябва да призная, че ти далеч надхвърли очакванията ми. Да използваш простосмъртна жена, за да се върнеш в сборището е истински гениално хрумване. Когато вчера проследих кристала ти и попаднах на нея, вместо на теб, дори аз бях шокиран. Едва тази сутрин се досетих, че щом кристалът е на земята на сборището, значи и ти си тук. След това се сетих, че най-доброто скривалище би било твоя собствен дом. Дори Гейлън не би очаквал такава наглост.

Лусиен го изгледа подозрително. От начина, по който Моран говореше, ставаше ясно, че той е пешка в някаква игра, която Моран направлява. Но това беше абсурдно. А дали наистина беше така?

— Какво искаш от мен, Моран?

— Моля, наричай ме Себастиан и нека просто кажем, че съм приятел, който е дошъл да ти даде малко жизненоважна информация. Арманд Дантес всеки момент ще възвърне спомените си. По мои пресмятания остава ти времето до падането на нощта, за да го спасиш.

— Не знам за какво говориш — блъфира Лусиен, изненадан, че Моран каза името на Арманд, без нищо да му се случи. Това означаваше ли, че магията на Гейлън е имала ограничен живот? Или просто Моран беше прекалено могъщ, за да му окаже действие някоя от магиите на Гейлън? Интуицията му подсказа, че беше вярно второто, което само прибавяше още към подозренията му, че Моран е пратеник на съвета.

Себастиан се разсмя дрезгаво.

— Не се опитвай да си играеш с мен, Лусиен. Знам какво целиш, поради което реших да ти дам малко информация. След твоето заминаваме четирима от сборището са били прокудени. Те живеят в една колиба на около една миля отвъд източната граница на сборището. Един от тях може да ти каже как да спасиш Дантес. Предлагам незабавно да откриеш този прокуден и да го помолиш за помощ, защото щом Дантес възвърне паметта си, Гейлън ще те унищожи.

Съобщението на Себастиан за четиримата прокудени привлече цялото внимание на Лусиен. Точно толкова души липсваха на нощния ритуал. Ако те бяха прокудени, това обясняваше защо никой не се безпокоеше за отсъствието им.

— Да допуснем, че знам за какво говориш. Тогава защо просто не ми кажеш къде е Дантес? — попита Лусиен. — Защо трябва да търся помощ от един прокуден?

— Защото такива са правилата.

— Чии правила? — попита Лусиен, който вече беше повече от сигурен, че Моран е от висшия съвет.

— Не мога да ти кажа нищо повече, докато тази история не приключи. Просто потърси прокудения. Времето е най-важното нещо.

Ако той, както подозираше, беше пешка в някаква игра, Лусиен знаеше, че би било истинска лудост да последва съвета на Моран. Освен това, ако напуснеше земята на сборището, щеше да прекъсне връзката си с Ариел. Ако й потрябваше, нямаше да може да й се притече на помощ.

— Ако не откриеш Дантес, преди да е върнал паметта си, Гейлън ще те унищожи, а тя ще бъде в много по-голяма опасност, отколкото е в момента — отбеляза Себастиан.

Лусиен впери изненадан поглед в него. Толкова отдавна никой не бе чел мислите му, че се почувства нападнат. Изведнъж разбра защо Ариел го намираше за толкова дразнещо. Беше права. Четенето на мисли беше грубо нарушаване на личните права. Чувството се засили, когато се опита да прочете мислите на Себастиан и не успя. Очевидно магьосникът беше достатъчно силен, за да му попречи. Неуспехът го накара да почувства безпомощно безсилие, което го разгневи.

— Кой, по дяволите, си ти и какво искаш от мен? — попита той.

— Сега не мога да ти кажа, Лусиен. Просто ми се довери.

— Дай ми поне една причина да го направя — отвърна Лусиен.

— Нямаш друг избор — каза Себастиан. — Ако се добереш до Дантес, преди да е възвърнал паметта си, Гейлън няма да разбере, че си тук, преди да си готов да се разкриеш. Обаче ако не действаш според информацията ми ще изгубиш елемента на изненада. Гейлън ще те унищожи, а след това ще излее гнева си върху простосмъртните, загдето са ти помогнали. Познаваш го по-отдавна, отколкото аз, Лусиен. Какво мислиш, че ще стори с една простосмъртна жена, когато открие, че тя е обвързана с мелеза, който той е мразил през целия си живот?

Лусиен беше зашеметен. Как Моран бе узнал, че той и Ариел са обвързани с брачната магия?

Едното ъгълче на устните на Моран се изви в иронично забавление.

— Новообвързаните магьосници имат типичен вид, който не може да бъде сбъркан, Лусиен. Сигурен съм, че сам си го виждал. Но сега нямаме време да обсъждаме това. Трябва да отидеш при прокудения и то още сега. Трябва да го направиш заради жена си. Помни колко те мрази Гейлън!

Лусиен потрепери при мисълта какво би сторил Гейлън на Ариел, ако научеше, че е негова жена. Въпреки това не изпитваше особена охота да повярва на Моран.

— Защо ми помагаш?

Себастиан поклати глава със съжаление.

— Съжалявам, Лусиен, но не мога да ти кажа нищо, докато тази история не приключи.

Лусиен реши да използва един урок от учебника на Ариел и попита:

— Не можеш да ми кажеш или не искаш?

Себастиан изглеждаше объркан от въпроса му, но отговори:

— Не мога да ти кажа. Забранено е.

Лусиен внимателно претегли всичко казано от Себастиан и се почувства разкъсван между възможните решения. Ако той беше прав, че Арманд ще възвърне паметта си и другият изгнаник би могъл да му помогне, тогава трябваше да отиде и да го потърси. Но в такъв случай щеше да изостави Ариел. Кристалът беше в нея и следователно нямаше да може да се свърже с нея, освен ако не беше с Гейлън, а тогава това щеше да стане автоматично. Вероятно можеше да изчака, докато попаднеше на него, но това можеше да отнеме часове. Ако искаше да намери прокудения и да се върне навреме, за да спаси Арманд преди падането на нощта, трябваше да действа незабавно.

По дяволите! Защо не се досети, когато Ариел и той се обвързваха да засили мисловната им връзка, така че да може да се свързва с нея когато пожелае? Тогава поне той щеше да може да й каже какво става.

Но връзката не беше засилена и сега му предстоеше да вземе решение. Единственото логично решение бе да направи това, което му бе казал Моран — да потърси прокудения. Успокои разтревожената си съвест с мисълта, че Ариел няма да бъде в опасност. Сега беше пладне, така че Гейлън беше най-слаб, а докато тя оставаше в къщата след първото докосване на нощта, щеше да бъде в безопасност.

— Трябва ми по-точната посока към колибата. Казахте, че се намира отвъд източната граница, но кръгът е с диаметър петнайсет мили, така че източната граница продължава три или четири мили.

— Съжалявам, Лусиен, но не мога да бъда по-точен от това. Би било против...

— Правилата — недоволно го прекъсна Лусиен. — Очаквам да ми обясните всичко, когато това приключи.

— Когато това приключи, вероятно ще чуеш повече, отколкото би искал да знаеш — отговори Себастиан. — А сега върви. Времето ти тече.

— Надявам се, че постъпвам правилно — промърмори Лусиен и затича към източната граница на сборището, усещайки инстинктивно, че, независимо дали щеше да бъде добър или лош, това беше началото на края. Скоро кошмарът щеше да свърши.