Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Touch of Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 56 гласа)

Информация

Източник: http://bezmonitor.com

Copyright Linda Kichline, 1994

История

  1. — Корекция

Глава десета

„Примири се с настоящото зло,

за да не дойде по-зло.“

Федър, „Басни“, книга 1, басня 2.31

 

Ариел се чувстваше бясна като лейди Макбет. Не можеше да спре да си мие ръцете. Осъзна, че е на ръба на истерията и си наложи да спре водата. След това се погледна в огледалото и едва успя да познае жената, която я наблюдаваше оттам. Беше толкова бледа, че приличаше на дух, а очите й бяха като на преследван — а може би на обладан от духове? — човек. И двете думи бяха подходящи за състоянието, в което се намираше.

— Трябва да се стегнеш — каза тя на образа си в огледалото.

За нещастие беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Все още виждаше пред себе си разгневеното лице на Лусиен и чувстваше как кристала се вледенява до кожата й. Припомни си заплахата му и настръхна.

„Тази игра е моя и ти ще я играеш по моите правила. Ако не искаш, тогава на Гейлън няма да му се налага да се безпокои заради тебе, защото за теб ще се погрижа самият аз. Ясно ли ти е?“

Според Ариел по-ясно нещо не бе чувала в живота си. Освен това осъзнаваше, че оставането й тук с Лусиен би било абсолютна лудост. Веднага, щом овладееше треперенето на коленете си, трябваше да се маха оттук.

„А с Арманд какво ще стане?“

Притвори очи, само за да види в клепачите си отражението на ужасния образ на Арманд, състарен и с празен поглед. Дали този образ беше истински? Изглежда, че Лусиен не мислеше така, но защо трябваше да му вярва? Възможно бе не Гейлън, а той да бе създал образът. Беше споменал, че къщата е негова. Изпрати я тук сама, а след това я натъпка с някакъв наркотик...

„По дяволите!“, отчаяно си помисли тя и отвори очи. Защо не можеше да си спомни какво се случи, след като видя Арманд? Защо всичко бе толкова неясно? Какво ли бе имало в онази „приспивателна отвара“, която й бе дал Лусиен?

Въпросите бяха прекалено много, а човекът, пазещ отговорите, само един — Лусиен Моргрет. През следващите няколко минути трябваше да реши дали да остане и да му се противопостави или ще бяга колкото и крака държат.

— Като че ли наистина имам право на избор! Няма начин да си тръгна без брат ми, ако ще да се бия с цяла орда магьосници начело с дявола — промърмори тя и отново се погледна в огледалото. Бузите й бяха започнали да възвръщат цвета си, а очите й придобиваха нормалния си поглед.

Като взе кърпата за ръце, Ариел пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. Докато избърше ръцете си беше готова да се изправи срещу Лусиен. Имаше няколко въпроса, които се нуждаеха от отговори и първият от тях беше, защо изобщо бе изпратил Арманд в Сенктюъри.

Докато отиваше към кухнята реши, че вероятно това беше играта, която играеше Лусиен, но, доколкото разбираше, със замесването на Арманд той бе изоставил правилата, за да се добере на всяка цена до наградата. Нека Лусиен има по-голяма физическа сила и нека в добавка да разполага и с психична мощ, но Давид бе съборил могъщия Голиат с един изстрел от прашка. Значи тя също можеше да открие начин да победи Лусиен Моргрет.

Когато влезе в кухнята Лусиен седеше на същия стол, където го завари идването на Гейлън. На масата пред нейното място бе поставена обичайната й закуска — чаша портокалов сок и две филии препечен хляб, намазани с масло. Ариел замислено погледна Лусиен. Да не би това да беше пословичния последен обяд за осъдената жена?

Когато Лусиен й отправи еквивалента си на приятна усмивка, Ариел се настрои явно подозрително. Първо, чертите му бяха прекалено остри, че нещо, било дори усмивка, да промени обичайния им вид — опасни и заплашителни. Второ, той беше прекалено разгневен от нея, за да се успокои до такава степен за такова кратко време. Явно целеше нещо. Въпросът беше какво е то.

— Седни и яж, Ариел, а след това ще поговорим — окуражи я той. — Заклевам се, че не съм направил нищо на храната ти. Тя е така безопасна, сякаш е излязла от твоя хладилник.

Ариел изведнъж проумя, че всъщност закуската беше предложение за мир и почувства как останалия от свадата им страх изчезва. Това не означаваше, че вече не се боеше от него. Освен това със сигурност не му вярваше, но интуитивно знаеше, че в този момент не я грозеше опасност от негова страна.

Приближи се до масата, седна и се насили да започне да се храни. Не беше гладна, но тъй като възнамеряваше да обяви война на един магьосник, налагаше се да поддържа силите си. Освен това обичайността на процедурата й помагаше да успокои нервите си.

Напъха последния залък хляб в устата си и го прокара с остатъка от портокаловия сок. След това се облегна и погледна към Лусиен. Изражението и позата му бяха отпуснати, но Ариел чувстваше прикритото под тях напрежение.

След като отминаха няколко секунди стана очевидно, че Лусиен не възнамерява да наруши мълчанието, така че Ариел предприе първата стъпка с въпроса:

— Защо изпрати брат ми в Сенктюъри?

Лусиен се отпусна назад като нея. Кръстоса ръце пред корема си и каза:

— Не този въпрос е на първо място в главата ти, Ариел. Защо не ме попиташ онова, което наистина искаш да узнаеш?

— И какво е то?

— Дали наистина мога да чета мислите ти.

Ариел се намръщи, защото в момента най-много я безпокоеше точно този или поне подобен на него въпрос. Вече бе приела, че Лусиен чете мислите й, но дали знае всичките й мисли? Ако беше вярно, това беше силно обезпокоително. Това я караше да се чувства... ами, насилвана. Освен това означаваше, че борбата с него щеше да бъде безсмислена.

„Не!, възрази си тя сама. Няма нищо невъзможно.“

Опита се да избегне прекия отговор, като каза:

— Ако наистина мислех това, тогава ти вече си отговори на въпроса ми, нали?

— А отговорих ли? — отвърна той.

Ариел го изгледа замислено и по някакъв необясним импулс вдигна ръка към кристала.

— Какво правиш, по дяволите? — сопна се той, впил очи в ръката й, която кръжеше около мястото, където кристала се криеше под блузата й.

— Щом си толкова вещ в четенето на мислите ми, значи няма нужда да ти казвам.

Веждите му се сключиха в свирепа гримаса, а погледа му се премести от ръката към лицето й.

— Не можеш да четеш мислите ми като докоснеш кристала.

— И защо трябва да ти вярвам?

— Защото е истина.

— Е, сигурна съм, че нямаш нищо против да се убедя сама.

Преди Лусиен да успее да възрази, тя сложи ръка върху блузата си. Дори през плата усети как мощта си пробива път през кристала и след това я заля плетеница от емоции — гняв, раздразнение и нещо близко до страх, макар да не беше достатъчно отчетливо, за да бъде наречено истински страх.

Дръпна ръката си от кристала почти веднага, след като го докосна. Емоциите бяха толкова мощни, че почти я смазаха и тя вдигна замислено поглед към Лусиен. Може би нямаше да успее да прочете мислите му, но определено можеше да разбере какви са чувствата му. В момента бяха доста непостоянни.

— Доволна ли си? — попита той с заплашително тих глас.

— За сега — отговори Ариел. — Колко често четеш мислите ми?

— Когато е нужно.

— И колко често е нужно?

Лусиен изпусна нетърпелива въздишка.

— Не чета мислите ти двайсет и четири часа в денонощието, Ариел. Повярвай ми, имам по-добри неща за вършене от валянето из преплетените меандри на мозъците на простосмъртните. Свързвам се с теб, когато искам да знам как се държиш при дадена ситуация, а когато разговаряш с Гейлън умовете ни се свързват автоматично.

— Искаш да кажеш, че когато съм с Гейлън ти знаеш всичко, което казваме и правим? — когато Лусиен кимна утвърдително, Ариел недоверчиво поклати глава. — Какъв си ти всъщност? Нещо като маниак, надзъртащ през ключалките, само че посредством телепатия?

— Аз съм твой защитник! — обяви безстрастно Лусиен.

Той е неин защитник? Ариел предпочиташе да има за пазач доберман-пинчер. На него поне човек може да му сложи намордник.

Като се размърда в стола си, тя попита:

— Защо умовете ни се свързват автоматично, когато съм с Гейлън?

Лусиен сложи ръка върху масата и започна да барабани с пръсти по дървото.

— Не мислиш ли, че изчерпахме темата?

— Отклоняваш въпроса ми. Това ми подсказва, че не сме изчерпали темата. Защо се свързваме автоматично?

— Само по този начин мога да те защитавам.

— Не това беше въпроса ми и ти го знаеш.

— Какво искаш от мен, по дяволите? — изръмжа Лусиен, като скочи от стола и започна да обикаля из стаята, досущ тигър в клетка.

Кристалът започна да се затопля и инстинктът за самозащита на Ариел включи червените светлини. Макар все още да искаше да разнищи този въпрос, тя реши засега да го изостави. Вместо това попита:

— Защо изпрати брат ми в Сенктюъри?

Лусиен замръзна при този въпрос. Преди бе успял да го отклони, но сега не само трябваше да отговори, но трябваше да каже истината. След като го стореше, Ариел щеше да зададе още въпроси и когато свършеше разпита й, вероятно щеше да знае всичко.

Проклятие, проклятие, трижди проклятие! Защо й беше дал кристала? Само ако можеше да върне времето обратно до този момент...

Наложи си да спре този ход на мислите си. Нямаше смисъл да си губи времето със самообвинения. Не можеше да върне времето назад, а дори да можеше, не би сторил нещо друго. Ариел имаше нужда от кристала като емоционална поддръжка, а без нея той нямаше да се върне на земите на сборището. В крайна сметка само това имаше значение. Ако се измъкнеха живи от тази каша можеше просто да й направи магия, която да изтрие всичките й спомени, свързани с него

„С изключение на факта, че с всяка истина, която й даваш, ти губиш в нейна полза частица от душата си, а връзката ви става все по-силна и по-силна. Какво ще стане ако изтриеш паметта й? Дали ще бъде същото като да загубиш спътницата си в живота? Дали няма на практика да се превърнеш във вдовец, предопределен да прекара остатъка от живота си, страдайки от скръб и отчаяние, че е претърпял такава загуба?“

Лусиен не можеше да си наложи да обмисля подобен въпрос, така че седна на масата и заяви:

— Може би е време да ти разкажа всичко.

Точно това искаше Ариел — да знае всичко. Но щом срещна пронизващия поглед на Лусиен, нещо й подсказа, че последното, което иска е да чуе изповедта на един магьосник, отритнат от своите.

 

— Проклятие. Откъде да започна? — промърмори Лусиен.

— От началото — предложи Ариел.

— Историята е дяволски дълга, защото започва преди повече от триста години.

— Мисля, че имаме достатъчно време, Лусиен. Единственият ми ангажимент е обеда с Гейлън и колкото повече знам преди срещата с него, толкова по-добре.

— Знанието не е оръжие, което можеш да използваш срещу Гейлън. Поне тези знания, които смятам да ти дам — мрачно рече Лусиен.

— Всяко знание е по-добро от невежеството — посочи тя.

Лусиен сви рамене.

— Може би си права.

— Да се върнем триста години назад. Какво се е случило тогава?

Той подпря лакти на масата и затъркаля празната чаша между ръцете си.

— Всъщност трябва да се върнем много по-назад. Както то казах вчера, можем да проследим корените си до времето на друидите. Състоим се от тринайсет сборища и всяко сборище има тринайсет фамилии. Подобно на друидите сме били пророци и лечители, и смъртните са ни почитали. След това дошли римляните и се захванали да ни унищожават. Това било началото на, както се оказало, многовековни гонения. Преследването на вещици достигнало връхната си точка по времето на инквизицията и когато спряло ние сме били намалели многократно и сме се криели постоянно. В началото на седемнайсети век се събрал съветът на висшите свещеници — продължи той. — Повечето от тях чувствали, че ако расата ни иска да оцелее тя трябва да се крие непрестанно. Но един от висшите свещеници обявил, че имал видение за една нова земя, която щяла да бъде наречена Америка. В тази нова земя било възможно да се основат тринайсет колонии и щяла да господства свобода на религиите. Мистичното значение на това видение било ясно — ние сме тринайсет сборището, всяко от по тринайсет семейства. Емиграцията в страна, в която щяло да има тринайсет колонии можела да се разтълкува само като добра поличба.

Лусиен спря и погледна към Ариел. Тя го гледаше очарована.

— Продължавай.

Той кимна и продължи:

— Разбира се някои висши свещеници се отнесли недоверчиво или предпазливо към тази идея. Ако това наистина било решението на проблемите им, тогава защо само един от тях имал видение? Последвали буквално години спорове, но след това узнали, че първите заселници се приготвят да отплават за Америка. Най-сетне стигнали до споразумението да изпратят по едно семейство от всяко сборище заедно с пионерите. Решено било, че ако тези фамилии успеят да съжителстват в мир със заселниците в продължение на сто години, тогава останалата част от сборищата може да емигрира за новите земи. Повече от седемдесет години те живели в хармония с заселниците и като че ли най-сетне били намерили мястото, където да могат да живеят в мир и безопасност. Но след това започнала истерията срещу вещиците в Масачузетс. Случило се толкова бързо и неочаквано, че не успели да се върнат в Европа, където щели да заживеят отново със сборищата си, така че избягали на това място и основали Сенктюъри.

Ариел удивено поклати глава.

— И от тогава сте тук? — когато Лусиен кимна утвърдително, тя попита: — Как сте успели да се криете толкова дълго, без да бъдете открити?

— Защитени сме от магическия кръг. Когато в него влезе простосмъртен той или тя вижда само онова, което искаме ние. Години наред не сме позволявали на простосмъртните да помнят нищо. Но в началото на този век висшите свещеници се срещнали и се споразумели, че е време да започнем да се интегрираме с останалия свят. Простосмъртните вече не вярват в нас — един факт, който окуражаваме винаги, когато е възможно, — а науката създава такива големи новости, които дори нашите магии не могат да възпроизведат.

— Какви новости, например? — любопитно попита Ариел.

— Електричеството, течащата вода и канализацията са първите, които ми идват на ум — отвърна Лусиен. — Дори ние одобряваме подобни модерни чудеса. Но, както и да е, в целия свят сборищата отворили вратите си, така да се каже, за туризма. Туризмът ни позволява да печелим пари, така че да можем да купуваме материалните неща, от които се нуждаем. Освен това ни позволява да се движим сред простосмъртните, така че можем да извличаме нужната ни информация от умовете им, за да можем да се пригаждаме към света им.

Ариел се замисли над чутото. Изглеждаше твърде фантастично, за да му се вярва, но все пак по някакъв необясним начин тя вярваше на всяка дума в разказа на Лусиен.

— И какво общо има всичко това с брат ми?

Лусиен се намръщи над кафената си чаша.

— Трябва отново да се върнем триста години назад. Както казах, от всяко от сборищата било избрано по едно семейство, което да емигрира в тази страна, което практически означавало, че се формира четиринадесето сборище. Това ново сборище се нуждаело от висш свещеник, така че след избора на фамилиите последвало нещо като турнир, за да се види, кой от магьосниците е най-могъщ. Оказало се, че двама — пра-прадядо ми и пра-прадядото на Гейлън — са равностойни. При обикновени условия това би означавало още няколко двубоя, докато единия бъде победен — обясни той, — защото след като висшия свещеник бъде избран, постът остава в семейството докато има син, който да го заеме. Но това сборище било основано като временно, така че щяло да съществува само докато останалите сборища дойдат в Америка или ние се върнем в Европа. И в двата случая семействата щели да се върнат към първоначалните си сборища. Съветът решил, че тъй като поста на висшия свещеник щял да бъде само временен, емигриращите фамилии могат да изберат кой магьосник да ги води, вместо да губят време в нови двубои. Фамилиите избрали пра-прадядо ми. Не е нужно да казвам, че пра-прадядото на Гейлън не бил поласкан, но тъй като това щяло да бъде само временно положение той се признал за победен и засвидетелствал лоялността си към моята фамилия.

Ариел, която разбра накъде отива историята, додаде:

— Само че оказало, че положението не е временно, заради лова на вещици в Масачузетс, който ви разделил от останалите сборища и фамилията на Гейлън се настроила срещу вашата.

— Много си проницателна — каза Лусиен. — Във всеки случай, когато бях на седем години баща ми беше убит от скално свличане и когато преди три години почина дядо ми, поста на висшия свещеник трябваше да премине към мен. Но Гейлън оспори правото ми на този пост, тъй като майка ми била простосмъртна. Тъй като аз съм първия и единствен съществуващ магьосник със смесена кръв, съветът на висшите свещеници реши, че Гейлън и аз трябва да се състезаваме, за да се определи кой е по-могъщ.

— И Гейлън победи — предположи Ариел, когато Лусиен, загледан свирепо в някаква неопределена точка на тавана, потъна в мълчание.

— Не. Той прибегна до измама — бързо заяви Лусиен, като насочи погледа си към нея. — Но не можах да го докажа, така че бях изправен пред дилемата да се закълна във вярност на Гейлън или да стана изгнаник.

— Разбирам — промърмори Ариел, която още не можеше да смели цялата информация. Честно казано цялата история й приличаше на баснята за лисицата и лозето, но предпочете да не му го казва. — Мисля, че разбирам какъв е проблема. Не можеше да докажеш, че Гейлън е мамил, затова изпрати брат ми тук, за да намери доказателство.

Лусиен потърка очи с длани, преди да продължи.

— Не. Приех съдбата си и бях готов да живея с нея. Но преди около шест месеца започнах да сънувам странен сън. Гейлън беше обкръжен от черен ореол и усещах, че сборището е в опасност. Отначало не му обърнах внимание, защото... ами, просто защото беше само един сън. Но той продължи да се повтаря, а усещането, че сборището е в опасност се засилваше. Ние вярваме в сънищата, особено в настойчивите. Най-накрая реших, че някой от сборището иска да ми подскаже, че Гейлън е поставил сборището в опасност и че този някой иска помощ от мен. Имаше само един начин да разбера дали предчувствието ми е вярно и той беше да изпратя шпионин — продължи той. — Но шпионинът трябваше да бъде някой, който знае как да се прикрива. Случайно попаднах на поредица репортажи на брат, в които описваше как е проникнал в религиозна група и разбрах, че той имаше точно такъв талант, от какъвто се нуждаех. Свързах се с него и му разказах за сборището и ето как той се озова тук.

Ариел го изгледа недоверчиво.

— Изпратил си го тук заради един кошмар?

— На практика, да — потвърди Лусиен.

Ариел продължи да го гледа, разкъсвана между съмнението и обидата. Знаеше, че Арманд никога не би се захванал с това проучване, ако е знаел, че не е основано на нищо друго, освен на един сън. Това означаваше, че за да го привлече, Лусиен го бе излъгал. Но макар да достигна до това заключение, Ариел не поиска да го приеме. Това би означавало, че се е доверила на мъж, на когото не може да се вярва.

— Разказали на брат ми за съня си?

Лусиен виновно отвърна поглед от нея.

— Не. Само му разказах за сборището. Но, повярвай ми, Ариел, не предполагах, че тук ще му се случи нещо. Всичко, което исках от него, бе да събере достатъчно доказателства, за да сваля Гейлън и да мога да се върна у дома.

— О, хайде, Лусиен! Не съм глупачка — подигравателно заяви тя. — Можеш да се опитваш да оправдаеш действията си докато свят светува, но истината е, че когато си се свързал с брат ми си имал само една мисъл в главата — да си отмъстиш на Гейлън, защото те е победил.

— Ариел, това не е вярно.

— Така ли? — тя кипна и скочи на крака, постави ръце върху масата и се наклони към него. — Можех да го повярвам, ако беше казал на брат ми това, което ми каза сега. Но ти си го накарал да повярва, че ще разследва някакъв сатанински култ, който представлява заплаха за обществото, а не че ще гони нещо, което не е нищо повече от една приумица. Ако Арманд е знаел това, никога не би дошъл тук. Ти си го излъгал!

— Ариел, ти си разстроена и...

— Дяволски си прав, че съм разстроена! — грубо го прекъсна тя, като тупна с длан по масата за по-убедително. — Не можеш да се примириш, че Гейлън Морган е по-могъщ от теб. Искаш да му отмъстиш и си използвал за тази работа брат ми. Ами ако това му коства живота? Той е само един простосмъртен, което го прави незначителен в очите ти, нали?

— Стига! — Лусиен го каза толкова тихо, че прозвуча като вик. Той също стана прав, подпря се на дланите си и се наклони към нея, почти опрял носа си в нейния.

Ариел осъзна, че ходи по плаващи пясъци, но не искаше да спре.

— Какво има, Лусиен? Да не би да уцелих прекалено близо до средата?

— Ариел!

Досега Ариел никога не бе чувала да произнасят името й като заплаха, но сега възприе произнасянето му именно така.

Вирна брадичка и го изгледа непокорно, докато провлечено казваше:

— Какво ще направиш, Лусиен? Ще ме убиеш ли?

Тъй като той не отговори, тя продължи:

— Едва ли, защото ако го направиш, аз повече няма да съм жител тук, което означава, че ти вече няма да си поканен. Кажи ми какво ще се случи с един полу-простосмъртен магьосник, ако от него се снеме тази защита?

Яростта нахлу в очите му.

— Предизвикваш ме, Ариел.

— О, повярвай ми, Лусиен, още дори не съм започнала да те предизвиквам — отвърна тя и ядно тръсна глава. — Освен това мисля, че ще е справедливо да те предупредя, че ако с брат ми се случи нещо, ще съжаляваш, че ще си имаш работа с мен, а не с Гейлън.

Лусиен промърмори някаква ругатня и се отдръпна от масата. Обърнал гръб към нея, с ръце на кръста, той няколко пъти пое дълбоко дъх.

За нейна изненада, когато се обърна с лице към нея, огъня в очите му беше изгаснал, макар топлия допир на кристала до кожата й да й подсказваше, че още е гневен.

Изведнъж устните му се изкривиха в пародия на усмивка.

— Това обещание ли беше? Ако с брат ти се случи нещо, наистина ли ще си имам работа с теб, а не с Гейлън?

— Можеш да бъдеш сигурен — твърдо заяви тя.

— Добре — Лусиен седна на стола си и посочи към нейното място. — Седни, моля те. Искам да ти кажа какво трябва да правиш, когато се наложи да си имаш работа с Гейлън.

Ариел го изгледа подозрително. За някакви секунди се бе променил от гневен в почти любезен. Искаше й се да докосне кристала, за да усети какви са истинските му емоции. Но като си спомни какво въздействие й бяха оказали предишния път, тя реши този път да разчита на изражението му.

Седна, кръстоса ръце пред гърдите си и каза:

— Слушам.

Лусиен кимна.

— Първото правило е: никога не приемай подаръци от Гейлън, независимо колко незначителни изглеждат. Каквито и да са, той ще им направи магия и мога да ти гарантирам, че когато магията влезе в действие, ефекта й няма да е приятен. Не мога да изкажа с думи колко важно е това, Ариел.

— Добре, Лусиен. Няма нужда безкрайно да повтаряш едно и също нещо — промърмори тя.

Лусиен повдигна вежди при остроумието й, но реши да не му обръща внимание и продължи:

— Второто правило е, че никога не трябва да се срещаш с него нощем. През нощта сме най-силни и тогава ще бъдеш изложена на най-голям риск. При първото докосване на нощта трябва да бъдеш в тази къща и трябва да останеш тук до изгрев слънце.

Ариел го погледна несигурно.

— Трябва ли освен това да нося огърлица от чесън, дъбов кол и шише светена вода?

— Не се шегувам! — предупреди я той, а в очите му отново проблесна гнева. — Ако не възнамеряваш да се отнасяш сериозно към съветите ми, можеш да забрави брат си, защото ще си опаковам нещата и ще се махна оттук.

Един поглед към решителното му лице бе достатъчен да убеди Ариел, че Лусиен говори сериозно.

— Извинявай, Лусиен. Ще следвам указанията ти. Просто ми прозвуча като долнопробен филм на ужасите.

— Де да имаше този късмет — отвърна злокобно той. Очевидно почувства, че извиненията й са искрени, защото продължи: — Третото правило е, че никога за нищо не трябва да каниш Гейлън. Не го кани в къщата. Не го кани на обяд. Не го кани да се разхождате по тротоара. С други думи, не го кани и точка. Винаги, когато отправяш покана към един магьосник, ти му даваш частица контрол над самата себе си. Гейлън е висш свещеник, което означава, че има огромна мощ. Ако му дадеш дори най-слаб контрол над себе си, можеш да унищожиш всичките ни шансове да спасим Арманд.

Лусиен спря, като че ли й даваше време думите му да попият. След това продължи:

— Последното правило е, че изброеното важи за всички в Сенктюъри. Не можеш да вярваш на никого, Ариел, дори на децата. Всички в сборището са обвързани с клетвата си за лоялност към Гейлън и ако той не може да те достигне сам, ще се опита да си проправи проход към теб посредством някой друг. Имаш ли въпроси?

— Не — отговори Ариел.

— Сигурна ли си?

— Разбира се, че съм сигурна — въздъхна тя. — Може да съм простосмъртна, Лусиен, но не съм глупава. Разбрах много добре какво ми казваш. Просто трябва да казвам не на всичко и на всички и нещата ще бъдат наред.

— Точно така.

Ариел стана права.

— Е, след като изслушахме една лекция между другото, мисля, че трябва да тръгвам.

Лусиен също се изправи.

— А-ха.

Макар да знаеше, че звучи глупаво, но Ариел изведнъж почувства неохота да тръгва.

— Предполагам, че по-късно ще се видим.

Лусиен мушна ръце в джобовете на панталоните.

— А-ха.

— Трябва ли да пазарувам нещо от града? Нещо за ядене?

— Имаме достатъчно за няколко дни.

— Добре. Тогава до скоро.

Почти беше стигнала до вратата, която Лусиен я повика.

— Ариел?

— Да? — отвърна тя и се обърна към него.

— Кристалът е у теб, ако ти трябвам за нещо. Но помни, че не е достатъчно да го докоснеш. За да дойда трябва да ме призовеш. Не го забравяй.

— Няма — макар да знаеше, че би трябвало да приключи разговора дотук, тя не се сдържа и добави: — Мисля, че стана по-добре, като задържах кристала у мен.

Нещо проблесна в очите му, но отмина толкова бързо, че Ариел не успя дори да започне да разбира каква беше тази емоция.

В гласа му прозвуча странна грубост, докато казваше:

— Предполагам. Внимавай и спазвай указанията ми.

След това се завъртя на пети и излезе през задната врата. Ариел тревожно поклати глава, докато го гледаше как се скрива. Колкото повече беше край Лусиен, толкова по-малко му вярваше, но все пак в него имаше нещо, което я караше да се чувства... всъщност не знаеше как се чувства.

Обаче това, което знаеше, бе, че тя и Арманд бяха станали пешки в една тристагодишна семейна вражда. За нещастие не знаеше дали е избрала правилната страна, а за да го разбере имаше само един начин — да изслуша версията на Гейлън.

Като въздъхна тежко още веднъж, Ариел реши, че засега е по-добре да си има работа с Лусиен — дявола, когото познаваше, отколкото да залага всичко на карта с Гейлън и тръгна към спалнята, за да вземе чантичката си.